Какавидите

14

Дойдох на себе се бавно, изглежда доста време бях прекарал почти в несвяст.

Чух, че Роузалинд ме вика — истинската Роузалинд, която се криеше дълбоко и се показваше твърде рядко. Другата Роузалинд — практичната, справящата се с всичко, представляваше нейно собствено творение, а не тя самата. Бях наблюдавал как тя изгражда този образ още като дете — чувствително, боязливо, но с воля. Тя осъзна по-рано от нас — вероятно инстинктивно, — че се намира във враждебен свят, и целенасочено се подготвяше да му се противопостави. Бронята си направи постепенно — плочка по плочка. Бях гледал как намира оръжията си и как започва да ги употребява сръчно; наблюдавах я как обмислено изгражда един характер, който представяше на света непрекъснато, затова понякога успяваше дори себе си да излъже.

Обичах това момиче — нямаше съмнение. Обичах високото й стройно тяло; начина, по който накланяше глава; малките й остри гърди; дългите й стройни крака. Обичах походката й, сръчните й ръце; устните й, когато се усмихваше. Обичах меднозлатистата й коса, която падаше като тежка коприна в ръцете ми, атлазената кожа на раменете й, кадифените й страни; топлината на тялото й, уханието на дъха й.

Беше лесно да обичаш тези неща — дори прекалено лесно; никой не можеше да не ги обича.

Те се нуждаеха от защитните й средства: от черупката на независимост и безразличие, от преднамерено практичната, предизвикателна увереност, от престорената липса на интерес, от резервираното държание. Качествата й не бяха предназначени да разнежват, понякога тя неволно те нараняваше, но този, който знаеше защо и как става всичко това, можеше само да й се възхищава — пък дори и като на победа на изкуството над природата.

Сега обаче скритата Роузалинд ме викаше нежно, тъжно, захвърлила бронята си, оголила сърцето си.

И отново — без думи.

Съществуват думи, които, използувани от поет, постигат неуловимия едноцветен рисунък на телесната любов — но за всичко останало те се оказват несъвършени.

Любовта ми преля към нея, нейната — към мене. Моята галеше и успокояваше. Нейната беше като ласка. Разстоянието и различието между нас се стопи и изчезна. Ние се срещахме, смесвахме се и се сливахме. Спряхме да съществуваме поотделно; за миг се превърнахме в едно цяло от две части. Това беше изход от самотната човешка клетка, кратка симбиоза, която поместваше целия ни свят…

Никой не познаваше скритата Роузалинд. Дори Майкъл и останалите само я бяха мяркали. Те не знаеха каква е цената, с която беше изкована показващата се пред хората Роузалинд. Никой от тях не познаваше моята мила, нежна Роузалинд, която жадуваше свобода, внимателно отношение и любов; която вече се боеше от построеното от самата нея за собствената й защита; и която още повече се боеше, че може да среща живота без тази защита.

Времето е без значение. Може би бяхме отново заедно само за миг. Смисълът на нещата е в тяхното съществуване; той няма измерения.

После се разделихме, и аз започнах да усещам разни земни неща: мрачно сиво небе, някакво неразположение, а след малко и Майкъл, който разтревожено питаше какво ми се е случило. С известно усилие се съсредоточих.

— Не зная. Нещо ме удари — казах му аз. — Но ми се струва, че вече съм наред; само главата ме боли и не съм се наместил удобно.

Едва когато му отговорих, усетих защо изпитвах такова неудобство — все още се намирах в коша, но тялото ми беше някак свито, а самият кош продължаваше да се клати.

Майкъл не намери отговора ми за много изчерпателен. Обърна се към Роузалинд.

— Скочиха отгоре ни от надвисналите клони. Бяха четирима или петима. Един падна точно върху Дейвид — обясни му тя.

— Кой скочи? — попита Майкъл.

— Оградните жители — отвърна Роузалинд.

Изпитах облекчение. Минало ми беше през ума, че може да са били преследвачите. Тъкмо се канех да задам въпрос, какво беше станало по-нататък, когато Майкъл попита:

— По вас ли стреляха снощи?

Потвърдих, че бяха стреляли по нас, но можеше да са стреляли някъде и по нещо друго.

— Не. Само на едно място стреляха — каза ни той с разочарование. — Надявах се, че са се объркали или че са тръгнали по грешна следа. Събраха ни всички заедно. Смятат, че е прекалено опасно да навлизат в Оградата на малки групи. Предполага се, че след около четири часа ще ни повикат, за да тръгнем. Мислят, че ще бъдем около стотина души. Решиха, че ако срещнем Оградни жители и ги посплашим, ще си спестим някои неприятности в бъдеще. Най-добре оставете великанските коне — докато сте на тях, никога няма да скриете дирите си.

— Малко късно ни съветваш — каза му Роузалинд. — Аз съм в коша на първия кон с вързани ръце, а Дейвид е в коша на втория.

— А Петра къде е? — разтревожено попита Майкъл.

— Петра е добре. В другия кош на моя кон е, побратимява се с човека, който ни пази.

— Какво точно се случи? — поиска да разбере Майкъл.

— Най-напред скочиха отгоре ни, после голяма група се показа иззад дърветата и спря конете. Накараха ни да слезем, свалиха и Дейвид. След като си поговориха и се поскараха, решиха да се отърват от нас. Затова отново ни натовариха на кошовете, качиха на всеки кон по един човек и ни пуснаха по-нататък — по същия път, по който вървяхме.

— Още по-навътре в Оградата ли?

— Да.

— Е, поне посоката е възможно най-добрата — забеляза Майкъл — А как се държат? Заплашват ли?

— Не. Само внимават да не избягаме. Изглежда имаха някаква представа кои сме, но не знаеха какво точно да ни правят. Поскараха се малко по тоя въпрос, но мисля, че всъщност много повече ги заинтересуваха великанските коне. Човекът до мене изглежда съвсем безопасен. Разговаря с Петра невероятно сериозно; не съм убедена дали не е малко смахнат.

— Не можеш ли да разбереш какво се канят да правят с вас?

— Попитах го, но изглежда не знае. Просто са му поръчали да ни отведе някъде.

— Да…

За първи път Майкъл не знаеше какво да каже.

— Да… Предполагам, единственото, което ни остава, е да изчакаме да видим. Няма да навреди обаче да му съобщиш, че идваме подире ви.

С това Майкъл привърши разговора.

Започнах да се въртя, мъчех се да се освободя. С известно затруднение успях да се изправя на крака в люлеещия се кош. Човекът от другия кош ме погледна доста приятелски.

— Тпру, стой! — викна той на коня и дръпна поводите. Свали вързаната през рамото си кожена манерка и ми я подхвърли, като държеше ремъка. Отпуших я, пих блажено и му я метнах обратно. Продължихме.

Вече виждах какво ни заобикаля. Местността беше пресечена; гъстата гора беше намаляла, макар че не бе станала съвсем рядка; дори и бегъл поглед ми стигна да се уверя, че баща ми е прав: всичко изглеждаше като подигравка с нормалното. Не можех да определя със сигурност вида почти на никое дърво. Виждах познати стволове, върху които се крепяха съвсем други корони; познати клони растяха от странни дънери, листата по тях също бяха странни. Известно време видимостта наляво бе скрита от фантастичен жив плет от гъст къпинак — тръните бяха големи колкото лопати. На друго място пътят приличаше на пресъхнало речно корито, отрупано с огромни валчести камъни, които всъщност се оказаха кълбовидни плесени, растящи съвсем близо една до друга. Стволовете на някои дървета бяха толкова меки, че не можеха да стоят изправени — извиваха се и пълзяха по земята. Тук-таме имаше групи от дървета-джуджета — сбръчкани и чепати, сякаш расли там от векове.

Отново незабелязано погледнах човека в другия кош. Изглеждаше напълно нормален, само дето беше много мръсен, със скъсани дрехи и смачкана шапка. Той усети погледа ми:

— За пръв път ли попадаш в Оградата, момче?

— Да — отговорих му аз. — Навсякъде ли е така?

Той се засмя и поклати глава.

— Няма две места, които да си приличат. Затова и се нарича Оградата — почти нищо тук не расте както трябва, но все пак…

— Все пак какво? — повторих аз.

— Все пак… положително ще се оправи след време. Дивите земи някога са били Ограда, но сега вече са по-стабилни, сигурно и местата, откъдето идвате, някога са били Диви земи, но са, придобили нормален вид. Предполагам, че Господ си играе с търпението ни, явно е, че никак не бърза.

— Господ ли? — попитах невярващо. — Винаги са ме учили, че в Оградата управлява Дяволът.

Човекът поклати глава.

— Така приказват там. Но не е вярно, момче. Дяволът се навърта точно по вашите места и гледа да си върши работата. Хората там са направо безочливи — истинско подобие и не знам си какво… Иска им се да бъдат като Древните. Изпитанието не ги е научило, на нищо… Пък и Древните са мислели, че са стигнали върховете. Имали си идеали, знаели как да управляват света. Оставало им само да подредят всичко хубавичко и да не го променят — защото смятали, че идеите им са много по-цивилизовани от идеите на Господ.

И той отново поклати глава.

— Обаче не познали. Нямало начин да познаят. Не това са били последните думи на Господ, макар че те си мислели така; думите на Господ никога не са последни. Когато това се случи, значи Господ е мъртъв. Но той не е мъртъв, той се променя и расте — както всичко живо. Затова, докато те се мъчели с все сила да нагласят всичко и да го подредят по някакъв „вечен“ модел, който сами си измислили, той им изпратил Изпитанието, съсипал ги и им напомнил, че животът се променя. Разбрал, че нищо няма да излезе от това, което ставало в момента, затова поразклатил торбата, за да види дали следващия път няма да се справят по-добре.

Човекът спря, замисли се за миг, после продължи:

— Може да не я е поразклатил както трябва. Излиза, че на някои места явно се повтаря същото развитие. Например там, откъдето идваш. С нищо не са се променили, вървят си по същия път, все още смятат, че са последната му дума, все още се мъчат до крайност да се запазят каквито са и да нагласят нещата по същия начин, който е предизвикал на времето Изпитанието. Един ден Господ ще се ядоса, че не им е било за урок, и ще им покаже още една-две работи.

— Да… — казах аз, без да имам нищо предвид и се успокоих. Чувствувах колко странно е, че толкова много хора притежаваха положителни, макар и противоречиви сведения за възгледите на Господ.

Човекът явно не беше съвсем сигурен, че ми е станало ясно. Размаха ръка към необикновения пейзаж пред нас и внезапно забелязах какво му има: първите три пръста на дясната му ръка липсваха.

— Някой ден — заяви той — много от тези неща ще се стабилизират. Ще се появят нови растения, а това означава и нови животни. Изпитанието е било сътресение, за да започнем всичко отначало.

— Но там, където могат да отглеждат нормални животни и растения, унищожават Отклоненията — подхвърлих аз.

— Опитват се да го правят; мислят си, че го правят — съгласи се той. — Глупашки са си наумили да се придържат към равнището на Древните — но така ли е наистина? Откъде знаят, че житото им, плодовете им и зеленчуците им са същите? Нали има спорове? И не излиза ли почти винаги, че накрая приемат тези видове, които дават най-високи добиви? Не кръстосват ли породи, за да получат издръжливост, повече мляко или месо? Ясно — изтриват от лицето на земята по-явните Отклонения, но сигурен ли си, че Древните изобщо биха познали сегашните породи? Аз поне никак не съм сигурен. Не може да се спре това, ясно е. Може само да пречиш и да унищожаваш, можеш да забавяш процеса, да го пригаждаш към собствените си цели, но той продължава. Та погледни тези коне!

— Одобрени са от Правителството — казах му аз.

— Естествено. Точно за това ти говорех — отвърна той.

— Но ако това без друго продължава, не виждам каква нужда е имало от Изпитанието — не се съгласявах аз.

— За някои форми това продължава — каза той, — но не и за човека, не и за човешките видове като Древните и като твоите хора, когато могат да го контролират. Те слагат клеймо на всяка промяна; препречват пътя и държат видът да е определен, защото имат нахалството да се смятат за съвършени. Мислят, че те и само те са истинското подобие; е, добре, ако те са истинското подобие, от това следва, че те са Господ, а щом са Господ, те се смятат за избрани да създават закони: „дотук, не повече“. В това е големият им грях: опитват се да задушат Живота, който иска да живее.

Последните няколко изречения бяха изречени доста по-различно от останалите — с въодушевление, което ме накара да подозирам, че отново се бях срещнал с някакъв вид религиозна вяра. Реших да изместя темата на разговора в по-практическа област, затова запитах защо са ни пленили.

Не му беше особено ясно, само ме увери, че винаги постъпват така, когато чужденец навлезе в територията на Оградата.

Помислих върху думите му, след това отново се свързах с Майкъл.

— Какво предлагаш да им кажа? — попитах го аз. — Предполагам, че ще ни огледат. Когато открият, че сме физически нормални, ще трябва да им съобщим някаква причина, поради която бягаме.

— Най-добре им кажете истината, но я поспестете. Направете го точно като Кетърин и Сали. Доверете им само толкова, колкото е нужно — предложи Майкъл.

— Добре — съгласих се аз, и се обърнах към Петра. — Разбра ли, Петра? Ще им кажеш, че можеш да предаваш мисли само на Роузалинд и на мене. Няма да споменаваш нищо за Майкъл или за зеландците.

— Зеландците ни идват на помощ. Сега вече не са толкова далече, колкото бяха — каза ни доверително тя.

Майкъл прие това със съмнение:

— Много хубаво, стига да успеят. Но не споменавай за тях.

— Добре — съгласи се Петра.

Обсъдихме дали да кажем на хората, които ни пазеха, за възможното преследване, и решихме, че няма да ни навреди да го знаят.

Човекът в другия кош не изглеждаше изненадан от тази вест.

— Много хубаво. Тъкмо това ни трябва — каза той. Но не обясни нищо повече и продължихме да си пробиваме път напред.

Петра отново започна да разговаря с далечната си приятелка и нямаше съмнение, че разстоянието е намаляло. Силата, която Петра употребяваше, за да се свърже с нея, вече не беше толкова голяма и за първи път успях с огромно усилие да уловя откъслечно излъчването от другия край. Роузалинд също го бе уловила. Зададе въпрос, в който вложи всичката си сила. Непознатата усили картината и тя достигна до нас ясно; радваше се, че сме се свързали и искаше да научи повече, отколкото Петра можеше да й каже.

Роузалинд й обясни каквото можа за сегашното ни положение; съобщи й, че не ни заплашва непосредствена опасност. Жената ни посъветва.

— Бъдете предпазливи. Съгласявайте се с всичко, което ви кажат и гледайте да печелите време. Подчертавайте, че ви заплашва опасност от собствените ви хора. Трудно е да ви дам съвет, защото не познавам племето. Някои племена от мутанти ненавиждат проявата на нормалност. Може би няма да е зле да преувеличите вътрешната разлика, която имате с другите хора. Най-важно от всичко е момиченцето. Трябва да го опазите на всяка цена. За пръв път срещаме такава сила на излъчване при толкова млад организъм. Как се казва детето?

Роузалинд го предаде с букви. После попита:

— А вие кои сте? Какво е това Зеландия?

— Ние сме Новите хора — хората като вас. Хората, които могат да мислят заедно. Тези, които възнамеряват да построят един нов свят, различен от света на Древните или на диваците.

— Хора, каквито Бог е пожелал да направи ли? — попитах аз и отново имах чувството, че темата ми е позната.

— Не ми е известно това. Как може да е сигурен човек? Но поне знаем, че можем да създадем по-добър свят от света на Древните. Те са били само едни изобретателни получовеци, малко по-напреднали от диваците; живели са откъснато един от друг, свързвали са ги само несъвършените думи. Често са се чувствували още по-откъснати поради различието в езиците и във вярванията. Някои от тях са можели да мислят самостоятелно, но не са били нещо повече от отделни индивиди. Понякога са можели да споделят чувствата си, но не са мислели колективно. Докато условията за живот били примитивни, това не им пречело; но колкото по-сложен правели света си, толкова по-малко успявали да се справят с него. Нямали начин да постигат единодушие. Научили се да работят градивно на малко групи, но на големи групи предприемали само разрушителни действия. Ламтели за напредък, и после отказвали да срещнат с лице отговорностите, които изниквали. Създавали безкрайни проблеми, а после заравяли глави в пясъците на ленивата сигурност. Ясно ви е, че между тях не е можело да има нито истинско общуване, нито разбирателство. В най-добрия случай те са били едни по-висши животни — нищо повече. Били са обречени на гибел. Ако не бяха предизвикали Изпитанието, което почти ги унищожило, щяха да се размножават неразумно като животни, докато стигнеха до бедност и нещастие, а накрая — и до глад и варварство. По който и път да са вървели, съдбата им е била предопределена, защото са били несъвършен вид.

Отново ми хрумна, че тези зеландци имаха доста високо мнение за себе си. Човек, възпитаван като мене, трудно възприемаше подобно неуважение към Древните. Докато все още се борех с това чувство, Роузалинд попита жената:

— А вашият вид? Той как се е появил?

— Нашите прадеди са имали щастието да живеят на остров, по-скоро — на два острова, доста отдалечени от сушата. Дори и там те пострадали от последствията на Изпитанието, макар и много по-малко, отколкото другаде, но се оказали откъснати от света и водели почти първобитен живот. После по някакъв начин започнали да се появяват хора, които можели да мислят заедно. След време тези, които го правели най-добре, открили други, които можели да го правят съвсем малко и ги научили да развият способностите си. Било естествено хората, които си предават мисли, да се женят помежду си, и така новият вид се закрепил. По-късно започнали да откриват и на други места хора, които предават мисли. Тогава разбрали какъв късмет са имали в Зеландия — открили, че дори и там, където не обръщали внимание на физическите отклонения, мислещите заедно хора обикновено били преследвани. Дълго време с нищо не можели да помогнат на себеподобните си на другите места — макар че някои се опитвали да доплават до Зеландия с пироги, и понякога успявали. По-късно обаче, когато отново сме разполагали с машини, станало възможно да ги прехвърляме на сигурно място. Сега правим това винаги, когато успеем да се свържем, но за първи път се свързваме на такова голямо разстояние. Все още ми е трудно да стигам мислено до вас. Но ще става все по-лесно. А сега трябва да прекъсна. Грижете се за момиченцето. То е изключително явление, невероятно важно. Трябва да го опазите на всяка цена.

Мисловните образи избледняха и за миг не се улавяше нищо. После се обади Петра. Сигурно не беше успяла да следи всичко, но разбира се, беше разбрала добре края.

— За мене го каза — заяви доволна тя, със съвсем ненужна сила.

Олюляхме се, после дойдохме на себе си.

— Внимавай, противно горделиво детенце. Още не си видяла Косматия Джек — каза Роузалинд и Петра се по-умълча. — Майкъл — добави тя, — стигна ли до тебе разговорът?

— Да — отвърна Майкъл малко сдържано. — Видя ми се малко унизителен. Като че ли изнасяше лекция пред деца. И все още идваше от дявол знае колко далече. Не виждам по какъв начин могат да дойдат толкова бързо, че да ни окажат някаква помощ. След няколко минути вече тръгваме да ви търсим.

Великанските коне тежко трополяха по пътеката. Пейзажът продължаваше да изглежда необичаен и страшен за човек, възпитаван в уважение към истинските видове. Е, повечето растения не изглеждаха толкова фантастични, колкото тези, които беше виждал чичо Ексъл на юг, но, от друга страна, нищо не ми се струваше достатъчно познато, или дори приемливо за отклонение. Всичко беше толкова объркано, че като че ли вече нямаше значение дали едно дърво е аберация, или просто хибрид, и все пак изпитах облекчение, когато за малко излязохме от гората и тръгнахме по открита местност; макар че дори храстите не бяха еднородни или познати, пък и тревата изглеждаше доста странно.

Само веднъж спряхме, за да ядем и да пием вода, и след не повече от половин час отново бяхме на път. Около два часа по-късно, след като на няколко пъти отново навлизахме в гора, стигнахме до средно голяма река. Откъм нашата страна равнината слизаше стръмно и отвесно към водата; от другата страна се бяха наредили ниски червеникави скали.

Тръгнахме по течението, като вървяхме горе покрай брега. На четвърт миля по-нататък на едно място, белязано от страшно изродено дърво, по вид напомнящо на огромна дива круша, чийто клони растяха само на един кичур на върха, имаше ров, дълбоко врязан в брега, по който можеха да се спуснат конете. Прегазихме реката диагонално и се насочихме към пролука в отсрещните скали. Когато я достигнахме, оказа се малко по-голяма от процеп — толкова се стесняваше на места, че кошовете се търкаха в стените и се промъквахме едва-едва. Продължаваше така стотина ярда преди пътят да се разшири и наклонът на земята да се изравни. Там, където склоновете на тунела се превръщаха в обикновени насипи, се бяха изправили седем-осем мъже с лъкове в ръце. Те гледаха изумено великанските коне и като че се канеха да побягнат. Спряхме точно пред тях.

Човекът в другия кош завъртя глава към мене.

— Слизай, момче — каза ми той.

Петра и Роузалинд вече се смъкваха от първия кон. Щом стъпих на земята, човекът удари животното и двата коня тежко продължиха напред. Петра уплашено се улови за ръката ми, но засега всички парцаливи, рошави стрелци все още се интересуваха повече от конете, отколкото от нас.

Групата по нищо не изглеждаше страшна. Една от ръцете, стиснала лък, беше шестопръста; главата на друг беше като гладко кафяво яйце, без косъмче по нея или по лицето му; трети имаше невероятно големи стъпала и длани; това, което не беше наред в другите, явно бе скрито под окъсаните дрехи.

Двамата с Роузалинд споделихме чувство на облекчение, че не бяхме изправени пред невероятни страхотии, както почти очаквахме. И Петра придоби смелост, като видя, че никой от групата не отговаря на традиционното описание на Косматия Джек. След малко, като изпратиха с поглед конете по пътеката, губеща се между дърветата, хората ни удостоиха с вниманието си. Двама от тях ни повикаха да вървим с тях, а другите останаха по местата си.

Утъпкана пътека, дълга около сто ярда, водеше надолу през гората до една поляна. Вдясно отново се издигаше стената на червеникавите скали, висока не повече от четиридесет стъпки. Те изглежда бяха обратната страна на хребета, който ограждаше реката. Предната част на скалите беше цялата в дупки; грубо направени от клони стълби водеха до отвори горе на високото. Равнинната част отпред беше изпъстрена с грозни колиби и шатри. Между тях на две три места димеше накладен огън. Няколко дрипави мъже и множество запуснати наглед жени се движеха насам-натам доста лениво.

Лутахме се покрай коптори и бунища, докато стигнахме до най-голямата шатра. Беше направена от навес за сено — явно плячка от някое нападение — прикрепен към скелет от окастрени клони. Вътре, точно до входа, се виждаше седнал на столче човек, който вдигна поглед, когато приближихме. Като съзрях лицето му, за миг изпитах панически страх — толкова приличаше на баща ми. После го познах — беше човекът-паяк, когото бях видял като пленник в Уокнак преди седем-осем години.

Двамата мъже, които ни доведоха, ни изблъскаха към него. Той заразглежда трима ни. Очите му шареха нагоре-надолу по стройната фигура на Роузалинд по начин, който не допадаше нито на мене, нито на нея. После човекът се вгледа за по-дълго време в мене и кимна, сякаш беше доволен от нещо.

— Помниш ли ме? — попита той.

— Да — отвърнах аз.

Той отмести очи от лицето ми, погледът му се плъзна по скупчените бордеи и бараки, после отново се спря на мене.

— Не е като в Уокнак — каза той.

— Не е — съгласих се аз.

Той потъна известно време в размисъл. После попита:

— Знаеш ли кой съм аз?

— Да, така ми се струва. Като че се досещам — отвърнах му аз.

Той повдигна вежди въпросително.

— Баща ми имал по-голям брат — казах аз. — Смятали го за нормален, докато станал на три-четири години. После анулирали удостоверението му и го изгонили.

Човекът бавно кимна:

— Така е, но не съвсем — каза той. — Майка му го обичала. И бавачката му била привързана към него. Затова, когато дошли да го вземат, вече бил изчезнал — но те, разбира се, потулили това. И биха потулили, ако можеха, цялата история, все едно, че не е била.

Той отново замълча унесено. После добави:

— Най-големият син. Наследникът. Уокнак се падаше на мене. И щях да го притежавам, да не беше това…

Той протегна дългата си ръка и известно време я разглежда. После я отпусна и отново се взря в мене.

— Знаеш ли каква дължина трябва да има човешката ръка?

— Не — признах си аз.

— И аз не зная. Но някой в Райго знае — някой специалист по „истинското подобие“. Затова — никакъв Уокнак. Трябва да живея като дивак сред диваци. Ти най-големият син ли си?

— Единственият син съм — казах аз. — Имаше и след мене, но…

— Не получи удостоверение, а?

Кимнах утвърдително.

— Значи и ти си загубил Уокнак.

Никога не бях изпитвал тревога от този факт. Струва ми се, че изобщо не бях очаквал истински да наследя Уокнак. Винаги бях изпитвал чувство на несигурност — очаквах, почти уверен, че някой ден ще ме открият. Твърде дълго бях живял с това очакване, за да ме обземе възмущението, което огорчаваше човека-паяк. Сега, когато въпросът беше решен, аз се радвах, че съм успял да избягна опасността, и му го казах. Той ме погледна замислено.

— Значи не ти достига смелост да се бориш за това, което ти се пада по право? — подхвърли той.

— Ако Уокнак е твой по право, значи не може да е мой — подчертах аз. — Но по-скоро искам да кажа, че ми дойде до гуша да се крия.

— Всички ние тук се крием — каза той.

— И така да е. Но поне можете да не се преструвате. Не живеете в непрекъсната лъжа. Не се следите какво правите всеки миг, нито премисляте два пъти, преди да си отворите устата.

Той бавно кимна.

— Научихме за вас. Имаме си начини. Не ми е ясно само защо ви преследват така ожесточено.

— Ние мислим — обясних му аз, — че ги тревожим повече от обикновените отклонения, защото няма начин да ни разпознават. Предполагам, че те подозират, че сме много повече на брой, а не могат да открият останалите, затова искат да ни заловят и да ни накарат да ги издадем.

— Една повече от добра причина да не се оставите да ви заловят — каза той.

Усещах, че Майкъл се е свързал и че Роузалинд му отговаря, но не можех да участвувам в два разговора едновременно, затова го оставих на нея.

— Значи идват право в Оградата подире ви? А колко души са? — попита той.

— Не знам точно — отвърнах аз, като размишлявах как най-добре да изиграя коза ни.

— По това, което чух за вас, трябва да имате начин да разберете — каза той.

Чудех се колко ли му беше известно за нас и дали знаеше и за Майкъл, но не ми се видя вероятно. Той присви очи и продължи:

— Най-добре не се опитвай да ни мамиш, момче. Вас гледат да заловят, а вие ни докарахте бедата тук. Защо трябва да ни е грижа какво ще ви се случи? Много по-лесно е да оставим някой от вас там, където ще го намерят.

Петра усети какво се криеше в думите му и се изплаши.

— Повече от сто души — каза тя.

Човекът за миг я погледна замислено.

— И все пак значи един от вас е с тях. Така и си мислех — забеляза той и отново кимна. — Сто души е голяма група, за да я изпратят само подир трима ви. Прекалено голяма… Така значи…

И той отново се обърна към мене:

— Имаше ли напоследък слухове, че нещо се готви в Оградата?

— Да — признах аз.

Той се засмя.

— Значи тъкмо ще ни помогнат. За пръв път са решили да вземат инициативата и да ни нападнат, като ви заловят, разбира се. Естествено, ще вървят по следите ви. Докъде са стигнали?

Допитах се до Майкъл и разбрах, че главната група трябва да измине още няколко мили, преди да се присъедини към тези, които бяха стреляли по нас и бяха подплашили великанските коне. Трудността беше в това да намеря начин, по който да обясня разбираемо това положение на човека пред мене. Той обаче оцени усилията ми, без да изглежда особено обезпокоен.

— Баща ти с тях ли е? — попита той.

Това беше въпрос, който досега бях внимавал да не поставям на Майкъл. И сега не го поставих. Просто помълчах, и после му казах: „Не“. С крайчеца на окото си забелязах, че Петра се готви да се обади, и усетих как Роузалинд я задържа.

— Жалко — каза човекът-паяк. — От дълго време се надявах, че един ден ще срещна баща ти при равни условия. От това, което бях чул, предполагах, че и той ще е там. Може би не е чак толкова храбър защитник на истинското подобие, колкото приказват.

И той продължи да се взира в мен с тежкия си проницателен поглед. Усещах как Роузалинд ми съчувствува и ме разбира, загдето не зададох въпроса на Майкъл — все едно, че ми беше стиснала ръката.

После, съвсем внезапно, човекът спря да ми обръща внимание и започна да разглежда Роузалинд. Тя отвърна на погледа му. Стоеше и както винаги излъчваше прямота и увереност; продължително го гледаше с безразличие и студенина. После, за мое учудване, не издържа. Сведе очи. Изчерви се. А мъжът леко се усмихна…

Но той грешеше. Това не изразяваше подчинение пред по-силната личност, пред завоевателя. Изразяваше отвращение и ужас, който пречупи защитния механизъм вътре в нея. Мярнах представата й за него — внушаваше преувеличена ненавист. Дълбоко скритите страхове на Роузалинд изскочиха на повърхността, тя бе направо ужасена — не като жена, изпитала слабост пред мъж, а като дете, уплашено от чудовище. И Петра долови неволния образ, стресна се и изпищя.

Хвърлих се върху него с цяло тяло, столчето се преобърна и той се стовари на земята. Двамата мъже отзад скочиха отгоре ми, но аз успях да нанеса поне един силен удар, преди да ме откъснат от него.

Човекът-паяк седна и потърка брадичката си. Усмихна ми се, но не му беше весело.

— Прави ти чест — призна той, — но какво от това?

И се изправи на длъгнестите си крака.

— Не си забелязал какви са жените тук, а, момче? Огледай ги, като минаваш. Може би ще си изясниш някои неща. Освен това, тази може да има деца. От дълго време ми се иска да имам деца — дори ако те приличат малко на баща си.

Той отново се усмихна, после ме стрелна смръщено:

— Най-добре приемай нещата каквито са, момче. Бъди разумен. Предоставям не повече от една възможност.

И той отмести погледа си от мене към мъжете, които ме държаха.

— Махнете го оттука — каза им той. — И ако не му стане ясно, че не трябва да се бърка, застреляйте го.

Двамата ме изблъскаха обратно и ме поведоха. В края на поляната единият ме подритна с крак, за да тръгна по пътеката.

— Върви нататък — каза той.

Изправих се и се обърнах, но единият мъж се целеше в мен с лъка. Даде ми знак с глава да се махам. Направих както ми заповядаха и продължих да вървя още няколко ярда, докато влязох в гората. После, под прикритието на дърветата, се втурнах назад.

Те точно това и очакваха. Но не ме застреляха, само ме пребиха и ме захвърлиха в гъсталака. Спомням си как полетях във въздуха, но не помня как паднах на земята…