Катастрофа

Първа глава

— Чуй ме, Солтан — каза графиня Крек. — Не искам никакви номера. Кога си отиват хората от твоя отдел?

Надеждата ме заля като вълна, но не позволих на лицето си да ме издаде.

— В шест.

— Значи по залез-слънце. Никой ли няма да остане вътре?

— Никой. Веднага се пръсват по домовете си.

— Слушай ме внимателно. Ще те отведем там, за да вземем копията от Имперските прокламации. Само една стъпка накриво и ще ти счупим краката. Разбра ли?

Кимнах, без да проявя нетърпението си. Всичко вървеше точно според плана.

Тя държеше флотска електрическа кама. Преметна през рамото ми ремъка на сака със записите от архива. И това стана, както го исках.

— Когато си вземем прокламациите — продължи графинята. — Ще те предадем в Имперския затвор. Обаче помни — не съм ти обещавала да стигнеш до там жив. Ще трябва да ни помотаеш в намирането на документите.

— Нима ще ме убиете? — промълвих аз.

— Че как, след като се опита да заколиш Джетеро. Не забравяй, че те видях. Ти не заслужаваш съдебен процес. Какво избираш — да кротуваш и да ни помагаш? Или да проверя веднага дали е изправна тази електрическа кама?

Беше я включила. Чувах бръмченето. Но аз само се опитах да прикрия усмивката си. Играта се развиваше според моите желания.

Крек ме побутна да сляза по стълбичката. На земята ме поеха двама флотски щурмоваци и грубо ме повлякоха към цивилния аерокар.

Пилотът също беше щурмовак, а до него седеше друг, насочил към мен иглен пистолет.

Седнах отзад. Хелър се настани от едната ми страна, Крек от другата.

Хелър махна на Круп и аерокарът скочи към небето.

Волтар се простираше под нас в избледняващите лъчи на слънцето. Минахме край главната база на Флота и се смесихме с обичайното въздушно движение. Пилотът идентифицираше аерокара със своята електронна карта — поредната групичка щурмоваци, тръгнали да се позабавляват.

Наближихме Правителствения град и отбягвахме вечерния поток от напускащи служители. Река Уийл се виеше като златиста пътека край отвесните скали, върху които бяха кацнали рушащите се сгради на Отдел 451.

Тогава ме нападнаха опасенията.

Бях напрегнат като изпъната до скъсване струна. Щях ли да се справя? От това зависеше животът ми, също и смъртта на Хелър.

Ако сбъркам, ще ме натикат в Имперския затвор. Там властваше Съдът на Волтар и дори Ломбар не можеше да се меси в решенията на тези мрачни пазители на закона. Апаратът можеше да отмъква осъдени престъпници от затворите на местната полиция, но не и от Имперския затвор. Съдиите там спазваха сурови и строги традиции, защото се занимаваха само с най-зловещите престъпници, които бяха прегрешили спрямо самата държава. Ако ме пъхнат вътре с подобни обвинения, даже Ломбар не би успял да ме измъкне.

Поемах сериозен риск.

Дано Ломбар поне оцени всички опасности, на които се излагах заради него.

Доближихме бавно, за да се уверим, че никой не е останал в канцелариите. Бях заповядал да убият старшия чиновник Боуч заедно с двамата фалшификатори. Така че нямаше опасност да се натъкнем на някой, който да разкрие неистинността на документите.

Смрачаваше се.

— Май вече са се разотишли — каза пилотът.

— Хайде, кацай — реши Хелър.

Пилотът откри свободно място между два аеробуса и намести машината, после изключи двигателя.

Хелър излезе и се огледа. Никой не се мяркаше наоколо. Сградата беше заключена. Той извади инструмент от чантата си. Плъзна го по стената нагоре-надолу. Оголи част от главната комуникационна система.

Преряза кабела и свърза частите с парче куха изолация. Наглед всичко беше наред, но алармената инсталация вече не можеше да се задейства. Освен това вече никой не можеше да се обади от сградата.

Молех се безмълвно на всеки известен Бог хитростта ми да успее.

Хелър повика двамата щурмоваци. Те вече бяха насочили оръжията си към мен.

— Това е отделът, който нашият арестант ръководи. Ще влезем вътре, за да вземем някои документи. Но току-виж му хрумнало да напипа някое скрито оръжие. Освен това тук е територия на Апарата и той сигурно ще се надява неговите приятелчета да го измъкнат, преди да го отведем в Имперския затвор. Така че при първото подозрително движение го зашеметете.

Хелър ми махна заповеднически и аз притиснах електронната си карта към ключалката.

Вътре всичко беше както винаги — тъмно, задушно, овехтяло, а и наситено с онова, което хората подигравателно наричаха „аромата на кърканите“. Нямах време да оглеждам подробно, побутнаха ме с оръжията към кабинета ми в дъното.

Хелър постави лампа на страничната масичка. Нищо не се бе променило — дебел слой прах, празна — кутия от главотръс, където я бях захвърлил.

О, стая на горчиви спомени и страдания, на кошмари и преумора, на работа до изтощение. През цялото това време не ми бе липсвала нито за миг.

Вратата към личната ми тоалетна беше затворена.

— Е, къде са? — попита графиня Крек.

Разбира се, не съществуваха никакви копия на онези фалшиви прокламации. Казах й:

— О, не си мислете, че се опитвам да ви преча. Само че трябва да си припомня под точно коя дъска на пода ги скрих.

Нямаше особено значение коя дъска щях да надигна първа. Под всяка от тях се криеше изобилие от материали за изнудване, защото от първия си ден в Апарата събирах информация, с която да подпомогна кариерата си. Това е единственият начин човек да си пробие път и да наложи волята си.

Успях да си придам леко разсеяно изражение на лицето. После се хванах за корема и примижах като от болка. Понаведох се леко и хванах края на една дъска. Виждаше се, че под нея са наредени листове. Пуснах дъската.

— Не, не е тази. Не ми се ще да разбиваме всичко тук на парчета… — Пак направих гримаса. — Ако не ме напъваше толкова да отскоча до тоалетната…

— Какво? — каза Хелър.

— Имам диария — обясних. — Заради по-силното притегляне е. Космонавт като тебе въобще не би забелязал, но тук отново тежа с една пета повече, отколкото на Земята, организмът ми още не се е приспособил. Ако ме пуснете да вляза в тоалетната, сигурно ще успея да се съсредоточа.

Като притисках корема си с едната ръка, с другата посочих вратата.

Хелър заповяда на един щурмовак да провери помещението.

Войникът отвори вратата, зашари навсякъде с фенерчето си и сви устни от застоялата воня. Лъчът се отрази от прозореца, щурмовакът долепи лице до стъклото, за да погледне надолу към тъмната река Уийл, виеща се петстотин фута по-надолу. Увери се, че прозорецът е запечатан и не се отваря. Накрая излезе.

Влязох много припряно, за да не събудя подозренията им. Погледнах през рамо графиня Крек и затворих вратата.

Съвсем безшумно я залостих.

Внимателно напипах тайното лостче, с което се отваряше страничната стена. Плоскостта се плъзна гладко и тихо. Видях водещата към горния люк стълбичка.

Отправих смирена благодарност към Бъгз Бъни, който често ми даваше вдъхновение.

Стъклото в прозореца на тоалетната беше от онези, които се чупят без никакъв звук. Вдигнах сака с моите записи. Стоварих го върху прозореца.

Дори не се чу дрънчене.

Останалите в рамката назъбени парчета изглеждаха много убедително.

Шмугнах се в спасителния отвор и плъзнах стената на мястото й.

Безшумно се изкачих по стълбичката.

Ловко отворих горния люк.

Стъпих на покрива, осветен само от звездите. Заключих люка.

Без да причиня никакъв звук, пропълзях до един навес, за да се прикрия срещу въздушно наблюдение.

Наблизо имаше отвор на вентилационна тръба, спускаща се до канцелариите на отдела, затова си дръпнах главата настрани.

И НАДАДОХ ЗАТИХВАЩ ПИСЪК!

Още секунда долу беше тихо.

После се надигна страшна врява.

Някой напъна вратата на тоалетната.

Приклад се стовари върху ключалката.

Трясък на изтръгнато резе.

— ИЗЧЕЗНАЛ Е!

Шум от преобърнат стол. Тропот на обувки.

Нечий глас прозвуча, сякаш човекът беше промушил глава през прозореца:

— Ей, до долу има стотици футове!

— Виждаш ли тялото?

— Да се обадим ли на речния патрул?

— Забелязваш ли стълба или въже? — попита Хелър.

— Сър, само отвесна скала. Ето ви моето фенерче.

Чух гласа на графиня Крек през отвора на вентилационната тръба:

— Ах, този нещастен тъпанар. Предпочел е да се самоубие, вместо да го съдят.

— Ами не мога да го виня за това — намеси се Хелър. — Неизбежно щяха да го осъдят на смърт.

Отново Крек:

— Добре, хайде да намерим прокламациите. Нали затова сме тук.

Трясък от откъртвани дъски. Шумолене на хартии. Пак шум от дъски.

Някой от щурмоваците каза:

— Сър, още нищо не се вижда в реката.

Хелър:

— Помогни ни в претърсването.

Крек:

— Може да ги е скрил зад стените.

Запукаха още дъски. Рязко дърпане на чекмеджета.

Щурмовак:

— Ама че „бибипска“ работа, сър, я вижте тук. Тоя май е смятал да изнудва половината хора от Апарата.

Друг щурмовак:

— „Кърканите“ така си оправят работата.

Първи щурмовак:

— Сър, какво да ги правим тия гнусотии? Дезинтеграторът за документи не работи.

Хелър:

— Сигурно ги е събирал за лично ползване. Той може и да е умрял, но разследването не е приключено, затова вземете някакви кашони и ще предадем всичко на Бис от разузнаването. Няма защо да ги оставяме тук да съсипват живота на разни хора, ако ще и да са „къркани“.

Крек:

— Ще прегледам документите в останалите канцеларии.

Още дълго шумоляха хартии. След това наместваха дъските на пода и ги заковаваха с удари на подметките.

Крек:

— И в другите стаи няма никакви прокламации.

— Само боклуци. Ох, гръм и мълнии, къде ли може да са скрити?

Хелър:

— Може да е излъгал.

Крек:

— Не и под хипноза. Под всяка дъска ли погледнахме?

Хелър:

— Под всяка.

Крек:

— Ох, гръм и мълнии!

Хелър:

— Какво направи с всички онези клетвени декларации и самопризнания?

Крек:

— В чантата ми са, оставих я в аерокара. Това какво общо има с прокламациите?

Хелър:

— Може там да открием някаква нишка.

Крек:

— Не. Прокламациите не са споменати никъде. Не можем и да разпитаме арестанта, защото е мъртъв. Ох, гръм и мълнии! Е, сега можем да направим само едно нещо — да вземем оригиналите от Спитеос.

Хелър:

— О, не!

Крек:

— О, да! Знам, че съществуват и знам точно къде са. Можеш да се промъкнеш там с влекача и аз ще ги прибера само за две минути!

Хелър:

— Скъпа…

Крек:

— Не, Джетеро. Твърде ценни са. Трябва веднага да се върнем и да отлетим с влекача…

Хелър:

— Мила! Това означава да се пъхнеш право в ръцете на Ломбар Хист!

Крек:

— Глупости. Само трябва да спуснеш подвижната стълбичка. Ще сляза, ще ги прибера за миг и се махаме. Знам, че можеш да го направиш. От това зависи целия ни живот! Вече не е нужно да се отбиваме до Имперския затвор, нека се върнем направо в базата. Правил си доста по-опасни неща по доста по-дребни поводи. Хайде да тръгваме.

Хелър изпъшка, но каза:

— Добре.

Чух ги да подреждат кабинета в предишния му вид. Започнаха да пълнят кашоните.

Накрая външната врата на отдела щракна.

Свивах се под навеса, докато аерокарът излетя.

Прегърнах се въодушевено. Потръгна по-добре дори от най-смелите ми мечти!

Крек и Хелър се устремяваха право към зейналите челюсти на смъртта!

Втора глава

Когато се уверих, че съм в пълна безопасност, вдигнах капака на люка, смъкнах се по стълбичката, минах през тайната врата и се върнах в своя кабинет.

Натиснах превключвател. Осветлението беше повредено, сигурно заради прерязания кабел. В едно чекмедже намерих фенерче и го включих. Доста добре се бяха справили с прикриването на следите от обиска.

Кипях от възбуда. Отървах се от тези злосторници.

Но сега трябваше да се обадя.

Само да кажа няколко думи на Ломбар Хист и всичко ще бъде спасено!

Насочени оръдия към точката, откъдето ще се появи влекачът, един залп — и те ще рухнат в дълбоката цяла миля пропаст до стените на крепостта. Невъоръжен влекач без никаква броня — лесна работа!

Грабнах един свързочен уред.

Нямаше сигнал.

Втурнах се към главната канцелария на отдела и натиках електронната си карта в огромния компютърен пулт, който би могъл да ме свърже с всеки.

Нищо!

Хелър бе прекъснал всички връзки, а после не ги е възстановил!

Все едно. Ще притичам до някой комуникационен център на улицата и ще се обадя по гражданските линии.

Веднага препуснах в нощта.

Насочих се към мъждиво светещата табела на комуникационния център. Бързо се шмугнах вътре.

Бръкнах в джоба си за монети.

Напипах турска монета от пет лири.

Не ми свърши работа.

Извадих четвърт долар.

И той беше неподходящ.

Опитах се да натикам насила в процепа монета от десет цента. Ударих с юмрук и тя се заклещи.

Трескаво обръщах портфейла и джобовете си.

НЯМАШЕ И ПОМЕН ОТ ВОЛТАРИАНСКИ МОНЕТИ!

Огледах пода с надеждата, че все някой е изтървал дребна монета. Нищо.

Я да видим. Ске. Да. Бившият ми пилот Ске може би живееше наблизо.

Не. Той не би трябвало да живее, където и да било. Дадох му фалшиви банкноти и сигурно отдавна са го екзекутирали за това.

Мийли! Бившата ми хазяйка. Само на няколко квартала от тук!

Не. На нея също платих с пари, за които екзекутираха, без дори да задават въпроси.

Наоколо беше тъмна пустош. Никакви хора. А и никъде нямах приятели.

Какво да правя? Какво да правя? Трябваше незабавно да предам съобщението на Ломбар!

Полицейско управление!

Не, Хелър може би е предупредил за мен „кенефните мухи“ и току-виж ме арестували.

Моят аерокар!

Но нямах и представа къде го пазят, нито дали още ми е зачислен.

Оглеждах се диво. И тогава се натъкнах на нещо. До сградата бе оставен аерокар. Ще го открадна!

Прокраднах се до машината. Не забелязах никой наблизо.

КЪСМЕТ!

Вратата беше отключена!

Пъхнах се в кабината.

КЪСМЕТ!

Нямаше блокировка на контролното табло.

КЪСМЕТ!

Двигателят се включи мигновено.

Литнах право напред и нагоре в нощта. Погледнах надолу. Дори никой не си подаде главата през прозореца, за да види какво става.

Така, къде се намирах в момента?

Вдясно от мен беше градският офис на Ломбар. Спуснах се натам.

Дори една светлинка не различих в мрака.

Завих наляво — към мястото, където Ломбар отсядаше при идването си в града, нещо като леко порутен дворец.

Всичко беше тъмно, нямаше и охрана.

Добре, защото това означаваше само едно — ЛОМБАР БЕШЕ В СПИТЕОС!

Пак късмет!

Насочих аерокара нагоре към линиите на въздушния трафик. Под себе си виждах целия Правителствен град. Издигнах се още по-високо. Някъде вдясно от мен останаха Нафуканите хълмове. Но очите ми се стараеха да проникнат през тъмнината — към неясните очертания на планините. Зад тях беше Голямата пустиня. А оттатък тази пустош беше Спитеос!

Пресметнах набързо. Хелър трябваше да стигне до базата с мобилизационния резерв на Флота, а оттам щеше да отлети до Спитеос с влекача. При това със страхотна бързина.

Отново всичко висеше на косъм.

Но аз вече устремно напредвах към целта!

Трета глава

Отвисоко виждах дребните огньове, пръснати из лагера. А черната крепост Спитеос приличаше на непрогледно петно по-назад. На фона на белезникавата пустиня дълбоката пропаст изглеждаше като рана от нож в плътта на планетата.

Нямаше стрелба засега. Сериозно се съмнявах Хелър да се промъкне незабелязано, въпреки абсорбопокритието на своя кораб. Дори в Апарата малцина знаеха за съществуването на Спитеос и тайната беше охранявана грижливо и бдително. Едва ли някой би успял да кацне върху Спитеос ей така, струваше ми се невъзможно. Никакви кораби не доближаваха това място. Появата им би предизвикала незабавен обстрел.

Надявах се, че съм пристигнал навреме.

Веднага поискаха да съобщя кой съм. Сигурно наближаващият в нощта аерокар изглеждаше твърде подозрителен. И с петнайсетте хиляди войника в лагера до Спитеос не изпитваха недостиг от часови и наблюдатели.

Притиснах електронната си карта към сензорния екран.

На екрана светна заповед:

Остани на място!

И това беше съвсем обичайно. Непохватно накарах машината да замре неподвижно в небето.

Екранът просветна отново:

Не си включен в нашите списъци.

Взех микрофона.

— Дълго отсъствах. Абсолютно, крайно наложително е веднага да се срещна с Ломбар Хист!

Чакай.

Спитеос се извисяваше мрачно под звездната светлина и сиянието на току-що изгрялата луна. Тръпки да те побият от това място. Сякаш чувах стоновете на хилядите политически затворници, натикани в дълбоките цяла миля подземия.

Изнервих се. Зареях поглед към хоризонта, където беше Дворцовият град, но разбира се, беше невидим, пренесен тринадесет минути в бъдещето от черната дупка в планината зад него. Надявах се, че Ломбар Хист не е отишъл там. Вярно, времевият скок беше прекрасна защита от нападения, но и доста затрудняваше изпращането на съобщения.

От екрана ме попитаха:

Виждаш ли оранжевия сигнал?

Сведох поглед. В края на лагера, близо до Спитеос, блесна ярка оранжева точка.

— Да.

Кацни там, без да се отклоняваш, иначе ще стреляме.

Насочих аерокара право към светлината.

Ослепителният сигнал осветяваше широк кръг наоколо и дразнеше очите ми.

Приземих се доста зле.

Отворих вратата, за да изляза. Бях заобиколен от войници на Апарата.

До мен вече стоеше офицер, насочил ръчен бластер.

— Хайде, измъквай се.

— Разберете, няма време за тези неща!

— Обичайни предпазни мерки. Имаше заплахи за живота на Шефа.

— Незабавно ме отведете при него! — извиках аз.

— Точно там отиваш! — увери ме офицерът. — По-живо!

— Чуйте — викнах аз, — всеки момент един космически влекач ще направи опит да кацне на покрива на Спитеос. Предупредете противовъздушната отбрана.

— Влекач ли?

— Влекач.

— Я тръгвай!

— Предупредете ги!

— Тръгвай!

Набутаха ме във входа на тунела и ме накараха да вляза в кола на охраната. Бясно се понесохме към първия контролен пункт. Часовите ме претърсиха и прегледаха моя сак със записите. Пак ме бутнаха в колата и профучахме с рев по дългия тунел.

Поведоха ме към близкия асансьор.

Устремно литнахме нагоре и се озовахме в преддверието към кабинета на Ломбар Хист. Не видях нито един чиновник.

Офицерът набра сигнал на вратата на кабинета.

Отвори се.

Вътре беше Ломбар Хист!

Висок, тежък и гаден както винаги, но още по-свирепо озъбен. Бях доста неспокоен.

— Какво правиш тук? — гръмна гласът му. — Когато ми съобщиха, че искаш да кацнеш в лагера, не можах да повярвам. Нали трябваше да си на Блито-3!

— Ох, сър, нямаме време! Джетеро Хелър ще бъде тук след броени минути.

— КАКВО?

— Джетеро Хелър, сър — на когото възложихте Мисия Земя.

— Значи не си го убил? — изуми се Ломбар.

— Ами не, сър. Изплъзна ми се.

— А ЗАЩО идва тук? — изръмжа Ломбар.

Изпадам в ужас, когато ми говори така. Тъкмо отварях уста да обясня, че Хелър иска да вземе фалшиви документи. Но внезапно пробудилата се у мен хитрост ме възпря. Ако призная, че знам за съществуването на тези документи, аз също ще понеса наказанието. Беззвучно отворих и затворих уста.

Очите на Ломбар се присвиха.

— Няма нужда да ми казваш. Знам. Всички са срещу мен!

Пак понечих да заговоря, но той ме прекъсна. Ломбар никога не изчакваше да чуе отговорите.

— Ах, този самозабравил се тип! Що за наглост! — възкликна Ломбар. — Иска да ме убие! Каква дързост!

Избликът на неговата параноя не можеше да бъде укротен с никакви приказки.

— С танк ли идва? — попита Ломбар. — Не, въобще не би стигнал до тук с танк. Значи идва с боен космически кораб!

Дали пък не забелязах сянка на страх, плъзнала се по лицето му?

— Не, сър. Моля ви, сър. Идва с влекач.

— Какво?

— Космически влекач.

— Влекач! Без оръжие! Без броня!

В този миг писнаха алармените сигнали.

Непоносимият вой като че дълбаеше в ушите ми. ЗАБЕЛЯЗАЛИ СА ХЕЛЪР!

За секунда ми се стори, че Ломбар искаше да се свие в някое ъгълче на кабинета си. После се овладя.

Изведнъж се втурна към асансьора. Тичах по петите му.

Знаех къде отиваше.

Никакви изтребители не прикриваха пространството над Спитеос, защото твърде много биха се набивали в очи. Но Ломбар Хист имаше собствено летящо оръдие. Беше укрито дълбоко в крепостта, с тайна шахта за незабавно излитане. Беше най-тежко въоръженото, най-непробиваемото летящо оръдие, произвеждано някога. Можеше да помете цял град, а никой лъч или снаряд не би одраскал дори бронята му.

Напъвах се да не изостана от Ломбар.

Едва успях да скоча в асансьора.

Спуснахме се надолу като ракета.

След секунди вече бяхме в хангара.

Пред нас стърчеше непобедимото чудовище — огромно, черно и грозно.

Ломбар влетя в пилотската кабина, а аз заех второто кресло.

Ломбар натисна бутона, с който се отваряше шахтата. Двигателите на механичния звяр се събудиха с рев.

Хелър, ликувах аз, скоро ще бъдеш възможно най-мъртвия космонавт!

Ето ни, идваме!

Четвърта глава

Стените на шахтата се стрелнаха край нас. Видях звездите.

Изскочихме в един свят на трескаво оживление.

Мътната зелена луна осветяваше лагера, заприличал на разровен мравуняк.

Дори през илюминатора на гигантското летящо оръдие чувах резките писъци на сигналите за тревога.

Петнадесет хиляди мъже тичаха презглава към своите батареи.

Ломбар издигна чудовищния кораб. Двигателите се напрягаха с остър вой. Аз се опитвах да гледам във всички посоки едновременно.

Не виждах никакъв влекач, никакъв Хелър, нищо!

Трябваше да спре над Спитеос, за да слезе графинята. Но взрян отвисоко в покрива на крепостта, нищо не различавах.

Това не означаваше, че Хелър не беше там. Абсорбопокритието не отразяваше никакви лъчи. Но и не беше прозрачно, затова влекачът трябваше да се откроява като тъмно петно на фона на белезникавия пясък, звездите или луната.

Всички екрани в кабината показваха земята под нас.

И внезапно той се появи точно над лагера! Влекачът! Черен силует!

Без бавене хиляди защитни оръдия изригнаха като кръг от електрически огън.

Дълги две мили арки от светлина се събраха точно върху силуета.

Но сигурно не се целеха добре, защото той си висеше все на същото място.

Стрелбата отдолу забушува с нова сила.

Ломбар изръмжа така, че зъбите му се оголиха. Завъртя рязко носа на летящото оръдие.

Пръстите му натиснаха бутоните.

Нашият кораб отскочи като побеснял!

Скърцащият писък на снарядите едва не ми пукна тъпанчетата.

Но и ние не улучихме!

Мишената не избухна в пламтящи парчета.

Силуетът си беше на мястото.

Илюзия!

Хелър излъчваше електронно изображение на влекача над лагера!

Значи е на друго място!

Завъртях се да погледна към Спитеос, вдясно от нас. Виждах го в мастиленочерно дори със заслепените си от огъня очи.

Озърнах се към екраните.

Единият от тях показваше Спитеос.

Ето! Имаше нещо там!

Вгледах се по-внимателно.

Стълбичка! Без абсорбопокритие, тя ясно личеше на нашия екран!

И по средата висеше нечия фигура. Сигурно беше Крек!

— Ломбар! — писнах аз. — Там! Там! Там!

Сочех като побеснял.

Той видя стълбичката.

Завъртя кораба.

С ръмжене превключи на максимална залпова мощ.

Натисна бутоните.

За миг ослепях. Необузданият изблик на енергия като че разкъса самото небе.

Мина секунда. Втора. Трета. Вече виждах.

Нещо падаше. Все надолу, към бездната. Имаше да пада още цяла миля.

Не беше влекачът.

Май към пропастта се носеше човешко тяло!

Трескаво погледнах нагоре.

Между нас и луната мина сянка.

— Ломбар! — писнах аз. — Там, горе!

Ох, къде ли беше Хелър сега?

Бързо си представих положението.

Ударната вълна сигурно бе откъснала графиня Крек от стълбичката и я бе запратила към гибелта.

Хелър беснееше от жажда за мъст!

— Ломбар! — писнах аз. — Да се махаме!

Свирепият поглед на Ломбар блуждаеше. Желанието да убива сякаш го бе погълнало изцяло.

— Къде е оня нагъл „бибипец“? — ревеше той. — Имперски офицер ли! Имперска „бибипка“! Дайте ми го насам!

Усетих раздрусване.

Все едно се натъкнахме на стена.

Но нали бяхме две мили над повърхността на планетата!

Погледнах лостовете на контролното табло. Никаква промяна.

Но въпреки това спирахме!

И изведнъж се понесохме нагоре. Издигахме се в небето! Бе ни сграбчила ужасна сила, на която не можехме да се противопоставим!

Теглещите лъчи на влекача.

Хелър ни заклещи като най-обикновен товар.

Тези лъчи бяха предназначени с лекота да преместват милиарди тонове, хиляди такива летящи оръдия наведнъж.

Все нагоре и нагоре, после завой, от който ми прилоша.

— Какво става? — кресна Ломбар.

— Хванал ни е с влекача — развиках се аз. — Включи пълен напред, за да му се измъкнем! ПО-БЪРЗО!

Но Ломбар само мяташе поглед из кабината. Лицето му ставаше все по-безумно.

Завъртяхме се в кръг. Носът на кораба вече сочеше земята.

— Пипнаха ме! — ревна Ломбар, бял като мляко.

Стигнахме дъното на дъгата и пак започнахме да се издигаме, без въобще нещо да зависи от нас.

Центробежната сила ме притискаше към облегалката на пилотското кресло.

Пак стигнахме най-високата точка на окръжността, луната и звездите бясно прелитаха край нас.

Отново надолу.

Ломбар виеше като див звяр!

Пак Изминахме пълен кръг, втори път, трети път. А влекачът сигурно само се въртеше около оста си. Сякаш бяхме закачени на дълго една-две мили въже.

— Обърни! Обърни! — крещях аз. — Стреляй по центъра на кръга!

Ломбар започна да натиска лостовете. Ускорихме в същата посока, накъдето ни въртяха!

Опита се да завие. Контролното табло не работеше!

Внезапно двигателите ни млъкнаха.

Беше ни покрило и второ поле, което изключваше двигателите!

Свистенето на въздуха край нас вцепени от ужас душата ми.

Бяхме безпомощни, също като камък в завъртяна прашка!

Носът на летящото оръдие за пореден път се насочи към земята.

ТОГАВА СИЛАТА НИ ПУСНА!

Право пред нас беше пустинята!

Падахме! При това с неописуема бързина!

Осветените от луната пясъци сякаш ни връхлитаха.

Вече твърде добре различавах камъните и храстите!

ПАДНАХМЕ!

Пета глава

От удара сигурно загубих съзнание.

Събудих се от съскането на къси съединения и миризмата на дим.

Нещо притискаше краката ми.

Цяла плоча от стената на кораба се бе откъснала, за да ме заклещи неподвижно в останките от пилотското кресло.

Летящото оръдие представляваше намачкана развалина.

Учудих се, че изобщо оцелях. А може би само си въобразявах — късите съединения прескачаха по парчетиите на контролното табло, точно пред лицето ми. Всеки миг можеха да ме изпепелят!

Бях с голи ръце. До нищо не можех да се пресегна. Но това беше въпрос на живот и смърт. И с голите си ръце, пищящ от болка, започнах да разделям проводниците.

Лежах на сянка и не успях да видя ужасните си изгаряния на зелената лунна светлина.

Но лъчите огряваха лицето на Ломбар. Лежеше омотан в разкъсани кабели, сякаш бе паднал в змийско гнездо.

Корпусът на летящото оръдие беше разцепен и през скрибуцането на изстиващия метал чувах шумоленето на пустинята. Надигнах глава. В далечината Спитеос закриваше част от луната. Оттам щяха да дойдат хора, сигурно бяха забелязали катастрофата.

Ломбар започна да стене. Размърда се. Отвори едното си око. Впери поглед в мен и паметта му изглежда се възвърна.

Присви очи.

— Значи си участвал в заговор за убийството ми! — изсъска той.

— Не, не! Дойдох да ви предупредя и спася!

— Заговор за убийство, а! Дойде да ме предадеш на Хелър! Двамата сте крояли това през цялото време!

— НЕ! — Опитах се да вдигна ръце. — Сега дори ви спасих от смърт в пламъците!

— Всичко това е било уловка! Престори се, че дойде да ме предупредиш — мен, когото самите ангели избраха за владетел! Само за да ме подмамиш във въздуха и Хелър да ме стовари на земята!

— О, милостиви Богове, не! Това е недоразумение!

— Знам си аз враговете. Всички са ми врагове. Реши да се промъкнеш, когато не си бях организирал отбраната!

Някъде далеч светлинки играеха из пустинята. Сигурно бяха наземните коли, търсещи падналия кораб!

И Ломбар ги видя.

— Щом дойдат тук, това ще бъде твоят край, Солтан Грис!

Богове, параноята го притисна непосилно. Нямах никакъв шанс да го разубедя.

Бясно заблъсках падналата на краката ми плоча.

Озърнах се към наближаващите светлини. Колите подскачаха по неравната местност и фаровете ту грейваха ярко, ту изчезваха. Бяха само на половин миля от нас.

С неподозирана от самия мен сила натиснах плочата.

ПОМРЪДНА!

Протегнах наранената си ръка към дръжката на люка. Цяло парче от корпуса на летящото оръдие се откърти и падна навън.

Но кракът ми беше заклещен. Нещо притискаше обувката ми. Измъкнах си крака.

С пращене на разкъсвани дрехи се промуших през дупката.

БЯХ СВОБОДЕН!

Скочих на земята и побягнах.

Храсталаците деряха краката ми. Остри камъчета се впиваха в босия ми крак. В това състояние нямаше как да стигна далеч!

Бях закъсал невъобразимо. Двеста мили непреодолима пустиня ме деляха от Правителствения град. Същото невъзможно разстояние трябваше да измина до планините Блайк. Никой не бе успял да прекоси тази дяволска пустиня, за да разкаже за това!

Забелязах тъмна линия по осветения от луната пясък. Сухо дере, очертано от храсти!

Метнах се няколко фута надолу по склона. Свих се на дъното.

Шум от мотори!

Преобърнах се и надникнах през клоните.

Разтрошеният кораб бе твърде близо. Мислех, че съм се отдалечил достатъчно!

Твърде късно. Първите коли вече пристигаха. Бяха десетки! Фаровете осветяваха всичко!

Обзет от истерия, оглеждах трескаво сухото дере. Погледът ми се натъкна на голям плосък камък. Лежеше близо до дупка в склона. Припълзях бързо натам. Легнах в дупката и придърпах камъка над себе си. И се свих на съвсем малко кълбо.

От разбитото летящо оръдие се чу рев:

— Разпръснете се И ГО НАМЕРЕТЕ!

Тропот на тичащи крака.

Все по-близо!

Чувах дрънченето на оръжия и ремъци.

Още мотори. Някой обикаляше с малък танк и камъкът се тресеше от грохота на веригите.

Идваха още коли.

Очаквах всеки миг някой да повдигне камъка, за да изпълзя и да бъда стъпкан.

Навсякъде тежки стъпки на ботуши. Земята потрепваше.

За да успокоя ужаса си, опитвах се да мисля за нещо обнадеждаващо — например, как изведнъж със съскане изгарям на коричка и изчезвам. После се сетих за още нещо — преследвачите ми бяха толкова многобройни, че заличаваха всички следи, които оставих.

Надеждата пърхаше, както бях на косъм от инфаркта.

Ще ме подминат ли?

Всяка минута се точеше като вечност.

Цял взвод мина на няколко крачки от мен.

— Трябва да е много тъп, за да тръгне насам — каза един офицер. — Никой не може да прекоси пустинята пеша. Трябва да се е шмугнал обратно към Спитеос, пропуснали сме го някъде по пътя.

Той изкрещя заповеди и няколко коли бавно потеглиха към Спитеос.

Наблизо нямаше никой. Или поне не ги чувах.

Имаха някакви затруднения в кораба. Някакъв офицер се разкрещя:

— Тоя кабел се е омотал два пъти около него. Тук нямаме нищо да го разрежем. Бързичко се връщай до ремонтните работилници и вземи най-голямата резачка, която имат!

Една кола ускори с ръмжене и изчезна.

Шумотевицата позатихна.

Свит на кълбо, аз знаех, че не мога вечно да остана в тази поза. Бях твърде напрегнат. Исках да се изпъна и да си поотпусна нервите. Предпазливо си промуших ръцете изпод камъка. Никой не ми откъсна пръстите. Безшумно избутах камъка. Дерето беше пусто.

Изпълзях нагоре по склона и надникнах през храстите.

Наоколо сигурно се бяха пръснали стотина коли, някои по-близо, а някои доста далеч от падналото летящо оръдие.

Хората се мотаеха насам-натам и чакаха.

Пристигна щабна кола.

— Донесохте ли резачка?

— Не, ей сега ще я докарат.

Беше генерал от войските на Апарата. Надникна в кораба, сигурно търсеше Ломбар.

— Сър, докато чакаме инструментите, за да ви измъкнем, искате ли да предприема някакви действия?

— ДА! — изрева Ломбар от сгърчения кораб. — Незабавно издайте заповед за арестуването на Джетеро Хелър, който се опита да ме убие! Съобщете я на Армията и на Вътрешната полиция! Иначе не можем да го докопаме!​

— Да, сър. Веднага, сър. Капитан Бодкинс, заемете се с това. Има ли друго, сър?

— Блито-3! Там всичко трябва да е тръгнало накриво. Пратете Смъртен батальон в базата със заповед да издирят всички предатели, които са помагали на Хелър и са изпълнявали заповедите му. Да бъдат изтребени!

— Да, сър. Заемете се с това, лейтенант Уайп. Сър, мога ли да направя още нещо?

— ДА! Солтан Грис! Издайте заповед до всички в Апарата да го издирят и заловят! Не го убивайте! Доведете ми го жив! Този изменник ще бъде изтезаван поне месец, преди да умре!

Шеста глава

И последната бледа искрица на надеждата угасна в мен. Чак до този момент, въпреки всички доводи на разума, аз се бях вкопчил отчаяно в шанса Ломбар Хист, щом отмине шокът от катастрофата, да се отърве от пристъпа на параноична шизофрения и да разбере, че съм се опитвал да го спася.

Но не, това нямаше да стане.

Навсякъде около мен се простираше непреодолимата пустиня. А да се върна в Спитеос с неговите килии за изтезания беше решение, което щях да взема само в последните гърчове на мазохизма.

Гледах нещастно картината, разкрила се пред очите ми под бледите лъчи на луната. Буквално стотици войници гъмжаха наоколо. Не се и опитвах да преброя колите.

Осъзнах, че нямаше спасение. Та аз дори не можех да ходя!

ЧАКАЙ!

Щом не мога да ходя…

Вляво от мен, само на петдесетина фута, беше спрял аерокар, един от последните долетели!

Пилотите се запътиха към катастрофиралия кораб.

Казах си молитвата.

Запълзях натам под прикритието на дерето. От време на време поглеждах нагоре, уверен, че някой ще забележи подаващата се глава и ще се развика да събере останалите.

Накрая се озовах срещу аерокара. Трябваше да прекося двайсетина фута открито пространство.

Осветлението беше слабо. Районът беше препълнен с движещи се хора.

Чувствах се като човек, изминаващ последните крачки към наказателния взвод. Но се изправих.

Тръгнах със старателно безгрижие и доближих машината.

Посегнах към вратата.

Отворих я.

Плъзнах се на седалката пред контролното табло.

Друг аерокар тъкмо кацаше, може би докарваха резачката.

Чаках.

Когато докосна пясъка, аз излетях.

Бавно и безгрижно издигах аерокара.

Насочих се към Спитеос.

Изведнъж долу закрещяха.

Мощни залпове!

Сигурно пилотът на това нещо бе забелязал как му го задигнах.

Преследваха ме!

Изстисквах цялата мощност от двигателя.

Аерокарът фучеше напред с цялата скорост, на която беше способен.

Накъде?

Към планините Блайк?

Не. Пазачите на ловните резервати щяха да бъдат вдигнати по тревога и бързо щяха да организират хайка.

Към Спитеос?

Пълна лудост!

Изведнъж осъзнах, че имах избор. Съд и бърза екзекуция. Или да бъда заловен от Апарата, за да преживея цял месец непоносими мъки. Всъщност не беше никакъв избор!

Насочих бягството си към Правителствения град, преследван от изстрели, зад мен ускоряваха множество аерокари, въздухът край мен сякаш кипеше от взривовете.

Изключих всяка светлинка в кабината. Сниших се близо до повърхността на пустинята.

Идеше ми да умра от болката в ръцете. Ужасните въздушни вихрушки при скорост петстотин мили в час толкова близо до пясъка едва не чупеха моите вкопчени в лостовете пръсти.

Разчитах на екраните на преследвачите изображението на моя аерокар да се смеси със скалите и храсталаците.

Вече стреляха по-рядко. Сетих се защо. Разчитаха да бъда пресрещнат!

Сигурно по радиото бушуваха заповеди до полицията в Правителствения град!

Включих радиото в аерокара на общата честота. Ами да — съобщаваха номера му! Всички „кенефни мухи“ получиха заповед да ме спрат! Прегърбих се от отчаяние. Но мисълта за тридесет дни нескончаеми страдания бързо ме изправи. С издадена напред глава, без да мисля дали машината ще се взриви от претоварването, аз се устремих към тъмните масиви на планините, изправили се между мен и целта ми.

На лунната светлина различих клисура отпред. Мушнах се в нея и започнах да се плъзгам на няколко педи от дъното и стените й.

Излетях между два планински върха.

Още една клисура се разтвори пред мен, тясна, но спускаща се надолу. Стрелнах се в нея.

Вече усещах как кръвта се стичаше по прежулените ми длани. Бях сигурен, че едната ми китка е счупена. Но не пусках лостовете.

Напредващ с повече от петстотин мили в час, забелязах стремително наближаващия град.

Там, на хълма, беше Имперският затвор, сурова и грозна крепост, зловеща на зелената лунна светлина. Но за мен беше убежище.

Вляза ли вътре, Ломбар не може да ме измъкне.

Изведнъж крепостта започна да нараства. Твърде бързо!

Включих двигателя на обратна тяга.

И паднах точно пред портите на Имперския затвор!

Седма глава

Вдигнах глава към каменните арки през разнасящия се дим и дори не си загубих времето да се чудя, че още съм жив!

Нещо ми пречеше да помръдна. Ремъкът на сака се бе закачил в един от лостовете.

Издърпах го.

Изскочих от непоправимо разрушения аерокар.

Олюлявах се, но тичах към портите.

Стражата!

Свалиха копията си, за да ми препречат пътя!

— Стой! Не можеш да влезеш тук!

— О, моля ви, милосърдни Богове! — писнах аз.

Огледах се с ужас през рамо. Озърнах се навсякъде за преследвачи. И креснах на застаналия само на пет фута от мен страж:

— Трябва да говоря с някой съдия на Волтар и то бързо!

— А това какво е? — Стражът сочеше моя сак. — Бомба ли е?

— Я се разкарай! — викна ми другият.

О, богове, това беше последното ми убежище в целия свят!

— МОЛЯ ВИ! — запищях аз.

Кисел глас се обади от балкон на вътрешния двор.

— Каква е тази врява?

Някой иска да влезе, Ваша Светлост. Ама досега такова нещо не се е случвало!

— И какво иска този човек?

— ИМАМ ДОКАЗАТЕЛСТВА! — извиках аз. — ТУК СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА!

Вдигнах сака си.

Недоволният глас каза:

— Доведете го в съдебната зала. Ще си облека тогата и ще сляза. Такова чудновато нещо не съм чувал — някой иска да влезе!

Чух затръшването на балконската врата.

И хвърлих последен уплашен поглед към небето.

Стражите ме бутнаха напред през обраслия с трева двор. Махнаха на един от вътрешните стражи да отвори скърцащата врата.

Повлякоха ме по облицовани с плочки подове, под угасени светлинни плочи. Сенките на стражите бяха огромни под нощните лампи по стените.

Тласнаха ме в голяма зала, пълна с пейки. Точно пред мен имаше тъмна ниша. В нея се отвори врата.

Някой включи осветлението. Съдията тъкмо се настаняваше в огромно кресло на издигнатата платформа пред нишата.

— Съмнителен тип — отбеляза съдията. Беше много стар и посивял. Тогата му беше с цвят на току-що пролята кръв. — Я го доведете по-наблизо. Какви бяха тези приказки за доказателства?

Пак вдигнах сака.

— Тук са. Всичко е тук.

— Но доказателства за какво? — попита съдията. — И кой сте вие, между другото?

— Офицер Солтан Грис от Апарата — отговорих аз.

С трепереща ръка му подадох електронната си карта.

— От Апарата ли? А, приятелю, не ти е тук мястото. Апаратът си има собствени съдилища, ако въобще си прави труда да ги използва. Според мен нещо си сбъркал.

Вцепенявах се от мисълта, че ще ме избутат обратно през тази врата. Вътрешната полиция вече трябваше да е научила за катастрофиралия аерокар и дори съобщението на Апарата да не бе стигнало до тях, щом видеха номера на машината, веднага щяха да се обадят и да научат какво ставаше.

— Ваша Светлост — изписках аз. — Извършени са престъпления срещу държавата. Аз съм престъпникът. Предавам се в ръцете на правосъдието.

— О, я виж ти, твърде необичайно — отбеляза съдията.

През една странична врата влезе човек, който още обличаше куртката си. Съдията го попита:

— Имаме ли Императорска заповед за задържането на някой си Солтан Грис?

— Не, Ваша Светлост. Единствените още неизпълнени заповеди са за задържането на принц Мортиуай и някои от съучастниците му. Помня всички имена и между тях няма Солтан Грис.

Съдията надигна ръка, за да даде знак на стражата.

— Ох, милостиви Богове, моля ви! — извиках аз. Не ме изхвърляйте през тази врата. Заклевам ви се, че съм престъпник. В името на Небесата, арестувайте ме!

Съдията се навъси.

— Бих могъл да ви предам на Вътрешната полиция за нарушение на обществения ред. Това стига ли ви?

„Кенефните мухи“ щяха да ме набутат в ръцете на Ломбар само след секунда!

— О не, Ваша Светлост! Престъпленията ми трябва да бъдат разгледани от Имперския съд, заклевам се!

— Човече, — каза съдията, — без заповед за задържане и дори без ясно определение на престъпленията, няма какво да търсиш тук. Махнете го.

— Не, не! — ВДЪХНОВЕНИЕ! — Един Имперски офицер ме водеше, за да ме предаде на вас.

— Нима? — усъмни се съдията. — Е, къде е той?

Тъкмо да кажа, че му избягах. Но това не звучеше убедително. Целият се обливах в пот. Служителите на Хист може би вече чакаха зад онази врата!

— Забави се някъде — излъгах. — Обещах му сам да дойда при вас!

— Хайде стига — укори ме съдията. — Според мен си измисляте. Та кой е чувал арестант сам да се предава на съда?

ВДЪХНОВЕНИЕ!

— Ваша Светлост, — извиках, — имам свидетел. Командир Круп от базата с мобилизационния резерв на Флота знае, че бях арестуван и че трябваше да бъда доведен тук.

Съдията май поклати глава. Коленете ми омекнаха. Свлякох се на пода. Закърших пръсти умолително.

— Обадете се… моля ви, в името на надеждата да отидете в рая, обадете се на командир Круп.

Съдията още въртеше глава озадачено. Но махна на чиновника и онзи веднага се извъртя към комуникационното табло. Последва доста натискане на бутони, задаване на въпроси, после подаде микрофона на съдията.

— Командир Круп? Обажда се Лорд Турн от Имперските съдилища и затвори. Съжалявам, че ви безпокоя в този час, но тук изпаднахме в много особено положение. Един мъж, представящ се като Солтан Грис твърди, че трябвало да бъде доведен тук от Имперски офицер и този факт ви е известен. — Негова Светлост се заслуша. — О, така ли било. Кой?… Джетеро Хелър? А, вярно, шампионът на куршумена топка… О, да. Веднъж заложих на него и спечелих пет кредита. Разбира се, чудесен атлет… Е, радвам се, че всичко изяснихме. Благодаря ви за любезността.

Лорд Турн подаде микрофона на чиновника и ме погледна.

— Джетеро Хелър. Чудесен човек. Значи той е трябвало да ви доведе тук?

— Да! — потвърдих.

— Е, командир Круп нямаше представа за какви престъпления, но аз съм сигурен, че щом Джетеро Хелър ви е арестувал, значи става дума за престъпления срещу държавата.

— И можете да ме задържите? — викнах радостно.

— Ами да. Ще ви затворим в килия. Но ще ни трябва нещо по-конкретно за съставяне на обвинителния акт. Та какво е престъплението?

— О, всичко възможно! — уверих го. — Всички съм ги извършил.

— Звучи ми твърде общо — каза Лорд Турн. — Не може ли да ми ги опишете по-точно.

— Но това би продължило много часове! — заявих, горящ от нетърпение да ме регистрират.

— Добре де, да речем, че ще напишете всичко и тогава ще знаем какво да правим.

— Всичко ли? — попитах. Пак ме осени вдъхновението. У мен се зароди нова надежда. — Ако си призная всичко, мога ли да очаквам снизхождение?

— Имперският съд винаги се стреми да бъде напълно справедлив. Ако нищо не пропуснете и не се отклонявате от истината, обещавам ви безпристрастен съдебен процес. Чиновник, нека го регистрират с определение „Противодържавни деяния в нарушение на Имперските кодекси и укази“. Осигурете му медицински грижи, за да е в състояние да пише, дайте му хартия и гласодиктописец, нещо такова. Ах, сетих се, качете го в някоя килия на кулата, за да диша чист въздух.

Вече наистина можех да дишам.

Съдията стана, затова аз също се изправих.

— Между другото — обърна се той към мен, — познавате ли лично Джетеро Хелър?

— Разбира се! — възкликнах аз.

— Късметлия — одобри Лорд Турн. — Бих искал и аз някой ден да се запозная с него. Страхотен играч на куршумена топка. Хайде, лека нощ.

Отведоха ме в голяма килия в кулата, където имаше маса и столове, а през решетките можех да наблюдавам блещукащите светлини на Правителствения град. Заключиха внушителната врата.

Стоях и зяпах. Пред портите имаше няколко коли на Вътрешната полиция. А в небето се рееха два аерокара на Апарата.

Засмях се с треперещ глас. Тук не можеха да ме докопат. Бях арестуван за престъпления срещу държавата и дори Ломбар беше безсилен!

Още се смеех, когато влезе лекар, за да намести и превърже китките ми.

И въпреки среднощния час, скоро донесоха всичко необходимо, за да опиша престъпленията си.

О, щях всичко да разкажа. Имах записите и дневниците си. Щях да разкажа всичко за Мисия Земя.

Къде ли беше Хелър сега?

И колкото по-дълго разказвам, толкова по-дълго ще живея.

Ето, това е моята история. Предавам я в ръцете ви, Лорд Турн. Нищо повече не знам.

Бъдете милостив.

Но моля ви, не ме предавайте на онези.

Просто ме екзекутирайте бързо!

СОЛТАН ГРИС

Потвърждаваме, че гореизложеното представлява самопризнания на гореподписания арестант:

Гъминс

Страж в кулата на Имперския затвор

Скрич

Затворник с доживотна присъда от съседната килия