Катастрофа

Първа глава

Хелър излетя сред сивеещата нощ. Скоро щеше да се зазори. Незабелязан от никой, той се стрелна на югозапад, хиляда фута над земята. Светлинките край Хъдзън профучаваха под него. Бледорозова облачна ивица на запад изместваше скорошния изгрев.

Макар и съвсем неприсъщи за него, сега опасения и несигурност изпълваха мислите му. Но подобно на комарджията, заложил всичко в последното хвърляне на заровете, той трябваше да рискува.

И по време на полета си казваше, че вероятността за успех не е особено голяма. Иначе планът му беше достатъчно добър, но се налагаше първо да преодолее огромно препятствие.

Знаеше, че беше длъжен да спечели войната. Не онази, която Конгресът щеше да обяви в понеделник. Войната не Хелър трябваше да завърши с победа през следващите две денонощия.

Не разполагаше с войски. Явно Роксентър контролираше цялата армия, пък и военното министерство едва ли щеше да се отнесе одобрително към битката, която Хелър замисляше. И искаше да спечели.

Знаеше кой можеше да му даде войници, но не му се вярваше да получи съгласието на… Бейб Корлеоне.

Преди половин година, заради кампанията от лъжи, съчинявани от Дж. Уолтър Медисън, Бейб Корлеоне бе повярвала, че Хелър я е предал и станал човек на Фаустино „Примката“ Наркотичи. Мислеше, че Фаустино му е платил, за да се провали в автомобилното състезание.

Фаустино сам се величаеше като capo di tutti capi. Ho Бейб Корлеоне, която ръководеше фамилията след смъртта на престарелия й съпруг „Свети Джо“, мразеше наркотиците и отказваше да се забърква в мръсотиите на Фаустино.

До деня на злополучната раздяла тя се отнасяше към Хелър като към свой син. А сега той се питаше, дали сам се пъха в гнездо на оси. Гневът на величествената дама беше легендарен, а жаждата й за мъст я бе прочула надлъж и нашир. Когато я видя за последен път, тя посипваше косата си с пепел и му заповяда повече да не й се мярка пред очите. Това много го натъжаваше, защото обожаваше Бейб. Подчини се на желанието й и повече не се опита да говори с нея.

Но тя имаше soldati и попаднал в безизходица, Хелър се надяваше поне да го изслуша. Едва ли можеше да разчита на нещо друго.

Плъзна се над брега на Хъдзън откъм Ню Джърси и мина на няколко стъпки над могъщите кранове по доковете. Ако някой военен радар го засече, ще помислят, че са попаднали на патрулен хеликоптер — честа гледка из този район.

Небето розовееше. Във вече по-ярката светлина различи Бейон пред себе си. Прелетя край западния край на Бейон Парк. Забеляза високата сграда, където целия последен етаж заемаше Бейб. Жилището й бе защитено като крепост, но никой не очакваше нападение откъм покрива.

Хелър натисна бутоните за управление и вятърът престана да роши косата му. Леко й плавно кацна върху плоския, покрит с асфалт покрив.

Вече беше съвсем светло. Шест и половина по лятното време. Само след пет минути слънцето щеше изцяло да се издигне над хоризонта. Стигна навреме, но все още беше ужасно рано за посещения!

Побърза да сгъне летящата платформа. Опря ухо до вратата към стълбището и се заслуша. Нито звук. Отвори вратата с шперц.

Безшумно слезе на етажа. Трябваше да бъде особено предпазлив — всеки, дошъл по този начин, можеше лесно да си изпроси куршума. Но не биваше да рискува, като опита да влезе през главния вход. Сигурно щяха да му затръшнат вратата. Искаше поне да изложи молбата си, преди да го изгонят.

До вратата на асансьора един мъж бе седнал на стол! Джовани! Телохранителят на Бейб!

Седеше с гръб към Хелър. И дремеше. Хелър реши да не му даде шанс да докопа оръжието си. Изправи показалец и го мушна между плешките на Джовани.

— Замръзни! — каза и добави: — Приятел съм!

Джовани се извъртя толкова рязко, че едва не си счупи врата. Зяпна изумено.

— Свещени маймуни! Хлапето! О, Майко Божия! За малко да ме уплашиш до смърт! Откъде?… Как?…

Оглеждаше се трескаво и не проумяваше как Хелър бе успял да влезе.

Хелър опря платформата на стената, после окачи на нея двете чанти. Разкопча сакото си.

— Виждаш ли, не съм си взел топа. Дори и джобно ножче нямам. Трябва да говоря с Бейб.

Джовани го гледаше смутено и объркано.

Иззад вратата в края на коридора се чу глас:

— Кой е там?

Вратата се отвори. Бейб Корлеоне надникна и загърна халата си. В дясната ръка стискаше „Хеклър и Кох“ 45-ти калибър.

Тя впи поглед в Хелър.

— Джером? Не може да бъде. Джером, ти ли си наистина?

Тя изтърва пистолета, наведе глава и се разплака. Изтри очи с опакото на дланта и промълви разкаяно:

— О, Джером, аз… аз толкова се радвам, че вече не си ми сърдит и дойде при мен.

Хелър тръгна към нея.

— Да съм ви сърдит? Мислех, че ВИЕ ми се сърдите.

— Ох, разбирам защо си тръгна — хълцаше Бейб. — Държах се гадно с тебе. Не разбрах, че си насадил Фаустино на пачи яйца, когато го накара да признае, че ти е платил да се провалиш в състезанието. Но когато видях как му навреди…

— Навредих ли му? — учуди се Хелър.

— Ами ти направо му разби хазартния бизнес. Беше принуден да върне всички пари от залозите и вече никой не му вярваше. Всички нелегални лотарии и останалите залагания минаха в наши ръце. Не те виня, че не можа да ми простиш и повече не се обади. Ти проведе типична италианска двойна игра, а аз нищо не разбрах. Бях толкова тъпа. Ще ми простиш ли някога?

— Не ви се обаждах, защото мислех, че още ми се сърдите — каза Хелър. — Нито за миг не съм ви бил ядосан.

Изведнъж тя се хвърли на шията му.

— Значи ми прощаваш! Ох, Джером, толкова ми липсваше!

Тя опря глава на рамото му и заплака неудържимо.

След малко седнаха на дивана в коридора, но Бейб не пускаше ръката му, гледаше го щастливо усмихната и от време на време, проронваше по някоя сълза.

Обърна се и извика:

— Джовани, недей да стърчиш там като някой „бибипан“ глупак!

Веднага събуди Грегорио и кажи на „бибипеца“ да се размърда. Нека донесе на Джером поне мляко и сладкиши! И после да му приготви прилична закуска! — Тя се взря в лицето на Хелър. — Пак не си се хранил добре. И си уморен. Никой не се е грижил за тебе.

— Доста зает бях. И отдавна не съм се наспивал. Как вървят работите на фамилията?

Тя махна с ръка наляво-надясно.

— Поносимо. Но след като ти си отиде, не беше същото.

— Дойдох да ви предложа мир — каза Хелър. — Надявах се, че макар да съм ви разгневил, все пак ще ме изслушате.

— Мило момче, няма нужда да ми предлагаш мир. Обещавам никога вече да не се държа толкова ужасно.

— Е, значи може да ме изслушате — обнадежди се Хелър. — Въобще не съм зървал Фаустино през тези месеци, но според мен знам как да се справим с него.

— Нали вече ни помогна да му отнемем нелегалните залагания. Какво друго си намислил?

— Да сложите ръка и на Фаустино, и на цялата му империя — заяви Хелър. — Всичко ще бъде ваше.

Очите на Бейб светнаха.

— И как?

— С война — каза Хелър. — Но ще имам нужда от войниците, до последния човек. Не е капан. Аз ще свърша опасната работа. И ако потръгне добре, никой повече няма да чуе за Фаустино.

— Значи ще го смажем? И ще унищожим бизнеса с наркотици на Роксентър и И. Г. Барбен?

— Да, искам вие да станете capa di tutti capi.

Бейб затаи дъх.

— О, sangue di Cristo, ТОВА вече ще постави на мястото й жената на кмета!

Тя жадно се приготви да чуе плана на Хелър. Той набързо й обясни онова, което тя трябваше да знае.

Бейб се заинати.

— Няма да ти позволя да направиш това. Твърде опасно е за тебе!

— Рискът е по-незначителен, отколкото изглежда — увери я Хелър.

— Не — упорстваше Бейб. — Не си се върнал, само за да те загубя завинаги. Не бива да забравяш, че си ми единственият син.

Хелър опита да хитрува.

— Да, но нали знаете какво казваше „Свети Джо“.

Надяваше се тъгата по мъртвия съпруг да й припомни нещо, което само предполагаше, че е чувала. Бейб кимна замислено.

— „Добър враг е само мъртвият враг“. Имаш право, Джером.

— Значи се споразумяхме — побърза да каже Хелър.

Тя скочи енергично.

— Ще трябва да свикам хората — Нещо я спря. — Но щом ще се занимаваш с такива неща, трябва да си изядеш закуската и да поспиш. Не, не искам да чувам нито дума. Вече ти личи, че въобще не съм се грижила за тебе. Сега прави каквото казва майка ти. Но къде е онзи „бибипец“ Грегорио!

Тя бутна Хелър към грижливо запазената спалня на „Свети Джо“.

— Сега се изкъпи. Пръстите ти са изцапани с мастило.

Тя се втурна да търси Грегорио.

Хелър послушно се изми под душа. Вярно, още имаше следи от мастилото по пръстите.

Чу как Грегорио вкара количка в спалнята и излезе.

Гласът на Бейб отекна:

— Джовани, „бибипски“ сине, ленивец такъв, внеси багажа му и го настани в леглото. После върви да му намериш някакви прилични дрехи. ПО-ЖИВО!

Джовани подаде на Хелър хавлия — беше стара и пищна, вероятно от гардероба на покойния „Свети Джо“.

Хелър влезе в спалнята. На количката, под сребърни похлупаци беше наредена закуската му. Той отвори чантата и пусна котарака в стаята. Джовани изглежда въобще не се учуди, беше се преситил от изненади.

Джет се настани до количката и хапна малко бъркани яйца, даде и на котарака.

— Исусе Христе, — каза Джовани, — тук всичко тръгна на пета скорост. Хлапе, много се радвам, че пак си тук. През тая половин година тя само се вкисваше. Като я гледам да фучи наоколо, драго ми става. Сега е оттатък и говори по три телефона наведнъж! И като я слушам, май се готвим за истинска гангстерска война. Кого ще ударим?

Хелър се усмихна.

— Довечера ще разбереш.

Втора глава

Хелър се събуди съвсем бодър, бе преодолял умората от прескачането на няколко часови пояса. Разбира се, космонавтът спи, когато свари, защото щом стъпи на някоя планета и все се оказва, че денонощията там не съвпадат с времето на кораба.

Котаракът не се виждаше никъде. Джет натисна бутона на звънец, за да съобщи, че се е събудил.

Влезе Джовани. Носеше смокинг на закачалка. Беше от лек, черен плат със синьо-черна кадифена яка.

— Тя каза да ти купя някакви дрехи, ама каквото имаха, не ми хареса. Обаче ей тая дреболия ще ти пасне като ръкавица, ушита е по поръчка за един от главатарите. Само че въобще не я облече, гръмнаха го. Ето и риза от черна коприна, черна папийонка и черна шапка. Нали е страхотно?

— За пръв път ми е да воювам, облечен в смокинг — сподели Хелър.

— Нищо, познавам те аз. Имаш стил. Едва не се успа. Май доста хора си очистил, за да капнеш толкова. Вече е шест вечерта и Бейб накара Грегорио да ти сготви такава вечеря, че масата се огъна. Истински италиански гозби, каквито обичаш.

Хелър стана и набързо се обръсна. Облече смокинга — беше му по мярка и не пречеше на движенията.

— Ей на това му викам аз традиция — каза Джовани, докато му подаваше черната шапка. — Само да хванеш в ръце някой старовремски автомат и все едно си от бандата на „Свети Джо“, дето въртяла търговията с пиячка при сухия режим. Е, сега дрехите ги правят с друга кройка, ама на Бейб страшно ще й допадне.

Хелър излезе от спалнята. Бейб вече седеше до масата и го чакаше. Бе облякла бежов костюм за сафари с широка яка и рубинени копчета, подходящ за гангстерска война според нея. Тя го огледа с доволна усмивка, възхити се на вида му и го настани до себе си. Потрепваше от вълнение, направо сияеше. Напълни му чинията с антипасто.

Котаракът явно бе успял да се сприятели с нея. Седеше на столче пред масата и се държеше възпитано, макар и вече да бе опразнил сребърна купичка със сметана.

— Всичко ли е уредено? — попита Хелър.

— Разбира се. Хайде, нахрани се. Много си отслабнал.

Хелър си напълни устата, но не млъкна.

— А онези там ли ще бъдат?

— Знам ги аз тези „бибипци“ — увери го Бейб. — Всяка събота към единайсет вечерта се събират на банкет, за да си получат рушветите. И това продължава вече десет години. Ще се съберат и тази вечер. Проверих.

— Никога ли не носят оръжие?

— В присъствието на Фаустино? Джером, ти си правиш майтап. Разбира се, пред вратата ще стоят телохранители, а из цялата сграда ще има разположени soldati. Точно от тях ще трябва да се пазиш. Винаги са нащрек в събота вечерта. Естествено, самият Фаустино ще има нещо в кобура. Като гледаш как очичките му са плувнали в лой, няма да повярваш колко точно стреля. Ако се стигне до „или ти, или той“, постарай се той да ритне камбаната. Грегорио! Донеси още антипасто!

Хелър не беше сигурен дали ще се справи и с първата си порция.

— Изяж си вечерята — подкани го Бейб. — Заприличал си на пръчка! Имам добри новини за тебе. „Кон Едисън“ бяха принудени да спрат всички централи, които работят с течно гориво. Сега целият град разчита само на електричеството от централите с въглища и водните каскади. Никакви реклами по сградите, угасили са дори уличните лампи. Приятно, как ти се струва! Хайде, обърни повече внимание на вечерята, имаме предостатъчно време. „Свети Джо“ винаги казваше, че е по-добре да застреляш някого, без да ти куркат червата от глад, освен ако не те чака богата трапеза в „Сардине“.

Грегорио донесе препълнена купа спагети, но Хелър реши да не посяга към нея. Веднага на масата бяха оставени и чинии с лазаня и равиоли. После трябваше да се тъпче с фетучини, ригатони, качиаторе, маникоти, пармиджана, накрая и лингуине с червен и бял миден сос. Само италианска кухня, приготвена специално за него. Когато се появиха огромните порции сладолед, вече нямаше сили дори да си отвори устата.

Бейб отиде в салона и пусна „Полета на валкириите“ и каза:

— Това ще улесни храносмилането ти. Седни и се отпусни. Слънцето залязва чак към осем часа.

Хелър потъна в креслото. Едва мърдаше. Бейб седна на крайчеца на дивана, потръпваща от нетърпение. Макар и вече на средна възраст, тя бе запазила красотата си на някогашна млада хористка в „Рокси Тиътър“. Но сега очите й проблясваха гордо и опасно.

— О, ще го довършим този Фаустино.

След малко Хелър каза:

— Хайде да си уточним графика.

Той изписа цяла страница от бележника си, откъсна я и я даде на Бейб, която погледна написаното й усмивката й замръзна.

— Чакай малко, Джером. Тук пише — когато те видя да излизаш през прозореца. Както си представях плана, ти щеше да кацнеш с хеликоптер на покрива и щом свършиш твоята част от работата, ще държиш Фаустино за яката и ще чакаш атаката на основните сили. И така да е, пак е твърде опасно за тебе. Представях си, че ще се спуснеш в банкетната зала през вентилационната система.

— Е, прилича малко на хеликоптер. Просто не ви обясних подробностите.

— Но това е лудост! Не позволявам да скачаш през прозорците. Не, Джером. Ако настояваш, отменям всичко. Ами ако ПАДНЕШ!

— Имам осигурително въже — успокои я Хелър.

— Ох, въобще не ми харесва. Дали да не ти наема каскадьор!

— Няма време — напомни Хелър.

— Вярно. Какви са тези „интервали между гръмовете“? Тук пише „десетия гръм“. После има… Ох, Джером. Искам да внимаваш с експлозивите. Не мога ли поне да ти намеря специалист за тези неща? Къде е Бумбум?

— В момента не е на разположение. Не се тревожете за мен, мисис Корлеоне. Следвайте този график и всичко ще мине като по вода.

— Е, така да бъде. Но във вода можеш и да се удавиш. Все едно, ще се постарая да бъда добър генерал. Обаче настръхвам като си представя как се промъкваш през прозорец на тридесет и петия етаж. Да не си посмял да паднеш, чу ли?

— Обещавам.

— О, ако можеше „Свети Джо“ да е тук! Как щеше да се радва! Самия. Фаустино! Горя от нетърпение да видя каква гримаса ще направи жената на кмета!

Трета глава

Когато притъмня, потеглиха от Бейон с мощната, бронирана лимузина на Бейб. Когато излязоха на магистралата, завариха пусти бетонни платна заради недостига на гориво. Но Джовани лесно се справи с проблема — фамилията имаше собствени аварийни запаси от бензин. Сега се радваше да пришпори докрай двигателя и да фучи по пътя със сто мили в час, без някой да му се пречка. Дори ченгетата не можеха да го подгонят, защото нямаха бензин. Пък и едва ли биха се осмелили, добре познаваха тази кола.

Вдясно Ню Йорк въобще не личеше, въпреки ясната нощ. Хелър за пръв път виждаше града такъв, само няколко сигнални светлини тлееха като червени искрици по небостъргачите.

След малко успя да се ориентира коя червена точица обозначаваше Емпайър Стейт Билдинг. Горните тридесет и два етажа на сградата, обикновено осветени, сега бяха потънали в мрак, може би за пръв път откакто самолет се врязал там преди петдесетина години.

— После и с тебе ще се заемем — тихо промълви Хелър, но все се питаше какво ли правят неговите приятели, затворени в офиса.

В куфарчето за пикник нямаше чак толкова много храна. Сигурно вече са изяли и последната троха.

Помоли Бейб да използва телефона и се обади на Балмор в апартамента.

— Тя обаждала ли се е? — попита Хелър.

— О да, сър — отговори Балмор. — Остави съобщение, че в състоянието на болния нямало промяна. Ще предадете ли нещо за дамата, в случай че се обади пак?

— Кажи й, че си върша работата и съм добре. И й кажи, че я обичам.

Хелър прекъсна връзката и забеляза, че Бейб впи поглед в него.

— За кого си говорихте? За някое момиче, нали? Джером, особено важно е да си намериш подходяща съпруга. Трябва да ми я представиш.

— О, сигурен съм, че ще одобрите избора ми — каза Хелър. — Тя е от страната на принц Кавкалсия, за когото ви говорих преди. Който е родоначалник и на вашите прадеди.

— Наистина ли? — зарадва се Бейб.

— Да, несъмнено — увери я Хелър. — Тя е руса, висока, със сини очи, изключително красива, надарена и образована. Освен това е аристократка.

— Джером! — възкликна Бейб. — Ти си влюбен!

Хелър се засмя.

— Признавам се за виновен. И когато се запознаете, тя също ще ви обикне. А и кой ли би устоял на вашия чар?

Бейб се усмихна, но не издържа и се разсмя с пълен глас.

— Ох, Джером… нищо чудно, че за известно време си забравил майка си. Но това е естествено. Не можех да понеса само мисълта, че ми се сърдиш. Ето какво ще направим. Щом приключим с тази война, ще устроим голямо празненство. Ще я представя на всички важни личности и ако наистина е толкова красива, хората просто ще се пръснат от завист! Я да помислим — „УолдорфАсторня“ е малко старомоден, но пък балните зали са прекрасно обзаведени. Или пък да изберем „Плаза“? Може би „Гренд Хайът“. Не, сетих се. „Медисън Скуеър Гардън“! Сгодени ли сте?

— Е, не официално. Но вече за всичко сме се разбрали.

— Аха! Ако одобря избраницата ти, ще дадем прием по случай годежа! Как се казва?

Офицерът от Флота Хелър не можеше да излъже, когато говореше за своята любима.

— В паспорта й е написано Хевънли Джой Крекъл. Но истинското й име е графиня Крек.

— О, небеса! ГРАФИНЯ! Да не е надменна?

— Тя е самата прелест. Ще я обикнете!

— Чудесно. Това го уредихме. Значи прием в „Медисън Скуеър Гардън“ по случай годежа! С хористите от поне пет мюзикъла на Бродуей! С най-добрите оркестри! С шампанско! Представи си само — любов и война! Джером, толкова се радвам, че се върна!

Влязоха в тунела Холънд. Бейб напрегна волята си и остави настрани списъка на гостите, който вече съставяше.

— По-добре да не си отвличам вниманието, иначе ще трябва да спасяваме кожите с бягство, чак до именията ни в Южна Америка. Джером, искам да ми обещаеш нещо, най-тържествено.

— Какво?

— Не падай!

Четвърта глава

— Благодарение на шеметната скорост, която Джовани поддържаше по пустите, тъмни улици на Манхатън, лимузината пристигна малко по-рано от уговорения час. Спряха до малък, тъмен парк.

Четвърт миля по на изток се намираше полицейското управление, но това личеше само по синята лампа над входа. По-наблизо, невидими в тъмата, бяха федералният и щатският съд. Вдясно се издигаше неясният силует на небостъргача, където беше леговището на шайката на Наркотичи. Сградата на „Тотъл Контрол, Инкорпорейтид“ беше облицована с тъмно стъкло, но дори то не проблясваше под трепкащите звезди.

Хелър прегледа за последен път плановете на етажите, които Бейб му намери по-рано през деня.

Нечии тихи стъпки доближиха лимузината и Бейб веднага вдигна глава. Спусна стъклото на прозореца и отвън надникна мъж.

— Госпожо?

Беше синьоре Сагеца, съветник във фамилията Корлеоне.

— Всичко ли е готово? — попита Бейб.

— Mia capa — започна Сагеца, — не бих ли могъл да ви разубедя и да отменя акцията, преди да е станало твърде късно? Дори „Свети Джо“ би премислил подобно начинание хиляди пъти, преди да предприеме — нещо.

— Синьоре, осъзнавам, че е ваш дълг да ни преведете невредими през житейските бури — каза Бейб, но оставете празните приказки и отговорете на въпроса ми. Всичко ли е готов Милостивият Бог се отнася с особени грижи към неизлечимо лудите — отбеляза синьоре Сагеца. — Само се надявам тази нощ да не е зает с нещо по-важно. Да премина и към доклада си аварийният им генератор дава мощност колкото за единединствен асансьор. Нощта е гореща и климатичните инсталации не работят, затова някои прозорци са отворени. Виждате ли онова слабо сияние на тридесет и петия етаж? Осветяват банкетната зала със свещи. Всички шефове на града са там, последният пристигна само преди пет минути. Нашите бойни групи са по местата си. Но се налага да ви предупредя не само вие смятате тази непрогледна нощ за щастлива възможност да нападнете — Фаустино е разположил силите си до последния войник в сградата, наблюдават всеки възможен вход. Освен това един танков батальон е разположен на миля и половина от тук и сигурно ще дойдат с гръм и трясък, ако започне стрелба. А полицейското управление е само на четвърт миля.

Погрижете се да не използват колите си — заповяда Бейб.

— С това вече се справихме, госпожо, но полицаите имат и крака. Целият този замисъл е пълна лудост. Уредих вашият реактивен самолет да чака в готовност на летището в Нюарк, защото може и да стигнем до там. Все още ли смятате да направите това?

— Синьоре, възможност като тази се пада веднъж в живота — заяви Бейб. — Време е да вдигнем завесите и да започнем шоуто.

— Тогава вземете тази радиостанция и дано добрият Бог се смили над душите ни.

Той подаде през прозореца ултракъсовълновия приемо-предавател и изчезна в мрака.

Хелър също й даде една от своите радиостанции. Показа й къде е бутонът за включване.

— Готова съм за атака — каза Бейб. — Хайде, започвай войната!

— Пуснете секундомера — каза Хелър.

Включи и своя.

Той излезе от лимузината, нагласи ремъците на чантите на раменете си и взе сгънатата летяща платформа.

— Късмет — пожела му Бейб.

Той й махна с ръка и потъна в тъмния парк.

Когато се скри от нежелани погледи, бързо сглоби платформата. Легна по корем отгоре и провери да не е притиснал котарака. Обви с пръсти бутоните за управление върху предните пръти.

И излетя право нагоре.

Докато набираше височина, зави към сградата, издигаща се петдесет и пет етажа в небето. В непрогледния мрак едва не мина встрани от покрива.

Беше само на една ръка разстояние от покритата с хром и стъкло фасада. Хелър нагласи платформата неподвижно. Бръкна в чантата и извади пълна шепа кръгли предмети. Оглеждаше номерата им. Намери кълбото със светеща на него единица и го притисна към хромираната рамка на черното стъкло. Погледна си часовника и завъртя малкия регулатор на кълбото.

Бе си свършил работата на последния етаж.

Спусна се два етажа надолу. Намери кълбо номер 2. Притисна го към фасадата.

Още два етажа надолу. Нагласи и номер 3.

Все по-надолу, спираше само колкото да залепи за сградата поредното кълбо.

Накрая нагласи и номер 10.

Погледна своя светещ часовник.

Тридесет и пет етажа под него, земята беше неразличима в нощта.

Платформата се плъзна хоризонтално и Хелър намери каквото търсеше — прозореца на офиса, заеман от Фаустино.

На една маса гореше свещ, но светлинката не стигаше до стенописите със сцени от Сицилия. Над креслото се виждаше стоманен купол, приличащ на издут чадър. Креслото беше празно. Вратата към банкетната зала беше затворена.

Спрял платформата пред прозореца, Хелър извади дезинтегратор от чантата. Включи го, като внимаваше да не го насочи към самата платформа. Оръжието забръмча.

Хелър управляваше с една ръка платформата, а с другата насочи дезинтегратора към стъклото. То започна да изчезва. Като опитен майстор, Хелър махна цялото стъкло, без да засегне жичките на алармената система, омотали цялата рамка.

Нахлулият нощен ветрец угаси свещта в стаята.

Хелър вкара платформата вътре.

Изключи я и я подпря на стената.

Бързо застана до вратата и се заслуша. Чуваше смях и дрънчене на прибори и чаши.

Премести превключвателя с палец и лъчът на дезинтегратора се сви до мъничка точка. Хелър проби дупка във вратата и прибра оръжието.

Надникна към залата. Всичко се виждаше достатъчно добре.

Шефовете на град Ню Йорк седяха около подковообразната маса. Бяха петдесетина. В средата на залата имаше обширно празно пространство.

В този момент Хелър се натъкна на първото затруднение. Върхът на подковата не беше с гръб към вратата, а точно в отсрещния край на залата!

И там седеше Фаустино. Разделяха ги повече от сто фута.

Но все някак трябваше да стигне до отсрещната страна на тази зала. Не можеше просто да отвори вратата и да сграбчи Фаустино за яката. Налагаше се да измине стоте фута пред погледите на всички!

Осветен от множество свещи, Фаустино произнасяше реч. Дърдореше за успехите на Лигата за граждански реформи. Прекъсваха го с кикот и ръкопляскалия на всеки няколко думи. Беше невероятно дебел, сигурно тежеше повече от триста фунта. Лицето му беше толкова залоено, че сякаш нямаше очи — балон с отваряща се и затваряща дупка вместо уста.

Хелър си погледна часовника.

Спазването на графика беше решаващо за победата.

Извади котарака от торбата и прикрепи мъничката слушалка в ухото му. Пъхна между зъбите си предавателчето и шепнешком обясни на зверчето какво искаше от него.

Той остави шапката на един стол. Свали чантите от раменете си и ги пусна до платформата. Разглади с длан смокинга и нагласи папийонката.

Открехна съвсем леко вратата към залата.

После отиде при вратата към коридора и надникна.

Пред входа за залата стояха двама пазачи с едрокалибрени пушки. Не беше лесно да мине оттам.

Хелър се върна до вратата за банкетната зала. Нямаше какво друго да направи, освен да рискува.

Сграбчи дръжката и бавно отвори вратата. После я захлопна с рязко движение, но пъхна върха на обувката си, за да не тресне.

Въздушното течение връхлетя като ураган в залата.

Всички свещи, освен една угаснаха!

Хелър се смъкна на колене и длани, проникна в залата като черна сянка.

Стреснати ругатни отекваха в мрака.

Запламтяха огънчетата на запалки. Свещите отново затрепкаха по масата. Но Хелър вече беше в другия край на залата. Бързо пропълзя зад Фаустино. Някой се надигна да погледне вратата към офиса и понечи да тръгне натам.

Изправеният Фаустино го спря.

— Недей. Сядай. Вятърът е отворил някой прозорец. Хайде, успокойте се. Та тъкмо ви казвах, господа, че тази седмица беше най-успешната за уличните продажби на наркотици. Напрежението от предстоящата война повиши неимоверно консумацията. И сега, като благодарност за чудесното ви сътрудничество, обявявам ДВОЙНИ ПРЕМИИ за всички вас!

Фаустино се поклони сред бурни овации. Вдигна плик. За кмета една кралска награда тази седмица! Вижте…

— Тръгвай веднага! — прошепна Хелър в предавателчето, стиснато между зъбите му.

От отсрещната страна на залата се чу пресекливо съскане. Вместо да се взират във високо вдигнатия плик, всички очи се извиха към вратата на офиса!

Котаракът влезе в залата.

Влачеше след себе си черна топка.

И стискаше фитила й зъби.

От горящия фитил хвърчаха искри!

Обща въздишка на ужас се изтръгна от множеството.

Котаракът невъзмутимо напредваше към средата на подковообразната маса.

Очите му бяха като светещи зелени кръгчета.

Искрите подскачаха по пода. — БОМБА! — писнаха всички в хор.

Фаустино трескаво пъхна ръка под смокинга си, хвана дръжката на пистолета с налудничавото намерение да застреля котарака.

Но ръката на Хелър мълниеносно сграбчи оръжието.

Другата му ръка стисна яката на Фаустино.

— ЕЙ СЕГА ЩЕ ИЗБУХНЕ! — кресна Хелър.

Някои от градските шефове се опитваха да прескочат масата, за да угасят фитила. Но след мощния вик на Хелър се отказаха.

Тълпата се скупчи на изхода.

Всички напираха да излязат — освен Фаустино, когото Хелър бе хванал здраво.

Пета глава

Котаракът стоеше по средата на залата и все още не изпускаше фитила. Беше обикновена искряща връв, която се запалваше от притискане на край, пъхната в безобидна черна топка.

Хелър изви ръцете на Фаустино зад гърба и ги върза с корда. Прехвърли дебелака през масата и го бутна към офиса.

— Хайде, пускай това — каза Хелър на котарака. — Идвай!

Нахлуха в офиса. Фаустино като че се спъна. Падна под стоманения купол.

— Пази го! — викна Хелър на котарака.

Обърна се да залости вратата към банкетната зала. Извади малко фенерче от джоба си, за да намери резето.

Котаракът измяука гръмко. Хелър се извъртя.

Фаустино се бе претърколил точно под купола.

Вкопчилият се в него котарак го дереше усърдно.

Хелър понечи да скочи към тях.

ТРЯС!

Куполът се стовари на пода.

Фаустино бе натиснал някакъв скрит бутон. Сега мъжът и котаракът бяха зад стоманената преграда.

Хелър вкопчи пръсти в ръба на купола. Опита се да го надигне, но дори не можа да го помръдне.

Посегна в тъмното към чантите.

Чуваше стъпките на връщащите се по коридора мъже.

Метна се към вратата за коридора и също я залости.

Върна се при чантата и напипа дезинтегратора. Скочи към купола. Насочи оръжието под ъгъл, за да не засегне случайно котарака и започна да пробива дупка.

От залата се чу вик:

— Не е бомба! Преметнаха ни!

Сега доста хора напираха да влязат и през двете врати на офиса! Удряха с рамене и ритници.

Стоманата се оказа твърде устойчива. Хелър усили мощността на лъча. Бе пробил съвсем мъничка дупчица.

Изстрел от пушка разби ключалката на вратата към коридора.

Хелър натисна спусъка на пистолета, който взе от Фаустино.

Погледна си часовника. Почти не му оставаше време.

Не би успял да пробие купола. Светна с фенерчето през дупчицата.

ПРАЗНО!

Нито Фаустино, нито котарак, нито под!

Успя да различи началото на спирална шахта.

Едрите сачми от пушката отново разтресоха вратата.

Хелър сграбчи чантите си.

Хвърли се по корем върху летящата платформа.

Отново мощен гръм зад вратата.

Хелър натисна бутоните.

Вратата се разлетя на парчета.

Платформата изфуча през прозореца.

Отново изстрел.

Нещо закачи подметката на едната му обувка.

Хелър се скри в мрака.

ПЪРВИ ВЗРИВ!

Сякаш до него удари мълния, със сух рязък грохот, който разтърси нощта.

Платформата подскочи и се наклони.

Полетя към земята от тридесет и петия етаж.

ВТОРИ ВЗРИВ!

Хелър стисна предните пръти на платформата. Доближаваше земята, трябваше да е съвсем близо, но нищо не виждаше.

Насочи платформата нагоре.

ТРЕТИ ВЗРИВ!

Хелър изравни платформата хоризонтално.

Право пред него изскочи дърво!

Мина на една педя.

Сега поне знаеше къде е земята.

Обърна платформата вертикално и светна надолу с фенерчето.

Приземи се.

ЧЕТВЪРТИ ВЗРИВ!

Озова се зад бойните линии на Бейб, на една пресечка от сградата.

Бързо сгъна платформата и я върза за чантата.

Побягна напред.

— Замръзни!

Заслепи го лъч на прожектор.

— Ей, това е хлапето! — намеси се някой. — Да не го гръмнете!

Бяха хора на фамилията Корлеоне, част от обръча около сградата.

Хелър се тревожеше за котарака.

— Пуснете ме! Трябва да се върна там!

— Не, хлапе. Стой тук! Ония бягат навън като мишки от потъващ кораб.

ПЕТИ ВЗРИВ!

Пак като ударила наблизо мълния, но без никакъв проблясък.

Експлозиите следваха реда, в който постави кълбата от покрива надолу.

Тропот на множество препускащи крака откъм сградата. Трясък и вик.

Още трима от хората на Фаустино се оплетоха в рибарските мрежи, опънати през улицата.

Войниците на Корлеоне ги вдигаха, веднага им отнемаха оръжията и ги избутваха към групата, заета да връзва пленниците.

ШЕСТИ ВЗРИВ!

— Исусе, ама какво става горе? — обърна се един от мъжете към Хелър. — Няма ни пламък, ни парчетии. Ако вярваш на гърмежите, всеки път цял етаж се сгромолясва.

Хелър би могъл да му обясни, че тези бомби усилваха трептенията в материята и бойните инженери на Волтар ги използваха да отвличат вниманието в точка Б, докато тихомълком взривят точка А. При взрив бомбите не предаваха звука направо по въздуха, а само през молекулите на плътни вещества. Нищо не разрушаваха, освен може би някое тъпанче, ако човек има лошия късмет да е наблизо.

Вместо това Хелър каза на италиански:

— Кой знае? Вероятно Божият гняв се стоварва върху тях.

СЕДМИ ВЗРИВ!

Когато ехото заглъхна, от преносима радиостанция се чу гласът на Бейб:

— Синьоре! Какъв е уловът досега?

— Петстотин тридесет и шест, mia capa — изпращя отговорът.

— Остават около двеста — отбеляза Бейб. — Отваряйте си очите на четири! Някой виждал ли е Джером?

ОСМИ ВЗРИВ!

Хелър веднага вдиша своята радиостанция към устата си.

— Долу съм, мисис Корлеоне. На шести пост. Моля ви, заповядайте на хората тук да ме пуснат в сградата.

ДЕВЕТИ ВЗРИВ!

Десетина от хората на Фаустино тичаха в тъмнината, обзети от паника и връхлетяха мрежата близо до Хелър.

Гласът на Бейб:

— Шести пост, не пускайте Джером преди началото на общата атака.

— Да, ясно, mia capa.

ДЕСЕТИ ВЗРИВ!

До ухото на Хелър някой изсъска поредица от заповеди. Същото ставаше по всички постове около обградения небостъргач.

И внезапно петстотин гърла ревнаха:

— КОРЛЕОНЕ!

Гръмовен тътен на втурнали се в мрака нападатели.

Започна общата атака.

Пламъците на оглушителна стрелба осветиха околността.

— Хлапе, вече можеш да отидеш там.

Хелър също затича напред. Вече не беше тъмно. Яростната стрелба от долните етажи и откъм улиците заливаше всичко с несигурна, пулсираща светлина. Повечето от нападателите вече бяха проникнали в сградата.

Някой кресна:

— Танковете на армейците са на половин миля! Довършете онези по-бързо!

Хелър огледа небостъргача. В плановете не бе отбелязана спирална шахта. Подземията точно под офиса на Фаустино бяха изцяло заети от отоплителната инсталация.

Хелър продължи край стената. Сега стоеше под прозореца на Фаустино. Тук стената на сградата се състоеше от грамадни блокове черен камък.

Стрелбата продължаваше навътре по етажите, където последните упорити защитници отказваха да се предадат. Чу се глух взрив на граната.

Хелър търсеше някакъв издайнически знак за изход от скривалище.

ЕДВА ЗАБЕЛЕЖИМА ПОЛУКРЪГЛА ЛИНИЯ НА ТРОТОАРА!

Съвпадаше с края на един от каменните блокове. При последното отваряне на капака около него се бе насъбрал дребен боклук, за да образува следата.

Хелър извади дезинтегратора от чантата и разшири процепа между двата каменни блока. После хвана лост, напъха го вътре и натисна.

Наистина беше врата.

Отново използва дезинтегратора, за да унищожи резето.

Пъхна лоста по-навътре.

Вратата се отвори бавно.

Светна с фенерчето.

Пред него беше котаракът!

Седеше върху вързания Фаустино!

Дебелакът опита да обърне глава към Хелър.

— Спаси ме от този звяр! — изпищя той.

Котаракът заби нокти в бузата му.

— Мистър Калико, аз поемам грижата за него — каза Хелър. — Ти беше страхотен днес!

Хвана Фаустино и го изправи.

— Корлеоне! — викна през рамо. — При мен!

Стрелбата около сградата бе затихнала. Двама мъже дотичаха при Хелър. Той тикна гангстерския шеф в ръцете им.

— Веднага го заведете при Бейб!

Двамата повлякоха Фаустино по тротоара. Хелър се мушна в скривалището да вземе котарака.

Когато отново се показа на улицата, в лицето му светеше мощен фар!

ТАНК!

Хелър пусна котарака и вдигна високо ръцете си. Тръгна срещу танка.

Картечниците бяха насочени в корема му.

От кулата се показа офицер с пистолет в ръка. В светлината от вътрешността на танка Хелър различи на петлиците му сребърния орел на полковник.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа полковникът.

— Разрешете да ви се представя, сър! — извика Хелър.

— Ела насам и без номера, иначе стрелям!

Хелър скочи върху капака над веригата.

— Бръкнете в страничния ми джоб, сър.

Посочи с брадичка кой точно.

Полковникът изгледа със съмнение смокинга, но извади документите.

— Лейтенант Уистър от армейското разузнаване — представи се Хелър. — Залавяме диверсанти от Майсабонго. Хората наоколо са от моето подразделение, но са преоблечени за маскировка, сър.

Полковникът прочете личната му карта, после заповедта.

— Защо не бях уведомен?

— Всичко трябва да мине скрито-покрито — отвърна Хелър. — Но ние ги спипахме, преди да са взривили целия град.

— Тия „бибипски“ злобари! — възкликна полковникът. — „Бибипски“ добра работа сте свършили! По-силни взривове не съм чувал през целия си живот! Сигурен ли сте, че заловихте всички?

— Довършваме претърсването — увери го Хелър.

Тропот на тежки обувки по улицата.

ПОЛИЦАИ!

Задъхан от тичането, полицейският инспектор Графърти застана пред фаровете на танка.

— Арестувани сте! — изрева той.

Полковникът се вцепени от ярост. Впи поглед в инспектора.

— Това е военна операция! Как смеете да се намесвате!

Погледът на Графърти се закова в Хелър.

— УИСТЪР! — кресна той. — Полковник, познавам този човек! Той е престъпник!

Полковникът кипна неудържимо.

— Значи така, наричаш армейските офицери престъпници! Разкарай се по-далеч от нашата операция, преди да съм те пръснал на парчета с оръдието!

Графърти се сви от страх. Веднага махна на полицаите да се връщат.

Хелър отдаде чест.

— Сър, моля за извинение, но сега трябва да откарам арестуваните диверсанти в концентрационния лагер.

— Разбира се, разбира се — каза полковникът. — Както виждам, справили сте се отлично. — Той отново погледна заповедта, преди да я върне на Хелър. — Ще съобщя на военния министър за проявеното от вас усърдие.

— Извънредно любезен сте, сър — отвърна Хелър. — Аз само изпълних дълга си.

— Чудесно, Уистър. Ще споменете ли за оказаната от мен помощ? Аз съм полковник Буутс.

— Разбира се, сър — увери го Хелър.

— Много добре, лейтенант. Ще върна батальона си на позициите. Вие продължавайте.

Хелър затича в тръс и заобиколи небостъргача. Всичко бе утихнало. Тълпите пленници бяха отведени, а рибарските мрежи — прибрани. Само един стар войник на фамилията Корлеоне старателно събираше в чувал гилзите от улицата.

Хелър отвори вратата на лимузината. Омотаният от глава до пети Фаустино лежеше на пода. Котаракът явно бе тръгнал след гангстерския шеф, защото сега седеше отстрани, готов да помогне с нокти, ако се наложи.

Бейб седеше с радиостанциите в скута си. Погледна Хелър с доволна усмивка и понечи да го заговори, но се чу гласът на Сагеца:

— Mia capa, прибрахме всички компютри. Вече разполагаме и със счетоводните му книги. Нито една не липсва, няма изтрити данни от дисковете на компютрите. Поставих на пост наши хора в сградата. Владеем изцяло положението.

— Прекрасно се справихте, синьоре. Дебелакът е тук, значи приключихме с тях веднъж завинаги.

Хелър се намеси:

— Хванахте ли шефа на нюйоркската полиция?

— Заедно с всеки друг градски шеф, включително кмета. Сега са зад онези храсти и молят на колене да им запазим живота.

— Добре, тогава поискайте от шефа на полицията едно нещо — нека се обади, за да снемат блокадата от Емпайър Стейт Билдинг.

— Разбира се, Джером, щом желаеш това. Целият град е наш!

Още не, каза си на ум Хелър. Всичко може да рухне и ни погребе, ако не си свърша работата до понеделник.

Шеста глава

Два часа по-късно Изи, Бумбум и Младши радостно празнуваха освобождението си, като изядоха всичко, което Хелър им поръчваше в „Сардине“.

Когато на масата остана само покривката, той ги прати да отдъхнат, но заповяда сутринта да дойдат при него в апартамента.

Битката не беше свършила. Оставаше най-трудната за превземане крепост — Роксентър. И точно този път Хелър не разполагаше с достатъчно войска.

От обаждането в щаба на армейското разузнаване Хелър научи, че Роксентър е в имението си Покантикъл, на север от Хеъритаун. Мястото било под охраната на набързо мобилизиран полк на Националната гвардия, под командването на цял генерал-майор.

Освен това Хелър узна, че следобед Роксентър щял да замине за Филаделфия, където щял да участва в международната конференция на финансистите (която контролираше с желязна ръка), а вечерта президентът на Съединените щати цял да бъде извикан да се яви пред конференцията. После, в понеделник, президентът трябваше да се обърне към Конгреса във Вашингтон, за да поиска официалното обявяване на война срещу Република Майсабонго.

Хелър знаеше, че му предстои да се опълчи срещу силите, властващи над цялата Земя. Не можеше да се подготви за това кой знае колко добре, но се налагаше да побърза.

Върна се в апартамента, облече работни дрехи и се зае със старото такси. С волтарианска лампа промени цвета му в маслиненозелен, после с пръскачка и четка нарисува по вратите му бели армейски знаци и номера.

Докато работеше, слушаше истеричната военна пропаганда по радиото, сред която важно място заемаше новината за опита на диверсанти от Майсабонго да взривят целия Ню Йорк, предотвратен от армейски танков батальон под командването на полковник Буутс. Често повтаряха предупреждения към шофьорите да избягват големите магистрали, за да ги освободят за военните конвои — нямаше нужда, защото бензинът бе свършил. Освен това предаваха призиви към населението да бди за появата на партизани от Майсабонго, които може би кроят планове да взривят мостове, летища и военни колони. Информацията за тях трябваше веднага да бъде съобщавана на армията.

Пускаха бодра маршова музика. Явно нацията се стягаше за война. Хелър вярваше, че с доста солидна доза късмет може и да предотврати това. Май никой друг не възнамеряваше да опита.

Към осем сутринта облече чиста униформа. Нарами торба в защитен цвят, пълна с инструментите и принадлежностите на боен инженер от Волтарианския флот — предимно бомби.

Влезе Бумбум Римбомбо. Беше облякъл униформата си и приличаше на армейски шофьор.

Пристигна и Изи Епщайн — разтревожен и с хлътнали очи.

Когато дойде, Делбърт Джон Роксентър Младши беше разстроен, защото не намери време да се отбие и да се погрижи за своите оцелели свине от фермата в Ню Джърси.

Потеглиха с много официален вид към Покантикъл, двадесет и три мили по на север.

По пътя не видяха други коли. Всички светофари бяха изключени. Старото такси сега гореше не бензин, а асфалт, разлаган от карбуратора му на водород и кислород, затова се движеше с висока скорост. Бум-бум не се разсейваше с опити да изблъска други шофьори от пътя и стигнаха пред портала на имението около девет часа.

Пред очите им се разкри огромен лагер на Националната гвардия. Навсякъде маршируваха войници.

Пред портала бе построена страховита барикада. Цял взвод с готови за стрелба пушки им препречи пътя.

Офицер с каска на главата тръгна към колата. Националната гвардия бе преизпълнена с решимост да се заяжда с Армията.

— Излизайте с вдигнати ръце! — изръмжа офицерът.

— А, не — сряза го Хелър. — Това е семейно посещение. — Обърна се към Младши. — Я ми дай шофьорската си книжка. — Младши веднага му я връчи. — Тук сме, за да получим разрешението на баща му той да се запише в армията като доброволец.

— Делбърт Джон Роксентър Младши! — промълви офицерът, а очите му ту се впиваха в шофьорската книжка, ту зяпаха Младши. — Исусе Христе, много съжалявам!

Той бързо измъкна бележник изпод колана си и написа припряно пропуск, после го пъхна под чистачките на таксито.

— Хора, бързо отваряйте портата. Имаме заповеди да не пречим на семейните дела.

Той отдаде чест на Хелър.

Минаха по криволичещата алея край палатки, камиони, мотоциклети и два танка.

— Няма да се запиша в армията! — твърдоглаво заяви Младши. — Те стрелят по свине!

— Млъквай — посъветва го Хелър. — Остави ме аз да се разправям.

— Добре, братле, но внимавай да не ме напъхаш в армията!

Спряха пред главния вход на къщата.

Всичко беше прекалено голямо. Както и двамата национални гвардейци, застанали пред вратата.

Хелър даде торбата на Бумбум.

— Не мърдай от тук.

Изи, Младши и Хелър изкачиха стъпалата. От къщата излезе офицер. Погледна пропуска върху предното стъкло на колата. Каза на новодошлите:

— Извинете, но ми е заповядано всеки да бъде претърсен.

Не откри оръжия. Надникна в куфарчето на Изи, видя само документи и му го върна. Отдаде чест и заповяда на един от гвардейците да отвори вратата.

Тримата влязоха в огромния хол, обзаведен със старомодна, огромна мебел. Грамадни увеличени снимки на свирепо гледащия Роксентър висяха по стените.

Иззад затворената врата на друга стая се чуваха гласове. Хелър я отвори, бутна другите двама да влязат и грижливо затвори вратата.

Попаднаха в кабинет, също старовремски и твърде голям.

Зад бюрото Делбърт Джон Роксентър гледаше наежено като разгневен лешояд.

Неговият адвокат Бери от „Суиндъл и Крауч“ стоеше с нещастно изражение до отсрещната стена.

— И да знаеш, че всичко ми е ясно — казваше Роксентър. — Не си свършил добра работа! Заслужаваш да те предам на мис Агнес, дано с малко електрошокове ти вкара ум в главата! Ако се беше погрижил за предпазните мерки, сега нямаше да се моря с това пътуване до Филаделфия, само за да се срещна с онова нищожество президента! Писна ми от твоята некадърност! Би трябвало да ликвидирам и тебе, и фирмата ти! Всички сте срещу мен!

Бери зяпаше изумено Хелър. Пребледня.

— УИСТЪР!

Роксентър можеше да продължава до безкрай гневните си излияния, но осъзна, че си е загубил слушателя. Озърна се с досада към влезлите в стаята мъже.

— Предайте на генерала — каза на Хелър, — че още е рано да тръгвам. — Пак се втренчи в Бери. — Още не съм свършил с тебе! Бери, напомням ти, че каквото мисля аз, е най-важното! СЛУШАЙ МЕ!

Бери със сетни сили сочеше Хелър.

— Сър, това е вашият… сър, онзи с горивото… О, сър… Божичко!

— С горивото ли? Онзи с горивото? — повтори Роксентър. — Какви ги бръщолевиш?

— По-добре аз да обясня — намеси се Хелър. — Дойдохме да ви направим почтено предложение, което ще сложи край на всички неприятности с петрола.

— А бе кой е тоя? — обърна се Роксентър към Бери. — За какво ми дрънка?

— Сър, този с униформата на офицер е Джером Терънс Уистър!

— А това — подхвана Хелър, — е мистър Израел Епщайн. Той ръководи компаниите, които притежават инсталациите за микровълнова енергия, „Крайстър Мотърз“, производството на новия тип карбуратори и автомобили без бензин… освен това контролира всички петролни резерви на САЩ, които в момента са собственост на Майсабонго.

Роксентър изведнъж се тръшна на стола си. Зяпна Изи.

— Чифутинът. Ти си оня проклет чифутин!

Хелър продължи:

— Според мен вие двамата можете да сключите сделка, която ще задоволи всички.

Роксентър лукаво присви очи.

— Да разбирам ли, че вие притежавате патентите за онзи карбуратор, автомобилите и микровълновото устройство?

— Собственост са на компаниите, които аз ръководя — отвърна Изи. — Ето ги и патентите.

Той отвори куфарчето си и остави документите на огромното бюро.

Бери веднага се премести зад стола на Роксентър и започна да ги чете. От шепота му се разбра, че всичко е съвсем законно.

— Искаш да кажеш — попита Роксентър Изи, — че си готов да ми ги предадеш срещу мир?

— Не е точно така — отрече Изи. — Да, ще ви ги предадем, но ще искаме и нещо в замяна.

— О, тъй значи — Роксентър явно се разочарова.

Изви очи към Бери, после пак се загледа в Изи. Усмивката му беше особено неприятна. — Та какво искаш в замяна, чифутче?

— Разполагаме с опции, които утре ще бъдат реализирани и ще ни направят собственици на милиарди, както и на акциите на всяка петролна компания. Можете да вземете 49 процента от парите и 49 процента от акциите.

— Доста щедро — отбеляза Роксентър. — Приготвил си някой скрит капан.

Изи каза:

— Мистър Роксентър, някога сте имал съпруга. Освен това имате двама сина.

Роксентър се стресна, сякаш стреляха по него.

— Съгласно по-рано изготвените семейни завещания — продължи Изи, — вашият син ще наследи фонд от десет милиарда долара. Вие сте попечител на фонда. Искаме от вас да признаете Делбърт Джон Роксентър Младши като свой син.

— Аз се отказвам от всякакви права, ако имам такива — вметна Хелър.

— Това твърдение е възмутително! — избухна Роксентър.

— Нося документите — каза Изи, докато вадеше заверените копия и ги подреждаше на бюрото.

Роксентър ги гледаше стъписано. Адвокатът от Уолстрийт веднага плъзна поглед по тях. И прошепна нещо в ухото на Роксентър. Хелър долови само как мис Агнес била оплескала всичко.

— Настояваме да го признаете — каза Изи. — Освен това искаме да се откажете от попечителството, защото вашият син вече е пълнолетен. Бихме желали да го направите наследник на цялата си собственост, а мен да назначите за изпълнител на завещанието.

— И ако направя това?…

— Петролните компании могат да вземат патентите, а Съединените щати — да си върнат петролните резерви. Рафинериите ще възобновят нормалната си работа…

— Невъзможно! — възкликна Роксентър. — Онези демонстранти вряскат, че били радиоактивни! Не ни позволяват да си вършим работата!

— Ще се погрижа рафинериите да бъдат прочистени от радиацията — обеща Хелър.

— Ха, всичко е пропаганда! — сопна му се Роксентър. — Голяма работа, че хората щели да си сипват радиоактивен бензин в колите! И без това са отрепки!

— Аз мога и да спра демонстрациите около рафинериите — подхвърли Хелър.

Роксентър се облегна на стола.

— Чифутче, хитрец си ти. Ако държа само 49 процента от акциите, ти ще контролираш управителните съвети и фирмената политика. Ще трябва да се откажа от всичко!

— Намеренията ни не са чак толкова крайни — увери го Изи. — Но позволете да ви изтъкна, че пак ще бъдете най-богатият човек в света.

— Ами ако откажа?

— Е, боя се, че тогава присъстващият тук мистър Бери — намеси се Хелър, — ще трябва да ви защитава в съда срещу обвинения по заговор за убийството на вашата съпруга и вашия син. Съжалявам, че трябва да поставя нещата ребром. Всичко останало също ще бъде отнесено в съда и непременно ще загубите делата.

— Това е изнудване! — разгневи се Роксентър.

— А онова е било опит за убийство — хладнокръвно отвърна Хелър. — И като добавим милионите убийства по време на войните, милионите неродени деца заради вашите програми за поощряване на абортите и стотиците милиони погубени хора от инфлацията, за да натрупате бързи печалби от петрола, чудя се защо досега не са ви обесили милиони пъти. Ще се радвам със собствените си ръце да ви надяна примката на шията!

— Не, стига — припряно го спря Изи. — Това е делови разговор.

— Да, но този тип ми причини много неприятности — възрази Хелър. — Това, което той нарича бизнес, е бандитизъм в световен мащаб. Той е обикновен разбойник и нито искам да го виждам, нито да говоря с него. Мистър Епщайн, изразявам сериозното си несъгласие с щедростта на вашето предложение.

— Мистър Уистър, — каза Изи, — бихте ли се дръпнал настрани, за да продължа преговорите. Когато му се предлага възможност да спечели, мистър Роксентър винаги я оценява.

От озъбената гримаса по лицето на Бери плъзнаха противни бръчки. Знаеше, че Изи и Хелър разиграват сценката „добрият враг и лошият враг“. Наведе се към Роксентър да му прошепне някакъв съвет, но закъсня.

Роксентър му заговори тихо, озърташе се лукаво към Изи.

— Чифутче, — започна Роксентър, — май се налага да повикаме тук адвокати, за да съставим договора. Ние ще…

— Не, никого няма да викате — Изи отвори куфарчето си. — Мистър Бери ви е на разположение, а нашият адвокат Блийдъм прекара половината нощ в съставянето на документите.

Изи нареди върху бюрото един по един договорите за прехвърляне на патентите. Остави споразумението за петролните резерви, в момента собственост на Майсабонго. Последваха ги договорът за прехвърляне на 49 процента от печалбите при реализирането на опциите за продажба на акциите и договорът за прехвърляне на 49 процента от самите акции. Извади документа за отказ от попечителството. Последно беше новото завещание.

Роксентър и Бери започнаха да четат.

Изведнъж Роксентър каза:

— Добре. Ще подпиша. Мистър Бери е нотариус и може веднага да завери всичко.

— И ще спрете войната? — добави Хелър.

— Разбира се — каза Роксентър. — Давам ви нерушимата си дума. Когато приключим, просто ще се обадя на президента и край на проблемите.

Седма глава

Роксентър придърпа към себе си купчината документи. С едва забележима усмивка започна да подписва всеки от тях. Последно беше завещанието и той с размах изписа името си под текста.

— Хайде, чифутче, сега е твой ред.

Изи сграбчи документите, наведе се над бюрото, нагласи очилата си и започна да подписва.

— Сега и ти — махна Роксентър на Младши. — Ей тук, на документа за отказ от попечителството ми върху фонда.

Младши се примъкна до бюрото и надраска инициалите си.

Роксентър погледна Хелър, после и Бери.

— Той не трябва ли да подпише декларация за отказ от всякакви претенции?

Бери кимна, отиде при куфарчето и извади формуляр. Остави го на бюрото.

— Така — каза Роксентър. — Сега Бери като нотариус трябва да провери документите ви за самоличност. Оставете си портфейлите на бюрото.

Тримата изпълниха нареждането му.

Бери прегледа документите им и свери подписите. Започна усърдно да подпечатва паториалната заверка на всеки документ. Роксентър му прошепна нещо.

Адвокатът от Уолстрийт стигна до последния лист. Беше декларацията на Хелър.

— Подписал си се като Джером Терънс Уистър. Но искам и от тебе да се подпишеш с името Делбърт Джон Роксентър Младши Първи. Ще ти дам друг формуляр.

Заобиколи Хелър и тръгна към стената, където бе оставил куфарчето си. Подаде на Хелър втория формуляр.

Хелър се наведе да го попълни и да сложи подписа си.

Погледът му се плъзна по полираната сребърна мастилница на бюрото.

Видя разкривеното отражение на Бери, който държеше пистолет!

Хелър се извъртя и ръката му мигновено се стрелна напред.

Стисна китката на Бери и я вдигна към тавана.

ПИСТОЛЕТЪТ ГРЪМНА!

Хелър сви ръката назад и удари Бери с пистолета.

Кожата по главата на адвоката се разпра чак до костта.

— СТОЙТЕ! — отекна вик.

Хелър се озърна.

Вратата на кабинета беше широко отворена.

ТАМ БЕ КОЛЕНИЧИЛ ПЕХОТИНЕЦ С БАЗУКА!

ОЩЕ ДВАМА ВОЙНИЦИ СЕ ЦЕЛЕХА В ПУШКИТЕ СИ В ХЕЛЪР!

Бери се свлече зад дивана, от главата му шуртеше кръв.

Оръжието остана в ръката му!

Хелър стоеше пред войниците и нищо не можеше да направи. Твърде далече бяха, за да се втурне към тях.

Роксентър се изправи, острият му кикот прозвуча налудничаво. Прибра всички документи. Прибра и портфейлите на тримата. Измъкна изпод бюрото огромен стоманен куфар с цифрова ключалка. Различаваше се от сейф само по дръжката. Роксентър отвори куфара.

— Значи си мислите, че ще спазя такова смахнато споразумение? Исках само да докопам патентите ви! Сега ще скрия всичко това и ще продължавам да снабдявам света с изгодния за мен петрол.

Той надзърна зад дивана. Бери приличаше на труп.

Роксентър прибра и последния лист в куфара, затвори го и набра цифровата комбинация.

В стаята нахълта генерал-майор, последван от взвод войници.

— Генерале, — заповяда Роксентър, — пазете тези отрепки, докато се върна. И понеже тогава вече ще сме във военно положение, ще ги изправим пред наказателния взвод!