Какавидите

7

Раждането на сестра ми Петра ме изненада истински, макар само донякъде да изненада и всички останали.

Седмица-две преди това в къщи леко, макар и неясно защо, витаеше духът на очакването; но нито споменаха, нито обявиха бъдещето събитие. Самият аз имах непотвърденото чувство, че ме държат настрана от нещо предстоящо, докато една нощ се чу как проплака бебе. Звукът беше силен и не можеше да се сбърка с друго, при това беше сигурно, че предния ден в къщата нямаше никакво бебе. На сутринта обаче никой не каза нито дума за нощния плач. Пък и никой не би се осмелил да спомене това открито, преди да бъде извикан инспекторът, за да издаде удостоверение, че това е човешко дете, което е истинско подобие. Ако за жалост излезеше, че то не е пълно подобие и следователно не подлежи на удостоверяване, хората щяха да продължат да не забелязват факта, и щяха да предпочитат това нещастно събитие никога да не беше станало.

Веднага щом се разсъмна, баща ми изпрати един от конярите да повика инспектора и в очакване на пристигането му всички в къщи се мъчеха да прикрият притеснението си, като се преструваха, че денят е като всеки друг ден.

Времето минаваше и все повече си личеше, че не е така, защото вместо да доведе със себе си инспектора, както се предполагаше в случай, че човек е с общественото положение и влиянието на баща ми, конярят се завърна с учтивото послание, че инспекторът без съмнение ще направи всичко възможно, за да успее да посети къщата ни по някое време през деня.

Дори за един праведник не е разумно да се кара с местния си инспектор и да го обижда пред хората. Инспекторът има прекалено много начини да си го върне.

Баща ми страшно се ядоса, още повече, че според обичая не можеше да си позволи да признае защо се е ядосал. При това ясно разбираше, че намерението на инспектора е било да го ядоса. Прекара сутринта из къщата и двора, като от време на време избухваше по незначителни поводи, затова всички ходеха на пръсти и работеха усилено, за да не привличат вниманието му.

Хората не се осмеляваха да обявят раждането на дете, докато то не е официално огледано и одобрено. Колкото по-дълго се бавеше официалното съобщение, толкова повече време имаха злобните да съчиняват причини за забавянето. Всеки солиден човек гледаше да получи удостоверение колкото се може по-бързо. Тъй като за „бебе“ нито се споменаваше, нито се намекваше, трябваше да се преструваме, че майка ми пази стаята поради лека простуда или някакво друго неразположение.

Сестра ми Мери изчезваше сегиз-тогиз при нея, а през останалото време се мъчеше да скрие притеснението си, като даваше на висок глас нареждания на домашните помощнички. Принудих се да се навъртам наоколо, за да не изпусна съобщението, когато го направят. Баща ми продължаваше да си намира работа.

Напрежението не спадаше, защото всички знаеха, че в двата последни подобни случая не бяха издали удостоверения. Баща ми сигурно добре съзнаваше — без съмнение, това го съзнаваше и инспекторът, — че навсякъде тихичко обсъждат дали той, както му позволява законът, ще изгони майка ми, ако излезе, че резултатът е отново нещастен. Междувременно, тъй като щеше да бъде както признак на лош тон, а също така и унизително да се тича подир инспектора, не ни оставаше друго, освен да понасяме напрежението, колкото се може по-твърдо.

Инспекторът се появи чак в средата на следобеда, възседнал едва пристъпващото пони. Баща ми се стегна и излезе да го посрещне; усилието да бъде поне външно любезен едва не го задуши. Дори тогава инспекторът не се разбърза. Слезе спокойно от коня и бавно влезе в къщата, като поведе разговор за времето. С почервеняло лице баща ми го предаде на Мери, която го заведе в стаята на майка. Тогава настъпи най-мъчителното чакане.

По-късно Мери каза, че невероятно дълго време инспекторът повтарял „хъм“ и „аха“, докато оглеждал най-подробно бебето. Накрая инспекторът се появи, но лицето му беше безизразно. Седна на масата в рядко използуваната всекидневна и доста дълго се суети, докато остреше пачето си перо. После извади една бланка от чантата си и преднамерено бавно написа удостоверението, че бебето е истинско човешко същество от женски пол, и че не е забелязал никакви видими признаци на отклонение. Известно време гледа замислено бланката, сякаш не беше напълно доволен. Поколеба се малко, преди да сложи датата и да се подпише, после внимателно изсипа отгоре пясък и подаде удостоверението на вбесения ми баща, все още с леки признаци на несигурност. Разбира се, вътрешно той изобщо не изпитваше съмнения, иначе щеше да извика арбитър — баща ми също ясно разбираше това.

Накрая съществуването на Петра можеше да бъде обявено. Тържествено ми съобщиха, че имам нова сестра, и след малко ме заведоха при бебето, което лежеше в люлката до леглото на майка ми.

Изглеждаше толкова розово и сбръчкано, че не разбирах напълно как инспекторът можеше да бъде толкова сигурен. Явно обаче бебето беше в ред, щом беше дадено удостоверение. Никой не можеше да обвини инспектора — значи сестра ми наистина изглеждаше нормална като всяко новородено…

Докато се изреждахме да я видим, чу се обичайният гонг от конюшнята. Всички във фермата оставиха работата и скоро се събрахме в кухнята за благодарствена молитва.

…Два или три дни след раждането на Петра случайно попаднах на данни от семейната история, които бих предпочел изобщо да не научавам.

Седях си тихо в стаята до спалнята на родителите ми, където майка ми все още лежеше. Положението ми беше въпрос на шанс, а и на стратегия. Това беше последното място, където успявах да се скрия след обедното ядене, докато хората се разотидеха и можех да се измъкна, без да ми дадат работа за следобеда. Досега никой не ме беше търсил там. Въпросът бе просто да не се показвам поне половин час. Мястото беше много удобно, но сега трябваше да бъда предпазлив, защото в последно време измазаната с глина плетена преграда между стаите се беше попукала и трябваше да се движа внимателно на пръсти, за да не ме чуят родителите ми.

В споменатия ден тъкмо вече си мислех, че съм оставил достатъчно време на хората отново да се заловят с работа, когато на двора спря двуколка. Като минаваше пред прозореца, аз мярнах леля си Хериът, хванала юздите.

Бях я виждал само осем-девет пъти, защото живееше на петнадесет мили оттук по посока на Кентак, но макар да я познавах малко, я обичах. Беше около три години по-млада от майка ми. Наглед двете сякаш си приличаха, но всяка черта на леля Хериът изглеждаше смекчена, така че тя в крайна сметка бе по-различна. Външността й ме караше да изпитвам чувството, че виждам майка си като млада — както, мислех си, ми се искаше да е изглеждала. С леля ми се разговаряше по-лесно, тя изобщо нямаше угнетяващия навик да ме слуша само за да ме поправя.

Внимателно, по чорапи пристъпих до прозореца и я наблюдавах как разпряга коня, взема един бял вързоп от двуколката и влиза в къщата. Не беше срещнала никого, защото след малко чух стъпките й край вратата и резето в съседната стая изскърца.

— А, Хериът! — чу се учуденият възглас на майка ми, не съвсем одобрителен. — Толкова скоро идваш! Да не искаш да кажеш, че си носила малкото бебе през целия този път?

— Права си — чу се гласът на леля Хериът, приела укора на майка ми. — Но нямаше как, Емили. Нямаше как. Разбрах, че си родила преждевременно, и… о, то било тука. Много хубаво момиченце. Много хубаво бебе, Емили.

Настъпи мълчание. После леля ми добави:

— И моето е хубаво, нали? Нали е много хубаво?

Започнаха да си разменят взаимни поздравления, които не ме интересуваха особено. Не вярвах, че бебетата се различават особено едно от друго. Майка ми каза:

— Така се радвам за тебе, мила. Сигурно Хенри е много доволен.

— Разбира се — отвърна леля Хериът, но нещо не беше наред в начина, по който го каза. Дори за мене беше ясно. Леля бързо продължи: — Роди се преди една седмица. Не знаех какво да правя. После чух, че си роди ла по-рано, че и твоето е момиче и все едно, че бог беше отговорил на молитвите ми.

Леля поспря и след малко добави, сякаш между другото, което се разбра веднага:

— Получи удостоверение за нея, нали?

— Разбира се — отвърна майка ми рязко, готова да се обиди.

Представях си израза, който придобиваше лицето й в такива случаи. Когато заговори отново, в гласа й се прокрадна някакво притеснение:

— Хериът! — каза мама рязко. — Да не би да искаш да кажеш, че ти не си получила удостоверение?

Леля ми не отвърна, но ми се стори, че чух сподавен вопъл. Майка каза недружелюбно и настойчиво:

— Дай да разгледам детето по-подробно.

Известно време не се чуваше нищо, само леля ми простена един-два пъти. После каза неуверено:

— Виждаш, че е нещо съвсем дребно. Нищо особено.

— Нищо особено ли! — сряза я майка ми. — Имаш безочието да донесеш чудовището си в къщата ми и да твърдиш, че е нищо особено?!

— Защо чудовище? — гласът на леля Хериът звучеше така, сякаш й бяха ударили плесница. Тя избухна в тихи ридания.

Не след дълго майка ми каза:

— Нищо чудно, че не си посмяла да повикаш инспектора.

Леля Хериът продължи да плаче. Майка ми изчака хлипането да позатихне, преди да попита:

— Хериът, искам да зная защо си дошла. Защо си донесла бебето?

Леля Хериът си избърса носа. Когато заговори, гласът й беше безизразен и равен.

— Когато я родих… когато я видях, поисках да се самоубия. Знаех, че никога няма да я одобрят, макар че й няма нищо особено. Но не го направих, защото си помислих, че може и да успея да я спася. Обичам я. Чудесно момиченце е — да не беше това. Нали е чудесна?

Майка ми не отвърна. Леля Хериът продължи:

— Не зная защо, но се надявах. Знаех, че мога да я позадържа, преди да ми я отнемат — поне през месечния срок, който разрешават, преди да се съобщи за раждането. Реших, че ще я оставя при мене поне за това време.

— А Хенри? Какво каза?

— Той… той каза, че трябва веднага да съобщим. Но аз не му позволих. Не можех, Емили. Мили боже, та това е за трети път! Оставих я при себе си, молех се и се надявах. После, когато чух, че твоето бебе се е родило по-рано, реших, че бог е отговорил на молитвите ми.

— Виж какво, Хериът — каза хладно майка ми, — съмнявам се, че това има нещо общо с тебе. Пък и не разбирам — добави тя многозначително — какво имаш предвид.

— Мислех си — продължи леля Хериът вече съвсем обезкуражена, като се насилваше да говори, — че мога да оставя бебето си при тебе и да взема за малко твоето…

Майка ми зяпна от учудване. Явно не можеше да намери думи, за да говори.

— Само за ден-два, само докато получа удостоверението — продължаваше да увърта леля Хериът. — Ти си моя сестра, Емили — моя сестра, и единственият човек на света, който може да ми помогне да запазя детенцето си.

Леля ми отново се разплака. Отново настъпи дълго мълчание, после прозвуча гласът на майка ми:

— През целия си живот не съм чувала по-възмутително нещо. Да дойдеш и да ми предлагаш да взема участие в един безнравствен, престъпен заговор, за да… Трябва да си се побъркала, Хериът. Как си могла да помислиш, че мога да ти дам…

Гласът й замлъкна, защото от коридора се чуха тежките стъпки на баща ми.

— Джоузеф — каза майка, когато той влезе, — изпрати я да си върви. Кажи й да напуска къщата и да си вземе това нещо.

— Но мила — каза баща ми изумен, — та това е сестра ти Хериът!

Майка ми му описа подробно положението. Леля Хериът не издаде нито звук. Накрая той попита с невярващ глас:

— Вярно ли е това? Наистина ли затова си дошла?

Бавно и уморено леля Хериът каза:

— Това е за трети път. Ще ми вземат бебето, както взеха другите две. Не мога да го понеса — не мога. Мисля, че Хенри ще ме изгони. Ще си намери нова жена, която да му ражда нормални деца. Няма да ми остане нищо на този свят, изобщо нищо. Дойдох тук с надеждата, че ще намеря съчувствие и помощ. Емили е единственият човек, който може да ми помогне. Сега… сега виждам колко глупава съм била, че изобщо съм се надявала…

Никой не отговори на думите й.

— Е, добре. Разбирам. Отивам си — каза тя съвсем съсипана.

Баща ми обаче не беше човек, който да остави отношението си неизяснено.

— Не ми е ясно как си се осмелила да дойдеш с подобно предложение тук, в една богобоязлива къща — каза той. — И което е по-лошо, изглежда не изпитваш нито капка срам или угризение.

Когато му отговори, гласът на леля Хериът беше по-уверен:

— Защо да изпитвам? Не съм направила нищо, от което да се срамувам. Не изпитвам срам — само съм съкрушена.

— Не изпитваш срам ли! — повтори баща ми. — Не изпитваш срам, че си родила на бял свят една подигравка на образа на Създателя! Че се мъчиш да изкушиш сестра си за един престъпен заговор!

Той пое дълбоко въздух и продължи в стила на проповедите:

— Враговете господни са ни обкръжили. Търсят начин да ударят него, като ударят нас. Те безконечно работят, за да осакатят истинското подобие; намират по-слабите места и се опитват да омърсят расата. Ти си съгрешила, жено, погледни в сърцето си и ще видиш, че си съгрешила. Грехът ти е намалил съпротивителните ни сили, врагът ни е нанесъл удар чрез тебе. Върху дрехата си носиш кръст, който да те защищава, но ти не си го носила винаги в сърцето си. Не си бдяла непрекъснато, за да избегнеш нечистото. Затова си родила Отклонение — а всяко отклонение от вярното подобие не е нищо друго, освен осквернение. Родила си у родство.

— Едно клето малко бебе.

— Бебе, което, ако беше успяла, щеше да порасне и да даде поколение, а от неговото поколение щеше да плъзне замърсяване на расата, докато започнат да ни заобикалят само мутанти и гадости. Точно това се е случвало на места, където волята и вярата не са били достатъчно силни, но тук това никога няма да се случи. Нашите прадеди са били хора на място, а ние следваме заветите им. Може ли да ти бъде позволено да предадеш всички ни? Да излезе, че прадедите ни са живели напразно? Засрами се, жено! А сега си върви. Върви и се отдай на покаяние, а не на съпротивление. Обяви детето си, както е според закона. После изтърпи наказанието си, за да се пречистиш. И се моли. Има много неща, за които да се молиш. Не само си извършила осквернение, като си създала лъжливо подобие — в своята наглост ти се противопоставяш на закона, ти си съгрешила преднамерено. Аз съм милостив човек — няма да искам осъждането ти за това. На тебе остава да очистиш съвестта си, да паднеш на колене и да се молиш — да молиш опрощение на преднамерения си грях, както и за останалите си грехове.

Чуха се леки стъпки. Бебето тихо проплака, когато леля Хериът го взе. Тя тръгна към вратата, вдигна резето и се спря:

— Ще се моля — каза тя. — Да, ще се моля.

За миг замълча, после продължи по-твърдо и по-уверено:

— Ще се моля бог да изпрати милосърдие в този страшен свят, да изпрати състрадание към слабите и любов към окаяните и нещастните. Ще го попитам дали наистина такава е неговата воля — децата да страдат и душите им да бъдат прокълнати заради някое петънце върху тялото… И ще го моля също да пречупи волята на безгрешните…

После вратата се затвори и чух как тя бавно върви по коридора.

Предпазливо отидох до прозореца, гледах я как излиза и как внимателно слага белия вързоп в двуколката. Няколко мига тя стоя неподвижно, загледана в него, после отвърза коня, качи се в колата и взе вързопа на скута си, като с една ръка го уви в наметалото.

Обърна се. Картината се отпечати завинаги в мене. Бебето бе полегнало на ръката й, през полуразкопчаното й наметало се виждаше горната част от кафявия, обшит с ширит кръст на сивобежовата й рокля, очите й, вперени в къщата, сякаш не виждаха нищо, а лицето й бе застинало като гранит…

После тя дръпна юздите и потегли.

Зад мене в съседната стая баща ми казваше:

— Тя е и еретичка! Опитът за подмяна може да не се взема под внимание — жените в такова състояние понякога имат странни хрумвания. Бях готов да го отмина, стига да обявеше раждането на детето. Но ересът е нещо друго. Освен че е безсрамна, тя представлява и опасност — никога не съм подозирал, че твоя сестра може да бъде толкова порочна. Как може да си помисли, че ще се съгласиш, когато добре знае, че ти самата два пъти изтърпя наказанието си! Такава ерес — и то в къщата ми! Това не може да мине току-така.

— Тя сигурно не разбира какво говори — каза неуверено майка ми.

— Време е да разбере. Наш дълг е да я накараме да разбере.

Майка ми се опита да отговори, но гласът й се разтрепера. Тя заплака. За първи път я чувах да плаче. Гласът на баща ми продължаваше да обяснява каква нужда има от Чистота както в мислите, така и в душата и в поведението и колко особено важно е това за жените. Все още говореше, когато излязох на пръсти.

Не можех да не изпитвам голямо любопитство към „дреболията“, с която се различава бебето — чудех се дали няма, да речем, допълнителни пръсти като Соуфи. Но никога не научих това.

Когато на следващия ден дойдоха да ни съобщят, че са намерили в реката тялото на леля ми Хериът, никой не спомена, че е имало и бебе…