Какавидите

3

След това отивах да видя Соуфи обикновено един-два пъти седмично.

Посещавахме нещо като училище — имаше няколко възрастни жени, и някоя от тях обучаваше половин дузина деца на четене, писане и малко смятане — но това ставаше сутрин. Не беше трудно по време на обеда да се измъкна от масата по-рано и да изчезна, докато всеки си мисли, че някой от другите ми е намерил работа.

Когато глезенът й се оправи, Соуфи вече можеше да ми покаже любимите си местенца от своята територия.

Един ден аз я преведох на нашата страна на големия насип, за да види парната машина. На сто мили наоколо нямаше друга парна машина, и ние много се гордеехме с нея. Корки, който се грижеше за машината, не се виждаше наблизо, но през отворените врати в единия край на бараката се чуваше звукът от ритмичното пъшкане, скрибуцане и пуфтене. Осмелихме се да стигнем до прага и надникнахме в мрака вътре. С изумление наблюдавахме как големите греди се движат нагоре-надолу с хриптящ звук, а някъде високо в сянката на покрива една огромна напречна греда бавно се поклащаше напред-назад, като поспираше в края на всяко люшване, сякаш събираше сили за следващото движение. Изумително, но след време — еднообразно.

Десет минути ни бяха достатъчни, и ние се оттеглихме, за да се изкатерим отгоре върху струпаните до бараката дърва. Седнахме там, купчината под нас се мърдаше, а парната машина продължаваше тежко да пухти.

— Чичо ми Ексъл казва, че Древните сигурно са имали много по-добри машини от тази — обадих се аз.

— А татко казва, че ако една четвърт от нещата, които говорят за Древните са верни, те трябва да са били вълшебници, а не истински хора — възрази ми Соуфи.

— Но те наистина са правели чудеса — настоявах аз.

— Толкова много, че чак да не ти се вярва, казва татко.

— Нима той мисли, че не са можели да летят, както разказват хората? — попитах аз.

— Да. Това е глупост. Ако те са можели, и ние щяхме да можем.

— Обаче те са можели да правят много неща, които ние сега се учим да правим — не се съгласявах аз.

— Но не и да летят.

И тя поклати глава:

— Живите същества или могат да летят, или не могат. Ние не можем.

Помислих да й разкажа съня си за града и онези неща, които летяха над него, но в края на краищата един сън не може да бъде доказателство за каквото и да е, затова замълчах. След малко се спуснахме долу, оставихме парната машина да се задъхва и да скърца и се запътихме отвъд насипа към дома й.

Джон Уендър — баща й — се бе завърнал от едно свое пътуване. От бараката на двора се чуваха удари с чук — там той опъваше кожи върху рамки и миризмата от това занимание се разнасяше навсякъде. Соуфи се втурна към него и ръцете й обгърнаха врата му. Той се изправи, притиснал я до себе си с една ръка. После й каза: „Здравей, детенце“.

Мен поздрави по-сдържано. Без думи се бяхме разбрали че ще общуваме като истински мъже. Когато ме видя за първи път, той ме загледа по начин, който ме изплаши, и аз се страхувах да говоря в негово присъствие. Постепенно обаче настъпи промяна. Станахме приятели. Той ми показа и ми разказа много интересни неща, но независимо от това, понякога вдигах поглед и виждах, че ме наблюдава изпитателно.

Нищо чудно. Едва няколко години по-късно можах да осъзная, колко сериозно трябва да се е разтревожил, когато се е завърнал в къщи и е заварил Соуфи с изкълчен глезен, и е разбрал, че Дейвид Строрм — не някой друг, а точно синът на Джоузеф Строрм — е видял крака й. Мисля, че той сигурно се е изкушавал много от мисълта, че едно мъртво момче не може да измени на обещанието си… Вероятно съм бил спасен от госпожа Уендър…

Мисля също обаче, че ако беше разбрал какво се случи в нашата къща около месец след като се запознах със Соуфи, щеше да се поуспокои.

В ръката ми се беше забила треска, и когато я измъкнах, тече много кръв. Влязох в кухнята, но заварих всички прекалено заети с вечерята, за да ми обърнат внимание, затова се порових в чекмеджето с парцали и измъкнах едно парче. Минута-две се мъчих несръчно да се превържа и мама забеляза това. Тя се затюхка неодобрително и настоя да измия мястото. След това нави хубаво ивицата, като промърмори, че все си нямам работа и се тикам и правя бели точно когато е заета. Извиних й се и добавих:

— Щях да се справя и самичък, ако имах още една ръка.

Сигурно гласът ми е прозвучал доста високо, защото цялата стая изведнъж потъна в мълчание.

Майка ми се вцепени. Огледах внезапно притихналата стая. Мери стоеше права, понесла баница, двама от ратаите чакаха да им поднесат обеда, баща ми се канеше да заеме мястото си начело на масата, а останалите — да го последват; всички ме бяха зяпнали. Улових израза на баща си — точно когато преминаваше от учудване в гняв. Уплашен, без да разбирам защо, аз го гледах как присвива устни, издава напред долната си челюст, а веждите му се смръщват над все още невярващите очи. Той запита настоятелно:

— Какво каза, момче?

Тонът ми беше познат. Опитах се да съобразя с отчаяна бързина в какво бях прегрешил този път. Започнах да се запъвам и да заеквам:

— Ка-казах, че не успях да се превържа сам.

Погледът му се поуспокои, но бе още по-обвиняващ.

— И съжали, че нямаш трета ръка?

— Не, татко. Казах, че ако имах още една ръка…

— …щеше да успееш да се превържеш. Ако с това не изказваш съжаление, какво изказваш?

— Не, аз просто казах „ако“… — запротестирах аз. Бях изплашен и прекалено объркан, за да му обяснявам, че случайно бях използувал един начин да изразя затруднението си, а можех да го кажа по няколко други начина. Усещах, че всички бяха спрели да ме зяпат и вече гледаха уплашено баща ми. Изражението му бе мрачно.

— Ти — собственият ми син — се обърна с молба към Дявола да ти даде още една ръка! — обвини ме той.

— Не, не. Аз само…

— Мълчи, момче. Всички в тази стая те чуха. Нищо няма да постигнеш, като лъжеш.

— Но…

— Ти изрази ли, или не изрази недоволство от телесната форма, дадена ти от Бога — от формата по негово подобие?

— Аз само казах, че ако…

— Ти извърши осквернение, момче. Намери недостатък на Нормата. Всички тука те чуха. Можеш ли да възразиш на това? Нали знаеш какво е Нормата?

Отказах се да протестирам. Твърде добре знаех, че в състоянието, в което беше, баща ми нямаше да се опита да ме разбере. И избъбрих като папагал:

— Нормата е божието подобие.

— Значи добре знаеш — и все пак, знаейки това, ти умишлено пожела да бъдеш Мутант. Това ужасно, това отвратително нещо. Ти, моят син, извърши осквернение, и то пред родителите си! — И с най-строгия си глас, с който учеше от амвона, той добави:

— Какво е Мутант?

— Нещо прокълнато за очите на Бога и хората — измънках аз.

— И ти пожела да бъдеш точно това! Какво можеш да кажеш още?

Обезкуражен и напълно сигурен, че ще бъде безполезно да казвам каквото и да е, стиснах устни и сведох поглед.

— На колене! — заповяда ми той. — Коленичи и се моли!

Всички останали също коленичиха. Татковият глас се извиси: „Господи, направихме опущение и съгрешихме. Молим да ни дадеш прошка за това, че не сме възпитали по-добре детето според твоите закони…“ Стори ми се, че молитвата ехтя доста дълго време. След „амина“ последва мълчание, докато баща ми каза:

— А сега иди в стаята си и се моли. Моли се, окаяно момче, за прошка, която не заслужаваш, но която милостивият Бог все пак може да ти даде. По-късно ще дойда при тебе.

…През нощта, когато терзанието, последвало посещението на баща ми понамаля, аз лежах буден и озадачен. Изобщо не бях мислил да си пожелавам трета ръка, но дори и да бях…? Чак толкова ужасно ли беше просто да си помислиш, че можеш да имаш три ръце — какво ли би станало, ако човек наистина имаше три ръце; или ако нещо друго не му беше наред, например — ако имаше по още един пръст?

А когато накрая заспах, видях сън.

Всички се бяхме събрали на двора — точно както на последното Очищение. Тогава жертвата беше малко теленце без козина, което стоеше и чакаше, като глупаво мигаше при вида на ножа в ръката на баща ми. А сега — малкото момиче Соуфи, изправило се босоного, което напразно се мъчеше да скрие вижданите от всички множество наредени един до друг пръсти на краката си. Стояхме загледани в нея, и чакахме. След малко тя започна да притичва от един човек на друг, като ги умоляваше да й помогнат, но никой не се помръдна и всички лица бяха безизразни. Баща ми се запъти към нея, а ножът в ръката му блестеше. Обезумяла, Соуфи, се втурваше ту към един неподвижен човек, ту към друг, а по лицето й се стичаха сълзи. Баща ми — строг и непреклонен, продължаваше да се приближава към нея, но никой не се помръдваше да й помогне. Баща ми я доближи още повече, протегнал дългите си ръце, за да й попречи да избяга, докато я притисне в ъгъла.

Той я улови и я довлече в средата на двора. Крайчецът на слънцето започна да се подава над хоризонта и всички подеха химн. Баща ми бе хванал Соуфи с едната си ръка точно както бе хванал и борещото се теленце. Вдигна високо другата си ръка и когато замахна с нея, ножът проблесна в светлината на изгряващото слънце — точно както бе проблеснал, когато преряза гърлото на теленцето…

Ако Джон и Мери Уендър бяха при мене, когато се събудих, мятащ се и облян в сълзи, а после лежах в тъмнината и се опитвах да си внуша, че ужасната картина е била само сън, струва ми се, че мислите им щяха да бъдат много по-спокойни.