Изгубеният свят

Преследването

Мотоциклетът се понесе по тревистата равнина. Кели се бе вкопчила за Сара с едната си ръка, а с другата стискаше карабината — беше тежка, дланта ѝ изтръпваше. Мотоциклетът друсаше ужасно, а вятърът непрекъснато навяваше косата в очите ѝ.

— Дръж cel — извика Сара.

Луната се показа от облаците напълно и тревата наоколо стана сребриста. Рапторът беше на петдесетина метра пред тях, почти в края на осветяваното от фара им пространство. Постепенно го настигаха. Кели не видя други животни, освен стадото апатозаври в далечината.

Приближаваха раптора все повече и повече. Животното тичаше бързо. Твърдата му опашка едва се виждаше над тревата. Сара сви леко вдясно, за да се изравнят с него, наклони се назад и извика в ухото на Кели:

— Приготви се!

— Какво да направя?

Вече се движеха почти успоредно, край опашката му.

Сара ускори още повече. Изравниха се с краката, после с главата.

— Шията! — извика тя. — Цели се в шията!

— Къде?

— Където и да е! В шията!

Кели се засуети с карабината.

— Сега ли?

— Не! Чакай малко! Чакай!

Рапторът се уплаши от мотоциклета и затича по-бързо. Кели се мъчеше да напипа предпазителя. Пушката подскачаше в ръцете ѝ. Всичко подскачаше. Най-накрая напипа лостчето, но пак го изпусна. Опита още веднъж. Налагаше се да използва двете си ръце, а това означаваше да не се държи за Сара…

— Приготви се! — извика Сара.

— Не мога да…

— Сега! Веднага! Хайде!

Сара изви кормилото и се приближиха на около метър от бягащото животно. Кели усети миризмата му. Рапторът обърна към тях глава и изчатка с челюсти. Кели стреля. Карабината подскочи в ръцете ѝ. Отново се вкопчи в Сара. Рапторът продължаваше да бяга.

— Какво стана?

— Не улучи!

Кели поклати глава.

— Няма значение — извика Сара. — Ще се справиш! Ще се приближа пак.

Отново ускори и сви към раптора, но този път той внезапно се обърна и се хвърли към тях. Сара изкрещя и сви рязко встрани.

— Умен кучи син, нали? Греши само веднъж!

Животното бързо смени посоката и започна да се отдалечава.

— Отива към реката — извика Кели.

Сара ускори докрай. Мотоциклетът се понесе с пълна скорост.

— Дълбоко ли е? — попита Сара.

— Не знам — отговори Кели. Опита се да си припомни докъде бяха потънали рапторите, когато я прекосяваха. Като че ли плуваха. Значи беше най-малко…

— Повече от метър ли е?

— Да.

— Не става.

Бяха на около пет метра зад раптора и изоставаха. Животното навлезе в пространство, осеяно с цикади, които ги драскаха по краката и ръцете. Мотоциклетът друсаше и се тресеше по неравностите.

Сара сви вляво, встрани от раптора, по посока към реката. Започнаха да го губят от поглед в тревата.

— Какво правиш?! — извика Кели.

— Ще му пресечем пътя.

Пред тях се разлетяха ято подплашени птици. Сара продължи напред през пляскащите криле, Кели наведе глава. Карабината подскочи в ръката ѝ.

— Внимавай! — извика Сара.

— Какво стана?

— Гръмна!

— Колко изстрела имам?

— Още два! Този път гледай да улучиш!

Реката беше пред тях. Водата блещукаше на лунната светлина. Излязоха от тревата на калния бряг. Сара сви рязко, мотоциклетът поднесе и се плъзна встрани. Кели падна в студената мокра кал. Сара падна върху нея, но веднага скочи на крака и се втурна към мотоциклета.

— Хайде!

Кели я последва. Чувстваше се замаяна. Карабината беше покрита с кал. Зачуди се дали ще успее да стреля с нея. Сара скочи на мотоциклета и ѝ махна да побърза. Кели се качи и продължиха по брега.

Видяха раптора на двайсетина метра нататък. Приближаваше водата.

— Ще се измъкне!

Джипът се носеше надолу по склона. Беше неуправляем. Листата на храсталаците шибаха предното стъкло и не се виждаше нищо, но наклонът бе все така стръмен. На едно място колелата поднесоха и Левин изкрещя.

Торн стисна волана и се опита да овладее положението. Натисна спирачката, джипът отново се насочи надолу и продължиха да се спускат. След миг между храсталаците се появи пролука. По-нататък видяха място, осеяно с големи черни камъни. Рапторите запълзяха по тях. Може би ако свие вляво…

— Не! — извика Левин. — Недей!

— Дръж се! — изкрещя Торн и завъртя рязко волана. Джипът избоксува и се плъзна странично. Удариха се в първия камък и счупиха единия фар. Колата се завъртя с предницата нагоре. Торн помисли, че при такъв удар се е счупило зъбно колело от трансмисията, но джипът продължи да се движи надолу. Вторият фар се счупи в някакъв клон. Продължиха в тъмнината, през друг пояс храсталаци и най-накрая стигнаха до равно място.

Джипът продължи напред.

Торн натисна спирачката.

Тишина.

Вторачиха се навън, с надеждата да се ориентират, но беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Изглежда, бяха на дъното на дълбок овраг, над който бяха надвиснали клонести дървета.

— Алувиални образувания — отбеляза Левин. — Това е речно корито.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Торн се увери, че е прав.

Рапторите бягаха по дъното на оврага, което бе осеяно с големи обли камъни. Самото речно корито обаче беше пясъчно и достатъчно широко за джипа. Подкара по него.

— Имаш ли представа къде сме? — попита Левин, без да сваля очи от рапторите.

— Не — отвърна Торн.

Продължиха напред. Коритото се разшири още повече и излязоха на равно, широко място. Нямаше камъни. От двете им страни все така се извисяваха дървета. Тук-там блещукаха петна лунна светлина.

Рапторите обаче бяха изчезнали. Торн спря джипа, свали стъклото и се ослуша. Чу съскането и ръмженето им. Стори му се, че са някъде вляво.

Включи на скорост и излезе от речното корито. Подкара през папрати и нарядко израсли дървета.

— Мислиш ли, че момчето е оцеляло след онова спускане? — попита Левин.

— Не знам — отвърна Торн. — Не мога да преценя.

Продължи нататък бавно. След малко стигнаха до голо място, където папратите бяха изпотъпкани. Отвъд видяха бреговете на реката, осветена от лунна светлина. Отново се бяха оказали край нея.

Вниманието им обаче привлече самото голо място. Там се търкаляха няколко огромни скелета на апатозаври. Масивните ребра, дъги от бяла кост, блестяха, осветени от луната. В средата лежеше недоизяден труп, около който се виеше облак мухи.

— Какво е това място? — попита Торн. — Прилича на гробище.

— Да — кимна Левин. — Но не е.

Рапторите се бяха скупчили в единия край на поляната и се боричкаха за останките на Еди. Малко по-нататък имаше три ниски гнезда от пръст. Стените им на много места бяха стъпкани. Вътре се виждаха черупки от яйца. Миришеше на мърша.

Левин се наведе напред и се намръщи.

— Това е гнездото на рапторите.

Малкълм, все още в караваната, се надигна и направи болезнена гримаса. Грабна радиостанцията и попита:

— Намерихте ли го? Намерихте гнездото?

— Мисля, че да — отговори Левин.

— Опиши го — каза Малкълм.

Левин заговори тихо. Съобщаваше особеностите, правеше преценки. Гнездото на велоцирапторите му се струваше запуснато, неподдържано, зле направено. Това го изненада, защото гнездата на динозаврите обикновено говореха за безпогрешно чувство за порядък. Беше виждал много такива при разкопки от Монтана до Монголия. Яйцата бяха подредени в правилни концентрични окръжности. Нерядко в едно гнездо откриваха повече от трийсет яйца, което означаваше, че много женски използват една и съща издълбана купчина пръст. Край гнездата често намираха многобройни скелети на възрастни животни, което подсказваше, че са се грижели за яйцата съвместно. При няколко находки се долавяше някакво усещане за пространствен порядък — гнездата се намираха в центъра, възрастните бяха в периметъра около тях, сякаш за да не смутят покоя на яйцата. По всичко това динозаврите приличаха на своите потомци птиците, при които също имаше определен порядък при ухажването, размножаването и гнезденето.

Поведението на велоцирапторите обаче явно беше различно. Леговището им създаваше впечатление за хаос, за бъркотия — гнездата бяха зле оформени и изпотъпкани, възрастните почти непрекъснато се биеха помежду си, ограничен брой новоизлюпени и подрастващи животни, изпочупени черупки. Край гнездата Левин забеляза малки скелети, които вероятно бяха останки от новоизлюпени животни. Никъде наоколо не се виждаха малки. Имаше три съвсем млади екземпляра, но те бяха принудени да се отбраняват от останалите и по телата им се виждаха множество драскотини и белези. Изглеждаха слаби и недохранени. Приближаваха до храната плахо и веднага се отдръпваха, ако им се озъбеше някой от възрастните.

— Ами апатозаврите? — попита Малкълм. — Какво ще кажеш за тях?

Левин преброи четири, в различни фази на разложение.

— Ще трябва да съобщиш на Сара.

Но Левин се питаше нещо друго — чудеше се как тези огромни туловища са се оказали тук. Явно апатозаврите не бяха умрели тук случайно и, разбира се, приживе биха избягвали гнездото. Не биха могли да бъдат довлечени, защото бяха много тежки. Как тогава се бяха появили на това място? В главата му се оформи някаква мисъл, някакво очевидно обяснение, което…

— Домъкнаха Арби — отбеляза Малкълм.

— Да, така е — отвърна Левин.

Вгледа се в гнездото и се опита да си обясни всичко това. Торн го побутна.

— Ето я клетката — каза той и посочи. Беше в другия край на поляната, полускрита зад листата. Металните пръчки блестяха на лунната светлина, но самият Арби не се виждаше.

— Чак там е — отбеляза Левин.

Рапторите вече не обръщаха внимание на клетката и се боричкаха за останките на Еди. Торн взе карабината и отвори пълнителя. Имаше само пет стрелички.

— Не са достатъчно — каза той и го затвори. Пред тях имаше поне десет раптора.

Левин затършува на задната седалка и намери раницата си, която бе паднала на пода. Отвори я и извади малък метален цилиндър, с размер на малка бутилка за безалкохолно. Отстрани с боя бяха нарисувани череп и кости. Отдолу пишеше: „ВНИМАНИЕ, ТОКСИЧЕН МЕТАХОЛИН (МИВАКУРИЙ)“.

— Какво е това? — попита Торн.

— Забъркаха го в Лос Анжелос — обясни Левин. — Несмъртоносен неутрализатор. Изпуска аерозолна холинестераза с кратко действие, който парализира всички живи същества за около три минути. Рапторите ще заспят.

— Ами момчето? — попита Торн. — Не можем да използваме това. Ще парализираш и него.

Левин посочи напред.

— Ако хвърлим контейнерът вдясно от клетката, вятърът ще отвее газа в обратната посока, точно към рапторите.

— А може и да не стане така — възрази Торн. — И момчето да пострада сериозно.

Левин кимна, прибра цилиндъра в раницата си и се загледа напред.

— Е, какво ще правим в такъв случай? — попита той.

Торн се вторачи към клетката, полускрита сред листата. Видя нещо, което го накара да застане нащрек — клетката помръдна едва забележимо.

— Видя ли? — попита Левин.

— Ще измъкна хлапето оттам — каза Торн.

— Да, но как?

— По старомодния начин — отвърна Торн и излезе от джипа.

Сара ускори мотоциклета по калния бряг на реката. Рапторът беше отпред и приближаваше към водата.

— Давай! — извика Кели. — Давай!

Животното ги видя и леко промени посоката, така че да стигне реката, преди да му попречат. Опитваше се да спечели разстояние, но по равния бряг мотоциклетът се движеше по-бързо. Излязоха на една линия с него и Сара сви навътре, към равнината. Рапторът се обърна и побягна в обратна посока. Сякаш се бе отказал от реката и сега се носеше без конкретна цел, накъдето може. Кели се въодушеви. Опита се да избърше калта от карабината и се приготви да стреля.

— По дяволите! — изруга Сара.

— Какво има?

— Гледай!

Кели се наведе напред и погледна над рамото ѝ. Точно пред тях беше стадото апатозаври. Намираха се само на петдесет метра от първото огромно животно, което изрева и се завъртя на място, обзето от внезапен страх. На лунната светлина туловищата изглеждаха зелено-сиви.

Рапторът бягаше право към стадото.

— Мисли си, че ще ни избяга — извика Сара и увеличи скоростта. — Прицели се! Сега!

Кели се прицели и натисна спусъка. Пушката отскочи. Рапторът обаче продължи да тича.

— Не улучих!

Малко по-нататък апатозаврите зареваха и затропаха с крака. Огромните им опашки се мятаха неспокойно във въздуха, но туловищата им бяха твърде тежки, за да реагират бързо. Рапторът се втурна напред, под заоблените кореми.

— Какво ще правим? — извика Кели.

— Нямаме избор! — отвърна Сара. Изравниха се с раптора и над главите им надвисна сянка — минаха под първото животно. Кели успя да зърне извивката на търбуха му, на около метър височина. Краката му бяха дебели като стволове на дървета. Пристъпваше странично.

Рапторът бягаше напред, Сара сви леко и продължи да го гони. Някъде горе се чуваха ревовете на обезпокоените апатозаври. Минаха под още един корем, после пак излязоха на лунна светлина и отново потънаха в сянка. Бяха в средата на стадото. Като че ли се намираха в гора с движещи се дървета.

Малко по-нататък един крак се стовари върху тревата и земята потрепери. Сара сви, за да го избегне, и минаха на косъм от кожата на животното. Апатозаврите продължаваха да реват и да се движат неспокойно. Рапторът смени посоката рязко и се отдели от стадото, откъм другата му страна.

— По дяволите! — изруга Сара и обърна мотоциклета. Една опашка мина ниско над главите им и едва не ги удари, но след секунда и те се измъкнаха от стадото и продължиха да гонят раптора през тревистата равнина.

— Последна възможност! — извика Сара. — Хайде, направи го!

Кели вдигна карабината. Бяха съвсем близо до бягащото животно. То се обърна и опита да ги блъсне с глава, но Сара очакваше подобно нещо и го посрещна с юмрук.

— Сега! — извика.

Кели почти опря цевта до шията на раптора и натисна спусъка. Карабината отскочи и я удари в стомаха. Рапторът продължи да бяга.

— Не! — извика Кели. — Не!

Тогава изведнъж рапторът залитна и се претърколи презглава в тревата. Сара сви малко встрани и спря на около пет метра. Хищникът се гърчеше, ръмжеше и скимтеше. После притихна. Сара взе карабината и отвори пълнителя. Кели видя още пет стрелички.

— Мислех, че изстрелях последната — каза тя.

— Излъгах те — отвърна Сара. — Чакай тук.

Кели остана край мотоциклета, докато Сара се приближи предпазливо до падналия раптор. Изстреля още една стреличка в шията му, после изчака малко и се наведе.

Върна се с ключа в ръка.

Рапторите в гнездото продължаваха да разкъсват трупа, но вече не така настървено — някои от тях започнаха да трият муцуни с предните си лапи и да се отдалечават към центъра на поляната.

По-близо до клетката.

Торн дръпна брезентовото покривало и се качи в задната част на джипа. Провери карабината.

Левин се премести зад кормилото. Торн се закрепи изправен, улови металната подпора и извика на Левин:

— Давай!

Джипът се понесе напред през гнездото. Рапторите изненадани вдигнаха глави от трупа и се вторачиха в натрапника. Дотогава джипът вече бе изминал половината разстояние, между огромните ребра на скелетите, достигащи високо над главите им. Левин сви леко вляво и спря до клетката. Торн скочи на земята и сграбчи клетката с две ръце. В тъмнината не виждаше какво е състоянието на Арби — момчето беше по очи. Левин също слезе от колата. Торн му изкрещя да се върне веднага, скочи отзад, до клетката и Левин включи на скорост. Рапторите заръмжаха и се втурнаха към тях. Взеха разстоянието изненадващо бързо.

Левин настъпи педала и в същото време най-близкият раптор скочи във въздуха и захапа брезентовото покривало. Засъска ядосано, но продължи да го стиска.

Левин ускори и джипът навлезе в джунглата.

Останал сам в тъмнината, Малкълм изпадна в морфинови халюцинации. Пред очите му запрепускаха картини — чертежи, диаграми на адаптивността, цветните компютърни графики, с чиято помощ сега разсъждаваха за еволюцията. В този математически модел, осеян с върхове и падини, популациите на организмите се разглеждаха като изкачващи се към върховете на приспособимостта или спускащи се към низините на неспособността да се адаптират. Сту Кауфман и сътрудниците му бяха показали, че развитите организми имат вътрешни ограничители, поради които е по-вероятно да се окажат извън оптималните условия за приспособимост и да се спуснат в низините. От друга страна обаче, тъкмо тези организми се бяха появили вследствие на еволюцията, бяха подбрани от нея, така да се каже. Защото бяха в състояние да се адаптират по свой начин — чрез оръдия на труда, чрез обучение, чрез взаимопомощ.

Развитите същества обаче се бяха сдобили с тази способност да се приспособяват срещу известна цена — заменяйки една зависимост с друга. За да я постигнат, вече не бе необходимо да променят телата си, защото приспособяването им сега ставаше чрез поведението и беше социално определено. Това поведение изискваше обучение. В известен смисъл способността за приспособяване не се предаваше от едно поколение на друго чрез молекулите на ДНК. Предаваше се чрез преподаване. Шимпанзетата обучаваха малките си да събират термити с помощта на пръчка. Подобно нещо изискваше поне зачатък на организация и структуриран социален живот. Животните, отрасли в изолация, без родители и без напътствия, не бяха пълноценни. Родените в зоологическите градини екземпляри не умееха да се грижат за малките си, защото никога не бяха виждали как се прави това. Пренебрегваха ги, смазваха ги по невнимание с телата си или чисто и просто се ядосваха и ги убиваха.

Велоцирапторите бяха сред най-интелигентните динозаври и може би най-свирепите. И двете характеристики изискваха контрол над поведението. Преди милиони години, в отдавна изчезналия свят на периода креда, поведението им вероятно е било социално детерминирано, предавано от по-възрастните на по-младите поколения. Гените са осигурявали възможността да се появят подобни поведенчески стереотипи, но не и самите стереотипи. Адаптивното поведение е било нещо като морал, развиван в продължение на много поколения поради факта, че е осигурявал успех — то е позволявало на членовете на даден вид да си сътрудничат помежду си, да живеят заедно, да отглеждат малки.

Велоцирапторите на този остров обаче бяха създадени в лаборатория. Телата им бяха формирани по генетичен път, но приемствеността в поведението им бе прекъсната. Новосъздадените раптори бяха дошли на този свят, без край тях да има възрастни животни, които да ги обучат, да им покажат подходящото за техния вид поведение. Бяха отрасли съвсем сами, такова беше и поведението им — живееха без правила, без да си помагат един на друг, живееха в неконтролиран свят, в който всеки индивид съществуваше сам за себе си, в който оцеляваха само най-злите и най-безскрупулните, а всички останали умираха.

Джипът набра скорост и продължи да се тресе по неравния терен. Торн стискаше металните подпори за покрива, за да не изпадне от него. Велоцирапторът продължаваше да стиска със зъби брезента и, изглежда, нямаше никакво намерение да го пусне. Левин се върна до пясъчното сухо речно корито и сви вдясно. Рапторът не се пускаше. Малко по-нататък видя още един скелет. Още един? Как бяха попаднали тук всички тези скелети? Но нямаше време да разсъждава — продължи напред и мина под редицата ребра. Нямаше фарове, така че седеше наведен напред и се взираше в тъмнината, за да избегне евентуални препятствия.

Най-накрая рапторът успя да се покатери в джипа, стисна със зъби клетката и започна да я тегли навън. Торн се спусна и улови с две ръце другия ѝ край. Джипът подскочи, клетката се извъртя и той падна по гръб. Започна игра на дърпаница с раптора и рапторът печелеше. Торн стисна с крака облегалката на седалката и се опита да се задържи. Рапторът ръмжеше. Животното бе настървено до краен предел.

— Вземи това! — извика Левин и му подаде карабината. Торн държеше клетката с две ръце и нямаше как да я пусне. Левин погледна в огледалото и видя какво е положението. Останалите раптори все още ги преследваха, така че не би могъл да намали скоростта. Торн не би могъл да пусне клетката. Без да сваля крака си от педала на газта, Левин се обърна назад и насочи карабината. Внимаваше, защото знаеше какво щеше да се случи, ако случайно улучи Торн или Арби.

— Внимавай! — извика Торн. Левин успя да свали предпазителя и да насочи карабината към главата на раптора, който не пускаше клетката. Животното видя цевта, захапа я с рязко движение и започна да дърпа. Левин натисна спусъка.

Очите на раптора се разшириха, когато стреличката се заби в гърлото му. Хищникът издаде гърлен звук, потрепери конвулсивно и изпадна от джипа. При падането си обаче измъкна карабината от ръцете на Левин.

Торн се изправи на колене и дръпна клетката докрай напред. Погледна Арби, но не можеше да прецени състоянието му. Рапторите все още ги преследваха, но бяха на двайсетина метра и изоставаха.

— Джак — чу се глас по радиостанцията. Беше Сара.

— Да, Сара.

— Къде сте?

— Движим се по реката.

Облаците се бяха разнесли и луната осветяваше всичко.

— Не виждам фарове.

— Защото нямам.

Радиостанцията изпращя. Гласът на Сара беше напрегнат.

— Какво става с Арби?

— При нас е — отговори Торн.

— Слава Богу! Как е той?

— Не знам. Жив е.

След миг излязоха на открито. Торн се огледа, за да се ориентира и разбра, че са излезли в южния край на откритата тревиста равнина. Прецени, че би трябвало да са от същата страна на реката, от която беше и наблюдателницата. В такъв случай трябваше да се изкачат на пътя, който минаваше по хребета, някъде вляво, и по него да стигнат до караваната. И до спасението. Бутна Левин и посочи вляво:

— Карай натам. — Взе радиостанцията. — Сара?

— Да, Джак?

— Връщаме се при караваната. По хребета.

— Добре — отговори тя. — Ще ви намерим.

Сара се обърна назад към Кели.

— Къде е пътят по хребета? — попита тя.

— Ето там — отвърна Кели и посочи скалите, издигащи се високо над тях.

— Добре — каза Сара и насочи мотоциклета натам.

Джипът продължи през равнината, в посребрената от луната трева. Движеха се бързо. Рапторите вече не се виждаха.

— Май се отказаха — отбеляза Торн.

— Може би — отвърна Левин. Когато излизаха от сухото речно корито, бе забелязал, че няколко от животните се втурнаха вляво. Вероятно сега бяха скрити в тревата. Съмняваше се, че толкова лесно ще се откажат от преследването.

Наближаваха скалистия хребет. Забеляза път, който извиваше нагоре. Беше сигурен, че трябва да тръгнат по него.

Сега, когато положението не беше така напрегнато, Торн прескочи седалките и отиде отзад, до клетката, за да види какво става с Арби, който продължаваше да стене тихо. По лицето му имаше кръв, по ризата му също. Очите му обаче бяха отворени и беше в съзнание. Торн се наведе към него.

— Чуваш ли ме? — попита.

Арби кимна.

— Как си там, вътре?

— Било е и по-добре — отговори Арби.

Джипът се заизкачва нагоре и Левин почувства известно облекчение, когато се отдалечиха от равнината. Вдигна поглед към хребета и тогава видя силуетите, които подскачаха горе, на билото.

Раптори.

Бяха минали напряко.

Спря.

— Какво ще правим сега?

— Премести се — каза Торн мрачно. — Ще шофирам аз.

На границата на хаоса

Торн подкара джипа напред по склона на хребета. Ускоряваше. Пътят, осветен от луната, беше съвсем тесен. Вляво се издигаше скална стена, а вдясно беше пропастта. На десетина метра отгоре, по билото, бяха рапторите, които бягаха успоредно с джипа.

— Какво ще правим? — попита Левин пак.

Торн поклати глава.

— Погледни в сандъчето с инструментите. Виж в жабката, където и да е. Намери нещо.

Левин се наведе и затършува в тъмнината, но Торн знаеше, че са в беда. Вече нямаха карабина, намираха се в джип с брезентов покрив, а рапторите бяха на метри от тях. Прецени, че са на около километър от караваната.

Оставаше километър.

Намали скоростта, за да влезе в следващия завой, и отдалечи колата от скалата вляво. След завоя видяха раптор, приклекнал в средата на пътя и навел заплашително глава. Торн натисна газта и засили джипа право към него. Рапторът скочи високо, падна на предния капак. Ноктите му изстъргаха по ламарината и животно се блъсна в предното стъкло, което се напука като паяжина. Тялото на животното остана пред стъклото и Торн не виждаше нищо. Пътят беше опасен и той натисна рязко спирачката.

— Ей! — извика Левин и залитна напред.

Рапторът падна встрани и Торн подкара отново, но забеляза, че от височината се спускат три други. Единият успя да скочи на прага и захапа страничното огледало. Торн видя окото му на сантиметри от лицето си. Сви вляво и приближи джипа до скалната стена. Малко по-напред имаше издадена скала. Рапторът продължи да виси отстрани, докато огледалото не се удари в скалата и не отлетя накъде назад заедно с него.

Пътят се разшири. Сега имаше повече място за маневриране. Чу се тежко тупване и покривът хлътна. След секунда брезентът се разкъса и край ушите на Торн префучаха дълги остри нокти.

Той сви рязко вляво, после вдясно. Ноктите се прибраха, но животното все още беше горе. Левин извади голям ловджийски нож и го заби в брезента. Острите нокти веднага разкъсаха плата и срязаха ръката му. Левин извика от болка и изпусна ножа. Торн се наведе, за да го вдигне.

В огледалото видя другите два раптора, които продължаваха да ги гонят. Настигаха ги.

Сега пътят обаче бе по-широк и той ускори. Рапторът, който беше на покрива, наведе глава и погледна през счупеното предно стъкло. Торн стисна ножа и го заби няколко пъти с всички сила над главата си. Нищо не се случи. При следващия завой той изви кормилото рязко вляво и после вдясно, джипът се наклони и най-после животното падна от покрива и се изтъркаля назад, като откъсна по-голямата част от брезента. При падането си препъна другите два раптора и трите хищника се изтъркаляха с рев долу в пропастта.

— Отлично! — извика Левин.

В този момент обаче отгоре скочи още един — на около метър от джипа. След секунда само с един скок се оказа вътре.

Левин се втренчи в животното онемял. Рапторът беше в задната част на джипа, навел заплашително глава, готов за нападение. Изсъска зловещо.

Край, помисли си Левин.

Ужаси се. Тялото му се обля в пот, зави му се свят, осъзна, че не е в състояние да направи нищо и че само мигове го делят от смъртта. Животното изсъска пак, стисна челюсти и приклекна, за да скочи — тогава изведнъж на устата му се появи пяна и очите му се затвориха. Започна да трепери и тялото му бе обхванато от спазми. Падна почти веднага.

Отзад Левин видя Сара с мотоциклета и Кели, която стискаше карабината. Торн намали скоростта, за да ги изчака. Сара подаде ключа на Левин.

— От клетката! — извика тя.

Левин го пое вдървено, за малко да го изпусне. Още не се бе отърсил от ужаса. Движенията му бяха бавни, неловки. След миг щях да съм мъртъв, мислеше.

— Вземи пушката! — извика Торн.

Левин погледна нагоре към склона вляво, където успоредно с джипа бягаха още няколко раптора. Преброи шест, но сигурно имаше още. Опита се да ги преброи още веднъж, но умът му работеше мудно…

— Вземи проклетата пушка!

Левин взе оръжието от ръцете на Кели и почувства студения метал в ръцете си.

В този момент обаче джипът задави, двигателят се закашля, заглъхна, закашля се отново и замлъкна.

— Какво става? — попита Левин.

— Лошо — отговори Торн. — Нямаме бензин.

Торн изключи от скорост и остави джипа да се движи по инерция. Губеха скорост бързо. Пред тях имаше леко изкачване, след което пътят отново се спускаше надолу. Сара клатеше глава.

Торн си даде сметка, че единствената им надежда е да преодолеят изкачването.

— Отключи клетката — каза той на Левин. — Извади Арби оттам.

Левин изведнъж се раздвижи, като събуден от сън. Припряно и бързо пропълзя отзад и мушна ключа в ключалката. Отвори вратичката. Помогна на Арби да се измъкне.

Торн следеше с очи как стрелката на скоростомера пада. Трийсет километра в час, двайсет и пет, двайсет… после петнайсет. Рапторите сякаш усетиха, че нещо не е наред.

Десет километра в час. Продължаваха да губят скорост.

— Излезе — извика Левин отзад и затвори клетката.

— Хвърли клетката — нареди Торн.

Тя се изтъркаля по пътя и полетя надолу в пропастта.

Пет километра в час. Джипът сякаш пълзеше.

Но вече бяха на върха на възвишението и се заспускаха от другата страна. Скоростта отново започна да расте. Дванайсет километра в час, петнайсет, двайсет… Торн вземаше завоите по най-краткия път, без да докосва спирачката.

— Никога няма да стигнем до караваната — изкрещя Левин с цяло гърло. Очите му се бяха разширили от страх.

— Знам. — Торн вече виждаше караваната, но преди да стигнат до нея, трябваше да преодолеят още едно леко изкачване. Нямаше да успеят.

Напред обаче видя разклона вдясно, който водеше към лабораторията. Доколкото си спомняше, по този път нямаше изкачвания.

Сви вдясно, по него.

Видя големия плосък покрив на лабораторията, осветен от лунната светлина. Минаха по пътя покрай нея, отзад, към селището за служителите. Вдясно бяха къщата на директора и магазинът с бензиновите колонки отпред. Може би все още имаше гориво?

— Гледай! — извика Левин и посочи назад. — Гледай!

Торн се обърна и видя, че рапторите изостават и се отказват от преследването. Явно не желаеха да приближават лабораторията.

— Вече не ни гонят! — възкликна Левин.

— Да. А къде е Сара?

Мотоциклетът не се виждаше никъде.

Караваната

Сара Хардинг завъртя ръкохватката на кормилото и мотоциклетът полетя нагоре по наклона. Премина билото и се спусна към караваната. Четири раптора продължаваха да я гонят и да ръмжат. Тя ускори още повече, за да печели разстояние — щеше да ѝ е необходимо. Обърна се назад и извика на Кели:

— Слушай, трябва да действаме светкавично!

— Какво? — попита Кели.

— Когато стигнем до караваната, скачаш и влизаш вътре. Няма да ме чакаш, разбра ли?

Кели не отговори.

— Каквото и да стане, не ме чакай!

— Добре.

Стигнаха до караваната и Сара рязко спря. Мотоциклетът поднесе на мократа трева и се блъсна в металната обшивка. Кели веднага скочи от седалката и хукна към вратата. Сара искаше да вкара мотоциклета вътре, но видя, че рапторите са близо — твърде близо. Блъсна машината към тях и с един скок се втурна в караваната. Падна на пода, светкавично се обърна по гръб и изрита вратата, само секунда преди първото животно да се блъсне в нея.

След това се изправи в тъмната каравана и подпря вратата с рамо, докато рапторите не преставаха да блъскат отвън. Опита да намери ключалката пипнешком, но не успя.

— Иън? Тази врата заключва ли се?

Гласът на Малкълм прозвуча сънливо:

— Животът е кристал.

— Иън! Опитай се да се съсредоточиш!

Кели се приближи и също заопипва.

— Тук долу е — каза тя след малко. — На пода.

Сара чу металическото щракване и се отдръпна.

Кели протегна ръка и улови нейната. Рапторите отвън не преставаха да блъскат по вратата.

— Вече всичко е наред — каза Сара уверено.

Приближи се до Малкълм, който все още лежеше на леглото. Рапторите започнаха да драскат с нокти по стъклото. Той ги наблюдаваше спокойно.

— Шумни кучи синове, нали? — каза той. До него беше отворената аптечка, а край нея се търкаляше празна спринцовка. Вероятно си бе сложил нова инжекция.

Драскането по стъклото и вратата престана. Сара надникна през прозореца и видя, че рапторите влачат мотоциклета и скачат върху него като побеснели. Всеки момент щяха да спукат гумите.

— Иън — каза тя, — трябва да приключим с всичко това бързо.

— Нямам бърза работа — отговори той спокойно.

— Какви оръжия има тук?

— Оръжия… а… не знам… — въздъхна. — За какво са ти оръжия?

— Иън, моля те!

— Говориш толкова бързо… Знаеш ли, Сара, наистина трябва да се успокоиш. Опитай.

Кели изпитваше страх в тъмната каравана, но начинът, по който Сара заговори за оръжия, ѝ вдъхна увереност. Вече си даваше сметка, че доктор Хардинг не позволява нищо да я спре — просто вършеше, каквото смяташе, че трябва да се върши, и толкова. Това отношение — разбирането, че не бива да позволяваш на никого да ти пречи, че трябва да правиш, каквото смяташ, че трябва — беше нещо, на което си струваше да подражава.

Чу как говори доктор Малкълм и разбра, че не могат да разчитат на него. Беше упоен и не се интересуваше какво става около него. А Сара не знаеше кое къде е в караваната. Кели знаеше — беше разгледала почти всичко, докато търсеше нещо за ядене. Сякаш си спомняше…

Заотваря чекмеджетата едно след друго. Напрягаше очи, за да вижда по-добре. Някъде там долу имаше пакет с череп и кости. Може би беше някаква отрова.

— Иън, опитай се да се съсредоточиш — каза Сара.

— О, аз съм съсредоточен, Сара — отговори доктор Малкълм. — Дойдоха ми прекрасни мисли. Знаеш ли, онези трупове в гнездото на рапторите са чудесен пример за…

— Не сега, Иън.

Кели оставяше чекмеджетата отворени, за да знае кои е проверявала. Продължи нататък, докато не напипа кутия от груб брезент. Приклекна. Да, това беше.

Извади кутията, която се оказа изненадващо тежка.

— Сара, виж това.

Сара приближи кутията към прозореца, през който влизаше лунна светлина. Отвори я и погледна съдържанието ѝ. Вътре имаше няколко отделения. В три от тях бяха сложени правоъгълно блокчета от някакво вещество, което напомняше гума. В четвъртото видя малък метален цилиндър, като контейнер за кислород.

— Какви са тези неща?

— Стори ми се, че е добра идея — отвърна Малкълм. — Сега не съм толкова сигурен. Работата е в това, че…

— Какво е това? — прекъсна го Сара. Трябваше да поддържа вниманието му. Мислите му блуждаеха.

— Не е смъртоносно — каза той. — Искахме да имаме…

— Какво е това? — попита тя и поднесе пред лицето му едно от блокчетата.

— Димка. Трябва да…

— Само дим? Пуска обикновен дим?

— Да, но…

— Какво е това? — каза тя и взе металния цилиндър.

— Холинестераза. Пуска газ. Предизвиква кратка парализа или поне така казват…

— Колко кратка.

— Няколко минути, струва ми се, но…

— Как се задейства? — попита тя и огледа контейнера. В единия край имаше капаче с щифт, който го придържаше. Тя понечи да го извади, за да види механизма.

— Недей! — спря я Малкълм. — Точно така се задейства. Дърпаш щифта и след три секунди гърми.

— Добре — кимна тя. Събра нещата в аптечката, хвърли спринцовката вътре и затвори капака.

— Какво правиш? — попита Малкълм разтревожено.

— Махаме се оттук — отговори Сара и отиде до вратата.

Той въздъхна и промълви:

— Толкова е хубаво у дома да има мъж…

Цилиндърът полетя във въздуха и падна в тревата на около пет метра от рапторите.

Сара стоеше до вратата и чакаше.

Нищо не се случи.

Не гръмна.

Нищо.

— Иън, не стана нищо!

Един любопитен раптор се приближи до блестящия цилиндър, захапа го и изправи глава. Цилиндърът заблестя между зъбите му.

Сара въздъхна.

— Нищо.

— Все едно — каза Малкълм спокойно.

Рапторът тръсна глава и стисна зъби.

— Какво ще правим сега? — попита Кели.

Тогава се чу силен гръм и над тревата се разнесе облак гъст бял дим, който обгърна рапторите.

Сара бързо затвори вратата.

— А сега какво? — попита Кели.

Излязоха от караваната. Малкълм се опираше на рамото на Сара. Белият облак се бе разнесъл преди няколко минути. Първият раптор, който видяха, лежеше на тревата на една страна, с отворени очи и напълно неподвижен. Но не беше умрял — съвсем ясно се виждаше как пулсират кръвоносните съдове във врата му. Животното беше само парализирано.

— Колко ще продължи това? — попита Сара.

— Не знам — отвърна Малкълм. — Духа ли вятър?

— Няма никакъв вятър, Иън.

— Тогава няма да се съвземат бързо.

Продължиха напред. Тръгнаха между телата на изпопадалите раптори и усетиха миризмата им. Едно от животните лежеше върху мотоциклета. Сара остави Малкълм на земята. Той седна с въздишка. След малко затананика някаква песничка.

Сара дръпна кормилото на мотоциклета, за да го измъкне, но рапторът беше твърде тежък.

— Ти вдигни главата, а аз ще извадя мотоциклета — каза Кели.

Сара се наведе над парализираното животно без никакво колебание, обви врата му с ръце и дръпна главата нагоре. Догади ѝ се — топлата люспеста кожа се допираше до ръцете и бузата ѝ. Тя изсумтя и дръпна с всички сили.

Малкълм запя с цяло гърло.

— Готова ли си?

— Още не — отвърна Кели и задърпа кормилото на мотоциклета.

Лицето на Сара беше на сантиметри от челюстите на велоцираптора. Главата му се клатеше насам-натам в ръцете ѝ. Отвореното му око се бе втренчило в нея, без да я вижда. Сара напрегна сили, за да вдигне животното още по-нагоре.

— Още малко — каза Кели.

Сара изпъшка и продължи да дърпа към себе си.

Окото мигна.

Сара, изплашена, пусна главата на раптора, но Кели вече бе успяла да измъкне мотоциклета.

— Готово.

Малкълм пееше.

Сара заобиколи падналия хищник. Силният му крак потръпна. Гръдният кош започна да се движи.

— Да се махаме. Иън, зад мен, Кели, на кормилото.

Качи се на седалката. Следеше раптора с поглед. Главата му трепна конвулсивно. Окото мигна пак. Скоро щеше да се събуди.

— Да се махаме! Бързо!

Селището

Сара подкара мотоциклета към селището на служителите. Видя джипа, оставен пред магазина, недалеч от бензиновите колонки. Спря и тримата слязоха. Луната продължаваше да свети. Кели отвори вратата на магазина и помогна на Малкълм да влезе. Сара вкара мотоциклета и затвори.

— Джак? — каза тя.

— Тук сме — обади се Торн. — С Арби.

На лунната светлина, която се процеждаше през прозорците, успя да разгледа вътрешността — приличаше на най-обикновен квартален магазин. Имаше хладилник за безалкохолни напитки със стъклена врата, но кутиите вътре не се виждаха от мухъл. На телените стелажи наблизо личаха шоколадови сладки и дъвки, но опаковките бяха позеленели. На съседната поставка за вестници се виждаха пожълтели страници със заглавия отпреди пет години.

Имаше още пасти за зъби, аспирин, лосиони за слънце, шампоани, гребени и четки, по-нататък видя фланелки, къси панталони, чорапи, тенисракети, бански костюми… Също и сувенири — ключодържатели, пепелници, чаши.

В средата имаше оградено място с касов апарат, микровълнова печка и машина за кафе. Вратичката на печката беше отворена — някакво животно си бе направило вътре гнездо. Машината за кафе беше потънала в паяжини.

— Каква мръсотия — каза Малкълм.

— Нямам претенции — отвърна Сара. На всички прозорци имаше решетки, стените изглеждаха достатъчно здрави. Консервите може би още ставаха за ядене. Видя табелка, на която пишеше „Тоалетни“, така че не бе изключено да има и вода. Поне за известно време тук щяха да са в безопасност.

Помогна на Малкълм да легне на пода, после отиде при Торн и Левин, които се суетяха около Арби.

— Донесох аптечката — каза тя. — Как е той?

— Доста е насинен — отговори Торн. — Има и няколко рани, но нищо счупено. Главата му е най-зле.

— Всичко ме боли — изпъшка Арби. — Даже и устата.

— Дайте някаква светлина — каза Сара. — Остави ме да погледна, Арби. Аха, липсват ти няколко зъба, затова те боли. Това ще се оправи. Раната на главата ти не е сериозна. — Изчисти я с парче марля и се обърна към Торн. — След колко време ще дойде хеликоптерът?

Той погледна часовника си.

— След два часа.

— Къде ще кацне?

— Площадката е на няколко километра оттук.

Сара кимна.

— Добре. Значи имаме два часа, за да стигнем дотам.

— Как ще успеем? — попита Кели. — Джипът е без бензин.

— Не се безпокой — каза Сара. — Все ще измислим нещо. Всичко ще бъде наред.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги е истина. Така… Арби, сега искам да ми помогнеш. Трябва да седнеш и да свалиш ризата си…

Торн се отдръпна и застана до Левин, който продължаваше да гледа обезумял от ужас и да трепери. Пътуването с джипа сякаш бе изчерпало всичките му сили.

— Какво говори тя? Тук сме в капан! В капан! — В гласа му се прокрадва истерия. — Не можем да отидем никъде. Не можем да направим нищо. Казвам ви, всички ние ще у…

— Млъкни — прекъсна го Торн, улови го за ръката и се наведе към него. — Не плаши децата!

— Има ли някакво значение? — продължаваше Левин. — Рано или късно ще разберат, че… Ох, по-внимателно!

Торн стисна ръката му силно. Приближи се до него и прошепна:

— Твърде дърт си, за да се държиш като задник. А сега се съвземи. Чуваш ли ме?

Левин кимна.

— Добре. Ще изляза навън, за да видя дали в бензиностанцията е останал някакъв бензин.

— Не е възможно помпите да работят — каза Левин. — Не и след пет години. Казвам ти, губиш си…

— Ричард — прекъсна го Торн отново, — трябва да проверим.

Левин замълча. Двамата се погледнаха в очите.

— Искаш да кажеш, че ще излезеш вън? — попита Левин.

— Да.

Левин се намръщи и пак замълча.

Сара, наведена над Арби, попита:

— Намерихте ли осветление?

— Момент — каза Торн и пак се приближи до Левин. — Е?

— Добре — кимна Левин и въздъхна.

Торн отвори вратата и излезе навън в тъмнината. Левин затвори зад гърба му. Торн чу щракването на бравата. Обърна се веднага и почука тихо. Левин отвори няколко сантиметра и надникна.

— За Бога! — изсумтя Торн. — Не заключвай!

— Помислих си, че…

— Не заключвай проклетата врата!

— Добре, добре, извинявай.

— По дяволите! — изруга Торн, затвори вратата и тръгна.

Селището беше притихнало. Чуваха се само щурците. Струваше му се прекалено спокойно. Може би усещането се дължеше на контраста с ръмженето и съскането на рапторите? Остана дълго време с гръб към вратата, вторачен към поляната. Не видя нищо. Най-накрая отиде до джипа и потърси радиостанцията. Едва успя да я напипа — беше паднала под седалката. Взе я. Върна се до магазина и почука. Отвори Левин.

— Не беше зак…

— Вземи — каза Торн и пак затвори вратата.

Изчака. Ослушвайки се, огледа околността. Всичко бе потънало в тишина. Луната светеше ярко. Въздухът бе неподвижен.

Приближи се до бензиновите колонки и се вгледа в тях. Ръчката на по-близката беше потънала в ръжда и оплетена с паяжини. Дръпна маркуча, тръсна го, стисна ръкохватката. Не потече нищо. Чукна стъклото пред броячите и то падна в ръката му. Паяците вътре хукнаха уплашено по металните цифри.

Нямаше бензин.

Трябваше да намерят бензин или нямаше да се доберат до хеликоптера.

Намръщи се и се замисли. Бяха стар модел и много надеждни — като тези, които се монтират временно по големите строежи. Това беше разумно решение, защото, в края на краищата, това беше остров.

Спря.

Това беше остров. Следователно всичко е пристигало по въздуха или по вода. По-често по вода, вероятно с лодки. Малки лодки, които са се разтоварвали на ръка. Това означаваше, че…

Наведе се и разгледа основата на помпите. Както очакваше, отдолу нямаше заровен резервоар за горивото. Видя дебела пластмасова тръба, която влизаше в земята под наклон. Водеше някъде встрани от магазина.

Торн тръгна предпазливо нататък. От време на време спираше и се ослушваше, после пак тръгваше.

Сви зад ъгъла на магазина и видя това, което очакваше — двесталитрови варели, подредени край едната стена. Бяха три, свързани с черни маркучи. Разумно решение. Бензинът на острова трябва да е пристигал във варели.

Почука по тях с пръст. Бяха празни. Вдигна ги един по един и го разклати, с надеждата на дъното да е останало малко от ценната течност — трябваха им само литър-два, — ала…

Нищо.

Варелите бяха празни.

Но би трябвало някъде да има и други. Направи бърза преценка — такава голяма лаборатория би имала нужда поне от пет-шест спомагателни превозни средства, а може би и повече. Дори и да са били икономични, биха изгаряли поне по петдесет литра на седмица. За да няма засечки, компанията би складирала запаси най-малко за два месеца, а може би и за шест.

Това означаваше между десет и трийсет варела. Тези варели бяха тежки, така че би трябвало складът да е някъде наблизо, може би на няколко десетки метра…

Обърна се и се огледа. Лунната светлина бе силна, така че се виждаше добре.

От другата страна на магазина имаше открито пространство, обрасло с рододендрони, които скриваха пътеката към тенискортовете. Над тях се виждаше телена мрежа, обвита с пълзящи растения. Вляво беше първата къща на селището. Подаваше се само тъмният ѝ покрив. Вдясно от корта, по-близо до магазина, видя гъсталак, макар че сякаш имаше пролука…

Пътека.

Тръгна нататък. Когато наближи пролуката в листата, съзря вертикален светъл ръб и си даде сметка, че това е ръбът на отворена дървена врата. Сред листата имаше нещо като барака. Другата врата беше затворена. Приближи се още повече и видя ръждясала метална табела с червени букви:

Спря и се ослуша. Чу ръмженето на рапторите в далечината, но му се стори, че са се върнали назад — поради някаква причина не искаха да влязат в селището.

Изчака малко и с разтуптяно сърце тръгна към тъмния вход на бараката. Нямаше смисъл да се бави — имаха нужда от бензин. Продължи напред.

Пътеката към бараката беше мокра от дъжда, но вътре беше сухо. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината. Помещението беше малко — може би четири на четири. Успя да различи очертанията на десетина ръждясали варела, изправени вертикално. Три или четири бяха хоризонтално. Торн мина покрай всичките и ги разклати — бяха празни, леки.

До един. Празни.

Почувства се победен. Тръгна назад към изхода. Спря за момент и се вгледа в лунната нощ. Тогава, докато стоеше, чу дишане. Вън от всякакво съмнение.

Левин крачеше от прозорец на прозорец и се опитваше да види какво прави Торн. Беше нервен и напрегнат. Какво правеше Торн? Как можа да се отдалечи толкова? Глупава постъпка. Непрекъснато поглеждаше към вратата и му се щеше да имаше как да я заключи. Така не се чувстваше спокоен.

Торн бе тръгнал към храсталаците и изцяло се бе скрил от очите му. И вече го нямаше доста време — най-малко минута или две.

Вгледа се през прозореца и прехапа устни. Чу далечните ревове на рапторите и разбра, че са останали пред входа на лабораторията. Не бяха дошли дотук, дори сега. Защо? Замисли се. Въпросът бе добре дошъл. Успокояваше го. Въпрос, на който трябваше да намери отговор. Защо рапторите бяха останали там?

Минаха му през ум всевъзможни обяснения. Рапторите изпитват някакъв атавистичен страх от лабораторията, мястото, където са създадени. Спомнят си клетките вътре и не искат отново да попаднат в тях. Подозираше обаче, че най-вероятното обяснение е и най-простото — че територията около лабораторията принадлежи на някое друго животно, което я е белязало с миризмата си и е готово да я отбранява, а рапторите не желаят да навлизат в нея. Спомни си, че дори тиранозавърът бе минал оттук бързо, без да спира.

Чия територия?

Продължаваше да гледа през прозореца и да чака.

— Какво стана с осветлението? — извика Сара от другия край на магазина. — Трябва ми някакво фенерче.

— Веднага — отвърна Левин.

Торн спря пред входа на бараката и се ослуша.

Чу тихо, леко хрипкаво дишане, като на кон. Голямо животно, застинало в очакване. Звукът идваше някъде отляво. Обърна се натам, съвсем бавно.

Не видя нищо. Луната осветяваше селището. Виждаше магазина, бензиновите колонки, тъмния силует на джипа. Вдясно беше откритото пространство, обрасло с рододендрони. По-нататък тенискортовете…

Нищо друго.

Продължи да се взира и да напряга слух.

Тихото дишане продължаваше. Напомняше шумолене на вятър. Но нямаше вятър — дърветата и храстите не помръдваха.

Или?

Торн имаше чувството, че нещо не е както трябва. Нещо, което е пред очите му, нещо, което би могъл да види, но не виждаше. От напрежението му се струваше, че очите го лъжат. Стори му се, че долови леко движение в храсталаците вдясно. Шарките на листата сякаш помръднаха на лунната светлина. Помръднаха, после пак застинаха.

Но не беше сигурен.

Продължи да се взира в тъмнината. След малко му мина през ум, че не листата са привлекли вниманието му, а мрежата на оградата. В по-голямата си част тя бе покрита с плетеница от пълзящи растения, но тук-там се виждаха и ромбовете на мрежата. Точно там имаше нещо странно — оградата като че ли се движеше някак вълнообразно.

Може би наистина се движи, помисли си. Може би от другата страна има животно, което я клати. Но нещо не беше както трябва.

Имаше нещо друго…

Изведнъж прозорците в магазина светнаха и хвърлиха геометрични петна към откритото пространство и тенискортовете. За миг, само за миг, Торн видя, че храстите до тях имат странна форма, че всъщност бяха два динозавъра, високи по два метра, застанали един до друг, вторачени право в него.

Телата им сякаш бяха покрити със светли и тъмни петна, благодарение на които идеално се сливаха с фона на листата отзад и дори с оградата на тенискорта. Торн се смути. Животните се сливаха с околността съвършено, наистина съвършено. Едва когато прозорците на магазина светнаха, успя да ги забележи.

Гледаше ги, притаил дъх. След малко забеляза, че телата им са оцветени като листата — на светлини и сенки — само до известна височина. По-нагоре бяха на ромбове, като телта на оградата.

Докато ги гледаше, оцветяването им започна да избледнява и съвсем скоро станаха бели, на черни вертикални сенки — точно както тези, които хвърляше светлината от прозореца.

Пред смаяния му поглед двата динозавъра отново се сляха напълно с фона и изчезнаха от очите му. Когато се вгледа много внимателно, едва успя да различи заоблените очертания на телата им. Изобщо нямаше да ги забележи, ако не знаеше, че са там.

Бяха хамелеони, но с много по-силна способност да мимикрират. Торн не беше виждал подобно нещо.

Съвсем бавно той се отдръпна назад в бараката и изчезна в тъмнината.

— Боже мой! — възкликна Левин, докато гледаше през прозореца.

— Съжалявам — обади се Сара, но се наложи да запаля лампата. Момчето има нужда от помощ, а на тъмно не бих могла да направя каквото и да било.

Левин не ѝ отговори. Продължаваше да гледа навън, опитваше се да осъзнае това, което бе видял току-що. Осъзна, че е зърнал същото, което и в деня, когато бе убит Диего. Същото моментно усещане, че нещо не е наред. Сега вече знаеше какво е то. Само че надхвърляше всички представи за известните животни от планетата и…

— Какво има? — попита Сара и застана до него пред прозореца. — Нещо с Торн ли?

— Гледай — каза Левин.

Тя се вгледа през решетките.

— Какво да гледам? Храстите ли? Е? Какво трябва да ви…

— Гледай! — прекъсна я той.

Тя се взря в тъмнината още малко и поклати глава.

— Съжалявам.

— Започни в долния край на храстите, после премести много бавно поглед нагоре… гледай… ще видиш нещо като очертания.

Сара въздъхна.

— Нищо не виждам.

— Тогава угаси лампата отново.

Тя угаси лампите и за момент Левин видя двете животни, които сега рязко се отличаваха от околния фон — бяха бели, на продълговати черни линии. Започнаха да променят окраската си почти веднага.

Сара се върна, застана до него и този път го видя веднага. Както се очакваше.

— Истина ли е? — възкликна тя. — И са две!

— Да. Едно до друго.

— И… май си променят цвета!

— Да. Променят го.

Докато гледаха, двете животни постепенно добиха окраската на листата около тях и пак станаха невидими. Но способността да се оцветяват със сложни шарки означаваше, че епидермалните пластове на кожата им бяха устроени по начин, подобен на хроматофорите на морските безгръбначни. Фините оттенъци, бързината на смяната означаваше…

Сара се намръщи.

— Какви са те?

— Явно някакви ненадминати хамелеони — отвърна Левин. — Въпреки че според мен не е правилно да ги наричаме така, защото хамелеоните могат само да…

— Какви са тези животни? — прекъсна го Сара нетърпеливо.

— Струва ми се, че са Carnotaurus sastrei. Образци са намерени в Патагония. Високи са три метра, с характерни глави… забеляза ли късите муцуни като на булдог и големите рога над очите? Почти като криле…

— Хищници ли са?

— Да, разбира се. Имат…

— Къде е Торн?

— Изчезна в онези храсталаци вдясно преди известно време. Не съм го виждал оттогава, но…

— Какво ще правим?

— Да правим? Не съм сигурен, че те разбирам.

— Трябва да направим нещо — отговори тя съвсем бавно, сякаш обясняваше на дете. Да помогнем на Торн да се върне.

— Не знам как — възрази Левин. — Тези животни са поне по двеста килограма всяко. А са и две. Казах му да не излиза, но той…

Сара се намръщи. Погледна навън и го прекъсна:

— Иди да запалиш лампата отново.

— Бих предпочел да…

— Върви да запалиш лампата!

Левин се отдалечи от прозореца неохотно. Наслаждаваше се на забележителната си находка, на тази наистина неочаквана способност на този вид динозаври да… макар че не беше без прецедент сред подобни гръбначни… и сега тази мъжкарана го командваше както си иска. В края на краищата тя не беше кой знае какъв учен. Някаква си там естествоизпитателка. Практика без всякаква теория. От хората, които ровят в животинските изпражнения и си въобразяват, че се занимават със сериозна научна дейност. Приятен живот сред природата наистина, но само толкова. Това изобщо не е наука, както и да…

— Пали! — извика Сара, без да отделя очи от прозореца.

Левин запали лампите и тръгна назад към прозореца.

— Гаси!

Върна се и пак щракна електрическия ключ.

— Пали!

Запали.

Сара се отдалечи от прозореца и прекоси стаята.

— Това не им хареса — отбеляза тя. — Обезпокоиха се.

— Може би има рефракционен период, който…

— Да, и аз мисля така. Ето, отвори ги. — Сара взе няколко джобни фенерчета от един от рафтовете и отиде до съседния, за да вземе батерии. — Надявам се все още да са заредени.

— Какво смяташ да правиш? — попита Левин.

— Не аз, а ние — отговори тя мрачно. — Ние.

Торн стоеше в тъмната барака и гледаше навън през отворената врата. Някой в магазина палеше и гасеше лампите. След това за малко останаха запалени. Сетне пак изгаснаха. Мястото пред бараката се осветяваше само от луната.

Чу някакво движение, меко шумолене. Отново дишането. После видя двата динозавъра да крачат с вдигнати опашки. Окраските им се меняха непрекъснато и бе трудно да се следят, но в едно нямаше съмнение — животните идваха към бараката.

Застанаха пред вратата и лунната светлина очерта силуетите им — най-накрая успя да види ясно формата на телата им. Приличаха на малки тиранозаври, ако не се броят издатините над очите и съвсем малките, почти закърнели предни крайници. Животните наведоха надолу четвъртитите си глави и надникнаха предпазливо в бараката. Душеха, пръхтяха. Опашките им зад тях се поклащаха съвсем бавно.

Бяха твърде големи, за да влязат вътре и за момент Торн се надяваше, че няма да успеят. Но първият приклекна, изръмжа и се промъкна през вратата.

Торн притаи дъх. Опитваше се да измисли някакъв изход от ситуацията, но не беше в състояние. Животните действаха спокойно и сякаш обмислено — първото се отдръпна встрани, за да даде възможност да влезе и второто.

Неочаквано откъм магазина засветиха половин дузина електрически фенерчета. Светлините се движеха по телата на динозаврите — бавно, безразборно, сякаш търсеха нещо.

Животните разбраха, че ги виждат и това определено не им хареса. Заръмжаха и се опитаха да се скрият от светлините, но нямаше къде — лъчите продължаваха да шарят по телата им. Кожата на тези места побеляваше и шарките следваха движението на светлините. Телата им станаха на ивици, ивиците потъмняваха, появяваха се отново.

Лъчите не преставаха да се движат, освен когато осветяваха главите и очите на животните. Примигваха и тръскаха муцуни, сякаш ги бяха нападнали мухи. Разтревожиха се. Обърнаха се, излязоха от бараката и изреваха срещу фенерчетата.

Те не преставаха да ги осветяват. Лъчите се движеха хаотично, объркващо. Животните изреваха пак и пристъпиха заплашително напред, но не много сърцато — явно това, което ставаше, не им допадаше никак. След малко се обърнаха и се отдалечиха отвъд тенискортовете, съпроводени от досадните лъчи.

Торн пристъпи напред.

— Джак — обади се Сара. — По-добре излез веднага, защото могат да решат да се върнат.

Торн излезе бързо и тръгна към светлините. Видя Сара и Левин, които продължаваха да размахват електрическите фенерчета.

Върнаха се в магазина.

Веднага щом влязоха, Левин затръшна вратата, заключи я и залепи гръб за нея.

— Никога през живота си не съм се страхувал толкова — въздъхна той.

— Ричард — каза Сара хладно, — овладей се.

Тя прекоси магазина и остави фенерчетата на щанда.

— Ама че безумие да излизаш навън! — добави Левин и избърса челото си. Беше плувнал в пот, по ризата му се виждаха тъмни петна.

— Всъщност нямаше нищо страшно — възрази Сара и се обърна към Торн. — Забелязах, че минава известно време, преди кожата им да реагира и да промени цвета си. Наистина ставаше по-бързо, отколкото при октоподите, да кажем, но все пак минаваше известен период. Предположих, че тези динозаври са като всички други животни, които разчитат на камуфлаж. Не нападат, а дебнат в засада. Не са особено бързи или активни. Стоят неподвижно с часове в непроменяща се обстановка, слети с околния фон, и чакат да мине нещо за храна, което не подозира, че са там. Когато обаче осветлението се променя, разбират, че не могат да се скрият и това ги безпокои. Ако се разтревожат достатъчно, предпочитат да избягат, както и стана.

Левин изгледа Торн ядосано.

— Ти си виновен за всичко! Ако не беше излязъл да се разхождаш по това време…

— Ричард — прекъсна го Сара, — нужен ни е бензин. Иначе няма да се измъкнем оттук. Да не би да предпочиташ да останеш?

Левин не отговори и продължи да се въси.

— Е — намеси се Торн, — в онази барака така или иначе нямаше бензин.

— Ха! — възкликна Сара. — Вижте кой се появи!

Приближи се Арби. Помагаше му Кели. Беше се облякъл с дрехи от магазина — къси панталони и фланелка с къси ръкави, на която пишеше: „ИнДжен, биотехнологични лаборатории“ и отдолу: „Ние правим бъдещето“.

Окото на Арби беше насинено, скулата му беше подута, главата му беше превързана. Ръцете и краката му бяха изподрани. Въпреки всичко стоеше на краката си и дори успя да пусне крива усмивка.

— Как си, момче? — попита Торн.

— Знаете ли какво искам сега повече от всичко друго на света? — попита Арби.

— Какво?

— Диетична ко̀ла — отвърна той. — И много аспирин.

Сара се наведе над Малкълм. Той продължаваше да тананика тихо, с вперен в тавана поглед.

— Как е Арби? — попита той.

— Добре е.

— Трябва ли му морфин?

— Не, не мисля.

— Добре тогава — каза Малкълм и запретна ръкава си нагоре.

Торн намери някакви телешки консерви, разчисти гнездото от микровълновата печка и ги затопли. Отвори пакет картонени чинии, украсени с празнични мотиви, и разпредели храната. Двете деца започнаха лакомо да ядат. Подаде чиния на Сара и попита Левин:

— А ти?

Левин гледаше през прозореца.

— Не — поклати глава той.

Торн сви рамене.

Приближи се Арби с чинията си в ръце и попита:

— Има ли още?

— Има — отвърна Торн и му даде своята.

Левин седна до Малкълм и заговори:

— Е, поне се оказахме прави в едно. Този остров е един истински изгубен свят… девствена, недокосната екология. Бяхме прави от самото начало.

Малкълм го погледна и вдигна ръка:

— Шегуваш ли се? А мъртвите апатозаври?

— Мислих за това. Очевидно са ги убили рапторите. След това…

— Какво? — прекъсна го Малкълм. — Завлекли са ги в гнездото си? Това са петдесет тона, Ричард. И сто раптора не биха могли да ги помръднат. Не… — Въздъхна. — Явно апатозаврите са умрели там и рапторите са направили гнездото си близо до тях… удобен източник на храна.

— Да, възможно е…

— А защо имаше толкова много мъртви апатозаври, Ричард? Защо нито едно от животните не е достигнало пълна зрелост?

— Е, разбира се, ще са ни нужни още данни, но…

— Не, не са ни нужни още данни. Нали минахме през лабораторията? Вече знаем отговора.

— И какъв е той? — попита Левин с леко раздразнение.

— Приони — отговори Малкълм и затвори очи.

Левин се намръщи.

— Какво е това?

Малкълм въздъхна.

— Иън — настоя Левин. — Какви са тези приони?

— Стига толкова — прошепна Малкълм и махна с ръка.

Арби се мушна в един ъгъл, почти заспал. Торн сви на руло една фланелка и я подложи под главата му. Момчето промърмори нещо и се усмихна.

След миг захърка.

Торн се приближи до Сара, която стоеше до прозореца. Небето над дърветата започваше да избледнява, да става светлосиньо.

— Колко време ни остава? — попита тя.

Торн погледна часовника си.

— Може би час.

Тя започна да се разхожда напред-назад.

— Трябва да намерим бензин. Ако имаме бензин, ще стигнем до площадката за кацане без проблеми.

— Няма бензин — поклати глава Торн.

— Все някъде трябва да е останал. Ти опита колонките…

— Да. Сухи са.

— А в лабораторията?

— Не мисля.

— Къде другаде? Караваната не се ли движи?

— Не, тази беше само ремарке. В другата имаше малко бензин за технически нужди, но тя падна в пропастта.

— Може би не се е разлял при падането. Мотоциклетът все още работи. Мога да отида и да…

— Сара! — прекъсна я той.

— Струва си да опитаме.

— Сара…

— Горе главите — обади се Левин, застанал до прозореца. — Имаме посетители.

Добрата майка

При първата светлина на изгрева динозаврите се появиха от храстите и тръгнаха право към джипа. Бяха шест, птицечовки, високи по пет метра, с извити муцуни.

— Маязаври — отбеляза Левин. — Не знаех, че тук има такива.

— Какво правят?

Огромните животни се събраха около джипа и веднага започнаха да го чупят. Скъсаха останките от брезентовия покрив, захванаха да го клатят и блъскат.

— Не разбирам — каза Левин. — Това са хадрозаври. Тревопасни. Агресивността е нехарактерна за тях.

— Аха. Разбира се — изсумтя Торн.

В това време маязаврите успяха да обърнат джипа на една страна. Едно от животните се надигна, стъпи върху него и го смачка. При обръщането обаче от вътрешността изпаднаха два бели контейнера, които веднага привлякоха вниманието на маязаврите. Те се нахвърлиха върху тях и трескаво ги разкъсаха. Изглеждаха възбудени.

— Храна ли намериха? — попита Левин. — Някакво динозавърско лакомство?

Капакът на единия контейнер падна. Вътре имаше счупено яйце, от което се показваше сбръчкана плът. Маязаврите веднага станаха по-внимателни. Движенията им вече бяха предпазливи, деликатни. Започнаха да тръбят и сумтят.

Чу се скимтене.

— Това вече е майтап — каза Левин.

На земята се появи малко животинче. Тялото му беше светлокафяво, почти бяло. Опита се да се изправи, но веднага падна. Беше дълго едва трийсетина сантиметра и около шията му имаше кожни гънки. След миг до него изпадна второ животинче.

Сара въздъхна.

Един от маязаврите се наведе бавно и внимателно взе малкото в широката си човка. Без да я затваря, вдигна глава нагоре. Малкото се настани спокойно върху езика му и се заоглежда. Друго възрастно животно вдигна второто малко. Постояха още, сякаш се чудеха какво да правят и после си тръгнаха със силно тръбене.

След себе си оставиха смачкания преобърнат джип.

— Това слага край на проблема ни, струва ми се — отбеляза Торн.

— Да, така се — съгласи се Сара.

— По-зле е от челен удар — добави Торн и поклати глава. — Като че ли е смазан с парен чук. Тази машина не е предвидена за такъв род изпитания.

— Естествено — намеси се Левин. — Инженерите в Детройт не са могли да допуснат подобно нещо.

— Ще ми се да видя как нашата машина би понесла това.

— Имаш предвид усилената конструкция ли?

— Да — отвърна Торн. — Изчислихме всичко за страхотно натоварване. Страхотно. Моделирахме всичко с помощта на компютърни програми, добавихме специалните…

— Чакай малко — прекъсна го Сара и се обърна към него. — Какво имаш предвид?

— Другия джип.

— Какъв друг джип?

— С който дойдохме. Форд Експлорър.

— Разбира се! — възкликна Сара възбудено. — Има и друга кола! Напълно забравих за нея! Форда!

— Е, забрави я отново — каза Торн. — Снощи, когато отивах към караваните, стана късо. Минах през една локва и инсталацията гръмна.

— Е? Може би все още може да…

— Не — Торн поклати глава. — От късо съединение като това е отишла цялата инсталация. Това е електрически автомобил. Отишъл е по дяволите.

— Изненадана съм, че не сте сложили предпазители.

— По принцип се бяхме отказали от тях, макар че при този последен вариант… — Млъкна и поклати глава замислено. — Ами да! Невероятно!

— Значи има предпазители?

— Да, Еди ги монтира в последната минута.

— Значи джипът може да тръгне?

— Да. Вероятно… ако предпазителите се включат отново…

— Къде е? — попита Сара и тръгна към мотоциклета.

— Оставих го на пътя, който се спуска към наблюдателницата. Сара…

— Това е единственият ни шанс — прекъсна го тя. Намести слушалките и микрофона на главата си и избута мотоциклета до вратата. — Обади ми се по някое време. Аз отивам да докарам автомобила.

Застанаха до прозорците. Сара се метна на мотоциклета и подкара към хълма.

Левин я проследи с поглед.

— Според теб какви са ѝ шансовете.

Торн поклати глава.

Радиостанцията изпращя.

— Джак?

Торн взе апарата.

— Да, Сара?

— Изкачвам се нагоре. Виждам… шест са.

— Раптори?

— Да. Те са… хм… слушай, ще опитам да намеря друг път. Виждам…

Чу се шум.

— Сара? — Радиостанцията прекъсваше.

— … нещо като пътека през джунглата… тук… мисля, че е по-добре…

— Сара? — извика Торн. — Станцията прекъсва.

— … тръгвам… късмет. Пожелайте ми късмет.

Чуха тихото жужене на мотоциклета. След това още един звук — би могло да е животински рев, но също така и смущение. Торн се наведе напред и прилепи радиостанцията към ухото си. След това нещо изщрака и апаратът млъкна.

— Сара? — извика Торн.

Не последва отговор.

— Може да я е изключила — предположи Малкълм.

Торн поклати глава.

— Сара?

Нищо.

— Сара, чуваш ли ме?

Чакаха.

Нищо.

— По дяволите! — изруга Торн.

Времето минаваше бавно. Левин стоеше до прозореца и гледаше навън. Кели спеше в един ъгъл. Арби бе легнал до Малкълм и също спеше, а Малкълм тананикаше монотонно.

Торн седна в средата на магазина и се облегна на плота с касовия апарат. От време на време вземаше радиостанцията и се опитваше да се свърже със Сара, но тя не отговаряше. Опита всичките шест канала. Нищо.

В края на краищата се отказа.

След известно време радиостанцията запращя.

— … проклети неща… никога не работят както трябва… по дяволите. — Пъшкане. — Не мога да разбера, какво…

Левин се надигна в другия край на помещението.

Торн грабна апарата.

— Сара? Сара?

— Най-накрая — въздъхна тя. — Къде се губиш, Джак?

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре.

— Нещо става с радиостанцията ти. Прекъсва.

— Така ли? Какво да направя?

— Опитай да затегнеш винтчето на капака за батериите. Вероятно се е разхлабило.

— Не… имах предвид какво да правя с колата.

— Какво? — попита Торн.

— Стигнах до джипа, Джак. Какво да правя сега?

Левин погледна часовника си.

— До идването на хеликоптера остават двайсет минути — отбеляза той. — Може би ще успее.

Доджсън

Доджсън се събуди, скован от болка, на бетонния под на бараката. Изправи се на крака и надникна през прозореца. На светлосиньото небе видя червени ивици. Отвори вратата и излезе.

Беше много жаден, тялото му бе изтръпнало. Тръгна под дърветата. В ранната сутрин джунглата около него беше тиха. Имаше нужда от вода. Повече от всичко друго. Някъде вляво чу бълбукане на поток и се запъти натам. Забърза.

През клоните на дърветата се виждаше как небето изсветлява все повече и повече. Знаеше, че Малкълм и хората му все още са тук и че са предвидили начин да напуснат острова. Ако те можеха да заминат, щеше да може и той.

Преодоля малко възвишение и в подножието му от другата страна видя плитък овраг, в който течеше поток. Забърза нататък. Зачуди се дали водата става за пиене. Реши, че му е все едно. Малко преди да стигне до водата, се препъна в някакво растение и падна. Изруга, изправи се и се обърна. Не беше растение.

Беше ремък на раница. Зелен.

Дръпна го и я извади изпод листата. Беше разпрана и изпоцапана със засъхнала кръв. Вдигна я и съдържанието ѝ изпада в краката му. Видя фотоапарат, метална кутия за храна и пластмасова бутилка за вода. Претърси бързо околните храсталаци, но не откри нищо повече освен няколко подгизнали шоколадови вафли.

Доджсън изпи водата от пластмасовата бутилка и разбра, че умира от глад. Отвори металната кутия с надеждата вътре да намери нещо годно за ядене, но там нямаше храна. Видя порести уплътнения. В средата бе сложена портативна радиостанция.

Включи я. Индикаторът за батериите светеше силно. Запревключва каналите, докато най-накрая чу мъжки глас:

— Сара? Говори Торн. Сара?

Отговори женски глас:

— Джак, чуваш ли ме? Казах, че съм в колата.

Доджсън се усмихна.

Значи все пак на острова имаше кола.

Торн приближи радиостанцията до устата си още повече.

— Сара? Слушай ме внимателно. Качи се в джипа и прави точно каквото ти кажа.

— Добре, слушам те — отговори тя. — Кажи ми обаче, там ли е Левин?

— Тук е.

Чу се пращене, после отново гласът ѝ:

— Попитай го дали е опасен зелен динозавър, висок около четири метра и с куполоподобна глава.

Левин кимна.

— Кажи ѝ, че е опасен. Наричат се пахицефалозаври.

— Каза, че е опасен. Казвал се пахицефало-не-знам-какво-си и трябва да внимаваш.

— Защото около джипа има поне петдесет такива.

Фордът

Джипът беше оставен на засенчен от дърветата участък от пътя, малко след вдлъбнатина, в която несъмнено предишната нощ бе имало вода. Сега се бе превърнала в кална дупка, благодарение на десетината животни, които се плискаха в нея, пиеха и се търкаляха наоколо. Тъкмо тях наблюдаваше през последните няколко минути Сара и се опитваше да реши какво да прави. Животните се въргаляха не само около локвата, но и от двете страни на джипа.

Пахицефалозаврите изпълваха Сара с безпокойство. Бе прекарала много време сред дивите животни в природата, но онова бяха твари, които тя познаваше добре. От дългия си опит знаеше при какви обстоятелства и доколко може да се доближи до тях. Ако бяха хищници, би ги доближила, без колебание. Ако бяха американски бизони, би била предпазлива, но пак би се приближила. За нищо на света обаче не би пристъпила към стадо африкански биволи…

Дръпна микрофона към устните си и попита:

— Колко време ни остава?

— Двайсет минути.

— Значи трябва да ида на всяка цена. Някакви предложения?

Последва пауза.

— Левин твърди, че никой не знае нищо за тези животни, Сара.

— Великолепно.

— Досега не бил откриван цял скелет и никой нямал дори най-бегла представа за поведението им. По всяка вероятност са агресивни.

— Великолепно — повтори тя.

Огледа ситуацията около джипа и надвисналите отгоре дървета. Мястото беше сенчесто, тихо и спокойно.

Радиостанцията изпращя.

— Левин каза, че можеш да опиташ да се приближиш до тях, но много бавно. Да следиш реакцията им. И без резки движения.

Сара се вторачи в животните и се замисли. Главите им имаха такава форма поради някаква причина.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Ще опитам нещо друго.

— Какво?

— Какво каза тя? — попита Левин.

— Че смята да опита нещо друго.

— Какво например?

Левин отиде до прозореца и погледна навън. Небето изсветляваше все повече. Намръщи се. Това щеше да доведе до нещо. Имаше някакво предчувствие, нещо смътно се въртеше в главата му, без да е в състояние да го определи точно.

Нещо, свързано с дневната светлина…

И територията.

Територия.

Отново погледна към небето и се опита да се съсредоточи. Какво значение имаше дневната светлина? Поклати глава и се отказа, поне за момента.

— За колко време може да включи предпазителите?

— Минута-две — отговори Торн.

— Значи все още имаме време. Радиостанцията изпращя и чуха гласа на Сара.

— Така… намирам се над джипа.

— Къде?

— Над джипа — отговори тя. — На едно дърво.

Сара се качи на един клон ѝ пропълзя напред. Усещаше как се огъва под тежестта ѝ. Беше жилав. Намираше се на около три метра над колата и се спускаше по-ниско. Малко от животните долу ѝ бяха обърнали внимание, но стадото като цяло ѝ се стори обезпокоено. Налягалите се изправиха, започнаха да се разхождат и озъртат. Видя как опашките им се заразмахваха неспокойно.

Тя продължи напред, клонът се спусна още по-ниско. Беше хлъзгав от дъжда предната нощ. Опита се да прецени местоположението си спрямо джипа и то ѝ се стори добро.

Изведнъж едно от животното се засили и блъсна с глава ствола на дървото, на което беше тя. Ударът беше изненадващо силен. Дървото се залюля, клонът ѝ се заклати нагоре-надолу и Сара напрегна всички сили, за да се задържи.

По дяволите, изруга мислено.

Издигна се нагоре, после се спусна надолу и тогава изгуби равновесие. Ръцете ѝ се хлъзнаха по мократа кора и тя полетя надолу. В последния момент забеляза, че въобще няма да падне върху покрива на джипа. Падна в калта край него.

До животните.

— Сара? — извика Торн по радиото.

Не последва отговор.

— Какво прави сега пък? — попита Левин и започна да крачи нервно. — Ще ми се да можех да я видя.

Кели се събуди и стана, разтривайки очите си.

— Защо не използвате видеото? — попита тя.

— Какво видео? — учуди се Торн.

Кели посочи към касовия апарат.

— Това е компютър.

— Така ли?

— Да, струва ми се.

Кели изпусна още една прозявка и седна на стола пред касовия апарат. Приличаше на второстепенен терминал, който едва ли имаше достъп до нещо сериозно, но си струваше да се опита. Включи го. Нищо. Изключи захранването и пак го включи. Нищо.

Разклати крака лениво и без да иска, ритна някакъв кабел под масата. Наведе си и видя, че машината е изключена. Мушна щепсела в контакта.

Екранът светна и се появи една-единствена дума:

Знаеше, че за да продължи, щеше да ѝ е нужна парола. Арби я знаеше. Обърна се към него и видя, че още спи. Не ѝ се искаше да го буди. Спомни си, че я бе записал на едно листче, което прибра в джоба си. Може би то все още беше там. Прекоси стаята, намери мокрите, кални дрехи, които бе съблякъл, и започна да бърка в джобовете. Намери портмонето му, ключовете от дома, някакви други неща. Най-накрая, в задния джоб, откри листче, мокро и изцапано с кал. Мастилото беше размазано, но въпреки това успя да го разчете:

Взе листчето и се върна при компютъра. Набра всички знаци внимателно и натисна копчето. Екранът побеля и след секунда се появи надпис. Изненада се, защото не беше като онзи, в караваната:

Беше проникнала в системата, но всичко изглеждаше друго. Може би защото това не е радиомрежата, помисли си. Вероятно се бе свързала със системата на лабораторията. Имаше повече графични изображения, защото терминалът бе свързан със солидни кабели. Не би се учудила, ако имаше и оптически влакна.

— Кели? — извика Левин от другия край на магазина. — Какво става?

— Опитвам се — отговори тя.

Започна да набира клавишите внимателно. На екрана се появиха редове с изображения, един до друг.

Знаеше, че това е някакъв графичен интерфейс, но нямаше представа какво означават отделните изображения, а липсваха и обяснения.

Хората, работили с програмата, вероятно са били запознати с характера ѝ предварително. Кели обаче не знаеше нищо за нея. Искаше да се свърже с видеосистемата, но никое от изображенията не ѝ приличаше на видео. Раздвижи курсора по екрана, без да знае как да постъпи.

Реши, че ще трябва да опитва. Избра ромба на последния ред и го включи.

— Ох-о-о-о! — извика разтревожено.

Левин се приближи.

— Нещо нередно ли има?

— Не, всичко е както трябва.

Натисна черната ивица със заглавието и се върна към предишния екран. Този път опита единия от триъгълниците. Екранът се промени пак.

Това е то, каза си, и в този момент картинките изчезнаха и се появи истинското видеоизображение. На малкия монитор на касовия апарат изображението не беше добро, но тя вече познаваше района и се справяше бързо.

— Какво търсите? — попита.

— Джипа — отговори Торн.

Кели набра нещо на клавиатурата. Появи се нова картина.

— Ето го.

— Наистина ли? — изненада се Левин.

Кели го погледна и каза:

— Да, наистина.

Двамата мъже застанаха зад нея и се вторачиха в екрана, през раменете ѝ. Виждаха джипа, оставен на пътя. Наоколо се разхождаха пахицефалозаврите — доста на брой. Животните побутваха гумите и предната броня.

Сара не се виждаше никъде.

— Къде е? — попита Торн.

Сара Хардинг беше под колата, легнала по очи в калта. Беше пропълзяла там след падането — нямаше къде другаде да отиде и сега наблюдаваше с тревога краката на разхождащите се наоколо животни.

— Джак, чуваш ли ме? — извика по радиостанцията. Но проклетото нещо отново бе престанало да работи. Животните пръхтяха и тропаха с крака, мъчеха се да се доберат до нея под колата.

След това си спомни, че Торн ѝ бе казал да затегне винтчето на батериите. Протегна ръка назад, напипа апарата и с нокът затегна винтчето.

Слушалките в ушите ѝ зашумяха веднага.

— Джак — извика тя.

— Къде си? — попита Торн.

— Под колата.

— Какво? Да не би вече да си опитала?

— Какво да съм опитала?

— Да я поправиш.

— Не, не съм опитвала да я поправя. Паднах.

— Е, след като и без това си там, можеш да провериш и предпазителите.

— Тук, отдолу ли са?

— Някои. Иди до предните гуми.

Сара се обърна и пропълзя напред.

— Да, до предните гуми съм.

— Вляво, отпред, точно зад бронята, трябва да има една кутия. Вляво.

— Виждам я.

— Опитай да я отвориш.

— Мисля, че ще успея.

Припълзя още малко напред и освободи ключалката. Капачето падна. Под него имаше три черни прекъсвача.

— Виждам три копчета — каза тя. — Сочат нагоре.

— Нагоре?

— Да. Към предницата на джипа.

— М-м-м. Не може да бъде. Можеш ли да прочетеш какво пише?

— Да. Пише „15 VV“ и „02 R“.

— Аха, това обяснява всичко.

— Какво?

— Кутията е наопаки. Щракни копчетата на обратната страна. Сухи ли са ти ръцете?

— Не. Подгизнала съм. Лежа в гадна кал.

— Тогава го направи с ръкава на ризата си или нещо друго.

Сара се придърпа още малко напред. Най-близкото животно изпръхтя и блъсна бронята. Няколко глави се наведоха надолу и започнаха да я разглеждат.

— Имат лош дъх — каза Сара.

— Повтори! Не чух.

— Няма значение. — Щракна прекъсвачите един след друг. Някъде над главата ѝ се разнесе жужене. — Направих го. — Колата забръмча.

— Това е добре — отбеляза Торн.

— Какво да правя сега?

— Нищо. По-добре чакай.

Сара се отпусна в калта и се загледа в краката на животните. Продължаваха да се разхождат наоколо.

— Колко време имаме? — попита тя.

— Около десет минути.

— Джак, не мога да мръдна оттук.

— Знам — отговори той.

Сара погледна към животните. Бяха от всички страни на колата. Струваше ѝ се, че стават още по-неспокойни и активни. Душеха нетърпеливо и тропаха с крака. Защо са толкова нервни, зачуди се тя. Тогава съвсем неочаквано всички се разбягаха. Тичаха към колата и нататък, по пътя. Обърна глава, за да ги проследи с поглед.

Тишина.

— Джак?

— Да.

— Защо се разбягаха?

— Стой под колата — каза Торн.

— Джак?

— Не говори. — Радиостанцията млъкна.

Сара зачака, без да знае какво става. Бе почувствала напрежението в гласа на Торн. Не знаеше каква е причината. След секунда обаче чу леко влачене на крака и ги видя — край лявата врата, откъм волана.

Два крака, обути в кални ботуши.

Мъжки ботуши. Сара се намръщи. Позна тези ботуши. Позна и панталоните, въпреки че бяха ужасно мръсни.

Доджсън.

Ботушите се обърнаха с върховете към вратата. Чу се щракването на дръжката.

Доджсън се канеше да се качи.

Сара реагира толкова бързо, че нямаше време да премисли действията си. Изсумтя, извъртя тялото си странично, улови ботушите за глезените и дръпна с всичка сила. Доджсън падна назад и извика от изненада. Падна по гръб и се надигна. Лицето му беше мрачно и ядосано.

Видя я и се намръщи още повече.

— Да вярвам ли на очите си? Мислех, че съм ти видял сметката още на лодката.

Сара почервеня от гняв и започна да се измъква отдолу. Доджсън застана на колене, когато тя беше наполовина излязла, но в този момент земята започна да трепери. Сара веднага разбра защо. Видя как Доджсън хвърля поглед през рамо, как се залепва за земята. Веднага пропълзя под колата, до нея.

Сара също се скри отдолу и погледна пътя в двете посоки.

Видя тиранозавърът. Земята се тресеше при всяка негова стъпка. Доджсън се мъчеше да застане в средата на джипа, близо до нея, но Сара не му обръщаше внимание. Тя не отделяше поглед от големите крака с остри нокти, които приближиха до джипа и спряха. Бяха около метър в диаметър. Тиранозавърът изрева.

Сара хвърли поглед на Доджсън. Беше пребледнял от страх. Големият хищник не продължи по-нататък. Спря до джипа и запристъпя от крак на крак. Чу как души някъде високо горе. Чу се рев и главата се наведе. Долната челюст почти опря в земята. Не виждаше окото, а само челюстта. Тиранозавърът подуши пак, бавно и продължително.

Надуши ги.

До нея Доджсън започна да трепери. Самата тя се чувстваше странно спокойна. Знаеше какво трябва да направи. Премести бързо тялото си, извъртя се, опря главата и раменете си на задната гума. Доджсън се обърна към нея точно в момента, в който Сара изрита краката му. За да се покажат навън.

Доджсън, ужасен, се опита да се съпротивлява, но Сара имаше солидна опора. Постепенно ботушите му се показаха под хладното утринно небе. Тя напрегна всички сили и продължи да натиска.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Доджсън с изтънял глас. Сара чу рева на тиранозавъра. Видя големите крака да пристъпват. — Престани! Чуваш ли! Полудя ли?

Но Сара не престана. Премести единия си крак на рамото му и го изрита за последен път. Доджсън продължи да се съпротивлява още секунда, после тялото му рязко се отмести — тиранозавърът беше захапал краката му и го дръпна.

Доджсън стисна с ръце ботуша ѝ — опитваше се да се задържи, да я повлече със себе си. Тя го изрита с другия крак по лицето. Пусна я. Плъзна се навън.

Сара зърна за миг ужасеното му лице, пепеляво на цвят, отворената уста. Не каза нищо. Видя как пръстите му се забиват в калта и оставят дълбоки бразди. Всичко бе странно тихо. Доджсън се обърна по гръб и погледна нагоре. Сянката на тиранозавъра падна върху него. Големият крак се спусна надолу, настъпи го, после главата се наведе пак, с отворени челюсти. Доджсън започна да крещи, когато челюстите се присвиха и когато се издигна нагоре.

Доджсън почувства как се издига високо във въздуха. Не престана да крещи. Знаеше, че огромното животно всеки момент ще стисне челюстите си и той ще умре. Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

Почувства, че го носят през джунглата. Клоните на дърветата го шибаха по лицето. Топлият дъх на животното обливаше тялото му на тласъци. По гръдния му кош се стичаше слюнка. Стори му се, че ще умре от ужас.

Но тиранозавърът не затвори челюстите си.

На монитора в магазина видяха как тиранозавърът отнася Доджсън. По радиото чуваха писъците му.

— Виждаш ли? — обади се Малкълм. — Има Бог.

Левин се намръщи.

— Тиранозавърът не го уби. — Посочи екрана. — Виждаш ли, ръцете му още се движат. Защо не го уби?

Сара Хардинг изчака, докато писъците утихнат. Изпълзя изпод колата и се изправи. Отвори вратата и седна зад волана. Ключът беше на мястото си. Улови го с кални пръсти, завъртя го. Чу се боботене, после свистене. Светлините на таблото светнаха. После всичко утихна. Работеше ли? Опита да завърти волана и го направи без усилие — значи механизмът за олекотяване беше в ред.

— Джак?

— Да, Сара?

— Колата работи. Връщам се.

— Добре — каза той. — Бързай.

Включи на скорост и изчака трансмисията да подеме. Колата беше необикновено тиха, почти не се чуваше. Затова чу далечното боботене на хеликоптер.

Денят

Караше към селището под дебела завеса от листа. Боботенето на хеликоптера ставаше все по-силно. След минута той изтрещя над главата ѝ, невидим заради короните на дърветата. Свали прозореца и се ослуша. Стори ѝ се, че отива някъде вдясно, на юг.

Радиото изпращя.

— Сара?

— Да, Джак.

— Слушай, нямаме връзка с хеликоптера.

— Добре. — Разбра какво трябва да направи. — Къде ще кацне?

— На юг. На около два километра. Тръгни по пътя по хребета. Ще видиш площадката.

Бе стигнала до разклона и сви вдясно.

— Добре.

— Кажи им да ни изчакат, после ела тук и ни вземи.

— Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред.

Продължи нататък по пътя и чу, че звукът на хеликоптера се променя. Вероятно се приземяваше. Роторът продължаваше да се върти с тихо свистене, което означаваше, че пилотът няма намерение да спира двигателя. Пътят сви вляво. Почти престана да чува хеликоптера. Ускори, доколкото бе възможно, на завоя джипът леко поднесе. Пътят все още беше мокър от дъжда. Зад колата не се вдигаше облак прахоляк. Никой нямаше да забележи, че е там.

— Джак? Колко време ще чакат?

— Не знам — отговори Торн по радиото. — Виждаш ли ги?

— Още не.

Левин се загледа през прозореца, към светлото небе, към дърветата. Червените ивици вече ги нямаше. Сега беше равномерно синьо. Започваше денят.

Денят…

И тогава умът му сглоби отделните части от загадката. Потрепери при мисълта, която го осени. Отиде до прозореца от срещуположната страна и се вгледа в тенискорта, към мястото, където бяха видели карнотаврите предната вечер. Сега ги нямаше.

Точно това го тревожеше.

— Това е лошо — каза той.

— Едва осем е — каза Торн, след като си погледна часовника.

— За колко време ще стигне Сара? — попита Левин.

— Не знам. Три-четири минути.

— А за колко ще се върне след това?

— Още пет.

— Надявам се да оцелеем толкова — каза той и се намръщи.

— Защо? — попита Торн.

— След няколко минути навън ще огрее слънце — обясни Левин.

— Е, и?

Радиото изпращя.

— Джак? — обади се Сара. — Виждам го. Виждам хеликоптера.

Сара взе още един завой и зърна площадката за кацане вляво. Машината беше там, роторът се въртеше почти безшумно. Забеляза още един разклон по пътя — тесен, водещ надолу през джунглата и излизащ на площадката. Сви по него, но имаше много завои и се наложи да намали скоростта. Отново се оказа в джунглата, заобиколена от дървета. След малко наклонът свърши, Сара мина през някакъв малък поток и продължи нататък.

Отпред дърветата се разредиха и Сара видя слънчева светлина. И хеликоптера. Роторът започваше да се върти по-бързо — щеше да излети! Видя пилотът зад стъклото. Беше с тъмни очила. Той погледна часовника си, кимна на помощника си, и машината започна да се издига.

Сара натисна клаксона и подкара бясно напред, но знаеше, че няма да я чуят. Джипът се тресеше и подскачаше по неравния път.

— Сара! Какво има? Какво става? — извика Торн в слушалките ѝ.

Тя продължи напред, надвесена през прозореца, и викаше:

— Чакайте! Стойте!

Но машината вече се бе издигнала високо и скоро щеше да се скрие от погледа ѝ. Когато най-накрая излезе от джунглата, вече бе преминал високите скали, които обграждаха острова.

Изчезна.

— Да запазим спокойствие — мърмореше Левин, като се разхождаше напред-назад в магазина. — Кажи ѝ да се връща веднага. И да запазим спокойствие.

Сякаш говореше на себе си. Отиде от едната стена до другата, удари дъските с юмрук. Поклати глава тъжно.

— Само ѝ кажи да побърза. Смяташ ли, че ще успее да се върне за пет минути?

— Да — отвърна Торн. — Защо? Какво има, Ричард?

Левин посочи през прозореца.

— Защото вече е ден. Докато навън е светло, сме в капан.

— Бяхме в капан и цяла нощ — отбеляза Торн. — Справихме се много добре.

— Но сега е друго.

— Защо?

— Защото през нощта това е територия на карнотаврите. Останалите животни я избягват. Наоколо нямаше други, нали? Щом обаче стане светло, карнотаврите вече не могат да се крият… защото е открито, защото има слънце… така че са принудени да идат другаде. Тогава територията престава да е тяхна.

— И какво означава това?

Левин погледна към Кели, която още седеше зад компютъра. Поколеба се, после рече:

— Повярвай ми. Трябва да се махаме оттук незабавно.

— И къде ще идем?

Кели слушаше разговора между Торн и доктор Левин и въртеше между пръстите си листчето, което бе взела от панталоните на Арби. Беше неспокойна. Неспокойна заради начина, по който говореше доктор Левин. Щеше ѝ се Сара да бе при тях. Тогава нямаше да се чувства така.

Кели не желаеше да мисли за ситуацията, в която се намираха. До пристигането на хеликоптера бе успяла да се владее и да поддържа духа си, но ето че спасението им бе дошло и си бе отишло, а тя забеляла, че двамата мъже в разговора си не споменаха кога ще дойде пак. Може би знаеха нещо? Например, че няма да дойде повече.

Доктор Левин настояваше да напуснат магазина. Торн попита доктор Левин къде желае да отидат.

— Искам да се махна от този остров — заяви Левин, — но не виждам как. Предполагам, че трябва да се върнем в караваната. Сега там е най-безопасно.

Пак в караваната, помисли си Кели. Откъдето със Сара взеха Малкълм. Кели не искаше да се връща там.

Искаше да се прибере у дома.

Тя приглади влажното листче с паролата върху масата пред себе си. Доктор Левин дойде при нея и каза:

— Престани да си играеш. Виж дали можеш да откриеш Сара.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Кели.

Левин въздъхна.

— Знам, Кели. Всички искаме да се приберем у дома.

И пак се отдалечи — нервно, напрегнато.

Кели бутна листчето настрана, после реши да го сложи под клавиатурата, в случай че потрябва пак. Взе го и забеляза, че на обратната му страна е написано нещо.

Вгледа се внимателно.

Успя да го разчете:

Веднага си спомни какво беше това — разпечатка от компютъра на Левин. Когато Арби възстанови изтритите файлове. Струваше ѝ се, че оттогава са минали милион години, а всъщност бяха… колко? Само два дни.

Спомни си колко горд се бе почувствал Арби, когато успя да възстанови данните. Спомни си как се опитваха да разгадаят какво означава всичко. Сега, разбира се, беше ясно. Това бяха реално съществуващи места — лабораторията, селището за служителите, магазинът, бензиностанцията…

Вгледа се в листа.

Не може да бъде, каза си.

— Доктор Торн — извика Кели. — Тук има нещо, което…

Торн видя какво му сочи Кели.

— Мислиш ли? — попита той.

— Ето, написано е… „Барака за лодки“.

— Можеш ли да я намериш, Кели?

— На видеото ли? Ще опитам.

— Опитай.

Торн погледна към Левин, който беше в другия край на магазина и продължаваше да удря стената. Взе радиостанцията.

— Сара? Аз съм, Джак.

— Джак? — обади се тя. — Наложи се да спра за малко.

— Защо? — попита той.

Сара Хардинг бе принудена да спре на пътя по хребета. На петдесетина метра напред видя тиранозавъра, който крачеше в нейната посока. Доджсън беше в устата му. Поради някаква причина той все още беше жив. Тялото му се движеше. Стори ѝ се, че чува крясъците му.

С изненада откри, че не изпитва никакво съчувствие към този човек. Изчака безучастно, докато животното се махна от пътя, и продължи надолу по склона, през джунглата.

Включи двигателя и продължи предпазливо напред.

Кели започна да превключва изображенията на компютърната конзола, докато накрая откри каквото търсеше — дървен кей, защитен с навес, пред малка, отворена отпред постройка. Бараката за лодки. На кея беше привързана голяма моторница, която се поклащаше във водата. Бараката беше в доста добър вид — не беше обрасла с бурени и лиани. В единия край видя три варела.

— Какво ще кажеш? — попита тя Торн.

— Мисля, че си струва да опитаме — кимна той. — А къде е това място? Можеш ли да намериш карта?

— Може би — отвърна Кели и се върна на първия с менюто от неясни картинки.

Арби се събуди, прозина се и дойде, за да види какво правят.

— Хубава графика — отбеляза той. — Влязла си в мрежата, а?

— Да — кимна Кели. — Успях. Само че не мога да разбера какво е това.

Левин продължаваше да крачи нервно и да поглежда през прозореца.

— Всичко е много хубаво — каза той, но става все по-светло и ще дойдат всяка минута. Не разбирате ли? Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук. Тази постройка е с тънки дървени стени. Това е много добре за тропическия климат, но по същество е най-обикновена барака.

— Ще издържи — каза Торн.

— Да, около три минути. Погледни това. — Левин отиде до вратата и почука дървото с пръст. — Тази врата е само…

Изведнъж дървото се разцепи около ключалката и вратата се отвори. Левин залитна назад и падна на пода. На прага стоеше раптор. Съскаше.

Изход

Кели замръзна от ужас. Видя как Торн се втурна към вратата, как я затръшна и затисна с тялото си. Рапторът се стресна и отскочи назад. Животното заръмжа и започна да блъска.

— Помогни ми! — извика Торн.

Левин скочи на крака и подпря заедно с него.

— Нали ти казах! — извика той.

Изведнъж пространството около къщата се изпълни с раптори. Скачаха към прозорците, блъскаха се в решетките и дървените стени. Решетките започнаха да се огъват. От рафтовете вътре по пода се посипаха кутии и бутилки. На няколко места стените се пропукаха.

Левин се обърна назад към Кели и извика:

— Провери дали има друг изход оттук!

Тя се смръзна. Забрави за компютъра.

— Хайде, Кели — извика Арби. — Съсредоточи се!

Момичето отново погледна екрана. Не знаеше какво да прави.

Щракна върху кръстчето вляво. Не последва нищо. След това кръгчето. Веднага целият екран се изпълни с изображения.

— Спокойно — извика Арби. — Не може да няма обяснение. Трябва да разберем какво…

Но Кели не го слушаше. Продължаваше да активира квадратчетата, да чака нещо да се случи, да се появи екран с обяснения… каквото и да е.

Изведнъж картината започна да се свива, да се променя.

— Какво направи? — попита Арби разтревожено.

Кели плувна в пот.

— Не знам — отвърна тя и дръпна ръцете си от клавиатурата.

— Стана по-лошо — каза той.

Екранът продължи да се променя, изображенията се изкривява.

— Хайде, деца! — извика Левин.

— Опитваме! — отвърна Кели.

— Превърна се в куб! — каза Арби.

Торн изблъска големия хладилен шкаф пред вратата. Рапторът не преставаше да блъска. Кутиите вътре се раздрънчаха.

— Къде са карабините? — попита Левин.

— В джипа при Сара има три.

— Чудесно! — Решетките на единия от прозорците се изкривиха толкова, че счупиха стъклата. Стената отдясно нямаше да издържи дълго — пукнатините се бяха превърнали в пролуки.

— Трябва да излезем оттук! — извика Левин на Кели. — Трябва да намерим изход!

Изтича до тоалетните в задната част, но веднага се върна.

— И там има раптори!

Събитията се развиваха светкавично.

На екрана се появи куб, който бавно се въртеше. Кели не знаеше как да го спре.

— Хайде, Кели — извика Арби. — Можеш да се справиш. Съсредоточи се. Хайде!

Всички крещяха, Кели гледаше куба на екрана и се чувстваше победена, паднала духом. Вече не знаеше какво прави. Нямаше представа какъв е смисълът от всичко това. Защо Сара не беше с тях?

— Хайде — подкани я пак Арби. — Включвай квадратчетата едно по едно. Кели, не се бави! Съсредоточи се!

Но тя не беше в състояние да се съсредоточи. Не можеше да включва квадратчетата, защото се въртяха твърде бързо. Компютърът сигурно беше много мощен, за да се справя с такава сложна графика. Продължаваше да го гледа втренчено. Започна да се сеща за най-различни неща — неканени мисли.

Кабелите отдолу.

Сложна графика.

Разговорите със Сара в караваната.

— Кели! Не се разсейвай! Намери изход!

В караваната Сара ѝ бе казала, че повечето неща, които казват хората, не са верни.

— Важно е, Кели. — Арби трепереше. Знаеше, че когато е притеснен, той сяда пред компютъра, за да отвлече вниманието си. За да…

От стената се откърти десетсантиметрова дъска и падна вътре. Един раптор веднага мушна глава през пролуката.

Кели мислеше за кабела към пода. Кабела. Беше ритнала кабела към пода.

— Кели! — извика Арби. — Важно е!

И тогава тя се сети.

— Не. Не е важно.

Стана от стола и клекна на пода, за да погледне.

— Какво правиш! — извика Арби.

Но тя вече имаше отговор. Кабелът от компютъра влизаше в пода, през специален отвор. Видя капак, който почти се сливаше с дъските наоколо. Зачопли с пръсти, вдигна го. Погледна в дупката. Тъмно.

Да.

Имаше как да се пропълзи. Не повече. Оттам минаваха кабелите.

— Елате! — извика.

Хладилникът падна. Рапторите нахълтаха през вратата. Разбиха стените, промъкваха се през дупките, събаряха щандовете. Ръмжаха зловещо. Намериха мокрите дрехи на Арби и ги разкъсаха в беса си.

Бяха стръвни, бързи.

Но хората ги нямаше.

Спасение

Най-напред пълзеше Кели с фенерче в ръка. Бяха в проход, широк петдесет на петдесет сантиметра. По лявата странична стена минаваха кабели, а към тавана бяха прикрепени тръби за вода и газ. Миришеше на мухъл. Цвърчаха плъхове.

Стигнаха до разклонение. Кели погледна вляво, после вдясно. Вдясно имаше дълъг прав участък, който се губеше в тъмнината. Вероятно водеше към лабораторията. Вляво видя по-къс участък, който завършваше с шахта. Видя метални скоби за изкачване.

Тръгна вляво.

Изкачи се по стълбите в тясната бетонна шахта и избута нагоре дървен капак. Изпълзя в малка постройка, опасана с ръждясали тръби и кабели. През прозорците струеше слънчева светлина. Дойдоха и другите.

Кели погледна през прозореца и видя джипа на Сара Хардинг, който се спускаше по склона срещу тях.

Сара подкара джипа покрай реката. Кели седеше на предната седалка до нея. Отпред видяха дървена табела, указваща посоката към кея и лодката.

— Значи графиката ти подсказа, така ли? — попита Сара.

Кели кимна.

— Изведнъж разбрах, че това, което е на екрана, няма никакво значение. Важното беше, че за да се раздвижи такава сложна графика, е нужна мощна машина, а онази не беше такава. Следователно трябваше да има кабел, а щом има кабел, той е прокаран през нещо, нали? И това нещо трябва да е достатъчно широко, за да могат да влизат техници, ако се наложи да се ремонтира.

— И провери какво има на пода.

— Да — кимна Кели.

— Много добре — каза Сара. — Мисля, че тези хора ти дължат живота си.

— Е, не съвсем — отвърна Кели и сви рамене.

Сара я погледна.

— През целия ти живот хората ще се опитват да ти отнемат постиженията. Не си ги отнемай сама.

Пътят край реката беше кален и силно обрасъл с храсталаци. Някъде зад тях се чуваше далечен рев на динозаври. Сара заобиколи едно паднало дърво и след това видяха бараката.

— О-о-о-х — изпъшка Левин. — Имам лошо предчувствие.

Покривът на бараката беше хлътнал, наоколо бяха избуяли растения. Когато Сара спря пред голямата двойна врата, заключена с ръждясал катинар, никой не обели дума. Слязоха и тръгнаха през дълбоката до глезените им кал.

— Наистина ли смяташ, че тук има лодка? — попита Арби неуверено.

Малкълм се облегна на Сара, а Торн натисна вратата, за да я разбие. Гнилите дъски проскърцаха и катинарът падна на земята. Сара повика Торн, за да подкрепи Малкълм, и избута вратата напред, колкото да се промъкне. Кели забърза след нея.

— Какво има там? — попита Левин и избута гнилата врата още малко. Мъхест паяк побягна уплашено.

— Има моторна лодка — отговори Сара. — И на вид е годна.

Левин влезе в бараката.

— Проклет да съм! — измърмори той. — В края на краищата може и да се измъкнем.

Изход

Луис Доджсън падна.

Полетя надолу от устата на тиранозавъра и се изтъркаля по невисок пръстен насип. Удари си главата, дъхът му секна, за момент се почувства замаян. Отвори очи и видя засъхнала пръст. Почувства миризмата на разложение. Тогава чу и писукането, от което кръвта му се смрази.

Надигна се на лакът и разбра, че е в гнездото на тиранозавъра. Вътре имаше три малки. Около крачето на едното от тях беше увито нещо като алуминиево фолио. Малките запристъпваха към него, без да престават да писукат възбудено.

Доджсън се изправи, без да знае какво да прави. Другият възрастен тиранозавър беше в далечния край на голото място и тихо ръмжеше. Този, който го бе донесъл тук, стоеше отстрани и го наблюдаваше.

Доджсън видя как тиранозавърчетата идват към него, пухестите им шии, малките остри зъби. Реши, че трябва да бяга и изведнъж хукна. Големият тиранозавър го блъсна назад, отново вдигна глава и зачака. Наблюдаваше.

Какво, по дяволите, става? — зачуди се Доджсън и предпазливо се изправи на крака. Тиранозавърът го събори. Малките се приближиха още повече. Видя, че телата им са изцапани със засъхнала кръв и екскременти. Застана на четири крака и започна да пълзи.

Нещо го улови за крака и го задържа на място. Той се обърна и видя, че глезенът му е в устата на големия тиранозавър. В началото го задържа внимателно, а после решително стисна челюсти и раздроби костите.

Доджсън изпищя от болка. Вече не можеше да се движи. Можеше само да крещи. Малките се приближиха към него нетърпеливо. В началото се страхуваха и стояха на разстояние, но после видяха, че не мърда и едното се осмели да скочи върху крака му и да захапе окървавената плът. Второто скочи на корема му и заби острите си зъби в кръста.

Третото се приближи до лицето му и захапа бузата. Доджсън виеше от болка. Видя как малкото преглъща месо от собственото му лице. Кръвта потече по врата му. Малкото надигна глава, за да преглътне и заби челюсти в гръкляна му.