Какавидите

16

Двете момичета се гледаха с любопитство и недоверие. Очите на Соуфи шареха по Роузалинд, облечена в рокля от домоткано платно с пришит отгоре кафяв кръст, и спряха за миг върху кожените й обувки. После Соуфи погледна цървулите си от тънка кожа и късата си, дрипава пола. Докато се разглеждаше, тя откри нови петна, които не се намираха по елечето й преди половин час. Без ни най-малко смущение Соуфи съблече дрехата си и я накисна в студената вода. А на Роузалинд каза:

— Трябва да махнеш кръста. Също и нейния — добави тя, като посочи Петра. — По тях си личите. Ние, жените от Оградата, не смятаме, че кръстът ни е вършил някаква работа. И мъжете го ненавиждат.

И като извади от цепнатината малък нож с тънко острие, й го подаде.

Роузалинд го пое неуверено. Погледна ножа, после кръста, който беше част от всяка дреха, която бе обличала. Соуфи я наблюдаваше.

— И аз носех кръст — каза тя. — И на мене не ми помогна.

Роузалинд ме погледна, все още неуверена. Аз й кимнах.

— Изглежда по тези места не обичат да им напомнят за истинското подобие. По всяка вероятност е дори опасно — казах аз, като погледнах Соуфи.

— Опасно е — каза тя. — Не само че е отличителен знак; звучи и като предизвикателство.

Роузалинд вдигна ножа и започна доста неохотно да пори шевовете.

Обърнах се към Соуфи:

— А сега? Не е ли по-добре да се опитаме да се измъкнем колкото се може по-далече, преди да се развидели?

Соуфи, която все още плакнеше елечето си, поклати глава.

— Не. Всеки миг ще намерят убития. И ще започнат да ви търсят. Ще решат, че ти си убил пазача и че тримата сте избягали в гората. Никога няма да им хрумне да ви търсят при мене — откъде накъде? Но ще преровят цялата околност.

— Предлагаш да останем тук? — попитах аз.

Тя кимна.

— Да речем за два-три дни. А като престанат да ви търсят, ще ви изпроводя.

Роузалинд замислено вдигна поглед от дрехата си.

— А защо правиш всичко това за нас? — попита тя.

Обясних й за Соуфи и за човека-паяк много по-бързо, отколкото можеше да се каже с думи. Но това сякаш не я задоволи напълно. Двете със Соуфи продължиха да се разглеждат на мъждукащата светлина.

Соуфи захвърли елечето си във водата с плясък. После бавно се изправи. Наведе се към Роузалинд — черните къдрици се спускаха по голата й гръд, очите й бяхи присвити.

— Върви по дяволите — каза злобно тя. — Върви по дяволите и ме остави на мира.

Роузалинд се изпъна като струна, готова да посрещне всичко. Аз се преместих, за да мога да скоча между двете, ако стане нужда. Живата картина се задържа доста дълго. Соуфи, сама в чувствата си, полугола, само по парцаливата пола, заплашително изчакваше; Роузалинд седеше, облечена в кафявата си рокля, лявата част на отпрания кръст висеше, златистата й коса блестеше на светлината на свещите, хубавите й черти бяха изкривени, очите й бяха неспокойни. Критичното положение отмина, напрежението отслабна. Ожесточението изчезна от очите на Соуфи, но тя не помръдна. Устата й леко се изкриви и тялото й потръпна. После повтори грубо, с огорчение:

— Върви по дяволите! Какво чакаш, присмивай ми се, проклето да е хубавото ти лице! Присмивай ми се, защото наистина го обичам, да, обичам го!

И тя се засмя със странен, гърлен смях.

— Господи, какво значение има това? Има ли някакво значение? И да не беше влюбен в тебе, за какво щях да съм му аз — такава?

Тя притисна длани към лицето си и остана за миг така, като се разтърсваше цяла, после се обърна и се хвърли върху леглото от клони.

Стояхме загледани в тъмния ъгъл. Единият й цървул се беше изхлузил. Виждах кафявата й, мръсна пета, и шестте пръста. Обърнах се към Роузалинд. Очите ни се срещнаха — изпълнени с разкаяние, ужасени. Инстинктивно Роузалинд се накани да се изправи. Поклатих глава и тя с нежелание отново седна.

Единствените звуци, които се чуваха в пещерата, бяха безнадеждният, самотен плач на Соуфи и водата, която капеше.

Петра погледна с очакване първо нас, после фигурата на леглото, после отново нас. Тъй като никой не се помръдна, тя реши, че инициативата е в нейни ръце. Прекоси пещерата й коленичи загрижено до леглото. После предпазливо докосна с ръка тъмната коса.

— Недей — каза тя. — Моля те, недей.

Соуфи се сепна и плачът спря. Последва мълчание, след което една почерняла ръка прегърна Петра. Хлипането вече не беше толкова отчаяно… не беше толкова сърцераздирателно… макар че причиняваше мъка и болка…

…Събудих се с неприятно чувство, бях се схванал и замръзнал на коравия каменен под. Почти в същия миг се обади Майкъл:

— Да не искаш да спиш цял ден?

Огледах се и видях през процепа на кожата късче светло небе.

— Кое време е? — попитах го аз.

— Около осем часа трябва да е. От три часа се е разсъмнало и вече водихме бой.

— Какво стана?

— Подозирахме засада, затова изпратихме един отряд да заобиколи и да излезе откъм фланга. Той се сблъска с подкреплението им, което следваше засадата. Изглежда, те сметнаха, че отрядът е основната ни сила; като резултат претърпяха пълно поражение, а ние имаме само двама-трима ранени.

— И сега продължавате към нас?

— Предполагам, че те ще се съберат някъде, но засега се разбягаха. Без да ни окажат никаква съпротива.

Тази вест далече не беше радостна. Обясних на Майкъл положението ни, казах му, че няма надежда да се измъкнем от пещерата през деня, без да ни забележат. От друга страна, ако останехме, а лагерът паднеше, положително щяха да го претърсят и да ни заловят.

— А зеландските приятели на Петра? — попита Майкъл. — Мислиш ли, че наистина можем да разчитаме на тях?

На въпроса му отговори самата зеландка, при това доста хладно.

— Можете да разчитате на нас.

— Остава ли времето, което посочихте, непроменено? Да не ви е забавило нещо? — попита Майкъл.

— Остава същото — увери ни тя. — Точно след осем и половина часа.

После леко обиденият тон, с който говореше, се промени и мислите й се обагриха с нов оттенък, излъчващ страхопочитание.

— Това наистина е една страшна страна. Не за първи път виждаме Зли земи, но никога не си бяхме представяли нещо чак толкова ужасно. В продължение на стотици мили земята като че ли се е стопила и се е превърнала в черна стъкловидна маса; не се вижда нищо друго — нищо, освен стъкло, като замръзнал мастилен океан… после следват поясите на Злите земи… после отново пустош от черно стъкло. Така продължава без край. Какво ли се е случило по тези места? Какво може да са направили хората, за да превърнат земята в картина на ужас?… Не е за чудене, че не сме идвали насам досега. Все едно, че човек прекрачва през края на света и навлиза в покрайнините на ада… Тука не може да съществува никаква надежда, всяка разновидност на живота е завинаги изличена… А защо? Защо? Защо?! Силата на богове е била в ръцете на деца, знаем това; но безумни ли са били тези деца, всичките ли са били безумни? Планините са пепелища, равнините — черно стъкло — а има столетия оттогава!… Толкова е подтискащо… ужасно подтискащо… чудовищна е била лудостта! Страшно е да си помисли човек, че цяла раса може да се побърка… Ако не знаехме, че вие се намирате от другата страна, щяхме да завием обратно и да избягаме…

Петра я прекъсна и рязко затъмни всичко останало с тревогата си. Не знаехме, че се е събудила. Не мога да твърдя, че беше разбрала всичко, но явно беше уловила мисълта, че зеландците могат да не дойдат. Отидох до нея и се опитах да я успокоя, за да може приятелката й отново да се включи и да я увери, че идва. Уплахата й премина и тя се посъвзе.

Обади се Майкъл, който попита:

— Дейвид, ами Рейчъл?

Спомних си притеснението му от предишната вечер.

— Петра, миличка — казах аз, — вече сме много далече и никой от нас не може да се свърже с Рейчъл. Би ли я попитала нещо?

Петра кимна.

— Искаме да знаем дали е чула нещо за Марк, откакто е говорила с Майкъл.

Петра зададе въпроса, после поклати отрицателно глава.

— Не. Нищо не е чула. Мисля, че се чувствува много нещастна. Иска да знае дали Майкъл е добре.

— Кажи й, че е добре. Че всички сме добре. Предай й, че ние я обичаме, че ни е много мъчно, дето е сама, но трябва да бъде храбра; и предпазлива. Не бива да показва пред никого, че е разтревожена.

— Тя разбира това. Каза, че ще се опита — докладва ни Петра, после за миг се замисли и добави — Рейчъл се страхува. Плаче вътрешно. Иска да бъде с Майкъл.

— Тя ли ти каза това? — попитах аз.

Петра поклати глава.

— Не. Но това се криеше в мислите й и аз го видях.

— По-добре да не го казваме на останалите — реших аз. — Не е наша работа. Скритите мисли на човек всъщност не са предназначени за другиго, затова трябва да се правим, че изобщо не сме ги забелязали.

— Добре — съгласи се спокойно Петра.

…Надявах се, че съм постъпил добре. Когато поразмислих, вече изобщо не бях сигурен, че особено много ми се нрави тази работа със „скритите мисли“. Припомнях си разни неща и се чувствувах малко неловко…

Соуфи се събуди след няколко минути. Отново изглеждаше спокойна и уверена, сякаш снощната буря беше отзвучала. Накара ни да отидем във вътрешността на пещерата и вдигна кожата, за да влезе дневната светлина. След малко запали огън в издълбаната дупка. По-голямата част от дима излизаше през входа, останалата имаше преимуществото, че се кълбеше и пречеше да се вижда вътрешността на пещерата отвън. Соуфи загреба с лъжица от две-три торби, изсипа взетото в една желязна паница, добави малко вода и сложи съдинката на огъня.

— Наглеждай го — поръча тя на Роузалинд, излезе и се спусна надолу по стълбата.

След около двадесет минути тя надникна от входа. Хвърли две сухи питки през прага и после се изкатери горе. Отиде при огъня, разбърка яденето и помириса съдържанието.

— Добре ли става? — попитах аз.

— Не е там работата — каза тя. — Намерили са го. Смятат, че ти си го убил. Рано тази сутрин са претърсвали, но не навсякъде. Щяха да претърсят по-цялостно, ако бяха повече хора. Но си имат и други тревоги. Мъжете, които отидоха да се бият, се завръщат по двама, по трима. Знаеш ли какво се е случило?

Казах й, че засадата им не е успяла и като последствие са престанали да се съпротивяват.

— Докъде са стигнали вече? — поиска да узнае тя.

Попитах Майкъл.

— За първи път излязохме от гората и се движим по неравна открита местност.

Предадох думите му на Соуфи. Тя кимна:

— Остават им три часа, или дори по-малко, докато стигнат до реката.

И като загреба с лъжица, сипа кашата в купички. На вкус кашата беше по-добра, отколкото на вид. Хлябът се ядеше по-трудно. Соуфи натроши едната питка с камък; трябваше да размекваме парчетата във вода, преди да ги поглъщаме. Петра се оплака, че храната не била хубава, както в къщи. Това й припомни нещо. Без да предупреди, тя изстреля въпроса си:

— Майкъл, баща ми там ли е?

Въпросът го завари неподготвен. Усетих как отговаря „да“, преди да може да подтисне мисълта.

Погледнах Петра с надеждата, е тя не е схванала какво означава на практика това. Слава богу, не беше схванала. Роузалинд остави купичката и безмълвно се вторачи в храната.

Любопитно е, че подозрението на човек за съществуването на нещо го предпазва твърде малко от сътресението, когато се окаже, че предположението му е вярно. Изведнъж си припомних гласа на баща си — нравоучителен и неумолим. Представих си израза, който имаше лицето му в подобни случаи, сякаш го виждах, когато казва: „Дете… дете, което… ще порасне и ще има собствени деца, и чрез тях ще замърси света ни, докато се окажем заобиколени от уроди и мутанти. Така е ставало там, където волята и вярата са били слаби, но при нас това няма да се случи!“ После чувах гласа на леля Хериът: „Ще се моля Господ да изпрати милосърдие в този страшен свят…“ Клетата леля Хериът — нейните молби излязоха толкова безплодни, колкото и надеждите й…

Що за свят беше този, в който подлагаха човека на такива гонения? Що за хора бяха това?

Роузалинд докосна ръката ми. Соуфи вдигна поглед. Когато видя лицето ми, изражението й се промени:

— Какво има? — попита тя.

Роузалинд й обясни. Очите на Соуфи се разшириха от ужас. Тя погледна първо мене, после Петра, после отново премести замисления си поглед върху мене. Понечи да каже нещо, но сведе очи и не изрече мисълта си. И аз погледнах Петра, после — Соуфи, дрипите, в които беше облечена, и пещерата, в която бяхме…

„Чистота ли?… Воля божия ли? Уважение към бащата ли?… Нима очаква да му простя? А може би трябва да се помъча да го убия!“

Мисълта ме сепна. Улових се, че бях излъчил това усещане.

— Не се занимавай с него — отвърна с рязък, ясен образ зеландката. — Твоята задача е да оцелеете. Нито неговият вид, нито начинът им на мислене ще се задържат дълго. Те са шедьовърът на сътворението, те са изпълнени със стремежи — но по-далече няма да стигнат. Защото живот означава промяна, по промяната той се различава от скалите, тя е заложена вътре в него. Какво толкова представляват последните повелители на Сътворението, че очакват да останат самите те непроменени? Живата форма е заплашително предизвикателство към еволюцията — ако не се приспособи, еволюцията се преустановява. Идеята, че човек е завършен вид, е плод на върховна суета; еднаквото подобие представлява светотатствен мит… Древните са станали причина за Изпитанието и то ги е направило на парчета. Баща ти и неговият вид са част от тези парчета. Те са се превърнали в минало, без сами да съзнават това. Все още твърдо вярват, че съществува съвършен модел, който трябва да защищават, затова скоро ще постигнат равновесието, към което се стремят, и то в единствената му възможна форма: ще заемат своето място сред вкаменелостите…

Образите й загубиха своята грубост и рязкост. Появи се оттенък, който ги омекоти, но независимо от това зеландката изглежда бе изпаднала в настроение, което изискваше да представя мислите си пророчески, защото тя продължи:

— Бебето се успокоява на майчината гръд, но след време го отбиват. Постигането на независимост и прекъсването на връзките в най-добрия случай е безрадостен процес и за двете страни; но това е необходимост, макар че всеки се опитва да й се противопостави и да използува това срещу другия. Пъпната връв отдавна е срязана в единия край; напразни ще бъдат усилията да не я среже човек и в другия край… Независимо дали рязката непоносимост и горчивото отричане са броня, с която се прикриват страхът и разочарованието, или са официалното облекло на садиста, те и в двата случая прикриват враг на човешкия прогрес. Възможно е да се свържат с мост различните видове само с жертви — но от тяхна страна, защото вие няма с какво да се свързвате. Затова трябва да се разделите с тях; на нас ни предстои да завладеем един нов свят, а на тях — да изгубят една вече изгубена кауза.

Зеландката спря, а аз все още не бях разбрал докрай мислите й. И Роузалинд изглежда все още си ги тълкуваше. Петра явно бе отегчена. Соуфи ни гледаше с любопитство, и каза:

— Карате външния човек да изпитва неприятно усещане. Ставаше ли въпрос за нещо, което мога да узная аз?

— Ами… — започнах аз и спрях, защото не знаех как да й го обясня.

— Струва ми се, че тя каза да не се притесняваме за баща ми, защото и без това нямало да ни разбере — подхвърли Петра.

Реших, че представи въпроса доста справедливо.

— Коя „тя“? — запита Соуфи.

Спомних си, че Соуфи не знаеше за зеландците, затова й отвърнах неопределено:

— О, една приятелка на Петра.

Соуфи седеше близо до входа, ние — по-навътре, за да не се виждаме. След малко тя погледна навън и се обади:

— Доста от мъжете вече са се завърнали. Бих казала, повечето. Някои са се събрали около шатрата на Гордън, други се запътват натам. Сигурно и той се е завърнал.

И тя продължи да наблюдава, докато дояждаше съдържанието на купичката. После я остави до себе си.

— Ще ида да се опитам да разбера нещо — каза тя и изчезна надолу по стълбата.

Нямаше я цял час. Един-два пъти се осмелих бързо да надникна навън и забелязах пред шатрата човека-паяк. Изглежда разделяше хората си на групи и им даваше нареждания, като чертаеше схеми върху голата земя.

— Какво става? — попитах Соуфи, когато си дойде. — Какъв е планът им?

Тя неуверено се поколеба.

— За бога — казах й аз, — нали знаеш, че искаме вашите хора да спечелят? Но ако можем, трябва да предупредим Майкъл да се пази.

— Ще им направим засада от тази страна на реката — каза тя.

— Ще им позволите да минат реката?!

— От другата страна няма как да се укрепим — обясни ми тя.

Предложих на Майкъл да се задържи на другия бряг, или ако не може, да скочи във водата, когато прекосяват реката, за да го отнесе течението надолу. Той обеща да има съветите ми предвид, но да се опита да измисли някакъв по-подходящ начин, за да не бъде сред първите. След няколко минути се чу глас, който викаше Соуфи от подножието на скалата.

— Стойте навътре. Това е той — прошепна Соуфи и се спусна бързо по стълбата.

След това повече от час не се случи нищо. Накрая се обади зеландката:

— Моля ви, говорете. Трябва да установим вече точна връзка с вас. Повтаряйте ми образите на цифри.

Петра започна да отговаря така енергично, като че ли напоследък се бе чувствувала малко пренебрегвана.

— Достатъчно — каза й зеландката. — Почакайте.

И след малко добави:

— По-близко сме, отколкото предполагахме. Можем да пристигнем с един час по-рано.

Измина още половин час. Предпазливо погледнах няколко пъти навън. Лагерът изглеждаше обезлюден. Между колибите се виждаха само няколко възрастни жени.

— Пред нас е реката — докладва ни Майкъл.

Изминаха още петнадесет-двадесет минути. После Майкъл отново се обади:

— Тези глупаци провалиха всичко. Забелязахме двама от тях горе върху скалите. Не че има кой знае какво значение — процепът е достатъчно голям капан. Сега правим военен съвет.

Военният съвет явно не продължи дълго. След по-малко от десет минути Майкъл отново се обади:

— Ето планът: отстъпваме, за да се укрепим точно срещу процепа. Там, където тунелът свършва, оставяме десет-дванадесет мъже, които да се движат открито и да създават впечатление, че сме повече; те ще запалят и огньове, за да изглежда, че сме разположили лагер. Останалите ще се разделят на групи, ще заобиколят и ще пресекат реката на две места: нагоре и надолу по течението. После ще сключим обръч около процепа. Съобщавай ми по-подробно, ако научиш нещо.

Лагерът не беше далече от скалите на брега. Не беше изключено да попаднем в обръча. Понеже почти нямаше хора — останали бяха само жени — сигурно щеше да ни се удаде да прекосим успешно мястото и да стигнем до гората… Но дали така нямаше да попаднем право в лапите на преследвачите си? Надзърнах отново навън, докато размишлявах, и първото, което видях беше, че дузина от жените сега носят лъкове и забиват стрели в земята, за да са им под ръка. Реших, че не бива да претичваме през лагера.

„Съобщавай ми по-подробно“, беше казал Майкъл. Хубава идея. Но по какъв начин? Дори ако се осмелях да оставя Роузалинд и Петра, нямаше да имам почти никаква възможност да му предам нещо. Първо, все още беше в сила заповедта на човека-паяк да ме застрелят. Второ, още отдалече си личеше, че не съм Ограден жител, което при създалите се обстоятелства само по себе си щеше да бъде достатъчно, за да ме застрелят незабавно.

Много ми се искаше Соуфи да се завърне; продължавах все така да я чакам около час.

— Намираме се на вашия бряг, надолу по течението. Не ни оказват съпротива — съобщи Майкъл.

Продължихме да чакаме.

Внезапно откъм гората, някъде вляво, прозвуча изстрел. Последваха го още три-четири изстрела, после настъпи тишина, след това се чуха още два изстрела. Няколко минути по-късно откъм гората се появи тълпа окъсани мъже, между които имаше и доста жени; напускаха мястото, където правеха засада и отиваха по посока на изстрелите. Представляваха окаяна, нещастна пасмина; някои от тях бяха явни мутанти, но повечето изглеждаха просто съсипани човешки същества. Въоръжени с пушки бяха само трима-четирима. Останалите имаха лъкове, а на гърбовете на някои от тях се виждаха и копия. Сред групата се открояваше човекът-паяк, стърчеше над другите, а близо до него стоеше Соуфи, с лък в ръка. Каквато и степен на организация да бяха имали, сега тя явно вече се бе разпаднала.

— Какво става? — попитах Майкъл. — Вие ли стреляхте?

— Не. Другата група. Опитват се да пресекат пътя на Оградните жители, за да се появят от противоположната страна и да ги нападнат в гръб.

— Вече успяват — казах му аз.

От същата посока, както и преди, проехтяха нови изстрели. Чу се глъчка и викове. Няколко заблудени стрели префучаха в левия край на поляната. Откъм дърветата се зададе тълпа тичащи хора. Внезапно ясно уловихме въпрос:

— Всички ли сте здрави и читави?

Ние тримата лежахме на земята в предния край на пещерата. Виждахме какво става; вероятността да забележат главите ни не беше голяма, пък и не биха ни обърнали вече внимание. Развоят на събитията беше ясен дори на Петра. Тя развълнувано се свърза, все едно, че проблесна светкавица.

— Успокой се, дете, успокой се! Идваме! — скара й се зеландката.

Още стрели паднаха в лявата част на поляната, появиха се още окъсани фигури, които бързо отстъпваха. Те тичаха, криволичеха и се криеха около шатрите и колибите. По петите им идваха нови, сподиряни от стрели, пускани откъм гората. Оградните жители се гушеха около малките си прикрития и подаваха от време на време глави, за да стрелят по едва забележимите фигури сред дърветата.

Неочаквано в другия край на поляната се изсипа дъжд от стрели. Дрипавите мъже и жени разбраха, че се намират между два огъня и изпаднаха в паника. Повечето скочиха на крака и хукнаха да търсят убежище в пещерите. Приготвих се да съборя стълбата, ако някой се опита да се изкатери при нас.

Появиха се шестима конници. Препускаха откъм дърветата вдясно. Забелязах човека-паяк. Стоеше пред шатрата си с лък в ръка и наблюдаваше ездачите. Соуфи, застанала редом, го дърпаше за окъсаното сако и го караше да бягат към пещерите. Той я отблъсна с дългата си лява ръка, без да откъсва очи от появилите се конници. Дясната му ръка стискаше лъка с полуопъната тетива. Очите му продължаваха да търсят някого сред ездачите.

Изведнъж тялото му замръзна, и той стреля. Лъкът светкавично се изпъна до крайност. Стрелата улучи баща ми отляво на гърдите. Той се олюля и се килна върху задните крака на Савската царица. После се смъкна настрани и се строполи на земята, левият му крак все още бе закачен на стремето.

Човекът-паяк хвърли лъка и се обърна. Протегна лявата си ръка, сграбчи Соуфи и се затича. Но не беше направил повече от три огромни крачки с длъгнестите си крака, когато го улучиха две стрели, едновременно в гърба и отстрани, и той падна.

Соуфи скочи на крака и побягна. Една стрела я улучи в рамото, но тя продължи напред, без да я изважда. После друга я улучи високо в гърба. Тя се строполи както тичаше и тялото й се просна в прахта…

Петра не беше забелязала случилото се. Тя се озърташе, а на лицето й бе изписано учудено изражение.

— Какво е това? — попита тя. — Какъв е този странен шум?

Зеландката се обади — спокойна, вдъхваща увереност:

— Не се бойте. Идваме. Всичко е наред. Стойте там, където сте.

Вече чувах ясно шума. Някакво необикновено бръмчене, което непрестанно нарастваше. Не можеше да се каже откъде идва; изпълваше целия въздух, появяваше се от нищото.

Откъм гората на полянката се показаха още хора, повечето яхнали коне. Много от тях различих веднага — хора, които бях познавал през целия си живот, сега събрани заедно, за да ни заловят. Повечето Оградни жители се бяха скрили бързо в пещерите и стреляха под прикритието им малко по-успешно.

Изведнъж един ездач започна да вика и да сочи нагоре.

Аз също вдигнах очи. Небето вече не беше толкова ясно. Забулваше го нещо като мараня, в която рязко проблясваха светкавици. А още по-нагоре, като че през воал, различих една от странните машини с форма на риба, които сънувах в детството си. Мъглявината не даваше възможност да виждам ясно, но дори така нямаше съмнение, че беше точно както в спомените ми: бяло лъскаво тяло с нещо полуневидимо, което се върти отгоре му. Колкото повече ни приближаваше, толкова повече наедряваше и шумът се усилваше.

Когато погледнах надолу, забелязах няколко лъскави нишки, приличащи на паяжина, които се спускаха край входа на пещерата. Те ставаха все повече и повече, въртяха се и рязко проблясваха, когато попадаха на светло.

Стрелбата престана. На поляната нападателите бяха свалили лъковете и пушките и гледаха към небето. Очите им щяха да изскочат от изумление, после тези отляво се сепнаха, закрещяха ужасени и хукнаха да бягат. Вдясно конете уплашено се вдигнаха на задни крака, цвилеха и се пръскаха във всички посоки. За миг цялото място представляваше хаос. Тичащите хора се блъскаха един в друг, обзетите от паника коне прегазваха паянтовите бараки, спъваха се във въжетата на шатрите и хвърляха ездачите си.

Потърсих Майкъл.

— Насам — извиках му аз. — Идвай насам, при нас.

— Идвам — отвърна той.

Тогава го забелязах — тъкмо се изправяше на крака до падналия кон, ритащ отчаяно. Майкъл обърна очи към нас, видя пещерата и ни махна за поздрав. После погледна нагоре към машината в небето. Тя все още леко се спускаше и вече беше на около двеста ярда над нас. Под нея странната мараня представляваше нещо като голям водовъртеж.

— Идвам — повтори Майкъл, отново се обърна към нас и се затича.

После спря и заопипва рамото си. Ръката му се задържа там.

— Много чудно — каза той. — Като паяжина е, обаче лепне. Ръката ми…

Изведнъж мисълта му бе обзета от паника.

— Залепнала е. Не мога да я помръдна!

Зеландката се обади и хладнокръвно го посъветва:

— Не прави нищо. Ще се изтощиш. Ако можеш, легни на земята. Успокой се. Не мърдай. Просто чакай. Стой неподвижен, за да не те омотае.

Видях как Майкъл се подчини на нареждането й, макар че мислено далече не изпитваше доверие. Внезапно открих, че по цялата поляна хората се опипват и се мъчат да махнат нишките, но там, където ги докоснеха, ръцете им залепваха. Опитваха се да се измъкнат като мухи в петмез, но отгоре се спускаха все нови и нови паяжини. Повечето хора се съпротивяваха няколко минути, после хукваха да търсят убежище под дърветата. Успяваха да направят няколко крачки, но краката им залепваха и те падаха на земята. А нишките по повърхността ги оплитаха още повече. Докато се бореха и се мятаха, заплитаха се отново и накрая не можеха да помръднат. С конете ставаше същото. Видях как един кон се отправи към малко храстче. Като минаваше, конят го изтръгна с корените. Храстът полетя и докосна задните му крака. Те залепнаха един за друг. Конят се катурна и известно време рита с предни крака.

Една спуснала се нишка се докосна и до моята ръка. Казах на Роузалинд и Петра да влязат навътре в пещерата. Погледнах нишката, без да смея да я докосна с другата ръка. Обърнах ръката си бавно и внимателно и се опитах да остържа нишката върху скалата. Но не внимавах достатъчно. От движението нишката се придърпа към мене; появиха се и нови; те бавно се спускаха и накрая ръката ми прилепна към скалата.

— Ето ги! — извика Петра едновременно и с мисли, и с думи.

Погледнах и видях, че блестящото бяло тяло с формата на риба се бе разположило в средата на поляната. При спускането си бе направило облак от плаващите в небето частици над него и издухваше силна струя настрани. Забелязах няколко нишки пред входа на пещерата — те колебливо се увиваха и накрая се понесоха навътре. Неволно затворих очи. Нещо ефирно докосна лицето ми. Опитах се да отворя очи, но напразно.