Катастрофа

Първа глава

Едва ли е нужно да казвам, че Солтан Грис НЕ ПОЛУЧИЛ своята бърза екзекуция. Ако това бе станало, никога не бих се натъкнал на шанса да довърша тази история за свое и ваше добро, както и за доброто на Волтар. (Да живее Негово Величество Уули Мъдри!)

И вместо да ви се стоварвам на главите напълно непознат, като оскърбя вашето чувство за приличие и добри обноски, вероятно е най-добре да ви се представя.

Аз съм Монте Пенуел и наскоро завърших Имперската академия за изкуства. Среден на ръст, средно мургав и според майка ми и безбройните роднини, близки и далечни, имам шанс далеч под средния да направя нещо свястно в живота, освен ако се откажа от глупавите си идеи да стана прочут писател. Здрасти, как сте?

Моето запознаване — предполагам, вашето също — с тази МИСИЯ ЗЕМЯ започна по твърде странен начин.

Всеки месец трябва да изпълнявам задължението си да обядвам със своя чичо (по-скоро дядо) Лорд Дом, в Имперския съд и затвор на хълма над Правителствения град. Този обяд е част от семейния заговор (в който са замесени и безбройните роднини), опиращ се на надеждата да бъда убеден по твърде неделикатен начин, че съм длъжен да се заема с нещо полезно, да бъда достоен за родовите традиции и така нататък. Лорд Дом е настроен в полза на идеята аз да се заема с право. Затова всеки месец съм принуден да изслушвам от него наставления как да подредя живота си — той не понася „драскачите“, особено пък онези, които нищичко не са публикували досега. Разбира се, мисли ми само доброто. Както и всички останали.

И така, седях в канцеларията на неговите чиновници и го чаках да изслуша изложението на едно съдебно дело и да научи причините защо трябва да реши, че нечия глава е по-добре да бъде отделена от тялото. Подчинените му щъкаха насам-натам делово и изпразваха разни наглед препълнени шкафове. Оживлението беше доста необичайно и слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, се превръщаха в коси колони от светещи прашинки.

Внезапно ми хрумна идеята за поема, щях да я нарека „Ода за танцуващия въздух“. Стиховете вече се подреждаха в главата ми, но нямах на какво да ги запиша.

— Бъмбъл, — обърнах се към главния чиновник (и тези думи се оказаха съдбоносни), — бързо ми дай някаква хартия!

— Млади Монте — отвърна ми старчето Бъмбъл, — хартията е скъпа стока, срамота е да я хабите. — Наведе очи към количката, която товареха в момента. — Ето тук имаме разни боклуци. Можете да пишете на обратната страна на листовете.

Той сграбчи цяла пачка и я натика в ръцете ми.

Когато се справих с кихавиците, зачетох се в това, което получих. На всяка страница имаше печат „Поверително: Само за съдебния състав“.

— Чакай малко, Бъмбъл — спрях чиновника, — не искам да ти навлека беля на главата. Както изглежда, тези документи са секретни.

Бъмбъл ги огледа и сви рамене.

— Всички дела на Имперския съд са поверителни. Дори и затворниците имат право на известна дискретност, поне докато бъдат екзекутирани, а после материалите биват унищожени. Каква е датата на тези документи? А, ами оттогава са минали почти сто години. Едва ли бихте могъл да наречете това дело актуално, нали така? Монте, не си затлачвайте претовареното малко мозъче с тези работи. Всички тези хартии отиват право в дезинтегратора, защото не ни достига място.

Погледът ми се спря на последните редове от последната страница:

— Чакай — пак заговорих на Бъмбъл. — Явно не са изпълнили молбата му, иначе този документ нямаше да бъде съхраняван чак досега.

Бъмбъл ме погледна малко измъчено. Взря се в големия кашон, откъдето измъкна листовете. Поизгнилият етикет гласеше „Грис — Делото не е закрито“.

— Ами така ще да е. Останалото тук са протоколи от съдебните заседания. Вероятно въобще не са произнесли и изпълнили някаква присъда. А може да е грешка на архиваря. Случва се от време на време. Чудна работа, защо ли си е останало недовършено.

— Колко интересно! — отбелязах аз. — Искаш да кажеш, че са започнали съдебен процес, но тъй и не са го довършили? Обясни ми.

— Проклятие, млади Монте, трябва да опразним шкафовете преди обедната почивка. Вземете този злощастен кашон и ме оставете да си върша работата.

Да, кашонът натежа солидно в ръцете ми. Сами по себе си признанията изглеждаха внушително, а пък струпаните протоколи от съдебните заседания едва не ми пречупиха гръбнака. Въпреки всичко, преборих се да сваля пожълтелите, прашни листове от количката и се запрепъвах с товара си към своя скоростен аерокар, оставен във вътрешния двор.

И тъкмо в този миг се появи моя чичо.

— Монте, какво си помъкнал? Ода, тежаща стотина фунта? Като гледам, личи, че от доста време издателите все я отхвърлят. Ха-ха!

Отървах се от товара си в една гардеробна и го последвах до неговата трапезария, където той ме угости с новината, че говорил с Върховния съдия и стигнали до споразумението за възможното ми назначаване при тях като младши чиновник и нали това е превъзходно? И кой знае, може би след петдесетина години ще бъда уважаван човек като самия него.

Постарах се да не издам тръпката на ужас, но след миг с нарастваща уплаха го чух да изрича:

— Миналата седмица казах на твоята майка, че ако упорстваш с твоите драсканици и на инат отказваш усилията на семейството да ти помогне, единственото подходящо решение, което ни остава, е да те оженим, за да се укротиш.

— А тя спряла ли се е на някоя кандидатка? — попитах с несигурен глас.

— Ами да — потвърди той, докато отсичаше парче хляб с миниатюрно подобие на топор за екзекуции. — Онова момиче Корса. Признавам, грозновата е, но не бива да забравяш, че един ден тя ще наследи половината планета Модон.

— Модон? — повторих с напразно усилие да овладея гласа си.

— Прекрасен чист въздух — увери ме той. — И множество занимателни селски бунтове, както и разнообразие от всякакви посевни култури. Тамошните провинции предлагат чудесен живот на открито за всеки жизнен млад мъж. Но аз знам, че това не би ти харесало, така че най-настоятелно те съветвам да приемеш поста на младши чиновник. Поне ще останеш в града. Нали разбираш, винаги си ми бил симпатичен и не искам да си пропилееш живота.

Атаката срещу мен бе започнала!

Седях там като всеки послушен племенник и с безразличие разбърквах съдържанието на чиниите пред себе си, докато отново предъвквах ясното съзнание за крехките си отбранителни линии и опасностите на една съдба, която други са се заели да направляват. Положението ми изглеждаше безнадеждно.

Втора глава

Докато летях към градските имения на семейството, в близост до Нафуканите хълмове, бях много потиснат. Животът се отнасяше жестоко с мен и прекрасните пролетни картини под моя скоростен аерокар не ме очароваха.

Времето вече ме притискаше. Бях завършил Академията за изкуства преди повече от две години, а още не бях публикувал и едно мъничко редче. Не можех да посоча гордо дори едно памфлетче и да кажа:

— Вижте, аз съм писател. Оставете ме сам, със сурова решителност, да кова живота си, преодолявайки всички препятствия! Ще запиша името си с огнени букви в небето на Волтар и някой ден ще бъда гордост за всички, истински скъпоценен камък в родовата корона, само ме оставете да правя каквото съм избрал!

Но уви, вече изчерпвах търпението на неизброимите чичовци и лели, първи и втори братовчеди. Дните ми бяха преброени, рано или късно всички щяха да ме връхлетят свирепо и да ме приковат към някой унизително достоен пост. И там щях да си остана — дребно колелце в безмилостно въртящата се машина на скучното до сивота общество.

Опечален от злощастията си, приземих аерокара на площадката в препълнения със статуи парк и накарах двама от слугите да отнесат разпадащия се кашон в моя работен кабинет, разположен в западната кула. Бяха ме отпратили в този усамотен апартамент, защото до късно през нощта си пускам записи и крача неспокойно.

Но не успях да стигна до убежището си. Майка ми, една твърде властна дама, слизаше по величествената стълба и ме забеляза въпреки опита ми да се скрия зад голямо растение в саксия.

— О, ето те и тебе, Монте — промълви тя. — Надявам се да си извлякъл полза от обяда с чичо ти. Но какво си направил с дрехите си?

Сведох очи. Кашонът ме бе изцапал забележимо.

— Няма значение — смили се тя. — Но се постарай да изглеждаш добре по време на вечерята. Поканих онова момиче Корса и нейния брат.

Майка ми нехайно продължи по пътя си, но аз останах на място, разтреперан. Вече почти успявах да доловя далечната канонада на оръдията — врагът напредваше, за да ме довърши.

В кабинета моят камериер гълчеше слугите, че всичко са омърляли с внесения кашон. Той е жълтокож, на име Хаунд, служил е при баща ми по време на някаква военна кампания и е твърдо решен да възпита и сина такъв, че да не посрами семейството. Сега насочи вниманието си към мен.

— Я си вижте куртката! — скара ми се той. — Дано не сте се показвали пред хора в този вид. Хайде — о, Небеса! — влизайте в банята, а аз ще ви подбера други дрехи. Слуги, веднага изнесете този кашон!

— Не, не! — възпротивих се. — Това е много ценно!

— Ценно ли? Смърди на Имперския затвор!

— Точно така! — отчаяно потвърдих аз, докато пречех на слугите да изнесат кашона. — Преди почти сто години някой е молил да го екзекутират, но са му отказали! Това е лошо правосъдие! Дори не са приключили съдебния му процес. Нещо мирише на гнило!

— Значи все пак ще заемете поста на младши чиновник — донякъде облекчено каза Хаунд.

— Не! — извиках. — Ще напиша ода за това.

Моят камериер вдигна очи към тавана и разпери мощните си ръце. Типично за него.

Стигнахме до компромис — накарахме две прислужнички да поизбършат праха и оставихме кашона в средата на стаята, но върху парче плат, за да не цапа килима.

След като минах под душа, се преоблякох и се отървах от натрапниците. Реших да се отвлека от мислите за своите неприятности, като се заема с преживелиците на друг човек, затова взех дебелата пачка листове със самопризнания, отпуснах се в люлеещ се стол и се настроих за четене. Да, възможно бе да намеря вдъхновение за ода. Някои редове вече се мяркаха в съзнанието ми: „О неумолими стени на килията, най-после сърцето ми… разбито?… съсипано?… Стовари върху мен своята брадва, палачо, да намеря край на… злините?… съдбините?…“

Добре де, можех и по-късно да изгладя стиховете. По-добре беше първо да разбера за какво ми предстоеше да пиша.

Зачетох самопризнанията.

Така измина целият следобед. Бях като омагьосан. Беше проза на военен — стегната, без украси. Но и доста старинна. Вече никой не пише така, хората само трупат разни звуци и хубави думи, без да влагат някакъв смисъл. Целта е да построят цели кули от мъгляви рими, които накрая да рухнат като лавина в нищото. Беше особено интересно да чета нещо, в което се разказваше за случки, при това реалистично. Хъм, новаторски подход. Някои от по-ранните класици са писали така. Разказват история с начало и с край и всичко останало по средата. Забележително. Ще се опитам да им подражавам.

Дойде време и за вечерята, Хаунд ме измъкна от унеса, принуди ме да се облека подходящо и цели четири часа прекарах до дългата маса и в музикалния салон, за да бъбря с Корса и нейния брат. Момичето тежеше двойно повече от мен и имаше мускулатура на мъж. Твърде тънките й устни бяха склонни да изричат само думи за посеви и реколти, а брат й разказваше как ловуват лепъртиджи с оръдия и макар да се преструвах, че ми е интересно, вътрешно се гърчех от представата, че ме прогонват към Модон и чистия въздух в компанията на тези двамата. Лукавите подмятания и намеци на моята майка ми приличаха на древен стенобитен таран, удрящ ме по гърба, за да ме тласне в бездната.

С голяма радост се върнах в своя кабинет, за да се заема отново със самопризнанията.

Злодеянията на този човек ме потресоха. В безсрамието му не се долавяше и намек за остатъци от съвест. Преливаше от убеденост, че всиките му постъпки са съвсем естествени. Досега не си и представях, че такива са мислите на престъпните умове. Четях в захлас.

Всъщност не можех да се откъсна. Когато стигнах до последната страница на самопризнанията, беше четири часа сутринта.

Седях сред разпръснатите пожълтели страници, напечатани на гласодиктописец.

Бре, да го „бибипам“!

Прекъсваше в най-критичния момент — съдбата на ДВЕ империи, Волтар и Земята, висеше несигурно на везните! Цяла база трябваше да бъде изтребена, до последния човек. Бе издадена заповед за задържането на Джетеро Хелър. Графиня Крек може би е мъртва, потънала в дълбоката цяла миля пропаст. Дори не споменаваше какво е сполетяло котарака!

ПО ДЯВОЛИТЕ, КАК Е ПРОДЪЛЖИЛО ПО-НАТАТЪК?

О, колко недоволен бях от този престъпник Солтан Грис. И се примолил да го екзекутират. Напълно заслужено, щом зарязва читателя си в разгара на събитията!

Както и да е, нищо не можех да направя. Но преди да заспя, трябваше поне да си поблъскам главата над въпроса какво е ставало на Волтар и Земята по онова време.

Измъкнах Хаунд от леглото му и докато изслушвах мрънкането му, събудихме един от домоуправителите, двамата се заровиха в складовете на кулата и след множество отправени към тавана погледи, намериха старите ми учебници.

Самоуверено разгърнах непрочетените досега страници на прашна книга по история. По краищата на страниците бяха отбелязани дати за улеснение на читателя и бързо открих написаното за съответната епоха.

„Този период е забележителен с мира и спокойствието си. Законното наследяване на Клинг Надменни от Мортиуай Блестящи е характерно преди всичко с липсата на някакви особени събития.“

Я постой малко. Грис споменаваше за бунта на принц Мортиуай, укрепил се на планетата Калабар. И войските на Апарата бяха предприели решителна атака, за да унищожат бунтовниците.

Бързо прелистих учебника за управленските структури на Волтар. Стигнах до таблицата с различните управления и отдели.

ТАМ ВЪОБЩЕ НЕ БЕШЕ СПОМЕНАТА НИКАКВА ОРГАНИЗАЦИЯ, НАРИЧАНА АПАРАТ!

Отпуснах се на облегалката. Имах цели тълпи роднини, чиито връзки достигаха до всяка невъобразима частица от правителството на Волтар. И не бях чувал никой от тях да споменава Апарата. Внезапно проумях: ПАЗЯТ В ТАЙНА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА АПАРАТА!

Какво заличаване на следите! Цял заговор!

Но аз не се отказвах.

Пак измъкнах Хаунд от леглото, накарах го да събуди домоуправителя, за да отключи библиотеката в южната кула и ми донесе всички стари енциклопедии, а когато слугите ги довлякоха, с не един укорителен поглед към мен, аз се гмурнах в дебелите томове.

Открих името на Джетеро Хелър, прочут боен инженер, известен състезателен пилот и шампион в играта „куршумена топка“. Но и думичка нямаше за някакво негово пътуване до Земята.

Натоварих служителите в имението да ми издирят допълнително издадените томове.

Отново започнах да прелиствам. Този път търсех планетата Земя или Блито-3.

НИЩИЧКО!

Трябва да ти призная, читателю, че в този момент бях един много озадачен човек.

Не можех да проникна в тайната, на която се натъкнах.

По настояване на домоуправителя и Хаунд, съпроводен с раздразнените им погледи към тавана, аз се пъхнах в леглото.

Бях много сърдит на Грис.

Трета глава

На следващата сутрин се събудих и въпреки старанията на Хаунд, който вдигаше шум с разни роторни четки за почистване на дрехи и тряскаше вратичките на гардеробите, останах изпънат по гръб и зареял поглед в нищото.

КАКВА е била по-нататъшната съдба на всички онези хора?

Какво е сполетяло Изи Епщайн и Роксентър?

Хаунд се препъна в пръснатите из спалнята ми книги и се обърнах към него с намерението да го попитам дали съзнава, че писателите имат нужда от тишина, за да се съсредоточат, когато очите ми се спряха на един от подритнатите томове. Заглавието гласеше „145-то луксозно издание. В мъглите на времето, легенди от планетите на Волтарианската конфедерация, събрани от Отдела по фолклор на Вътрешното управление“.

Казах си — я да видим. Тази книга бе спомената и в самопризнанията на Грис. Отскочих до кабинета си и въпреки отчания поглед на Хаунд към тавана, стоварих купчината листове върху леглото, без да обръщам внимание на изриталия прашен гейзер. Аха! Ето го и номерът, написан от Грис — Народна легенда 894. В нея се споменаваше планетата Блито-3.

Взех луксозното издание, доволен от късмета си, защото беше последното и без никакви съкращения.

Бързо прехвърлях страниците. Стигнах до Народна легенда 893. Погледнах номера на следващата. Беше Народна легенда 895.

Спри. Провери пак.

НАРОДНА ЛЕГЕНДА 894 БЕШЕ ЗАЛИЧЕНА ОТ СБОРНИКА!

Вкопчих се в историята на Грис. Нима собствените очи ми погаждаха номера? Не, ето я — Народна легенда 894. Той дори я бе преразказал, с всички подробности за принц Кавкалсия и бягството му към Блито-3!

Хаунд се опита да ми отвлече вниманието, като ме накара да седна, за да ме обръсне, но аз се вкопчих в листовете на самопризнанията, сякаш пръстите ми бяха от стомана. Неспирно ги прехвърлях, докато ме обличаха и през цялото време, докато поглъщах закуската си. Недоумявах. Той описваше планетата Земя толкова правдоподобно, че дори не бих го заподозрял в съчинителство.

Погледът ми шареше по страницата, на която бе описано как репортерът-детектив Боб Худуърд свалил от власт един президент. Това някак не съвпадаше с представите ми. Какво ли означаваше „репортер-детектив“? Опитах се да вникна в смисъла. Очевидно това беше човек, който извършваше разследвания и после написваше книга за тях. Да, това трябва да е. Но да помете цял президент? Май ми звучеше като преувеличение. В Конфедерацията не съществуваше професия „репортер-детектив“. Дали накрая Боб Худуърд е успял да обърне цялата планета с главата надолу? Не. В самопризнанията бе отбелязано, че са го застреляли.

Моята майка прекъсна работата ми с известието, че Корса и брат й отдавна ме чакали на моравата, за да поиграем на топка. И разбира се, наложи се да отида. През следващия час наблюдавах как Корса тресеше земята с тежките си стъпки, а нейният брат чупеше бухалка след бухалка. И когато накрая бях съборен от една профучала топка, стана ми кристално ясно, че принудят ли ме да се оженя за това момиче, ще си прекарам живота заслушан в техния гръмовен селяндурски смях всеки път, когато се спъна. А това ме плашеше. Модон несъмнено не беше място, подходящо за мен!

Когато под душа се отървах от потта и полепналите стръкове трева, отчаянието ме стисна в неумолимата си прегръдка.

В търсене на нещо, каквото и да било, което да откъсне мислите ми от зловещите предзнаменования, пак се заех със самопризнанията. Увит в хавлия, прелиствах „Мъглите на времето“. Да, Народна легенда 894 липсваше. Затворих книгата и очите ми светнаха, щом забелязах името на издателя. Вътрешното управление! Тази книга бе издадена от правителството! Значи са имали някаква причина да се отърват от това споменаване за Блито-3.

Изведнъж се стъписах. Та нали и учебниците ми бяха издадени от правителството.

Енциклопедиите също. Всичко, което бях проучил, се оказа творение на властта!

И ако самопризнанията на Грис казваха истината, БЯХ ПОПАДНАЛ НА НАЙ-СТРАШНИЯ ПРАВИТЕЛСТВЕН ЗАГОВОР ЗА ЗАЛИЧАВАНЕ НА СЛЕДИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ХИЛЯДОЛЕТИЯ!

За пръв път в ума ми се мерна подозрението, че властниците са способни на такова деяние. Повярвай ми, читателю, бях потресен. Винаги са ме възпитавали във вярата, че у правителството истината, искреността и честта са неразделни. Всеки мой роднина бе набивал това в главата ми. И аз вярвах с цялата си душа! Нима властта можеше да се преструва, че нещо съществуващо не съществува? Невероятно!

Отново бях разтърсен. Този път от Хаунд, който си бе наумил да ме напъха в един панталон.

Така е в живота — бутат те ту насам, ту натам. Превърнаха ме в жертва на една предопределена съдба, която може би задоволяваше моите мъчители, НО НЕ И МЕН!

Почти унесено, докато твърде силно стягаха шалчето около врата ми, аз се чудех какво ли е да си агент на свободна практика и да се шмугваш на всякакви тайни местенца, за да проваляш цели държави, също като Боб Худуърд. Сигурно е много приятно. Даже да те гръмнат накрая.

Душата ми затрептя от споходилата ме нова идея. Ако стана репортер-детектив и разкрия този нечуван заговор, ако го опиша в книга, ще бъдат ПРИНУДЕНИ да я публикуват! Иначе ще стана пътуващ лектор и ще обяснявам на хората, че живеят в условията на потисническа цензура!

И ако публикувам това велико разобличение, името ми ще заблести в самите небеса над Волтар! Никой повече няма да се смее зад гърба ми на моите неиздадени оди. Никой повече няма да ми внушава, че трябвало да заема един или друг ужасен обществен пост. Няма да ме заплашва перспективата да прекарам остатъка от живота си под звуците на необуздан селяндурски кикот. И всички ще трябва да признаят — да, наистина, този Монте Пенуел е ПИСАТЕЛ!

Дори си представих как моя чичо Лорд Дом споделя с Върховния съдия по време на обяда: „Знаеш ли какви хвалебствия изсипва критиката за моя племенник Монте? И точно тук започна бляскавата му кариера!“ Как ще се гордее той с мен!

Но май се налагаше да се укротя и да проверя по-грижливо фактите. Имало ли е правителствен заговор или просто при отпечатването на „Мъглите на времето“ е допусната грешка?

Четвърта глава

Съзнавах, че поемам в свои ръце насоката на живота си. Братовчед ми сър Чал, доста по-възрастен от мен, упорства в намерението си да ме направи чиновник в архива на Имперския астрографски институт. Държанието му може да подлъже всеки. Обикновено изглежда мечтателен и равнодушен към житейските грижи, но може да се спусне на земята твърде бързо, ако обстоятелствата го изискват.

Овладях своите бушуващи нерви и отлетях към куполообразното здание на института, разположено южно от града. Питах се каква ли линия на поведение би избрал един репортер-детектив? Небрежност? Лукавство? Чар? Откровеност?

Реших да опитам с лукавството. Отидох в канцеларията, където работеше чиновник, познаващ ме от времето, когато ходех прав под масата. Казах му:

— Флипър, би ли могъл да ми дадеш някакви стари карти? Искам да си подбера украса за кабинета. Но да е нещо старинно.

— О, няма проблем, млади Монте — отговори той и посочи един страничен коридор. — Чекмеджетата с номера от 35 до 190. Но после ела при мен, за да сме сигурни, че не си взел някоя карта в единствен екземпляр.

Започнах да ровя из чекмеджетата и да вадя карти. Макар и отпечатани на плоски листове, даваха триизмерно изображение на сложните планетни системи. Някой дори бяха украсени по краищата с мънички чудесни рисунки на типични за планетите дървета и животинки. А на една от картите оптическа илюзия сякаш задвижваше планетите по техните орбити и в небето преминаваше комета. Стори ми се особено любопитна. В следващия миг отказах да повярвам на очите си.

ПЛАНЕТНАТА СИСТЕМА БЛИТО!

И без никаква възможност за съмнение погледът ми се спря на Блито-3!

Нахлух в кабинета на моя братовчед. Той вдигна глава.

— Я виж ти, Монте! Сигурно идваш да те назначим на работа.

Предварително се бях подготвил за опасностите, дебнещи ме зад тази врата. Побързах да размахам картата.

— Братовчеде Чал! Тук има планета, която въобще не е спомената в книгите, издадени от правителството. Блито-3!

И той веднага се спусна от мисловните си облаци, за да стъпи здраво на земята.

— Каква планета?

— Блито-3! — повторих аз. — Която местните хора наричат „Земя“! Всички одобрени от властта текстове я премълчават, но на картата е показана!

Той се намръщи.

— Дай да видя. Брей, тази карта е от много стар тип. Такива не издаваме поне от хиляда години.

— Но планетата е отбелязана! — Докоснах точицата с пръст и тя се завъртя около своето слънце. — А нито един съвременен текст не казва нищо за нея.

— Старите карти са неточни. И не са осигурявали надеждни данни за космонавтите. Някои посоки са сгрешени с цели ъглови минути.

— Да, но тази неточност едва ли е стигнала и до включване на цяла планета!

— Дай ми тази карта — каза той.

Чудна работа, нали вече беше в ръцете му. Не ми хареса мрачната нотка в гласа му.

Той се запъти към канцеларията.

— Кой даде тази карта на Монте?

— Аз — призна си Флипър.

— Флипър, — изрече сър Чал. — От известно време мисля над въпроса дали нямаш нужда от освежаване на професионалните си умения. Ще издам заповед за включването ти в някоя изследователска експедиция, при това незабавно.

Флипър ме изгледа укорително.

Сериозна разправия предизвиках. Мина цял час, докато се свържа с леля си Бле и я накарам да се обади на съпруга си Лорд Крос, който да спре заповедта в Имперското кадрово управление и да изпрати Флипър като библиотекар в някое от нашите родови имения. Иначе щях да се чувствам толкова гузен, сякаш са оставили отрязаната глава на Флипър на коленете ми.

Не ми позволиха да задържа онази карта. Но се сдобих с нещо друго. С увереност.

ДА, ИМАШЕ ПРАВИТЕЛСТВЕН ЗАГОВОР НА МЪЛЧАНИЕТО ЗА БЛИТО-3!

Убедих се и в друго — професията на репортера-детектив криеше сериозни опасности!

Но вече виждах името си изписано в небето над Волтар. Кошмарните мисли за Модон отстъпиха по-назад в съзнанието ми.

Но каква ли трябваше да бъде следващата ми стъпка?

Пета глава

Седях си в скоростния аерокар и размишлявах над този въпрос.

Бях взел самопризнанията на Грис. Те съдържаха още една пътеводна нишка, но с известна нервност си казах, че ще е твърде опасно да я следвам.

Чичо ми Гас беше цивилен помощник на Лорда, възглавяващ Флота. Беше непреклонен в политическите си възгледи и готов да ги защитава пред всеки часове наред. Никой не можеше да спре словесния поток. Освен това се налива с цели галони „тап“ и принуждава събеседника си да прави същото. Отдавна е съставил план за бъдещето ми, който според него е идеален — да приемам идващите в неговата служба важни личности. Те също пият „тап“. Но работата при сър Гас би била толкова съсипваща за здравето ми, че бих могъл да се надявам само на ранна смърт от изтощен черен дроб.

Имах номера на онзи патрулен кораб, с който Хелър за пръв път стигнал до Земята. А във Флота пазят всички данни за всеки кораб, който някога са имали.

Мили читателю, надявам се, че разбираш — изправих се срещу опасността с мисълта да ти бъда полезен.

Полетях към административния комплекс на Флота в Правителствения град.

Типично за всички постройки на Флота — приличаха на група кораби в боен строй. Ами дори за да влезе човек вътре, трябва да минава през въздушни шлюзове.

Смятах, че моят чичо Гас в този час на деня вече ще е привършил с обяда си. Но нямах късмет. Тъкмо излизаше, не искаше и да помисли дори, че няма да го придружа за срещата му с адмирал Бласт, който по-късно щеше да потегли на инспекционна обиколка из всички 110 планетарни бази на Флота. Адмирал Бласт също се оказа голям любител на напитката „тап“. Стори му се чудесна идеята да тръгна с него като член на екипа му, за да добия представа за всяка от тези 110 главни планети на Конфедерацията. Каза, че може да ме назначи като цивилен помощник и да го облекча при официалните срещи с разни важни клечки. А чичо ми Гас заяви, че това ще е превъзходна подготовка за бъдещия ми пост в неговата канцелария, защото ще имам шанс да надникна зад завесите на политиката на всяка планета. Двамата едва ли не ми събраха багажа и тъкмо да ме качат в кораба, но погълнатият от тях „тап“ милостиво замъгли главите им и те се понесоха нанякъде под ръка, запели „Към космоса напред!“

Измъкнах се крадешком. След два часа сигурно нямаше и да си спомнят за мен. Отново влязох в главната сграда. Намерих стаята с табела „Архив — Корабни дневници на Флота“. Влязох.

Този път реших да опитам с праволинейния подход към целта.

— Сър Гас каза, че мога да надникна в някои стари корабни дневници.

Бях уверен, че чичо ми и без това нищо няма да си спомни.

Стар космонавт с белези от изгаряния по едната страна на лицето си ме попита:

— На кой кораб?

Отговорих:

— Патрулен, номер B-44-A-539-G.

Посочи ми една странична ниша и аз се настаних пред екрана. Страниците на корабния дневник започнаха да се плъзгат пред очите ми. На пулта имаше бутони за забавяне и спиране на течащия текст. Както и много други, чието предназначение не знаех.

Дневникът наближаваше датата, която търсех. Натиснах „Забавено“.

ЕТО, ОТКРИХ ГО!

Цялото онова пътуване се разкриваше пред очите ми. Излетели от Волтар с бойния инженер Джетеро Хелър на борда, стигнали до Блито-3, извършили наблюденията, без да кацат и се завърнали. Петнадесет седмици, отбелязани като обичайна работа в дневника.

Аха!

Точно за този кораб Ломбар Хист, Шефът на Апарата, бе издал заповед да бъде пленен в патрулната база, а екипажът му — затворен в Спитеос.

Но нищо подобно не бе отбелязано в дневника. Просто видях празна страница. Изведнъж се появиха още записи. Започваха с ремонт и преоборудване на кораба и продължаваха с други обичайни задачи.

Бързо намерих бутона за връщане на текста. До празната страница на екрана се появи мъничък символ. Беше зелена спирала. Погледнах таблицата с кодовете, залепена отстрани на пулта — символът означаваше „Виж Флотско разузнаване“.

Подадох глава от нишата. Старият космонавт беше зает с някаква своя работа. Разгледах пулта. Оказа се, че не е чак толкова различен от пулта на всяка машина в библиотека. Натиснах бутона със зелената спирала и набрах номера на патрулния кораб.

Точно попадение!​

ПАТРУЛЕН КОРАБ B-44-A-539-G. ПРИ РУТИННА ОПЕРАЦИЯ ЗА ЗАЛАВЯНЕ НА КОСМИЧЕСКИ КОНТРАБАНДИСТИ, КООРДИНАТИ 80/45/32, СЕКТОР ФЛИСТЕН, ФЛОТСКИЯТ КРЪСТОСВАН „БОУЛК“ ОТКРИ И ВЪРНА НА ФЛОТА ВЪПРОСНИЯ КОРАБ.

Аха! Ето защо нито Грис, нито някой друг е открил следи от Мошениците от Смъртния батальон на Апарата просто са продали кораба на контрабандисти! Не са го унищожили, както им било заповядано.

Чакай. Появиха се още символи. Разгадах ги — ако исках доклад за сражението, трябваше да набера името на кръстосвала „Боулк“. Но ако желаех да науча премеждията на екипажа от патрулния кораб, трябваше пак да натисна „Флотско разузнаване“.

Престрелките с контрабандисти не ме интересуваха, но жадувах да науча какво се бе случило на хората от патрулния кораб.

Грис бе описал отиването си при тях в Спитеос, когато им пробутал проститутка и отровна храна. Предположил, че не след дълго всички ще бъдат мъртви.

НО ТУК СЕ НАТЪКНАХ НА ДОКЛАД ДО ФЛОТСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ ЗА ЕКИПАЖА!

Повярвайте ми, въобще не си губих времето и натиснах нужните бутони твърде припряно.

Ето го, пред очите ми!

Светът се завъртя около мен!

Всичко съвпадаше със самопризнанията на Грис!

ИМАЛО Е Апарат!

ИМАЛО Е полет до Блито-3 за извършване на наблюдения!

ИМАЛО Е планета на име Земя!

Ох, горкичкият аз! Заговорът на мълчанието беше наистина чудовищен!

Но не са успели да заличат всички следи!

Старият космонавт попита:

— Намерихте ли каквото търсехте?

Бързо подредих разпечатките от дневника и ги прибрах в чантата си. Не биваше да види с какво съм се занимавал.

О, колко вълнуващ беше животът на репортера-детектив!

Излязох най-спокойно.

Застанах на синия чакъл пред сградата и се замислих. Къде трябваше да отида сега?

Идеята блесна като мълния.

СПИТЕОС!

Шеста глава

Втурнах се към своя скоростен аерокар и сграбчих микрофона на комуникационното устройство. Обадих се в хангара на семейното имение и успях да се свържа с моя механик.

— Шафтър, — казах му развълнувано, — подготви стария аеробус. Веднага идвам вкъщи да го взема.

— Аеробуса! — изхленчи той. — Как така, млади Монте, че това нещо не е излизало от хангара поне десетина години! Ами че не сме го използвали, откакто карахме вас и приятелчетата ви до училище с него!

— Подготви го! — заповядах непреклонно. — Предстои му дълъг път! Сега ме превключи да говоря с Хаунд.

— Монте? — обади се Хаунд. — Добре, че се обадихте. Майка ви ме тормози още от обяд, иска да научи къде се дянахте. Нима забравихте, че имахте уговорка с Корса и нейния брат да поплувате в басейна?

Но жаждата ми за действие позволяваше с лекота да отбивам такива досадни заяждания. Бях открил пътя към спасението си.

— Хаунд, веднага нахвърляй малко инструменти, лагерна екипировка, оръжия и разни други неща в аеробуса.

— Оръжия ли? — учуди се той. — Монте, та вие нямате никакви оръжия. И освен това сте поканен на вечеря в градската резиденция на Корса!

— Хаунд, — натъртих, — поне веднъж се постарай да не ме издъниш. В замяна обещавам да не ти рецитирам следващата си ода. Така бива ли?

— Много съблазнително — смили се Хаунд. — Но по-добре веднага се прибирайте вкъщи!

Подобрих всички рекорди по пътя към дома.

И на какво налетях там? О, читателю, дано оцениш мъките, които изтърпях, за да предам в ръцете ти края на тази история!

Доста мърлявият аеробус беше вече на площадката за кацане. Дотук добре. Но там бяха също майка ми, Корса, нейният брат и Хаунд. Последните трима бяха облечени като за излет!

— О, толкова е романтично — въздъхна майка ми. — Тази нощ в небето ще светят две луни.

— Намерих ви оръжия — съобщи Хаунд. — Братът на Корса има цели тонове.

Шафтър вече се бе настанил на пилотското място.

Млади Монте, не мога да ви поверя тази вехта развалина. Току-виж се наложило да поправям двигателите насред полета.

Излетяхме, а майка ми махаше с надежда отдолу. Корса се сгуши в креслото.

Не потръгна както го бях замислил. Съмнявах се, че Боб Худуърд би успял да сваля президенти, ако семейството му го е обгръщало като непроходимо тресавище.

— Накъде? — попита Шафтър.

Изгледах го доста сърдито. Исках аз да управлявам машината, за да проверя мога ли да се справя само с едно коляно, като Хелър. Но трябваше да се примиря с положението.

— Мини над онези хълмове и се насочи към Голямата пустиня.

— О, значи отиваме към планините Блайк — предположи Хаунд. — По-добре е да се обадя на граф Мок. Това е негов ловен резерват и той ще изпрати своите егери да ни посрещнат.

— Не, не! — възразих му аз. — Не отиваме там. Целта ни е Спитеос.

— Никога не съм чувал това име — заяви Шафтър и посегна към бутона за включване на картата в контролното табло.

— Не съм и очаквал друго — казах му гордо. — Това е огромна черна крепост, останала от праисторическите времена. Дотам са двеста мили, точно на запад. Няма как да я пропуснеш. Би трябвало тази развалина да е с огромни размери.

— Не харесвам развалините — обади се Корса. — На Модон всичко е блестящо и ново. Всъщност вече поръчах на някои архитекти да започнат работа по нашия бъдещ дом.

Започна да ми се гади. Тази история бе стигнала твърде далеч, а и твърде бързо!

Нейният брат реши, че сега му е времето да ме обучи как да ходя на лов за лепъртиджи с оръдия, за да не пострадам още първия път. А Корса надълго и нашироко ми обясни какви мерки било задължително да се вземат, за да не бъдат изядени посевите от червеи.

Стори ми се, че получих амнистия от самия Император, когато Шафтър каза:

— Ами това ще да е!

Погледнах напред и надолу. През танцуващите вихрушки от прах забелязах процеп в земята, зловещ и ужасяващо дълбок. А отвъд него имаше обширен район, затрупан с натрошен черен камънак.

— Не виждам никаква крепост — отбеляза Корса.

— Нали каза, че тук имало крепост — присъедини се и нейният брат.

Край ръба на пропастта растеше яркозелена трева, където някакви тревопасни си бяха устроили угощение.

— Пастир! — възкликна Корса. — Кацайте, за да го разпитам за стадото му!

Шафтър веднага приземи аеробуса.

Изскочих, преди Корса да е обсебила селянина и го попитах:

— Това ли е крепостта Спитеос?

Той придърпа одеялото на раменете си и погледна, накъдето бях посочил.

— Тия черните камъни ли? — Дъвчеше някакво листо и изплю обилна храчка. — К’во да ви кажа, прадядо им викаше „Крепостните руини“. Пък може нявга на туй да са мязали. Ама да знаете, тука земята доста се тресе, поразмятала ги е.

Обърнах се към зейналата бездна.

— Някога слизал ли сте долу?

— К’во? — уплаши се той. — Да не съм някой побъркан. Една животинка ми падна там преди време, та я слушах как врещи цял час, ама тъй и не усетих кога е пльоснала на дъното.

Корса налетя и го заразпитва какви растения предпочитали животните му и какви билки им давал срещу болки в червата.

Отдалечих се и седнах на голям черен камък. Огледах местността. Според писанията на Грис лесно намерих вероятното разположение на военния лагер. Не исках да доближавам пропастта, където графиня Крек може би срещнала смъртта си. Питах се дали под твърдия базалт още се крият тъмници и кости на затворници.

Не можех да сдържам полета на вдъхновението си, измъкнах бележник и написах ето какво:

Огледах творбата си. Казах си, че никак не е зле. В добра форма си, Монте.

Чух стъпки зад гърба си. Бяха Корса, нейният брат и Хаунд. Не устоях на съблазънта да им прочета одата.

СЕЛЯНДУРСКИ КИКОТ!

Притиснала ръце към корема си, Корса накрая удържа смеха си.

— Ох, Монте! За всички ще бъде такова облекчение, когато те излекувам от тази мания да пишеш. Честно ти казвам, коремните ми мусели няма дълго да понесат подобно напрежение.

От този миг я намразих страстно!

Едва обърнах внимание на коментара на Хаунд:

— Нали ми обещахте, че няма да ми четете следващото проклето нещо. Ясно е, че съм длъжен да ви внуша накрая колко е важно човек да държи на дадената дума!

Сурово потиснах в душата си желанието да напиша „Ода за бездушните“.

Съзнавах без никакво колебание, че съм се родил, когато и където не ми е мястото. Тръгнах към аеробуса.

— Изнеси инструментите — заповядах на Шафтър.

— Да, ама не ми казахте точно какви инструменти да взема. Но съм подбрал всичко необходимо, с което да анализирате работата на всеки двигател, дето някога е произведен.

— Не се опитвам да търся повреди в двигатели. Искам да търся метал под земята.

— Метал ли? — учуди се Шафтър. — Ама няма нужда да търсите метал, когато оправяте двигатели. Че нали точно от това ги правят. Тия детектори до един проверяват само електрически вериги.

Не ми се вярваше да открия работеща електрическа верига след повече от век разруха, ако ще и да я захранва черна дупка.

Почувствах се победен и отидох да седна по-надалеч от останалите.

Ако моето търсене завърши с провал и никога не напиша книгата си, разобличаваща заговора, съдбата ми е решена. Или ще изгния зад някое чиновническо бюро, или ще бъда прогонен на Модон. Иначе можех само да скоча в бездната и да сложа край на страданията си.

Седях под огряното от залеза небе и с всяка минута се натъжавах все по-силно. Не разполагах с достатъчно данни. Имах само една стара карта, която не ми позволиха да задържа, откъси от корабен дневник, доклад до разузнаването и самопризнанията на Грис. Не ми даваха нито доказателство, нито разумна причина за съществуването на такъв мащабен заговор. Питах се какво ли би предприел Боб Худуърд на мое място.

Шафтър дойде при мен.

— Недейте да се мусите така. И аз ги чух ония ваши стихчета, не са чак толкова лоши. А и на мен ми се мярна нещо в главата. Щом ще търсите метали под земята, мога да забуча в пръстта един от резервните горивни пръти, да го активирам и ако има метал наоколо, ще възбуди заряд в него, така ще го намерим с анализаторите. Вие какво се надявате да намерите, някое съкровище ли?

— О, наистина е така! — уверих го.

Да, щеше да се окаже неоценимо богатство. С него щях да се изтръгна от унизително робство. Само трябваше да намеря доказателствата!

— Ами хайде да я започваме тая работа — подкани ме Шафтър.

Седма глава

Веднага се досетих, че ни чакаше тежко копане.

— Не, не, не! — възрази Хаунд. — Не можете да копаете с този костюм на раменете си и хич не си въобразявайте, че аз и Шафтър ще превиваме гръб сами. — Той подвикна на пастира. — Нямате ли някакво село наблизо?

Човекът се изплю на север.

— Ей го там, зад ония големите камъни.

Помолих брата на Корса да се погрижи за разполагането на лагерната екипировка и се повлякох след Хаунд, който вече тежко трополеше на север.

С множество предупреждения да не си късам дрехите по тръните и да не падам в зеещите дупки, Хаунд ме преведе около грамадната купчина камъни и след още петнайсетина минути стигнахме до „селото“.

Думата май не беше подходяща в този случай. Нападалите камъни образуваха подобие на пещери и пред тях се размотаваха жени и деца.

Наложи се Хаунд да зададе не един въпрос, на който отговаряха само широко отворени очи, но все пак откри вожда в дупка, чието обзавеждане се състоеше предимно от гъста воня. Старецът беше съсухрен и прегърбен, без нито един зъб в устата, на около сто и деветдесет години.

Аха, казах си безгласно. Сигурно някои от затворниците са избягали след земетресението и са останали да живеят тук!

— За туй племе ли питате? — рече ни старецът. — Ние сме пастири. Минахме насам преди петдесетина години, намерихме си хубава трева и взехме, че останахме.

Не знаел, че някога тук имало крепост.

Хаунд ме попита:

— Колко дупки ще копаете?

— А как да знам предварително колко ще копая?

— Ако съдя по детското ви увлечение да ровите в пясъка, няма да са никак малко. Колко пари носите?

— А защо изобщо трябва да нося пари?

Хаунд отговори:

— Защото ще наема тези хора да копаят.

— А, така ли било.

Успя да сключи някаква мошеническа сделка — петдесет мъже от селото щяха да свършат работата.

Върнахме се при аеробуса, а по пътя изслушах безбройни наставления да не си закачам крачолите на панталоните по храстите.

Не забелязах никакви признаци никой да се е погрижил за лагера. Далечен гръм ми подсказа, че братът на Корса използваше остатъка от деня за стрелба по пойни птички. Самата Корса увлечено обсъждаше с пастира тънкостите в отглеждането на добитък.

Хаунд каза:

— Ще отлетя с аеробуса до града и ще изтегля аванс за сметка на издръжката ви за следващия месец. И ще ви донеса някакви дрехи, подходящи за ровене в земята. Трябваше да споделите с мен намеренията си. Седнете на онзи камък и не мърдайте, докато се върна.

Той и Шафтър нахвърляха по земята лагерната екипировка, после Хаунд отлетя с аеробуса. Седнах на камъка и се замечтах за живот, в който никой няма да ми дърпа юздите. Бях сигурен, че Боб Худуърд никога не се е сблъсквал с такива препятствия. Шафтър обикаляше и забиваше в земята горивен прът, след това го активираше. Накрая ми каза:

— Млади Монте, не мога едновременно да се занимавам с горивния прът и да следя данните на анализатора. Когато забия пръта някъде, отдалечете се на петнадесет-двадесет фута от мен и гледайте уреда.

Съгласих се с предложението му. Почти веднага отбелязах огромен скок в напрежението. Възбудено започнах да изтръгвам туфи трева и да разхвърлям пясъка. Шафтър се присъедини към мен. Приличахме на два звяра, ровещи в дупката на вече подушената жертва. Под лунната светлина изригваха малки пясъчни гейзери.

— Какво правите? — попита Корса.

— Търсим заровено съкровище — отвърна Шафтър.

— Не бива така да унищожавате тревата. Ще лишите горките животни от пасището им. Веднага запълнете тази дупка.

— Добре, добре — успокоих я. — Нека първо видим какво се крие отдолу.

— Монте, — свирепо произнесе тя, — вече ми е съвсем ясно, че трябва на много неща да те науча. Когато ровиш така из някое пасище, предизвикваш ерозия. Тежко ми е на душата, само като си помисля за предстоящите ми ужасни дни, докато те превърна в добър селски стопанин. Ти си напълно безчувствен. Веднага престанете и се махнете от там!

Разбира се, наложи се да престанем. Върнах се опечален при своя камък. По дяволите, какво ли имаше под земята, щом стрелката на анализатора подскочи толкова диво?

Двете луни се бяха издигнали високо в небето, когато Хаунд се върна. Доведе двама слуги, готвач и камериерка за Корса. Веднага бях сгълчан за изцапания от тревата всекидневен костюм.

Намериха изворче, поставиха надуваемите палатки и малко късно изядохме вечерята, донесена от града.

Но аз напрегнах докрай хитроумието си. Имаш късмет, читателю, иначе никога нямаше да научим какво се е случило, след като Грис ни заряза насред разгара на събитията.

Изчаках всички да заспят. Изпълзях от палатката, стигнах до дупката и започнах да копая. Внимавах да не вдигам никакъв шум. Ровех, избутвах, изхвърлях и си претрих пръстите до кръв.

След време коленичих под зелената лунна светлина и се вгледах в находката си.

КОЛЕЛО ОТ ОРЪДИЕ!

Беше проядено и разкривено. От едната страна бе частично стопено, като от мощен лъч.

Несъмнено тук е имало битка!

Надеждата ми възкръсна.

Ясно ми беше, че ще успея да се спася от предопределената ми съдба. Очакваше ме слава!

Отърсих се от унеса. Изтърколих колелото на равно място. И грижливо запълних дупката.

Изтиках тромавото колело до своята палатка и най-после заспах.

Събуди ме оглушителна врява. Не можах веднага да разбера какво ставаше, защото Хаунд трябваше да ме обръсне, да ме напъха в някакви спортни дрехи и подходящи ботуши, дори ме принуди да закуся.

Все пак се измъкнах от палатката. Наоколо гъмжеше от мъже, дошли от селото. За всички имаше инструменти за копане. Бяха наобиколили Корса. Да, можех да се надявам. Току-виж вече е на моя страна. Но тогава дочух какво им говореше.

Обясняваше им, че могат да увеличат неколкократно площта на пасищата си, ако изкопаят канавки, които да спрат ерозията и да прехванат водата от изворчето. Освен това при надиганото на водата след дъждове щели да се образуват езерца.

— Твърде много вода и почва падат в тази пропаст — заяви тя. — Ето ви скицата. Хващайте се на работа.

Всички се повлякоха нанякъде и Корса тръгна към мен.

— Монте, погрижих се вместо тебе за това начинание. Защо не потърсиш брат ми, можете да постреляте по пойни птички. Много вредят на посевите.

Сега беше мой ред да вдигна отчаяно очи към небето, но не направих това, разбира се. Не и пред нея.

За мен и Шафтър не оставаше друга възможност, освен да следваме копачите по петите и да се надяваме на някакво случайно откритие.

Почти веднага се натъкнахме на чиста руда! (Ако си послужим с езика на миньорите.)

Един от мъжете започна да изхвърля пръст от плитката дупка, Шафтър забеляза нещо лъскаво и полетя натам като изстрелян. Вдигна нещо кръгло и промърмори:

— Проклятие, мислех, че е монета!

Метна предмета настрани и аз побързах да го прибера.

Копче! Символът на него ми заприлича на бутилка… не, дебела бухалка с дръжката нагоре!

АПАРАТЪТ!

Аха! Значи самопризнанията на Грис не са измислица!

През целия ден обикалях край копачите и прибирах находките. Очевидно в този район често се срещаха метални парчета. Един мъж ми каза, че след пороен дъжд винаги намирали по нещо метално. Този лагер трябва да е бил наистина голям!

До вечерта имах цяла купчина отломки, сред които дори останки от електрически камшик!

Вече бях съвсем близо до целта. Дори не ме подразни лекцията, изнесена ми от брата на Корса, от кои пойни птички първо трябвало да се отърва, ако не искам да будувам цяла нощ. Кисело се питах дали пък прадедите на Грис не са произхождали от планетата Модон. Не бях сигурен дали разсъдъкът ми ще издържи още дълго в компанията на тези двамата.

Към полунощ се събудих от заговорническия шепот на Шафтър.

— Ако изобщо ще намираме някакво скрито съкровище, трябва да работим нощем. Хайде, елате. Някой трябва да следи данните на уреда.

Крадешком се отдалечихме от своя импровизиран лагер.

— Вижте, като отскочих до града днес за семена от разни треви — каза ми той, — огледах мястото от въздуха. Ако тук някога е имало крепост, при земетресението ще да е паднала на запад. Натрошените камънаци ей там ми приличат точно на съборена кула. Хрумна ми, че ако вътре е имало трезор, ще го намерим някъде из купчините. Хайде да проверим.

Катерихме се по хълмовете ронещ се черен базалт под ярките зелени луни. Е, това вече ми заприлича на нещата, с които и Боб Худуърд би се заел.

Надигналият се вятър стенеше из пръснатите отломки. В ума ми се оформяха куплетите на „Ода за бездомния призрак“. Въобще не гледах къде стъпвах.

И ПРОПАДНАХ ПРАВО НАДОЛУ!

Прелетях петнайсетина фута, преди да се сгромолясам болезнено!

Дочух гласа на Шафтър в нощта.

— Ей, къде изчезнахте?

— Тук съм, долу! — креснах му.

Главата му се очерта в дупката над мен.

— Ама не бива така да се размотавате! Може и лошо да се ударите!

— Може, а! — изскимтях аз. — Вече се пребих! Измъкни ме от тук!

Той светна с фенерче в дупката.

— Ей, гледай ти! Че вие сте в някаква стая!

Престанах да се опипвам за счупени кости и се озърнах. Ами да, бях попаднал в нещо като някогашна стая.

Шафтър спусна въже, но вместо да ме издърпа, слезе при мен.

— На какво лежите? — попита той.

Проверих.

ВРАТА!

Бе изработена от някаква непробиваема сплав и така покрита с пръст, че само падането ми я оголи.

Разровихме остатъците от пръстта. Шафтър включи дезинтеграторна бургия, за да откърти пантите, двамата с общи усилия успяхме да избутаме вратата настрани. Под нея зейна дупка и когато я осветихме с фенерчето, пред нас се откри стая, сякаш полегнала на хълбок.

Забелязах остатъци от мебели. Пак спуснахме въжето. Изправих едно кресло. Беше богато украсена антика. Казах си, че вероятно сме се натъкнали на гробница. Потърсих следи от ковчег или други погребални принадлежности. Но виждах само многобройни стъклени парченца.

— Я да видим дали не са скрили съкровището зад тези стени — предложи Шафтър. — Вие следете стрелката. Аз ще си сложа изолаторните ръкавици и ще се заема с горивния прът.

Скоро стените, край които той бавно вървеше, заискриха. Усетих миризма на озон във въздуха.

Прокарах анализатора край една стена. Стрелката отскочи до края. Шафтър долетя при мен.

— В името на всички зъбни колела! — промълви той. — Там отзад май има милиони тонове метал!

Разхвърляхме камъните и открихме още една врата. Разчистихме я, разрязахме пантите и я преместихме.

Озовахме се в следващата стая.

Включих фенерчето. Точно зад стената, където уредът пощуря, се намираха остатъците на КОМПЮТЪРНА СИСТЕМА!

— Ох, проклятие! — каза Шафтър. — Няма никакво съкровище. Само сме пуснали напрежение в схемите. Издънихме се!

— Не, не сме! — възкликнах аз.

Изведнъж проумях къде се намирахме. Онзи древен трон в съседната стая, тази врата, преобърнатите бюра — всичко съвпадаше с описанието на Грис!

БЯХМЕ В КУЛАТА НА ЛОМБАР ХИСТ!

И СЕГА СЕ ВЗИРАХ В НЕГОВИЯ КОМПЮТЪРЕН ПУЛТ!

О, нали точно това се надявах да открия!

— Бързо, Шафтър! Можеш ли да включиш тора нещо?

Той огледа пулта. Когато кулата рухнала, крепежните болтове са задържали цялата система на мястото й. Но имаше твърде окаян вид.

— Че защо ви е? — попита Шафтър.

— За да извлека съхранената информация, разбира се!

— Ех, Монте, много ми е жал да ви разочаровам, ама и да е имало нещо в паметта, свършено е, няма го вече.

— Как така? — захленчих аз.

— Ами нали пускахме наоколо страхотни токови удари, за да търсим, та сме изтрили цялата памет.

Припаднах.

Какви ли страдания трябва да е преживял и Боб Худуърд на времето!

Ако още някой реши да ми помага в издирванията ми, най-добре да се откажа още отсега!

Най-сетне се изкатерих по въжетата и излязох. Седнах на камък под греещите луни.

Бе невъзможно да се примиря с перспективата да понасям Модон накуп с Корса и нейния брат или да умирам от скука зад някое бюро. В зеленикавото сияние на небето не беше изписано с огнени букви моето име. Дълбоката цяла миля пропаст ми се струваше особено привлекателна. Потиснато започнах да съчинявам „Ода за един погубен живот“.

Осма глава

През целия следващ ден се шлях безцелно и дори не си правих труда да събирам парчетиите, изровени от копачите.

Почти не спах през нощта. Освен това дълбоко в душата си съзнавах, че за това пастирско племе ще е от полза да има повече трева и вода и малко се срамувах от острата си неприязън към проекта на Корса. Някога, преди повече от 125 хиляди години Голямата пустиня е била плодородно поле. Навсякъде още личаха остатъците от напоителни канали. Но предишната цивилизация била изтрита от лицето на планетата и всичко се превърнало в прах.

Размишлявах над мимолетния живот на всяка култура. Можеха да бъдат унищожавани безследно. За първи път се запитах каква ли ще е съдбата на нашата цивилизация. На пръв поглед си беше напълно стабилна. Но дали някоя катастрофална война нямаше да я погълне в огненото си дихание?

Преди да напредна в съчиняването на „Ода за изчезналата слава“, която отразяваше обзелата ме печал, през ума ми мина съвсем неочаквана мисъл.

Може пък да няма никакъв заговор. Може би Волтар просто е унищожил Блито-3. Може би планетата вече не съществува. Може би са я сметнали за твърде сериозна заплаха!

Споменах за идеята си по време на вечерята.

— Чуйте, дали според вас някоя далечна, още незавоювана планета би могла да създаде оръжия, с които да разгроми Волтарианския флот и да погуби безследно Конфедерацията?

— КАКВО? — каза братът на Корса. — Да погуби безследно 110 планети? Ти сигурно си превъртял.

— За каква планета приказваш? — попита Корса.

— Тя е отбелязана на нашите карти — или е била отбелязана преди — като Блито-3. Местните жители я наричат Земя.

Братът на Корса прихна.

— Земяните идват! — успя накрая да изгъргори със селяндурския си глас.

Корса избухна в необуздан кикот.

Нейният брат вдигна очи към вечерното небе.

— Бързо се прикрийте! Над нас летят чужди кораби!

Тогава смехът им премина всякакви граници. Нямаше толкова да се засегна, ако и слугите не се бяха включили в общото веселие.

— Ох, Монте — изпъшка Корса след малко, — заради тебе наистина ще си скъсам някой мускул на корема! Какъв си клоун!

Постарах се да им обясня, че според мен само е вероятно Волтар да е унищожил цялата планета, защото някой я е преценил като заплаха. Но те не ме слушаха. Накараха всички прислужници да зяпат в небето, за да се уверят, че вражеският флот вече не е запълнил небето над нас, все се преструваха, че виждат непознати кораби и се блъскаха един в друг с викове на престорен ужас, уж всеки мислеше другия за току-що кацнал земен войник. Братът и сестрата преливаха от жизненост. Предположих, че това е вредното влияние от чистия въздух на Модон.

По-късно братът на Корса се забавляваше, като рисуваше въображаеми земяни. Опита с пипала, отказа се от тях в полза на дълги клюнове, накрая ги изобрази като дебели кълба. Корса събра рисунките и каза, че нямала търпение да ги покаже на приятелите си.

Легнах си рано.

И добре направих. Към полунощ, когато успокоих измъчения си ум достатъчно, за да потъна в унес, Шафтър ме изтръгна от дрямката.

Напипах в тъмното някакви дрехи и тръгнах с него. Когато се отдалечихме достатъчно от лагера, за да говорим нормално, той ми каза:

— Трябваше веднага да ми кажете, че търсите информация. Това да не е някаква тайна или нещо подобно?

Съжалих, че не си затварях устата пред двамата модонци.

— Ами прав си — признах. — Опитвам се да науча какво се е случило след събитията, описани в нечии самопризнания. Той е прекъснал историята по средата.

— Добре де, елате с мен — подкани ме Шафтър.

Запътихме се към селото!

Мъж от племето, когото виждах само като неясна сянка, ни пресрещна и ни поведе. Влязохме в пещера, наложи се да прескачаме вързопи от кожи. Навлизахме все по-навътре.

— Не мога да ви гледам такъв нацупен — сподели Шафтър. — Затова вечерта проследих докъде водят кабелите. И дойдох тук!

Посочи към един тунел. Пристъпихме към една грамадна метална врата и Шафтър я отвори.

Обширна зала, натъпкана с маси, пейки и шкафове. Навсякъде виждах парчета от кожи и инструменти.

— Тук са си направили работилничка за дрехи — уведоми ме Шафтър. — Не са могли да отворят шкафовете, пък и за нищо няма да им послужат.

— Къде сме? — попитах, докато шарех с лъча на фенерчето по дългата редица зацапани, овехтели от старост шкафове.

— Тук са въвеждали информация в компютъра — каза Шафтър. Посочи ми отворен шкаф, бе прерязал пантите на вратичката. — Точно оттук са подхранвали с данни онзи пулт.

Бръкнах и извадих купове хартия.

ДОКУМЕНТИ!

При това оригинали!

КАСЕТИ СЪС ЗАПИСИ!

Също оригиналните!

— Това ще свърши ли работа? — попита Шафтър.

— О, да благодарим на Небесата и всички Богове — да! — извиках и усетих, че ръцете ми трепереха.

— Е, това е хубаво — одобри Шафтър, — защото току-що купихте цялото място.

Девета глава

Насилия, убийства — взирах се в толкова събрани накуп престъпления, че сякаш потъвах в този мръсен хаос!

За мен, възпитан да вярвам, че властта е почтена и никога не върши злини, че защитава гражданите и работи за общото добро, това беше страхотен удар!

Нищо чудно, че са скрили… как точно му е името — Координирания информационен Апарат — от очите на обществото!

Отвлечете този, убийте онзи, изнудвайте трети. Имаше и тъпашки престъпления: „Отровете любимите му рибки!“. Срещах пълни безсмислици: „Изпотрошете прозорците на къщата му, за да помисли, че хората не го обичат“. Но преобладаваха злодеянията, които смразяваха душата ми: „Ограбете банка, подхвърлете улики при него и прикрийте смъртта му като самоубийство“. „Отвлечете децата му и когато дойде да ги прибере у дома, убийте ги пред очите му“. От този архив в мен се впиваха очите на такова падение, каквото не съм и подозирал, че съществува — необуздана жажда за разрушение и смърт!

Но нима е възможно? ТОВА ли е правителството?

През цялата нощ, почти до зазоряване аз рових из стъписващата находка и въпреки замаяния си ум, просто не можех да се откъсна от документите.

— Няма да е зле, ако се махнем засега — стресна ме един глас. — Скоро всички в лагера и селото ще се събудят и ще се чудят къде сте.

— Как къде — по средата между шестия и седмия ад — отвърнах аз. — Тъкмо попаднах на една малка религиозна група, тормозена от правителството. И ето заповедта — в църквата им да бъде подхвърлен цял комплект фалшиви изобличаващи документи, за да бъдат открити при обиска и всички членове на групата да бъдат застреляни на място. Невероятно!

— Хайде, елате — подкани ме Шафтър. — Доста диво гледате.

Остави ме в леглото ми, където се потопих в неспокоен сън.

Хаунд ме измъкна и веднага ме сгълча за омърляните дрехи и коса. Не му казах колко омърсена чувствах душата си. Вярвах, че никога вече няма да се отърся от тази кал.

Към средата на утрото милата Корса заподскача към мен. Най-грубиянски си казах, че много прилича на някое животинче от ферма.

— О, Монте! — въздъхна тя, после кръстоса месестите си бедра до масата и изпразни на един дъх моята кутия с горещ главотръс. — Знам, че си искал да направиш нещо ужасно мило и затова си купил за мен тази местност. Ето нотариалните актове, които вождът на селото ни прехвърли — нали са доста чудати? Притежавали са околността по правото на първия, заселил се на изоставени земи. Освен другото тези документи ти възлагат грижата за добруването на местните жители. Всичко си е според закона, но Монте, ще ни струва цяло състояние да разчистим онези черни скали, пък и няма достатъчно място, за да пусна тук домашните си любимци. Сигурно си имал най-добри намерения, Монте, но понякога наистина се чудя доколко си с всичкия си. Ясно е като бял ден, че трябва да те направлява силна ръка. — Тупна ме по рамото и знаех, че след малко ще имам синина там. — Не се притеснявай, щом се заселим на Модон, ще се разбираме чудесно. Там и семейството ще ми помогне да те вкараме в правия път.

Тя захвърли нотариалните актове в локвичка от разлят сироп и се понесе в галоп нанякъде.

— Прелестно момиче — отбеляза Хаунд.

Друго не бих и могъл да очаквам от него, заядох се безмълвно. Самият той тежи около триста фунта. Би трябвало да съм още по-едър от него, при това абсолютен шампион по борба, за да се справя с Корса — а сега към опасността тя прибави и цялото си семейство. Всички ли приличаха на нейния брат? Всички ли трошаха бухалките като клечки и стреляха по пойни птички?

Обаче аз разполагах с тайно оръжие. Въпреки душевното сътресение, бях твърдо уверен, че съм попаднал на най-грандиозния заговор на мълчанието. Разбира се, все още всичко можеше да се обърка. Когато осъзнах какво можеше да прикрие едно правителство, задачата по разобличаването на заговора ми се струваше непосилна. И въпреки това щях да изпиша името си в небесата с огнени букви! Дори самопризнанията на Грис бяха само бледа сянка на истината!

Поспах малко след обяда и макар че ми омръзна да слушам „Земяните идват!“ по време на вечерята, успях да си легна рано, да се измъкна скришом от палатката и да се върна с Шафтър в тунелите.

Този път разбрах какво бе запазило залата непокътната — намирала се е в подземие и когато предполагаемото земетресение съборило всичко, целият този етаж, а може би и останалите под него, се съхранили.

— По-навътре има стара целологическа лаборатория — каза Шафтър и ми посочи една врата. — А ей там има нещо като гимнастическа зала. Хората от племето не успели да отворят вратите, но аз се погрижих за това.

Огледах помещенията. Залата на графиня Крек! Сякаш плувах из облаци прах, събиращи се в белезникава мъгла пред фенерчето ми. Шкафовете с принадлежностите, които е използвала за обучение! Търсех нещо… ето го! Материалите за Блито-3! Отворих едно чекмедже. Овехтели новинарски листове на някакъв странен език! Дали беше английски? Не посмях да ги докосна — след почти столетие бяха толкова пожълтели и крехки, въпреки сухия пустинен въздух, че сигурно биха се разпаднали.

Щом се върнахме в предната зала, Шафтър ми каза:

— За щастие, и тази врата не са могли да отворят.

Надникнах с включено фенерче. Цял арсенал! Бластерни пушки, ръчни бластери, гранати. Бяха наредени в херметични сандъци и напълно използваеми, стига човек да има подходящите енергийни заряди за оръжията. А това какво е? Запалителни бомби, телескопични прицели за убийци, отрови, мини и все такива неща. Да, наистина са били гадни типове.

Когато излязох, потреперих и заповядах на Шафтър:

— Заключи добре тази стая!

Върнах се в залата с шкафовете, потиснах погнусата си от пръснатите наоколо полуизгнили кожи и се заех да разглеждам документите. Само искам да знаеш, читателю, какво изтърпях, за да си свърша работата!

Тази нощ бях изпълнен с надежда да открия още сведения за Блито-3. И само след два-три часа попаднах на нещо, което ме потресе.

ДАННИ ОТ НАБЛЮДАТЕЛНИ ЕКСПЕДИЦИИ!

Наблюдавали са Блито-3 цели петнадесет хиляди години! С изумление установих, че Волтар толкова отдавна се е интересувал от планетата. През няколко години, понякога през няколко века, цели наблюдаващи екипи кацали там и бродели на воля. Тук-там имаше отпратки към волтарианския График за нахлуването. Бяха проследявали възхода и гибелта на цивилизации. Разбира се, не можех да прочета оригиналните документи, но компютърните обобщения на волтариански бяха приложени към всеки от тях.

И най-внушителната колекция от материали бе събрана под една графа — „Правителствени разузнавателни организации на Земята“.

Обхващаше период от около три хиляди години. В очите ми се набиваха чудновати имена — Юлии Цезар, Карл Шулмайстер, Наполеон, Уебър и кой ли още не. Досиетата ставаха все по-дебели с времето. Бяха разделени на групи и сложено на върха, най-дебелото започваше с раздел „Чека“, а нататък — ОГПУ, НКВД, МГБ, завършваше с „Комитет государственной безопасности“, накратко — КГБ. Друга купчина беше подредена в групата „ОССЦРУ“, имаше и една за ФБР. Предположих, че Волтар е държал под око действията на потенциалните си врагове. И сигурно интересът е бил значителен, защото всеки документ в момента на получаването му биваше регистриран при тогавашния Шеф на Апарата. На най-последните виждах инициали, които вече разпознавах — бяха на Ломбар Хист.

Любопитно, твърде любопитно — свръхсекретна организация, чието съществуване Волтар не признаваше, е изучавала други свръхсекретни организации, може би техните правителства също са отричали съществуването им.

Озърнах се през рамо. Вече знаех много добре какво е чувствал Боб Худуърд, когато се е канил да направи поредното си разкритие.

Прибрах досиетата по местата им и се върнах на документите за Волтар. Малко ми се виеше свят от невероятните количества материали. Как бих могъл да разнищя всичко и да съставя една разбираема за всички история?

Но ако успеех да подредя намереното, щях направо да ги закова за стената! Въобще не се учудвах, че бяха скроили този ужасен заговор. Та ръцете им бяха потопени до лактите в кръвта на невинни хора! Защо ги е търпяло обществото? Ах, какъв взрив щеше да предизвика моето разобличение!

Стигнах до шкаф, на който бе залепено листче, „Да не се регистрира“. Виж ти, трябва да е особено интересно.

Бръкнах и още от първия документ очите ми едва не изскочиха.

Ръцете ми се разтресоха. Бях попаднал на следата! Заповедта се отнасяше за сестрата на Джетеро Хелър!

После си наложих да мисля по-ясно. Ами че Хайти Хелър беше жива! Преди по-малко от месец видях интервю с нея по „Домашен екран“. Отдавна бе навлязла в зрялата си възраст, дори косата й се прошарваше тук-там, но изглеждаше добре запазена жена. Проведоха фестивал на нейните песни. Дори тя самата изпя едно-две куплетчета.

Питах се дали въобще е узнала за правителствения заговор, заплашвал живота й. Да посегнат на такава знаменитост? Чудовищно!

Може би в друг шкаф щях да открия още подробности. Плъзнах поглед по сякаш безкрайните шкафове — милиони, милиарди думи. Налегна ме опасението, че ще трябва дълги години да се занимавам с тях. Но дълго преди края на начинанието ми вече ще са ме захвърлили на Модон или приковали към прашно бюро. Отчаянието измести надеждата в душата ми.

Но внезапно, както се вглеждах в заповедта, ме осени окончателното решение на моите проблеми.

Хаити Хелър знаеше всичко за своя брат. Сигурно при нея имаше писма, изрезки, лични вещи, останали извън хищната ръка на държавата. Явно така и не са посмели да я отвлекат.

Вече знаех какво да правя. Ще използвам тази хартийка като повод да се срещна с нея. Ще говоря с Хаити Хелър. Ще я склоня да ми помогне.

О, щяхме да извадим всичко на бял свят!

Накарах Шафтър да заключи. Върнахме се при другите. Още с първите лъчи на зората им съобщих, че излетът сред природата е приключил. Казах на вожда да поеме ръководството и да довърши проекта на Корса, за което отделих остатъка от издръжката си.

Устремихме се обратно към града.

Същия ден, в два следобед, след като използвах връзките на моето семейство с директора на „Домашен екран“, аз влязох в ателието на Хайти Хелър, разположено на върха на един от Нафуканите хълмове.

Запазила много от красотата си и изключително мила, Хайти Хелър любезно ме покани да седна.

— Дойдох да ви уведомя, че някога е имало заговор, заплашващ живота ви — започнах аз.

Тя прочете листчето и пак ме погледна.

— С какво се занимавате?

— Пиша за живота на Джетеро Хелър.

— Значи писател — каза тя. — Да, попаднахте точно където трябва, Монте Пенуел. Е, може би ще трябва да пътувате, защото всички документи за него се пазят в родното ни място — Тапур, провинция Аталанта на планетата Манко. Бих могла да ви дам препоръчително писмо до библиотекаря на музея.

— А какво ще кажете за този заговор?

Тя застана до прозореца и погледна към Правителствения град.

И попита:

— Монте Пенуел, вие борбена натура ли сте?

— Не съм сигурен — отговорих. — Не ми се е налагало да проверявам.

Тя като че се учуди. И пак изви очи към листчето.

— По това мога да съдя, че някак сте се добрал до архивите на Координирания информационен Апарат. Разполагате ли с още подобни документи?

— Имам безбройни тонове — уверих я. — Дори притежавам мястото, където се съхраняват. Току-що купих Спитеос.

— О, Небеса! — възкликна Хайти Хелър.

Замисли се дълбоко. Зарея поглед към Правителствения град. После се обърна към мен.

— Изглеждате ми приятен младеж. Добре познавам семейството ви. Няма да ви дам писмо, а ще дойда с вас. Твърде отдавна не съм била на родната си планета.

Ето така, заедно с архива на Апарата, аз се сдобих с цялата необходима информация, която ми позволи да довърша историята, започната в самопризнанията на Солтан Грис.

Надявам се да ви хареса. Много усилия ми струваше!

И НАИСТИНА разказва за заговора на всички времена!

А сега, без повече празни приказки, аз ще хвана Солтан Грис за врата, така да се каже, за да споделя с вас какво се случило след онзи съдбоносен ден, когато той се втурнал в Имперския затвор с надеждата да го екзекутират бързо!

ИСТИНАТА е зашеметяваща!