Катастрофа

Първа глава

Хелър попита влекача:

— Къде се намираме в момента?

— Височина шестстотин мили, набираме скорост. Имаше едно запитване за посоката и целта на полета, после никой не прояви интерес. Моля ви да затворите антирадиационните покрития на илюминаторите. Скоро ще навлезем в долните слоеве на магнитосферата.

Хелър изпълни съвета на робота.

— Някакви други опасности? — осведоми се той.

— Ако продължим по този курс, ще доближим ненужно луната Найко.

— Ами добре, заобиколи я — съгласи се Хелър.

— Най-добре да решите накъде ще се насочим — пожела влекачът. — С това голямо ускорение кой знае къде ще се озовем.

Хелър се върна в медицинския кабинет. Графинята вадеше още одеяла от шкафовете и грижливо завиваше Императора.

— Мисля, че е заспал, но е твърде неспокоен.

Джет отново опипа пулса на съсипания човек.

— Струва ми се, че сърцето му е много слабо, а пулсът е неравномерен. Нуждае се от по-компетентна помощ, отколкото можем да му окажем.

Хелър влезе в пилотската кабина. Включи радиостанция и я нагласи на полицейските честоти.

Незабавно в кабината гръмна нечий глас:

— … Да бъде застрелян на място. Внимание, до всички патрули и полицейски управления. Издадена е заповед за общодържавно издирване на Джетеро Хелър, Ранг X, боен инженер от Флота, опитал се да убие Ломбар Хист, Шеф на Апарата и държавен министър. Офицерът е въоръжен и опасен. Заповедта недвусмислено изисква да не поемате никакви рискове. Да бъде застрелян на място. Внимание, до всички патрули и полицейски управления. Издадена е…

Графиня Крек чу съобщението.

— Но как е научил, че ти си бил там?

Хелър завъртя глава.

— Вече няма значение. Важното е, че в ръцете ни е един тежко болен човек, а аз с нищо не мога да му помогна. Не бива да замесвам Флота в тази история.

Императорът беше особено неспокоен, измъчваха го спазми и гърчове. Ръката му се изметна изпод одеялото. Хелър я зяпна. От вътрешната страна кожата беше покрита с белези от убождания.

Хелър вдигна другата ръка и я разгледа. Беше още по-зле.

Джет пусна ръката и сграбчи малко фенерче. Вдигна клепача на едното око. Взря се в зеницата, после остави фенерчето.

— Хероин! — промърмори той.

— Какво?

— Виждал съм вече човек в такова състояние. Мери Шмек.

— Кой? Пак ли някоя жена?

— Няма значение. Онази нещастница умря. И то само защото не можа да си намери доза за едно боцкане.

Графиня Крек недоумяваше.

— Това пък какво означава?

Джет не отговори на въпроса.

— Хист е пристрастил Императора към хероина. Не знам дали не му е пробутвал и други дроги. Но вече проявява всички симптоми на лишен от отровата си наркоман и не знам дали на тази възраст сърцето му ще издържи.

— О, горкичкият! Не ме интересува дали ще подпише прокламациите. Джетеро, не го оставяй да умре така.

Хелър постоя объркан; но изведнъж лицето му светна.

— Я подръж тази кислородна маска на лицето му — помоли той. — Ей сега ще се върна.

Стори му се, че намери временно решение. Бе донесъл от Земята проби хероин, опиум и амфетамини, но ги остави на Круп, за да ги предаде на Бис. Но се сети, че в деня на отлитането им от Волтар, Грис си носеше някакви наркотици. Хелър влезе в каютата му и отвори сейфа и шкафовете. Надеждите му се сгромолясаха. Всичко беше изпразнено.

Помисли дали Грис не е скрил запасите на друго място и започна да търси в съседната кабина, заемана преди от капитан Стаб. Не бе изхвърлил нищо от каютите на антиманкосите. Отвори сейфа.

МНОЖЕСТВО ПАКЕТИ!

Амфетамини, морфин и хероин!

Стаб също е бил наркоман!

Бързо прегледа сейфовете в останалите каюти.

Всички антиманкоси са били наркомани!

Награби колкото можа от пакетчетата и се върна в медицинския кабинет.

— Сетих се! — каза на графиня Крек. — Ами сега, в името на Небесата, как да приготвя тази гадост?

— Нима ще му инжектираш отрова? — стъписа се графинята.

— Е, това е твърде причудлив начин да служа на своя Император, но засега е единственият, който ще го предпази от непоносимо състояние. Ако не направя това, той ще се събуди, ще го обливат горещи и студени вълни, ще усеща ужасни болки в краката и най-вероятно сърцето му няма да понесе напрежението. Ще го налегне треска, ще започнат напъни за повръщане, а накрая почти сигурно ще умре.

Опитваше се да си припомни прочетеното по време на престоя си във ФБР. Едно нещо се загнезди в мислите му като трън — ако Мери Шмек си бе получила дозата, нямаше да умре.

Намери метална купичка. Пъхна я в стерилизатор. После наля в нея малко вода и я кипна над малка горелка. Въобще не беше сигурен, че спазва процедурата и се плашеше от опасността да прекали, защото дори не знаеше какво количество хероин да използва за дозата. Отвори едно хартиено пакетче и се увери, че съдържаше необходимото вещество. Поръси малко кристален прах във водата и изчака да се разтвори.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита графиня Крек, защото очевидното му колебание беше твърде неприсъщо за Хелър.

— Не. Знам само, че иначе до утре тук ще има един мъртвец. Вземи този маркуч и го стегни около мишницата му.

Хелър взе импулсен инжектор от чекмеджето и изтегли течността в кухината.

Потърси изпъкнали вени по ръката на стареца. Всички до една бяха свити и сплескани. Посочи на графинята да отвърже маркуча. Помоли я да го стегне на бедрото. И там не изпъкнаха вени.

Хелър дълбоко си пое дъх и просто изстреля съдържанието на инжектора в мускулите на крака.

— Сега можем само да се надяваме. Не знам до какви дози е стигнал. Не знам и дали мускулната инжекция ще свърши работа. Дори не знам дали не съм го отровил със свръхдоза. Наблюдавай го и му давай да диша кислород.

— Каква опасност! — въздъхна графиня Крек.

— Да, но най-опасно е нищо да не предприемем.

Не смееха да дишат.

Мятането на Императора постепенно затихна. Дали пък не изпадаше в кома?

Хелър опипа пулса му. Трудно долавяше някаква разлика, но му се стори, че се засилва. Старецът вече не дишаше толкова измъчено.

Но дали дозата щеше да се окаже прекалена?

Клепачите на изнемощелия мъж потрепнаха. Той отстрани кислородната маска от лицето си. Не беше лесно да разгадаят изражението на съсухреното лице. Приличаше на мумия. Императорът ги погледна. Изпусна дълга треперлива въздишка и затвори очи.

Хелър следеше пулса и се вслушваше в дишането му.

— Просто заспа. Ще ми се някак да го накараме да хапне.

— Ако се събуди, ще опитам — предложи графиня Крек. — Но има нужда от много по-сериозна помощ.

— Наистина е така — съгласи се Хелър, — но щом Ломбар Хист е стигнал да такова падение, ще направи всичко възможно, за да докопа отново Императора. А Негово Величество беше уверен, че го очаква неминуема смърт. Освен това не вярвам в Конфедерацията да се намери дори един лекар, който е способен да лекува наркотична зависимост. За тях това е непозната територия. И не можем да кацнем на никоя планета в границите на Конфедерацията…

Изведнъж двамата се спогледаха. И възкликнаха в един глас:

— ПРАХД!

Втора глава

Побягнаха към Земята, отдалечена на повече от двадесет и две светлинни години.

Влекач Едно, преименуван на „Принц Кавкалсия“, необременен с товар и с времеви двигатели „Бъдеще-Минало“, беше предназначен за междугалактически пътувалия, затова можеше да ги пренесе до Земята за три дни. Хелър знаеше, че това ще им даде предимство от пет седмици и три дни пред всеки друг кораб, който можеше да измине това разстояние. Ако се впуснат да ги преследват (а той не се съмняваше, че Ломбар Хист ще се сети за Земята като възможно скривалище), волтарианските кораби, с изключение на влекача, щяха да се мъкнат шест седмици. Печелеше доста време.

Хелър и графиня Крек се грижеха за Императора на смени. Състоянието му не беше добро. Клинг Надменни през цялото време беше на границата на комата и почти не успяваха да говорят с него.

Опасност застрашаваше не само живота на Клинг — ако той не засвидетелстваше, че е отведен по негова собствена заповед, можеха да обвинят Хелър в отвличане на височайшата особа. Но трябва да отдадем на Хелър дължимото уважение — той не мислеше за това, съсредоточи усилията си в опита да спаси живота на монарха.

Имаше още някаква незнайна причина за тежкото му положение, Хелър и Крек вече бяха сигурни в това. Човекът едва преглъщаше, оказа се почти невъзможно да му дават храна и вода. Вените му бяха толкова свити, че задачата да забият игла в тях надхвърляше уменията им. Графиня Крек овлажняваше старческото тяло с мокра гъба и капеше вода по напуканите устни. Жадуваше да измисли как да го нахрани.

На всеки три до шест часа той започваше да се мята и те му биеха поредната инжекция с хероин. Изглежда само това поддържаше сърцето му да не спре.

Уморени и разтревожени, най-сетне се озоваха над градчето Афийон в Турция и под прикритието на вечерния мрак се плъзнаха надолу през електронното изображение на планински връх във волтарианската база на Земята.

Фахт Бей вече ги чакаше неспокойно в хангара. Бяха излетели само преди седем дни и той се надяваше всичко да мине безпрепятствено на Волтар. Но Хелър му обеща да го измъкне от всяка вероятна неприятност. Значи неприятностите вече бяха се появили.

Хелър отвори външния люк и извика:

— Докарайте ми тук Прахд и линейка, но по-бързо!

Фахт Бей се втурна към най-близкия телефон. Когато се върна, до люка на влекача вече беше подпряна подвижна стълбичка. Хелър слизаше, понесъл товар, увит в одеяло.

— Кой е този? — попита Фахт Бей. — Загазихме ли?

— После, после — каза Хелър и тръгна с товара на рамо към тунела, а Фахт Бей подтичваше до него.

— Къде е Грис?

— Доколкото знам, мъртъв е.

— Благословени Небеса! — развесели се Фахт Бей. — Надявам се, че смъртта му е била гадна.

— Така ми се струва — отвърна Хелър. — Къде е тази линейка?

— Ей сега ще пристигне — успокои го Фахт Бей.

Когато стигнаха до бараките отвън, линейката вече беше спряла пред тях. Прахд ги чакаше. Настаниха донесения от Хелър мъж на носилката и след секунди вече фучаха с вой на сирени към болницата.

— Какво му е? — попита Прахд и дръпна одеялото.

— Ако знаех, нямаше да съм тук — отговори Хелър. — Наркотична зависимост от хероин, почти е изпаднал в кома, но въобще не показва признаци на подобрение. Не вярвам сърцето му да издържи, ако спрем наркотика. Има и нещо друго.

Прахд огледа хлътналото лице и изтънелите ръце.

— Тежко обезводняване.

— Не може да преглъща. Всички вени са се свили. Чуй ме добре — трябва да го настаниш в строго охранявана стая и да не допускаш никого до него.

— Защо?

— Просто го направи — отсече Хелър.

— Ще го настаня в подземието, където никой няма да го види. Всички пазачи там са неми и глухи. Къде е Грис?

— Изглежда е мъртъв.

— Слава на Аллах, от който произтича земното блаженство! — извика Прахд. — Чудесна новина. Значи сме добре.

— Не съвсем. Ако този човек умре, боя се да не загазим всички.

— Кой е той?

— Няма значение.

Спряха пред входа на подземието и вкараха носилката в болницата. При тях дойде сестра Билдирджин, с общи усилия включиха един от лечебните контейнери и сложиха вътре болния мъж.

Прахд започна да отчита данните от различни уреди и да пълни контейнера с разтвори. Работеше като бесен, а Хелър стоеше наоколо, за да помогне при нужда.

Накрая Прахд направи всичко, което можеше засега. Пристъпи към неспокойния Хелър.

— Той е изцедена до край жертва на „шпората“. Амфетамини.

— Значи не съм улучил наркотика, който да му давам! — възкликна Хелър.

— Не, не е така. Освен това е привикнал към хероин. Като си му давал дозите, предпазил си го от проявите на тежка абстиненция, която би го убила, защото сърцето му е съвсем слабо. Вземал е наркотици по схемата „нагоре-надолу“ — потиснат ли си, гълтай амфетамин, напрегнат ли си — бий си доза хероин. Поне си го докарал жив.

— Трудно е да се каже — отбеляза Хелър.

— Трябва да е бил на прага на смъртта, когато си го намерил — продължи Прахд. — И без това е на възраст, а амфетамините са причинили и преждевременно състаряване. Тази гадост може да ти прибави десетина години за броени месеци. Дори да си е имал всички зъби, преди да привикне, сега почти не са му останали. И всяка жлеза в тялото му е почти атрофирала. Кой е той все пак?

Хелър не отговори. Не искаше и тази грижа да стоварва на раменете на Прахд.

Но Прахд разгада нещо в мълчанието му. Върна се и прочете отново данните от кръвните проби и показанията на други уреди. Яркозелените му очи се впиха в лицето на Хелър.

— Този мъж не е обикновен човек. Той принадлежи към аристокрацията и е плод на извънредно внимателен подбор на родителите в продължение на хиляди години, може би и десетки хиляди.

— Можеш ли да го възстановиш?

— Не знам. В най-добрия случай съзнанието му ще бъде замъглено. Речникът му ще се ограничава с няколкостотин думи. Нужни са години за възстановяване от амфетамините, а той е достатъчно възрастен, за да се съмнявам в успеха.

— Поне ще поддържаш ли живота му?

— И това не знам.

— Всъщност основната причина да го доведа тук е човеколюбието — започна Хелър. — Не бих го изоставил, за да го убият. Но освен това наложително е да запази способността си да пише и чете.

Очите на Прахд се присвиха. Върна се да погледне потопения в лечебната течност старец. Нещо като че подразни паметта му. Изведнъж Прахд надигна капака на контейнера, взе четка, потопи я в някакъв разтвор и намаза рамото на мъжа.

Появи се нарисувана комета.

Прахд отстъпи стъписан.

— Белегът, който веднага нанасят по кожата на новородените от императорски произход! — Той зяпна Хелър. — Това е Клинг Надменни, Императорът на Волтар!

— Да — потвърди Хелър, — и ако не му помогнеш да се опомни достатъчно, за да свидетелства, че сам е заповядал да бъде изведен от Дворцовия град, всички ни ще екзекутират за укриване на отвлечения Император.

Прахд се свлече на най-близката пейка. Изтри чело с пеша на престилката си.

— Ама че начин да стана Личния лекар на Негово Величество!

Трета глава

Графиня Крек посрещна Хелър във въздушния шлюз на влекача.

— Ще оживее ли?

— Не знам.

— Горкичкият старец — каза графинята. — А кога ще разберем?

— След няколко дни. Ние може и да сме затънали до ушите, но поне мога да се уверя, че с тази планета всичко ще е наред.

— Мислиш ли, че ще имаме нужда от нея?

— Съмнявам се. Но Изи ни беше добър приятел и искам да проверя дали при него всичко върви добре. И без това нямах желание да си тръгнем оттук толкова прибързано, но си въобразявах, че ще стигна навреме, за да предупредя Флотското разузнаване. Обаче закъснях.

Взе видеофона и го изнесе в хангара, за да не е ясно откъде се обажда. Натисна бутона за повикване.

Никой не отговори!

Екранът остана празен.

В Ню Йорк беше едва краят на следобеда. Изи сигурно работеше.

През следващите два часа Хелър опита още няколко пъти.

Никакъв отговор.

Качи се по тунела до канцеларията на Фахт Бей и поръча международен разговор, с което предизвика шумна свада между турските телефонисти. Незнайно защо, не успяха да го свържат.

Хелър се възползва от комуникационната система на базата, за да изпрати съобщение в нюйоркския офис. Когато там разбраха кой ги търси, развълнуваха се и отговориха много любезно. Бяха щастливи, че вече са част от Флота. Хелър им предаде телефонните номера в Емпайър Стейт Билдинг и ги помоли да се обадят по някакъв измислен повод, за да подканят Изи, да отговори по видеофона.

Чакаше. Изведнъж машината започна да бълва отговора от нюйоркския офис.

СЪР, СЛУЖИТЕЛКАТА ОТ ИНФОРМАЦИЯТА НА МЕСТНАТА ТЕЛЕФОННА КОМПАНИЯ НИ УВЕДОМИ, ЧЕ ВСИЧКИ ПОСОЧЕНИ ОТ ВАС НОМЕРА СА ИЗКЛЮЧЕНИ ОТ СИСТЕМАТА И НЕ СЕ ОБСЛУЖВАТ.

Хелър напечата въпроса си:

ПРИ ВАС ЛИ Е РАТ?

Веднага отговориха:

НЕ, СЪР, В БАЗАТА Е.

Хелър им благодари и изключи машината. Намери Рат в жилищните помещения до хангара.

— Чувал си за нещо извънредно там? — попита го Хелър, след като се поздравиха.

— Не, сър. Минах през офиса в Ню Йорк само преди два дни, точно преди да се кача в самолета. Всичко си беше нормално. Разбира се, в самия Ню Йорк има голяма суматоха, също като тук. Нали знаете, че и Турция, и Швеция нахлуха в бившата руска територия и май се готвят за война, за да се види кой ще заграби тези земи. А в Щатите обявиха обща мобилизация. Не знам дали има връзка с гибелта на Русия. Когато отпътувах от летище „Кенеди“, навсякъде беше пълно с войници. А и разписанието на полетите беше отишло по дяволите. Тези сведения помагат ли ви да се ориентирате?

— Не — каза Хелър. — Не виждам какво общо има това с Изи. Ами че той е напълно негоден за военна служба с неговите алергии. Сигурен ли си, че при него всичко е било наред?

— Видях го с очите си. Тичаше по един коридор, награбил куп хартии, стори ми се много зает и весел.

— Гръм и мълния! — промърмори Хелър. — Но какво ли го е сполетяло през последните два дни? Всички негови телефони са изключени.

— Сър, искате ли да се върна там?

Хелър поклати глава.

— Кой ден е сега на Земята?

— Ами снощи беше сряда, сър.

— Всички негови опции трябва да бъдат реализирани до понеделник. И ако не се е заел с това, ще затъне в проблеми.

Хелър се върна във влекача. Разшета се много делово в задните каюти. Графиня Крек влезе тъкмо когато той обличаше европейски летен костюм.

— Слушай — каза й Хелър, — искам да се грижиш за Императора и да си сигурна, че е толкова добре, колкото е възможно. Наглеждай и базата.

— Накъде си тръгнал? — попита тя, изпаднала в паника.

— Ще помоля Ахмед и Терс да ме откарат до Истанбул. Рано сутринта ще хвана самолета за Ню Йорк.

— О, не! Изи проблеми ли има?

— Не съм сигурен. Обещавам да не се занимавам с никакви мис Америка. Ще се върна само след няколко дни. Можеш да ме намериш в апартамента или поне да ми оставиш съобщение.

Хвърляше различни предмети в пътническия си сак. Отвори шкаф и извади сгъваема летяща платформа, каквито имаха космическите командоси. Взе и няколко бомби.

— О, милостиви Небеса! — промълви графиня Крек. — Нима се готвиш за война!

— Наоколо наистина е замирисало на изгоряло. Но аз само се грижа за предпазните мерки.

— Предпазни мерки ли? С бомби в сака?

Хелър се засмя и я целуна. Тръгна към въздушния шлюз. В следващия миг из кораба се разнесе ужасно мяукане. Мистър Калико бе застанал пред стълбичката и не пускаше Хелър да слезе.

— Той позна дрехите и сака — каза графиня Крек. — Мисли, че пак потегляш нанякъде и ще го изоставиш.

Хелър погледна котарака.

Животинчето изписка отчаяно.

Хелър се разсмя, взе чанта с ремък, напъха вътре някои от принадлежностите на мистър Калико, после пусна котарака в чантата и я метна през рамо, Мистър Калико се хвана с нокти за края на чантата и подаде глава навън. Мъркаше.

Графинята и Хелър се сбогуваха и той слезе по стълбичката. Беше се запътил към такава война, каквато не си и представяше!

Четвърта глава

Мистър Калико се наслаждаваше на цялото пътуване до Ню Йорк. Джет избираше полети на неамерикански въздушни линии, които не настояваха упорито домашните животни да бъдат превозвани в специални кутии (след като Джет поговори убедително с тях), а стюардесите позволиха на котарака да заеме свободната седалка до Хелър — и до прозореца, откъдето се любуваше на планините и моретата. Освен това мистър Калико хареса храната, и по време на полетите, и в луксозния ресторант през дългия престой в Брюксел. Наспа се в своята част от разкошното двойно легло в хотела.

Хелър пак опита да се свърже с Изи от Белгия. Отговориха му, че линиите са прекъснати. Помоли да прехвърлят обаждането в неговия апартамент. Балмор вдигна слушалката.

— Знаеш ли къде е Изи сега? — попита Хелър.

— Не, сър, не зная, аз също се питам. Беше тук в неделя и очаквахме да дойде отново вчера, за да огледа новите дървета в саксии, които наредиха градинарите. Но не се появи. Нещо лошо ли се е случило?

— Надявам се, че не — отвърна Хелър.

— Но всичко ще се обърка, ако той е изчезнал. Посрещни ме на летище „Кенеди“ с Ролс-Ройса. Ще пристигна в два следобед, в петък.

Съобщи на Балмор номера на полета.

— О, толкова се радвам, че се прибирате у дома. А дамата с вас ли е, сър?

— В момента не — каза Хелър. — Но тя се чувства добре и ви изпраща най-сърдечни поздрави.

— Тя е такова чаровно момиче, истинска американка. Значи два следобед, сър, летище „Кенеди“.

Чак над Атлантическия океан Хелър научи, че котаракът нямало да бъде допуснат с него в страната и трябвало да бъде поставен под карантина за няколко месеца.

— Те старателно пречат на всеки да се приземи обясни той на зверчето. — Борят се срещу посетители с нокти и зъби. Но ние ще ги надхитрим.

Когато слязоха от самолета, Хелър бе напъхал котарака в чантата и дръпна ципа почти докрай, остави само малка пролука за чист въздух.

Живият труп на имиграционната контрола взе паспорта на Хелър, надникна в тайната си книга, за да провери дали Джером Терънс Уистър е издирван от някого, натисна копчета с коленете си, загледа се в скритите си екрани и без нищо да каже, пусна Хелър да мине.

Пред митническата проверка на ръчния багаж се бе събрала тълпа. Откриха ароматизирани соли в чантичката на една стара дама и бяха сигурни, че са попаднали на кокаин. Сега я бяха залепили до стената и я претърсваха придирчиво — типичното посрещане на завръщащите се американски граждани в страната им.

Наредилият се на опашката Хелър се наведе да си върже обувката — щеше да е чудо, ако бе успял, защото обувките му нямаха връзки. Той отвори скритата между многото крака чанта и пусна котарака.

Хелър му прошепна наставленията си, изправи се и застана пред тезгяха на инспекторите.

— Котешка храна ли? — промърмори единият. — Това пък какво е, по дяволите? Внасяш в Америка американска котешка храна? Барни, я отвори тия консерви и виж дали не са пълни с хашиш.

Инспекторът на име Барни отвори кутиите и опита съдържанието им.

— Няма наркотици, само консерванти. Обаче два от тях са обявени за канцерогенни от Министерството на здравеопазването. Налага се да конфискуваме храната.

Хелър им остави консервите. Тръгна напред. Котаракът го следваше безшумно, прикрит от тезгяха. Мина край конвейера с багажа, прибра си сака и излезе във фоайето. Котаракът вече седеше на стол в чакалнята и си чистеше муцунката с лапички.

— Ти и без това вече имаше криминално досие, дълго като опашката ти — каза му Хелър. — Сега си и нелегален имигрант. Но все някой ден ще трябва да влезеш в правия път.

Той прибра котарака в чантата и я метна на рамо.

Навсякъде се виждаха военни.

Балмор го посрещна и пое сака от ръцете му. Хелър го помоли да изчака, докато пак опита да се обади в Емпайър Стейт Билдинг. Линиите все още бяха прекъснати.

Излязоха на паркинга при Ролс-Ройса. Шофьорът поздрави Хелър.

— Ще мина през апартамента да се измия и преоблека — каза му Хелър. — После ще ме закараш до офиса. Мисля, че ще имам доста работа, както се е заплело положението.

— Надявам се да не възникнат нови неприятности — обади се Балмор от предната седалка. — Много се разстроихме от вестта за смъртта на дамата. А мистър Епщайн плака дни наред. Жалко, че мис Джой не дойде с вас. Откакто ни съобщихте радостната новина, че е жива, бяхме много заети с украсата на апартамента. Очаква ви изненада.

— Мистър Епщайн всички ли остави на работа?

— О да, сър. Той не би искал домът ви да бъде занемарен. Надявам се да ви хареса новият му вид, сър.

Провираха се около час по автостради, задръстени от военни колони. Навсякъде личаха белезите на извънредното положение.

Най-после отбиха от булеварда край Сентръл Парк и колата влезе в подземния гараж.

Разтревожен за съдбата на Изи, Хелър пръв излезе от асансьора на последния етаж. Бързо прекоси малкото преддверие и отвори входната врата.

Почти успя да влезе в стаята си.

Нечий глас заповяда:

— Не мърдай!

Хелър рязко се извъртя и очите му се заковаха в цевта на автоматичен „Колт“ 45-ти калибър.

Мъжът с оръжието заяви:

— Арестуван си!

Още двама мъже излязоха иззад ъгъла. Насочиха карабините си към Хелър.

Джет се вгледа по-внимателно. Първият беше армейски капитан. Другите бяха военни полицаи с бели каски на главите.

Балмор влезе и изтърва сака?

— Ох, сър! — ужасено извика той. — Нямах представа!

— Ти не си виновен — успокои го Хелър. — Вероятно онзи тип от имиграционната контрола ги е предупредил.

— Позна от първия път — каза капитанът. — Сержант, изпълнете дълга си.

От библиотеката излезе трети военен полицай, прибра револвера си в кобура и откачи белезници от колана си.

— Почакайте — помоли Хелър. — За какво е всичко това?

— Ти си дезертьор от армията! Не се яви на служба, когато президентът преди два дни обяви обща мобилизация.

— Имах основателни причини!

— Каквито ще да са, не важат при обявено извънредно положение в страната — обясни капитанът. — Завършил си курса за запасни офицери и си знаел много добре, че трябва да се явиш, за да те зачислим в армията. Значи си дезертьор. Ще ти лепнат поне пет годинки. Сержант, белезниците.

— Не припирайте толкова — каза Хелър. — Бях извън страната. Върнах се само преди два часа!

— Хъм — усъмни се капитанът.

— Вярно е, сър — потвърди сержантът. — Нали точно от имиграционната контрола ни съобщиха за него.

— „Бибипска“ работа! — изфуча капитанът. — Уистър, пишеш се голям хитрец. Ще вдигаш шум, а?

— Непременно — увери го Хелър.

— Ще ни затрупат с разни хартийки! — оплака се капитанът. Както съм зает, нямам време да пиша дълги доклади по случая, нито да свидетелствам на процес срещу тебе. Ето какво ще направим. Не забравяй, правя ти услуга като офицер на бъдещ офицер. Намъквай униформата и ще те откараме да те зачислим в армията.

— Веднага ще уредя да изгладят униформата ви. — Балмор бързо нахълта в спалнята. Но след миг изскочи като опарен. — Сър — изскимтя той, — там са набутали цялата прислуга, вързани от глава до пети!

— Освободете ги — заповяда капитанът на сержанта. — Като гледам, това момче няма да окаже съпротива. Както и да е, дори такива като него са нужни на страната сега. Хайде, мистър, да те видя с униформа.

А какво ще стане, когато бъда зачислен на служба? — попита Хелър, разтревожен от изчезването на Изи.

— Ти си от разузнаването, нали така? — каза капитанът. — Сигурно първо ще те пратят в Кемп Дикс. После може и някъде отвъд океана. Кой знае? Не се бъркам в работата на разузнаването. Но за всеки случай си вземи всичко необходимо. Вече си в армията, тоест ще бъдеш, щом вдигнеш дясната ръка да се закълнеш.

— Бях далеч от тук — каза Хелър. — Ще бъдете ли така добър да ми обясните причината за войната?

Капитанът въздъхна.

— Каква ли полза ще има от тебе в разузнаването, щом и това не знаеш. Но засега няма война. Президентът само обяви обща мобилизация. Днес е петък.

Войната ще бъде обявена, щом Конгресът се събере на сесия в понеделник. Тоя път всичко ще изпипат по закона.

— Срещу кого ще воюваме?

— Срещу Майсабонго, идиот такъв! Ония „бибипци“ ни прибраха целия петролен резерв и единственият начин да си го вземем, е да им обявим война и да се позовем на Закона за конфискация на вражеската собственост.

Хелър се олюля.

Едва сега осъзна с какви проблеми се бе сблъскал Изи! Сигурно бе основната причина за наближаващата война!

А самият той се озова в неумолимите лапи на армията и нямаше с какво да помогне!

Знаеше и че не бива да остава на Земята повече от пет седмици. Бавенето щеше да бъде фатално за Императора и цялата база!

Пета глава

Качиха се в джипове и потеглиха към щаба. По улиците рядко се виждаше някоя кола.

— Голям късметлия си, че ще те закараме — обясни капитанът. — Като свършим бензина в резервоара — край. Хич не ми е ясно как ще воюваме без бензин.

— Ама нали казахте, че ще си приберем резерва от Майсабонго, щом им обявим война.

— Говорих ти за петролния резерв, а не за бензин. И като им конфискуваме суровия петрол, пак никаква полза от него. Нали трябва да бъде преработен, за да имаме бензин за колите и керосин за самолетите, а всички рафинерии са станали радиоактивни. Исусе, какви ли ще ги забърка тиквеник като тебе в разузнаването! Май и една мозъчна клетка нямаш в главата си.

— Е, поне е добре, че Майсабонго е с големината на пощенска марка. Не ни трябва много бензин.

— Тъпанар такъв, за какво ни е бензин? Ще им пуснем термоядрена бомбичка.

— Ами защо всички ни мобилизират?

— Много въпроси задаваш. Не е твоя работа да питаш „защо“. Ще се подчиняваш и ще умреш, ако трябва. На нищо ли не са те научили в курса за запасни офицери?

— Да бяха ме научили да си затварям голямата уста — въздъхна Хелър.

За капитана това беше страхотна шега.

— Ей това вече е боен дух. Хилиш се и търпиш. И никакво мрънкане. Май ще излезе офицер от тебе накрая.

Но на Хелър въобще не му беше до смях. От самата мисъл, че отнеслите се дружески към него хора от Майсабонго ще бъдат изтребени, настроението му се развали още повече.

Денят беше твърде горещ — в Ню Йорк често юлските жеги са непоносими. Досега Хелър не бе забелязал това, заради климатичните инсталации в Ролс-Ройса и апартамента. Но докато се возеше в открития джип, градът му приличаше на парна баня.

Спряха пред армейската база. Джет метна на рамо брезентовата офицерска торба и се остави да го бутнат вътре. Военните полицаи взеха разписка от охраната, че са го довели и потеглиха да прибират други дезертьори.

Джет се озова в огромна зала. Наоколо бяха пръснати множество сгъваеми маси и столове. Имаше тълпи от потящи се хора и купища хартии. Беше и ужасно задушно.

Един войник от охраната тласна Джет към ъгъла, където бяха разположени разни медицински уреди. Наложи се да чака твърде дълго, докато мъжете минаваха един по един за преглед.

Изведнъж някой му поиска документите, друг му заповяда да се съблече, трети го насочи да се качи на теглилката, трябваше да кашля, да подскача, да прикляка, опряха студена слушалка в гърдите му. Накрая му позволиха да се облече.

Един от лекарите подписа някакви документи, дежурен войник насочи Джет да мине в друга част на залата. Там отново чака безкрайно дълго в тълпата млади мъже. Най-сетне някой ги строи в три редици и започна да проверява документите им.

— Вие сте незаклел се офицер — каза някой на Джет, — а тези са положили клетва редници. Не сте застанал, където трябва.

Посочиха му друг ъгъл на залата. Зад бюро, отрупано със заповеди, седеше стар полковник, който май беше и глух. Джет остави документите си на бюрото.

— Вие кой сте? — попита полковникът.

— Тук е написано — Джером Терънс Уистър.

Иззад съседното бюро се надигна сержант и прочете документите.

— Той е завършил курса за запасни офицери. Трябва да положи клетва.

— Защо трябва да го сложим в клетка? — учуди се полковникът.

Сержантът вдигна дясната си ръка.

— А, клетва — сети се полковникът. — Добре, Блистър, застани мирно и вдигни дясната си ръка.

Косата на Хелър настръхна. Беше Имперски офицер и ако се закълнеше във вярност на чужда държава, военният съд бързо щеше да се разправи с него.

— Повтаряйте след мен — заповяда полковникът.

И като картечница изломоти клетвата за вярност към Съединените щати.

Хелър като картечница изломоти клетвата за вярност към Негово Величество Императора на Волтар, при това на волтариански.

Полковникът подхвърли документите му на сержанта и се зае с купчините на бюрото си.

— По дяволите, какво избърбори ей сега? — попита сержантът.

— Клетвата за вярност — гъгниво отговори Хелър.

— Май не повтори каквото трябваше.

— Като бързам, езикът ми се заплита — обясни Хелър.

— Тъй ли било — смили се сержантът. — Иди ей там да ти вземат отпечатъци от пръстите и каквото още има да се върши.

Хелър застана на друга опашка, чакаше и чакаше. Безпокоеше се. Бе настъпила вечерта. Времето му изтичаше, а той не знаеше как да се измъкне.

Дойде и неговият ред. Намазаха всеки пръст на ръцете му с мастило и ги отпечатаха на картонче за досието. После го накараха да застане пред фотоапарат.

— Тоя е от разузнаването — каза някой. — Хенри, останаха ли ти от техните формуляри?

Оказа се, че бяха ги свършили. Един мъж стана и изчезна за дълго. Върна се с нужните формуляри, попълниха данните му за офицер от разузнаването, после сложиха негова снимка и отпечатък от показалеца на лична карта и я ламинираха. Дадоха картата на Хелър.

Избутаха го в друга част на залата. Край стената бяха наредени бюра с пишещи машини. Зад бюро насред разчистено пространство седеше месест запотен полковник. На бюрото му имаше купчина хартии, висока два фута. Навсякъде наоколо мъже седяха върху торбите си. Освен полковника и мобилизираните мъже зад пишещите машини, Хелър беше единственият, облечен в униформа.

Попита един от седналите мъже:

— Какво правим тук?

— Чакаме да ни издадат заповедите, за да ни разпределят по гарнизоните. — Мъжът махна към самотно потящия се полковник. — Дебеланкото може да свърши тая работа до края на нощта, а може и да не успее. Нали вече сме в армията. Първо бързаш, после се мотаеш.

Хелър си погледна часовника. Минаваше полунощ. Вече беше събота. Трябваше да разбере в какво бе затънал Изи. Трябваше да се измъкне от армията.

Погледна лъскавото от влагата лице на полковника. Огледа пишещите машини край стената.

Беше ужасяващо горещо. Единственият вентилатор на стоика беше насочен безполезно към тавана.

Хелър мина зад редицата бюра. Заетите да пишат нямаха нищо против да наднича над раменете им, защото беше в униформа.

Преписваха заповеди за изпращането на хората на едно или друго място и изоставаха безнадеждно от графика.

Хелър видя един ефрейтор да идва откъм ъгъла, в който снемаха отпечатъци от пръсти. Онзи стовари купчина листове до пишещата машина на едно от малкото момичета. Хелър се примъкна незабелязано натам.

Надяваше се и неговите документи да са в купчината. Искаше да ги прибере и да измисли път за бягство. Точно тогава момичето стана и остави готови документи при полковника.

Джет прочете копието под индиго на току-що написаното от момичето. Беше списък на военнослужещите, които трябваше да заминат за Кемп Дикс.

А оригиналът преди малко се озова върху бюрото на полковника. И първо в списъка беше името на УИСТЪР, Джером Терънс, втори лейтенант от армията на Съединените щати!

Закъсня!

Припряно пъхна копието на списъка в джоба си, но това не решаваше проблема.

Озърна се и отиде при насядалите на пода мъже.

— Я вижте онзи нещастен полковник. Почти е примрял от жега. Сега сте в армията, трябва да уважавате офицерите и да им помагате.

Един го погледна.

— Е, щом казвате, сър — недоволно изсумтя човекът.

— Виждаш ли онзи вентилатор? Изключи го, пренеси го по-близо до полковника и пак го включи. Разбра ли задачата?

— Тъй вярно, сър — промърмори войникът.

Отиде до вентилатора, изключи го и след като го нагласи насочен към полковника, пак натисна бутона.

НАВСЯКЪДЕ СЕ РАЗХВЪРЧАХА ХАРТИИ КАТО ОТ ВЗРИВ!

Полковникът стовари длани на бюрото си, в безполезен опит да се пребори с вихрушката. После скочи като разярен бик.

Уплашеният войник незабавно се скри в тълпата.

С гръмки псувни полковникът ритна стойката на вентилатора и го събори. Из залата още пърхаха отделни листове.

Хелър побърза да притича.

— Сър, ще ви помогна!

Веднага започна да събира документите, мигновено прочиташе написаното на всеки лист. Машинописците също се втурнаха да помагат и Хелър трябваше да ги изпревари.

След пет минути всичко беше събрано. Но Хелър вече бе скрил заповедта, изпращаща го в Кемп Дикс. Имаше и копието.

Седна зад свободно бюро и бързо написа отново заповедта, като пропусна своето име.

Сложи друг лист в машината и по образците, пръснати на бюрото, съчини заповед, която назначаваше УИСТЪР Джером Терънс, втори лейтенант от армията на Съединените щати, в „Звеното за борба със саботажа“, като командващ офицер, действащ самостоятелно и подчинен пряко на военния министър.

Остави заповедта и копията върху съответните купчини. Вдигна ги, мина край бюрата и събра още готови заповеди, после занесе всичко на полковника.

— Сър, тези са спешни.

Полковникът изръмжа, изтри челото си и подписа документите.

Хелър ги остави при готовите за изпълнение заповеди, прибра своята, взе брезентовата си торба и излезе.

Десет минути по-късно се качи в своя „Ролс-Ройс Силвър Спирит“.

— Сър, зачислиха ли ви в армията? — попита шофьорът.

— Вече участвах в първата си битка — каза Хелър.

— Но в Емпайър Стейт Билдинг сигурно гъмжи от саботьори. Веднага ме закарай там!

Сега вече можеше да се заеме със затрудненията на Изи!

Шеста глава

Докато пътуваха по опустелите улици на нощния Ню Йорк, Хелър съблече военната куртка и свали от нея пагоните на школник, завършил курса за запасни офицери. Излъска златните замъчета — знака на разузнаването, почисти до блясък и лейтенантските си пагони. Закрепи ги на куртката и сложи в страничния джоб своята заповед и личната си карта.

Каза на шофьора да спре на 34-та улица и тръгна пеша към страничния вход на Емпайър Стейт Билдинг.

От двете страни на стената се подпираха полицаи. Изгледаха го с подозрение. Хелър влезе.

Момчето, което обслужваше през нощта асансьорите, го пусна в кабината. Хелър му каза на кой етаж иска да се качи. Момчето се обърна.

— А бе аз ще ви кача дотам, ама може и да не ви пуснат да излезете от кабината.

— Кои няма да ме пуснат? — попита Хелър.

— Ами полицаите — обясни, момчето. — Още от вторник са блокирали половината коридори.

— Все едно, да се качваме — помоли Хелър с изострено докрай любопитство.

Момчето сви рамене, скоростната кабина се понесе устремно нагоре. След малко спря и вратата се плъзна встрани.

Пред тях във фоайето седяха ПЕТИМА полицаи!

Четирима веднага скочиха, стиснали палките си. Петият, капитан от полицията, седеше зад бюро, препречващо достъпа до коридора към офисите на Изи и Хелър.

Хелър застана пред бюрото. Искаше да провери в офисите — може пък Изи, да му е оставил бележка.

— Трябва да претърся тук — заяви на капитана.

— А, не — отказа капитанът. — Тук нито някой влиза, нито излиза.

— Какво има? Сигнал за бомба ли?

— По-лошо. Ей там, в представителството на Майсабонго са се затворили неколцина закоравели престъпници.

— Какво са направили?

— Ами обвинени са за разхвърляне на боклук и със съдебно решение им е забранено да ходят по тротоарите.

— Аха! — възкликна Джет. — Значи точно тях трябва да разпитам.

Показа на капитана армейската си лична карта и заповедта. Капитанът махна пренебрежително.

— Слушай, армеец, тия хора имат имунитет в стаите на представителството. Засега това си е гражданско дело. Не можем да те пуснем. Телефоните им са изключени, така че откажи се.

— Но аз трябва да говоря с тях — настояваше Хелър.

— Съжалявам, лейтенант. Невъзможно е. Имаме заповеди. Никой не влиза и никой не излиза. Отнася се и за тебе. Като обявят войната в понеделник, армейските командоси ще изтърбушат това място и ще го почистят. Дотогава никакви изключения. Това е положението, лейтенант. Представителството на Майсабонго е блокирано. Разкарай се.

Хелър попита:

— Дори и в останалите офиси ли не мога да вляза?

— Няма начин — отказа капитанът. — Половината етаж е блокиран и пред всяка врата съм поставил полицай. Хайде, сбогом, армеец. Сержант, изведи го от сградата.

Изгонен на улицата, Хелър се върна в Ролс-Ройса.

Сега поне знаеше къде е горкият Изи!

— Откарай ме у дома — каза на шофьора.

Колкото и да беше късно, Балмор го посрещна на входната врата.

— Сър, идвате точно навреме. Мис Джой чака на телефона.

Хелър прекоси салона и вдигна слушалката.

— Мила, досега нямах възможност да се обадя.

— Ти не каза, че си пристигнал без проблеми и аз се разтревожих. Как са двамата ми войни?

— Ами единият е вече в армията, а другият изплюска цяла кутия сметана и сега спи.

— Ужасно!

— О, сметаната няма да му навреди. Беше пастьоризирана.

— Говоря за армията.

— Ами него не поискаха да вземат. Имал криминално досие. Отгоре на всичко бил нелегален имигрант. Те искат само добрите момчета да загиват във войните.

— Джетеро, стига си се шегувал.

— Всичко е съвсем сериозно, но не искам да стига до ушите и на Националната агенция за сигурност. Как е нашият болен?

— Лежи. Докторът казва, че пациентът бил по-добре, но май не разбира къде е и не говори. Затова се безпокоя. Може и да не се възстанови. А какви са тези приказки за армията?

— Нищо страшно. Владея положението. Може да съм доста зает два-три дни. Обичам те.

— Пази се, Джетеро. Тази планета не заслужава да рискуваш заради нея.

— Засега само нея имаме. Мила, погрижи се за нещата при тебе.

Гласът й беше напрегнат, когато му каза, че го обича. Намекът му за Националната агенция и намерението му да се впусне в нови рискове не й даваха мира.

Хелър остави слушалката, отиде в стаята си и се преоблече. Избра черен летен костюм, заедно с черни ботуши и черни ръкавици на боен инженер.

Натъпка чанта с експлозиви и други неща. Върза за нея сгънатата летяща платформа.

Взе котешката чанта, провери принадлежностите и пусна вътре котарака.

Балмор го придружи до колата и му подаде кожено куфарче за пикник, напълнено догоре със сандвичи и термоси с мляко и кафе.

— Армията зависи най-вече от корема си сър. И ми се струва, че нищо не сте хапвал, откакто слязохте от самолета.

— Благодаря ти, Балмор. Който е казал „Войната е ад“, не е имал домоуправител като тебе.

Хелър и котаракът си разделиха няколко сандвича, докато Ролс-Ройсът ги караше към целта.

Седма глава

Спряха на една пресечка от Емпайър Стейт Билдинг. Хелър благодари на шофьора и му каза да се прибира.

Намести по-удобно чантите на раменете си и се запъти към сградата с куфарчето за пикник в ръка.

Този път влезе през друг вход. Застаналите там полицаи също го огледаха внимателно. Хелър се качи с асансьора до етажа над неговия.

Тръгна по коридора, докато стигна точно над представителството на Майсабонго. Увери се, че нощните чистачи вече са си свършили работата.

Майсторски отключи вратата на нужния му офис, влезе и я затвори. Отвори прозорец.

Извади от чантата си космическо осигурително въже и го закачи за една тръба.

Надникна към улицата далече долу. Забеляза две спрели полицейски коли.

Парцаливи облаци се кълбяха край прозореца, толкова високо се бе изкачил. Горе небето беше мътна чернилка.

Прехвърли се през прозореца и се спусна.

Стигна до прозореца на представителството. Вътре цареше непрогледен мрак. Тихо почука на стъклото.

Изведнъж лицето на Изи се долепи от другата страна на прозореца.

Хелър му показа с жест да отвори.

Изи се отърси от вцепенението.

Хелър се промъкна вътре. Със заучено движение подръпна и отпусна въжето и то се откачи от тръбата на горния етаж. Затвори прозореца.

Някой палеше свещ.

— И не ми казвай „Джет, как успя да стигнеш до тук?“ — помоли Хелър. — Скоро ще се зазори, а нямаме никакво време.

— Мистър Джет, как успяхте да стигнете до тук? — промълви Изи, а зад дебелите лупи на очилата, очите му приличаха на чинийки.

Слабо осветен от свещта, Бумбум се хилеше от ухо до ухо. А опуленият Делбърт Джон Роксентър Младши се смъкна от едно бюро.

— Какво става тук? — попита Хелър. — Възползвахте ли се от опциите?

— Ох — въздъхна Изи. — Стана страшно. Мис Симънс успя да прекрати работата във всички рафинерии по света. И Майсабонго реализира опциите за покупка на всички петролни запаси.

— И не можахте ли да ги платите?

— О, това беше лесно — отвърна Изи. — Разполагахме с парите. Сега Майсабонго притежава всяка капка петрол в цистерните и танкерите. И затова искат да им обявят война!

— Нима си пренебрегнал опциите за продажба на всички акции на петролните компании? Цената им не падна ли?

— Падна и още как! Сега не струват почти нищо.

— Е, това е добре — похвали го Хелър. — Трябва да сте спечелили милиарди.

— Така е — призна Изи. — И това ни е другият проблем. Поискахме си ги в налични и едва не съсипахме американската банкова система. Нямат 189 милиарда долара в трезорите си!

— Добре де, а не се ли възползвахте от опциите за покупка на всички тези акции при цена един долар за акция?

— Мистър Джет, налага се да ви кажа нещо — започна Изи. — Срокът на опциите изтича в понеделник. Но ние не можем да излезем. Не можем и да се обадим на брокерите. Не ни позволяват да изпратим куриер. Храним се с мострите кокосово масло от Майсабонго. Нито с банките, нито с брокерите имаме връзка. Не можем да използваме нито опциите за продажба, нито опциите за покупка!

— Всичко е заради Роксентър — каза Бумбум. — Обадил се на Фаустино и оня докара нюйоркската полиция да ни заклещи тук.

— Убедил е президента да обяви мобилизация — подхвана Изи. — В неделя вечерта, във Филаделфия се събират финансистите на международна конференция. И ще заповядат на президента и Конгреса да обявят война на Майсабонго в понеделник сутринта. Ще си върнат петрола под предлог, че е вражеска собственост, а ние ще останем без пари. Ще го продадат отново на Роксентър за центове, значи ще спечели милиарди.

— Ами ако ние притежаваме всички акции? — попита Хелър.

— Парите, които спечелихме от опциите за продажба, са безполезни. Запазиха банковата система непокътната, като ни обявиха за помагачи на врага и ни конфискуваха всички средства. Дори да се възползваме от опциите за продажба, ще ни отнемат всички акции и ще ги дадат безплатно на Роксентър. След цялата тази бъркотия ще бъде много по-силен и богат от преди.

— А пък ние — намеси се Бумбум, — ще си прекарваме времето в пандиза, щото сме агенти на врага.

— Е, мога да ви отърва от някои затруднения — каза Хелър. — Хапнете си сандвичи и си пийнете кафе.

— Ой, мистър Джет — рече Изи, — ще ми се да имах вашите железни нерви. Едва не умрях от киселини в стомаха.

— А ти какво правиш тук? — обърна се Хелър към Роксентър Младши.

— Аз съм дезертьор по убеждение — заяви Младши. — Във вторник цяла банда с пушки пръсна сухопътната яхта на парченца. Аз и работниците бяхме в свинарника да храним животинките. А ония взеха, че го запалиха и застреляха сума ти безпомощни свине. Ние пък едва отървахме кожите. Тъкмо влязох тук и ни затвориха. Да ти кажа право, Джером, опасна работа е да си син на Роксентър. Длъжен съм да те предупредя — тия типове дори свинете не уважават! Само се обадих на нашия баща и го помолих да пусне реклама против продажбата на свинското месо…

— Обадил си се по телефона? — изуми се Хелър.

— Ами да, нали мис Джой беше записала номера в сухопътната яхта. Пък аз вече говоря приличен английски, такива ми ти работи. Хич не разбрах защо кипна така, като ме чу. Всяко уважаващо себе си прасе се отнася по-добре към децата си.

— Мистър Джет, — намеси се Изи, — има още нещо. Нашият адвокат Блийдъм успя да прочете завещанието на Роксентър и какво научихме — има десет милиарда долара, отделени като фонд на доверително управление, в случай че се появи синът на Роксентър. Момчето ще получи парите, когато навърши осемнадесет години, а дотогава Роксентър Старши е попечител на фонда. Не мисля, че е безопасно хората да виждат вас или Младши. Ако сте измислил начин да излезем от тук, запазил съм билети за Бразилия.

— Изяжте си сандвичите — посъветва ги Хелър. — Ако някой ще лети, това съм само аз.

Тримата затворници си наливаха кафе от термоса, но се обърнаха да видят какво правеше Хелър.

Джет сглоби бойната антигравитационна платформа. Тя леко забръмча, когато я включи.

— Това не сте го виждали — каза им Хелър.

Намести на гърба си двете чанти. Опря двата предни пръта на платформата върху рамката на прозореца. Легна по корем.

Тримата го зяпаха стъписано.

— Момчета, вие си кротувайте и гледайте да оцелеете — нареди Хелър. — Ще видя какво мога да направя, за да ви спася. Довиждане.

Притисна палеца на дясната си ръка към бутона в предния прът.

Платформата излетя през прозореца и потъна в нощната мъгла.