Какавидите

13

Ездачът сигурно нито за миг не се усъмни кои сме, защото щом ни съзря, хвърли поводите и смъкна лъка от рамото си. Преди да опъне тетивата, ние вече бяхме пуснали стрели към него.

Не бяхме свикнали с походката на великанския кон, затова и двете стрели задминаха човека. Той успя повече. Стрелата му профуча помежду ни и одраска главата на коня. Аз отново не улучих, но втората стрела на Роузалинд попадна в шията на коня му. Животното отстъпи назад и човекът едва не падна, после обърна коня и започна да препуска пред нас. Изпратих още една стрела подире му, и улучих коня в крака. Той заскача настрани, хвърли ездача в храстите и се втурна с всички сили по пътя.

Отминахме падналия човек, без да спираме. Той се сви, когато огромните копита изчаткаха на стъпка-две от главата му. На следващия завой се обърнахме и видяхме, че е седнал и оглежда раните си. Най-неприятното в случката бе, че сега пред нас имаше ранен кон без ездач, който можеше да вдигне предварително тревога.

Две мили по-нагоре гората внезапно свърши и се озовахме пред една тясна обитавана долина. Имаше около миля и половина голо поле, преди дърветата отново да започнат в далечината. Повечето от земята представляваше пасбище; виждаха се овци и добитък в кошари с огради от пръти и колове. Точно вляво от нас имаше обработваема земя. Покаралият посев изглежда беше овес, но с такива отклонения, че у дома отдавна щяха да са го изгорили.

Тази гледка ни даде сили, защото означаваше, че почти бяхме стигнали до Дивите земи, където не можеха да опазват стопанствата си чисти.

Пътят се спускаше по леко наклонен хълм към една ферма, която представляваше само струпани колиби и навеси. В мястото между тях, което служеше за двор, видяхме четири-пет жени и двама мъже, наобиколили един кон. Така го разглеждаха, че веднага разбрахме кой е конят. Явно току-що беше пристигнал и хората все още споряха какво се е случило. Решихме да продължим напред, за да не им дадем време да се въоръжат и да тръгнат да ни търсят.

Те бяха дотолкова погълнати да разглеждат коня, че ние изминахме половината разстояние до дърветата преди някой да ни забележи. После един мъж вдигна очи и всички го последваха. Сигурно дотогава не бяха виждали великански коне и при вида на двата коня, които препускаха срещу им с гръмотевичен тътен на копитата, мигновено се вцепениха от учудване. Но конят в средата им развали живата картина: дръпна се назад, зацвили и препусна, като ги разпръсна.

Нямаше нужда да стреляме. Цялата група се втурна към портите да търси убежище, и ние изтрополихме тежко през двора на фермата без никакви затруднения.

Пътят завиваше наляво, но Роузалинд накара коня да продължи напред към началото на гората. Прътовете хвърчаха настрани като клонки и ние продължавахме да се носим в тежък тръс през полето, оставяйки подире си една след друга счупените огради.

Когато стигнахме дърветата, озърнах се назад. Хората от фермата, напуснали прикритията, стояха, ръкомахаха и гледаха как се отдалечаваме.

Три-четири мили по-нататък стигнахме до по-оголена местност, различаваща се от всичко, което бяхме виждали дотогава. Тук-таме имаше пръснати дръвчета, храсталаци и гъсталаци. Тревата почти навсякъде беше с големи остри листа; на места растеше на чудовищни огромни туфи, а насочените й като остриета върхове бяха високи осем-десет стъпки.

Пробивахме си път и в продължение на още два часа гледахме да вървим все на югозапад. После навлязохме сред група странни на вид дървета, но нормално високи. Мястото беше прикрито, а вътре имаше няколко пространства, където растеше по-обикновена трева, подходяща за храна на конете. Решихме да отпочинем малко и да поспим.

Сложих букаи на конете, докато Роузалинд постилаше одеялата и след малко вече гладно гълтахме храната. Цареше приятно спокойствие, но изведнъж Петра рязко излъчи една от ослепителните си картини и аз си прехапах езика.

Роузалинд присви очи и хвана главата си с ръка.

— Какво правиш, дете! — скара се тя.

— Извинявайте. Забравих — отвърна Петра машинално.

Стоя известно време с наклонена на една страна глава, след това ни каза:

— Жената иска да разговаря с някой от вас. Моли всички да се опитате да уловите мислите й, тя ще се помъчи да говори много високо.

— Добре — съгласихме се ние. — Ти обаче мълчи, иначе съвсем ще ослепеем.

Напрегнах се колкото можех, опънал чувствителността си за приемане до крайност, но не долових нищо, или по-скоро само нещо като потрепването на мараня.

Отпуснахме се.

— Не става — казах аз. — Петра, ще трябва да й кажеш, че не можем да стигнем до нея. Готови…!

Постарахме се с всички сили да заглушим последвалата размяна на мисли, след това Петра намали силата под зашеметяващото равнище и започна да ни предава мислите, които получаваше. Те бяха съвсем прости по форма, защото тя трябваше да ни ги предава, дори без да ги разбира; в резултат те стигаха до нас като неясно бебешко бръщолевене, с много повторения — за да бъде сигурно, че сме ги схванали. Едва ли е възможно да се даде някаква представа с думи какво в крайна сметка получавахме, но от значение беше общото впечатление, а него получавахме достатъчно ясно.

Най-много се наблягаше на голямото значение — на голямото значение, което отдаваха, но не на нас, а на Петра: трябвало да я опазим на всяка цена. Притежавала нечувана сила на излъчване — и то без специално обучение; представлявала явление от голяма важност. Вече ни били изпратили помощ, но докато стигнела до нас, трябвало да печелим време и да се пазим — да пазим главно Петра, а не себе си — и то на всяка цена.

Имаше още много неща, които бяха по-неясни, смесени с цялото, но безгрешно разбрахме какво се смяташе за най-значително.

— Приемахте ли? — попитах останалите, когато свършихме.

Бяха приемали. Отговори Майкъл:

— Ужасно объркано е всичко. Няма съмнение, че сравнена с нашата, силата на Петра да излъчва е забележителна; стори ми се обаче, че жената показа учудване, че я среща сред първобитни хора — забелязахте ли това? А под „първобитни хора“ като че ли имаше предвид нас.

— Така е — потвърди Роузалинд. — Не може и дума да става за съмнение.

— Сигурно в нещо не сме се разбрали — намесих се аз. — Може би Петра по някакъв начин й е внушила впечатлението, че сме Оградни жители. А що се отнася до…

Изведнъж бях заглушен от възмутения протест на Петра. Опитах се да не му обръщам внимание и продължих:

— А що се отнася до помощта, сигурно и за това нещо не сме се разбрали. Жената е далече на югозапад, а всеки знае, че нататък има безкрайни пространства от Зли земи. Дори да свършват някъде и тя да е от другата им страна, как бихме могли да получим помощ?

Роузалинд отказа да спори по този въпрос.

— Ще почакаме и ще видим — заяви тя. — Засега единственото, което искам, е да поспя.

И аз изпитвах същото чувство и тъй като Петра беше спала в коша през повечето време, казахме й да пази и да бъде нащрек и веднага да ни събуди, ако види или чуе нещо подозрително. И двамата с Роузалинд заспахме още преди да положим глави на постелката.

…Събуди ме Петра, която разтърсваше рамото ми. Слънцето скоро щеше да залезе.

— Майкъл се обажда — обясни ми тя.

Освободих мислите си за него.

— Отново са по дирите ви. Стигнали са в малка ферма до Дивите земи. Спомняш си, че минахте оттам, нали?

Спомнях си. Майкъл продължи:

— Там сега се събира хайка. Ще се насочат по следите ви веднага, щом се разсъмне. Най-добре веднага тръгвайте. Не зная каква е местността пред вас, но е възможно да ви пресрещнат от запад, за да ви отрежат пътя. Ако го направят, положително ще се разделят на малки групи през нощта. Не могат да си позволят да направят кордон от единични постове, защото наблизо се навъртат Оградни жители. Затова, ако имате късмет, ще успеете да се промъкнете.

— Добре — съгласих се уморено аз. После се сетих да попитам нещо, за което отдавна си мислех.

— А какво стана със Сали и Кетърин?

— Не зная. Не отговарят. Вече доста сме се отдалечили. Някой знае ли нещо?

Обади се Рейчъл, звучеше слабо, поради разстоянието.

— Кетърин беше в безсъзнание. След това вече нищо не се разбираше. Марк и аз се боим, че…

Тя заглъхна и потъна в мъглявина, нежелаеща да продължи.

— Казвай — обади се Майкъл.

— Кетърин беше в безсъзнание толкова дълго, че се чудим… дали не е мъртва.

— А Сали?

Този път нежеланието на Рейчъл да говори беше още по-голямо.

— Струва ни се… Страхуваме се, че с разума й е станало нещо странно… На един-два пъти уловихме за кратко неясна картина. Много слаба, без всякаква острота, затова се боим, че…

И Рейчъл, погълната от мъка, заглъхна… Мина малко време, преди да се появи Майкъл с ясните си концентрирани образи.

— Разбираш какво значи това, нали? Дейвид, ние сме ги уплашили. Готови са да ни унищожат в желанието си да научат нещо повече за нас, стига да попаднем в ръцете им. На всяка цена трябва да опазиш Роузалинд и Петра — много по-добре е сам да ги убиеш, отколкото да им се случи това. Разбираш ме, нали?

Погледнах Роузалинд, която спеше до мене. Червенината на залеза блестеше в косата й. Помислих си за болката, която беше излъчила Кетърин. Представата, че Роузалинд и Петра можеха да изпитат същото страдание, ме накара да потреперя.

— Да — казах на Майкъл и останалите. — Разбирам.

Известно време усещах как другите ми съчувствуват и ме насърчават, после те изчезнаха.

Петра ме гледаше доста озадачено и уплашено. Попита ме тъжно с думи:

— Защо Майкъл ти каза, че трябва да убиеш двете ни с Роузалинд?

Овладях обзелите ме чувства.

— Само в случай, че ни заловят — отвърнах й аз и се опитах това да прозвучи като нещо разумно и съвсем обикновено при създалото се положение. Петра поразмисли върху това мъдро, после попита:

— А защо?

— Защото… — започнах аз. — Нали разбираш, ние се различаваме от тях, защото те не могат да правят мисловни образи, а обикновените хора се страхуват от тези, които се различават от тях…

— А защо трябва да се страхуват от нас? Нищо лошо не им правим — прекъсна ме Петра.

— Мисля, че не зная точно защо — отвърнах й аз. — Но се страхуват. Това е въпрос на чувствата, а не на разума им. Колкото по-глупави са, толкова повече смятат, че всички хора трябва да си приличат. А усетят ли страх, стават жестоки и искат да наранят тези, които се различават…

— Защо? — продължи да пита Петра.

— Просто така. Затова, ако ни уловят, ще ни причинят много болка.

— Не виждам защо — упорствуваше Петра.

— Така се получава. Много сложна и неприятна работа е — казах й аз. — Ще ти стане по-ясно, когато пораснеш. Най-важното е, че ние не искаме да мъчат двете ви с Роузалинд. Спомняш ли си, когато заля крака си с вряла вода? Още повече ще те боли. Много по-добре е човек да е мъртъв — все едно, че е заспал много дълбоко и те не могат да го събудят, за да го измъчват.

Погледнах Роузалинд. Спеше, а гръдта й се издигаше и спускаше. По бузата й се бе плъзнал кичур коса, нежно го отместих и я целунах леко, за да не я събудя.

След малко Петра се обади:

— Дейвид, когато ни убиеш с Роузалинд…

Прегърнах я.

— Тихо, миличка. Това няма да се случи, защото няма да им позволим да ни хванат. Хайде сега да събудим Роузалинд, но да не й казваме за това. Може да се разтревожи — нека го запазим в тайна, искаш ли?

— Добре — съгласи се Петра и леко дръпна Роузалинд за косата.

Решихме отново да хапнем и да продължим малко след здрачаване, за да можем да се ориентираме по звездите. Петра беше необичайно мълчалива по време на яденето. Отначало реших, че разсъждава върху неотдавнашния ни разговор, но излезе, че греша — след малко тя се откъсна от размишленията си и каза с обичаен тон:

— Зеландия трябва да е странно място. Хората там могат да правят мисловни образи — е, не съвсем всички, но почти всички, и никой не кара другите да страдат заради това.

— А, значи ти си разговаряла, когато легнахме да спим, така ли? — подметна Роузалинд. — Трябва да ти кажа, че за нас това време е било много удобно.

Петра не обърна внимание на думите й, а продължи:

— Не всички от тях обаче го правят добре, повечето са като тебе и Дейвид — каза ни тя нелюбезно. — Но тя го прави много по-добре, отколкото останалите; тя има две малки деца и смята, че те също ще го правят добре, само че все още са прекалено малки. Обаче смята, че децата й едва ли ще бъдат добри колкото мене. Казва, че аз правя най-силните картини от мисли — завърши с доволство Петра.

— Това ни най-малко не ме учудва — каза й Роузалинд. — Следващото, което трябва да научиш, е картините ти да са добри, а не само шумни — поохлади тя Петра.

Сестра ми не се смути.

— Жената каза, че ще го правя още по-добре, ако упорствувам, а когато порасна, ще имам деца и те също ще могат да правят такива силни картини.

— Значи да упорствуваш, така ли? — каза Роузалинд. — А защо? Моето мнение е, че мисловните образи носят само беди.

— Но не и в Зеландия — каза Петра и поклати глава. — От жената разбрах, че там всички искат да се научат да ги правят, а тези, които не успяват много, се занимават много усилено, за да се усъвършенствуват.

Замислихме се върху думите й. Спомних си, че чичо Ексъл ми разказваше за разни места отвъд Черните брегове, където Отклоненията смятали, че те са истинското подобие, а всички останали са мутанти.

— Тя каза — натърти Петра, — че на хората, които разговарят само с думи, не им достига нещо. Каза, че трябва да ги съжаляваме, защото, колкото и да остаряват, те никога няма да започнат да се разбират по-добре. Цял живот ще си бъдат самотни, никога няма да мислят като едно цяло.

— Не мога да кажа, че засега изпитвам особено съжаление към тях — забелязах аз.

— Жената казва, че така трябва, защото на тях им се налага да водят много скучен и глупав живот, в сравнение с хората, които си изпращат картини — заяви Петра, сякаш изричаше мъдрост.

Оставихме я да си бърбори. Повечето неща, за които разказваше, изглеждаха безсмислени — вероятно Петра не ги беше разбрала както трябва, но от всичко ставаше най-вече ясно, че зеландците — които и да бяха, където и да живееха — имаха много високо мнение за себе си. Започна да ми изглежда повече от вероятно, че Роузалинд имаше право, когато твърдеше, че под „първобитни“ жената има предвид обикновените хора в Лабрадор.

…Когато звездите изгряха, потеглихме отново. Продължавахме да криволичим в югозападна посока между групи дървета и шубраци. От уважение към предупреждението на Майкъл се движехме колкото се може по-тихо, наострили уши и очи да забележим веднага, ако ни пресрещат. Изминахме няколкото мили, без да чуем нищо, освен непрекъснатото приглушено потропване на конските копита, лекото проскърцване на поводите и кошовете, и от време на време — шума от някое животинче, което бяга от пътя ни.

След три часа или повече, започнахме да различаваме пред себе си неясни очертания на по-тъмна местност, а след още малко — началото на друга гора, на плътна маса, която се издига като черна стена.

В мрачината не можеше да се каже колко е гъста. Най-добре изглеждаше да продължаваме все напред, докато я стигнем, а после, ако излезе непроходима, да вървим по края, докато намерим подходящо място да навлезем във вътрешността.

Така и направихме. Бяхме стигнали на около стотина ярда от гората, когато съвсем ненадейно отзад прозвуча изстрел и куршумът изсвири покрай нас.

Конете се подплашиха и се втурнаха напред. Едва не изхвръкнах от коша. Задният кон се задърпа и поводът, с който беше вързан, се скъса. Конят препусна право към гората, но после се поколеба и зави наляво. Нашият кон презглава се втурна подире му. Не ни оставаше нищо друго, освен да се крепим и да се държим здраво за кошовете, носещи се сред облака от буци и камъни, отскачащи от копитата на първия кон.

Някъде зад нас отново прозвуча изстрел и конете забързаха още повече…

Известно време продължавахме да летим в тежък, разтърсващ земята галоп. После нещо проблесна отпред и малко вляво. Когато изстрелът прозвуча, конят ни се сепна, подскочи настрани, зави надясно и хукна към гората. Снишихме се още повече и навлязохме сред дърветата.

Имахме късмет, че влязохме в гората там, където големите дървета растяха доста раздалечено, но въпреки това усещането беше кошмарно — клоните плющяха и се закачаха в кошовете. Великанският кон, без да обръща внимание, тежко вървеше напред, като избягваше по-големите дървета и се промъкваше покрай по-малките; пробиваше си път с цялата си тежест, а клоните и фиданките попукваха и се чупеха под яростния му напор.

След време конят, разбира се, забави ход, но паническата му решителност да избяга далече от пушките не намаля. Трябваше да се държа с ръце, крака и цяло тяло, за да се опазя да не стана на парчета вътре в коша и почти не се осмелявах да вдигна глава, за да огледам наоколо макар набързо — страхувах се да не ме удари някой клон.

Не можех да кажа със сигурност дали ни преследват, но не изглеждаше вероятно. Под дърветата беше не само по-тъмно, но и всеки кон с обикновен ръст несъмнено щеше да се изкорми при опита си да ни последва през счупените стебла, които стърчаха като колове зад нас.

Конят ни започна да се успокоява, забави крачка и се поукроти; вместо да се втурва, без да гледа, взе да избира пътя. След малко дърветата вляво се разредиха. Роузалинд се наведе през коша, улови отново поводите и насочи животното нататък. Стигнахме по обиколен път до малко тясно пространство, където отново видяхме звезди над главите си. Дали това беше пътека, направена от хора, или естествена просека в гората, не се виждаше добре. За миг поспряхме и се чудехме дали да рискуваме и да тръгнем по нея, после решихме, че по-лекият път ще компенсира несгодите в началото на преследването, затова завихме на юг по пътеката. От едната страна се чу пукане на клони; и двамата са Роузалинд се обърнахме нататък с готови за стрелба лъкове, но шумът идваше от другия великански кон. Пристигна в тръс от тъмнината, радостно изцвили и си зае мястото подире ни, сякаш все още бе вързан за въжето.

Сега повърхността беше още по-неравна. Пътеката се виеше, заобикаляше покрай струпани скали, спускаше се по стръмни клисури, пресичаше малки потоци. Понякога имаше доста открити места, другаде короните на дърветата се преплитаха. Естествено, напредвахме бавно.

Реших, че вече без съмнение се намираме в Оградната област. Не се знаеше дали преследвачите щяха да се осмелят да ни търсят и там. Когато се опитахме да се посъветваме с Майкъл, той не ни отговори и предположихме, че спи. Недоумявахме дали беше дошло времето да се освободим от великанските коне, които ни издаваха; може би трябваше да ги подгоним по пътеката, а да тръгнем пеша в друга посока. Трудно ни беше да вземем решение, без да имаме някакви вести. Щеше да бъде глупаво да прогоним животните, без да сме сигурни, че преследването ще продължи и в Оградата, но ако го направеха, щяха да ни настигнат бързо, защото щяха да се придвижват много по-лесно през деня, отколкото ние сега. Освен това бяхме уморени и изгледите да тръгнем пеша далече не бяха привлекателни. Още веднъж безуспешно се опитахме да установим връзка с Майкъл. А миг по-късно вече бяхме лишени от тази възможност. Бяхме в едно от местата, където клоните се преплитаха над главите ни и образуваха тъмен тунел, през който конете вървяха бавно и внимателно. Внезапно нещо се стовари отгоре ми и ме притисна в коша. Нищо не бях забелязал и нямах възможност да стрелям с лъка. Тежестта отгоре ми изкара дъха, после в главата ми се изсипа дъжд от искри и накрая вече не усещах нищо.