Изкуплението на Аякс

Първа глава

— Пръстенът на баща ти е изчезнал! Онзи мръсник Алекс го е взел, сигурна съм.

Саша стоеше на вратата към спалнята на майка й, гледаше я как рови из кутиите за обувки и чекмеджетата на скрина и се колебаеше дали да я уведоми, че не Алекс е задигнал пръстена на татко. В джоба на дънките пръстите й се свиха около малкото колелце, което разнасяше навсякъде вече повече от седмица, откакто ходи да го покаже на онази ясновидка от „Хейт-Ашбъри“1, дето твърдеше, че можела да разгадае душата на хората по предметите, които докосват ежедневно.

Но и този опит се бе оказал неуспешен. Така се бе надявала, че Мърси Джоунс ще й каже кой е убил баща й, ала Мърси не спря да дърдори за аурата на Саша, колко била чиста и прекрасна и как искряла с божествена светлина — най-съвършената аура, която някога била виждала. И как Саша щяла да има невероятна съдба. Но така и не каза какво се е случило с татко й. Не можела да прочете нищо от пръстена — минало било твърде много време, откакто бил носен, твърде много време от смъртта на баща й.

Олекнала с няколкостотин долара, Саша си бе тръгнала заедно с натрапчивата миризма на тамян, с пръстена в джоба, уверението, че е много, много специална, но за пореден път — без никаква информация за татко.

Майка й проклинаше на руски, истински разлютена, мятайки гащи, боксерки и тениски от чекмеджетата.

— Изобщо не трябваше да му го показвам. Слава богу, че поне картината скрих, след като я видя. Ако я беше взел…

— Каква картина?

Майка й се сепна, сякаш се чудеше как да отговори, но отново заровичка в долното чекмедже на татко, онова, в което си държеше чорапите.

— Намерих я в една порутена къща във Владивосток преди години.

Изкуството беше голямата любов на Саша. Обожаваше музеите и старите майстори. Нещо, което майка й знаеше отлично. Тогава защо не й беше споменавала за картината?

— Може ли да я видя?

— Е, сега точно няма как. — Майка й спря и се изправи, присвила тъмните си очи срещу Саша. Никога не си харесвала Алекс, от край време повтаряш, че е лош човек. Откъде знаеше?

— Имах някакво гадно чувство. Побиваха ме тръпки от него. — Всъщност реакцията й бе далеч по-крайна. Всеки път, когато Алекс Касамов се отбиваше у тях, Саша се скъсваше да повръща. Той бе въплъщение на злото.

Тя пристъпи към леглото и нощното шкафче на мама, без да изпуска пръстена. Отвори наслуки едно чекмедже, пъхна ръка уж да порови, да помогне и тя, после се изправи, обърна се и го показа на майка си.

— Май си го пъхнала тук и си забравила.

Майка й го грабна със светнало от облекчение лице и внимателно го заразглежда.

Саша се запъти към вратата. Почти се надяваше мама да я попита къде отива. Година по-рано, преди баща й да умре, майка й щеше да я подложи на кръстосан разпит, преди да отсече, че не я пуска по среднощни събрания. Ала сега не се интересуваше къде ходи и какво прави. Вълнуваше я единствено работата й във Външно министерство. И пръстенът на татко.

Реши да пропусне раздрънкания асансьор и слезе по стълбите, пет етажа до фоайето. Навън въздухът бе влажен и студен от кълбата тънка мъглица, дотърколили се незнайно откъде до Оукланд. Потръпна от студ и напрежение и продължи до първата пресечка, където я чакаше син джип „Тойота“.

Ходенето по медиуми беше налудничаво, а и безсмислено, но поне никой не знаеше, така че нямаше кой да й се присмива. А тази вечер й предстоеше нещо съвсем различно, за което всички щяха да научат. Да идеш на среща на Гарваните, си бе чисто социално самоубийство. Независимо дали щеше да стане една от тях, самият факт, че е приела поканата, беше достатъчен и след тази вечер щеше да е или Гарван, или пълна нула. Утре щеше да загуби приятели, зад гърба й щяха да шушукат, Смит Хардуик щеше да оттегли поканата си за купона в петък и колкото и бегли да бяха шансовете й с Тайлър Хъдсън, щяха съвсем да се стопят.

Гарваните бяха свръхпотайни и се държаха така, сякаш да те поканят за член, е голяма работа, но след като Смит Хардуик бе заявил, че цялата работа е крайно тъпа, всички, освен смотаняците изгубиха интерес. Само най-отчаяните се натискаха да станат Гарвани.

— Държа да кажа — заяви тя на Миси като влезе в колата, — че ще побеснея, ако се окаже, че си ме излъгала.

Миси потегли към Бей Бридж.

— Не лъжа, кълна се. Няма да съжаляваш.

— Но пък и не беше особено словоохотлива, та би ли ми обяснила какво точно трябва да направя, за да може Ерик да ми каже каквото ме интересува?

— Не е Ерик, а Ерикс. И е съвсем просто — нищо работа. Трябва да кажеш, че си съгласна да го следваш и да му помагаш да намира нови последователи, и ще ти даде каквото поискаш. Ако не вярваш, само ме виж. Не помниш ли колко бях дебела?

Саша не отвърна, макар чудесно да помнеше. Миси действително бе огромна, още от едно време, откакто се бе преместила в тяхното училище в четвърти клас. Но когато през август започнаха последната си година в гимназията, Миси се завърна като нов човек. Внезапно се бе оказала всеобща любимка, истинско грозно патенце, превърнало се във великолепен лебед, канеха я на всички купони, готините момчета се надпреварваха да я водят по срещи, включително и Смит Хардуик. После плъзна слух, че е станала Гарван, и славата й рязко угасна.

— Отслабнах заради Ерикс. Той промени живота ми — тя стрелна поглед към Саша, преди да завие в една странична уличка към „Ембаркадеро“. — Така че ще разбере кой е убил баща ти. Трябва само да станеш член.

— Как?

— Ами, казваш една клетва, и после…

— Имам предвид как ще разбере?

Миси обърна глава назад, докато паркираше успоредно на тротоара.

— Не съм съвсем сигурна, но какво значение има, след като може? Просто трябва да вярваш.

Още от дете майка й всяка седмица я водеше в Руската ортодоксална църква. И Саша вярваше в Бог, а не в някакъв странен тип, наречен Ерикс, но реши да си замълчи — на Миси нямаше да й стане приятно, нищо чудно даже да я върне обратно и да отмени поканата. Бог определено не беше на почит сред Гарваните. Някои твърдяха, че те се кланят на Сатаната, но ако съдеше по казаното от Миси, май не беше точно така. Не знаеше за какво става дума, но бе решена да разбере. Ако Ерикс, който и да беше той, притежаваше някаква специална сила и можеше да научи нещо за баща й, то тя бе готова да изрече глупавата им клетва. Нали беше само на думи, а Бог вероятно щеше да й прости, предвид обстоятелствата.

Всъщност цялата тая работа намирисваше на пълна глупост, но беше длъжна да опита, трябваше да разбере кой е застрелял баща й. Представяше си го сам в хотелската стая в Москва, как вдига глава при звука от разбитата врата, как някой влиза, прицелва се и стреля. Вероятно се е уплашил и в онзи кратък миг, преди да умре, е знаел, че ги оставя сам-сами.

И от това го е заболяло най-силно. На пръв поглед баща й беше твърдоглав и безцеремонен, но всъщност беше мек като памук. Когато се случеше Саша да покани приятелки с преспиване, той вечно им крещеше от другия край на къщата: „Момичета, я се успокойте и лягайте да спите!“. А на сутринта ги будеше, ухилен до уши, размахал готварска лъжица: „Състезанието по дъвчене започва след пет минути, chicas2“.

Накрая го върнаха в Щатите в метален сандък и майка й го погреба в Минесота, в покрайнините на Манкато, където бе израснал. Ковчегът беше увит със знаме, понеже известно време бе служил в армията. Беше се бил в Афганистан, преди да се уволни и да си намери нормална работа в една застрахователна компания.

На кого му беше притрябвало да застреля застрахователен агент? Нямаше никакъв смисъл. Според руските полицаи било злополучен обир, но единственото липсващо нещо беше телефонът му. Нищичко друго не бе отнето, освен живота му.

В началото Саша все чакаше да заловят убиеца и да го изправят пред съда, но това така и не се случи. Майка й повтаряше, че в Русия нещата стоят по-различно, че някои престъпления си остават неразкрити, понеже мафията подкупва полицията. Изписа цял куп писма до разни хора във Вашингтон, настояваше да принудят руското правителство да разследва случая, но нищо не се промени. Никой не знаеше кой е убил Майк Аненков и, което бе по-лошо, като че ли на никого не му пукаше.

Двете с Миси излязоха от колата, тръгнаха към брега, надолу към Кей 26. Миси я поведе през лабиринт от сгради и тесни улички, смътно осветени от лампите по ъглите, и рязко спря пред метална врата с табела ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Вратата се отвори още щом почука.

Саша се поколеба, но отвътре се показа Дейвид Холистър, хвана я за лакътя и я дръпна през прага.

— Добре че дойде — каза той и със свободната си ръка намести очилата върху масивния си нос. — Миси каза ли ти, че спазваме обет за мълчание?

Нима би споделила с някого, че се е хванала на нещо толкова глупаво.

— Да, Дейвид, каза ми.

Когато вратата хлопна зад тях, той пусна ръката й, обърна се и запали фенерче.

— Давай след мен! — заяви важно.

Потискайки желанието да се врътне и да си тръгне, тя се подчини и дори заслуша как го били избрали за ръководител на Гарваните и го сочели за един от бъдещите помощници на Ерикс.

— Рядко се случва някой да се издигне толкова бързо. Станах член само преди месец. Но явно имам вродени качества на лидер, а и ме бива в убеждаването. — За човек, на когото шегаджиите в училище най-редовно смъкваха панталоните за майтап, Дейвид звучеше адски самоуверен.

Саша хвърли поглед към Миси, но лицето й бе напълно безизразно, а очите — сведени към лъча от фенерчето.

Стигнаха до друга врата. Дейвид засмука слюнка през зъби и важно-важно почука.

— Това е специален код, за да знаят, че е някой от нас.

Майко мила! Това беше доста глупаво, направо жалко. Колко ли щуротии щеше да се наложи да изтърпи, за да се запознае със загадъчния Ерикс и да го попита дали може да й помогне?

Вратата се отвори и разкри малка стая без мебели, без кашони — без нищо, освен няколко голи свещи, поставени насред бетонния под, които осветяваха изписаните със спрей цифри: 66Х. Нали знакът на дявола беше 666? Дали не бяха заместили една от шестиците с X в чест на Ерикс? Не можеше да прецени дали беше глупаво, или напротив, обезпокоително. Дванадесет ученици от горния курс на „Сейнт Майкъл“ стояха в полукръг, мълчаливи и сериозни, и я гледаха втренчено. Миси я избута напред и Саша неохотно пристъпи в светлината на свещите.

Под изострените им погледи с изненада установи, че е попаднала на вражеска територия. Смелостта започна да я напуска и тя едва се удържа да не хукне обратно, да избяга от зловещата групичка. Хем познаваше повечето от тях още от детската градина, а сега я зяпаха като непозната, без дори намек за гостоприемство.

Дали това беше част от посвещението? Сигурно, иначе защо щяха да се държат така? Беше най-обикновено момиче, гледаше да се държи добре с хората, особено с онези, с които другите умираха да се заяждат. Като Дейвид Холистър, например.

— Значи си решила да ставаш Гарван, а? — обади се Ейми Лий. — А защо смяташ, че те искаме?

Преди да й хрумне какво да отговори, Кейси Милс я изпревари.

— Изобщо не иска да е Гарван. Миси каза, че е дошла само за да разбере кой е убил баща й.

— Лицемерка — обади се нечий глас.

— Използвачка — чу се и друг.

— Ерикс не те иска, ако не му се посветиш изцяло, ако не се отречеш от Бог.

Всички завикаха едновременно и я наобиколиха, така че Саша се оказа като в капан по средата, застанала върху буквата Х. Усещаше топлината на свещите през дънките си.

Не можеше да повярва, че стои върху изопачен сатанински символ в изоставен склад, а отгоре й се сипят хули и обиди. Очевидно Миси не я беше поканила, за да може да прецени дали да стане член. Объркана и обидена, Саша се обърна към нея:

— Защо?

Предателката пристъпи напред и отвърна с монотонен глас:

— Заради това, което си.

— Какво съм? — Нищо не схващаше. А не беше глупава.

Миси присви очи, другите изсумтяха подигравателно.

— Не се отказваш от опитите да ни изиграеш, а? Сериозно ли смяташ, че няма да се сетим?

— Какво да се сетите?

— Че си Анаво — обади се глас зад гърба й, познат глас, с ясно доловим руски акцент.

Саша се обърна и видя Алекс Касамов да излиза от сенките. Моментално й се догади. Касамов бе около четиридесетгодишен и по-възрастните дами често го намираха за привлекателен, включително майка й, но на Саша й беше противен със зализаната си черна коса и злобни очи.

— Ти пък какво правиш тук?

— Аз спонсорирам Гарваните.

— Как така? И защо?

— Онзи път, през лятото, когато Катя ме помоли да те заведа на тренировка по волейбол, се запознах с Кейси. Мечтаеше да го вземат във футболния отбор и веднага ми стана ясно, че ще има нужда от малко помощ. Постарах се да го приемат в отбора, а той от своя страна обеща да намери и други, които да последват Ерикс. И реших да ги спонсорирам. Правя всичко в името на Ерикс.

— Включително да излизаш и с майка ми ли?

— Ад, но Катя отказа да съдейства, така и не схвана, че й предлагам единствения верен път.

Нима бе опитал да накара мама да се закълне във вярност на Ерикс? Щеше да е смешно, ако не беше толкова извратено. Та мама бе отдадена на Бог.

Алекс се доближи още повече. Саша отстъпи крачка назад, но ръцете на Миси я спряха.

— На гръцки — продължи Алекс — Анаво3 означава светлина. Преди Ева да загуби благоволението на Бог, преди първородния грях, родила дъщеря, Аврора. Ти си неин потомък, наричат ви Анаво, защото душите ви са изтъкани само от светлина и нямат тъмна страна.

Сърцето й задумка толкова бързо, че вероятно го чуваха.

— За първи път чувам и за Анаво, и за Аврора. И не съм това, което твърдиш. Нещо бъркаш.

Алекс поклати глава.

— Научих каквото ми трябваше от майка ти и от тия хлапета тук. Неизменно привличаш хората, всички те харесват още преди да те опознаят. Защитаваш слабите. Застъпваш се за всички, които си имат проблеми, при това, без да съдиш.

— Това означава единствено, че съм свестен човек.

— Анаво не се поддават на изкушения, защото Изкушението няма власт над тях. Ти не познаваш омразата, гнева, похотта, лакомията и завистта. Човечеството е принудено непрестанно да се бори срещу повика на тъмната страна, но не и ти, защото у теб такава няма. За теб злото е само абстракция. Предопределена си за Рая от момента на раждането си.

— Всички сме предопределени за Рая.

Гарваните се развикаха, но Алекс вдигна длан, поклати глава и те млъкнаха.

— Който не се поддаде на изкушението, действително ще иде в Рая, но за нормалните хора, онези, които не са Анаво, борбата със злото е до гроб. — Алекс ненадейно дръпна пуловера й, а Миси изви ръцете й зад гърба. — Няма съмнение коя си. Носиш знака на Анаво, белязана си. — Той я извъртя към тълпата, така че всички да видят миниатюрното А върху ребрата й.

Гарваните полудяха, закрещяха, завикаха мръсотии. Кейси Милс я заплю.

Саша обърна глава към Алекс и го изгледа свирепо.

— Откъде знаеш за белега?

— Видях го, докато спеше.

Малката буква A, заобиколена от лъчи, се падаше точно под дясната й гърда. Значи е влязъл в стаята й, докато е спала, дръпнал е тениската й и е разгледал белега. Но как? Защо не се бе събудила? И защо майка й бе допуснала такова нещо?

— Трябваше да знам. Да съм сигурен — той пусна пуловера, а Миси освободи ръцете й. — От известно време имах своите подозрения, нали виждах колко се боиш от мен. Прекомерно. А всяка Анаво инстинктивно се страхува от избраниците на Ерикс.

— Изобщо не става дума за страх, Алекс. — По-скоро за отвращение и ненавист, помисли си тя.

Очите му се присвиха.

— Наречи го както щеш, но беше видно, че не можеш да ме понасяш, и то не защото излизам с майка ти. — Той хвърли поглед към другите и пристъпи още по-близо до нея. — Анаво се срещат изключително рядко и представляват огромен интерес за Ерикс. Затова, когато Гарваните приключат с веселбата, ще те отведа право при него.

Саша обаче нямаше никакво намерение да остава, камо ли пък да ходи, където и да било с Алекс Касамов.

Обърна се и се стрелна между Миси и Дейвид, хвърли се към вратата, но едва бе прескочила прага и Алекс я настигна, уви едната си ръка около шията й, а друга през кръста и стисна толкова силно, че за малко да я задуши. Извлачи я обратно в малката стая, където се надигна хор от оскърбления.

Държа я, докато Миси усука ръцете й зад гърба и върза глезените й.

Гарваните отстъпиха назад, разширявайки кръга. И тогава Саша видя камъните. Цяла купчина в ъгъла. Гарваните се изредиха под строй покрай купчината, всеки взе по два-три камъка, после отново я заобиколиха.

Дейвид стисна зъби и се ухили:

— Готова ли си за веселбата, Саша? Току-виж ти хареса. Сега ще разбереш какво е да те тормозят всеки божи ден!

Тя го зяпна безмълвно. Той си знаеше защо. И със сигурност помнеше. Та нали именно Саша се застъпваше за него.

Усмивката му угасна.

— Не съм искал да ми помагаш. Да не мислиш, че ми беше приятно да се правиш на Жана д̀Арк и да ме унижаваш пред отбора? — Той замахна. Камъкът я удари право в лицето и отскочи от бузата й.

Нямаше как да се пази и следващият камък я удари по носа, третият — в гърдата, право в зърното. Тя извика от болка и се свлече на колене, но едно от момчетата я изправи обратно на крака.

— Ставай, ангелче.

Върху й се изсипа дъжд от камъни, летяха от всички посоки, удряха и разкъсваха. Никога не бе изпитвала такава болка. Едното й око започна да подпухва, но с другото виждаше как Алекс се смее зад Миси.

— Къде са сега войните Божии, а, Саша? — провикна се Ейми Лий.

Нямаше да им достави удоволствието да плаче или да моли за пощада, колкото и да й беше трудно. Мълчеше упорито. Някак, въпреки ужасната болка и безумния страх, съзнанието й просто изключи и тя си спомни за татко, за смеха му, вечно засмените му очи, едрите му ръце, които поправяха кранчета, обръщаха палачинки и галеха косата й, когато идваше да й пожелае лека нощ.

Започна да се моли, отчаяно да зове Бог. Ако я измъкнеше жива, щеше да стане по-добър човек. Да вари супа в кухнята за бедни. Да строи къщи за бездомните. Да стане монахиня.

„Моля те, Господи, помогни ми!“ И внезапно, сякаш някой бе натиснал копче, виковете и смехът замряха. Настъпи пълна тишина. Всички в стаята замръзнаха, един с вдигната насред замаха ръка, друг с притворени в примигване очи. До един неподвижни като статуи.

Всички, освен Алекс. Имаше вид като да е видял призрак, очите му бяха опулени от ужас, обърнати някъде зад гърба й. Но след секунда отново се спряха върху нея.

— Трябваше да те убия още в нощта, когато разбрах, че си Анаво.

Саша се почувства като в кошмар, в който неочаквано бе получила възможност да се спаси, но не можеше да помръдне. Овързана, окървавена, с полузатворено подпухнало око, нямаше как да му избяга. Алекс скочи между замръзналите Гарвани, вдигна я и я метна на рамо. Главата й увисна надолу, така че виждаше единствено задната част на панталоните му, когато той хукна към външната врата. Цялото тяло я болеше и тръскането върху рамото му бе истинска агония. Осъзна, че капещата по бетонния под кръв беше нейна.

Алекс рязко спря и отново я разтърси болезнено.

— Махай се от пътя ми!

На кого ли говореше? Гарваните продължаваха да стоят замръзнали на място.

— Нямаш изход — чу се плътен глас. — Откажи се и ми дай момичето.

Кой беше това? И как беше влязъл? Вратата така и не се бе отворила.

Усети ръце около талията си, след което Алекс и човекът с плътния глас я задърпаха едновременно.

— Пусни я. Веднага!

— Махни се! Водя я при Ерикс.

— Не — отвърна равно гласът. — Ти заминаваш в Ада на земята, а момичето остава при мен.

Чий беше този глас? И къде ли беше Адът на земята? Сигурно беше шега! Или метафора?

Ръцете я пуснаха и в полезрението й изникнаха чифт черни ботуши и дълги крака в черни кожени панталони, заедно с едра длан, стиснала страховит сгъваем нож. Саша трепна, когато ножът се заби в гърба на Алекс, чу стона му, усети, как хватката му се разхлабва, и тя се смъкна от рамото му.

Рухна в нечии уверени ръце, усещайки прегръдката на широки топли гърди. Алекс се свлече на пода.

— Мъртъв ли е?

— Не, просто е извън строя. С удоволствие бих го убил бавно и мъчително, но не мога. Мирувай сега, за да позакърпим нещата.

— А ти кой си? — Опита се да се взре в лицето му, но той така бе притиснал главата й към рамото си, че не можеше да го види ясно. А и подпухналото й дясно око никак не помагаше.

— Казвам се Джакс. Тихо сега. Затвори очи!

Тя го послуша и се помъчи да се успокои, но без успех. След всичко случило се отново се бе озовала с непознат и страхът отказваше да я напусне, цялата се бе вдървила от ужас.

— Ами останалите… ако се събудят…

— Няма да се събудят.

— Защото си ги… ти ли ги накара да замръзнат така?

— Да. Сега се успокой.

И докато Саша се бореше с шока, през тялото й бавно плъзна всепроникваща топлина, започна от стъпалата и запълзя нагоре, чак до лицето й. Нямаше нужда да поглежда, за да се увери, че синините изчезват, а раните заздравяват. Въжето тупна на земята и само след минута вече не усещаше никаква болка.

— По-добре ли си? — попита непознатият.

Саша кимна.

— Благодаря. Как го направи?

— Не съм съвсем сигурен. Просто го мога — той я притисна за миг до тялото си, после бавно я пусна да стъпи и прекрачи назад, така че тя най-после го видя истински.

Устата й пресъхна.

— О…

Беше млад, на осемнадесет или може би деветнадесет, облечен в черно от глава до пети — черният му кожен шлифер се диплеше чак до ботушите. Лицето му бе като изсечено, с квадратна челюст, потъмняла от набола брада, скулите му бяха високи, брадичката — волева, косата — черна като нощ, рошава и твърде дълга. А после срещна очите му — с цвят на абанос, бездънни — и разбра отвъд всякакво съмнение, че не е от този свят. Че не е човек. Призрак от пъкъла. Нищо чудно, че не бе влязъл през вратата.

Докато го оглеждаше внимателно, той също я изучаваше не по-малко съсредоточено.

— Ти си най-прекрасното същество, което съм срещал — прошепна дрезгаво непознатият.

— Ти също — промълви тя. Мислеше, че след замръзналите Гарвани и чудодейното изцеление нищо не може да я изненада, но се лъжеше! Усети един особен трепет в стомаха — знак, че е на път да хлътне по някакъв тип с толкова смущаващи очи, сякаш идеше право от преизподнята.

Крайно време бе да се измъква оттук.

— Благодаря, че ме спаси, Джакс, но трябва да бягам. Хайде, чао! — тя се обърна и се втурна към вратата, но се подхлъзна в локвичка кръв и загуби равновесие.

Преди да се стовари на пода, той я подхвана и я обърна към себе си, а топлите му длани я държаха да не падне.

— Не си тръгвай още. Кажи ми коя си. Как се казваш?

— Саша.

— Галено от Анастасия?

— От Александра. Александра Аненкова. Но всички ми казват Саша.

Непознатият ухаеше на канела и карамфил. Насред склада, вонящ на солена вода, вмирисана риба и плесен, неговото ухание така я привличаше, че едва се удържа да не се притисне към него.

Зад гърба му изникнаха още петима младежи и Саша подскочи стреснато. Всички бяха облечени еднакво, с очи като неговите и същите черни коси. Чертите им се различаваха, но очевидно бяха братя. Явно не очакваха да я видят. Един от петимата, с вързана на опашка коса, възкликна изненадано:

— Дявол да ме вземе!

— Какъв късмет извади копелето! — допълни друг, с диамантена обица.

Супер! Цяло семейство юнаци от Ада. Трябваше да се измъква. Тръгна към вратата и се зарече, че ако успее да се прибере невредима, никога, ама никога повече няма да направи подобна глупост.

— Чакай! — пръстите му обхванаха ръцете й над лактите и отново я завъртяха с лице към него. — Не се бой. Няма да те нараня. Почакай още минутка да поговорим, моля те. Разкажи ми какво правеше тук.

Тя се освободи от ръцете му и се отмести назад.

— Казаха ми, че ако стана Гарван, водачът им, Ерикс, ще ми каже кой е убил баща ми.

— И ти повярва?

— Не съвсем, но трябваше да опитам.

— Толкова ли е важно да разбереш?

— Най-важното нещо на света.

— Ерикс няма да ти помогне. Каквото и да са ти разказали за него, е било лъжа.

— Познаваш ли го?

— Някога, много отдавна, беше най-големият ми брат.

— Ако някога ти е бил брат, значи все още ти е брат.

Джакс поклати глава.

— От биологична гледна точка, може би, но не и в истинския смисъл на думата. Сега е наш враг и основната ни задача е да му попречим да превземе Ада.

Саша се втренчи в него. Май предпочиташе да се окаже, че е луд или пък че всичко е халюцинация, предизвикана от ударите. Но, уви, непознатият нямаше вид на смахнат. А тя самата, макар и стъписана, разсъждаваше съвсем трезво.

— Защо му е на Ерикс да превзема Ада?

— Такава е природата му. У него няма вяра, нито състрадание, нито светлина в душата. Той е като машина, единствената му цел е да събира душите на хората, които успее да подмами да го следват. А когато събере достатъчно, ще превземе Ада от Луцифер4 и ще отмени свободната воля. Човечеството ще загуби всякаква надежда, тъмната страна ще победи. Ще настъпи пълна анархия. Това ще е краят на света.

Саша реши, че й стига толкова. Отстъпи назад в опит да си спечели известно разстояние и успя да докара крива усмивка.

— Значи добре стана, че Ерикс не се появи. Хей, виж, много ми беше приятно да се запознаем и както казах, благодаря, че ме спаси и ме излекува, но наистина трябва да вървя. Майка ми сигурно се тревожи. — Малко беше вероятно, но не беше нужно да му го казва.

Джакс видимо посърна.

— Кълна се, че няма да те нараня. Просто искам да поговорим.

— Защо?

— Защото си Анаво.

Наистина никога не беше чувала за Анаво. И след като дори самата дума й бе непозната, не беше ли по-логично да греши?

— Защо си решил, че съм Анаво? За първи път ме виждаш. — Тя се намръщи. — Нали?

— Не и докато не дойдох тук, в тази стая. Много приятна изненада. — Той наклони глава и я изгледа от горе до долу, а устните му се извиха в лека усмивка. — Знам, че си Анаво, защото всяка Анаво притежава специфична аура като златисто сияние.

— Значи сияя, така ли?

— Вярвай ми. Ти си Анаво. И без сиянието щях да зная, че не си обикновен човек, защото не замръзна като останалите.

Саша хвърли поглед към Алекс, който лежеше в неестествена поза върху бетонния под.

— Той също не замръзна. Защо?

— Защото е Ския.

— Ако това означава, че е зъл, да знаеш, че си напълно прав.

— Ския означава „сянка“ на гръцки. Алекс не е просто изгубена душа. Безсмъртен е и притежава сили, каквито другите нямат. Очите му са вечно в сянка, защото няма душа. Продал я е на Ерикс.

Трудно й бе да повярва, че човек може да продаде душата си, но пък мнението й за Алекс бе точно такова. Бездушен.

— Ако аз съм Анаво, а Алекс е Ския, ти какво си тогава?

— Мефисто. Работата ни е да издирваме Ския и изгубени души — хора, които са обещали душите си на Ерикс. Като Гарваните, например.

— Ще ги убиете ли?

Той поклати глава.

— Когато човек врече душата си на Ерикс, се отказва от всякакъв шанс за Рай или Ад. Ако ги убием, душите им ще отидат при него и силата му ще нарасне, така че ги водим в една дълбока пещера, изкопана от Луцифер, откъдето душите им да не могат да избягат, след като умрат. Задачата ни е да хванем всеки Ския и всяка изгубена душа, да ги закараме до портите на Ада на земята и да ги запратим долу.

Значи Адът на земята не беше чиста метафора. Тя извърна глава и видя пръснатите по земята камъни, локвите кръв.

Нейната кръв. После погледна замръзналите лица на Гарваните, хора, които бе познавала почти цял живот. А сега бяха така чужди. Извърна глава и срещна погледа му.

— И хората, които хващате, чисто и просто изчезват? Та това е жестоко спрямо семействата им.

— Обикновено инсценираме смъртен случай и оставяме двойници. Утре например ще научиш, че четиринадесет младежи са загинали при злополука с платноходка.

Саша погледна отново към Миси и замръзналото й в гневна маска лице.

— Не можеш ли да ги върнеш?

— Не и ако Ерикс не се съгласи, а през всичките хиляда години от съществуването си никога не е освобождавал човек от обещанието му. — Той се вгледа любопитно в нея. — Наистина ли се канеше да станеш една от тях?

— Мислех да се престоря, за да разбера какво се е случило с баща ми. — Погледът й отново попадна върху кръвта, вече черна на бледата светлина на свещите. Като нефтено петно. — Но и да бях искрена, нямаше да има значение. Поканили са ме, защото ме ненавиждат, а не защото искат да съм като тях.

— Няма как да не те мразят. Не е нещо лично. Ненавиждат същността ти — ти си заплаха за тях самите и за домогванията им. Вероятно Касамов ги е насъскал, за да те доведат, а и за да си има изкупителна жертва, когато изчезнеш.

По гръбнака й пропълзя ледена тръпка.

— Значи е основал Гарваните само за да прилъгва нови хора, така ли?

Джакс кимна.

— Ския образуват групички като тази и ги учат как да вербуват други. Започват с двама или трима, първоначално изпълняват желанията им, хем за да ги подмамят още повече, хем за да ги научат как да манипулират чуждите копнежи. Те започват да водят нови хора, които на свой ред водят нови, и така нататък, бройката нараства в геометрична прогресия.

Саша се замисли за Миси, как рязко бе отслабнала. И за кльощавия дребничък Кейси Милс. Тази година за всеобщо смайване бе успял да покрие изискванията за отбора по футбол.

— Интересно защо Алекс не си е избрал някой по-приятен за главатар на Гарваните, някой с обаяние и чар?

Джак хвърли отвратен поглед към замръзналите.

— За първи път се натъкваме на толкова млади изгубени души, което означава, че на Ерикс все още му липсва опит. Предполагам, нямал е представа как точно да вербува хлапета, та Гарваните на Алекс са били по-скоро експеримент. Следващия път ще се справи по-добре.

Един от братята го прекъсна.

— Джакс, имаме пет минути преди ефектът да отмине.

Джакс го погледна, но не реагира, и отново се обърна към нея с особено изражение на прекрасното си лице.

— Защо не можете да замразите Ския или Анаво? — попита тя.

— Има някои неща, които не можем да направим, когато душата е безсмъртна и принадлежи на Ерикс, или пък на Анаво, чиято душа принадлежи на Бог.

— Но има неща, които ние можем да ти направим, Джакс, ако не побързаш — обади се момчето с опашката. — И нито едно няма да ти допадне.

Джакс видимо се разкъсваше, колебаеше се.

— Не искам да я оставя.

— Друг път — обади се онзи с брадичката. — Ще трябва да се върнеш друг път. Освен това не можеш просто да я вземеш.

Той се намръщи.

— Защо не?

— Защото трябва сама да пожелае. Свободната воля, братле. Не можеш да се гъбаркаш със свободната воля. Нали знаеш.

— Но аз улових миризмата й. Значи е моя.

Саша примигна.

— Извинявай… какво?

— Аз съм Мефисто, ти си Анаво. Тъй като аз улових миризмата ти, значи си предопределена за мен.

Той сериозно ли говореше? Как така ще е предопределена за човек от Ада? Ако изобщо съществуваше съдба, то щеше да й се падне кротък, интелигентен тип, който в никакъв случай нямаше да надвишава метър и осемдесет и едва ли щеше да има толкова черна коса и лице, от което не можеш да откъснеш очи. И трябваше да е православен. Или привърженик на епископалната църква. Може би дори евреин. Но не и пришълец от пъкъла.

— Може и да е предопределена за теб — продължи онзи с брадичката, — но на тая планета има над три милиарда мъже и тя има право да си избере, когото си поиска. Възможно е да избере теб. Но е малко вероятно.

— Напомни ми да ти сритам задника, като се приберем.

Саша погледна прекрасното му лице, а после и другите, наредени в полукръг зад гърба му.

— Искаш да кажеш, че… искаш да… ако тръгна с теб, в Ада ли ще отидем? Истинският?

Джакс се усмихна. Имаше великолепна усмивка.

— Не живеем в Ада. Домът ни е в Колорадо.

— Хайде, Джакс. Изтривай й паметта и да вървим.

— Наистина ли можеш да ми изтриеш паметта? — Саша отново изпадна в паника.

— Само спомена за мен. За нас. Ще помниш всичко до момента, в който Гарваните замръзват.

— А защо да не си спомням и за теб?

— Защото не искам. Ако изобщо имам някакъв шанс с теб, ще трябва да се пробвам като обикновен човек — той кимна към Гарваните и братята си. — А това тук не е обикновена ситуация.

— Джакс, млъквай вече и я приспивай, преди да са се събудили.

— По дяволите, Феникс, не мога да я оставя! Ами ако след това не успея да я открия? Ами ако умре, преди да съм се върнал?

— Ще трябва да поемеш риска.

На лицето му се изписаха гняв и отчаяние.

— Имаш ли си приятел?

В най-смелите й мечти Тайлър Хъдсън я канеше на среща и двамата се влюбваха до полуда. Но в действителност… тя поклати глава.

— Тоест, когато се върна, макар че няма да ме помниш, мислиш ли… би ли… — Той млъкна и преглътна. — Ако си убедена, че съм най-обикновен човек, и те поканя на среща, би ли се съгласила?

Звучеше ужасно сериозно, направо притеснен, че може да му откаже. Невероятно, че човек като него би могъл да изпитва и най-бегло съмнение в себе си.

— Със сигурност ще се съглася, но защо мислиш, че няма да се съглася и сега?

Джакс отстъпи назад с напрегнато изражение.

— Да не искаш да кажеш, че би излязла с мен, макар да знаеш какъв съм?

Тя се поколеба за миг, понеже не искаше да лъже, а не бе съвсем сигурна каква е истината.

— Не — отвърна той вместо нея. — Няма да се съгласиш. От всичките три милиарда мъже, защо ще избереш мен? Та аз съм чудовище.

— Вероятно така или иначе няма да си допаднем, та всъщност е без значение.

— Но аз вече те харесвам, така че всичко зависи от теб.

— Как така ме харесваш? Та ти изобщо не ме познаваш!

— Знам достатъчно. — Той се замисли за миг, после продължи. — Кое е най-неустоимото нещо, което би могъл да ти каже един мъж?

— Не знам. Никой не ми е говорил такива неща, а и никога не съм срещала истински неустоим мъж. — Макар че ако Джакс бе обикновено момче, трудно щеше да му устои. Беше красив, с копринени черни коси, съвършено лице, висок и широкоплещест, някак изискан. Но тези очи. Толкова тъмни. И макар да не можеше да обясни защо й напомняха за Ада, надникнеше ли в тях, съзнанието й политаше към места, където никога не бе ходила. Тя отметна коси и се втренчи в гърдите му.

— Какво толкова специално има в това, че съм Анаво?

Гласът му бе толкова глух и тих, че се наложи да напрегне слух, за да го чуе.

— Нашият баща е Мефистофел, тъмен ангел, който е подчинен пряко на Луцифер. Това ни прави синове на Ада. Само момиче с чиста душа би могло да обича някого от Ада. Ако беше обикновено момиче, щеше да припаднеш или да избягаш с писъци.

— А защо аз? Защо не някоя друга Анаво?

— Няма други. Поне доколкото знаем. За цели хиляда години успяхме да открием само една и тя… ами тя…

Саша вдигна очи:

— Къде е тя?

Той дълго мълча, преди да отговори.

— Ерикс я уби. И ако знаеше за теб, щеше да убие и теб.

Тя потръпна.

— Значи затова Алекс искаше да ме заведе при него.

Той я погледна съчувствено. Сякаш съжаляваше, че се налага да й казва такива неща.

— Докато още дишаш, има вероятност да те открием, да се превърнеш в Мефисто, да родиш деца на Мефисто.

А колкото повече като нас има на тоя свят, толкова повече изгубени души и Ския ще можем да хванем и работата на Ерикс става все по-трудна.

Значи все пак имаше и недостатък да си Анаво. При това съществен.

— Времето ни изтече, Джакс — обади се опашатият. — Приспивай я и заличавай паметта й. Веднага!

Саша се опита да се изплъзне от ръцете му и да хукне, но още щом се надигна, той я прегърна и всичко потъна в мрак.