Какавидите

10

Макар че самата Ан ни съобщи това, направи го малко предизвикателно.

Отначало не обърнахме особено внимание. Трудно ни беше да повярваме, не ни се искаше да повярваме, че тя не се шегува. Първо, ставаше въпрос за Алан Ървин — същия Алан, с когото се бях сбил на речния бряг и който беше донесъл за Соуфи. Родителите на Ан имаха хубава ферма, почти толкова голяма, колкото Уокнак, а Алан беше ковашки син и се предполагаше, че като му дойде времето, самият той ще стане ковач. Телосложението му подхождаше за това — беше висок здравеняк, но това като че ли изчерпваше всичко. Положително Анините родители крояха по-добри планове за нея — затова почти не очаквахме да излезе нещо от всичко това.

Но грешахме. По някакъв начин Ан бе склонила родителите си и годежът бе официално признат. Тогава вече се изплашихме. Изведнъж се видяхме принудени да обмислим някои от възможните усложнения и колкото и млади да бяхме, открихме достатъчно, които да ни разтревожат. Първият, който постави въпроса на Ан, беше Майкъл.

— Не бива да го правиш, Ан. Заради себе си — каза й той. — Все едно, че за цял живот се свързваш с осакатен човек. Помисли си, Ан, наистина си помисли какво означава това.

Тя го нападна ядосано:

— Не съм глупачка. Вече съм помислила. Мислила съм повече от вас. Аз съм жена — имам право да се омъжа и да родя деца. Вие сте само трима, а ние сме пет. Да не искате да кажете, че две от нас никога няма да се омъжат? Никога няма да имат свой живот и свой дом? А ако не искате да кажете това, значи две от нас трябва да се омъжат за нормални хора. Обичам Алан и имам намерение да се омъжа за него. Трябва да ми бъдете благодарни. Това ще опрости нещата за останалите.

— Не е сигурно — опита се да спори Майкъл. — Не може да сме единствените. Трябва да има и други като нас — извън нашия обхват, далече. Ако изчакаме малко…

— Защо да чакам? Това може да продължи с години, вечно. Намерила съм Алан, а вие ме карате да пропилявам годините си в очакване на някой, който може никога да не се появи, а ако се появи, да излезе, че го мразя. Искате да се откажа от Алан и да рискувам да изгубя всичко. Нямам такива намерения. Не по мое желание сме такива, каквито сме, но аз имам не по-малко право от всеки друг да получа от живота всичко, което мога. Няма да ми бъде лесно — но мислите ли, че ще ми бъде по-лесно от година на година да живея както сега? На никого от нас няма да му бъде лесно, но няма и да ни стане по-хубаво, ако две от нас се откажат от всяка надежда за любов и разбирателство. Три от нас могат да се омъжат за трима от вас. А какво ще се случи с другите две? С двете, които останат излишни? Няма да принадлежат никъде. Наистина ли смятате, че трябва да им бъде отнето всичко?… Не аз, а ти не си помислил, Майкъл; ти, както и другите. Аз наистина зная какво възнамерявам да направя, а вие, останалите, не знаете какво възнамерявате, защото не сте влюбени — освен Дейвид и Роузалинд — затова нямате представа какво е това.

Последното отчасти беше вярно — но макар че не си представяхме всички проблеми, преди те да изникнат, поне съзнавахме добре тези, които непрекъснато ни съпътствуваха, а от тях най-главният беше, че се налагаше да прекъсваме връзката си, да водим през цялото време — като буквално се задушаваме — един непълноценен живот със семействата си. Едно от нещата, които очаквахме с нетърпение, беше след време да изпитаме облекчение от този товар и въпреки че не си представяхме особено ясно как ще постигнем това, всички добре разбирахме, че една женитба с нормален човек след много кратко време щеше да стане съвсем непоносима. И без това положението ни в сегашните ни домове беше достатъчно лошо, а да ни се наложеше да направим свой близък човек, който не създава мисловни образи, не ни изглеждаше възможно. Преди всичко всеки от нас щеше да продължава да има повече общо с останалите и да се разбира повече с тях, отколкото е нормалния, с когото се е свързал. Това щеше да бъде не брак, а жалко подобие — съпрузите щяха да се чувствуват разделени от нещо по-голямо, отколкото различен език, което единият винаги щеше да крие от другия. Непрекъснатата липса на сигурност и доверие щеше да се превърне в цяло нещастие; единствените изгледи бяха човек да прекара целия си живот нащрек, да не се изпусне, а вече ни беше пределно ясно, че е неизбежно да се изпуснеш понякога.

В сравнение с хората, които познавахме чрез мисловните образи, останалите ни изглеждаха глупави, ужасно половинчато развити; струва ми се, че „нормалните“, които никога не могат да споделят мислите си, не могат изобщо да разберат доколко ние сме едно цяло. Какво могат да предложат те в замяна на съвместното мислене, за да успеят два разума да постигнат това, което е непостижимо за всеки поотделно? На нас не ни се налага да се лутаме сред несъвършенството на думите; трудно ни е да се преструваме или да лъжем, дори ако ни се иска; от друга страна, почти невъзможно ни е да се разберем погрешно. Какво хубаво може да се крие тогава за който и да е от нас, ако се свърже тясно с някой полуумен „нормален“, който в най-добрия случай може умно да се досети за чувствата или мислите на другия?

Това не носи нищо, освен продължително нещастие и чувство на безсилие — и, рано или късно, фаталната неволна грешка — или пък натрупване на малки грешки, които постепенно ще породят подозрение…

Ан знаеше всичко това не по-зле от нас, но сега се преструваше, че го смята за маловажно. Започна да подчертава разликата си с нас като предизвикателно отказваше да се свързва, макар че не разбирахме дали се изключва напълно, или продължава да слуша, без да взема участие. Предполагахме, че по-скоро прави първото, но тъй като не бяхме сигурни, нямаше как дори да обсъждаме какво трябва да предприемем, ако изобщо предприемехме нещо. Може би нямаше начин да решим въпроса направо. Аз самият не можех да го измисля. И Роузалинд се затрудняваше.

Роузалинд се беше превърнала във висока, стройна млада жена. Бе хубава — не можеше да откъснеш поглед от лицето й; походката и държанието й също бяха привлекателни. Няколко млади мъже бяха усетили тази привлекателност и се навъртаха около нея. Тя се държеше любезно с тях — и толкова. Справяше се с всичко, беше решителна, уверена в себе си; по всяка вероятност тя им вдъхваше страхопочитание, защото след време те прехвърляха вниманието си другаде. Тя не си позволяваше близки отношения с никого от тях. Най-вероятно точно по тази причина беше по-изненадана от другите, когато Ан съобщи какво се кани да направи.

Срещахме се тайно понякога, но само рядко, за да бъде безопасно. Мисля, че никой от останалите не предполагаше, че между нас има нещо. Когато успявахме да се срещнем, любовта ни представляваше един откраднат нещастен миг; тъжно си мислехме дали някога ще дойде време, когато да не се налага да се крием. Историята с Ан сякаш направи положението ни още по-окаяно. Свързването с някой нормален, дори с най-милия и най-добрия човек между тях, беше немислимо и за двама ни.

Можех да се обърна за съвет единствено към чичо Ексъл. Той знаеше, както и всички, за предстоящата женитба, но едва сега научи, че Ан е една от нас, и посрещна мрачно тази вест. След като поразмисли, поклати глава:

— Не. Няма да я бъде, Дейви. Прав си. През последните пет-шест години ми стана ясно, че такова нещо е невъзможно, но някак се надявах, че няма да стигнете до това. Сигурно сте единодушно против, щом ми го казваш?

Кимнах.

— Тя не пожела да ни послуша. А сега стигна и по-далече: не иска да се свързва с нас. Казва, че с това е свършено. Че винаги е изпитвала желание да не се различава от нормалните, а сега вече има възможност да бъде като тях. За първи път истински се скарахме. Накрая тя каза, че сме й противни, че й е противна дори мисълта, че изобщо съществуваме — но е ясно, че не е точно така. Всъщност тя толкова много се нуждае от Алан, че е решила твърдо да не позволява на нищо да й попречи, за да го спечели. Досега не бях срещал човек, който толкова много да се нуждае от някого. Тя направо се е ожесточила, като сляпа е, изобщо не я е грижа какво ще стане по-нататък. Не виждам какво можем да направим.

— А вие смятате, че не е възможно тя да заживее като нормалните, да се освободи изцяло от всичко станало? Че ще й бъде много трудно, така ли? — попита чичо Ексъл.

— Мислили сме за това, разбира се — отвърнах аз. — Тя може да откаже да отговаря на сигналите ни. И сега го прави — все едно някой да отказва да разговаря, но да продължи все така… Все едно да даде обет за мълчание до края на живота си. Искам да кажа, тя не може да се насили и просто да забрави, за да стане нормална. Не вярваме, че това е възможно. Майкъл й каза, че това е все едно човек да си въобразява, че е еднорък, защото човекът, за когото иска да се ожени, е също еднорък. Нищо няма да излезе, това не може да продължи дълго.

Известно време чичо Ексъл потъна в размисъл.

— Сигурни сте, че е луда по този Алан? Че направо е загубила здравия си разум, искам да кажа? — попита той.

— Направо не е на себе си. Дори не може да мисли логично — отвърнах аз. — Преди да спре да ни отговаря, мисловните й образи бяха направо объркани.

Чичо Ексъл отново поклати неодоорително глава.

— Когато жените решат да се омъжват, харесва им да си въобразяват, че са влюбени, смятат, че това е оправдание, което им помага да се уважават — забеляза той. — Нищо лошо няма в това, повечето от тях после наистина се нуждаят от илюзиите, които са успели да поддържат. Но жена, която е наистина влюбена, е нещо съвсем друго. Тя живее в свят, където всички стари представи са променени. Не забелязва нищо около себе си, целта й е една единствена, на нея почти не може да се разчита. Готова е да пожертвува всичко, включително и себе си, на единствената си преданост. За нея това е напълно логично, за всеки друг — изглежда почти безумие, обществено опасно явление. А когато прибавим и чувство на вина, което трябва да се превъзмогне, а може би дори и да се изкупи, всичко без съмнение става опасно за тези… — той спря и помълча известно време, докато размишляваше. После добави: — Това е твърде опасно, Дейви. Угризения на съвестта… отричане… саможертва… желание за пречистване — всичко се стоварва отгоре й. Усещането за товар, нуждата от помощ, от някой, с когото да го сподели… Рано или късно, Дейви, рано или късно, боя се, че…

И аз мислех така.

— Но можем ли да направим нещо? — повторно попитах с нещастен глас аз.

Той ме изгледа невесело и продължително.

— А не е ли оправдано да стигнете до крайност? Един от вас е тръгнал по път, който заплашва живота и на осмината. Не съвсем преднамерено, може би, но това не омаловажава случилото си. Дори ако възнамерява да ви остане вярна, тя преднамерено подлага на риск всички вас, заради собствените си цели: достатъчно е само да каже няколко думи насън. Има ли тя моралното право да създава една непрекъснато висяща заплаха над главите на седем души, само защото иска да живее с този човек?

Поколебах се какво да отговоря.

— Да, от тази гледна точка… — започнах аз.

— Друга гледна точка няма. Има ли Ан това право?

— Направихме всичко възможно, за да я разубедим — неуспешно се опитах да избягна отговора.

— И се провалихте. А сега какво? Готвите се да си стоите под заплахата, без да знаете кой ден точно Ан ще се пречупи, и ще издаде всички ви?

— Не зная — отговорих аз.

Нищо повече не можах да добавя.

— Виж какво — каза чичо Ексъл. — Някога познавах един човек, останал с още моряци в една лодка на произвола на вълните, след като корабът им изгорял. Храната им не била много, а вода почти нямали. Един започнал да пие морска вода и подлудял. Опитал се да потопи лодката, за да могат всички заедно да се удавят. Превърнал се в заплаха за другите. Накрая те се принудили да го хвърлят зад борда — като последствие малкото храна и водата стигнали на останалите трима, докато видели земя. Ако не го бяха направили, той и без това е щял да умре, а най-вероятно е да бяха умрели и те.

Поклатих глава.

— Не — казах решително. — Не можем да го направим.

Чичо Ексъл ме гледаше все така настойчиво.

— Този свят не е хубавичко удобно място за никого, особено за хората, които се различават. Може би в крайна сметка вие не сте от тези, които оцеляват — каза той.

— Не е там работата — отвърнах. — Ако ставаше дума за Алан и това да го хвърлим зад борда решаваше въпроса, щяхме да го направим. Но ти имаш предвид Ан, затова не можем — не защото е момиче, все ни е едно — просто не можем да го направим. Прекалено близки сме помежду си. Много по-близък съм с нея и с другите, отколкото със собствените си сестри. Трудно ми е да ти го обясня…

Спрях и се помъчих да измисля начин, по който да му покажа какво значехме ние един за друг. Изглежда не можех да го изразя ясно с думи. Затова продължих не особено успешно:

— Това няма да е просто убийство, чичо Ексъл. Ще бъде нещо още по-лошо — все едно, че сме унищожили част от себе си завинаги… Не можем да го направим.

— Другата възможност е над главите ви вечно да виси меч — каза той.

— Зная — съгласих се тъжно. — Но не е това начинът. Меч, който да е в самите нас, е нещо още по-лошо.

…Не можех дори да разговарям с другите за подобно решение от страх, че Ан може да улови мислите ни, но знаех със сигурност каква щеше да бъде тяхната присъда. Знаех също, че чичо Ексъл беше предложил единственото практично решение, а това, че бе неизпълнимо, означаваше да признаем, че сме безсилни.

Ан вече изобщо не предаваше мисли, не можехме да я уловим, но дали проявяваше достатъчно силна воля и да не приема, все още оставаше неясно. От Рейчъл — сестра й — научихме, че вече отговаряла само на казаното с думи и се мъчела всячески да си внушава, че е нормална във всяко едно отношение; но това не ни даваше достатъчна увереност да разменяме мисли свободно.

И през последвалите седмици Ан се държеше все така, затова почти повярвахме, че е успяла да подтисне различието си и да се превърне в нормален човек. Денят на сватбата дойде без всякакви произшествия, и двамата с Алан се преместиха в къщата, която нейният баща им предостави в края на имението. Тук-таме подхвърляха, че не е било разумно да се омъжва за човек с по-ниско положение, но иначе не обсъждаха въпроса.

През следващите няколко месеца не чухме почти нищо за нея. Тя не приемаше с готовност сестра си на гости, сякаш се мъчеше да прекъсне дори тази последна връзка с нас. Можехме само да се надяваме, че Ан е постигнала своето и е по-щастлива, отколкото предполагахме.

Едно от последствията на всичко това беше, че що се отнася до Роузалинд и мене, трябваше по-внимателно да разгледаме собствените си затруднения. Кога точно разбрахме, че искаме да се оженим, никой от двама ни не си спомняше. Беше като нещо предопределено, дотолкова в унисон с природните закони и със собствените ни желания, че сякаш винаги го бяхме знаели. Изгледите за това бяха радвали мислите ни още преди да го признаем пред самите себе си. Струваше ми се немислимо да стане другояче, защото, когато двама души са израсли с взаимни мисли — в близост, каквато беше нашата, — при това са се сближили още повече поради усещането, че са заобиколени от враждебност, те чувствуват нужда един от друг още преди да осъзнаят, че са се влюбили.

А когато разберат, че са влюбени един в друг, внезапно откриват, че има някои неща, по които те изобщо не се различават от нормалните… При това срещат същите затруднения, каквито имат всички…

Враждата между нашите семейства, която за пръв път се беше проявила открито при случая с великанските коне, вече продължаваше години наред. Баща ми и чичо ми Енгъс (който ни беше непряк роднина по майчина линия) — бащата на Роузалинд, водеха вече истинска война. В усилията си да се изравнят по точки, всеки наблюдаваше като ястреб земята на другия, за да открие и най-малкото Отклонение или Престъпление; и за двамата се знаеше, че от известно време възнаграждават онзи, който им донася за нещо нередно върху територията на другия.

Баща ми, в стремежа си да задържи едно по-високо равнище на чистота, отколкото Енгъс, беше направил значителни лични жертви. Например, независимо, че самият той много обичаше домати, бе престанал изобщо да отглежда неустойчивите растения от семейство solonaceae — вече купувахме и доматите, и картофите. В черния списък като податливи бяха включени и някои други видове — с цената на неудобства и разходи. Но макар положението да беше такова, че и в двете ферми се поддържаше висок процент на нормални добиви, това изобщо не спомагаше за добросъседски отношения.

Пределно ясно беше, че и двете страни щяха да се борят на живот и смърт против сродяването.

И за двама ни положението щеше да се затруднява. Майката на Роузалинд вече се беше опитвала да я сгодява, а аз бях забелязал как майка ми измерва момичетата с изпитателен поглед, макар все още без удовлетворение.

Бяхме сигурни, че засега никоя страна нямаше представа за отношенията ни. Единственото общуване между Стрормови и Мортънови се състоеше от жлъчни подмятания и единственото място, където можеха да ги видят под един покрив, беше черквата. Роузалинд и аз се срещахме много рядко и потайно.

В момента бяхме в задънена улица — изглеждаше като безкрайно дълга задънена улица, освен ако не направехме нещо, за да променим положението. Съществуваше начин, и ако бяхме сигурни, че гневът на Енгъс нямаше да приеме образа на ловна пушка в деня на сватбата, щяхме да го направим; но нищо не ни уверяваше в обратното. Толкова силно беше съпротивлението на чичо ми срещу цялото ни семейство, че двамата с Роузалинд смятахме, че е напълно вероятно да си намери повод и наистина да използува пушката. Освен това бяхме сигурни, че дори по принуда да спазеха благоприличието, след това и двамата щяхме да бъдем отлъчени от семействата си.

Обсъждахме и обмисляхме надълго и нашироко какъв мирен начин може да се намери за разрешаване на спора, но дори след като измина половин година от сватбата на Ан, не бяхме напреднали в решението.

Що се отнася до остналите от групата, открихме, че за шестте месеца първоначалният страх беше изгубил силата си. Това не значи, че се бяхме успокоили вътрешно — още откакто разбрахме, че сме различни, това не ни се беше случвало; но нямаше как да не свикнем със съществуване, криещо заплаха, а премина ли веднъж критичният момент заради Ан, свикнахме и със съществуване, криещо малко по-голяма заплаха.

И изведнъж една неделя на здрачаване намериха Алан убит на горския път, водещ към къщата им, застрелян със стрела в гърба.

…Научихме за случилото се от Рейчъл и слушахме разтревожени, докато тя се опитваше да се свърже със сестра си. Рейчъл се съсредоточи възможно най-добре, но без последствие. Разумът на Ан продължаваше да е затворен за нас така, както и през последните осем месеца. Дори в нещастието си тя не предаваше нищо.

— Ще отида да я видя — каза ни Рейчъл. — Не бива да остава сама.

Прекарахме в очакване повече от час. После Рейчъл се свърза с нас. Беше много объркана.

— Не иска да ме види. Не ме пуска да вляза. Пуснала е някой от съседите, но мене не ме иска. Изкрещя ми да се махам.

— Сигурно си мисли, че го е направил някой от нас — каза в отговор Майкъл. — Така ли е наистина, знаете ли нещо за това?

Един след друг ние разпалено отказвахме.

— Трябва да я накараме да престане да си го мисли — реши Майкъл. — Не бива да продължава да си го въобразява. Опитайте се да се свържете с нея.

Всички се опитахме. Нямаше никакъв отговор.

— Лоша работа — призна Майкъл. — Рейчъл, по някакъв начин трябва да й предадеш бележка — добави той. — Съчини я внимателно, така че тя да разбере, че нямаме нищо общо с тази работа, а за друг да не е ясно за какво става дума.

— Добре, ще се опитам — съгласи се неуверено Рейчъл.

Измина още един час и тя отново се обади.

— Не стана. Дадох бележката на жената, която е там, и чаках. Жената се върна и каза, че Ан скъсала бележката, без да я прочете. Сега майка ми е вътре, опитва се да я убеди да си дойде у дома.

На това Майкъл не отговори веднага. След малко ни посъветва:

— Най-добре е да се приготвим. Всички трябва да бъдете готови за бягство при нужда — но без да будите подозрение. Рейчъл, продължвай да се опитваш да научиш още подробности и веднага ни обади, ако се случи нещо.

Не знаех какво е най-добре да направя. Петра вече си беше легнала и не можех да я вдигна, без да ме забележат. Пък и не бях убеден, че е необходимо. Положително не можеше да бъде заподозряна — дори и от Ан, — че е взела участие в убийството на Алан. Можеха само да предполагат, че е една от нас, затова единственото, което направих, беше да нахвърлям мислено груб план и да се надявам, че ще получим предупреждение достатъчно рано, за да се измъкнем и двамата.

Преди Рейчъл отново да се обади, къщата беше потънала в сън.

— Ние с мама си отиваме у дома — каза ни тя. — Ан отпрати всички и сега е сама. Мама искала да остане, но Ан е в истерия не е на себе си. Насила ги накарала да си вървят. Бояли се, че ако настояват, ще стане по-лошо. Казала на мама, че знае кой е виновен за смъртта на Алан, обаче не споменала имена.

— Мислиш ли, че е имала предвид нас? В края на краищата, възможно е Алан да се е скарал сериозно с някого, а ние да не знаем — подхвърли Майкъл.

Рейчъл никак не беше сигурна в това.

— Ако беше нещо такова, щеше да ме пусне да вляза. Нямаше да ми крещи да се махам — подчерта тя. — Ще отида при нея рано сутринта, да видя дали не е променила решението си.

Засега трябваше да се задоволим с това. Можехме да се поотпуснем поне за няколко часа.

По-късно Рейчъл ни разказа какво се случило на сутринта.

Станала един час след зазоряване и извървяла пътя през полето до къщата на Ан. Когато стигнала там, поколебала се малко, защото не й се искало да се изправи пред същата вероятност да бъде отблъсната с крясъци, както било предния ден. Но нямало смисъл само да стои и да гледа къщата, затова събрала смелост и потропала с чукалото. Звукът отекнал в къщата и тя зачакала. Никой не отворил.

Тя отново почукала, този път по-решително. Отново никой не отговорил.

Рейчъл се уплашила. Заудряла силно с чукалото и се ослушвала. После бавно, с лошо предчувствие, махнала ръката си от чукалото и отишла до къщата на съседката, която била с Ан предния ден.

Взели цепеница от струпаните на куп дърва и счупили един прозорец, после се покатерили през него. Намерили Ан на горния етаж в спалнята, обесена на една греда.

Свалили я и я положили на леглото. Били закъснели с няколко часа, за да й окажат помощ. Съседката я покрила с чаршаф.

Всичко това изглеждало на Рейчъл като сън. Била съвсем замаяна. Съседката я подкрепила, за да я изведе.

Като излизали, жената видяла сгънат лист хартия върху масата, и го взела.

— Сигурно това е за тебе или за родителите ти — казала тя и го сложила в ръката на Рейчъл.

Рейчъл го погледнала с неразбиране, като прочела надписа от вътрешната страна.

— Но това не е… — започнала тя машинално.

После се усетила и се престорила, че се вглежда по-внимателно, защото разбрала, че жената е неграмотна.

— А, да, ще им го предам — казала тя и пъхнала в пазвата си писмото, което не било адресирано нито до нея, нито до родителите й, а до инспектора.

Мъжът на съседката я докарал у дома. Тя съобщила на родителите си. После, като останала сама в стаята си — където живеела заедно с Ан преди сватбата, прочела написаното.

То донасяло за всички ни, включително и за Рейчъл, дори и за Петра. Обвинявало ни, че колективно сме замислили убийството на Алан, а един от нас — неизвестно кой — го е извършил.

Рейчъл прочела писмото два пъти, след което внимателно го изгорила.

След ден-два напрежението за останалите от нас спадна. Самоубийството на Ан беше трагедия, но не намираха нищо тайнствено в него: една млада жена, бременна с първото си дете, изгубила съпруга си при подобни обстоятелства, бе излязла извън релси поради мъчителните преживявания — последствието беше печално, но разбираемо.

А смъртта на Алан не можа да бъде приписана на никого и остана загадка както за нас, така и за всички.

Разследванията установиха, че няколко души му имали зъб, но ничия причина не беше достатъчно значителна за извършване на убийство, а и всички заподозрени убедително посочиха къде са били по времето, когато се предполагаше, че е бил убит Алан.

Старият Уйлям Тей установи, че стрелата е била направена от него — но той правеше почти всички стрели в областта. Не беше специално правена, нямаше някакви отличителни знаци — просто една обикновена ловна стрела, купища такива стрели има във всяка къща. Хората, разбира се, злословеха и обсъждаха. Отнякъде се появи слух, че Ан не била толкова вярна съпруга, колкото се предполагало и че през последните няколко седмици сякаш се бояла от мъжа си. За голямо притеснение на родителите й той прерасна в мълвата, че тя сама пуснала стрелата, а после се самоубила, понеже имала угризения на съвестта, или се страхувала да не я хванат. Но и това замря, след като не можаха да открият някаква сериозна причина. След няколко седмици си намериха други теми за размисъл. Отписаха тайната като неразгадаема — можело да бъде и нещастен случай, който самоубилата се не бе посмяла да сподели.

Отваряхме си широко ушите за всякакви намеци или предположения, които можеха да привлекат вниманието към нас, но нямаше нищо; интересът намаляваше и накрая се успокоихме.

Но макар че изпитвахме по-малко тревога, отколкото в продължение почти на година в последно време, останаха скрити последствия — чувството, че сме получили предупреждение; изостреното усещане, че сме разделени, че сигурността на всички е в ръцете на всеки поотделно.

Мъчно ни беше за Ан, но тъгата ни се притъпяваше от мисълта, че още преди това я бяхме изгубили; единствено Майкъл изглежда не смяташе, че тревогата е намаляла. Той каза:

— Един от нас не можа да издържи…