Какавидите

5

Изглежда, че никой в Уокнак не се безпокоеше за мене, когато изчезвах. Само ако се мотаех наоколо, ми измисляха работа, която да върша.

Времето беше хубаво: слънчево, но все пак с доста валежи, затова дори и фермерите не се оплакваха от друго, освен от нуждата да свършат изостаналата поради нападението работа. Когато се раждаха малките на добитъка напролет, процентът на престъпленията беше необичайно нисък, освен при овцете. Покаралите посеви дотолкова отговаряха на изискванията, че инспекторът беше описал за изгаряне само една нива, собственост на Енгъс Мортън. Дори сред зеленчуците имаше малки отклонения — и то, както винаги, най-вече при solonaceae4. Като цяло сезонът се очертаваше да бъде рекорден по отношение на Чистотата и изземванията бяха толкова редки, че дори баща ми бе достатъчно доволен, за да обяви макар предпазливо в една от своите проповеди, че тази година Уокнак изглежда дава явен отпор на силите на Злото и че трябва да се благодарим, дето наказанието заради използуването на великанските коне се бе стоварило само върху собственика им, а не върху цялото население.

Всички бяха толкова заети, че аз успявах да се измъкна отрано и през дългите летни дни се скитахме със Соуфи много по-надалече от преди, макар че правехме разузнаванията си предпазливо и се придържахме към малко използувани пътища, за да избягваме нежелани срещи. Соуфи беше така възпитана, че се отнасяше към непознатите с боязън, която бе почти инстинктивна. Още преди да забележа задалия се човек, тя безшумно изчезваше. Единственият възрастен, с когото имаше приятелски отношения, беше Корки, който се се грижеше за парната машина. Всеки друг представляваше опасност.

Открихме едно място нагоре по потока с брегове, покрити с камъчета. Обичах да се събувам бос, да запретвам крачоли и да цапам из водата, като бъркам из дупките и подмолите. Соуфи сядаше на някоя от големите плоски скали, издадени над потока и ме гледаше тъжно. По-късно отидохме там въоръжени с две малки мрежи, които бе направила госпожа Уендър, и с един буркан за улова. Газех и търсех из водата малките, прилични на скариди животинки, а Соуфи се опитваше да ги лови с мрежа от брега. Не го правеше много успешно. След време се отказа и започна да ме наблюдава със завист. После доста смело събу едната си обувка и замислено се вгледа в босия си крак. След малко свали и другата. Запретна памучните си панталони над коленете и влезе във водата. Стоя неподвижно известно време, загледана през водата в краката си, стъпили върху огладените камъчета. Извиках й:

— Ела насам. Тук има много.

Тя се приближи — засмяна и развълнувана. Когато се наситихме да ловим скариди, седнахме на плоската скала, докато краката ни съхнеха на слънцето.

— Не са съвсем отвратителни, нали? — каза тя, загледана изпитателно в пръстите си.

— Изобщо не са отвратителни. Пред тях моите изглеждат грозни — казах й аз, без да си кривя душата. Тя се зарадва.

След няколко дни отново отидохме там. Докато ловяхме скаридите, бяхме оставили буркана на плоската скала до обувките си и старателно ходехме до него сегиз-тогиз с улова, без да забелязваме нищо наоколо, но изведнъж се чу:

— Хей, Дейвид, здравей!

Погледнах нагоре, усещайки, че до мен Соуфи направо се бе вцепенила.

Момчето, което викаше, стоеше на брега точно над скалата, където си бяхме оставили нещата. Познах го. Беше Алан — синът на ковача Джон Ървин, около две години по-голям от мене. Запазих самообладание.

— О, здравей, Алан — отвърнах му доста вяло. Прецапах до скалата и взех обувките на Соуфи. — Дръж! — извиках, и ги хвърлих към нея.

Тя хвана едната, другата падна във водата, но и нея улови.

— Какво правите? — попита Алан.

Казах му, че ловим скариди. Докато говорех, се качих на скалата сякаш между другото. Алан никога не ми се беше виждал симпатичен, дори в най-добрата си светлина, а сега пък съвсем не беше добре дошъл.

— Скаридите не струват. По-хубаво да търсите риба — изрече с презрение той.

И съсредоточи вниманието си върху Соуфи, която вървеше към брега, с обувките в ръце, на няколко ярда по-горе.

— А тази коя е? — поинтересува се той.

Не отговорих, докато не си обух обувките. Междувременно Соуфи беше изчезнала в храстите.

— Коя е тази? — повтори той. — Тя не е от… — и млъкна изведнъж. Вдигнах очи и видях, че той е втренчил поглед в нещо до мене. Обърнах се бързо. На плоския камък имаше все още неизсъхнала следа. Соуфи се бе опряла там, докато се бе протягала да сложи улова си в буркана. Отпечатъкът бе все още достатъчно мокър, за да си личат ясно шестте пръста. Ритнах буркана. Върху скалата се изсипа водопад от вода и съпротивляващи се скариди и заля следата, но аз изпитвах неприятното усещане, че белята вече е станала.

— Аха — каза Алан и в очите му се появи блясък, който не ми хареса. — Та коя е тази? — настояваше той.

— Моя приятелка — казах аз.

— А как се казва?

На този въпрос не отговорих.

— Е, и без друго скоро сам ще разбера — ухили се той.

— Не е твоя работа — му казах.

Той не обърна внимание на думите ми; беше се обърнал и стоеше загледан към мястото, където Соуфи изчезна в храстите.

Изтичах нагоре по скалата и се хвърлих върху му.

Алан беше по-едър от мене, но аз го нападнах внезапно и двамата се строполихме, преплели ръце и крака. За ръкопашния бой знаех само това, което бях научил от няколко кратки схватки. Гледах да го удрям и правех това с ярост. Целта ми беше да спечеля няколко минути, през което време Соуфи да се обуе и да се скрие; ако й осигурях малко преднина, той никога нямаше да я намери, както от опит знаех. Но той се опомни от изненадата, удари ме няколко пъти по главата и това ме накара да забравя за Соуфи и с нокти и зъби да се помъча да се отърва.

Търкаляхме се нагоре-надолу по ивицата трева. Продължавах да удрям и да се съпротивявам, но тежестта на тялото му започна да си казва думата. Той се чувствуваше все по-уверен в себе си, а аз — все по-безпомощен. И все пак бях постигнал известен успех: удържах го да не последва веднага Соуфи. Постепенно той надделя, след малко седна отгоре ми и ме забъхти с юмруци, а аз се извъртах. Ритах и се съпротивявах, но не ми оставаше да направя друго, освен да вдигна ръце, за да прикрия главата си. После той внезапно нададе уплашен вик, престана да удря и се отпусна отгоре ми. Изблъсках го, седнах и видях, че до нас стои Соуфи, сграбчила голям ръбест камък.

— Ударих го — каза с известно учудване, но гордо тя. — Мислиш ли, че е мъртъв?

Не ще и дума, ударила го беше. Алан лежеше неподвижно, лицето му беше пребледняло и кръвта струеше по страната му, но той все пак дишаше, затова явно не беше мъртъв.

— О, боже! — каза внезапно Соуфи и вече опомнила се, пусна камъка.

Погледнахме Алан, после се спогледахме. Мисля, че и двамата изпитахме импулсивно желание да направим нещо за него, но се бояхме.

„Никой не трябва да узнае. Никой!“, беше казала госпожа Уендър. А сега това момче беше узнало. И ние се страхувахме.

Изправих се. Протегнах ръка, улових ръката на Соуфи и я дръпнах.

— Хайде! — подканих я аз припряно…

…Джон Уендър изслуша разказа ни внимателно и търпеливо.

— Напълно ли сте убедени, че е видял? Да не би просто да е проявил любопитство, защото не познава Соуфи? — попита накрая той.

— Не — казах аз. — Видя следата, затова искаше да хване Соуфи.

Баща й бавно кимна.

— Ясно — рече той и аз се учудих, че го казва толкова спокойно.

После огледа изпитателно лицата ни. Очите на Соуфи се бяха разширили от смесица на уплаха и вълнение. Моите сигурно са били с възпалени клепачи и с мръсни засъхнали вадички по бузите. Джон Уендър обърна глава и впери поглед в жена си.

— Боя се, мила, че е дошло времето. Това е положението — каза той.

— О, Джони…

Лицето на госпожа Уендър беше бледо и измъчено.

— Съжалявам, Марти, но ти разбираш — това е. Знаехме, че ще се случи рано или късно. Слава богу, че стана, когато съм у дома. Колко време ти трябва, за да се приготвиш?

— Не много, Джони. Винаги съм държала всичко почти готово.

— Добре. Да започваме тогава.

Той стана, избиколи масата, отиде при нея, наведе се и я целуна. Очите й бяха плувнали в сълзи.

— О, мили Джони… Защо си толкова добър с мене, след като аз не ти донесох нищо друго, освен…

Той прекъсна думите й, като отново я целуна.

Известно време те се гледаха в очите, после безмълвно се обърнаха и погледнаха Соуфи.

Госпожа Уендър си възвърна обичайния вид. Чевръсто отиде до бюфета, извади храна и я постави на масата.

— Първо се измийте, мръсни деца — каза ни тя, — после изяжте всичко. До последна хапка.

Докато се миех, зададох въпроса, който често дотогава ми се бе искало да задам.

— Госпожа Уендър, ако работата е само в пръстите на Соуфи, не сте ли могли да ги отрежете, докато е била още бебе? Не мисля, че тогава е щяло да я боли много и така никой нямаше да научи.

— Щяха да останат белези, Дейвид, а видеха ли ги хората, щяха да разберат от какво са. А сега побързай да вечеряш — и тя веднага отиде в другата стая.

— Заминаваме — довери ми Соуфи след малко с уста, пълна с баница.

— Заминавате ли? — повторих неразбиращо аз.

Тя кимна.

— Мама казваше, че ще трябва да заминем, ако някой някога научи. Едва не заминахме, когато ти ме видя.

— Но… искаш да кажеш, тръгвате веднага? И никога няма да се върнете? — попитах объркан аз.

— Да, така ми се струва.

Бях гладен, но изведнъж ми се отяде. Седях и чоплех храната в чинията. Шумът от тътрене и блъскане из къщата придоби зловещ смисъл. На гърлото си усещах буца, която не можех да преглътна.

— А къде? — попитах с нещастен вид.

— Не зная. Но сигурно далече — отвърна тя.

Продължихме да седим. Соуфи бърбореше, докато се хранеше, а аз не можех да преглъщам заради буцата. Докъдето ми стигаше погледът, и отвъд, всичко ми се виждаше празно. Знаех, че нищо вече няма да изглежда същото. При тази мисъл потънах в отчаяние. И трябваше да положа големи усилия, за да сдържа сълзите си. Госпожа Уендър внесе множество торби и пакети, Наблюдавах тъжно как ги струпва до вратата и отново излиза. Господин Уендър се върна от двора и взе няколко от тях. Госпожа Уендър дойде и повика Соуфи в другата стая. Когато господин Уендър се появи за още пакети, последвах го навън.

Двата коня — Спот и Сенди — стояха изправени търпеливо, а на гърбовете им вече бяха завързани няколко вързопа. Изненадах се, че не виждам каруцата, и го казах на господин Уендър. Той поклати глава:

— Каруцата принуждава да се придържаш към коларския път, а с разпрегнати коне можеш да отидеш навсякъде.

Докато събирах смелост, наблюдавах го как завързва още пакети.

— Господин Уендър — казах, — а не мога ли и аз да дойда с вас?

Той се спря, обърна се и ме погледна. Известно време стояхме един срущу друг, после той бавно и с нежелание поклати отрицателно глава. Сигурно видя, че малко остава да заплача, защото сложи ръка на рамото ми и постоя така.

— Хайде, влез вътре, Дейви — каза той и ме поведе към къщата.

Госпожа Уендър се беше върнала във всекидневната, стоеше в средата на стаята и се оглеждаше, сякаш търсеше нещо забравено.

— Той иска да дойде с нас, Марти — каза господин Уендър.

Тя седна на едно столче и протегна ръце към мене. Приближих се, без да мога да промълвя нещо. Тя погледна над главата ми и каза:

— О, Джони! Баща му е ужасен. Толкова се боя за Дейви!

Застанал близо до нея, аз улавях мислите й. Те достигаха по-бързо от думите и се разбираха по-лесно. Знаех какво изпитва, как искрено й се иска да замина с тях, как без да се спира на причините, се тревожи от мисълта, че аз не мога и не бива да тръгвам с тях. Научих изцяло отговора, преди Джон Уендър да изкаже и първото изречение с обикновени думи.

— Разбирам те, Марти. Но аз се боя за Соуфи и за тебе. Ако ни хванат, ще ни обвинят освен в укриване, и в отвличане на дете…

— Ако ни отнемат Соуфи, нищо вече няма да има значение за мене, Джони.

— Не е само това, мила. Напуснем ли веднъж областта, те ще бъдат доволни, защото ще прехвърлят другаде отговорността и вече няма да ги занимаваме. Но ако Строрм изгуби момчето си, ще се вдигне вой и олелия навсякъде и аз се съмнявам, че тогава бихме се измъкнали. Ще бъде пълно с хайки, които ни търсят. Не можем да си позволим да увеличим риска за Соуфи, нали?

Известно време госпожа Уендър мълча. Усещах как намества причините в това, което вече й беше известно. След малко ме притисна по-силно до себе си.

— Нали добре разбираш всичко това, Дейвид? Ако дойдеш с нас, баща ти така ще се разсърди, че ще имаме много по-малка възможност да измъкнем успешно Соуфи. Аз искам да те вземем, но не бива да го правим — заради Соуфи. Моля те, приеми това храбро, Дейвид. Ти си единственият й приятел и можеш да й помогнеш, като бъдеш храбър. Ще бъдеш, нали?

Думите й бяха като неумело повторение. Мислите й бяха много по-ясни и от тях вече бях разбрал и приел неизбежното решение. Не знаех дали гласът няма да ми изневери, затова кимнах безмълвно и й позволих да ме прегърне така, както никога не бях прегръщан от майка си.

…Малко преди здрачаване свършиха със събирането на багажа. Когато всичко бе готово, господин Уендър ме повика настрана.

— Дейви — каза ми той като мъж на мъж, — зная колко обичаш Соуфи. Защити я като герой, но има още нещо, с което можеш да й помогнеш. Ще го направиш, нали?

— Да — отвърнах аз. — Какво е то?

— Виж сега… Когато заминем, не се връщай веднага в къщи. Ще останеш ли тук до утре сутринта? Така ще имаме повече време, за да се измъкнем. Ще го направиш ли?

— Да — казах аз без колебание.

Стиснахме си ръцете. Това ме накара да се почувствувам по-силен и по-сигурен — почти както първия ден, когато Соуфи си изкълчи глезена.

Когато се върнахме, Соуфи ми протегна ръката си, в която криеше нещо.

— Това е за тебе, Дейвид — каза тя и ми го подаде.

Погледнах го. Къдрица кестенява коса, привързана с парче жълта панделка. Все още се взирах в него, когато тя се хвърли на врата ми и ме целуна — беше по-скоро порив, отколкото замисъл. Баща й я взе на ръце и я качи високо върху товара на първия кон.

Госпожа Уендър също се наведе и ме целуна.

— Довиждане, скъпи Дейвид.

Тя погали нежно разранената ми буза с показалеца си:

— Никога няма да забравим… — каза тя, а очите й блестяха.

Потеглиха. Джон Уендър водеше конете, преметнал пушка през рамо, уловил с лявата си ръка ръката на жена си. Преди да влезат в гората, те се поспряха и се обърнаха да ми помахат. После продължиха. Последното, което видях, преди сумракът на дърветата да ги погълне, беше махащата за сбогом ръка на Соуфи.

…Когато стигнах до къщи, слънцето се издигаше високо и мъжете отдавна бяха излезли на полето. В двора нямаше хора, но на кола до портата бе вързано понито на инспектора и аз предположих, че баща ми си е у дома.

Надявах се, че се бях забавил достатъчно дълго. Прекарах лошо нощта. В началото сърцето ми бе изпълнено с решителност и твърдост, но независимо от намеренията ми с настъпването на мрака почувствувах слабост. Дотогава не бях спал другаде, освен в стаята си у дома. Там всичко ми беше познато, докато опустялата Уендърова къща ми изглеждаше изпълнена с необичайни шумове. Успях да намеря няколко свещи и ги запалих, стъкнах огъня и му добавих повечко дърва, което също допринесе мястото да изглежда не чак дотам самотно — но и това не беше кой знае какво. Странните шумове продължаваха и в къщата, и отвън.

Дълго време прекарах седнал на едно столче, облегнал гръб на стената, за да не може нищо да се доближи незабелязано. Неведнъж смелостта ме напускаше. Мъчително ми се искаше да избягам. С радост си мисля, че само моето обещание и мисълта за безопасността на Соуфи ме задържаха там; спомням си обаче също колко тъмно ми изглеждаше вън и как мракът ми се струваше изпълнен с шумове и движения.

Предстоящата нощ ми се виждаше ужасяваща, но всъщност нищо не се случи. Нищо не се появи след шума, приличащ на прокрадващи се стъпки, след почукването също не последва нищо, такива бяха и шумовете от нещо, което се влачи. Не можех да им дам обяснение, но за щастие не видях и причинителите им, затова накрая усетих, че независимо от тях очите ми се затварят и аз се олюлявам на столчето. Събрах сили и се осмелих да се преместя — много предпазливо — до леглото. Претъркулих се по него и бях благодарен, че гърбът ми отново опира в стената. Известно време лежах, гледах свещите, хвърлящи неспокойни сенки в ъглите, и се чудех какво ще правя, когато догорят — и тогава, съвсем внезапно, те догоряха — а в следващия миг слънцето огря стаята…

В къщата на Уендърови бях намерил малко хляб, с който закусих, но докато стигнах до нас, отново огладнях. Можех обаче да изчакам с яденето. Възнамерявах най-напред да се прокрадна незабелязано в стаята си със слабата надежда, че може да не са открили отсъствието ми и че ще мога да се престоря, че просто съм се успал, но нямах късмет: Мери ме видя през кухненския прозорец, докато се промъквах през двора, и ме извика:

— Бързо идвай. Всички са хукнали да те търсят. Къде беше?

И после, без да дочака отговор, добави:

— Татко е побеснял. По-добре върви при него, преди да е станало по-лошо.

Баща ми и инспекторът се намираха в рядко използуваната доста официална стая в предната част на къщата. Явно бях пристигнал в критичен момент. Инспекторът изглеждаше почти както винаги, но баща ми беше като буреносен облак.

— Ела тук! — сопна ми се той веднага, щом се появих на прага.

С нежелание пристъпих напред.

— Къде беше? — настойчиво попита той. — Нямаше те цяла нощ. Къде ходи?

Не отговорих.

Той изстреля куп въпроси към мене и с всеки изминат миг се ядосваше все повече, защото не му отговарях.

— Стига толкова. Цупенето няма да ти помогне. Кое е това дете — това Осквернение, — с което си бил вчера следобед? — изкрещя ми той.

Отново не отговорих. Той ме гледаше свирепо. Никога не го бях виждал по-разгневен. Прилоша ми от страх.

Тогава се намеси инспекторът. С тих, обикновен глас, той ми каза:

— Ти знаеш, Дейвид, че да се укрие Осквернение… да не се донесе за отклонение сред хората… е нещо много, много сериозно. За такива работи се влиза в затвора. Дълг на всеки е да ми докладва за всякакви видове Престъпления — дори когато не е напълно сигурен, а аз да преценя. Това е винаги важно, а още по-важно е, ако става дума за Осквернение. А в твоя случай не може да има и съмнение за това — освен ако момчето на Ървин греши. То казва, че детето, с което си бил, имало шест пръста на краката. Вярно ли е?

— Не — казах аз.

— Лъже — намеси се баща ми.

— Добре — каза спокойно инспекторът. — Тогава, след като не е вярно, не може да е от значение кое е момичето, нали? — продължи той с все същия разумен тон.

На това не отговорих. По-безопасно ми се виждаше да мълча. Гледахме се.

— Не си ли съгласен, че е така? Ако не е вярно… — той се опитваше да ме склони, но баща ми го прекъсна.

— Аз ще се оправя с него. Момчето лъже.

И като се обърна към мене, добави:

— Иди в стаята си.

Поколебах се. Добре знаех какво ме чака, но също така знаех, че баща ми беше в такова настроение, че това щеше да се случи независимо дали си признаех, или не. Стиснах зъби и се запътих към вратата. Баща ми ме последва, като по пътя взе камшика от масата.

— Това — каза инспекторът рязко — е моят камшик.

Баща ми сякаш не го чу. Инспекторът се изправи.

— Казах, че камшикът е моят — повтори той с твърда, заплашителна нотка в гласа.

Баща ми позабави крачки. С раздразнение хвърли камшика на масата. Изгледа свирепо инспектора и после се обърна, за да ме последва.

Не зная къде беше майка ми — може би тя се боеше от баща ми. Вместо нея дойде Мери и тихичко ме успокояваше, докато превързваше гърба ми. Поплака си, когато ми помагаше да си легна, а после ми даде малко бульон с лъжичка. Направих всичко възможно да не покажа слабостта си пред нея, но когато си отиде, сълзите ми напоиха възглавницата. Сега обаче те бяха предизвикани не толкова от болките в тялото — изпитвах горчивина, презирах се и се отвращавах от себе си. Окаян и нещастен, аз стиснах здраво в ръката си жълтата панделка и къдрицата.

„Нямаше как, Соуфи — хълцах аз, — нямаше как“.