Изкуплението на Аякс

Шеста глава

Саша събра ските и обувките на Мелани, изпаднали, когато Райли я бе сграбчила, и тръгна към къщата с припкащия подире й Бу. Притеснено отвори вратата, понеже не знаеше какво ще завари, но с облекчение установи, че Тим хърка в креслото, а Мелани никаква я няма. Брет все още не се беше прибрал от купона, а Крис, както обикновено, си беше в стаята и играеше на компютъра.

Натика ските на Мелани в дрешника и се накани да влезе под душа. Но на прага на банята чу тихо скимтене отвън и го повика шепнешком: „Бу!“. Малкият мигом се появи, размахал кривата си опашка, и я зяпна предано, сякаш Саша бе най-важното нещо на света. Тя се наведе и го почеса зад клепналите уши, изненадана от мекотата на кожата му.

Петнайсет минути по-късно, увита в хавлия, с кърпа на главата и Бу, свит в краката й, тя седна пред малкото бюро и влезе във Фейсбук. Както и очакваше, всички от „Сейнт Майкъл“ говореха за Гарваните. Носеха се всякакви налудничави теории за случилото се. Някои се кълняха, че били поклонници на Сатаната, други — че били сборище вещици, а трети — че били най-обикновени смотаняци, които си измислили Гарваните, та поне един друг да се заблуждават, че са по-специални. Направо й се догади от липсата на съчувствие.

Много от приятелите й бяха писали на нейната стена, питаха защо не е била на училище предния ден и дали наистина вече живее другаде, понеже някой чул директорката да споменава нещо такова на библиотекарката.

Отговори на неколцина, пренебрегна останалите, а след това отвори документа с есето, с което щеше да кандидатства в колежа — на тема защо иска да учи история на изкуството и да стане специалист по реставрация. Налагаше се да го допише, за да може да кандидатства, но ентусиазма й никакъв го нямаше.

Смазана, тя се отказа и затвори компютъра, готова да си ляга. Но когато си легна и изгаси нощната лампа, мислите й неминуемо се завъртяха около Джакс, размечта се, че е най-обикновено момче, представи си, как я целува — безброй невероятни целувки, как тръгват на училище и всички знаят, че са двойка. Хич не беше честно така да си хареса някого и да се окаже, че не може да бъде с него.

Бу се сви в краката й и въздъхна доволно и тази въздишка беше последното нещо, което си спомняше, когато се събуди на другата сутрин и видя Брет до леглото. Бу беше изчезнал, навярно се криеше някъде.

— Нямам намерение да ходя на ски, така че си спести усилията.

Но за разлика от вчера, когато я беше събудил още по тъмно, сега слънцето грееше и го виждаше съвсем ясно — черни боксерки, щръкнала коса, подпухнали от съня очи и блед цвят на лицето. Явно имаше махмурлук. Или пък бъбреците му сдаваха багажа.

Освен всичко изглеждаше крайно ядосан.

— Какво правеше при къщата с призраците снощи и какви бяха тия работи за Райли? И къде изобщо се дяна след това?

Тя го зяпна, сякаш не разбираше какво й говори.

— Къща с призраци ли? Ти шегуваш ли се? Изобщо не съм те виждала снощи, нито пък вчера следобед. И много благодаря, че ме заряза. Ако не ме беше докарало едно момче, с което се запознах горе, щеше да се наложи да се прибирам пеша.

— Къде беше снощи?

— Ходих на вечеря с въпросното момче. — Никога не й се бяха удавали лъжите, понеже рядко й се случваше да лъже, но ето че сама почти повярва на това. — Сигурно някой се е пошегувал с теб, а ти си бил твърде пиян, за да схванеш.

— Вярно, че Джулиан и Ист бяха там преди мен. Това е точно в неин стил — Брет приседна на съседното легло. — Закълни се, че не си ходила в къщата на призраците снощи.

Саша направи физиономия и изпуфтя.

— Не, лъжа те, понеже чудесно знам къде се намира глупавата къща — нали живея тук вече цял ден, а и имам цял куп приятели, които копнеят да ме закарат до там. — Тя вдигна очи към тавана и се замоли Брет да си тръгне. Призляваше й при мисълта, че в стаята й седи убиец. Сети се колко отчаяна бе Райли, как животът й бе приключил, преди още да започне, и то само защото Брет Шрайвър не понасяше да му отказват. Вероятно преди да врече душата си на Ерикс, все някак е щял да преглътне отказа й, но сега, отказал се от Бог, лишен от съвест, нищо не можеше да му попречи да действа първосигнално. Райли бе отказала да излезе с него и той я беше бутнал от скалата.

Очевидно повярва, че Саша не е била при къщата. Като че ли се отпусна малко, огледа стаята.

— Какво реши за Гарваните? Утре вечер имаме събрание.

— Не съм съвсем сигурна. Във Фейсбук хлапетата от старото ми училище не спират да обсъждат онези Гарвани, дето умряха. Говорят, че са се самоубили.

— Да не мислиш, че сме от онези секти, дето всички се самоубиват накрая?

— Откъде да знам?

Той се изсмя.

— Кълна се, че това е последното нещо, което би ни хрумнало. Защо да го правим? Имаме си всичко, което пожелаем, каквото и да е. Преди да положа клетвата, се канеха да ме скъсат по биология. А сега имам шестица. Живея си живота, защо ми е да се самоубивам?

Действително за непосветен човек звучеше страхотно, решение за всички проблеми, без да се налага да полагаш усилия или да правиш жертви. Нали и тя самата бе отишла на събранието, макар да не вярваше и думичка, с идеята да каже клетвата и да получи желаното: да разбере кой е убил баща й.

Тя се вгледа в нетърпеливото му изражение и се запита дали знае за Джакс и братята му. Дали господин Бруно си бе направил труда да уведоми Гарваните за Ада на земята?

— Ще ти отговоря утре.

Той се изправи, но спря на вратата.

— Гледай да не споменаваш за това в училище, да не чуе някой от другите учители. Забранено ни е да членуваме в тайни клубове и току-виж уволнят господин Бруно заради Гарваните.

Когато най-после излезе, Саша въздъхна дълбоко, явно несъзнателно бе затаила дъх. Бу изпълзя изпод леглото, скочи до нея и се излегна наполовина отгоре й, с предни лапи върху гърдите й. Беше неделя и Саша вяло се почуди как да прекара деня, дали да не стане и да иде на църква, когато отново се унесе в сън.

Събуди се — Мелани крещеше, а Тим й отговаряше с ниския си равен глас. Тя отметна завивките, промъкна се до вратата и я открехна, за да провери какво става. Мелани стоеше пред вратата на спалнята им в дъното на коридора, облечена в крайно предизвикателни дънки с изрязани ромбове отзад, през които се виждаше гола плът. Щедрото деколте на блузата разкриваше цепката между гърдите й, толкова дълбока, че можеше да скрие пеленаче.

— Искам да се махне от тази къща. Въпрос на време е да започнат да си навират носа тук, за да разберат дали онази кучка се е свързала с нея.

Кой ли щеше да си пъха носа?

— Естествено, че ще се свърже с нея. Нали й е дъщеря. Параноята ти започва да ми лази по нервите, Мелани. Запази си я за другаде и, за бога, облечи нещо, което да не демонстрира на целия град, че си евтина уличница. Всички знаят, че имаш нещо с Бруно. Постарай се да не се излагаш, поне заради Крис.

— Крис! Крис! Само за Крис говориш. А забрави ли, че имаш и друг син? Сещаш ли се изобщо за него? Хич не го поглеждаш, камо ли да му продумаш.

— Същото може да се каже за теб и Крис.

— Много добре знаеш защо, кучи син такъв! Хич недей да ми прехвърляш вината, след като и двамата знаем кой е виновен. Мислиш си, че можеш да ме гледаш отвисоко, след като през цялото време в Москва…

— Достатъчно! Дойде ми до гуша, Мелани. Млъквай, или се измитай оттук.

Мелани се врътна и тръгна към стълбите покрай вратата на Саша. Саша побърза да я затвори и зачака задъхана Мелани да отмине. Но Мелани не отмина. Отвори вратата с такъв замах, че дръжката й се удари в стената отзад и се блъсна в лицето на Саша.

— В случай че си пропуснала нещо от личния ни разговор, с удоволствие ще те осведомя. Тим получи имейл от стария си шеф в ЦРУ тази сутрин. Искат да знаят дали майка ти не се е свързала с него, защото са изгубили следите й. Мислят, че може би е мъртва.

Тялото на Тим изпълни рамката на вратата, а очите му стрелнаха гневно Мелани.

— На теб май ти доставя удоволствие да се държиш като злобна кучка. — Той се обърна към Саша и погледът му омекна. — Никой не е казвал, че майка ти може да е мъртва. Стандартната процедура изисква хора като Катя да се проследяват след депортиране. Искаха да знаят дали сме се чували и аз казах, че не сме, но че ще попитам и теб.

Саша бавно поклати глава, притиснала до тялото си юмруци, които отказваха да се отпуснат. Желанието да цапардоса Мелани в лицето й бе толкова чуждо, колкото и непреодолимо. Никога по-рано не бе изпитвала такава жажда за насилие.

— Ще ти кажа, ако ми се обади.

Мелани продължаваше да стърчи на не повече от крачка от нея, достатъчно близо, за да я стигне с ръка, дори виждаше лепилото, с което бяха прикрепени изкуствените й мигли. Тя се наклони лекичко към нея и прошепна:

— Давай де, ако ти стиска. Виждам, че едва се сдържаш.

— Та после да ме арестуват, нали? — отговори рязко Саша. — Не, благодаря.

Мелани се врътна на острите си като игли токове и напусна стаята, като изблъска Тим от пътя си.

Когато изчезна, той се обади:

— Облечи се и ще идем да хапнем някъде.

Явно храната бе решение за всичко. На Саша й стана мъчно за Тим, затова кимна.

— Какво четеш?

Седнал в един стол без облегалки, Джакс загледа, как Феникс влиза в библиотеката и се разполага на ниския кожен диван пред камината.

— Ти какво, да не си от литературната полиция?

— Да разбирам, че четеш нещо, от което се срамуваш. И какво е? „Хари Потър“? „Ерагон“? „Властелинът на пръстените“? Или пак си в детинската фаза и си препрочиташ приказките? „Старият Йелър“? „Джеймс и гигантската праскова“?

Май щеше да е по-добре да си признае. В противен случай Феникс нямаше да го остави на мира. Вдигна книгата, за да може брат му да види заглавието, и зачака реакцията му.

Не се наложи да чака дълго.

— „Как да печелим приятели и да убеждаваме хората“. Много интересно, но може би трябва да вземеш изданието на Синовете от Ада. Озаглавено е „Как да не плашим хората до смърт и да не отблъскваме всичко наоколо“.

— Беше изчерпана, така че се наложи да взема тази.

— И?

— Насочена е по-скоро към търговски представители, но то май и аз попадам в тая категория. Нали се опитвам да се продам като нормален човек. Ако правя, каквото ми препоръчва книгата, би трябвало хората да ми ядат от ръката.

— И какво пише?

— Че ласкателството отваря всички врати. Да повтаряш името на хората, защото обожават да го чуват, да ги питаш с какво се занимават, постоянно да завърташ разговора около тях. Да демонстрираш искрен интерес към тях и живота им. Да ги накараш да се почувстват като най-важния човек на планетата.

— Хубаво, да речем, че действа, ами предишната стъпка? Как установяваш достатъчно близък контакт, че да започнеш да демонстрираш интерес, било то искрен, или не?

— М. ми даде контактни лещи от стъкло, понеже пластмасовите се стопиха. Горе-долу вършат работа, та очите ми да изглеждат нормални, но ще нося очилата, колкото се може по-често. Старая се да мисля за приятни, положителни неща, така че да не изглеждам като психопат. Но тайният ми коз е Броуди. Ще дойде с мен и ще се представя за мой брат близнак. Двуяйчен, понеже изобщо не си приличаме. Ще движим заедно и се надявам излъчването му донякъде да балансира моето.

— Та това звучи много добре. На теб ли ти хрумна?

— Горе-долу. Казах на Кий, че не мога да се справя, да намери някой друг да ходи на училище и да шпионира Бруно. Предложих Броуди, нали беше на деветнайсет, когато го взехме, но изглежда на седемнайсет. Кий не се съгласи, каза, че трябва да е някой от нас, и си е навил на пръста да съм аз. Казах, че ще се съглася, ако и Броуди дойде с мен.

— Момичетата ще му се лепят като мухи на мед. Какво ще стане, ако се влюби в някоя? Според правилата на Лумина не може да се влюбва в момиче, нито да я доведе тук.

Може би трябваше да избереш някого, който вече си има половинка.

— Твърде е смотан. Вярно, че е Лумина и всички ще се чувстват привлечени, но това са деца, Феникс. Фактът, че е такъв зубър, ще натежи над очарованието.

— Така си мислиш ти. Аз пък надушвам неприятности, ако не го държиш изкъсо.

— Ще бъдем заедно по цял ден. Не се тревожи.

Феникс се изправи и тръгна към изхода.

— В работилницата ли отиваш?

Феникс моделираше мотори, за да убива времето и да ангажира ума си, за да не мисли постоянно за Джейн. Джакс не смяташе, че му помага особено, но той упорито си прекарваше времето между машините. Беше измайсторил по един мотор за всеки в планината. Някои си имаха даже по два.

— Не, дояли са ми се кренвирши с пюре.

— Лондон?

— Че къде другаде!

Джакс се изправи, метна книгата върху масичката и тръгна след брат си. Не че толкова примираше за кренвирши с пюре, но когато Феникс хукнеше сам-самичък за Англия, явно го бе налегнала мъка по Джейн. Ходеше на гроба й, а после задължително следваха неприятности. Последния път беше влязъл в първата кръчма и се беше заял с някакъв професионален бияч. За малко да го убие, понатупал беше и неколцина други, включително и две ченгета, а щетите в кръчмата възлизаха на хиляди лири. М. го беше наказал с шест месеца самота на Кианос.

— Не е нужно да се мъкнеш с мен.

— Напротив, нужно е. — Във фоайето поръчаха на Дякон да им донесе шлиферите и след две минути стояха пред гроба на Джейн, в тъмнината. В Йоркшир беше осем вечерта.

Минута след като пристигнаха, Ерикс се материализира от другата страна на гроба. Постави върха на ботуша си върху каменния бордюр и ги изгледа саркастично.

— Винаги съм си мислил колко е трогателно, че заровихте Джейн на неосветена земя, за да може да я посещавате, без да се превърнете във въглени. Дали на родителите им е хрумвало, че ридаят върху ковчег, пълен с камъни, в двора на църквата „Сейнт Стивън“?

Феникс не отделяше очи от плочата и сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.

Джакс вдигна яката си срещу студа и влагата, беше започнал да вали сняг. Не попита Ерикс защо е дошъл и какво иска. Не му пукаше.

Ерикс направи още няколко хапливи коментара за Аркейн с надеждата да вбеси Феникс, но след като той дори не го погледна, свали крака си.

— Един от моите безсмъртни, когото елиминирахте миналата седмица, беше закупил една картина за мен от Сан Франциско. Изпратих да ми я донесат, но се оказа, че липсва. Искам да знам дали вие сте я взели.

Бегло заинтригуван, Джакс се обади:

— За какъв дявол ни е още една картина? Имаме си стотици.

— Ако е у вас и ми я дадете, ще върна услугата.

Услуга ли? Такова нещо се случваше за първи път и Джакс мигом застана нащрек. Явно му трябваше страшно много, за да предложи услуга в замяна. Интересно защо.

— Нямаш късмет. Не сме взимали нищо от Касамов.

— Купил я беше от една рускиня, която след този случай се върна в Русия. И упорито твърди, дори след специален разпит, че нито му я е продавала, нито е у нея. А картината не беше сред вещите му.

Специален разпит — значи я бяха измъчвали. Говореше за майката на Саша, сигурен беше. Рускиня, завърнала се в Русия, а и нали беше излизала с Касамов. Джакс дори беше пратил Малик да провери дали не е положила клетвата. Върнал се беше тази сутрин с отрицателен отговор, но нещата не бяха никак розови. Руският Съвет за сигурност я бе сложил под карантина, преди да я пуснат отново сред руското население. Явно я бяха освободили и някой от наемниците на Ерикс я беше отвлякъл веднага след това.

Ерикс продължи:

— Рускинята има дете, дъщеря, може би ще знае нещо.

В продължение на хиляда години, в които залагаше капани на нищо неподозиращите изгубени души и Ския, Джакс бе развил умението да прикрива емоциите си до съвършенство. И сега само сви рамене, макар да усещаше, че разумът го напуска. Дали в този момент някой не разпитваше Саша за тази загадъчна картина? И дали тя знаеше нещо за нея? Щяха ли да я измъчват като майка й? Да видят рожденото й петно?

Но лицето му си остана все така безстрастно. Хвърли поглед към Феникс, който продължаваше да се взира в надгробната плоча на Джейн, напълно глух за всичко останало.

— Откога си станал такъв страстен колекционер? — Джакс се обърна към Ерикс.

— Не ми пука за изкуството. Картината ми е важна заради сюжета. Касамов ми я описа и искам лично да се уверя, че разказаното е вярно.

Джакс горещо пожела Бог да наруши обещанието си за ненамеса и да изпепели Ерикс начаса.

Вместо това първородният син на баща им отново постави крак върху надгробната плоча на Джейн и облегна ръка върху коляното си.

— Може би и за вас ще е също толкова любопитно. Касамов твърдеше, че картината изобразява как Бог и Луцифер работят рамо до рамо. Имало и Анаво, която получава тъмнината от Луцифер и се превръща в Мефисто.

— Това си го знаем от самото начало.

— Но онзи Мефисто от картината получава Божията благословия, което означава, че е спасен от вечното проклятие. Трябва да се съгласиш, че подобно развитие е крайно интригуващо, Аякс. Получите ли спасение, Бог ще може да ви чува и ще имате шанс да стигнете Рая, когато той реши да приключи нещата, ще можете да стъпвате по свещена земя. Ако всички Мефисто се сдобият с такива способности, нищо чудно да спечелите тази малка битка, която водим вече хиляда години, а това е нещо, което няма да позволя. Искам тази картина и ще направя, каквото е необходимо, за да я получа. — Той се изправи и изчезна.

Изпаднал в умопомрачение, Джакс се приготви мигом да се транспортира в Колорадо, но Феникс го сграбчи за ръката и настойчиво прошепна:

— Не! Стой тук!

— Ще ти сритам задника, ако не ме пуснеш.

— Това е капан — прошепна брат му, навел глава. — Изчакай още пет минути.

— Измъчвали са майката на Саша. Ако изпрати някой при Саша, ще…

— Разберат ли, че картината не е у нея, ще си тръгнат.

— Ами ако е у нея?

— Тогава ще им я даде. Или пък няма да им я даде. Но ако покажеш каквато и да било емоция, Ерикс ще разбере, че в думите на Касамов има някаква истина — а предполагаме, че не я е купил, а само я е видял.

— Не ми пука за картината. Само Саша ме интересува.

— А трябва да ти пука за картината. Ако Касамов не лъже или не бърка, то картината описва Завета Мефисто. Ако Ерикс разбере, че можем да получим изкупление чрез Анаво, ще убие всяка една, която открием. Ще нареди на всяка Ския и изгубена душа на планетата да търсят Анаво. И няма да имаме никакъв шанс да открием други.

— Ако наистина съществува такава картина, как е попаднала у майката на Саша?

— Не сме сигурни, че е у нея, но трябва да разберем. И така и ще направим, но първо ще поостанем тук още малко. Сигурен съм, че Ерикс ни наблюдава. Ако си тръгнем прибързано, ще ни последва. Нали не искаш да го отведем право при Саша? Запази спокойствие и изчакай още няколко минути, после ще се приберем у дома и ще изпратим някой Лумина да види какво става.

Джакс зачака да отминат най-бавните пет минути в живота му. По едно време се обади:

— А какво ще стане, ако просто прибера Саша в планината и й кажа, че трябва да остане там?

— Ще си платиш цената, задето пречиш на свободната воля. Не си мисли, че Луцифер ще ти прости, че си нарушил правилата, само защото му се иска нещата да се получат. Не говорим, че тя ще те намрази, а ако двамата не сте заедно, се губи целият смисъл. Наясно съм колко се изкушаваш, но не си и помисляй, Джакс.

— Може ли да тръгваме вече?

— Ще тръгнем веднага щом млъкнеш и ме оставиш да се сбогувам с Джейн.

Джакс се врътна на пета и се спря под стария бряст, който Кий бе посадил, след като Феникс бе открил Джейн. Беше обещал, че като стане достатъчно голям, ще сложи люлка за децата им. Вторачи се в голите, възлести клони, от които не висеше люлка, и си спомни усмивката на Джейн, сините й очи, мелодичния й глас и последните й думи, преди да умре.

Когато се бяха втурнали да я спасят, бе вдигнала към Феникс красивото си насинено и окървавено лице. Камата на Ерикс трептеше в сърцето й. „Върни ме обратно! Върни ми живота!“ — бе извикала. Феникс вече летеше напред и я улови още преди да падне на пода. Ерикс бе наблюдавал отстрани и когато бе очевидно, че в нея вече няма живот, че Феникс не може да я върне, бе казал:

— Не реагира, защото вече не носи твоя знак. Белязана е с моя. Само аз мога да я даря с безсмъртие. Може би така и ще направя, за да може да роди моите синове.

С изкривено от ярост лице, Феникс се бе изправил, вдигнал бе Джейн на ръце и бе изчезнал от древния замък, обитаван от Ерикс.

При вида на прегърбените му сега рамене и сведената глава Джакс стисна челюст и сърцето му се стегна от познатото чувство на гняв. Минали бяха повече от сто години, но Феникс не можеше да мисли за нищо друго. Когато откриха Джейн, не им бяха известни толкова много неща, а най-лошото бе, че не знаеха за знака на Мефисто. Не знаеха, че и Ерикс може да го разчете, не знаеха, че и той също можеше да сложи своя знак върху Анаво. Беше я изнасилил и беше оставил знака си на мястото на този на Феникс. Смъртта й го съсипа, но фактът, че я беше погребал със знака на Ерикс в тялото й, бе превърнал смазващото чувство на вина и мъка в безпомощна ярост.

Най-после, когато Джакс вече не можеше да издържа и секунда повече, Феникс се обърна и каза:

— Готов съм.

След обяда Тим закара Саша и Крис обратно у дома. После побърза да се изтегне в любимото си кресло, за да гледа футбол, а Крис обяви, че отива у приятел да играе на компютърни игри. Брет и Мелани ги нямаше, така че Саша реши да си стои в стаята и да поработи върху есето.

Но това беше, преди да стигне стаята. Приличаше на бойно поле, липсваха само шрапнелите и мъртвите тела. Съдържанието на всяко едно чекмедже бе изсипано на пода, всички дрехи, които бе закачила в дрешника, се въргаляха из стаята наред със завивките и чаршафите. Скицникът й бе раздран на ивици, а лаптопът, който бе получила като подарък за рождения си ден предния април, бе на парчета — екранът бе откъснат от тялото, а двете половини бяха изпочупени. Край с есето й.

След няколко крачки из бъркотията стана ясно, че дрехите й не бяха просто разхвърляни по земята. Бяха разкъсани, нарязани и раздрани, напълно унищожени. Саша се приближи до нощното шкафче, за да надникне в чекмеджето, и хич не се изненада, че пластмасовият цилиндър липсваше.

— Саша, можеш ли да слезеш? Дошъл е някой да те види.

Разтреперана, почти разплакана, тя се запрепъва през съсипаните дрехи и излезе в коридора, после се спусна по стълбите. От фоайето й се усмихваше слабичко момче с тъмна коса и дебели очила.

Тим се обади:

— Защо не заведеш Броуди до твоята стая, нали ти е дошъл на гости? Не искам да ви преча с мача.

С други думи — предпочитам да не ми пречите да си гледам футбола.

— Добре, Тим. — Тя го изчака да се върне в стаята, после се обърна към гостенина.

— Познаваме ли се?

Той поклати глава.

— Джакс ме изпрати.

Не й приличаше на никого от семейния портрет от стаята на Джакс, но все пак попита:

— Брат ли си му?

— Не, работя за тях. Трябва само да те попитам нещо, ако ми отделиш една минутка.

Колкото и да беше смотан, у него имаше нещо, което мигом й допадна. Очите му бяха добри и ведри. А малко спокойствие никак нямаше да й е излишно. И все пак в момента не беше склонна да се доверява на непознати.

— Откъде да съм сигурна, че казваш истината?

Той извади мобилен телефон и набра някакъв номер, после й го подаде. Чу гласа на Джакс.

— Добре ли е?

Саша погледна непознатия в очите, после каза:

— Добре е.

— Саша, ти ли си? Броуди там ли е?

— Да.

— Добре ли си? — звучеше истерично.

— Добре съм. Какво точно става?

— Поговори с Броуди, аз ще дойда съвсем скоро.

Тя затвори и подаде телефона на Броуди.

— Ела да се качим горе.

Саша спря на прага на стаята си и го изчака да я настигне.

— Преди около два часа излязохме да обядваме и се прибрахме точно преди да дойдеш.

Той хвърли един поглед и попита:

— Липсва ли нещо?

— Имах един пластмасов цилиндър с рисунка — портрет на майка ми, изчезнал е.

Броуди обиколи стаята, като прескачаше купчините дрехи.

— Май ще трябва да си понапазаруваш.

Саша затвори вратата и седна на голия матрак на по-близкото легло. Броуди се настани на другото и побутна очилцата си по-назад. После й разказа за Ерикс и Алекс Касамов и за картината, която уж бил купил от майка й.

— Джакс се тревожеше да не се появи някой Ския да търси картината и да реши да те разпитва по не особено приятен начин.

— Как така да ме измъчват ли? — Тя преглътна, хвърли бърз поглед към пръта на корниза, после към съсипания компютър. — Нима някой би ме измъчвал само за да разбере нещо за някаква стара картина?

— Ерикс ужасно я иска. Не знаем защо, нито какво изобразява, но той умира да я докопа.

— За да я продаде ли?

— Не, на него пари не му трябват — Броуди се пресегна и вдигна късче хартия с нарисувано око. — Каза, че те е нямало два часа. Мислиш ли, че който е бил тук, е търсил картината? Не съм сигурен, че ако някой бърза да намери нещо, ще губи време да ти съсипва вещите.

— Мисля, че е била леля ми, понеже не може да ме гледа. А цилиндъра вероятно е взела от чиста злоба. Бях й казала, че вътре има портрет на майка ми, а нея мрази повече и от мен. Беше ме предупредила, че ако извадя картината, ще я изгори.

Броуди я изгледа съчувствено.

— Ще направя всичко по силите си да ти помогна да оправиш нещата, но първо, изключително е важно да ми кажеш истината. У теб ли е тази картина?

Саша отклони поглед и каза:

— Не.

Точно в този миг Джакс се вмъкна през прозореца.

Сърцето й задумка и тя остро се смъмри, че така се радва да го види. Не се беше бръснал и наболата му брада го правеше по-зрял, по-мъжествен, по-опасен. Той впи очи в нея, видимо разтревожен.

— Добре ли си?

— Аз съм добре, но всичките ми вещи са разпердушинени. Май е била Мелани.

Джакс огледа стаята. Тялото му излъчваше напрежение, дланите му бяха стиснати в юмруци.

— Ако е бил някой от хората на Ерикс и е търсел картината, защо ще се бавят да ми съсипват дрехите, да късат рисунките и да чупят компютъра? Само тя би си отмъстила по този начин.

— Явно защото живее тук, на нея са наредили да претърси стаята и малко се е поувлякла — той погледна лаптопа. — Всъщност доста се е поувлякла.

Джакс седна до нея, а стегнатото му бедро се опря плътно в нейното.

— Саша, знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Моля те, кажи ми дали картината, която търси Ерикс, е у теб.

Саша не отговори. Вместо това се втренчи в ботушите му.

— Къде успя да се изкаляш така?

— В Англия. Феникс искаше да иде на гроба на Джейн.

— Коя е Джейн?

Джакс се вгледа в очите й и тихо отговори.

— Беше му годеница, Анаво, която откри в Лондон преди повече от сто години.

— Как е умряла?

— Ерикс я уби.

По гърба й пролазиха тръпки.

— И Феникс все още ходи на гроба й?

— Не толкова често, колкото в началото, но да, все още ходи и тъгува. През цялото това време не е поглеждал друго момиче. Аз и братята ми излизаме по малко, но не и Феникс.

— А Ерикс как я е намерил? Някой Ския е разбрал, че е Анаво, и я завел при него?

Джакс поклати глава, свел поглед към калните си ботуши.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Естествено, че искам, току-виж си взема поука.

— Носеше Феникс, което ни помага да я открием, където и да е по света. Нещо като защита. Например, ако ти беше маркирана, снощи щяхме да те открием, дори Райли да те беше замъкнала на хиляда километра. Но не знаехме, че и Ерикс може да го долови. Отвлече я в нощта, в която двамата с Феникс смятаха тайно да се оженят. Тръгнахме след тях, но когато ги настигнахме, беше вече късно.

— О, каква ужасна, злополучна история. Точно в сватбената й нощ. — Тя живо си представи случилото се — как момичето си приготвя багажа и тръпне от вълнение, че всеки момент ще замине с годеника си и ще се омъжи, а накрая някакъв непознат я отвлича и убива. — А какво означава, че е била маркирана? Как се прави? Къде?

Той неочаквано се приведе към нея, така че тя подскочи, и прошепна:

— Ако някой от нас преспи с Анаво, тя ще носи знака му.

Бузите на Саша пламнаха, от което й стана още по-неудобно.

Той се засмя. Но макар и крайно смутена, Саша не можеше да откъсне поглед от него. Очите му изглеждаха някак различни днес, като че ли по-блестящи. Боже мили, колко беше красив! Сериозно се замисли дали да не седне върху ръцете си, за да се удържи да не го докосне.

Вместо това се насили да свали очи от него и едва тогава забеляза, че Броуди е преместил стола до прозореца, покатерил се е отгоре му и тъкмо смъква кръглия накрайник на корниза, който представляваше парче пластмасова тръба, обвита в прашен, избелял плат.

— Какво правиш? — гласът й изтъня от паника. — Слизай оттам! О, господи, недей!

Тя скочи от леглото и изтича до него, протегнала ръка към навитото платно, което вече издърпваше от вътрешността на корниза, но Броуди го държеше високо над главата си.

— Не може да я вземеш! Нямаш право! — Беше извадила картината от белия цилиндър, за да е сигурна, че Мелани никога няма да я намери. Хитър ход, защото цилиндърът действително липсваше. Но сега, въпреки всичко, щеше да я изгуби. Беше обещала на майка си да се грижи за нея и отчаяно се бореше да я вземе от Броуди. — Върни ми я! Джакс, накарай го да ми я върне.

Джакс протегна ръка за картината.

— Ще си я получиш обратно, обещавам ти, но нека я вземем за малко, докато не разберем защо Ерикс толкова я иска. В планината Мефисто имаме един Лумина, художник, той почиства и реставрира картините ни. Ще й хвърли един поглед и ще ти я върна след няколко дни, заклевам се.

— Къде е тази планина Мефисто?

— Нали си идвала. Там, където живеем. Обвита е в същата синкава мъгла, която крие и Кианос. Служи като бариера, прави и нас, и сградите невидими за останалия свят. А също и за Ерикс. Никой не може да премине мъглите, ако не е Лумина или Мефисто, тоест аз и братята ми. Мъглите пречат на Пургаторите да избягат. Така че, вярвай ми, ако картината е в планината, никой не може да я пипне.

— Дори и аз?

— Ти можеш да преминаваш през мъглите, защото си Анаво. А ако беше маркирана, там щеше да си в безопасност, понеже Ерикс не може да те стигне.

Значи, ако някога спеше с Джакс, щеше да е принудена до края на живота си да живее в планината зад пластове синя мъгла. Взря се в съвършеното му лице, в тревожните му очи и за сетен път пожела да не е паднал ангел, а обикновено момче. Отдавна щеше да е лудо влюбена в него.

Но не беше обикновено момче. И чувствата, които изпитваше, бяха крайно нередни. Трябваше да спре да го зяпа. Да спре да го желае.

Тя преглътна, откъсна очи от неговите и се съсредоточи върху навитото на руло платно в ръката му.

— Ами този художник? Дето каза, че е Лумина? Какво означава това?

— Аз съм Лумина — обади се Броуди, слезе от стола и го върна до бюрото. Погледна я и се усмихна с милата си, чиста усмивка. — Обикновени хора сме, избрани от Мефисто да живеем в планината и да им помагаме. Ако се съгласим, ставаме безсмъртни и придобиваме известни способности, за да си вършим задачите.

— Какви задачи?

— Всичко, което е необходимо за планирането на акциите. Например имаме си екип, който се занимава единствено с подправянето на документи и архиви, така че ако на някого се наложи да излезе в реалния свят и да докаже, че е истински човек, документите да са налице. Ето, Джакс си има всичко необходимо, за да тръгне на училище утре, защото екипът си е свършил работата. Има си акт за раждане, регистриран, където трябва, и копие от ученически картон от един пансион в Дорсет, в Англия.

— А ти какво точно правиш?

Броуди се ухили.

— Хаквам компютри, изобретявам инструменти, които Мефисто да ползват на бойното поле, и като цяло съм страшно умен. Огледах цялата стая, за да разбера къде би могла да скриеш картината, и видях, как крадешком поглеждаш корниза. Бива си ме, а?

— А си и скромен.

Той премигна зад очилцата си.

— Не съм надут, ако това намекваш. Но Бог ми е дал определени умения и съм длъжен да ги използвам, за да си върша работата по-добре.

— Гениален си — прекъсна ги Джакс. — Всички сме на това мнение. Виж какво, защо не отнесеш картината на Андре, а аз ще се върна след малко. Искам да помогна на Саша да оправи тук.

Броуди пое платното от Джакс, после отново й се усмихна.

— Радвам се, че се запознахме, Саша. Ще се видим утре. — И той изчезна.

— Утре ли?

— Ще ходи на училище с мен. Надявам се така да изглеждам по-малко страховит.

— Как? Щом е безсмъртен като теб и живее с теб и върши същото като теб, защо с него да изглеждаш по-малко страховит?

— Защото е пълната ми противоположност. С братята ми сме единствените, които могат да водят изгубените души в Ада на земята. Лумините са нещо като поддържащ персонал — грижат се за подробностите. Вербуваме само най-добрите — хора, които са винаги ведри, щастливи и оптимистично настроени, а най-добре да имат и някакъв специален талант или умение, което да ни е от полза. Ако се съгласят да ни съдействат, се налага да изоставят истинския свят. Някои се женят, други не, но винаги са щастливи и отдадени на вярата си в Бог. Те са живи ангели, макар да притежават всички човешки качества, само дето не стареят и не умират.

— А какво ще се случи, когато дойде краят на света?

— Ще идат в Рая. Всъщност, ако им писне да работят, ако решат да си тръгнат, трябва само да кажат, и ще ги изпратим горе, когато поискат.

— Често ли се случва?

Той се усмихна.

— Досега никога. Не е лош животът в планината, Саша. Строим им къщички, а и имат всичко, което пожелаят. Единственото, което не им се разрешава, е да общуват с хората, но най-вече защото се тревожим, че ще се влюбят в някого и ще има разбити сърца. Поемам голям риск да водя Броуди на училище с мен, но няма да мога да свърша нищо, ако другите се боят от мен като от дявола.

— Значи им е приятно да работят за вас, да ви помагат да пращате хората в Ада на земята?

— Мисля, че да. Нали виждат какво причиняват Ерикс и неговите Ския на хората, как разбиват цели семейства и съсипват живота им. А и знаят, че колкото повече изгубени души има, толкова повече ще стават. Единствената ни надежда е да не позволяваме броят им да се увеличава.

— А не може ли всички Лумина просто да излязат сред хората и да се опитат да ги убедят да не вричат душите си?

— Нямаме право да пречим на свободната воля. Хората трябва сами да решават, без намеса от Рая или Ада или от живи ангели, било то черни, или не. — Джакс побутна купчина дрехи с ботуша си, намръщи се и смени темата. — Всичко ли е съсипала? Ще имаш ли какво да облечеш утре на училище?

— Само това, с което съм в момента.

Той я огледа от горе до долу.

— Добре изглеждаш, но ти трябват и други дрехи, Саша. Дай да те заведа на пазар. Ще идем, където поискаш, и ще вземем, каквото си харесаш.

— Нямам много пари.

— Аз ще плащам. Без ангажименти, кълна се.

— Бих могла да помоля Тим и той ще ми купи нещичко. Ако не беше той, щях да съм на улицата, защото Мелани с удоволствие би ме изритала. Толкова е жестока, Джакс. Тази сутрин ми каза, че според ЦРУ майка ми е мъртва. Направо ми е жал за Тим, задето е женен за нея.

— Тогава не го карай да се чувства още по-зле. Позволи ми аз да ти помогна, така изобщо няма да разбере какво е направила Мелани.

Май нямаше особен избор. В Телюрайд беше ужасно скъпо, а нямаше как да иде до друг град с по-приемливи цени. Ако не искаше да носи едни и същи дрехи всеки божи ден, трябваше да приеме предложението му. Отново потъна в черните му очи, пометена от странните, ярки, непознати емоции, но някъде, в дълбините на тези очи, долови искреност… и непристорена загриженост.

— Добре, Джакс, но ще го пишем заем. Дори и никога да не успея да ти се издължа, поне ще се чувствам по-добре, задето така се възползвам.

— Изобщо не се възползваш, но щом искаш, можеш да се преструваш, че ще ми ги върнеш. Аз пък ще се преструвам, че бих приел. — Той се приближи към нея и я прегърна. — Къде искаш да идем?

Тя се опита да се удържи да не плъзне ръце под шлифера му, да не притисне длани в широкия му мускулест гръб, да не вдишва сладостния му аромат и да не долепя буза до коравите му топли гърди. Опита, наистина. Но не успя.

— В Сан Франциско — измърмори накрая. — Там знам къде да търся. Да започнем от „Мейсис“ на Юниън Скуеър.

Миг по-късно стояха в отдела за мъжко облекло. Саша се огледа, смаяна, че никой не забелязва как се материализират от нищото, и каза:

— Имах предвид по-скоро дънки и пуловери, а не костюми на фино райе.

— Трябва ми нещо за очите. — Той дръпна ръце и отстъпи назад, после взе чифт слънчеви очила от една въртяща се стойка. Сложи си ги и попита: — Какво мислиш?

Очилата плътно покриваха очите му. С черния си шлифер, черната коса и набола брада изглеждаше невероятно. Саша имаше чувството, че се размеква в краката му.

— Стават.

Иззад гърба й се чу глас.

— Хей, Саша! Как си, хубавице? Някой ми каза, че си напуснала Колорадо.

Със свито сърце, Саша се обърна точно когато Смит Хардуик се наведе и я целуна право по устните. Не че означаваше нещо. Така целуваше всички момичета от тайфата, просто си беше такъв.

Но преди да успее да отговори, преди дори да реши дали да представи Джакс, или не, или да измисли някакво обяснение какво прави в Сан Франциско, Смит се озова по гръб и се затъркаля по гладкия дървен под към стелажа с ризи. А Джакс стоеше до нея със стиснати юмруци и вид на истински демон от пъкъла.