Изкуплението на Аякс

Втора глава

Събуди се с адско главоболие. Примигна, съзнанието й бавно започна да се прояснява и накрая видя отблясъци от свещи върху металния таван. Изправи се толкова бързо, че й се зави свят. Побърза да се огледа, но не видя никого. Гарваните бяха изчезнали. Подът, едва осветен от колебливата светлина, бе осеян с камъни и тъмни локвички. Внезапно си спомни всичко — как бе тръгнала с Миси, как бяха стигнали до „Ембаркадеро“, омразата на Гарваните. Камъните.

Какво се бе случило? Дали не беше припаднала, а те да са хукнали? Сигурно бяха решили, че е умряла. През тялото й пробяга студена тръпка и тя неволно разтърка ръце над лактите, докато се изправяше. Изгаряше от нетърпение да хукне, да се махне от това ужасно място. Ами ако се върнат и разберат, че е жива? Тя се втурна към вратата, влетя в склада и се запрепъва към изхода. Къде ли беше Алекс? Последният й спомен бе, как той се хилеше, докато Гарваните се опитваха да я убият с камъни.

Тъкмо се съмваше, когато излезе на тясната алея и хукна към улицата. Водата донесе звука от рог на рибарска лодка, а наблизо избуча автобус и зави покрай тротоара, на който чакаше да пресече. Така се радваше, че е навън, че е жива, че може да се прибере у дома. Предпочиташе да не се замисля, че ще й се наложи отново да срещне Гарваните. Докато притичваше през улицата, стомахът рязко я сви и едва смогна да стигне първото храстче, преди да повърне. Как можаха да постъпят така? Как бе възможно да я мразят толкова, че да искат да я убият? Никога не бе изпитвала такава болка, всеки сантиметър от тялото й бе насинен, лицето и главата й кървяха.

Но докато се изправяше над храстчето, внезапно установи, че всъщност не усеща болка. С изключение на главоболието, никъде не я болеше. Протегна ръце, разгледа ги внимателно, но всичко изглеждаше съвсем нормално. Опипа лицето си, главата, раменете — нищичко.

Еха! Да я пребият с камъни, а да няма нито синина, нито драскотина?

Закрачи напред, по-бързо и по-бързо, в желанието си да се отдалечи колкото се може по-скоро от Кей 26. След десетина пресечки зърна такси и изскочи на улицата, размахала ръце като полудяла. Таксито спря, тя се вмъкна вътре и задъхано изрецитира адреса си. После се облегна назад и загледа през прозореца, като отчаяно стискаше зъби да не заплаче.

Анаво. Алекс бе казал, че е Анаво, че това означавало светлина, че е потомка на Аврора, дъщерята на Ева. Не знаеше, че Ева е имала дъщеря. Значи преди Каин и Авел е родила Аврора. Преди да изяде ябълката и да изкуши Адам. Възможно ли беше? Винаги се бе питала дали Адам и Ева наистина са съществували, или са измислени, за да се обясни възникването на греха.

Абсурд! Алекс бе не просто негодник и нищожество, беше и луд. Нямаше начин Анаво да съществува. Все щеше да е чула нещо. Ако Ева действително е имала дъщеря, нямаше ли все някой, някъде да спомене нещо?

Можеше да провери в интернет. Но в момента копнееше единствено за сигурността на собствената си стая и за един горещ душ.

Когато таксито спря до бордюра пред тяхната сграда, Саша се чувстваше малко по-добре. Влезе във входа и нервно зачака раздрънкания асансьор. Майка й сигурно вече беше станала и макар напоследък да не се интересуваше особено къде ходи, нямаше начин да не я попита защо се прибира в шест и половина сутринта.

Тихо отвори вратата с надеждата, че ще успее да се промъкне по коридора до стаята си, ако майка й е в кухнята или в спалнята си, но нямаше късмет. Майка й седеше на дивана във всекидневната и изглеждаше ядосана, може би дори поизплашена. Моментално се впусна в дълга тирада, все на руски, от която Саша не схвана кой знае какво. Поназнайваше руски, колкото да проведе елементарен разговор, но когато майка й набереше скорост както сега, не разбираше нищичко. Не че имаше значение. Посланието беше напълно ясно: мама беше бясна.

Саша пристъпи в стаята и едва тогава видя, че не са сами. В любимия фотьойл на баща й седеше огромен мъж и се взираше в нея изпод дебели гънки тлъстина, без дори да премигне с малките си очички.

— Мамо — прекъсна я тя. — Какво става? Кой е това?

Майка й не отговори.

Мъжът въздъхна и търбухът му се разклати.

— Аз съм вуйчо ти, Тим Шрайвър.

Не можеше ли просто да се прибере у дома си, да се изкъпе и да се престори на болна, за да не се налага да ходи на училище? Защо този дебелак, който се представяше за вуйчо й, трябваше да се появи точно сега?

— Аз нямам вуйчо.

— Женен съм за сестрата на баща ти, Мелани. С Майк работихме заедно години наред. Наистина съм твой вуйчо.

Нямаше начин баща й да е имал сестра и никога да не й каже.

— А защо не беше на погребението му? Щом сте работили заедно, не беше ли редно да присъстваш? И ако татко наистина е имал сестра, тя също трябваше да дойде. — Точно в този момент не беше склонна да проявява доверие. — Кой си всъщност?

— Казва истината — обади се майка й, втренчена в масичката за кафе. От телевизора се чуваха местните новини. — Имаха известни търкания.

Саша направи няколко крачки напред, без да откъсва очи от Тим.

— Щом си работил в същата застрахователна компания като татко, и ти ли си ходил в Русия? Имаш ли някаква идея кой може да го е убил?

Мъжът стрелна поглед към майка й, която не откъсваше очи от масичката, неподвижна като статуя, после отново се обърна към нея.

— Майк не работеше в застрахователна компания. Двамата работехме за ЦРУ. Някой го предаде.

Мили боже! Никога, дори и в най-развинтените й фантазии, не й бе хрумвало такова нещо.

— Мамо, вярно ли е? Вярно ли е, че татко е работел за ЦРУ?

Майка й кимна нещастно.

— Така се запознахме, докато още живеех в Русия. За мен положението в Москва бе ужасно. Исках да се преместя в Щатите, но не ми разрешаваха, докато Михаил не обеща да ми помогне.

— Защо не са ти разрешавали?

— Заради семейството ми. Дядо ми беше началник на КГБ по време на съветския режим. А пък синът му, моят баща, се издигна в новото руско правителство, но след това настана невероятен хаос, всички се бореха за положение и един негов стар противник го обвини, че продава оръжие на бунтовниците в Чечня. Вкараха го в затвора за държавна измяна.

Саша се втренчи в майка си, сякаш я виждаше за първи път. Никога не беше чувала подобна история. Майка й винаги бе описвала живота си в Русия като пълна идилия. Живеели в провинцията, в Урал, във ферма за овце. Майка й починала, когато била малка, и тя живяла с дядо си, баща си и домашната помощница Марта. Нима всичко е било лъжа?

Познаваше ли изобщо родителите си? Почувства се предадена, пълна глупачка.

— Работех за Съвета за сигурност на Русия — започна майка й, — което е нещо като нашия Държавен департамент, и се измъчвах досущ като баща ми. Корупцията беше невероятна, руският народ страдаше заради всеобщата алчност и домогване за власт. В крайна сметка оправдаха баща ми, но той почина скоро след като излезе от затвора. Дълбоко бях огорчена и исках да се прехвърля в Щатите. Михаил убеди Държавния департамент, че бих могла да им бъда полезна заради контактите си, така че ме наеха като анализатор — предполагам, че са се надявали да им подавам информация. Продължих да поддържам контакт с приятелите си от Русия и след като заживях в Щатите.

Саша стисна ръце в юмруци и цялото й тяло се скова от страх.

— Някой от твоите приятели ли е убил татко?

Майка й пребледня още повече и погледна Саша, сякаш я бе пронизала в сърцето.

— Никой не знаеше, че работи за ЦРУ. Замина за Русия като застрахователен инспектор, прикритието му беше желязно.

— Очевидно някой е разбрал, мамо. През цялото време си знаела, че е загинал, защото е бил шпионин, и никога не си ми казала. Защо? И защо не ми казваш кой го е убил?

— Какво значение има, Александра? Та той е мъртъв. И да знаеш кой го е застрелял, това няма да го върне. Просто се примири.

— Искам да знам името му, мамо!

Майка й сякаш се смали и отново впери поглед в масичката за кафе. По бузите й се затъркаляха сълзи.

— Един руски агент. Юрий Андреевич.

Ето, най-после знаеше, но името на този непознат не означаваше нищичко. Руснак, чиято работа бе да убива чужди шпиони. Вероятно бе застрелял баща й, а после се е прибрал у дома при семейството си и най-спокойно е седнал да вечеря. Един обикновен ден от живота на Юрий Андреевич.

— А как е разбрал? Кой му е казал, че татко е шпионин?

Майка й не отговори.

— ЦРУ все още разследват — обади се Тим и стрелна поглед към майка й. Въздухът наоколо тежеше от напрежение и враждебност. Майка й и Тим Шрайвър очевидно се мразеха. И то много.

Саша се отпусна на стола срещу него.

— А ти защо си тук? — попита го тя.

— Катя, искаш ли ти да й кажеш?

Майка й бавно поклати глава. Ръцете й стискаха гънките на халата, а кокалчетата й бяха съвсем побелели.

— Уволнили са майка ти от Държавния департамент и предстои да я депортират обратно в Русия. Разполага с два часа, за да си събере нещата, преди да пристигнат от службата за имиграция и натурализация и да я отведат.

Саша внезапно се почувства, сякаш бе обула обувките си наопаки, косата й бе сресана на грешен път, а небето току-що бе станало яркозелено — с всяка следваща секунда животът й се объркваше все повече.

— Но тя е американски гражданин. Нали не могат да депортират американски гражданин?

— Всъщност майка ти няма гражданство. Правителството й е дало разрешение за пребиваване, а от Държавния департамент са я наели, за да използват познанията й за руското правителство, но никога не са й вярвали достатъчно, че да й дадат гражданство.

— Но нали с татко бяха женени! Това не й ли дава автоматично гражданство?

— В повечето случаи да, но не и в нейния. Разбери, семейството на майка ти е било много изтъкнато в Русия, хора с пари и влияние. Правителството на САЩ така и не е повярвало на мотивите й да напусне страната си, винаги са я подозирали. Странно е човек да се откаже от такова богатство и влияние.

— Щом не са й вярвали, защо са я наели да работи за Държавния департамент?

— Защото познава как действа руското правителство, а и има важни контакти в тамошните среди, които са полезни за Щатите. Предоставили са й минимален достъп до секретна информация, така че реално да не може да се добере до държавните тайни.

— Какво се е случило, мамо? Защо те уволняват?

Гласът на майка й бе толкова глух, че Саша едва я чу:

— Заради Алекс Касамов. Искаше да вземе нещо от мен и когато отказах да го предам, ме заплаши, че ще ми докара неприятности. А аз го изгоних, казах му, че изобщо не може да ме уплаши.

Саша зачака майка й да продължи, но тя млъкна и отново се втренчи напред. И заплака.

Тим въздъхна.

— Касамов е руски агент. Обадил се в Държавния департамент и казал, че всъщност Катя е издала баща ти. Доказателствата му се крепяха само на слухове и Катя, естествено, отрекла всичко, но обвиненията се оказали достатъчни, за да я уволнят. И депортират.

Да можеше Алекс да се озове обратно в Русия и да изчезне безследно някъде в Сибир. Надяваше се Господ да й прости, задето така го ненавиждаше.

— Мамо, какво толкова е поискал от теб?

Майка й вдигна глава.

— Когато дядо ми оглавяваше КГБ, имаше навика да събира лична информация за всякакви хора — държавни глави и други ключови политически фигури от цял свят. А когато баща ми стана старши секретар в Руския съвет за сигурност, продължи традицията. Беше богат човек, с много приятели и събираше информация за всеки един. Правеше копия от лични писма и бележки, уреждаше да ги снимат в компрометиращи ситуации, записваше личните им разговори. С дядо ми не смятаха, че правят нещо нередно, а че си подсигуряват бъдещето. И хората им вършеха „услуги“, така го наричаха, но си беше чист шантаж. Ако имаха нужда от нещо, било то секретна информация или името на някой търговец на оръжие, или дори резервация в някой парижки ресторант — ползваха „услугите“. А когато баща ми почина, ми завеща цялата информация. Намира се в сейф в Женева и възнамерявам да умра, без очите ми да я видят. Кодът на сейфа и съдържанието му ще бъдат погребани с мен.

— А на Алекс за какво му е подобна информация?

— Твърди, че началникът му в Руския съвет за сигурност открил стара папка на баща ми с опис на съдържанието на сейфа. Решил, че ще му свърши работа, и пратил Алекс да го вземе.

— Защо просто не му го даде, мамо? Какво толкова важно има в тая кутия, че да рискуваш всичко? — Саша не бе усетила, че плаче, докато сълзите не закапаха по дланите й.

Майка й се изправи.

— Нямам намерение да предавам лична информация за важни хора на когото и да било, а още по-малко на шефа му, който е престъпник и тиранин. Дори да знаех какво ще се случи, че Алекс ще ме обвини и ще ме депортират, пак нямаше да му издам кода на сейфа. Някои неща са по-големи от нас самите, Александра. А да постъпваш правилно, винаги си има цена.

— Радвам се, че си постъпила така благородно, Катя — прекъсна я Тим горчиво. — Може би ако не проявяваше такава избирателност в благородството си, всичко щеше да е различно.

Саша не разбираше за какво говори. Майка й имаше вид сякаш току-що са я ударили в корема, на лицето й се изписаха изненада и болка. Отвори уста, като да каже нещо, но вместо това излезе от стаята и отиде в кухнята, като не спираше да кълне на руски, докато тряскаше вратичките на шкафовете.

Какво толкова се беше случило, та се мразеха така? На Саша й се искаше да попита, но Тим беше почервенял и дишаше така тежко, че се уплаши да не му докара инфаркт, ако продължи да го разпитва.

Избърса сълзите си и се замисли какво ли ще е да живее в Русия. Щеше ли да може да завърши гимназия там? От мисълта, че едва говореше езика и трябва да ходи в училище, където не познава никого, й се зави свят.

— Къде ще живеем? — попита тя Тим. — Москва? Санкт Петербург?

Той не отговори веднага.

— Не можеш да тръгнеш с нея, Саша. Ти си американски гражданин. Трябва ти виза, за да влезеш в Русия.

Световъртежът премина в истински пристъп на паника.

— За колко време става визата?

Тим извърна очи, видимо смутен.

— Не много, но на теб няма да ти дадат виза. Поне не веднага. След като нашето правителство не й вярва, представи си колко са бесни руснаците, задето е избягала. Докато не разбере накъде духа вятърът, ще е твърде опасно да си с нея. Началникът на Касамов не се е отказал от желанието си да получи съдържанието на сейфа, а и нищо чудно да те използва, за да принуди Катя да го предаде. Не би искала да поеме такъв риск.

Саша се вцепени от ужас.

— Ще й направи ли нещо?

— Възможно е. Няма да те лъжа, Саша. Следващите няколко месеца ще бъдат много трудни за майка ти. Най-добре ще е да останеш тук, в безопасност, така че поне за това да не трябва да се тревожи.

— Тогава ще ида у някоя приятелка, докато замина при нея.

— Не, Саша. Точно за това съм дошъл. Засега ще живееш при мен.

Саша премигна. Та това звучеше ужасно.

— А ти къде живееш?

— В Колорадо — Телюрайд. Докато майка ти уреди нещата, ще живееш с нас. Ще се запознаеш с леля си и братовчедите си. Имам две момчета, горе-долу на твоята възраст.

Двама тийнейджъри и един непознат, който е мразел баща й — никак нямаше да й е лесно да преглътне раздялата с майка си.

Тим отново въздъхна. А може би просто дишаше тежко заради килограмите. Едно нещо бе сигурно — изобщо не приличаше на шпионин.

— Нали работиш за ЦРУ, което е част от Държавния департамент? Не можеш ли да помогнеш на мама?

— Вече не съм в ЦРУ. — Лицето му бе толкова тлъсто, че дори когато се смръщи, чертите му едва помръднаха. — Напуснах, след като убиха баща ти и се опитаха да го припишат на мен. Мислеха, че аз съм го издал. Нямаше никакви доказателства, естествено, защото не е вярно. — Той се прокашля и се втренчи в пода. — Беше най-добрият ми приятел, докато не се ожених за сестра му. Мелани никога не го е харесвала, но осъзнах, че го мрази чак… по-късно.

Той не каза „когато вече беше късно“, но Саша го долови в тона му. Леля й явно бе истинска вещица. А сега щеше да се наложи да живее с нея.

— А татко мразеше ли я?

— Не, но гледаше да я избягва, защото вечно се мръщеше и се държеше враждебно. След като се оженихме, си мислех, че ще успея да ги сдобря, и организирах вечеря във Вашингтон. Огромна грешка. Вечерята приключи с шумен скандал, а тя стана и го обвини, че се опитва да провали кариерата ми. Нещата се разчуха, както винаги се случва в такива ситуации, и когато го убиха, бях първият, когото разследваха. По онова време бях в Русия, проучвах Юрий Андреевич. Не успяха да намерят никакви доказателства, че съм го предал.

— Щом не си бил ти, то тогава кой е бил?

Той срещна погледа й с блеснали от гняв очи.

— Ако знаех, щях да направя всичко възможно да си получи наказанието. Бих му отнел всичко, което обича — гласът му се задави от ярост. — Бих го накарал да се моли да умре.

Нещо шумно се стовари върху кухненския под.

— Мамо? Добре ли си?

В отговор се чу нова порция руски ругатни.

Саша се втренчи в телевизора, мъчейки се да се овладее. И докато се бореше с паниката, видя лицето на Миси на екрана, последвано от това на Ейми Лий, а после Дейвид Холистър. Кейси Милс. Всичките Гарвани, а текстът в долната част на екрана гласеше: „Четиринадесет местни младежи загинаха при злополука с лодка“. Тя се приведе напред и напрегна слух да чуе говорителя.

— … не са сигурни защо са били навън толкова късно с открадната лодка, но говорител на бреговата охрана твърди, че младежите са членували в таен клуб в гимназията „Сейнт Майкъл“, известен като Гарваните. Нито един от младежите не е носел спасителна жилетка, когато бреговата охрана откликнала на зова за помощ.

Когато Джакс и братята му приключиха с Гарваните, беше почти шест сутринта в Калифорния и седем в Колорадо. Шестимата се транспортираха обратно у дома, в планината Мефисто, в главната зала на къщата. Из въздуха се носеше уханието на храна, бекон по-точно.

— Умирам от глад — каза Феникс. Всички, освен Джакс подеха същата песен и тръгнаха към трапезарията, без да губят време да се събличат. По средата на пътя Феникс се спря, обърна се и го погледна в очакване.

— Няма ли да хапнеш, братле?

— След малко. Искам да се обадя на Малик и да разбера какво е станало със Саша.

— Трябва да ядеш, Джакс. Иначе ще загубиш сили и няма да можеш да тръгнеш веднага.

— Ще ям, след като говоря с него.

Феникс се отдалечи, а Джакс извади телефона си. Малик вдигна на второто позвъняване.

— Как мина? — попита Джакс без предисловия. Нетърпението го съсипваше. Искаше да хукне още сега, тозчас да я види отново. Все още бе в еуфория, зашеметен от факта, че е открил Анаво, своята Анаво, все още се бореше с непреодолимия инстинкт да я грабне, да я доведе тук и никога да не я пусне.

Вярно, че най-важна бе свободната воля. Нали за това живееха, за това се бореха, но в момента копнееше да може да действа в разрез с разпоредбите. Беше им забранено да застават на пътя на свободната воля, така че трябваше да спечели сърцето на Саша като най-обикновен човек, което нямаше да е лесно. От романтични жестове разбираше, колкото и от плетки, тоест съвсем нищичко.

— Още спи — отвърна Малик.

Джакс се намръщи, а погледът му падна върху портрета на Джейн, единствената друга Анаво, която бяха открили, закачен до входната врата на замъка. Тревожеше се, че Саша спи толкова дълго.

— Изобщо ли не помръдва?

— Не. Странно. Нали ти си я приспал?

— Да, около полунощ. И при положение, че не съм там да поддържам ефекта, трябваше да се събуди до два-три часа.

— Може просто да е уморена — предположи Малик. — Или пък тялото й да се нуждае от покой след шока, който е преживяла.

— Но аз я излекувах. Няма от какво да се възстановява.

— Излекувал си тялото й, Джакс, но не и съзнанието й. Онези хлапета са се отнесли отвратително с нея. Вероятно не й е лесно да асимилира случилото се.

Малик бе умен човек, един от най-добрите сред хората, които работеха за Мефисто. Още от началото вербуваха хора да им помагат и подбираха най-човеколюбивите. Малик бяха открили в средата на осемнадесети век, беше единственият опазил душата си на кораб, пълен с последователи на Ерикс. И след като Джакс и братята му заведоха изгубените души и Ския в Ада на земята, предложиха на Малик да приеме безсмъртие, да стане Лумина и да се присъедини към тях във вечната им битка срещу Ерикс. Той бе приел и се бе превърнал в един от най-добрите им помощници. Джакс му се доверяваше изцяло и му бе възложил да наглежда Саша, а после да я проследи до дома й и да разбере къде живее. Нещо, което нямаше как да направи, след като тя продължаваше да спи.

— Идвам веднага щом обърна една енергийна напитка — каза Джакс. — В момента карам на батерии.

Малик не отговори.

— Ало? Малик? Там ли си?

— Май се събужда. Чакай малко.

— Нали си невидим? Не бива нито да те вижда, нито да те чуе.

— Естествено. Изчакай, Джакс.

Джакс закрачи из кръглото фоайе и зачака нетърпеливо.

— Ето, примигва. А сега се изправя, оглежда се, вижда камъните и свещите. Забелязва кръвта. Изглежда объркана. Май си спомня. Бедничката, изглежда уплашена до смърт.

— Човече, ще ме побъркаш.

— Ще трябва да смели всичко, Джакс. Вероятно се чуди защо са я изоставили, защо не са я довършили. Ето, вече се сеща, че някой може да се върне.

— Трябва да тръгвам.

— Тича през склада, към изхода.

— Обади ми се веднага щом се прибере вкъщи.

— Ясно. — Връзката прекъсна.

Джакс пъхна айфона в джоба си и отиде в трапезарията, където излапа пълна чиния за рекордно време. Най-големият от братята — Кий — който на практика им беше водач, го гледаше с изражението на загрижен батко.

— Бих те посъветвал да не избързваш, Аякс5. Вместо да действаш прибързано, изчакай и планирай нещата.

С уста, пълна с бисквити, Джакс каза:

— Кажи ми, братле, когато ти откриеш своята Анаво, колко търпение ще можеш да проявиш и колко време ще отделиш в планиране?

— Ако от това зависи дали ще мога да я задържа завинаги, или ще я загубя, понеже съм се хвърлил с главата надолу, без да имам представа какво правя, определено бих изчакал.

— Естествено, че ще изчакаш, Кирос. Жалко, че останалите не сме така съвършени.

Кий се намръщи и се наведе към яйцата в чинията си.

— Хубаво, върви тогава. Но не идвай да ми цивриш, когато всичко пропадне.

Джакс избърса уста, хвърли салфетката на масата и се изправи.

— Е, аз изчезвам. — Искаше да си вземе душ и да се преоблече, преди Малик да се обади. Нямаше намерение да я заговаря още днес. Смяташе само да я следва по петите, да разбере къде ходи на училище, с какво се занимава, с кого излиза. Трябваше да прецени как най-добре да подходи, така че се налагаше да разузнае.

Тръгна към коридора, а братята му се развикаха след него. Всеки държеше да го посъветва.

— Вземи да й подариш нещо. Примерно пиано, ще й хареса — обади се Зий.

— Занеси й кученце. Не, котенце! Момичетата обожават животинките — възрази Тай.

— Глупости — намеси се Денис, най-малкият. — Подари й обувки. Така направи Колин Фърт в един филм и мацката пощуря.

— Аз ти предлагам да опиташ с дръвче — каза Кий. — Ако искаш ще ти дам някоя от моите фиданки.

Нямаше как да е сигурен, но подозираше, че Саша няма да се впечатли от идеите им. Ако съдеше по филмите и телевизията, момичета предпочитаха бижута, а не пиана или дръвчета. Може би Феникс би го посъветвал нещо по-разумно — нали бе прекарал известно време с Джейн, но както обикновено, станеше ли дума за жени, той млъкваше.

Точно когато стигна вратата на трапезарията, гръмна сигналът за опасност. Воят на сирената отекна през цялата зала, завибрира между стените на къщата, прокънтя между склоновете на планината. Джакс замръзна на прага. Ама че късмет! Ако се беше включила само минута по-късно, щеше вече да е тръгнал. Нямаше представа какво се е случило, но сирената се включваше само при сериозен проблем. Нямаше избор — налагаше се да остане, докато не стане ясно дали ще имат нужда от него. Пое си дълбоко въздух в напразен опит да потисне гнева си и се транспортира в подземието, в бойната зала, където Броуди, най-новият Лумина, буквално подскачаше от възбуда.

Когато се събраха всички, Броуди започна:

— По пътя за Денвър спрях в Риджуей да заредя и както държах пистолета, видях Богс да изскача от каросерията на ленд ровъра и да се измъква.

— А кой е Богс? — попита Денис, все още с бисквита в уста.

Кий, както винаги хладнокръвен, търпеливо отговори:

— Франк Богс, от Бостън. Пургаторът6, когото прибрахме преди няколко дни. Синът му го убил и сега пилее парите му. Вероятно се е пъхнал под одеялата в каросерията, когато Броуди е тръгнал към долината.

Джакс не издържа и кипна.

— Защо, по дяволите, сме прибрали още един Пургатор? Нали единодушно решихме да не приемаме нови! Не ни е работа да дундуркаме сърдити призраци, съвсем друго имаме да вършим.

— Не сме решавали единодушно — прекъсна го Кий смръщено. — Ти побесня точно както в момента и еднолично реши да няма повече Пургатори. И както обикновено, пропусна да забележиш, че никой не е съгласен с теб.

— А какво ще кажеш да пропусна гонитбата?

Кий побърза да поклати глава.

— Знаеш правилата, Аякс. Или всички, или никой. А второто няма как да стане, защото този тип е тръгнал за Бостън да отмъсти на сина си. А тогава със сигурност няма да стигне Рая. Баща ни моментално ще го прибере долу.

— Именно затова трябва да спрем да подслоняваме Пургатори. Ако Богс беше заминал направо в Чистилището, вместо да идва тук, нямаше да успее да избяга и да се върне в истинския свят. Направо не помня откога не се е случвало Пургатор да не успее да се измъкне. Вечно бягат, а ние губим време да ги гоним.

Кий стисна юмруци. Май беше на път да си изпусне нервите, което рядко се случваше. И шестимата постоянно се движеха по тънкия ръб между тъмната страна, наследена от Мефистофел, и чистотата на душата на майка им, Анаво. Не беше лесно да работят с М. А и на моменти бе направо невъзможно. Преди много време, Луцифер се бе намесил и бе наредил на М. да не им се бърка, да осигурява двойниците и да остави синовете си да гонят изгубените души. Но все пак им беше баща и макар да бе паднал ангел, вечно чувстваше потребност да дава съвети, да предлага помощ, да поучава Кий как да действа.

Кий продължаваше да го гледа сърдито, преглъщайки яда си. Тай се обади, преди Кий да отговори и съвсем да се скарат:

— После ще мислим дали да приемаме други Пургатори. Сега да тръгваме.

Кий кимна, но не пропусна да хвърли последен суров поглед към Джакс.

— Да вървим.

Транспортираха се едновременно отвън, на стъпалата, които водеха към алеята за автомобили. Лумините, сто двадесет и двама на брой, стояха до колене в снега и чакаха да разберат каква е задачата. Кий набързо обясни ситуацията, а Феникс даде нареждания и инструкции за преследването. Само след пет минути всички, освен Пургаторите напуснаха планината.

Джакс се надяваше бързо да хванат Богс. Не беше сигурен колко ще издържи, преди нетърпението да го накара да направи нещо наистина тъпо, например да изостави гонитбата. Кий щеше да го направи на нищо, а после да свика съвет и нищо чудно братята да му тръснат шест месеца самота на Кианос, малкото островче в Северния Атлантик, където бяха израснали. Но може би си струваше да рискува, само и само да зърне Саша отново. Трябваше да я види, колкото се можеше по-скоро.

Времето сякаш летеше на бързи обороти, всяка секунда приближаваше Саша към мига, в който щеше да се сбогува с майка си. Трябваше да приготви всичко, което искаше да вземе със себе си в Колорадо, и да нареди в кашони нещата, които не се побираха в куфара й — една приятелка на мама щеше й ги изпрати по-късно.

Вцепенена, с напълно лишено от мисъл съзнание, Саша усили звука на айпода си и се втурна да си събира багажа. Щом приключи, отиде да помогне на майка си, която си тананикаше някаква руска песен от детските години в малкото уралско селце, където бе израснала. Саша я беше чувала стотици пъти. Обикновено тези песни я разведряваха, но днес само разпалиха гнева й.

— Всичко ли е лъжа, мамо? Наистина ли като дете си живяла в овцеферма?

— Истина е, Саша. Семейството ми притежаваше няколко имота, но по-голямата част от детството си прекарах във фермата с Марта.

— А как се запозна с татко?

— Подадох молба за американска виза, но ми отказаха. Когато научи, баща ти се свърза с мен, за да разбере дали съм склонна да му сътруднича, ако се погрижи да си получа визата.

— Ти обичаше ли го изобщо, или се омъжи за него заради гражданството?

Майка й изпусна пуловера, който сгъваше, и се обърна към нея с изражение, в което се четеше болка.

— Що за въпрос? Разбира се, че го обичах! Щях ли да остана с него, ако не го обичах? А и очевидно бракът не ми донесе гражданство.

Саша вдигна някакъв пуловер и започна да го сгъва, стиснала зъби, за да не заплаче. Копнееше всичко да се окаже кошмар. Разкъсваше се от възмущение, че майка й не й беше казала истината, а също и от болка и тревога. Ако мама й беше казала какво ги чака, нямаше да ходи на онова глупаво събрание снощи. И нямаше да се окаже на косъм от смъртта. Слушаше как майка й хлипа тихичко и се чувстваше ужасно.

— Трябвало е да се отървеш от сейфа. Да изгориш всички писма, бележки и снимки.

— Така е, но и през ум не ми е минавало, че някой знае за него. Преди да се появи Алекс, не се бях сещала за сейфа от години. А сега е късно. Реша ли да ида до Женева, ще ме проследят, ще ми измъкнат и документите, и снимките, преди да успея да ги унищожа. Не ми остава друго, освен да крия номера на сейфа и кода. — Тя вдигна очи от куфара, който пълнеше. — Възможно е някой да дойде и при теб и да ти поиска номера на кутията, но ти не знаеш нищо и така е най-добре.

— Не разбирам какво толкова ужасно може да има в тази кутия.

Майка й приседна на ръба на леглото.

— Не знам много, но си спомням например, че имаше запис на разговор между някакъв човек от Афганистан и друг от Великобритания, който му каза името на търговец на оръжия в замяна на петдесет хиляди лири. По онова време британецът работеше като обикновен сътрудник на един депутат. — Майка й се извърна и я погледна. — А сега, години по-късно, възнамерява да се кандидатира за премиер. Представяш ли си какво ще се случи, ако записът попадне в грешни ръце?

Саша на свой ред седна на леглото.

— Може би няма да е зле хората да знаят, че е негодник. А най-добре полицията да го арестува.

— Съмнявам се да намерят достатъчно доказателства за арест, но стигне ли до медиите, ще го съсипят. Ако пък го изберат за премиер, началникът на Алекс ще може да го изнудва и да го принуди да взима решения в полза на Русия дори когато са в ущърб на Великобритания. И това е само един пример.

— Щом не можеш да отидеш в Женева, тогава да отида аз. Мен никой няма да ме проследи.

Майка й поклати яростно глава и се изправи.

— Изключено, Саша. Прекалено е опасно.

— Но ако това означава да не те тормозят Алекс и шефът му или някой друг в Русия, не мислиш ли, че си струва?

— С тях ще се справя. Но не бих могла да се справя, ако нещо се случи с теб. Отказвам дори да коментирам такъв вариант, така че се откажи. — Тя се наведе и отвори капака на печката, свали филтъра, после протегна ръка в кухината в стената и измъкна бял цилиндър, дълъг около три педи. Изправи се и го подаде на Саша. — Това е картината, която открих във Владивосток. Пази я и не я показвай на никого, особено на Тим. Ще вземе да я продаде или да я подари на някой музей, а това не бива да се случва. Разбираш ли?

Саша кимна и хвана тръбата с две ръце.

— Когато я показах на Алекс, забелязах, че е започнала да се лющи, затова я занесох да я запечатат в този цилиндър, за по-сигурно. Най-добре изобщо не я вади. Намери й сигурно местенце и я скрий.

— Ако е толкова ценна, защо не я продадем? Можем да заминем заедно, например в Южна Америка.

— Не можем да я продадем. Това е нещо много повече от произведение на изкуството. — Майка й я притисна към себе си, разтреперана от вълнение. — Обичам те много, Александра.

Стиснала цилиндъра с една ръка, Саша прегърна майка си с чувството, че сърцето й се раздира на парчета. Ужасно се страхуваше — за себе си, за нея. Какво ли щеше да й се случи в Русия?

— Не мога да повярвам, че това се случва.

Майка й я притисна още по-силно, после отпусна лице и извърна лице.

— С Тим и Мелани ще си само за малко. Докато дойде време да завършиш идния май, все ще съм измислила нещо и ще прекараме лятото заедно някъде. А после ще заминеш да следваш. — Тя бръкна в чантата си и извади плик. — Това са парите, които пазя, в случай че банката фалира. Почти две хиляди долара — всичко, което мога да ти дам в този момент, така че ги пази и ги харчи разумно. Ако имаш нужда от нещо, Тим ще ти го набави, а аз ще му се изплатя веднага щом мога.

Саша сгъна банкнотите на две и ги тикна в джоба си.

— Защо са се скарали? Защо татко и сестра му са се мразели?

Майка й сведе поглед към белия цилиндър в ръцете й.

— Баща ти никога не я е мразел, просто защото бе неспособен да мрази. Такъв си беше по рождение, добра душа. — Тя вдигна очи към Саша. — Но душите на някои хора тънат в мрак, от който не могат да избягат. Михаил се опитваше да бъде добър брат, но тя ревнуваше и се сърдеше на всичко, вечно търсеше начин да го нарани. Затова съблазни най-добрия му приятел и го накара да се ожени за нея само и само за да ги раздели. Тим беше красив мъж, но този брак и загубата на най-добрия му приятел го съсипаха.

— Тя ще намрази и мен.

Майка й трепна и се извърна към вратата на стаята.

— Може и да не те хареса, Саша, но никой не би могъл да те мрази.

Но Саша твърде ясно си спомняше свирепата омраза на Гарваните. Ненавиждаха я толкова силно, че бяха готови да я убият.

В хола Тим зяпаше телевизия. Когато влязоха, Саша видя още едно познато лице на екрана и чу как майка й ахна. Колата на Алекс Касамов била намерена изоставена с включен двигател на моста „Голдън Гейт“, а телефонът, лаптопът и куфарчето му лежали на седалката. Алекс бил изчезнал.

Полицията предполагаше, че се е самоубил, скачайки от моста.

Когато най-после намериха духа на Франк Богс, в Калифорния вече минаваше три часа. Джакс буквално се давеше от тревога. Изкъпа се набързо, облече си чисти дрехи и се транспортира в Оукланд.

Озова се във фоайето на сградата, в която живееше Саша, огледа пощенските кутии и изскърца със зъби от яд. Нямаше имена. А Малик не беше влизал вътре, само я бе проследил. Докато се чудеше дали няма да се наложи да се вмъква във всеки апартамент в сградата, за да я открие, вратата на асансьора се отвори и отвътре се показа някакъв мъж с цяла камара мебели върху количка. На униформата му се мъдреше логото на магазин за стоки втора употреба. В първия миг не му обърна внимание, но после забеляза, че на един от кашоните пише „Аненкова“.

— Хей — провикна се той. — Чакайте да ви задържа вратата.

— Благодаря.

Щом излязоха на тротоара, Джакс побърза да попита.

— Да не се мести някой? Търся си местенце и положението никак не е лесно.

— Апартамент с две спални, на петия етаж. Странна работа, човече. Май доста са бързали. Оставили са толкова хубави неща.

Сърцето на Джакс се преобърна.

— Наистина странно. Къде ли са отишли?

— Знам ли, но може би госпожата горе ще може да ти каже дали апартаментът е свободен.

— Госпожа ли?

— Аха, онази, дето ни се обади да приберем нещата. Номер петстотин и дванайсет.

Джакс се върна във входа, дематериализира се и се появи на петия етаж. Апартаментът беше в дъното на коридора, последният отдясно. Вратата беше отворена и в празния хол стоеше някаква жена и записваше нещо в тефтера си.

— Здравейте — обади се Джакс, след като чукна на вратата. — Търся Саша Аненкова. Дали е тук?

— Съжалявам, не — отвърна жената смутено. — Саша се изнесе днес.

Дявол да го вземе! Той прехвърли няколко варианта наум, после се приближи до жената, като гледаше да не застава твърде близо. Носеше слънчеви очила, но хората се плашеха и без да виждат очите му. Инстинктивно усещаха, че е опасен, че в него има нещо мрачно и зловещо. Жената действително се напрегна, но нямаше вид на уплашена.

— Не ми е споменавала, че ще се мести. Отдавна ли го планираха?

— Не, всичко стана много внезапно. Възникна спешен случай, някаква семейна история.

— Вие роднина ли сте й?

— О, не. Работех с майката на Саша. Дойдох да заключа апартамента.

Защо ли бе тръгнала така набързо? Заради случилото се снощи? Нима камъните на Гарваните я бяха изплашили дотам, че да реши да се премести? Това бе най-големият му кошмар. Бе открил Анаво, своята Анаво, а ето че беше изчезнала. Нищо чудно, че цял ден се чувстваше толкова напрегнат.

През целия си живот бе имал изключително силна интуиция. Това бе и една от причините да предвожда братята си по време на мисиите. Усещаше, ако нещо не е наред още преди да се прехвърлят в мястото на акцията, затова и предната нощ бе изпреварил останалите — нещо го тревожеше. Планираха акцията срещу Гарваните повече от седмица, след като Зий бе зърнал една от изгубените души на някакъв концерт в Сан Франциско, а после бе проследил момчето до дома му и до училище, където беше открил и останалите тринайсет. И щом установиха кой бе Ския на групата, Феникс състави план как да ги приберат, но точно преди да тръгнат от планината, Джакс бе завладян от лошо предчувствие. Беше им казал да му дадат десет минути преднина и бе тръгнал преди тях.

Още щом се бе появил в склада, видя златистото сияние около русокосото момиче в средата на стаята, а миг по-късно долови сладко соления й аромат. Бе открил своята Анаво, нещо, което бе чакал повече от хиляда години.

А сега бе изчезнала и той бе готов на всичко, за да я открие.

Явно трябваше да приложи сериозно актьорско майсторство. И солидна доза лъжи. Напъха ръце дълбоко в джобовете на шлифера си, за да не се поддаде на желанието да сграбчи жената и да я принуди да му каже всичко, и пророни колебливо.

— Аз, ъъ, съм съученик на Саша. И ние, ъм, ами, излизаме, и… — Успя да придаде на лицето си объркано и смутено изражение. — Не разбирам защо не ми се е обадила, не ми е казала.

— Не е имала време, но съм сигурна, че ще ти се обади, щом се установи на новото място.

— Надявам се. Имаме билети за концерт довечера.

— О! — Жената съвсем се обърка. — Всъщност съмнявам се, че ще успее да дойде. Не е в града. Замина за Колорадо, известно време ще поостане при леля си и вуйчо си.

— В Колорадо ли? А знаете ли къде точно в Колорадо? Нашите имат къща в Телюрайд, та може би като ходим там за Коледа, ще мога да се видя с нея. Дали няма да е някъде наблизо?

Жената му се усмихна с облекчение.

— Какво съвпадение! Точно там замина!

Джакс не вярваше в съвпадения. Всичко бе свързано, всичко се случваше по определена причина. А това, че Саша бе заминала за Телюрайд, само на тридесетина километра от планината Мефисто, беше знак от Бога, част от споразумението, което бе сключил с Джакс и братята му преди толкова много векове. Заветът Мефисто. Ако попречеха на Ерикс да превземе Ада, всеки един от тях щеше да намери своята Анаво, и ако успееше да спечели сърцето й, да я накара да остане и на свой ред да се превърне в Мефисто, щяха да получат онова, за което копнееха повече от всичко: покой за неспокойните си гневни души и равен шанс за място в Рая като всеки друг човек.

Изпълнен с въодушевление, той отвърна на усмивката й, тичешком излезе от апартамента, стигна дъното на коридора и изчезна. След секунди вече беше в Колорадо, при новия Лумина, Броуди, истински компютърен маниак, и припряно му обясняваше, че трябва да открие името на вуйчото на Саша.

Когато беше на дванадесет, Саша си беше счупила ръката при един волейболен мач. Първоначално бе усетила единствено пробождането, болката я бе връхлетяла едва след две-три минути.

Докато летяха към Телюрайд в малкия самолет от Денвър, тя седеше, впила поглед в планините през прозорчето, и се чудеше дали и сега щеше да се получи същото. В момента не усещаше нищо, но това надали щеше да трае дълго.

Тим мълчеше почти през цялото време, отговаряше само ако го питаше нещо, и то с половин изречение.

Слязоха от самолета, взеха багажа й и излязоха на паркинга, където ги чакаше неговата „Тойота Седан“. Пътуваха към града отново в мълчание. Саша гледаше право напред, без да отклонява поглед към къщите, сградите от миналия век, чаровните старомодни дюкянчета. Един-два пъти споменът от предната вечер неканено нахлуваше в съзнанието й, но тя го изтикваше и вместо това се съсредоточаваше в облаците над главата си. Гъсти и мрачни, те обгръщаха всичко в полумрак.

В главата й отекваше гласът на майка й, гърлото й се бе стегнало от неизплакани сълзи, но сега не можеше да си позволи да мисли за това. Питаше се какво ли правеха приятелите й от училище, как ли бяха приели новината за Гарваните. Така и нямаше да разберат, че Саша е ходила на онази среща. Не че имаше значение. Вероятно никога повече нямаше да види старите си приятели.

Най-накрая Тим свърна от главната улица и подкара през квартал от стари викториански сгради, а после спря в алеята пред къща, нашарена в зелено, червеникавокафяво и розово. Повечето от къщите на улицата бяха приятни, но боята на тази на Шрайвър се лющеше, дворът бе обрасъл с изсъхнали бурени, а предната веранда бе виснала в единия си край. Гаражът отстрани не беше в по-добро състояние.

Тим паркира в алеята до един хамър и отвори вратата.

— Давай да влизаме. Ще помоля момчетата да ти донесат багажа.

Саша го последва през задната врата и двамата влязоха в кухнята, където ги лъхна миризмата на прекипяло кафе. Купчини мръсни чинии почти скриваха плотовете, а по пода бяха разпилени бонбони „М& М“.

— Мелани!

Викът му я стресна, но тя не помръдна от мястото си, полускрита зад гърба му. Чуха се стъпки и Саша се стегна за срещата с лелята, която със сигурност щеше да я намрази.

Но вместо жена, иззад ъгъла се появи момче с щръкнала руса коса и тениска с лика на Джей Зи. Той хвърли един поглед към нея и се намръщи.

— Ти пък коя си, по дяволите?

Тим я хвана за ръката и я дръпна по-напред.

— Това е братовчедка ти, Саша. Ще поостане при нас известно време. Саша, това е Брет, големият ми син.

— Здравей — каза тя, без да се усмихва. Защо да се усмихва на някой, който я бе огледал от главата до петите и бе спрял поглед на гърдите й, преди да срещне очите й, при това с гримаса, която ясно показваше, че не я намира за достатъчно готина? Какъв нахалник!

— Иди да й вземеш багажа и го качи горе в стаята за гости — каза Тим.

— Да не е саката? Не съм пиколо — Брет се врътна и се изниза от кухнята.

Саша очакваше Тим да го настигне или поне да му извика да се върне, затова не можа да повярва, когато той равнодушно се запъти към хладилника и подхвърли през рамо:

— Ще изчакаме Крис да се прибере. Той ще ти качи саковете.

— Мога и сама да си ги взема, само ми кажи къде да ги занеса.

Тим мина покрай нея, сграбчил парче студена пица между дебелите си пръсти, и с пълна уста влезе в хола.

— Първата врата вляво горе по стълбите.

Десет минути по-късно, когато Саша замъкна и втория сак до горе, входната врата се отвори и се чу женски глас:

— Тук ли е?

Тим, заседнал в гигантско кресло пред телевизора, отвърна:

— Да.

— Ах, ти копеле, не мога да повярвам, че си домъкнал детето на онзи кучи син в къщата ми. Нямаш право!

— Къщата е моя и това е дъщерята на най-добрия ми приятел. Ако не ти изнася, можеш да си вървиш.

— Може и така да направя.

— Само гледай вратата да не те халоса, като излизаш.

Саша надникна през перилата, но Мелани така и не забеляза, скри се от погледа й и влезе в хола, без да погледне нагоре. Входната врата остана да зее. След малко през прага пристъпи тъмнокосо момче, затвори след себе си, вдигна глава и я видя. Очите му се стрелнаха към хола, откъдето се чуваха сърдити гласове, после тръгна нагоре по стълбите.

— Ти явно си Саша.

— А ти явно си Крис.

Крис пое чантата от ръката й и тръгна към стаята за гости. Тя го последва и проследи с поглед, как слага сака върху едно от двете единични легла, преди да се обърне към нея.

— Татко каза, че ще живееш при нас. Кофти работа с майка ти.

Саша само кимна.

— Е, аз имам да свърша едни неща. — Той мина покрай нея, влезе в стаята до нейната и затвори вратата зад себе си. След няколко секунди Саша чу познатия звук от видеоигра.

Тя придърпа първия сак с намерението да извади дрехите си, но още преди да дръпне ципа, Мелани връхлетя в стаята.

— Изобщо не си вади багажа! Няма да останеш тук дълго.

Саша я зяпна, без да знае какво да каже. Беше сигурна, че тази жена ще я намрази, но както вървяха нещата, нищо чудно да се наложи да пренощува в кашон на улицата.

Мелани спря до леглото. С резки движения разкопча най-големия от саковете на Саша и започна да вади нещата и да ги мята на пода.

— Къде е? Сигурна съм, че онази кучка ти го е дала! Искам си го, веднага!

— Какво търсиш?

— Пръстена на баща ми. Майк го отмъкна, когато баща ми умря, но след като и Майк е мъртъв, смятам да си го взема обратно. Мой си е.

— Не е у мен. Майка ми го взе със себе си в Русия.

— Лъжкиня! Лъжеш точно като Майк. — Тя стигна дъното на сака и се прехвърли на другия. Саша загледа как изсипва всичко на пода и дъхът й спря, когато издърпа белия цилиндър.

— Какво е това?

— Портрет на мама — излъга момичето.

Мелани хвърли цилиндъра като опарена и го срита под леглото.

— Ако го закачиш, ако само посмееш да го извадиш, ще го изгоря. Разбра ли?

— Да — Саша се постара да прикрие облекчението си. Насили се да скрие всякаква емоция, надявайки се Мелани по-скоро да приключи с обиска и да си тръгне.

Когато стана ясно, че Саша не лъже и че действително не носи пръстена, Мелани обърна гнева си към нея.

— Добре че депортираха майка ти. Няма да е лошо руснаците да я екзекутират. Вечно виреше нос и се правеше на всемогъща, гледаше ме отвисоко и се мислеше за много специална. Досущ като Майк. Господин Съвършения, винаги прав. Но си получи заслуженото. Никога не съм се радвала толкова, колкото като разбрах, че са го застреляли. Арогантно копеле, вечно…

— Стига! — прекъсна я Саша ужасена. Нищо чудно, че Тим бе толкова смачкан, а Брет — толкова противен, с такава майка. — Разбирам, че си го мразела, но той ми е баща и го обичам. Не мога да слушам…

— Да не си посмяла да ми отговаряш! — Мелани се приближи към нея с блеснали от ярост очи и Саша отстъпи назад, стресната, че Мелани ще я зашлеви. — Не стига, че трябва да те търпя в къщата си, но проклета да съм, ако ти търпя приказките!

Уха! Що за лицемерие.

— Съжалявам, че създавам неудобства, но нямам друг избор. Не може ли някак да се разбираме?

— Не мога да те гледам, без да се сетя за брат ми.

— Какво толкова ти е направил, че да го мразиш така?

— Роди се, ето какво! Живя, диша и беше самото съвършенство, истинско златно дете, а аз сякаш престанах да съществувам.

Значи баща й не бе сторил нищо, за да заслужи яростта й. Тази жена бе полудяла от ревност, от параноя, разяждана от горчивина — жертва на собственото си изкривено съзнание. Но имаше и още нещо, нещо плашещо и зловещо, което надминаваше омразата и гнева, но Саша не успяваше да го разгадае.

— Не те искам тук, не ми пука дали си жива, или не. Ядосаш ли ме дори само веднъж, изхвърчаш на улицата. Разбра ли ме?

Когато Саша не отговори, Мелани се приближи още по-близо и изкрещя:

— Отговори ми! Разбрали какво ти казвам?

Откъм вратата на стаята се чу гласът на Тим:

— Я по-полека, Мелани.

Мелани рязко се извъртя към него.

— На нейна страна ли заставаш?

— Нищо не ти е направила, освен че ти каза да оставиш баща й на мира. Върви да си пиеш лекарствата и млъквай. — Тим погледна към Саша, после към купчината дрехи, книги и тоалетни принадлежности на пода. Малките му очички се спряха на жена му. — Дръж се прилично с нея, иначе така бързо ще се обадя на онзи телефон, че свят ще ти се завие.

— Няма да посмееш!

— Хич не се заблуждавай! Ще се погрижа да те заключат и да хвърлят ключа.

С вид, сякаш всеки момент ще се пръсне, Мелани избута Тим от пътя си и излезе от стаята.

Интересно с кого я заплашваше. Кой бе толкова страшен, че Мелани да отстъпи и да си излезе от стаята? Лекар? Санаториум за психично болни?

Тим й кимна леко и на свой ред излезе.

Останала сама, Саша затвори вратата и започна да събира нещата си. Когато прибра всичко, седна тежко на стария дървен стол пред малкото бюрце и се втренчи в грозните тапети. Знаеше, че няма да й е лесно да живее със сестрата на баща си, но реалността се оказа далеч по-страшна. Интуитивно усещаше, че нещата няма да се оправят, че Мелани никога няма да я приеме, а още по-малко — да я хареса. Най-добре да я избягва, доколкото може.

Бръкна в раницата си, извади лаптопа, включи го и влезе в интернет. Обикновено първо влизаше във Фейсбук, но сега нарочно го избягваше. Със сигурност щеше да се разстрои, като види лицата на приятелите си, а и не искаше да чете за Гарваните. Дали всички говореха за нея и се питаха защо не е отишла на училище?

Едва ли. Най-добрата й приятелка, Марли, се бе преместила в Портланд преди близо година, след смъртта на баща й, а Саша така и не се бе сближила с никого. Движеше с по-известните хлапета от „Сейнт Майкъл“, но винаги само като част от групата. А след убийството на баща й постепенно осъзна, че вече не гледа на нещата постарому. Вечните разговори за музика, дрехи, за кой какво казал, кой си загубил девствеността и кой пуши трева на паркинга й се струваха безкрайно безсмислени след смъртта на татко.

Но по характер не беше саможива, така че продължаваше да се вижда със същата групичка хлапета, които цял живот бе познавала, най-вече по навик. Вероятно затова бе рискувала да иде на събранието на Гарваните предната вечер.

Изтика мислите за училище, зареди Гугъл и написа „Анаво“ от любопитство какво ще излезе. Имаше много резултати, но нищо общо с наследниците на Аврора. Написа „Аврора“ и „Ева“ и търсачката намери хиляди сайтове, повечето от които за компаньонки или порнофилми. Тогава добави „библейски“ и „Едем“ и попадна на дисертацията на някакъв дипломант от Принстън, в която се описваше историята на Аврора, родена от Ева, преди да изпадне в немилост. В бележките си студентът цитираше книгата на някой си Гиардна, учен от Ренесанса, който посветил живота си да пише за библейски герои, за които никой не бил чувал, включително и за Аврора, дъщерята на Ева. Умрял без пукната пара, съвсем неизвестен, докато някакъв Бенингтън не открил ръкописите му и не ги публикувал в Англия през 1853г.

Значи Анаво не съществуваха, но все пак имаше някаква идея в тази посока и явно Алекс беше заимствал от тях. Допаднала му, обявил я за истина, а после си измислил тайнствения Ерикс, за да привлече цяла група неуравновесени хлапета като в секта. Интересно защо. Дали не беше извратен, перверзник? Защо му беше на възрастен мъж да организира таен клуб с ученици?

Саша потрепери при спомена за гнева им, за омразата, за яростта на камъните, които връхлитаха отгоре й отново и отново.

Затвори лаптопа, изпъна се върху най-близкото легло и се втренчи в тавана. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Сериозността на положението внезапно я зашемети, проби пашкула на вцепенението. Тя се обърна настрани и най-накрая се отказа да се бори срещу сълзите.

— Как мина? Откри ли я? Броуди прав ли се оказа за семейство Шрайвър?

Джакс пристъпи в стаята, където гледаха телевизия, и се пльосна върху кожения диван.

— Аха, прав беше, и да, открих я.

— Тогава защо имаш такъв смачкан вид? — Феникс го изгледа внимателно. — Говори ли с нея?

— Не, защото не ме видя. Отидох да огледам къщата на леля й и вуйчо й.

Феникс се поизправи и се обърна към него.

— Трябва страшно да внимаваш, Джакс. Ако разбере, че се промъкваш тайно и я шпионираш, когато е сама, ще те намрази.

— Няма повече, но исках да разбера дали е добре след вчерашната история.

— И?

Джакс загледа гигантския телевизор, по който течеше спортно предаване.

— Плака. Много.

— Момичетата по принцип плачат много. Свиквай.

— И Джейн ли плачеше?

— Доста повече, отколкото смятах за възможно, и то по най-различни причини, не само когато беше тъжна.

— Почти съм сигурен, че Саша плака, защото беше тъжна. — Плачът й бе събудил особени чувства в гърдите му. — Мотаех се отвън, търсех някаква следа от нея и точно тогава Тим Шрайвър пристигна с колата и тя се оказа вътре с него. — Той разказа всичко на Феникс, включително коментарите на Мелани за депортирането на майката на Саша.

— Явно затова се е наложило толкова спешно да замине — Феникс намали звука на телевизора. — Нищо чудно, че е плакала.

— Няма да повярваш, но лелята и единият от братовчедите са изгубени души — той отметна глава назад и се втренчи в гипсовия фриз с гръцки мотиви на тавана. — Когато си тръгнах от къщата, обиколих целия Телюрайд, за да проверя дали няма и други. Открих още две в едно кафене, и двете са хлапета. — Той притвори очи. — Но в книжарницата ми излезе късметът.

— Открил си Ския?

— Учител е в местната гимназия.

— По дяволите! — Феникс отново се облегна и известно време мълча замислено, преди да продължи: — Буквално в задния ни двора, а? Как сме го пропуснали?

— Накарах Кий да провери датите и според него този Ския е тук от началото на учебната година, но е прилъгал първата си жертва, Мелани Шрайвър, едва преди две седмици. Втори бил братовчедът на Саша, Брет. Хлапето не е от най-блестящите ученици, така че шансовете му да влезе в колеж били нулеви. Но след като врекъл душата си, го приели в университета на Колорадо в Боулдър — той погледна към Феникс. — Освен това спечелил от лотарията и си купил джип.

— Продал си е душата, за да учи в колеж и да си купи някаква скапана кола?

— М. твърди, че първоначално се противил, но Ерикс настоявал той да е първият, понеже бил най-популярното хлапе в Телюрайд. Онзи Ския привлякъл първо майката и след като се заклела, придумала и сина си.

— Колко е могъща майчината обич! — Феникс въздъхна. — Ами другите?

— В момента са двама, един приятел на малкия Шрайвър и гаджето му. Доколкото можах да преценя в кафенето, не са смотаняци като онези от Сан Франциско.

— Ерикс си е взел поука. За да привлече повече хора, трябва първо да спечели най-харесваните.

— Явно това му е новата стратегия, да примамва млади хора.

— Направо се чудя как не се е сетил по-рано.

Джакс се опита да мисли за нещо друго, но хлипането на Саша се бе загнездило в мозъка му заедно с ужасните неща, които й бе наговорила леля й. Не че се учудваше. Мелани Шрайвър не можеше да контролира злобата си. На изгубените души им беше нужно много време, преди да се научат да обуздават ненавистта си към хората, които, за разлика от тях, бяха господари на собствения си живот, на собствената си душа. Бяха раздразнителни, злобни и жестоки и често ставаха агресивни. Ако успееха да избегнат Мефисто и заточението в Ада на земята, в крайна сметка стигаха до прозрението, че биха спечелили повече души за Ерикс, ако не се държат като пълни задници. Но през първата година от новия си живот на марионетки в ръцете на Ерикс, изгубените души като правило бяха ужасни хора.

— Не се терзай чак толкова, Джакс. Утре рано ще разузнаем нещата и до два-три дни ще имам план как да ги хванем. А щом лелята и братовчедът изчезнат от картинката, Саша няма да е толкова нещастна.

— Това определено ще помогне, но не мога да те лъжа, Феникс. Нямам никаква представа как да подходя, нито какво да й кажа.

— Ами винаги можеш да й разкажеш всичко направо, но пък така рискуваш да ти каже да се разкараш. А хич не е лесно да спечелиш момичето, което харесваш, ако не можеш да припариш до нея. Според мен трябва да се мотаеш по местата, къде то ходи, и да се опиташ да се държиш като нормален човек. Постарай се да се сближиш с нея по нейния начин и постепенно й разкажи някои неща, малко по малко.

— Ако не друго, проявява известно любопитство. Преди да се разплаче, провери в Гугъл какво е Анаво.

— Откри ли книгата на Бенингтън?

— Не, но аз я открих и оставих страницата отворена на компютъра й. Ще я види, като се събуди — той потърка очи. Не беше мигвал. — Паникьосвам се, защото имам един-единствен шанс. Ако не се получи, ако реши, че не може да ме понася, значи край. Играта свършва.

— Действай бавно и бъди много търпелив.

— Как да проявявам търпение, когато живее с две изгубени души? Умирам от страх да не разберат, че е Анаво, и да кажат на Ския. Моментално ще я замъкне при Ерикс.

— Ще действаме максимално бързо, за да се отървем от тях. Междувременно колкото и да ти е трудно да устоиш, недей да спиш с нея. Недей да я маркираш, преди да е прегърнала идеята изцяло, защото ще прецакаш всичко като мен.

Преди повече от сто години Феникс бе намерил Джейн, но Ерикс му я беше отнел. Отвлякъл я бе, после бе изчакал да се втурнат да я спасяват и я бе убил пред очите им. Феникс буквално бе полудял, разяждан от мъка и вина. По онова време не им беше съвсем ясно как стоят нещата с Анаво, понеже Джейн беше първата и безкрайно се бяха изненадали, когато внезапно се бе оказало, че усещат присъствието й така, както долавяха присъствието помежду си — знаеха къде се намира всеки един от братята дори когато бяха на хиляди километри разстояние. И едва когато Феникс сподели, че се е любил с Джейн, им бе хрумнало, че може би причината се крие именно в това.

За съжаление Ерикс притежаваше същите умения и докато разберат, че щом те усещат присъствието на Джейн, значи и Ерикс го долавя, вече беше твърде късно. Ерикс бе пристигнал в Лондон, за да провери защо наред със съзнанията на по-младите си братя долавя и чуждо присъствие, и разбира се, я беше намерил. И тъй като не можеше да допусне Джейн да остане с Феникс и да се превърне в Мефисто, или пък да му роди деца и те да станат Мефисто, я беше погубил. А Феникс още страдаше от постоянното чувство за вина.

Известно време погледаха футбол, после Феникс се обади с безизразен глас.

— Трябва да я пазиш от нещо, което дори не знае, че съществува, и същевременно да я накараш да те заобича. Ще стигнеш до един момент, в който ще си мислиш, че отговорът е да преспиш с нея, но така няма да се получи, Джакс. Тя няма да го възприеме като теб и в крайна сметка просто ще си я маркирал, ще я лишиш от избор, ще трябва да дойде тук, единственото място, където Ерикс не може да я убие. Но не забравяй, че дори да бъде принудена да живее тук, в планината, за да се спаси от Ерикс, пак може да реши да не стане Мефисто. Не е длъжна да те приеме, дори да носи знака ти. Може да стане Лумина и да се омъжи за някой от тях. Мисли в тази посока повече отколкото за голото й тяло.

— Благодаря за съвета, братле, но изпреварваш събитията. Първо трябва да реша как да се запозная с нея.