Катастрофа

До моя господар Лорд Турн, Върховен съдия на Имперските съдилища и затвори, Правителствен град, планета Волтар, Волтарианска конфедерация.

Ваша Светлост, сър!

Аз, Солтан Грис, Ранг XI, офицер на обща служба, бивш второкласен служител от Координирания информационен апарат на Волтарианската конфедерация (Всички да славят Негово Имперско Величество Клинг Надменни и цялата му империя!), ви представям осмата и последна част от моите самопризнания.

Сега вече мога да обясня как се стигна до попадането ми във вашия чудесен затвор.

Може би Ваша Светлост е бил стъписан да научи, че офицерът от Флота Джетеро Хелър бе убит в онази къща в Кънектикът.

Да, заповядах на агент Рат да го убие, но Хелър си бе виновен за това. В края на краищата нали той купи онази изоставена къща, в която мафията някога криела контрабандния алкохол, нали той се сприятели със сляпата старица и нали той се представяше за „бялото инженерче“ от делегацията на Майсабонго. И точно той нае онези двама помощник-шерифи и ги направи „морски пехотинци на Майсабонго“.

В онзи момент бях странно безчувствен. Бях планирал, замислял и мечтал за смъртта на Хелър месеци наред и би трябвало да съм обладан от възторг. Но незнайно защо не бях.

А и не изпитах никаква радост, когато гледах как Ахмед пусна бомбата с отровен газ във въздушната шахта към килията на графиня Крек.

Обаче личните ми преживявания не ме възпряха да изпълня дълга си, щом агент Рат ми съобщи, че открил в къщата диаманти. Бях заповядал на Рат да убие Хелър, а смотаният идиот само хленчеше, че му изтичала кръвта и все ми досаждаше по радиото с молби за помощ. Типична отрепка. Но когато каза, че намерил цяла торба диаманти, чух гласа на своя дълг.

Затова с голямо удоволствие се качих с капитан Стаб и неговите антиманкоси във Влекач Едно и излетяхме от Афийон. Корабът — Хелър го наричаше „Принц Кавкалсия“ — не бе използван, докато Хелър се мотаеше из Съединените щати. Казах си, че е съвсем подходящо да стигна до трупа му точно с кораба, с който пристигнахме на Земята. Нали именно тогава започнаха всички мои неприятности.

Уведомих пилотите-убийци, че няма за какво да се притесняват — не се канехме да бягаме от планетата. (Така и не научих кой ги бе пратил да ни следят, сигурно такава идея би хрумнала първо на Ломбар Хист, шефа на Апарата.)​

И като споменах за убийци — за мен бе голямо облекчение да не се тревожа за онзи, когото Ломбар бе натоварил със задачата да ме премахне, ако оплескам всичко.

Планът ми беше много прост. Щяхме да отскочим до Кънектикът, за да приберем диамантите, мигновено да се пренесем над Флорида и да изтрием от лицето на Земята инсталациите за пречистване на атмосферата, монтирани от Хелър, да се втурнем към Детройт и да бомбардираме заводите на „Крайстър“, където той произвеждаше новите карбуратори, после да се върнем над Ню Йорк, за да взривим Емпайър Стейт Билдинг. Тогава щях да кажа на Роксентър, че съм успял и че Хелър вече не заплашва неговия петролен монопол.

И със следващия кораб, натоварен с опиум за Ломбар, щях да се върна победоносно на Волтар и да стана шеф на Апарата.

Целунах скъпата си Утанч за довиждане и поех по пътя си.

Първа глава

Носехме се към Кънектикът над потъналия в мрак свят.

Пиратите антиманкоси бяха въодушевени. А капитан Стаб ги насъскваше още повече — един мъртъв Имперски офицер за тях беше чудесен повод да се веселят. Гледаха ме, сякаш съм герой и всеки се изреди да ме потупа по рамото.

— Ей, Грис, повечко хора като тебе трябва да има — каза Стаб, както стояхме зад креслата на пилотите. — Само защото веднъж си откраднахме кораб от Флота и се захванахме с пиратство, ония „бибипци“1 офицерите искаха да ни пречукат — нас, най-добрите подофицери, дето са имали някога. Изправиха ни пред военен съд и ни осъдиха на смърт и ако не бяха такива като Ломбар Хист и тебе да ни освободят от затвора, сега да сме мъртъвци. О, не си мисли, че сме неблагодарници, офицер Грис. Щом приберем ония диаманти, ако искаш, ще я оберем тая планета до шушка заради тебе! Изтезания, изнасилване и смърт — ей това е нашия девиз.

Малко ми се опъваха нервите, като гледах неговите черни мънистени очички и остра глава. Опипах звездата, окачена на верижка през врата ми. Всеки неин връх бе предназначен за един от членовете на екипажа. Натиснат на една страна, предизвикваше електрически шок у човека, а на другата — потапяше го в хипнотичен унес. Горният връх бе за капитан Стаб. Досега не се налагаше да усмирявам никой от антиманкосите, но щом помирисах гадния му дъх, се зарадвах, че имам звездата. Въпреки напълно заслужените похвали, които сипеше за мен, не бях спокоен.

Влекач Едно, наречен „Принц Кавкалсия“ от Хелър, летеше безупречно въпреки продължителното бездействие. Щеше ми се да вляза в луксозните каюти отзад, предназначени за адмирал от Флота. Бяха пълни със златни и сребърни предмети, вази и други подобни глупости, а някои от превключвателите дори бяха украсени със скъпоценни камъни. Но люковете, дори товарните, се отваряха само от гласа на Хелър. Разбира се, бяхме открили как да влезем в трюма през машинната зала, но сега в трюма нямаше нищо.

Всъщност се безпокоях точно заради Влекач Едно. Беше проектиран за междугалактични преходи и имаше съответните двигатели. Когато задвижваха толкова дребен кораб, гигантските преобразуватели на времето „Бъдеще-Минало“ достигаха 10.5 пъти по-голяма бързина, от който и да е друг. А Влекач Две бе избухнал в открития космос, погубвайки целия си екипаж. Казваха, че причината била в прекалено бързото натрупване на енергия при пресичане на силовите линии във вселената.

Слава на Боговете, сега не използвахме „Бъдеще-Минало“. Движехме се с помощните двигатели, само с частица от скоростта на светлината. Но пак пресичахме часовите зони, сякаш подминавахме малки гари.

Криехме се в неосветената половина на атмосферата, която се местеше от изток на запад и трябваше да внимаваме, за да не изскочим пред нея. Когато стигнем Кънектикът, там едва ще е паднал здрач. Щеше да е тъмно, в небето трябваше да се вижда само тънкия сърп на старата луна.

На предните екрани забелязах светлините на Ню Йорк, малко вдясно от нашия курс.

— Ей там е Бриджпорт — каза единият пилот. — А право пред нас е Норуолк. Насочили сме се право към целта. — Той се изсмя. — Мога ли да му плюна в мутрата на оня офицер, ако трупът си е още на мястото?

— Плюй колкото щеш — позволих му.

И все пак не изпитвах очакваната радост от смъртта на Хелър.

— Не летим ли прекалено ниско? — попитах ги.

— Радарите им не могат да ни засекат — увери ме капитан Стаб. — Нали имаме абсорбопокритие. Можем да си хвъркаме и на трийсет хиляди фута, а ние сме на седемдесет.

Пилотът намаляваше скоростта. Антиускорителните и гравитационните секции на кораба действаха толкова недоловимо, че разбрах за спирането едва когато видях светлините под нас да се забавят.

Спускахме се все по-ниско — четиридесет хиляди фута, двадесет, десет, пет хиляди.

Един от инженерите ме уплаши — в движение отвори люковете на въздушния шлюз. Капитан Стаб отговори на моя стреснат поглед:

— Вълните на твоето радио не могат да минат през корпуса. Обади се на твоя човек и провери дали всичко наоколо е чисто.

— Агент Рат — повиках по радиостанцията.

— О, благословени да са Боговете, че дойдохте! — слабо се обади Рат. — Паднах точно под стълбата. Толкова кръв загубих, че не мога да помръдна.

— Да върви по дяволите кръвта ти — сопнах му се аз. — Чисто ли е наоколо или да пуснем „синята светкавица“?

— О, недейте, моля ви! Може повече да не се опомня! Тук няма никой. Кацайте по-бързо, за да ми спасите живота.

Стаб чу разговора. Махна с ръка на пилотите. Влекач Едно се спусна рязко.

Старата гангстерска къща се виждаше неясно на нашите екрани. Вечнозелените дървета около нея личаха по-добре.

Корабът се настани на едно изравнено място, на стотина ярда от входната врата.

Беше много тъмно. Песента на щурците ми се струваше някак призрачна. Чувах хъркащото квакане на голяма жаба в потока. Тук-там примигваха светулки. Ароматите на провинциалния Кънектикът нахлуваха през отворените люкове.

Капитан Стаб посегна над рамото на пилота и завъртя регулатор. На един от екраните светна инфрачервено изображение на верандата.

Рат май наистина лежеше под стъпалата, с лицето надолу. Явно бе загубил съзнание. На самата веранда се виждаше по-студено тяло. Изглежда Рат е нямал сили да премести трупа на Хелър.

— Гърмящи звезди, я вижте онова там! — викна капитан Стаб.

Сочеше весело торбата на верандата. Около нея се виждаха разпилени диаманти. Дори на инфрачервената светлина блестяха чудесно!

— Джийб! — изръмжа Стаб на единия инженер. — Отивай да ги прибереш!

Инженерът метна на рамо бластерна пушка. Скочи от люка, чувахме отдалечаващите се стъпки.

Преместих се във въздушния шлюз. Разбира се, влекачът лежеше водоравно и трябваше само да прекрача навън. Но нямах никакво намерение да излизам.

Очите ми се пренастройка от червеникавата светлина в кораба към мрака. Всъщност имаше достатъчно светлина — далечното сияние на градовете и тънкият резен на луната в небето.

Гледах как Джийб доближаваше верандата с готова за стрелба пушка.

Светулките примигваха. Жабака пак заквака. Нещо странно имаше в сцената пред мен. Чудех се дали наистина тук са погребани десетки гангстери от времето на сухия режим. Дано Боговете ни опазят от техните призраци!

Втора глава

Джийб се наведе над тялото пред стъпалата. Виждах го ясно.

Внезапно се изправи и закрещя към влекача:

— Ей, това не е…

Остър съскащ пукот!

Джийб се разпадна! Средата на тялото му липсваше!

Побързах да отстъпя във вътрешността на кораба.

— СНАЙПЕРИСТ! — нададе вой Стаб. — Ето го! Ето го! Да го очистим!

Сочеше екрана. В инфрачервената светлина се виждаше човек с пушка до отсрещния край на къщата.

Вторият инженер изскочи през люка, трескаво бърникаше регулаторите на визьора. Знаех какво правеше. Нагласяше го за прицелване в инфрачервени лъчи.

Притича двадесет и пет ярда настрани.

Хвърли се зад един храст. Насочи оръжието си и стреля. Лъчът на бластерната пушка не се вижда, но потоци смъртоносна енергия се забиха в мишената.

Но Стаб отново заби пръст в екрана, опитваше да изтръгне вик от гърлото си. Бяха се появили ОЩЕ ТРИ МИШЕНИ!

Вторият инженер завъртя пушката.

МИШЕНИТЕ СТАНАХА ДВЕ!

Изведнъж инженерът викна пронизително.

Подскочи нагоре.

ГЛАВАТА МУ СЕ ПРЪСНА!

— Бързо, да го „бибипам“! — разкрещя се Стаб на двамата пилоти. — Взимайте оръжията, нагласете ги на телесна топлина и прочиствайте района!

Пилотите излетяха като снаряди през люка, настройваха пушките си в движение.

Разделиха се — единият наляво, другият надясно.

Прикриха се.

Стаб се настани в пилотско кресло. Настройваше наблюдателните уреди на телесна топлина.

Мишена вдясно от къщата.

Единият пилот стреля по нея.

Топлинна мишена много по-наляво.

Пилотът превключи на автоматична стрелба.

Изведнъж изпищя.

Тялото му се метна във въздуха.

Коремът липсваше!

Изпаднал в истерия, другият пилот стреляше непрекъснато.

Топлинните мишени се появяваха една след друга по цялата поляна.

Той трескаво се опитваше да се прицели във всички едновременно.

Кресна.

Главата и гръдният му кош се разпаднаха!

— ДА СЕ МАХАМЕ! — викаше Стаб.

Беше в креслото на маневрения пилот.

Аз скочих в креслото на звездния пилот.

Стаб натискаше бутони и дърпаше лостчета.

НИЩО!

Бяхме като приковани към земята!

Очите на Стаб се изцъклиха.

Той стана и се извъртя към мен.

— Ти ни натика в тоя капан, Грис! — излая като разярено куче. — След минута-две и аз ще умра. Обаче преди това ще свърша още една работа.

Той посегна към колана си, измъкна нож и по погледа му веднага разбрах какво бе намислил. Искаше да ме убие!

Стиснах контролната звезда. Натиснах горния лъч, който трябваше да го раздруса с електрически шок.

НИЩО!

Натиснах средата, после пак горния лъч. Сега трябваше да изпадне в унес.

НИЩО!

— Ломбар Хист — изрече капитан Стаб, — ми заповяда да те пречукам веднага, щом оплетеш конците.

ЗНАЧИ НЕЗНАЙНИЯТ УБИЕЦ Е БИЛ КАПИТАН СТАБ!

Вдигна острието, за да го забие в сърцето ми.

Лицето му застина.

Той се свлече върху пилотското кресло, а от гърба му стърчеше дълъг нож — любимото оръжие на Отдела на ножовете!

Някой го хвърли през отворения въздушен шлюз!

Трета глава

Стъпки.

Някой идваше.

Мъчех се да измъкна пистолета си.

— Грис, въобще не мърдай. Аз те виждам, но ти мен — не.

ГЛАСЪТ НА ХЕЛЪР!

Призрак!

О, Богове! Всяка кост в тялото ми се разтресе.

— Разкопчай колана с кобура и го хвърли през люка.

Изпъшках и се подчиних.

— Вдигни високо ръцете си.

Веднага го послушах. Бях обърнат към контролното табло. Не смеех да погледна през рамо. Не знаех какво би причинил на психиката ми един призрак.

Леки стъпки зад мен.

В следващия миг въже омота китките ми и ги стегна една към друга. Намотките привързаха тялото ми към пилотското кресло.

Още стъпки. В отраженията от повърхността на екраните виждах как призракът се прокрадваше по коридорите и риташе вратите, готов да стреля.

Друг глас:

— Значи искахте и аз да си намеря белята като моя партньор Търб.

РАТ!

Извих очи. Стоеше си цял-целеничък, мустаците му стърчаха гордо под носа. И беше насочил пистолет към мен!

— Предател! — изчегърта гласът ми.

— О не, Грис. Вие сте предател. Когато подмамихте онази прекрасна жена да срещне смъртта си, направо ми се обърна стомахът. А пък заповедта ви да убия Имперски офицер! Сигурно сте луд!

— Значи не е мъртъв? Не е призрак?

Рат се засмя гадно.

— Въобще не е призрак. Той е ИСТИНСКИ офицер, какъвто вие никога не сте бил. Когато той замина за Италия, аз го проследих. Знаех, че вече е извън обсега на наблюдаващите устройства, които сте му присадил, затова му казах какво става. Той ми показа заповедите си. Отгоре на всичко са издадени от Великия съвет!

Затова дойдох тук преди него, дадох на старицата бележка, която й прочете нейната племенница, после нагласих тук всичко според нашия план.

— Значи той ти се доверява толкова, че ти даде пушка?

— Въобще не съм държал пушка в ръце. Онова там бяха обикновени сигнални заряди, които взривявахме. Аз го извиках и той излезе. Взривих един заряд до вратата. После друг до храста. После и той стреля и аз взривих трети заряд, всичко ставаше с дистанционно управление. Просто изключих зрителния канал на междинния предавател и при вас екранът му угасна. Той хвърли парче желязо, за да помислите, че е изтървал пистолета, после тропна силно с крака, за да прозвучи като паднал човек. След това само изключих и слуховия канал на предавателя.

— Изменнико, значи ти си нагласил и сегашната касапница?

— Ами, не. Когато се увери, че вече нито виждате, нито чувате какво става тук, той уреди всичко. Пръсна навсякъде инфрачервени излъчватели и симулатори на телесна топлина, всичко се управляваше дистанционно. Бяхме се скрили навътре в гората. Въобще не бяхме близо до вас! О, той е истински офицер, той е… радвам се, че поне веднъж работих с такъв човек, а не с боклуци като вас. Търб е отмъстен!

Аз обаче не проумявах нещо.

— А защо тези хора подскачаха и пищяха?

— Заради тайното му оръжие. То ги намираше един по един и ги дереше. Това е котарак, сигурно и той е с дистанционно управление.

Хелър каза зад гърба ми:

— Мистър Калико, качи се там. Седни върху него и ако мръдне или заговори, удари го.

Котаракът нахълта в кораба. С един скок се метна върху мен. Седеше и ме гледаше зло.

Отворих уста.

Зверчето свирепо заби нокти в лицето ми.

— Според мен — каза Рат, — той знае, че сте участвал в убийството на неговата господарка. На ваше място бих внимавал много. Това е най-страхотният котаракубиец! Плаши ме до смърт!

Сведох поглед към преливащите от ярост очи.

Чух тихо гърлено ръмжене.

Не смеех да шавна.

Четвърта глава

Хелър каза:

— Агент Рат, сега да разчистим това бойно поле. Изстрелите може да ни доведат гости.

Той извлече трупа на Стаб навън през въздушния шлюз. Видях, че струпаха телата на купчина. Разтреперих се. Бях сигурен, че ще убият и мен.

Хелър се върна в кораба. В отражението от стъклото на илюминатора видях, че влезе в каютите на екипажа. Изнесе оттам устройство за унищожаване на боклука. Стовари го до купчината и около труповете заиграха малки сини искрици — металните части по дрехите им за миг просветнаха, преди да се разпаднат.

По черния път към къщата проблесна мятаща се светлина. Ставаше все по-ярка. Кола! Помощник-шерифите идваха насам!

О, слава на Боговете, спасен съм! Ще видят космическия кораб, а когато го доближат, ще се развикам, че съм федерален агент и ще им заповядам да арестуват Хелър и Рат. Документите ми с името Инксуич бяха у мен. Значи все пак няма да бъда ликвидиран тук! Дори ще обвиня Хелър в нарушение на Космическия кодекс.

Лъчите на фаровете плъзнаха по кораба, после се отклониха и се заковаха в къщата.

Ченгетата веднага изскочиха от колата. Хелър отиде при тях.

Ралф попита:

— Инженерче, някакви проблеми ли имаш?

Дори не поглеждаха към влекача. Изведнъж ми прилоша — сетих се, че това „бибипско“ абсорбопокритие въобще не отразяваше светлината. Ами че корабът си беше направо невидим!

Хелър вече стоеше до тях. Джордж каза:

— Чухме някакви гърмежи и крясъци.

— Дива котка — обясни Хелър.

— Без „бибип“? — попита Ралф.

— Ще да се е примъкнала насам от Канада — предположи Джордж.

— За малко да я уцелим — добави Хелър. — Ама избяга край потока, ей натам.

Двамата помощник-шерифи препуснаха край потока, измъкнаха револверите си в движение. Дори оставиха фаровете на колата си включени! Изпъшках. Е, може като се върнат да видят нещо странно и да ме спасят.

Хелър прибра разсипаните по верандата диаманти в торбата. Върза я и я метна в джипа.

Върна се във влекача и заговори на пода в коридора. Беше малко смущаваща гледка, но нали ключалките бяха настроени само към неговия глас.

— Люк на трюма, отвори се — каза той и металната плоча се надигна с дрънчене.

Хелър се спусна в тесния трюм на влекача. Почти веднага отражението му пак се появи в стъклото на илюминатора.

— Ами това какво е? — промълви той. Държеше торба. Надникна вътре.

— Бракувани камъчета?

Бяха боклуците, които купих в Швейцария, за да подлъжа капитан Стаб. Хелър метна торбата на Рат. Отново се смъкна в трюма, но пак излезе незабавно.

— Какво става тук?

Носеше нещо тежко. Застана във въздушния шлюз.

— Можеш ли да повярваш — каза той на Рат, — в трюма има 750 фунта злато на кюлчета.

Стори ми се, че главата ми ще се пръсне всеки миг. Стаб! Значи той е откраднал първия ми товар злато. Скрил го е в трюма и вероятно е замислял да ме премахне при първия удобен случай, за да открадне кораба.

— Че това не е ли твърде солидна сума на тази планета? — попита Рат.

— Няма спор — увери го Хелър. — По текущи цени това злато струва към седем милиона долара. Ще извадим кюлчетата от сандъците, а ти ги нареди в джипа. А като стигнеш къщата на старата дама, прехвърли ги в моето „Порше“. Тя не може да види какво караш.

Пак изпъшках. Рат дори не е убил старицата! Какъв некадърен агент от Апарата! Заслужаваше да го уволня.

— Май се изнервям — рече Рат. — Доста пари са това.

— Ще ги предадеш на моя финансов съветник​ Изи Епщайн. Той знае какво да прави. Помогни ми​ да ги натоварим.

Те изнесоха сандъците от трюма. Рат докара джипа до въздушния шлюз, обърна, за да насочи фаровете към къщата, после прехвърлиха кюлчетата в багажното отделение отзад.

Помощник-шерифите се връщаха. Молих се да забележат черното туловище на влекача и да дойдат.

Хелър ги пресрещна, осветен от фаровете и на тяхната кола, и на джипа.

— Не намерихме тая котка — съобщи Ралф.

— Обаче й видяхме следите — допълни Джордж. — Имаш ли нещо против утре да си направим малък лов тука?

— Колкото искате — разреши Хелър. — Щом сте морски пехотинци на Майсабонго, ловувайте наоколо на воля. Само не забравяйте да си окачите звездите.

Помощник-шерифите тръгнаха към колата си. Качиха се. Когато завиха, лъчите на фаровете едва не ме ослепиха от наблюдателните екрани!

Отдалечиха се и подскачащата светлина на фаровете изчезна от погледа ми. Още един загубен шанс. Обаче имах на какво да се надявам. Изведнъж си спомних, че уредите за управление на влекача не работеха. Утре, на дневна светлина, корабът щеше да се вижда. Щеше да се събере тълпа и аз ще се развикам, че съм отвлечен федерален агент.

Хелър и Рат заключиха къщата.

Върнаха се и започнаха да спускат сандъци в трюма. Хелър обърна последния сандък и го отвори откъм дъното.

Фалшиво дъно! Ето откъде бе взел бластерната пушка, с която изби антиманкосите! Значи натоварените във влекача сандъци са имали фалшиви дъна. При претърсването още на Волтар не ги забелязахме. Извади няколко предмета и ги подреди във въздушния шлюз. После спусна сандъка в трюма. Остана вътре още малко, чувах как местеше разни неща, може би ги закрепваше неподвижно.

Излезе и подаде на Рат едно устройство, което бе извадил от сандъка.

— Дай това на Изи. Видеофон с дължина на вълната, за която на Земята дори не са чували. Отдавна свалих етикетите на производителя, затова му кажи, че е мое изобретение, така няма да нарушим Кодекса. Ще ти бъда благодарен, ако му го предадеш още тази нощ. Може да ме повика, като натисне ей този бутон. По телефона от самолета не можах да му кажа почти нищо, защото Националната агенция за сигурност подслушва всички разговори. Искам да говоря с него колкото може по-скоро. Ясна ли ти е задачата?

— Да, сър — потвърди Рат. — А той няма ли да забележи, че се намирате в космически кораб?

— Ще насоча тукашната камера нагоре, така ще вижда само лицето ми и някакви тръби по тавана. Пък и той вече свикна, че се пъхам по чудновати места. Освен това работи с волтарианска времева камера, заключена в херметична кутия, затова го накарах да се закълне за опазване на тайната. Кажи му, че клетвата важи и за това устройство. Имаме още страшно много работа и той много ще се разстрои, ако не си поговорим.

— Схванах, сър — каза Рат.

Отвратително. Този предател никога не ми бе казвал „сър“.

Хелър дойде при мен. Взе котарака и го остави върху контролното табло.

— Агент Рат ме осведоми, че освен всичко друго си му намалил заплатата и не си му възстановявал всекидневните разходи. Вярно ли е?

— Така му се пада — изръмжах аз. — Той е идиот и некадърник! И както изпързаля мен, така ще постъпи и с тебе!

Рат се обади от въздушния шлюз:

— Я не ми говорете за предателства. Нали вие нарушихте всеки действащ закон! Аз само се постарах да си получите заслуженото!

Хелър не ни слушаше. Пребъркваше ми джобовете, колкото и да се гърчех, за да му преча. Намери всякакви документи и портфейла ми. Смразих се. В портфейла беше и кредитната карта на „Скуийза“, която си прибрах от графиня Крек. На гърба беше написан адресът на Хелър в Емпайър Стейт Билдинг. Ако я откриеше, щеше да се сети, че съм пряк виновник за смъртта на неговата приятелка. И щеше да ме убие!

Той преглеждаше документите. Видя бланка за заповед. Попълни я, за да възстанови заплатата и дневните разходи на Рат със задна дата. Взе моята електронна карта и подпечата заповедта. Даде я на Рат, за да я представи за изпълнение в нашия нюйоркски офис.

Хелър добави:

— Доколкото разбрах, обещал ти е десет хиляди долара, за да ме ликвидираш.

Рат поклати глава.

— Не, сър, не искам тези нари.

— Все едно, вземи ги — каза Хелър.

Отвори моя портфейл и отброи десет хилядарки, докато аз се молех да не види кредитната карта.

— Купи венец за гроба на Търб и си избери по-прилични дрехи.

Вбесих се. Казах му:

— Много смешно. Въобще няма да се измъкнеш от тук. Уредите за управление на влекача не работят. Загазил си!

— А, благодаря, че ми напомни — отвърна Хелър.

Излезе, разрови пръстта. Върна се с някакво цилиндърче в ръката си. То бръмчеше едва доловимо. Изключи го и го захвърли в едно чекмедже.

— Единствената причина да те подмамя тук — започна Хелър, — е защото имах нужда от влекача. Вие кацнахте почти точно върху прекъсвач на двигателите, който задейства щом отворихте външния люк. И заради глупостта си го отворихте още в движение. Само въздушната възглавница спаси кораба от катастрофа. Тези антиманкоси са тъпанари.

— Прибрах им личните карти — каза Рат. — Искате ли ги?

— Пъхни ги в чекмеджето — нареди му Хелър. — Сигурно са фалшиви. Ако не греша сериозно, те са бивши подофицери от Флота, вероятно осъдени на смърт и прибрани в Апарата.

— Наистина ли можете сам да се справите с този влекач? — попита Рат.

Хелър се наведе и издърпа една от плочите на пода. Под нея имаше уреди, които въобще не бях виждал. Той завъртя няколко превключватели.

— Този капитан беше голям всезнайко. Типичен самозабравил се подофицер. Още когато излетяхме от Волтар, аз се опитах да му обясня, че при преоборудването влекачът бе напълно роботизиран. Но той май въобще не искаше да ме слуша. Нямам нужда от екипаж. Лесно ще го управлявам.

Рат ме посочи, както бях вързан в креслото на звездния пилот.

— А с него как ще постъпите?

По очите му познах, че най-добрата идея за него е да ме изведе навън и да ме застреля.

— Според уставите — отговори Хелър, — заловен при извършване на престъпление офицер трябва да бъде отведен в най-близката база, за да бъде съден от офицерско събрание, ако това е възможно. Ще го предам в базата в Афийон, заедно с твоите и Монте писмени показания. Те да се оправят с него.

Сякаш кръвта ми се вледени в миг. Командирът на базата в Афийон Фахт Бей жадуваше точно за такава възможност! Щяха да ме осъдят за секунди и да ме екзекутират по най-мъчителния начин.

Мислите ми се въртяха във вихрушка. Ох, все трябваше да има някакво спасение!

Очакваше ме сигурна смърт!

Хелър! Богове, как ме подлъга той. И се носеше с пълна пара към осъществяване на замислите си. Не знаех точно как възнамеряваше да завърши мисията си, но бях сигурен, че това щеше да означава пълен провал за Роксентър, значи и за Ломбар. Е, да вървят по дяволите! Трябваше първо да мисля за себе си!

Чакай, чакай. След секунда вълните на надеждата отново ме заляха.

Хората от базата в Афийон мислеха, че Хелър има заповед да ги избие до един. Значи видят ли го, ще стрелят първи. Нали се бях погрижил за това.

И Ломбар мразеше Хелър. А сега Ломбар вече контролираше цялата Волтарианска конфедерация!

Хелър въобще не беше в безопасност.

Само трябваше да го залъгвам по-дълго, за да остана жив. Накрая щях да тържествувам.

Ще се преструвам, че съм готов на всичко, за да му помогна. И ще намеря блестящ начин да го заведа за ръчичка до мрачния му край.

Самоувереността ми се върна. Все щях да измисля нещо. Още нищо не беше загубено.

Едва не се разсмях. Хелър с неговите офицерски маниери — точно той щеше да бъде мъртвецът накрая.

В момента Хелър се сбогуваше с Рат.

Агентът му отдаде чест най-официално — скръсти ръце пред гърдите си, а лицето му грееше от възхищение.

Хелър затвори въздушния шлюз.

И отново сложи котарака върху мен.

Взе безжичен микрофон от новото контролно табло.

— Излитай, искам да спреш на триста мили над Ню Йорк — заповяда той на влекача.

Корабът послушно се отдели от земята.

Хелър отиде в кухничката за екипажа и си сипа цяла кана горещ главотръс. Сигурно за първи път го опитваше след много месеци.

Върна се, седна на страничната облегалка на другото пилотско кресло и се загледа в отдалечаващата се планета.

Пета глава

Висяхме на триста мили над планетата, далеч над светлинките на градовете.

Котаракът седеше върху мен и ме гледаше яростно, преливаше от желание да ме издере с нокти.

Хелър бе поставил двойник на видеофона, предназначен за Изи, върху контролното табло, а обективът на камерата бе завъртян нагоре към лицето му. Чакаше Изи, да го потърси. В момента седеше в креслото на планетарния пилот. Непрекъснато се взираше в показанията на приборите, накрая реши да сканира пространството наоколо.

— Твърде странно — отбеляза Хелър. — Според този датчик има кораб на не повече от миля до нас, но никой друг уред не го открива, освен този алармен сигнал.

Прекъсвачът, присаден в черепа ми! Той е задействал тревогата за опасност от сблъскване. Нали Болц ми спомена, че така ставало. Хелър не биваше да заподозре, че носех устройството в себе си. Току-виж има под ръка някой хипношлем.

— Имаш ли представа дали пилотите-убийци са излетели от базата? — попита ме Хелър.

Значи нямаше да открие истинската причина. И тогава ме осени вдъхновението. Може пък да уредя да го застрелят и да се спася. Ами да, ще намеря къде да се скрия в кораба, а той ще слезе в хангара, хората от базата ще го видят и ще го застрелят!

— По-добре е да се върнеш в базата — посъветвах го. — И двата кораба на пилотите-убийци излетяха след нас. Ако опиташ да се отдалечиш от планетата, ще те гръмнат, въобще не се съмнявай в това.

— Имам работа — сопна ми се Хелър. — И не виждам никъде корабите им. Алармената инсталация сигурно се е повредила.

Той изключи мигащата лампичка.

— Заради тебе ще ме убият — оплаках се. — Летящите оръдия ще пръснат на прашинки такъв невъоръжен влекач.

— Да те убият ли? — повтори Хелър. — Много привлекателна идея. Единствената причина да си още жив е, че беше прекалено страхлив, за да излезеш и да се биеш като другите. Казах на Рат, че точно така ще постъпиш.

— Ти ме обиждаш! — възмутих се.

Котаракът ме одраска и аз писнах.

— Не прекалявай, Грис — предупреди ме Хелър. — Твърде нещастен е бил обратът на съдбата, отвел те от Академията право на дъното, при „къркалите“. Не съм предполагал, че някой може да пропадне чак дотам. Не знам какво още си направил, за да попречиш на мисията ми, нито защо си го направил. И не се надявай да ти простя, че подмами графиня Крек да срещне смъртта си. Единствено законите, според които трябва да те върна, за да те съдят, ме възпират да те изхвърля през въздушния шлюз.

Зави ми се свят от представата как падам триста мили надолу и изгарям в по-плътните слоеве на атмосферата… ако оцелея дотогава.

— Отдавна знам, че си глупак — продължи Хелър. — Разбрах още онзи път в Спитеос. Взе взривострел, с явното намерение да убиеш горкия Снелц. И ме остави да го подменя с незареден, само с едно по-ловко движение на ръката, после се опита да стреляш по Снелц.

Опита се да ме разориш с най-обикновени подправени зарове и дори не знаеше, че ако бъдат нагрети с продължително тръскане, стават съвсем нормални.

Надхитряхме те всеки път и аз мислех, че си просто слабоумен идиот. Подцених те. Злобата ти е по-силна от избухваща звезда, а умът ти толкова извратен, че мястото ти е в лечебница за душевноболни.

А би трябвало да си осъзнал, че от самото начало аз не ти бях подчинен. Ако си спомняш, всеки боен инженер от Флота може да действа самостоятелно. А след като получих заповедите от Великия съвет, аз ръководех изпълнението на тази мисия.

Видях открехнатата вратичка.

— А какво ще стане, ако Великият съвет отмени тези заповеди?

— Те са в сила, докато не бъда уведомен официално за отменянето им.

— Ти и твоите връзки във Великия съвет! — присмях му се. — Ти и твоя „бибипан“ код за съобщения до капитан Роук!

Той ме изгледа внимателно.

— Аха, значи ти си заповядал да претърсят апартамента ми в „Грейшъс Палмс“! Търсел си кодовата плоча! Рат не ми спомена за това. Е, Грис, няма никаква плоча. Кодът се съдържа единствено във вицовете, известни само на мен и Роук.

Стиснах устни и замълчах. Той не знаеше, че капитан Роук е пратен в изгнание на Калабар. Нека си мечтае. Ако стъпи на Волтар, може да се смята за мъртъв.

Но аз трябваше да оцелея някак. Ходилата ме боляха нетърпимо.

— Ако искаш да ме съдят, най-добре ми намери лекар. Може би ще умра от гангрена или тетанус.

— Би било чудесно — каза Хелър. — Но от какво се оплакваш?

— Ходилата ми са инфектирани и не можах да се погрижа за тях. Вероятно ще умра още тук, ако не ме заведеш в базата.

Той въздъхна. Не беше редно да убива арестант преди процеса. От него се искаше да ме предаде жив.

Само за кратък миг си въобразих, че Хелър ще насочи влекача към Турция, защото се изправи.

Но той вдигна котарака от мен и започна да размотава въжетата, с които ме бе вързал за пилотското кресло.

Дръпна се назад.

— Съблечи се — заповяда ми.

Хрумна ми дивата идея да си опитам късмета. Не беше насочил оръжие към мен. Ако се хвърля към него…

Точно навреме се досетих, че това беше клопка. Искаше да му дам повод, за да ме застреля.

С треперещи ръце започнах да смъквам дрехите си.

— Пфу! — рече Хелър. — Гръм и мълния, Грис, ти никога ли не се къпеш? Въздухът тъкмо се почистваше от вонята на антиманкосите, а сега само го помириши.

— Според мен си мирише съвсем нормално — възразих аз.

— Ами да, нали си „къркач“. Я виж котарака.

Зверчето кихаше!

Хелър ме изгледа презрително.

— Сега вземи всички тези дрехи и ги напъхай в онзи дезинтегратор. Не, не портфейла, идиот такъв.

С отмаляла ръка му подадох портфейла си. Можеше да намери кредитната карта от „Скуийза“ и така да стигне за разкритието, че точно аз отвлякох и убих графиня Крек. Прилоша ми.

Хвърлих скиорския си екип в дезинтегратора, после и другите дрехи. Бях гол, ако не броя превръзките на ходилата си.

А той дори не си правеше труда да ме заплашва с оръжие. Бутна ме към банята за екипажа и ме накара да се изкъпя, принуди ме и да си измия главата.

После по негова заповед изкуцуках до стаичката за първа медицинска помощ и легнах на масата. Той здраво затегна ремъците през гърдите, корема и коленете ми.

Взе ножица и аз веднага се уплаших, че ще ме измъчва. А той само разряза превръзките.

— Доста лошо загнояване — отбеляза Хелър. — По какво си стъпвал?

— В кози изпражнения.

Той си сложи хирургически ръкавици. Сега ми стана съвсем ясно, че започват изтезанията.

Вдигна единия ми крак и огледа отблизо стъпалото. После каза:

— Котарак, наглеждай го.

Излезе. Чух, че ровеше в кутия с инструменти. Бях уверен, че избира клещите, с които да изтръгва ноктите ми един по един, за да ме накара да говоря.

Върна се. Носеше някакви преносими уреди. На единия имаше табела „Анализатор на метали“. Включи го и го прекара по набъбналото ходило на крака ми. Погледна датчика.

— Ама че чудна коза е била — каза Хелър. — Май се е хранила предимно с медни стружки.

— Какво? — възкликнах аз.

— Кожата по ходилата ти е пълна с мънички медни стружки. Почти прашинки. А медта е смъртоносна отрова.

Бях потресен.

— Прахд! Сигурно е поръсил с тях още първите превръзки, които ми направи!

— Прахд Битълстифендър? — попита Хелър. — Онзи млад целолог на Волтар? Той трябва да ми е присадил наблюдателните устройства.

Казах си, че трябва да внимавам какво говоря. Млъкнах. Гневът ми бушуваше. Прахд си е мислил, че така ще ме накара да припълзя при него и да го умолявам да ме излекува. Искал е да ме изнудва да платя „кафара“ на обезчестените съпруги и да направя други неща, за да махне отровните стружки, чак след като платя.

Хелър работеше с другия уред.

— А, не се е случило чак толкова отдавна. Металът е съвсем отскоро в кожата ти.

Хрумна ми съвсем нова идея, току-виж го подлъжа.

— Прахд е в тукашната база. Можем да отлетим дотам и да го накараме да махне устройствата от главата ти. Защо да не го направим още сега.

Той не ми отговори. Посегна към превключвателите, надписани „Парамагнитно“, „Диамагнитно“ и „Феромагнитно“.

— Имаш късмет — увери ме Хелър. — Медта е в сплав с желязо. Мисля, че ще успея да ги махна.

Той започна съвсем бавно да плъзга уреда по кожата на ходилата и глезените ми. Поглеждаше от време на време долната плочка. Тя постепенно се покриваше с червеникав метален мъх. Изтри плочката с парцал и продължи.

— Прахд сигурно ти е много сърдит — отбеляза Хелър. — Но това не ме учудва. А щом е способен на такъв гаден номер, ще му позволя да докосне мен, само ако някой друг е опрял пистолет в главата му.

Той плъзна уреда още няколко пъти по краката ми. Вече нямаше стружки по плочката. Отвори шкафче, взе неутрализиращ разтвор и намаза ходилата и глезените ми. Намери малко уплътнител за дупки в корпуса на кораба, стерилизира го под специална лампа и го смеси с крем, стимулиращ клетъчния растеж. Нагласи сместа на краката ми така, сякаш правеше гипсова отливка.

Внезапно разбрах намеренията му — с тази тежест на краката си щях да падна по-бързо, когато ме изхвърли през въздушния шлюз. Свих се от ужас.

Хелър пак взе първия уред.

— Сега да видим дали има още нещо по тялото ти.

Той включи уреда и го плъзна по тялото ми. Вцепених се. Ако този детектор работеше с определена дължина на вълната, щеше да открие татуировката на гърдите ми. И ясно би се откроил надписът СЕМЕЕН ШПЕОНИН НА РОКСЕНТЪР2!

Според уставите, когато един шпионин бъде заловен на местопрестъплението, може да бъде екзекутиран от всеки офицер. Хелър трябваше само да прочете надписа и въобще нямаше да доживея до съдебния процес. Щеше да ме застреля с пълно право!

Гледах втрещен светлинния лъч. Сега Хелър оглеждаше пръстите на ръцете ми. Намери няколко стружки и ги махна с другия уред.

Разширените от ужас зеници на очите ми следяха движението на светлината. Сега Хелър проверяваше кожата по корема ми.

Неспирно отправях безмълвни молитви, опитах с неколцина от Боговете, дори се обърнах и към Исус Христос. Бях на косъм от смъртта.

Светлината се плъзна нагоре по гръдния ми кош.

Силно стиснах клепачи. Може би последното нещо, което щях да усетя, щеше да бъде куршумът, пръскащ мозъка ми по стените.

Хелър откри нещо!

Леко отворих едното си око. Той посягаше настрани. Знаех, че търси пистолет.

Погледнах към тялото си.

Лъчът осветяваше точно надписа!

Но нямаше светещи букви.

Светлината беше неподходяща!

Оцелях! И се чудих кой ли Бог се бе смилил над мен.

Хелър взе втория уред и измъкна от кожата ми стружка.

Извади от един шкаф космически работен гащеризон за еднократна употреба и ми го подхвърли.

По дяволите, едва ми се размина! Чак сега сърцето ми започна да бие отново.

Хелър разкопча катарамите на ремъците. Аз навлякох гащеризона и станах. Махна ми да се върна в пилотската кабина. Аха, разбрах какво бе намислил — с втвърдения уплътнител всяко мое стъпало тежеше по трийсетина фунта! Едва се влачех.

Накара ме да седна в креслото на звездния пилот. Бе донесъл белезници с дълга верига. Прокара я през страничните облегалки, после закопча белезниците на китките ми.

Внезапно ме обзе безразсъден гняв. Как смееше да се отнася така с мен? Аз бях офицер с по-висок ранг от неговия. Можех да се измъкна безнаказано от всяко обвинение, което повдигне срещу мен. В края на краищата, сега Ломбар Хист държеше цялата власт във Волтарианската конфедерация!

Налагаше се да намеря изход от затрудненото си положение. Той не подозираше, че пред него е следващият Шеф на Апарата!

— Не бива да постъпваш така с мен! — избухнах аз. — Аз само изпълнявах дълга си.

Тогава за първи път прочетох в погледа му откровена насмешка.

— Дълг ли? Грис, ти не знаеш какво означава тази дума. Нима мислиш, че дългът се състои в задоволяване на собствената ти алчност и мания за величие? Недей да мърсиш думата, като я произнасяш. Дългът изисква човек да изпълнява повелите на нравствеността. А в тебе не забелязвам и следа от съвест. Искам едно нещо да ти стане ясно — седиш тук, за да можем аз и котаракът да те държим под око. Обаче мога да те упоя само с една инжекция, за да не пречиш. Това ли предпочиташ?

Поклатих глава. Но вътрешно беснеех. Тъй или иначе, но ще му дам да се разбере!

Шеста глава

Хелър се занимаваше с някакви съобщителни терминали, монтирани в тавана. Прокара тънък кабел от видеофона до контактите, включваше го ту в един, ту в друг и се озърташе към екрана на устройството, каквото бе пратил и на Изи.

— Хайде де, Изи — каза Хелър малко нетърпеливо. — Не ми се вярва да има нещо повредено във външните антени, но по-добре да проверя.

Отиде до ъгъла, където бе струпал няколко предмета и се върна с преносим телевизор. Прокара и от него кабел до контактите в тавана и го включи. Попадна на вечерно интервю. В студиото беше сенатор Туидъл.

— Така че сами разбирате — казваше сенаторът, — повишаването на цените на бензина е много полезно за американската икономика. То подтиква хората да си седят вкъщи, да гледат телевизия и така да се върнат към американския семеен живот.

— Доколкото знам — намеси се водещият, — „Октопус Ойл“ отново вдига цената за потребителите. Сенаторе, това с какво ще облагодетелства обикновения човек?

— Ще ги направи по-усърдни — заяви Туидъл. — Ще трябва да работят извънредно, за да имат пари за бензин, който ще им стигне да отиват на работа. Безделието е враг на Американската меч…

Хелър изключи телевизора.

— Хъм. Антената си е наред, макар да приема глупости.

Премести края на кабела от видеофона на друг контакт.

И на екрана се появи Изи!

— Божичко, надявам се, че не повредих това нещо.

Котаракът скочи върху контролното табло и се вторачи в екрана. Очилата на Изи с рогови рамки се бяха плъзнали към върха на носа му.

— Мяу — каза котаракът.

— Божичко, така си е — промълви Изи. — Повредил съм го. Сега пък се свързах с котарака. Мистър Хопджой, сигурен ли сте, че мистър Джет ви каза да натискам точно тези бутони? Първо попаднахме на абстрактна картина, изработена с жици, сега пък виждаме котарака.

Говореше на агент Рат, чието лице се виждаше над рамото му.

— Не, мистър Епщайн, каза да натиснете ето този бутон.

Хелър се настани в креслото на планетарния пилот.

— Здрасти, Изи.

— О, слава на небесата. Това е мистър Джет. Боя се, че съвсем се обърках с това ваше ново изобретение. Както изглежда, успявам да се свържа с всеки друг, но не и с вас.

— Ще трябва още да поработя по него — съгласи се Хелър. — Виж какво, Изи, от самолета не можех да говоря свободно. Налагаше се да имам на разположение по-сигурно комуникационно средство.

— Е, мистър Джет, ужасно се радвам, че се обадихте. Мистър Хопджой ми предаде седем милиона долара в злато. Но това злато е много странно, липсват всякакви печати и заверки.

— Остави го в някой трезор — пожела Хелър. — И ако ти потрябва, използвай го.

— Мистър Джет, вие къде сте?

— Ами летя насам-натам — отвърна Хелър. — Изи, нашата „Чудесен нефт за Майсабонго, Инкорпорейтид“ сдоби ли се с опции да закупи всички петролни резерви на Съединените щати?

— О, да — потвърди Изи. — Всяка петролна компания охотно ни издаде опции. Даже разполагаме с опции, подписани от министъра на отбраната, за закупуване на петролните резерви на армията, флота и въздушните сили. Побързаха веднага да сключат сделката — така получиха неочаквани пари, а не могат и да си представят, че някой ще реши да осъществи подобни опции. Помислиха, че в република Майсабонго всички са полудели. Никой няма толкова пари, че да се възползва от опциите. Да, мистър Джет. Затънали сме в опции да купим всяка капка петрол, складиран в Съединените щати. Само трябва да осъществим опциите и Майсабонго ще притежава и последното грамче.

— Много добре си се справил — похвали го Хелър. — Сега ме слушай внимателно, Изи. Приготви се да записваш. Искам да се сдобиеш с опции за продажба на всяка акция на всяка петролна компания в света.

— КАКВО?

— Как мислиш, ще успееш ли?

Изи ми се стори замаян.

— О, няма проблем да купим опциите. Всяка голяма брокерска фирма може да ни ги издаде, а Комисията за борсите и ценните книжа ще наложи спазването им. Но, мистър Джет, вие говорите за невероятен брой акции.

— Я пресметни каква е стойността им.

Изи веднага докопа някакви справочници и започна да си вади числа:

Написа още няколко числа и вдигна поглед.

— Сумата е 190.3 милиарда долара. Твърде много пари са това, мистър Джет.

— А колко ще струват опциите за продажба на тези акции?

— О, нищожна част от тази сума. Но ако цената на акциите се вдигне, все едно че сме си хвърлили парите в печката.

— Ами ако всяка акция падне с по десет долара, тогава какво?

— Ако използваме опциите, ще спечелим около деветнадесет милиарда долара.

— Тези акции ще паднат още по-страшно — увери го Хелър. — Ще се справиш ли със сделката?

— О, да. Мога да купя юлски опции за продажба. И ако не ги използваме дотогава, те просто губят валидност. Но значи ще имаме само няколко седмици. Мистър Джет, а защо сте сигурен, че акциите на всяка петролна компания в света ще поевтинеят?

— Гарантирам го — заяви Хелър. — Виж какво, когато всичко си уредил, кажи ми. А засега трябва да осъществя един проект. Желая ти късмет, Изи.

— И на вас сполука, мистър Джет.

О, Богове, на какво ставах свидетел? Какво чух току-що? Та това беше пряко нападение срещу горкичкия мистър Роксентър! О, Богове на Боговете, как загазих!

Нямах представа какво кроеше Хелър. Нима ще бомбардира петролното сърце на света — „Роксентър Плаца“?

Седма глава

Хелър се скри за малко в своите помещения. Котаракът ме наблюдаваше внимателно. Не смеех да го погледна в очите, не издържах на злобата в тях. Дали зверчето знаеше, че аз бях убиецът на графиня Крек? Той несъмнено чакаше първия удобен повод да, ме унищожи.

Когато Хелър се върна, бе се преоблякъл в светлосинята работна униформа на волтарианския Флот, съвсем по мярка и с изписано името му над предния джоб — „Джетеро Хелър, Боен инженер“. Забелязах, че с голямо напрежение потискаше мъката си. Чувствах, че в момента беше много опасен за мен. Съвсем не приличаше на себе си, въобще не се усмихваше. Излъчваше деловитост, офицер зает с изпълнение на задачата си.

Освободи ме от креслото и ме върза с веригата за тръба до задната стена на кабината.

— Но така не мога да седна — оплаках се. — Така ли трябва да се отнасяш с един арестант?

— Искаш ли да се върнеш в Ню Йорк? — попита той и посочи надолу. — Само кажи и веднага ще ти отворя въздушния шлюз.

Нямаше какво да му отвърна.

Той закри илюминаторите с металните им капаци. Мина из целия кораб, чух как заповядваше на вратите да се затворят, те заскърцаха и тряскаха.

У мен започна да се надига страх. Пилотите затваряха металните покрития, когато имаха намерение да минават през радиационните пояси на планетите. Нима искаше да се отдалечи от Земята? Така щеше да привлече вниманието на пилотите-убийци!

Седна в креслото на звездния пилот и дръпна лостче. То променяше външното покритие на кораба в сребристо, за да отразява потоците от частици.

Отиде отзад и се върна с другата времева камера. Нагласи я на мястото й. ЗНАЧИ НАИСТИНА ЩЕШЕ ДА СЕ ОТДАЛЕЧАВА ОТ ПЛАНЕТАТА!

— Ей! — подвикнах му, а потта започна да се стича по челото ми. — В мига, когато пилотите-убийци са видели корабът да става сребрист, литнали са насам като гладни ястреби.

— А, тези ли — промърмори той.

Тогава вече осъзнах с какъв човек си имам работа. Той вече не се интересуваше от нищо. Бе се превърнал в самоубиец!

Усещах напиращите в гърлото ми тихи писъци. Само един изстрел от онези летящи оръдия и този влекач щеше да заприлича на прегазена от камион консерва!

Хелър огледа екраните пред себе си.

— Не виждам и следа от тях, а аларменият сигнал сигурно е повреден. Ако толкова се тревожиш, че може да ни настигне някой кораб на „кърканите“, не откъсвай погледа си от ей този екран. Аз имам друга работа.

Той взе микрофона за разговор с влекача.

— Издигни се до петдесет хиляди мили и ми съобщи със звуков сигнал, когато преминем през магнитосферата.

Това също ме уплаши. Широкият четиридесет хиляди мили пояс около планетата се състоеше от смъртоносна радиация. Надявах се, че Хелър бе закрил плътно илюминаторите.

Спомагателните двигатели на влекача забръмчаха тихо. Високият вой на компенсиращите гравитационни схеми се набиваше в ушите ми. Свикнал с непохватния пилотаж на капитан Стаб, аз се приготвих за резки тласъци, но дори не почувствах промяна в теглото на тялото си. Влекачът великолепно се справяше със собствения си полет. Надявах се, че роботът няма де полудее неочаквано.

Взирах се напрегнато в посочения ми екран. Малко ми се виеше свят, защото камерите следяха цялото пространство около кораба и картината се променяше непрекъснато — Земята, луната, черния пуст космос, после и Слънцето.

Издигахме се много бързо. Луната стана много наситено жълта. Земята се превърна в огромна течна топка, синьо-зелена, освен червеникавокафявите петна на континентите.

— Накъде сме се насочили? — плахо попитах аз.

Хелър регулираше уред, свързан с външен скенер.

— Да не търсиш пилотите-убийци?

— Това е електронен телескоп, чувствителен към гама-лъчите — обясни Хелър. — Търся първична черна дупка. В тази планетна система сигурно има много от тях.

— Ами пилотите-убийци! — настоявах аз.

— Ти се занимаваш с тях — отряза ме Хелър. — Зает съм.

Повярвайте ми, впих очи в екрана на този сферичен скенер като хипнотизиран.

Времето се точеше.

Изведнъж отекна гонг. Едва не пощурях от уплаха. Бяхме преминали през магнитосферата. Е, поне едно утешение — не се опекох като филийка в тостер.

Очите ми не се отделяха от екрана. Корабите на пилотите-убийци щяха да ни засекат лесно, щом бяха включени помощните двигатели. Искаше ми се да летим с големите преобразуватели на времето „Бъдеще-Минало“. Не, не ми се искаше — нали понякога се взривяваха!

Хелър работеше с телескопа за гама-лъчи.

Очите ми вече се уморяваха да следят скенера. Земята си плуваше в пространството като голяма топка. В безкрайния космос не забелязвах нито една подозрителна точица, издаваща мястото на някой от двата смъртоносни кораба.

Неочаквано се обади нов глас. Не вярвах на ушите си. В кораба бяхме само ние двамата и котарака. Хелър не говореше. И аз си мълчах. Нима говореше животинчето?

Трябва да ви кажа, че съвсем се обърках.

Гласът звучеше сякаш от нищото.

Успокоих разтърсения си ум и разбрах, че гласът говореше на волтариански.

— Сър, съжалявам за необходимостта да ви безпокоя, но в сферичен сектор Х19, Y13, Z91 непознат летящ обект току-що промени своя курс и скорост и сега се движи успоредно с нас, на разстояние 7091.56 мили. Изображението му е на екран 31. Ако простите намесата ми във вашите несъмнено много по-важни размишления, ще ви бъда изключително благодарен да погледнете и да споделите с мен ценното си мнение.

ВЛЕКАЧЪТ ГОВОРЕШЕ!

Рязко се дръпнах колкото можах по-далеч от стената на кабината: Нима това нещо се състоеше от плът и кръв?

Хелър не отдели поглед от визьора на телескопа.

— Благодаря — каза той. — Каква е твоята оценка на съществуващите вероятности?

— Първи вариант — приятелски кораб, идва да си побъбрим. Малка вероятност. Втори вариант — любопитни са и искат да ни огледат. Трети вариант — враждебни намерения. Доближават, за да стрелят по нас. В мен няма въведени данни за кораби на Флота в района на Блито-3, също за кораби на Апарата или търговски. Боя се, сър, че не ми достигат сведения за наличните космически устройства в тази планетна система. Когато въвеждаше информация в мен, Бис ми спомена за примитивните опити на местните жители, но случая не е такъв. Съжалявам, сър.

— Благодаря. Използвай базата си данни за разпознаване.

— Веднага, сър. Обаче се налага да ви изтъкна, че разстоянието все още е твърде голямо, макар и да намалява. Все още получавам неясен образ.

— Вероятно заради абсорбопокритието — предположи Хелър, без да се откъсва от своя телескоп.

— О, благодаря ви, сър. Това изключва 87.9 процента от известните ми кораби. Ще сравня останалите.

Аз напрегнато се вглеждах в екрана. Нищо не виждах. Аз си хабя очите, а „бибипаният“ влекач е бил нащрек през цялото време! И отгоре на всичко забеляза нещо, което аз не можех да видя. Обзе ме ярост. Не ми харесва един тъп робот да се справя по-добре от мен! Съсипва ми чувството за всемогъщество!

— В пилотската ми кабина — рече влекачът, — има някой, който излъчва враждебност. Сър, бих си позволил да ви препоръчам предпазливост.

— Той е побъркан — промърмори Хелър, зает с телескопа.

— Да, сър. Ще го включа в тази категория.

Потиснах чувствата си.

— Освен това можеш да включиш в паметта си данни за него обади се Хелър. — Той е Солтан Грис, второкласен служител на Координирания информационен Апарат, предстои му да бъде съден за държавна измяна, включително издаване на заповед за убийството на Имперски офицер и саботаж на мисия, провеждана по заповед на Великия съвет.

— Ужасно — промълви влекачът. — Сър, разполагам със съответните параграфи в Наказателния кодекс, отнасящи се до тези престъпления. Мога да ви ги цитирам.

— Просто прибави образа му към описанието и ми дай сигнал, ако се опита да счупи нещо — каза Хелър.

Чух щракане като от камера. Никога през живота не съм се чувствал по-безпомощен. Намирах се във вътрешностите на робот. Дали щеше да ме изяде?

— Във връзка с другия ни проблем — продължи влекачът, — моят четиридесет и трети електронен мозък настоява за внимание. Непознатият летящ, обект е скъсил разстоянието до 6789.078 мили. Не отговаря на искането да се идентифицира. Значи остава третият вариант — враждебни намерения.

— Класифицирай го — нареди Хелър.

— Летящо оръдие. Апаратът използва тези космически устройства като кораби унищожители. По времето на император…

— Благодаря — прекъсна го Хелър. — Какво би ме посъветвал?

— Да включа двигателите „Бъдеще-Минало“ и да се махнем от този район, сър.

Поне веднъж бях съгласен с „бибипския“ влекач!

— Не мисля, че ще се стигне дотам — каза Хелър.

— Сър, позволявам си да възразя. Офицерът от флотското разузнаване Бис, когато ме програмираше, недвусмислено ми постави като главна задача вашата безопасност. Всъщност, сър, той дори заяви, че ако нещо лошо ви сполети, докато летите в мен, той ще ме впише като дефектен модел в инженерните архиви на Флота и няма да се успокои, докато аз и подобните на мен бъдем изхвърлени на боклука. Сега разстоянието е 4506.8 мили и продължава да намалява.

— Какъв е обсегът на оръдието?

— Срещу боен кораб — две мили. А срещу крехка конструкция като мен, сър — около десет мили, а леки повреди може да ми причини и от двадесет.

— Значи имаме много време — каза Хелър.

— Олеле — въздъхна влекачът. — Освен това бих искал да привлека вниманието ви към съобщението на моя петдесет и седми електронен мозък, който ми напомни, че сме на 22.7 светлинни години от най-близкия ремонтен док.

— Можем да използваме тукашната база — напомни Хелър.

— Сър, в моята памет не е записана никаква наша база на Земята. Веднага ще внеса поправка в сведенията на петдесет и седмия мозък.

— Я, май намерих една — каза Хелър. — Корки, запиши координатите, засечени от телескопа. Първична черна дупка.

— Да, сър. Запомних ги. Моят двадесет и трети мозък казва, че първичните черни дупки имат лоша слава и поглъщат непредпазливо доближилите ги кораби. Създадени от първия удар, който според теорията е оформил структурата на Вселената, те са засмукващи вихрушки от магнитна енергия и изкривяват времето и пространството. А и излъчваната гама енергия може да се окаже смъртоносна…

— Защо ми напомняш всичко това?

— В съответствие с инструкциите на офицер Бис, сър. За да ви предпазя.

— Къде е летящото оръдие в момента?

— Приближи се на 735.86 мили от нас, сър. Бих ли могъл най-почтително да изтъкна, че пред нас имаме първична черна дупка, която доближаваме, а зад нас — кораб разрушител, който ни доближава. Сър, моят тринадесети мозък стигна до извода, че положението е опасно. Имате ли нещо против да поема управлението и бързичко да се махаме от тук?

— Ще те изключа и ще продължа на ръчно управление — заплаши Хелър.

— Олеле. Разбира се, аз съзнавам, че пилотските ми умения никога не биха достигнали вашите, сър. Обаче да влезете в сблъсък с летящо оръдие, като разполагате само с влекач без оръжие и броня…

Хелър премести превключвателя. Гласът млъкна.

— Роботите са прекалено предпазливи — заяви Хелър.

— Влекачът беше прав! — изскимтях аз. — Ще ни пръснат на парченца!

— Къде са тези типове? — промълви Хелър.

Наведе се към екран 31. Седна в креслото на планетарния пилот и закопча предпазните ремъци.

Погледнах веригата, вързала ме за тръбата. Спомних си какво ми каза Хелър, когато за първи път влязох във влекача. Тези кораби били толкова маневрени, че при внезапна промяна на посоката човек можел да си счупи врата.

— Ами аз? — писнах. — Ако ще мяташ това нещо насам-натам, ще ме смачкаш на кайма!

— Тъкмо ще се отърва — каза Хелър. — Седни на пода и се дръж здраво за тръбата.

Още преди да е закопчал последния ремък, той дръпна лостчето за освобождаване на илюминаторите от предпазните покрития. Потоците безмилостна слънчева светлина едва не ме ослепиха.

Влекачът изведнъж се завъртя и пое в обратната посока.

Монте зашеметени от светлината очи отначало не виждаха нищо, докато зяпах напрегнато към Земята.

Внезапен тласък.

ХЕЛЪР СЕ НАСОЧИ СРЕЩУ КОРАБА НА ПИЛОТИТЕУБИЙЦИ!

Та той дори нямаше оръдие във влекача!

Да, беше решил да се самоубие!