Изгубеният свят

Малкото

Събраха се около масата в караваната, край малкото тиранозавърче, което упоено беше положено върху плот от неръждаема стомана. Големите му очи бяха затворени, върху муцуната му беше сложена кислородна маска от прозрачна пластмаса. Тя прилягаше почти плътно. Чуваше се съскането на кислорода.

— Не можех да го оставя просто така — каза Еди. — Помислих си, че бихме могли да оправим счупения крак.

— Но, Еди… — поклати глава Малкълм.

— Бих му една инжекция морфин от аптечката — продължи Еди — и го донесох. Виждате ли? Кислородната маска му е почти по мярка.

— Еди — каза Малкълм, — така не бива да се прави.

— Защо? Какво пречи? Ще го излекуваме и ще го върнем.

— Това е намеса в системата.

Радиото изпращя.

— Постъпката ти е удивително неразумна — обади се Левин. — Удивително.

— Благодаря ти, Ричард — отвърна Торн.

— Изцяло съм против да водим животни при караваните.

— Сега вече е късно да мислим за това — намеси се Сара. Тя застана до раненото животно и започна да прикрепя електродите към гръдния му кош. Чуха пулса. Беше много ускорен, повече от сто и петдесет удара в минута. — Колко морфин му сложи?

— Ами… — отговори Еди. — Колкото… знаеш, цялата спринцовка.

— Колко е това? Десет кубика?

— Струва ми се. Може би двайсет.

Малкълм я погледна.

— Колко време ще трае ефектът?

— Нямам представа — отвърна тя. — Упоявала съм лъвове и чакали. При тях дозата е в зависимост от телесното тегло. С малките обаче нещата са непредсказуеми. Може би няколко минути, може би няколко часа. За малките тиранозавърчета обаче не знам абсолютно нищо. По принцип това зависи от метаболизма, обмяната на веществата, а доколкото виждам, тук нещата са доста ускорени, както при птиците. Сърцето бие много учестено. Искам само да кажа, че трябва да го махнем оттук колкото е възможно по-бързо.

Тя взе малкия трансдюсер на ултразвуковия видеозон и го доближи до крака на животинчето. Обърна се през рамо, за да види екрана, но Кели и Арби бяха застанали пред него.

— Моля ви, дръпнете се. Нямаме много време. Моля ви.

Те отстъпиха назад. Сара огледа зелено-белите очертания на крака и костите. Много приличаха на птичи, на лешояд или на щъркел. Придвижи трансдюсера и пак се вгледа в изображението.

— Да… ето ги костите на стъпалото… ето ги тибията и фибулата, двете основни кости в долната част на крака…

— Защо костта е с различни оттенъци? — попита Арби. По костите се забелязваха бели петна.

— Защото животното е малко — отговори Сара. — Костната му система не се е калцирала напълно. Вероятно това животинче още не може да ходи. Ето, вижте колянната става. Това са кръвоносните съдове, които оросяват капсулата…

— Откъде знаеш толкова много за костите? — попита Кели.

— Налага се. Често изследвам оставените от хищниците скелети, за да установя какви животни ядат. За това е нужно да познаваш разликите помежду им. — Премести още веднъж трансдюсера. — Пък и баща ми беше ветеринарен лекар.

— Баща ти е бил ветеринар? — попита Малкълм.

— Да. В зоологическата градина на Сан Диего. Специалист по птиците. Само че не виждам… можеш ли да увеличиш това?

Арби натисна едно копче и образът се уголеми два пъти.

— Така е добре. Ето го. Виждате ли?

— Не.

— Средата на фибулата. Ето тук. Тънката черна линия. Това е фрактура, малко над епифизата.

— Тази тук ли? — попита Арби.

— Да. Тази малка черна линия означава смърт за това животно — отбеляза Сара. — Фибулата няма да зарасне правилно и глезенът няма да може да носи теглото. Животното няма да е в състояние да тича, дори и да ходи. Ще остане осакатено и някой хищник ще го довърши само след няколко седмици.

— Но ние можем да наместим костта — каза Еди.

— Е, добре — кимна Сара. — А какво ще използваш за шина?

— Диестераза — отговори Еди. — Донесох цял килограм, за лепило. Това е полимерна смола и когато се втвърди, става като камък.

— Чудесно… само че и това ще го убие.

— Така ли?

— Животното расте, Еди. За няколко седмици ще стане доста по-голямо от сега. Трябва материал, който сега е здрав, но с времето ще се разложи, износи или счупи. След две-три седмици, когато кракът оздравее. Можеш ли да предложиш нещо?

Еди се намръщи.

— Не знам.

— Е, нямаме много време — отбеляза Сара.

— Шефе? — каза Еди на Торн. — Това прилича на тестовете, които някога даваше на студентите. Как да направим шина за динозавър, като използваме тоалетна хартия и полимерна смола.

— Наистина прилича — кимна Торн. Долавяше иронията в ситуацията. Беше поставял подобни задачи на студентите повече от трийсет години, а сега сам трябваше да се справи с такава.

— Не можем ли да отслабим смолата? — попита Еди. — Какво ще стане, ако я смесим със захар например?

Торн поклати глава.

— Не. Хидроксилната група в захарозата ще я направи крехка. Пак ще се втвърди, но ще се счупи като стъкло при първото по-рязко движение.

— Ами ако я нанесем върху плат, който е напоен със захарен разтвор?

— За да се разложи след време от бактерии ли?

— Да.

Торн сви рамене.

— Би могло да се получи, но без проба не знаем колко време ще издържи. Може би дни, а може би няколко месеца.

— Това е твърде много — отбеляза Сара. — Животното расте бързо. Ако ограничим растежа му, ще го осакатим.

— Трябва ни — заразсъждава Еди на глас — органична смола, която постепенно ще се разложи. Нещо като дъвка.

— Дъвка ли? — обади се Арби. — Имам доста…

— Не, имах предвид нещо друго. От химическа гледна точка полимерните смоли…

— Не можем да я разтворим — възрази Торн. — Нямаме нужните химикали.

— Какво друго може да се направи? Изглежда нямаме избор, освен да…

— Какво ще кажете за цилиндър, който не е еднакво здрав в различните посоки? — попита Арби. — Устойчив вертикално, но слаб хоризонтално?

— Няма как да се направи — каза Еди. — Смолата е хомогенна. Втвърдява се равномерно и…

— Чакай малко — прекъсна го Торн. — Какво имаш предвид, Арби?

— Ами… Сара каза, че кракът ще расте. Това означава, че ще стане по-дълъг, което не е от значение, и по-дебел, което е от значение, защото шината ще започне да го притиска. Ако обаче я направим слаба по посока на диаметъра…

— Прав е — отбеляза Торн. — Ще измислим нещо механично.

— Какво например? — попита Еди.

— Ами… можем да сложим нещо в смолата… вертикални ивици алуминиево фолио за готвене… имаме малко. След време смолата ще се пропука по…

— Ще стане много слабо — възрази Еди.

— Няма. Върху самите ивици ще сложим по-дебел пласт смола, който ще издържи. — Торн се обърна към Сара. — Ще направим шина, която ще понася голямо вертикално натоварване, но ще се чупи при хоризонтално натоварване. Няма да е трудно. Животното ще може да ходи с шината и да се подпира на нея без проблеми. Когато обаче кракът започне да расте, ще я пукне и готово.

— Да — кимна Арби.

— Ще се справим ли? — попита Сара.

— Не би трябвало да има проблем. Трябва да увием крака с няколко вертикални ивици алуминиево фолио и да ги покрием със смола.

— А как ще ги задържиш, докато ги покриваш и смолата съхне? — попита Еди.

— Какво ще кажете за малко дъвка? — попита Арби.

— Точно така — усмихна се Торн.

В този момент тиранозавърчето се раздвижи. Краката му потрепериха, надигна глава — кислородната маска падна — и тихо пропищя.

— Бързо! — възкликна Сара. — Още морфин.

Малкълм извади спринцовка и я заби в шията на животното.

— Само пет кубика — каза Сара.

— Защо не повече? Ще бъде упоено по-дълго.

— Защото е в шок от раната, Иън. По-голяма доза морфин може да го убие. Ще блокира дишането. Жлезите му с вътрешна секреция сигурно също са под напрежение.

— Ако изобщо има такива — каза Малкълм. — Има ли хормони тиранозавър рекс? Истината е, че не знаем нищо за тези животни.

— Говори само за себе си, Иън — обади се Левин по радиото. — Трябва да кажа, че имам сериозни основания да смятам, че динозаврите имат хормони. Всъщност, след като и бездруго се занимавате с нещо, с което не би трябвало, защо не вземете малко кръв за изследване? Джак, би ли вдигнал телефона? Искам да поговорим насаме.

Малкълм въздъхна.

— Започва да ми лази по нервите — каза той.

Торн отиде в комуникационното отделение в предния край. Настояването на Левин беше странно — в цялото помещение имаше чудесна система от микрофони и Левин го знаеше много добре, защото сам бе поискал да бъдат монтирани. Вдигна слушалката и каза:

— Да?

— Джак — заговори Левин веднага, — ще говоря направо. Това, че заведохте животното в караваната, беше грешка. Нещо ще стане.

— Какво?

— Бедата е, че не знам точно какво. И не искам да тревожа никого. Все пак вземи децата и ги доведи при мен за известно време, какво ще кажеш? Съветвам те да дойдеш и ти, с Еди.

— Съветваш ме да се махна оттук. Смяташ ли, че наистина се налага?

— С една дума — отговори Левин, — да.

Когато забиха спринцовката във врата на тиранозавърчето, то изпусна въздуха от дробовете си шумно и се отпусна върху стоманения плот. Сара намести кислородната маска на муцуната му и се обърна към монитора, за да види пулса, но Арби и Кели отново бяха застанали пред него.

— Деца, моля ви.

Торн се върна и плесна с ръце.

— Добре, деца, отиваме на наблюдателницата. Да тръгваме!

— Сега? — учуди се Арби. — Но ние искаме да гледаме как…

— Не, не, не! — прекъсна го Торн. — Доктор Малкълм и доктор Хардинг имат нужда от място, за да работят. Време е да ги оставим на спокойствие. Ще наблюдаваме динозаврите цял следобед.

— Но, доктор Торн…

— Да не спорим. Тук пречим и затова излизаме. Еди ще дойде също. Да оставим двете влюбени птички да работят на спокойствие.

След малко потеглиха. Вратата на караваната се затръшна след тях. Сара Хардинг чу жуженето на джипа, намести отново кислородната маска и каза:

— Влюбени птички?

Малкълм сви рамене.

— Левин…

— Негова ли беше идеята да прогони всички?

— Вероятно.

— Знае ли нещо, което ние не знаем?

Малкълм се засмя.

— Сигурен съм, че си го мисли.

— Е, да започваме с шината. Искам да приключим бързо и да върнем малкото в гнездото.

Наблюдателницата

Когато стигнаха до наблюдателницата, слънцето се бе скрило зад ниски облаци. Еди спря джипа под алуминиевата конструкция на наблюдателницата и се качиха горе. Цялата долина беше окъпана в мека оранжева светлина. Завариха Левин с лепнат за очите бинокъл. Не им се зарадва.

— Не се движете много — каза той с раздразнение.

От наблюдателницата се откриваше величествена гледка към долината. Някъде на север проблясваха светкавици. Захладняваше и във въздуха се усещаше електричество.

— Буря ли ще има? — попита Кели.

— Така изглежда — кимна Торн.

Арби погледна замислено металния покрив на наблюдателницата.

— Колко ще стоим тук?

— Ще постоим — отвърна Торн. — Това е единственият ни ден тук. Хеликоптерите ще дойдат утре сутринта. Помислих си, че заслужавате да видите динозаврите още веднъж.

Арби присви очи.

— А каква е истинската причина?

— Аз я знам — обади се Кели с тон на вряла и кипяла в светските дела.

— Така ли? Каква е?

— Доктор Малкълм иска да остане сам със Сара, глупчо.

— Защо?

— Защото са стари приятели — отвърна Кели.

— Е, и? Ние само щяхме да гледаме.

— Не — възрази Кели. — Искам да кажа, че са стари приятели.

— Знам какво имаш предвид. Не съм глупак.

— Престанете — намеси се Левин, без да сваля бинокъла от очите си. — Изпускате най-интересното.

— Какво е то?

— Трицератопсите долу край реката. Нещо ги безпокои.

Пиеха кротко вода, но сега започнаха да реват неспокойно. Звуците, които издаваха, бяха необичайно пискливи за толкова големи животни — напомняха скимтящи кучета.

Арби се вгледа нататък и каза:

— Има нещо при дърветата. От другата страна на реката, срещу тях.

Наистина, под листата се долавяше движението на нещо тъмно.

Стадото на трицератопсите се раздвижи и животните започнаха да се скупчват и да застават в кръг, насочили извитите си рога към невидимата заплаха на отсрещния бряг. В средата на кръга остана едно малко, което скимтеше от страх. Възрастно животно, вероятно майка му, отиде при него, побутна го с муцуна и то млъкна.

— Виждам ги — обади се Кели. — Това са раптори. Ето там.

Трицератопсите се бяха обърнали срещу тях. Възрастните ревяха и клатеха заплашително острите си рога. Направиха нещо като преграда от движещи се остриета. Координацията помежду им беше несъмнена — това бе групова защита срещу хищниците.

Левин се усмихна щастливо.

— Досега не е имало никакви доказателства за подобно поведение — каза той доволно. — Всъщност повечето палеонтолози не вярват, че такова нещо е възможно.

— Какво нещо?

— Такова групово защитно поведение. Особено при трицератопсите. Донякъде приличат на носорози и заради това ги смятат за самотници като тях. Само че сега виждаме… Ето. Да!

От дърветата се появи един-единствен велоцираптор. Движеше се бързо.

При вида му трицератопсите зареваха тревожно. Останалите раптори останаха скрити по местата си. Този, който беше излязъл от гората, започна бавно да се движи в полукръг и накрая влезе във водата на известно разстояние от стадото. Преплува реката с лекота и излезе на отсрещния бряг. Сега се намираше на около петдесетина метра по-нагоре по течението от ревящите трицератопси, които се обърнаха към него едновременно, за да се защитят.

Останалите раптори заизлизаха дебнешком от скривалищата си. Придвижваха се ниско, почти изцяло скрити от високата трева.

— Боже! — възкликна Арби. — Това е лов!

— Глутницата ловува — кимна Левин. Той вдигна парченце опаковка от вафла и го пусна навън, за да види накъде ще полети. — Всички освен този са застанали срещу вятъра, така че трицератопсите да не могат да ги подушат. — Вдигна бинокъла и продължи да наблюдава. — Мисля, че предстои да видим как повалят плячката си.

Рапторите се приближаваха до стадото и го обграждаха. Тогава съвсем неочаквано и съвсем близо светна мълния и обля долината в ярка светлина. Разнесе се гръм. Един от дебнещите раптори се изправи изненадано и главата му за миг се показа над тревата.

Стадото на трицератопсите веднага се обърна с лице към новата заплаха. Рапторите спряха, сякаш за да преосмислят плана си.

— Какво стана? — попита Арби. — Защо спряха?

— Имат проблем.

— Какъв?

— Погледни ги, още са отвъд реката. Твърде далече са, за да нападнат.

— Искаш да кажеш, че ще се откажат? Вече?

— Така изглежда — отвърна Левин.

Един по един рапторите започнаха да се изправят и да откриват местоположението си. С появата на всеки следващ трицератопсите надаваха силен рев. Хищниците сякаш разбраха, че положението е безнадеждно, и пристъпиха към оттегляне при дърветата. Когато видяха, че си отиват, трицератопсите зареваха още по-силно. В този момент самотният раптор от другата страна на реката нападна. Бягаше невероятно бързо — изумително бързо. Измина петдесетте метра, които го деляха от стадото, само за миг. Възрастните трицератопси нямаха време да реагират. Малкото не беше защитено. Видя приближаващия хищник и изпищя жално.

Велоцирапторът скочи високо във въздуха с вдигнати задни крака. Отново проблесна мълния и на ослепителната светлина за миг видяха извитите нокти, увиснали във въздуха. В последния момент най-близкият трицератопс се обърна и завъртя голямата си рогата глава към нападащия хищник, закачи го леко и го изпрати в калта край водата. Трицератопсът веднага се втурна напред, с високо вдигната глава. Когато стигна до раптора, спря рязко и наведе глава към падналото животно. Но рапторът беше бърз — скочи на крака със съскане и рогата на трицератопса се забиха в калта. Рапторът се завъртя настрани и ритна трицератопса по муцуната с ноктестия си крак. Потече кръв. Голямото животно изрева от болка. Няколко от другите се притекоха на помощ, но други останаха назад, за да пазят малкото. Рапторът успя да се измъкне и да се скрие в тревата.

— Ау! — възкликна Арби. — Това вече беше нещо!

Стадото

Когато стигна до разклона, Кинг въздъхна с облекчение и подкара червения джип вляво. След малко излезе на широк кален път. Позна го веднага — това бе същият, който минаваше по билото и водеше към лодката. Погледна наляво и пред очите му се разстла цялата долина. Лодката още беше на мястото си! Отлично! Извика възторжено и настъпи педала рязко, изпълнен с облекчение. На палубата се виждаха моряците, които се взираха в небето. Въпреки че скоро щеше да се разрази буря, изглежда, не се готвеха да тръгват. Сигурно чакаха Доджсън.

Е, помисли си, това е добре. Щеше да е при тях подир няколко минути. След като толкова време се бе движил в джунглата, сега най-накрая можеше да види точно къде се намира. Пътят минаваше високо по билото на един от вулканичните хребети. Тук, горе, почти нямаше растителност и от завоите на пътя се виждаше почти целият остров. На изток беше долината, с реката и лодката. На запад се виждаха лабораторията и двете каравани на Малкълм, спрени недалеч. Помисли си, че така и не бяха разбрали какво прави тук Малкълм. Не че сега имаше някакво значение. Кинг искаше да се махне. Сега само това беше важно. Вече чувстваше палубата под краката си. Може би някой от моряците щеше да извади и бутилка бира. Хубава студена бира, докато се отдалечават по реката, за да се махнат от този проклет остров. Ще вдигне наздравица за Доджсън, непременно. Може би, помисли си, ще изпия две бири.

Кинг взе един завой и видя стадо животни, застанали едно до друго на пътя. Бяха някакви зелени динозаври, високи около метър и половина, с големи обли глави и множество малки рогчета. Напомняха му зелени водни биволи. Бяха много. Натисна рязко спирачката. Джипът поднесе и спря.

Зелените динозаври го погледнаха, но не помръднаха. Животните стояха на пътя лениво, доволно. Кинг чакаше, стиснал кормилото. След малко натисна клаксона и мигна няколко пъти с фаровете.

Животните не реагираха.

Бяха странни на вид — с гладките си издути чела и множеството рогчета. Гледаха го глупаво като крави. Включи на скорост и потегли бавно, с надеждата да си пробие път между тях. Животните не се отдръпнаха. Най-накрая бронята опря в едно от тях, то изпръхтя недоволно, направи две крачки назад и блъсна джипа с рогата си — с всички сили!

Боже, каза си Кинг. Би могло да пробие радиатора, ако той не внимава. Отново спря джипа и остави мотора да работи. Животните нямаха никакво намерение да се отместят от пътя. Няколко от тях се излегнаха. Не би могъл да мине през тях. Хвърли поглед към реката и лодката, която беше на не повече от километър. Не си бе представял, че е толкова близо. Сега обаче забеляза и нещо друго — моряците се суетяха по палубата, прибираха стрелата на крана за разтоварване, закрепваха я на мястото ѝ. Готвеха се да отплават!

По дяволите! Отвори вратата и слезе, заряза джипа по средата на пътя. Животните веднага скочиха на крака и най-близкото се втурна напред. Удари отворената врата, затръшна я и остави върху ламарината дълбока хлътнатина. Кинг се добра до края на пътя, за да установи, че се намира на ръба на отвесна пропаст, дълбока поне петдесет метра. Не би могъл да слезе, поне не на това място. Малко по-нататък склонът не беше толкова стръмен. В това време обаче животните заобиколиха джипа от всички страни. Нямаше какво да прави. Успя да отскочи навреме, точно когато едно от тях заби рога в стоповете и ги счупи.

Кинг се покатери на резервната гума, после на покрива. Трето животно удари джипа по средата, отзад, толкова силно, че го събори. Падна на земята. Динозаврите го наблюдаваха. Скочи веднага на крака и хукна към отсрещната страна на пътя, където имаше не много стръмен наклон. Пропълзя нагоре и се скри в храсталаците. Животните не го последваха, но каква полза? Беше не там, където би трябвало!

Трябваше да намери начин да стигне отсреща.

Изкачи се до върха на склона, с ругатни. Реши да си пробие път стотина метра напред, докато заобиколи дебелоглавите животни и след това да прекоси пътя. Само така щеше да се добере до лодката.

Почти веднага се оказа в гъста, непроходима джунгла. Спъваше се, падаше, ставаше, подхлъзна се надолу по кален скат, докато най-накрая загуби ориентация и не беше сигурен накъде да върви. Намираше се на дъното на овраг, а палмите наоколо бяха високи по десет метра. Нямаше никаква видимост. Обзе го страх, разбра, че се е заблудил. Тръгна през мокрите храсталаци, с надеждата да се ориентира отново.

Децата все още надничаха над парапета и наблюдаваха отдалечаващите се раптори. Торн дръпна Левин настрана и го попита тихо:

— Защо искаше да дойдем тук?

— За всеки случай — отговори Левин. — Това, че малкото е в караваната, може да доведе до неприятности.

— Какви неприятности?

Левин сви рамене.

— Нямам представа, това е проблемът. Общо взето обаче, родителите не обичат да вземат малките им, а тези родители са доста едри.

— Гледайте! Гледайте! — извика Арби в този момент.

— Какво има? — попита Левин.

— Там има човек!

Кинг излезе от джунглата запъхтян и тръгна през равнината. Най-накрая бе наясно къде се намира. Спря, мокър до кости и кален, за да си поеме дъх и да се огледа.

Разочарован, установи, че не е близо до лодката. Пред него се простираше обширна тревиста равнина, през която минаваше реката. Малко по-нататък пасяха няколко динозавъра, от рогатите — трицератопси. Като че ли бяха неспокойни. Възрастните клатеха глави и ревяха.

Реши да върви покрай реката, докато стигне до лодката, но трябваше да внимава с трицератопсите. Бръкна в джоба си и извади шоколадова вафла. Скъса опаковката, вперил поглед в големите животни. Щеше му се да не бяха там. Единственият въпрос, който се въртеше в главата му, беше колко време ще е необходимо, за да се добере до целта си. Реши да тръгва независимо от всичко. Закрачи през високата трева.

Тогава чу съскане. Идваше някъде отляво, от тревата. Усети и специфична миризма на мърша. Спря и се ослуша. Вафлата вече не му се струваше толкова вкусна.

Чу плискане на вода, откъм реката.

Обърна се, за да види какво става.

— Това е един от онези, от джипа — каза Арби. — Но какво чака?

От наблюдателницата ясно се виждаха тъмните силуети на рапторите, които се промъкваха през тревата на другия бряг на реката. Два от тях скочиха във водата и заплуваха към човека.

— О, не! — възкликна Арби.

Кинг видя два тъмни гущера, на ивици, да излизат от реката. Ходеха на задните си крака, с леки подскоци. Телата им се отразяваха във водата. Отваряха големите си челюсти и съскаха заплашително.

Той погледна нагоре по течението и видя, че още няколко влизат в реката и започват да плуват.

Хауърд Кинг заотстъпва заднишком във високата трева, обърна се и побягна. Тичаше задъхан, спъваше се… и изведнъж пред него се появи озъбената глава на друг гущер — съскаше и ръмжеше. Кинг смени рязко посоката, приклекна, но изведнъж гущерът скочи — толкова високо, че цялото му тяло се показа над тревата. Видя задните му крака, готови за удар, острите извити нокти.

Отново смени посоката — гущерът изпищя пронизително, приземи се зад него и се претърколи. Кинг продължи да бяга. Страхът му даваше сили. Чуваше ръмженето на гущера зад гърба си. Тичаше с всички сили — оставаха му двайсетина метра трева, после отново започваше джунглата. Имаше дървета — високи дървета. Би могъл да се покатери на някое от тях и да се спаси.

Някъде вляво се появи още един гущер, който се приближаваше по диагонал. Само главата му се показваше над тревата. Приближаваше невероятно бързо. Помисли си: няма да успея.

Но щеше да опита.

Втурна се към дърветата колкото му държат краката. Белите дробове го заболяха, едва дишаше. Оставаха само десет метра. Още малко.

И тогава отзад го удари нещо тежко, после почувства остра болка надолу по гърба и разбра — това бяха ноктите. Падна по очи, опита се да се претърколи, но животното го притискаше толкова здраво, че не можеше да помръдне. Болката стана нетърпима, смазваща, чуваше ръмженето съвсем близо.

Сетне почувства топлия дъх на тила си, чу хъркането и го обзе ужас. След това дойде някаква отпуснатост, дълбока, благословена сънливост. Всичко стана много бавно. Виждаше стръковете трева точно пред лицето си, като в сън. Гледаше ги с безразличие, лениво, сякаш нямаше нищо против режещата болка във врата си, сякаш му бе все едно, че там са топлите челюсти на животното. Струваше му се, че се случва с някой друг. Самият той беше на много мили разстояние. За миг се изненада, когато почувства как костите на врата му хрущят…

И стана тъмно.

Нищо.

— Не гледай — каза Торн, обърна Арби с гръб и го притисна към себе си, но момчето нетърпеливо се измъкна и продължи да гледа през парапета на наблюдателницата. Торн се опита да дръпне и Кели, ала тя не позволи.

— Не гледайте — повтаряше Торн. — Не гледайте!

Левин насочи бинокъла си към жертвата. Сега около тялото на човека ръмжаха пет раптора и настървено го разкъсваха. Единият откъсна окървавената яка на ризата му и я запрати назад с рязко движение на главата. Друг разтърси в челюстите си откъсната му глава и я пусна на земята. В далечината отново проблесна мълния. Левин не виждаше много добре какво точно става, но бе повече от ясно, че дори и да имаха някаква йерархична организация, рапторите я забравяха, когато разкъсваха плячка.

Всяко животно действаше само за себе си, освирепелите раптори се навеждаха, късаха месо, ръмжаха, хапеха се и се биеха помежду си. След миг едно от животните се отдели от останалите с нещо кафяво между зъбите. Изглеждаше учудено, но не преставаше да дъвче. После внимателно улови предмета в предните си лапи. Левин се вгледа в полумрака и установи, че животното ядеше шоколадова вафла. Харесваше му.

После се върна и отново заби окървавените си зъби в трупа. От далечния край на равнината заприиждаха още раптори, за да се включат в пиршеството. Тичаха с големи подскоци, ръмжаха, съскаха.

Левин свали бинокъла от очите си и погледна двете деца. Наблюдаваха кървавата сцена мълчаливо и съсредоточено.

Доджсън

Доджсън се събуди от шумно цвърчене, сякаш от стотици малки птички. Като че идваше от всички посоки. Постепенно осъзна, че лежи по гръб под наклон, върху влажна земя. Опита се да се надигне, но тялото го болеше и бе много тежко. Сякаш някаква тежест притискаше коленете, стомаха, гърдите му. Беше му трудно да диша.

И му се спеше, ужасно му се спеше. Не искаше нищо друго, само да спи. Отново започваше да се унася, да губи съзнание, но нещо дърпаше ръката му. Пръстите, един по един. Като че ли искаше да го върне в реалността. Бавно, много бавно.

Доджсън отвори очи.

Край ръката му стоеше малък зелен динозавър. Той се наведе, захапа един от пръстите му с малките си челюсти и дръпна. Имаше кръв. Късчета плът от пръстите му вече бяха изгризани.

Изтегли ръката си, изненадан, и изведнъж цвърченето стана по-силно. Огледа се и видя, че е заобиколен от тези малки динозаври — бяха се качили дори по краката и гърдите му. Не по-големи от кокошки, те буквално го кълвяха бързо, нахално, по стомаха, бедрата, чатала…

Доджсън скочи на крака отвратен и разпръсна гущерите, които зацвърчаха ядосано. Малките животни се отдалечиха на няколко крачки и спряха, обърнаха се към него и го загледаха, без да показват и следа от страх. Напротив, стори му се, че чакат.

Тогава си даде сметка какви са. Прокомпсогнатуси. Компита.

Мършояди.

Боже, помисли си, смятали са ме за умрял!

Олюля се, едва запази равновесие. Болката го сряза, зави му се свят. Малките животни продължаваха да цвърчат и да следят с поглед всяко негово движение.

— Хайде — подвикна им, — чупката!

Не помръднаха. Стояха по местата си, обръщаха глави наляво-надясно и чакаха.

Доджсън наведе глава и се погледна — ризата и панталоните му бяха скъсани на стотици места. От десетки малки ранички течеше кръв. Чувстваше се замаян и опря ръце на коленете си. Пое дълбоко дъх и продължи да гледа как кръвта му капе по осеяната със сухи листа земя.

Боже мой, помисли си. Отново пое дъх.

Животните видяха, че не се движи и започнаха да пристъпват напред. Той се изправи и те се отдръпнаха, но само след миг се върнаха напред. Едно от тях се приближи. Доджсън го изрита злобно и го изпрати на няколко метра. То изпищя тревожно, но се приземи като котка — без да му стане нищо.

Останалите стояха там, където бяха.

Чакаха.

Огледа се и видя, че става тъмно. Часовникът му показваше шест и четирийсет. Оставаха само няколко минути дневна светлина. Под короните на дърветата вече беше съвсем тъмно.

Трябваше да се махне оттук, при това бързо. Погледна компаса на каишката на часовника си и тръгна на юг. Беше доста сигурен, че реката е на юг. Там беше лодката. На лодката щеше да е в безопасност.

Когато тръгна, малките зелени животни зацвърчаха възбудено и го последваха на почтително разстояние. Даде си сметка, че са десетки. В тъмнината очите им светеха със светлозелен блясък.

Цялото тяло го болеше. Всяка стъпка беше мъчителна. Едва запазваше равновесие. Губеше кръв и много, много му се спеше. Едва ли щеше да се добере до реката. Едва ли щеше да измине и двеста метра. Спъна се в някакъв корен и падна. Изправи се бавно. По изпоцапаните му с кръв дрехи полепнаха боклуци.

Погледна назад, към зелените очи, които го следваха, и се насили да продължи напред. Само още малко, помисли си. Тогава точно напред видя, че през листата се процежда светлина. Лодката ли беше това? Закрачи малко по-бързо, следван от цвърченето на прокомпсогнатусите.

Излезе от храсталаците и видя малка постройка — като градинска барака или караулка — с ламаринен покрив. Имаше квадратен прозорец, който светеше. Пак падна, надигна се на колене и измина разстоянието дотам пълзешком. Стигна до вратата, увисна на дръжката и отвори.

Вътре нямаше никого. От пода излизаха някакви тръби. Някога те бяха свързани с машини, но сега машините ги нямаше — на пода личаха ръждивите петна, където някога са били монтирани.

В ъгъла светеше електрическа крушка. Беше свързана с реле, така че се палеше само вечер. Нея беше видял през храсталаците. Нима на този остров имаше електричество? Как беше възможно? Все едно. Залитна напред и влезе. Затвори вратата зад себе си и се свлече на голия бетон. През мръсните стъкла видя компитата — подскачаха ядосано. Засега обаче беше в безопасност.

Разбира се, трябваше да продължи. По някакъв начин трябваше да се измъкне от този гаден остров. Да, но как, помисли си.

По-късно.

Щеше да мисли за всичко това по-късно.

Доджсън отпусна глава върху влажния бетон и заспа.

Караваната

Сара Хардинг постави алуминиевата шина на крака на малкото тиранозавърче. Животното още беше в безсъзнание, дишаше леко, не се движеше. Тялото му беше отпуснато. Кислородът шумолеше едва чуто.

Тя дооформи алуминиевото фолио в маншет, дълъг петнайсет сантиметра, и с малка четка започна да нанася смолата.

— Колко раптори има? — попита тя. — Когато ги видях, преброих девет, но не съм сигурна.

— Струва ми се, че са повече — каза Малкълм. — Единайсет или дванайсет.

— Дванайсет? — Вдигна очи към него. — На този малък остров?

— Да.

Докато размазваше смолата, вътрешността на караваната се изпълни с остра миризма, като на лепило.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Сара.

— Да — кимна Малкълм. — Че има твърде много.

— Прекалено много, Иън — каза тя, без да престава да работи. — Не мога да разбера. В Африка например активните хищници като лъвовете са разпръснати на големи площи. Пада се по един лъв на всеки десет квадратни километра. На места и на петнайсет. Екологията може да издържи само по толкова. На малък остров като този не би трябвало да има повече от пет раптора. Подръж това малко.

— Да, така е, но не забравяй, че плячката им тук е с големи размери… някои от тези животни тежат по двайсет-трийсет тона.

— Не съм убедена дали това е от значение, но да приемем, че е. Ще удвоя преценката си и ще кажа, че би трябвало да има десет раптора. Ти обаче твърдиш, че са дванайсет. Освен тях има и други големи хищници, като тиранозаврите например.

— Да, така е.

— Твърде много са — поклати глава тя.

— Животните тук са гъсто населени — отбеляза Малкълм.

— Не достатъчно гъсто. Изследванията на хищниците… независимо дали са тигрите в Индия или лъвовете в Африка… показват в общи линии, че на един хищник се падат около двеста животни, с които той се храни. Това означава, че за да се поддържат двайсет и пет хищника, на този остров трябва да има поне пет хиляди други животни, а това не е така.

— Не е.

— Колко животни общо има тук според теб?

Малкълм сви рамене.

— Към двеста. Най-много петстотин.

— Разликата е твърде голяма, Иън. Подръж тук малко, за да придърпам лампата.

Сара завъртя нагряващата лампа над крака на тиранозавърчето, за да втвърди смолата по-бързо, и намести кислородната маска.

— Островът не би могъл да поддържа толкова хищници — продължи тя. — Но въпреки всичко те са тук.

— Как би могло да се обясни? — попита Малкълм.

Сара поклати глава.

— Трябва да има източник на храна, за който не знаем.

— Изкуствен ли имаш предвид? Не мисля.

— Не изкуствен. Ако се хранят изкуствено, животните стават питомни. Не забелязах подобно нещо. Единствената друга възможност, която ми идва на ум, е тревопасните животни да се размножават много бързо, да растат бързо и да умират млади.

— Забелязах — каза Малкълм, — че и най-големите животни тук изглеждат по-малки, отколкото бих предположил. Като че ли не са се развили напълно. Може би хищниците ги убиват рано.

— Може би — кимна Сара. — Само че, ако популацията на хищниците се изхранваше само с наличните на острова животни, наоколо щеше да е осеяно със скелети и остатъци. Видял ли си такова нещо?

Малкълм поклати глава.

— Не. Всъщност, като се замисля, не съм видял нито един скелет.

— Аз също. — Дръпна лампата настрани. — Иън, има нещо странно на този остров.

— Знам — отвърна той.

— Да?

— Да, Подозирах го от самото начало.

Изтрещя гръмотевица. Равнината пред наблюдателницата беше тъмна и притихнала — чуваше се само далечното ръмжене на рапторите.

— Може би трябва да се връщаме — каза Еди угрижено.

— Защо? — учуди се Левин. Беше си сложил очилата за нощно виждане, доволен, че се е сетил да ги вземе. През тях светът изглеждаше оцветен в бледозелено. Съвсем ясно виждаше рапторите около останките на жертвата и изпотъпканата трева наоколо. Трупът отдавна беше изяден, но все още се чуваше хрущенето на костите, които рапторите глозгаха.

— Мисля си — отвърна Еди, — че сега, след като се стъмни, ще е по-безопасно в караваната.

— Защо? — попита Левин.

— Защото е много здрава. Вътре има всичко, от което се нуждаем. Нали не смяташ да прекараме нощта тук?

— Не, разбира се. За какъв ме вземаш? За някакъв фанатик?

Еди изсумтя.

— Нека останем още малко — добави Левин.

Еди се обърна към Торн.

— Шефе, ти какво ще кажеш? Скоро ще завали.

— Още малко. После ще се приберем заедно.

— На този остров има динозаври от пет години, а може би повече — каза Малкълм. — И не са се появявали никъде другаде. Изведнъж обаче миналата година морето започва да изхвърля трупове на мъртви животни по бреговете на Коста Рика, както и по други острови.

— Изхвърлили са ги теченията.

— Вероятно. Въпросът обаче е защо сега? Най-неочаквано, след цели пет години. Нещо се е променило, но ние не знаем… един момент.

Отиде до екрана на компютъра и се вгледа в него.

— Какво правиш? — попита Сара.

— Арби успя да се включи в старата мрежа — обясни той, — а в нея все още има данни за изследванията от осемдесетте години. — Премести мишката. — Все още не сме ги погледнали.

Най-накрая откри менютата с данните за изследванията и работните файлове. Започна да ги преглежда.

— Преди години са имали проблем с някаква болест. В лабораторията имаше достатъчно бележки за това.

— Каква болест?

— Не са били наясно.

— Сред природата се срещат заболявания, които се развиват много бавно — каза Сара. — Могат да минат пет или десет години, преди да се проявят. Причиняват ги вируси или приони… фрагменти протеин… като „луда крава“ например.

— Да, но тези болести се хващат само при ядене на заразена храна.

Сара замълча за момент.

— С какво според теб са ги хранили? Защото ако трябваше да отглеждам малки динозавърчета, щях да се питам какво ядат… Може би мляко, но…

— Да, мляко — кимна Малкълм, без да отделя поглед от екрана. — Първите шест седмици козе мляко.

— Това е логичен избор — каза Сара. — В зоологическите градини винаги използват козе мляко, защото не предизвиква алергични реакции. А след това?

— Чакай малко. Ще трябва да потърся.

Сара държеше крака на тиранозавърчето в ръце и чакаше смолата да се втвърди. Огледа шината, помириса я. Миризмата все още беше силна.

— Понякога животните пропъждат малките си, ако миришат на нещо друго. Надявам се, след като се втвърди, да не мирише така. Колко време мина?

Малкълм погледна часовника си.

— Десет минути. След още десет ще е готово.

— Ще ми се да занесем този приятел в гнездото му — каза Сара.

Блесна мълния. Двамата погледнаха към тъмния прозорец.

— Твърде късно е да го занесем тази вечер — възрази Малкълм. Все още търсеше в компютъра.

— Е? С какво са ги хранили ли? Добре. В периода от осемдесет и осма до осемдесет и девета… тревопасните са получавали извлек от растителна маса при схема по три пъти на ден, по… а хищниците…

Млъкна.

— С какво са хранили хищниците?

— С млян екстракт от животински протеини…

— От какво? Обикновено се получават от пуйки или кокошки, с добавка на антибиотици.

— Сара, използвали са екстракт от овце.

— Ами? Не е възможно.

— Правили са го. Имали са доставчик, който е преработвал смляно овче месо.

— Шегуваш се.

— Боя се, че не. Чакай да видя дали ще открия…

Разнесе се меко електронно писукане. На пулта пред него започна да мига червена лампа. След секунда външните прожектори на покрива на караваната се запалиха и окъпаха тревата наоколо с ослепителна халогенна светлина.

— Какво е това? — попита Сара.

— Сензорите — отговори Малкълм. — Нещо ги е активирало.

Той стана и отиде до прозореца. Видя само високата трева и тъмните дървета в далечината. Беше тихо, спокойно.

— Какво е станало? — попита Сара, без да се отделя от тиранозавърчето.

— Не знам. Не виждам нищо.

— А какво е активирало сензорите?

— Мисля, че мога да се досетя.

— Вятърът?

— Няма никакъв вятър.

— Хей, гледайте! — извика Кели.

Торн се обърна. От наблюдателницата се виждаха двете каравани и голото място около тях.

Външните прожектори светеха.

Торн откачи радиостанцията от колана си.

— Иън? Чуваш ли ме?

— Чувам те, Джак.

— Какво става?

— Не знам. Прожекторите се запалиха сами. Мисля, че нещо е активирало сензорите, но нямам представа какво. Нищо не се вижда навън.

— Въздухът изстива бързо — отбеляза Еди. — Може да се е образувало някакво течение.

— Иън? — попита Торн. — Всичко наред ли е?

— Да, съвсем. Не се безпокой.

— Оставихме чувствителността на тези сензори прекалено висока — обади се Еди. — Предупредих още в самото начало.

Левин се намръщи, но не каза нищо.

Най-накрая Сара пусна крака на тиранозавърчето, уви го в одеяло и го привърза за плота с ремъци. Приближи се до Малкълм и погледна през прозореца.

— Какво мислиш, че е? — попита го тя.

Малкълм сви рамене.

— Според Еди системата е прекалено чувствителна.

— Така ли е?

— Не знам. Не е подлагана на сериозни изпитания.

Огледа дърветата по периметъра на поляната, за да долови някакво движение. След това му се стори, че чува тихо хъркане, почти ръмжене. Долетя и отговор, някъде от другата страна. Отиде до отсрещния прозорец и пак се вгледа в тъмнината. Дойде и Сара, тя също впери поглед в притъмнелите дървета. Малкълм бе стаил дъх, беше напрегнат. След малко Сара въздъхна.

— Нищо не виждам, Иън.

— И аз.

— Било е фалшива тревога.

Тогава почувстваха вибрациите — дълбоко, резониращо тупкане по земята, което достигна до тях през пода на караваната. Малкълм погледна Сара. Очите ѝ се разшириха.

Знаеше какво беше това. Усетиха го отново, този път съвсем отчетливо.

— Иън… виждам го! — прошепна тя и посочи към най-близките дървета.

Той погледна натам.

— Какво?

Тогава съзря голямата глава — показваше се над листата и се обръщаше наляво и надясно, сякаш се ослушваше. Беше възрастен тиранозавър рекс.

— Иън — прошепна Сара отново, — има още един.

Вдясно от първия тиранозавър се появи главата на втори. Беше по-едър, женски. Животните изреваха и бавно излязоха от дърветата. Силната светлина ги заслепи и те запримигваха.

— Това родителите ли са?

— Не знам. Вероятно.

Малкълм погледна малкото. То все още беше в безсъзнание. Дишаше равномерно, одеялото се повдигаше и спускаше.

— Какво правят тук? — попита Сара.

— Не знам.

Животните продължаваха да стоят недалеч от дърветата. Сякаш се колебаеха, чакаха.

— Малкото си ли търсят?

— Сара, моля те.

— Питам сериозно.

— Това е абсурдно.

— Защо? Сигурно са разбрали, че е тук.

Тиранозаврите вдигнаха глави, стиснаха челюсти. Озърнаха се вляво и вдясно, съвсем бавно, после направиха крачка напред, към караваните.

— Сара — каза Малкълм, — гнездото е на километри оттук. Няма как да са разбрали.

— Откъде си сигурен?

— Сара…

— Нали самият ти твърдеше, че не знаем нищо за тези животни. Не знаем нищо за физиологията или биохимията им, за нервната им система, за поведението им. Не знаем нищо и за сетивата им.

— Да, но…

— Това са хищници, Иън. Имат отлично зрение, отличен слух, отлично обоняние.

— Да, предполагам, че е така.

— Но не знаем с какво друго разполагат.

— Какви способности? — попита Малкълм.

— Иън, има и други сетивни способности. Змиите долавят инфрачервените лъчи. Прилепите се ориентират с помощта на ултразвук. Птиците и костенурките улавят земното магнитно поле и благодарение на това мигрират. Възможно е динозаврите да имат сетивни способности, за които дори не подозираме.

— Сара, това е нелепо.

— Така ли? Тогава би ли ми обяснил защо са тук?

Динозаврите бяха притихнали недалеч от дърветата. Не издаваха никакви звуци, но продължаваха да движат главите вляво и вдясно.

Малкълм се намръщи.

— Сякаш се оглеждат — каза той.

— Срещу светлината на тези силни прожектори? Не, Иън, заслепени са и не биха могли да видят каквото и да било.

Малкълм си даде сметка, че е права, но животните продължаваха да обръщат главите си вляво и вдясно.

— Какво правят тогава? Душат ли?

— Не. Главите им са високо. Ноздрите им не се движат.

— Ослушват се?

Сара кимна.

— Може би.

— А какво чуват според теб?

— Може би малкото.

Той се обърна назад към плота.

— Сара, малкото е упоено.

— Знам.

— Не издава никакви звуци.

— Не издава звуци, които бихме могли да чуем. — Вгледа се в тиранозаврите. — Иън, все пак те правят нещо. Поведението им не е случайно, но ние не знаем какво означава.

Левин насочи очилата за нощно виждане към караваните и видя двата тиранозавъра, застанали недалеч от края на джунглата. Движеха главите си някак странно, едновременно.

Направиха няколко колебливи крачки към караваните, вдигнаха глави, огледаха се вляво и вдясно и след това сякаш взеха решение. Тръгнаха бързо, решително напред, през поляната.

— Светлината — долетя гласът на Малкълм по радиото. — Привлича ги светлината.

След миг прожекторите угаснаха и всичко потъна в тъмнина. Вторачиха се натам с присвити очи.

— Мисля, че това ги спря — обади се Малкълм.

— Какво става? — попита Торн Левин.

— Нищо особено.

— Какво правят?

— Стоят на едно място.

Тиранозаврите бяха спрели, сякаш объркани от внезапната промяна. Чуваше се ръмженето им, но то бе по-скоро израз на смущение. Въртяха големите си глави, отваряха челюсти, ала не продължаваха към караваните.

— Какво правят? — попита Кели.

— Чакат — отговори Левин. — Поне за момента.

Имаше чувството, че тиранозаврите са неспокойни. Караваните вероятно представляваха сериозна, тревожеща промяна в околната им среда. Може би щяха да се обърнат и да се отдалечат. Въпреки огромните си размери те бяха предпазливи, дори боязливи животни.

Изръмжаха още веднъж и той видя как се отправят към притъмнелите каравани.

— Иън, какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — прошепна Малкълм.

Клекнаха един до друг на пода, за да не се виждат през прозорците. Тиранозаврите приближаваха решително — усещаха стъпките на двете десеттонни животни.

— Идват право към нас!

— Забелязах — кимна той.

Първият тиранозавър стигна до караваната и застана толкова близо, че закри прозореца. Виждаха се само силните му крака и коремът. Главата му беше високо горе, извън полезрението на Сара и Малкълм.

Вторият отиде от другата страна. Двете животни започнаха да обикалят караваните, да ръмжат и пръхтят. От тежките им стъпки подът вибрираше. Усетиха специфичната миризма на хищник. Едното животно закачи обшивката и се чу метално стържене.

Малкълм се уплаши не на шега. Беше заради миризмата, помнеше я от миналото. Започна да се поти. Обърна се към Сара и видя, че следи с поглед движенията на тиранозаврите. Беше напрегната.

— Не се държат като животни, излезли на лов — отбеляза тя.

— Кой знае! Все пак това не са лъвове.

Единият тиранозавър изрева — страховито, оглушително.

— Това не е лов, Иън. Те търсят.

След миг вторият тиранозавър изрева в отговор и голямата му глава се наведе надолу, към прозореца. Малкълм се залепи за пода, а Сара се просна върху него. Обувката ѝ притисна ухото му.

— Всичко ще бъде наред, Сара — прошепна Малкълм. Тиранозаврите продължаваха да ръмжат. — Би ли се преместила малко?

Тя се дръпна настрани и той успя да надигне бавно глава и да погледне към прозореца. Голямото око на тиранозавъра се бе вторачило в него. Въртеше се в орбитата си. Големите челюсти се отваряха и затваряха. Топлият дъх на животното замъгляваше стъклото.

Главата се отдръпна назад и Малкълм пое дъх по-спокойно, но в следващия момент полетя обратно и се стовари върху караваната със страхотен трясък.

— Не се безпокой, Сара, караваната е много здрава.

— Нямам думи да ти опиша облекчението си — прошепна тя в отговор.

В това време удар нанесе другият тиранозавър. Окачването на осите изскърца. Двете животни започнаха да блъскат караваната от двете страни. Малкълм и Сара се затъркаляха по пода. Тя се опита да се улови за нещо, но още следващият удар я отпрати в другата посока. Подът се накланяше страховито. Оборудването изпопада от масите, задрънчаха изпочупени стъкла.

Изведнъж ударите престанаха и настъпи тишина.

Малкълм изсумтя и се надигна на коляно. Видя задницата на единия тиранозавър — животното се отдалечаваше.

— Какво да правим? — попита той едва чуто.

Радиостанцията изпращя.

— За Бога, изключи това нещо! — прошепна Сара.

Малкълм посегна към колана си и изключи апарата.

— Всичко е наред.

Сара запълзя по пода към биологичната лаборатория. Малкълм я последва и през прозореца видя по-големия тиранозавър, който гледаше към плота, на които беше малкото.

Ръмжеше тихо.

Спря за момент и пак се вгледа вътре.

Изръмжа.

— Тя иска малкото си, Иън — прошепна Сара.

— Добре, може и да си права. Аз лично нямам нищо против.

Бяха свити на пода, стремяха се да стоят извън полезрението на животното.

— Как да ѝ го дадем?

— Не знам. Можем да го избутаме през вратата.

— Има опасност да го настъпят.

— Кой го е грижа?

Големият женски тиранозавър изрева протяжно и заплашително.

— Сара…

Но тя вече се бе изправила и бе застанала пред тиранозавъра. Започна да му говори с мек, успокояващ глас:

— Всичко е наред… няма нищо… малкото е добре… Ей сега ще освободя ремъците и… можеш да ме гледаш…

Главата пред прозореца беше толкова огромна, че го закриваше изцяло. Сара видя как силните мускули помръдват кожата на врата. Челюстите леко се раздалечиха.

— Така… малкото е добре… да, ето виждаш ли… — Зае се да освободи ремъците с треперещи ръце.

— Какво правиш!? — прошепна Малкълм, приклекнал в краката ѝ.

Сара не промени тона си.

— Знам, че ти се струва налудничаво… но при лъвовете върши работа… понякога… Ето… малкото е свободно…

Сара махна одеялото и кислородната маска, без да престава да говори.

— А сега само трябва да… — вдигна малкото в ръце — … само трябва да ти го дам…

Изведнъж женският тиранозавър отдръпна главата си назад и блъсна стъклото на прозореца, което се напука и заприлича на гъста паяжина. Стана непрозрачно, но Сара видя как след миг притъмнява от движеща се сянка. Вторият удар го изби от рамката. Тя пусна малкото върху плота и отскочи назад. Муцуната на тиранозавъра се нарани от парчетата стъкло и потече кръв, но движенията му станаха някак деликатни. Подуши малкото, като започна от главата и продължи надолу по тялото, спря се за миг на шината и я облиза. Най-накрая положи долната си челюст върху гърдите му и остана така дълго време, без да помръдне. Само очите ѝ мигаха бавно, вторачени в Сара.

Малкълм видя, че от плота се стича кръв и понечи да стане. Сара го спря с ръка.

— Ш-ш-ш-ш — прошепна тя.

— Какво става?

— Проверява дали малкото има пулс.

Тиранозавърът изсумтя, отвори уста, внимателно взе малкото между зъбите си и го измъкна през прозореца. После се наведе и го остави на земята, извън полезрението им.

— Събуди ли се? Малкото дойде ли в съзнание? — попита Малкълм шепнешком.

— Ш-ш-ш-ш!

Чуха примлясване, меки, гърлени звуци. Сара се наведе напред, за да надникне през прозореца.

— Какво става? — попита Малкълм.

— Ближе го. Бута го с муцуна.

— И?

— Само това. Нищо повече.

— А малкото?

— Нищо. Не мърда. Прилича на мъртво. Колко морфин му бихме последния път?

— Не помня — отвърна той. — Откъде да знам?

Малкълм остана на пода, заслушан в мляскането. Най-накрая се чу и пронизително писукане.

— Събужда се! Иън, малкото се събужда!

Той пропълзя на колене и видя как майката се отдалечава с малкото в уста към джунглата.

— Какво ще направи?

— Мисля, че ще го занесе в гнездото.

Появи се и мъжкият тиранозавър, който последва женската. Малкълм и Сара ги проследиха с поглед.

— Размина ни се на косъм — отбеляза той.

— Да, така е — съгласи се тя.

Въздъхна и избърса кръвта от лакътя си.

Торн натисна бутона на радиостанцията и извика:

— Иън!? Там ли сте? Иън?

— Може би са изключили апарата си — обади се Кели.

Заваля лек дъжд и забарабани по покрива на наблюдателницата. Левин продължаваше да наблюдава караваните с очилата за нощно виждане.

— Какво правят животните? — попита Торн. — Някой вижда ли ги?

— Да, виждам ги — обади се Еди. — Май си отиват.

Всички извикаха възторжено, само Левин остана мълчалив и продължи да гледа през очилата. Торн го бутна по рамото.

— Е, всичко е наред, нали Ричард?

— Мисля, че не — отговори Левин. — Боя се, че допуснахме сериозна грешка.

Малкълм проследи с поглед отдалечаващите се тиранозаври през счупения прозорец. Сара, застанала до него, мълчеше, без да сваля очи от животните.

Заваля дъжд. През счупения прозорец започна да се стича вода. В далечината проблесна мълния и освети гигантските животни.

Те стигнаха до големите дървета, спряха и майката остави малкото на земята.

— Защо го правят? — попита Сара. — Би трябвало да се приберат в гнездото си.

— Не знам… може би…

— Може би малкото е мъртво — предположи Сара.

Но не беше — при следващата светкавица забелязаха, че се движи. Чуха и писъците му. След това единият от възрастните тиранозаври го вдигна с челюстите си и го закрепи върху високите клони на едно дърво.

— О, не! — възкликна Сара и поклати глава. — Нещо не е наред, Иън. Това никак не ми харесва.

Женската остана при малкото още известно време, за да се увери, че няма да падне, после се обърна, отвори уста и изрева.

Мъжкият отговори.

Двете животни се втурнаха към караваните с пълна скорост.

— Боже! — възкликна Сара.

— Дръж се! — изкрещя Малкълм. — Става лошо!

Ударът беше страхотен — двамата излетяха чак при отсрещната стена. Сара изпищя и падна. Малкълм си удари главата и се свлече на пода. Видя звезди. Караваната се залюля върху ресорите си, които изскърцаха мъчително. Тиранозаврите изреваха и отново се хвърлиха напред.

Малкълм чу Сара да крещи името му. Караваната се обърна на една страна. Той се сви — около него заваляха лабораторни стъкленици и оборудване. Когато отново вдигна поглед, всичко беше на една страна. Счупеният прозорец беше точно над главата му. Почувства на лицето си капчици дъжд. Блесна мълния и тогава видя голямата озъбена глава, надвесена над него. Чу как ноктите на животното драскат по обшивката, после муцуната изчезна. След малко двата тиранозавъра изреваха и продължиха да бутат караваната.

— Сара! — извика Малкълм и я видя някъде отзад, миг преди всичко отново да се завърти още веднъж. Караваната застана на покрив. Той запълзя по тавана, за да стигне до Сара. Вдигна поглед нагоре и видя оборудването, закрепено към масите. От няколко места капеха течности. Нещо опари рамото му, чу свистене и си даде сметка, че го е заляла киселина.

Сара пъшкаше някъде в тъмнината напред. Видя я при следващата мълния — лежеше свита недалеч от гумената хармоника между двете каравани. Гумата беше усукана и проходът беше затворен, а това означаваше, че втората каравана все още е изправена. Това беше безумие. Всичко беше безумно.

Тиранозаврите продължаваха да реват. Чу се лек гръм и свистене — хапеха гумите. Жалко, че не опитват кабела за захранването, каза си. Това наистина би ги изненадало.

Неочаквано чудовищата нанесоха още един удар и караваната се плъзна. После още един. Караваната падна върху едната си страна.

Успя да достигне до Сара. Тя се улови за него и промърмори:

— Иън.

Едната половина от лицето ѝ беше тъмна. Когато проблесна следващата светкавица, видя, че е кръв.

— Добре ли си?

— Да — отговори тя и избърса кръвта от окото си с опакото на ръката. — Виждаш ли какво е?

След малко видя — малко под линията на косата ѝ се беше забило голямо парче стъкло. Извади го и притисна с ръка внезапно рукналата кръв. Бяха в кухнята — Малкълм протегна ръка към печката и взе някаква кърпа. Опря я до челото на Сара и видя как потъмнява.

— Боли ли?

— Не е страшно.

— Струва ми се, че раната не е много лоша — каза той.

Тиранозаврите продължаваха да реват.

— Какво правят? — попита тя. Гласът ѝ прозвуча глухо.

Последва нов страхотен удар. Този път караваната се плъзна странично и сякаш измина много по-голямо разстояние от преди. Плъзгаше се настрани… и надолу.

Плъзгаше се надолу.

— Бутат ни — каза Малкълм.

— Накъде, Иън?

— Към края на поляната. — Последва нов удар и ново плъзгане. — Бутат ни към пропастта.

Пропастта беше поне сто метра отвесни скали, спускащи се към долината долу.

Нямаше да оцелеят след подобно падане.

Сара взе кърпата сама и отблъсна ръката му.

— Направи нещо.

Малкълм се отдръпна от нея, готов да посрещне следващия удар. Не знаеше какво да направи. Нямаше никаква представа какво би могъл да направи. Караваната беше преобърната, всичко приличаше на безумен кошмар. Рамото го болеше и чувстваше как киселината продължава да разяжда ризата му. Или може би кожата? Пареше силно. В караваната беше тъмно, захранването беше прекъснато, навсякъде се търкаляха счупени стъкла, а той…

Нямаше захранване.

Понечи да се изправи, но следващият удар го запрати към стената и той удари главата си в хладилника. Вратата му се отвори и навън изпадаха кутии със студено мляко, стъклени бутилки, пакети… Но лампата вътре не светеше.

Защото нямаше захранване.

Малкълм, паднал по гръб, погледна през прозореца и видя огромния крак на тиранозавъра. Блесна светкавица. Кракът се вдигна, за да нанесе нов удар, караваната се плъзна още по-нататък, металът изскърца зловещо, наклониха се още повече.

— По дяволите! — изруга Малкълм.

— Иън…

Но беше твърде късно — металът скърцаше и стенеше, далечният край хлътна надолу, не преставаха да се плъзгат. В началото беше бавно, после стана по-бързо, стената, върху която бяха, пропадна, всичко пропадаше. Сара се хлъзна покрай него и се улови за ризата му. Тиранозаврите ревяха победоносно.

Падаме в пропастта, каза си.

Без да знае какво друго да направи, той се хвана за вратата на хладилника и увисна за нея. Беше студена, мокра. Караваната продължаваше да се свлича надолу и да скърца. Малкълм почувства как металът се изплъзва от пръстите му… изплъзва… Тогава изпусна вратата и полетя надолу, съвършено безпомощен. Видя как седалката на шофьора полита към него, но преди да я достигне, се удари в нещо в тъмнината, почувства срязваща болка и се сви надве.

Бавно, постепенно всичко наоколо потъна в тъмнина.

Дъждът барабанеше по покрива на наблюдателницата и се изливаше като из ведро от всички страни. Левин избърса лещите на очилата и после пак ги вдигна към очите си.

— Какво става? — попита Арби.

— Не мога да кажа — отговори Левин. В този порой беше трудно да се види каквото и да било. Малко преди това наблюдаваха с ужас как двата тиранозавъра блъскаха караваната към пропастта. За огромните животни тежестта не бе проблем — Левин прецени, че общата маса на двете животни е около двайсет тона, докато двете каравани тежаха не повече от два. След като успяха да ги обърнат, ги блъскаха по мократа трева с лекота.

— Защо го правят? — попита Торн.

— Подозирам — отговори Левин, застанал до него, — че сме нарушили територията им.

— С какво?

— Не забравяй с какво си имаме работа. Тиранозаврите може да демонстрират сложно поведение, но до голяма степен то е инстинктивно, необмислено, закодирано. Тиранозаврите бележат територията си. Това не е резултат на умствена дейност — мозъците им са твърде малки, — а на инстинкт. Инстинктивното поведение се задейства по определени механизми. Боя се, че като преместихме малкото тиранозавърче, ние сме променили представата им за територията и сега според тях тя включва и поляната с караваните. Сега ще я защитават и поради това ще изтласкат караваните оттам.

Блесна мълния и всички в един ужасяващ момент видяха какво става.

Първата каравана висеше над пропастта. Държеше се само на гумената хармоника.

— Гумата няма да издържи! — извика Еди. — Ще се скъса всеки момент!

В блясъка на следващата мълния видяха как тиранозаврите блъскат втората каравана — упорито и методично.

Торн се обърна към Еди.

— Отивам.

— Ще дойда с теб.

— Не, стой с децата.

— Но ти ще имаш нужда от…

— Остани с хлапетата! Не можем да ги оставим сами!

— Но Левин би могъл да…

— Не, остани ти! — извика Торн и започна да слиза по хлъзгавата конструкция към джипа долу. Арби и Кели го гледаха. Скочи в колата, включи мотора. Вече мислеше за разстоянието до поляната. Беше около пет километра, може би повече. Дори и да караше бързо, щеше да стигне едва след седем-осем минути.

Тогава щеше да е твърде късно. Нямаше да стигне навреме.

Но трябваше да опита.

Сара Хардинг чу ритмично скърцане и отвори очи.

Всичко бе тъмно — бе загубила ориентация. След това светна мълния и тя видя долината — на стотина метра отдолу. Поклащаше се леко напред-назад.

Гледаше през предното стъкло на караваната, увиснала над пропастта. Вече не падаха, но висяха опасно над пропастта.

Самата тя лежеше напряко върху седалката зад волана, която се бе откъснала от мястото си и бе разбила един пулт на стената — висяха проводници, проблясваха сигнални лампички.

Кръвта в лявото око ѝ пречеше да вижда. Измъкна края на ризата си и откъсна две ивици плат. Едната сгъна, за да направи тампон, и я притисна към раната на челото си. Другата привърза около главата си като превръзка. За момент болката стана нетърпима и Сара стисна зъби, докато премине.

Някъде отгоре се чуваха удари. Тя обърна глава и видя цялата дължина на караваната, увиснала вертикално. Малкълм беше на около три метра по-нагоре, проснат върху краката на една от лабораторните маси. Не мърдаше.

— Иън? — извика Сара.

Не отговори. Не помръдна.

Караваната се разтресе отново, проскърца. Тогава разбра какво се бе случило — първата каравана висеше над пропастта и се люлееше свободно в пространството. Все още се държеше за задната, която бе горе, на равното. Свързваше ги само гумената хармоника. Тиранозаврите продължаваха да бутат.

— Иън! — извика тя. — Иън!

Стъпи на краката си, без да обръща внимание на болката. Зави ѝ се свят. Зачуди се колко ли кръв е изгубила. Започна да се катери — облегалката на изкъртената седалка, после краката на първата лабораторна маса. Успя да се улови за една завинтена за стената ръкохватка. Караваната се люлееше под краката ѝ.

След това се хвана за вратата на хладилника, промуши пръсти през решетката на един от рафтовете вътре… Опита дали е здрава и увисна на нея с цялото си тегло. Бавно успя да повдигне крака си и да стъпи в самия хладилник, после изтегли тялото си нагоре и успя да улови дръжката на фурната.

Истински алпинизъм, само че в някаква проклета кухня, помисли си.

Скоро стигна до Малкълм. Видя размазаното му лице. Стенеше. Опита да прецени дали раните му са опасни.

— Иън? — повика го.

Очите му бяха затворени.

— Съжалявам.

— Остави това.

— Аз те забърках в това.

— Иън? Можеш ли да се движиш? Добре ли си?

Той простена.

— Кракът ми.

— Иън, трябва да направим нещо.

Отгоре се разнесе ревът на тиранозаврите. Струваше ѝ се, че е слушала този рев цял живот. Караваната се поклащаше и по малко пропадаше. Кракът ѝ се изплъзна от хладилника и тя увисна изцяло на вратичката на фурната. Долният край на караваната беше на около пет метра.

Знаеше, че вратичката няма да издържи дълго.

Заопипва трескаво с крака, докато най-накрая не докосна нещо солидно. Стъпи. Погледна назад и видя, че е върху ръба на умивалника. Опита да намести стъпалото си, завъртя ръчката на крана и водата заля ботуша ѝ.

Тиранозаврите продължаваха да реват и да блъскат. Караваната пропадаше все повече.

— Иън, нямаме много време. Трябва да направим нещо.

Той надигна глава и я погледна с безизразни очи. Отново проблесна мълния. Устните му се раздвижиха.

— Електричество…

— Какво искаш да кажеш?

— Електричеството е прекъснато.

Нямаше представа какво има предвид. Разбира се, че беше изключено. Спомни си — той самият го бе изключил преди известно време. Когато тиранозаврите приближаваха. Светлината ги бе обезпокоила, може би щеше да помогне и сега.

— Искаш да включа електричеството ли?

Малкълм кимна едва забележимо.

— Да, включи го.

— Как, Иън? — огледа се в тъмнината.

— Има табло.

— Къде?

Не ѝ отговори. Сара протегна ръка, стисна рамото му, разтърси го.

— Къде е, Иън?

Посочи надолу.

Сара погледна нататък, видя висящите жици.

— Не мога. Счупено е.

— Нагоре…

Едва го чуваше. Спомни си, че в началото на втората каравана имаше още едно такова табло. Ако успееше да се добере до него, може би щеше да включи електричеството.

— Добре, Иън, ще опитам.

Започна да се катери. Долната част на караваната сега беше на десет метра под краката ѝ. Тиранозаврите ревяха и блъскаха. Тя продължаваше нагоре.

Смяташе да мине през гуменото съединение, но когато стигна до него, видя, че е невъзможно. Беше усукано, нямаше никаква пролука.

Нямаше как да се качи във втората каравана.

Чуваше рева.

— Иън!

Погледна надолу, Малкълм не помръдваше.

Изведнъж, както висеше така, си даде сметка, че е победена. Още няколко удара отгоре и щяха да полетят в пропастта. Не бяха в състояние да направят нищо. Нямаха никакво време. Висеше в тъмнината, нямаше електричество, нямаше нищо…

Или? Някъде в тъмното, съвсем близо, чу жужене. Може би и тук, в този край на караваната имаше табло?

Ръцете и краката я боляха от усилието. Потърси с очи. Беше съвсем близо до задната част. Ако имаше второ табло, би трябвало да е някъде тук. Погледна през едното си рамо, после назад, през другото.

Не видя табло.

Ръцете я боляха нетърпимо.

— Иън, моля те!

Никакво табло.

Не беше възможно. Продължаваше да чува жуженето. Просто не го виждаше. Трябваше да го намери. Огледа се още веднъж, вляво, после вдясно и при следващата мълния най-после го видя сред причудливите сенки. Беше на десетина сантиметра от главата ѝ. Виждаше го обратно, но бутоните личаха съвсем ясно в тъмнината. Тъмни. Ако знаеше кой трябва да натисне…

По дяволите.

Пусна дясната си ръка, увисна на лявата и натисна всички бутони, които успя да напипа. Вътрешността на караваната се освети — всички лампи горяха.

Продължи да натиска копчетата едно след друго. Няколко дадоха на късо — изскочиха искри, появи се дим. Не се отказа.

Изведнъж страничният монитор оживя на сантиметри от лицето ѝ. Първо се появиха размазани петна, но после картината се оправи и тя видя тиранозаврите, надвесени над втората каравана. Късите им предни крайници се докосваха до нея, силните им задни крака я ритаха и блъскаха. Натисна още няколко бутона. Последният имаше метално защитно капаче. Сара го отвори и натисна копчето отдолу.

На монитора видя как огромните животни изчезнаха зад облак искри и чу гневният им рев. След това мониторът изгасна, около лицето на Сара също запрескачаха искри, лампите угаснаха и всичко отново потъна в тъмнина.

Последва продължителна тишина.

След малко безмилостното блъскане горе започна отново.

Торн

Чистачките се мятаха вляво и вдясно като побеснели. Торн вземаше завоите бързо въпреки силния дъжд. Погледна часовника си. Бяха минали две минути, може би три.

Или повече. Не беше сигурен.

Пътят беше кален, хлъзгав и опасен. Минаваше през дълбоки локви. И всеки път стаяваше дъх. Системите на колата бяха направени така, че да работят и в най-проливния дъжд, но това все пак беше техника и човек не можеше да е сигурен. Всяка нова локва беше изпитание. Успешно, до този момент. Три минути.

Най-малко три.

Пътят направи завой, разшири се и при следващата светкавица Торн забеляза голяма локва. Ускори, за да мине през нея. Колелата заливаха страничните прозорци с фонтани кална вода. Прекоси я и продължаваше напред. Продължаваше напред! Когато обаче тръгна нагоре по склона, видя, че стрелките на уредите заиграха като побеснели. Нещо запуши, под капака изскочи искра и Торн разбра, че е станало фатално късо съединение. Колата притихна и спря.

Четири минути.

Остана за миг на мястото си, заслушан в барабаненето на дъжда по покрива. Завъртя контактния ключ, ала не последва нищо.

Смърт.

Дъждът продължаваше все така силно. Торн седеше на седалката и се взираше в тъмнината напред. В този момент радиото на седалката до него изпращя.

— Шефе, наближаваш ли?

Торн се опита да прецени къде се намира. Оставаха му най-малко два километра, може би повече.

— Не, Еди. Стана късо.

— Какво?

— Еди, колата не върви. Аз съм…

Млъкна.

Забеляза нещо. В началото на завоя напред видя някакъв червен отблясък.

Присви очи, за да е сигурен. Да, очите не го лъжеха. Беше истина — червен отблясък.

— Шефе, чуваш ли ме?

Торн не отговори. Грабна радиостанцията и карабината, изскочи от колата и хукна нагоре по склона. Скоро стигна до червения джип, изоставен в средата на пътя. Задните габарити светеха. Единият фар беше счупен и блестеше в бяло. Хукна напред, за да надникне в купето. Вътре нямаше никой. Вратата откъм шофьора дори не беше затворена, ламарината ѝ беше хлътнала. Торн се качи, заопипва основата на кормилото… да, ключовете бяха там. Даде контакт. Моторът заработи.

Включи на скорост и потегли. След още няколко завоя най-после видя лабораторията, сви вляво и фаровете му осветиха поляната и тиранозаврите, които блъскаха караваната.

Стреснати от новопоявилите се светлини, двете животни се обърнаха едновременно и изреваха към джипа. Изоставиха караваната и се втурнаха към него. Торн превключи на задна скорост и подкара с пълна газ, но след малко установи, че тиранозаврите не го преследват.

Вместо това бягаха като обезумели по диагонал, към едно дърво недалеч. Стигнаха до него и спряха, вдигнали нагоре глави. Торн угаси фаровете и зачака. Сега виждаше животните само от време на време, на светлината от мълниите. При поредния трясък успя да види, че свалят малкото от дървото и го побутват с муцуни. Явно неочакваното му пристигане ги бе накарало да се разтревожат за малкото си.

При следващата светкавица тиранозаврите не се виждаха никъде. Наистина ли си бяха отишли? Или се спотайваха някъде наблизо? Торн свали стъклото на прозореца и показа главата си навън. Тогава чу странното, продължително пищене. Приличаше на вой на животно, но беше твърде постоянен, твърде продължителен. Докато се ослушваше, си даде сметка, че е нещо друго — метал.

Запали фаровете и подкара бавно напред. Тиранозаврите наистина ги нямаше. Видя втората каравана. Тя продължаваше да се хлъзга напред, съвсем бавно към ръба на пропастта, при което се получаваше пискливият метален звук.

— Какво прави сега? — извика Кели.

— Кара напред — отговори Левин, който не преставаше да гледа през очилата. — Приближава караваната. И…

— Какво? — попита тя. — Какво прави сега?

— Обикаля около едно дърво. Голямо дърво, край поляната.

— Защо?

— Вероятно увива въжето от лебедката — каза Еди. — Не виждам друга причина.

Замълчаха за момент.

— Какво прави сега? — попита Арби.

— Слезе от джипа. Тича към караваната.

Торн коленичи в калта, стиснал голямата кука на лебедката. Караваната продължаваше да се плъзга напред, но той успя да пропълзи под нея и да увие въжето около задната ос. Дръпна пръстите си точно в момента, когато въжето се обтегна и куката зацепи във въжето. Изтърколи се встрани и се измъкна. Караваната обтегна въжето почти с удар и подскочи — гумите ѝ паднаха на мястото, на което преди секунда беше тялото му.

Металното въже се изопна, цялата носеща част на караваната заскърца недоволно.

Но издържа.

Торн надникна в караваната, после се вгледа внимателно в гумите на джипа — не се движеха. Беше увил въжето около дървото и при това положение тежестта му беше достатъчна, за да задържи караваната.

Качи се в джипа, за да дръпне ръчната спирачка, и чу гласа на Еди:

— Шефе, шефе!

— Слушам те, Еди.

— Успя ли да ги спреш?

— Да. Вече не се движат.

— Много добре. Само че слушай. Знаеш, че изобщо не бяхме предвидили гумената хармоника за…

— Знам, знам, Еди. Ще помисля върху това.

Изскочи навън и хукна към караваната. Отвори страничната врата и влезе. Не се виждаше добре. Всичко беше преобърнато и изпочупено. Стъпваше по парчета стъкло. Прозорците бяха счупени. Вдигна радиостанцията към устата си.

— Еди?

— Да, шефе.

— Трябва ми въже.

Знаеше, че Еди е взел какво ли не.

— Шефе…

— Само ми кажи къде е.

— В другата каравана.

Торн се блъсна в една маса и изсумтя:

— Страхотно.

— Може да има малко найлоново въже в шкафчето с принадлежностите, но не знам колко метра е.

Гласът му не прозвуча много уверено. Торн тръгна покрай стените и започна да отваря шкафчетата. Бяха заключени. Онова с принадлежностите беше малко по-нататък. Може би щеше да намери въже. Да, трябваше му въже.

Караваната

Сара Хардинг, все още увиснала на ръце в горния край на караваната, се вгледа в усуканата гума, зад която беше втората каравана. Тиранозаврите бяха престанали да я блъскат, вече не се движеха надолу, но… по лицето ѝ започна да капе вода и тя знаеше какво означава това.

Гумата бе започнала да се къса. Погледна нагоре и видя образувалата се цепнатина, металната спирала и мрежестата тъкан. След малко тъканта щеше да се разкъса окончателно, спиралата да се развие и…

Оставаха им няколко минути, преди увисналата каравана окончателно да се откъсне и да полети надолу в пропастта.

Слезе при Малкълм и се закрепи до него.

— Иън?

— Знам — отвърна той и поклати глава.

— Иън, трябва да се измъкнем оттук.

Грабна го под мишниците и се опита да го изправи.

— Идваш ли с мен?

Малкълм поклати глава отрицателно, победен. И преди беше виждала това изражение, поражението, примирението. Ненавиждаше го. Тя никога не се предаваше. Никога.

Малкълм простена.

— Не мога.

— Трябва.

— Сара…

— Не искам да те слушам. Няма за какво да си говорим. Тръгваме и толкова.

Задърпа го. Той простена, но все пак се надигна. Тя напрегна всичките си сили и успя да го освободи от краката на масата. Следващата мълния сякаш му даде сили. Успя да се изправи върху железата, да запази равновесие.

— Какво ще правим?

— Не знам, но ще се махнем оттук… Има ли въже?

Той кимна едва забележимо.

— Къде?

Посочи надолу, към предната част.

— Там долу, под арматурното табло.

— Хайде.

Тя се разкрачи и опря стъпалата си в двете срещуположни стени — като алпинист в комин. Двайсет метра по-надолу беше арматурното табло.

— Добре, Иън. Тръгваме.

— Няма да успея, Сара. Сериозно.

— Тогава ще те пренеса — каза тя.

— Но…

— Стига, по дяволите! Тръгваме!

Малкълм се напрегна, улови се за нещо с треперещи ръце. Десният му крак се влачеше. Сара почувства тежестта му. Стори ѝ се огромна, имаше чувството, че ще полети надолу. Малкълм обви шията ѝ с ръце, щеше да я задуши. Тя пое рязко дъх, спусна назад двете си ръце, улови го за бедрата и леко го повдигна, за да може той да я хване по-добре. Най-накрая започна да диша нормално.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Тръгваме.

Започна да се спуска надолу по вертикалния коридор, като се улавяше за каквото намери. На места имаше ръкохватки, а където нямаше, се държеше за дръжките на шкафове и чекмеджета, крака на маси, дори и мокета на пода, който не издържаше тежестта им и се късаше. На едно място мокетът се скъса на дълга ивица и двамата се хлъзнаха надолу. Сара успя да се закрепи с крака и да спре падането. Малкълм дишаше тежко. Ръцете му, увити около шията ѝ, трепереха.

— Силна си — каза той.

— Да, но все пак съм жена — отговори тя мрачно.

Оставаше само метър и половина до таблото. Метър. Напипа някаква дръжка на стената и отпусна крака надолу. Пръстите ѝ докоснаха кормилото. Приклекна бавно и остави Малкълм върху таблото.

Караваната скърцаше и се люлееше. Сара заопипва под таблото, напипа някаква кутия, отвори я. От нея с дрънчене се изсипаха някакви инструменти. Най-накрая намери въжето — найлоново, поне двайсет метра.

Надигна се погледна надолу, към дъното на пропастта. Вратата откъм кормилото беше точно до нея. Натисна дръжката и я отвори. Вратата се удари във външната стена на караваната и Сара почувства дъжда.

Показа се малко навън и погледна нагоре. Видя гладката метална обшивка, по която нямаше за какво да се уловиш. Отдолу обаче, прецени тя, трябваше да има оси, кутии и други удобни за стъпване неща. Наведе се, за да погледне, и в този момент чу дрънкане на метал.

— Най-накрая — възкликна някой и пред очите ѝ изникна едър силует. Беше Торн, който се бе спуснал по долната страна на караваната.

— За Бога! — каза той. — Какво чакате? Писмена покана ли? Да се махаме оттук!

— Забавихме се заради Иън — отвърна тя. — Ранен е.

Типично, помисли си Кели, докато гледаше Арби. Когато станеше напечено, не беше в състояние да направи нищо. Твърде много емоции, твърде много напрежение, започваше да трепери, да се държи странно. Арби отдавна се бе обърнал с гръб към караваните и сега гледаше в обратната посока, към реката. Като че ли нищо не се бе случило. Типично.

Кели се обърна отново към Левин.

— Какво става сега?

— Торн току-що влезе — отговори той, без да сваля очилата.

— Влязъл е? Къде? В караваната ли?

— Да. А сега… някой излиза.

— Кой?

— Мисля, че е Сара. Излизат.

Кели присви очи в тъмнината, за да се опита да види. Дъждът бе почти спрял. Сега само ръмеше. Караваната все още висеше над пропастта. Стори ѝ се, че вижда някаква фигура, прилепнала към шасито отдолу, но не беше сигурна.

— Какво прави?

— Катери се.

— Сама?

— Да — отговори Левин. — Сама.

Сара Хардинг се измъкна през вратата и изви тялото си в дъжда. Не погледна надолу. Знаеше как изглежда отвесната стометрова пропаст. Усещаше люлеенето на караваната. Бе прехвърлила въжето през раменете си и сега опипом успя да намери опора за крака си и да стъпи — вероятно на скоростната кутия. С ръка се улови за някакъв кабел и се прехвърли.

Торн бе влязъл вътре.

— Няма да измъкнем Малкълм оттук без въже — каза той. — Можеш ли да се изкачиш горе?

Блесна мълния. Сара успя за миг да зърне долната част на караваната, блестяща и мокра от дъжда, покрита на места с машинно масло. После всичко отново потъна в тъмнина.

— Сара, ще се справиш ли?

— Да — отговори тя.

Протегна ръце нагоре и започна да се катери.

— Къде е тя? Какво става? Всичко наред ли е? — питаше Кели непрекъснато.

Левин наблюдаваше през очилата за нощно виждане.

— Катери се — отговори той.

Арби чуваше гласовете им далечни и неясни. Беше се обърнал с гръб, вторачен към реката и тъмната равнина. Очакваше нетърпеливо следващата светкавица. Искаше да се увери, че е истина това, което бе видял преди малко.

Не си спомняше как, но в края на краищата с много усилия, хлъзгания и залиталия успя да се изкачи до ръба на пропастта и да се прехвърли горе. Нямаше време за губене. Пропълзя под втората каравана, уви въжето около оста, завърза го здраво и хвърли другия край на Торн.

— Джак! — извика тя.

Торн, застанал на вратата на караваната, улови въжето и го привърза около гърдите на Малкълм. Той простена.

— Хайде — извика Торн.

Улови Малкълм през кръста и успя да го извади навън — стъпиха на скоростната кутия.

— Боже! — изпъшка Малкълм, когато погледна нагоре.

Сара започна да го тегли. Въжето се изпъна.

— Използвай ръцете си — каза Торн. Малкълм започна да се издига. Скоро се оказа три метра по-нагоре. Сара беше някъде на ръба, но Торн не я виждаше, защото тялото на Иън пречеше. Започна да се катери мъчително — повърхността на караваната отдолу беше хлъзгава. Трябваше да я направя грапава, помисли си. Само че на кого би му хрумнало, че ще стане така?

Представи си как гумената хармоника горе се къса все повече, как тъканта не издържа…

Продължи да се катери — стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър.

При следващата светкавица видя, че вече са близо до върха.

Сара беше на ръба и протегна ръка, за да помогне на Малкълм. Той разчиташе предимно на ръцете си. Боляха го, но въпреки това продължаваше. Още малко… Най-накрая тя успя да улови яката на ризата му и да го изтегли. Той се прехвърли през ръба и изчезна от погледа на Торн.

Продължи да се изкачва. Краката му се хлъзгаха. Ръцете го боляха.

Придвижваше се нагоре.

Сара протегна ръка.

— Хайде, Джак — извика тя.

Още малко и щеше да го улови.

Изведнъж гумата се скъса с рязък звук, караваната хлътна с цели три метра.

Торн се закатери по-бързо. Сара все още го чакаше с протегната ръка.

— Хайде, Джак, ще успееш.

Той продължаваше, вече без да гледа, стиснал здраво въжето. Ръцете и раменете го боляха, въжето се хлъзгаше. Уви го около китката си, за да се задържи. В последния момент се подхлъзна и почувства остра болка в скалпа.

— Съжалявам за това — каза Сара, след като го задърпа за косата. Заболя го силно, но му беше все едно, не обръщаше внимание, защото виждаше как спиралата се разкъсва все повече и как караваната пропада все по-надолу. Сара го теглеше нагоре — беше невероятно силна. След секунда пръстите му напипаха мокра трева и той се прехвърли над ръба — най-после.

Отдолу гумената хармоника започна да се къса на тласъци, с поредица резки чаткания. След миг караваната полетя надолу в пропастта, ставаше все по-малка и по-малка, и се разби в скалите с глух трясък. Приличаше на смачкан хартиен плик.

— Благодаря — каза Торн на Сара.

Тя се отпусна тежко на земята край него. От превързаното ѝ чело течеше кръв. Отпусна пръсти и от тях падна кичур мокра сива коса.

— Каква нощ! — отрони тя.

Наблюдателницата

— Успяха! — извика Левин.

— Всички ли? — попита Кели.

— Да, всички.

Кели заподскача от радост.

Арби се обърна и измъкна очилата от ръцете на Левин.

— Е, чакай малко… — възнегодува Левин.

— Трябват ми — прекъсна го Арби. Обърна се, вторачен в тъмната равнина. В началото не видя нищо освен зелени петна. Напипа копчето за фокусиране и го завъртя. Образът се изясни.

— Какво толкова има? — попита Левин. — Това е скъп прибор…

Тогава чуха съскането. Съвсем близо.

Арби видя рапторите съвсем ясно, в бледозелени оттенъци. Бяха дванайсет и се движеха близо един до друг през тревата в посока към наблюдателницата. Едно от животните беше най-отпред и, изглежда, беше водачът, макар че не личеше в глутницата да има някаква организация. Рапторите съскаха и ръмжаха, облизваха кръвта от челюстите си и бършеха муцуни с предните си крайници — странно интелигентен, почти човешки жест. В очилата за нощно гледане очите им блестяха в светлозелено.

Като че ли не бяха видели наблюдателницата. Нито веднъж не погледнаха към нея, но определено се движеха натам.

Левин измъкна очилата от Арби и каза:

— Извинявай, мисля, че ще се справя по-добре.

— Ако не бях аз, нямаше да обърнете никакво внимание — възропта Арби.

— Тихо — изсумтя Левин, вдигна очилата и въздъхна при гледката. Дванайсет раптора на около двайсетина метра.

— Виждат ли ни? — попита Еди.

— Не. И вятърът духа насам, така че не могат и да ни подушат. Предполагам, че следват пътеката, която минава покрай нас. Ако пазим тишина, ще ни отминат.

Радиостанцията на Еди изпращя. Той веднага я изключи.

Всички се вторачиха в равнината. Нощта бе станала тиха и спокойна. Дъждът спря и луната се показваше през разкъсващата се облачност. Приближаващите животни изпъкваха като тъмни силуети на фона на сребристата трева.

— Могат ли да се качат тук? — попита Еди.

— Не виждам как — отвърна Малкълм шепнешком. — Намираме се на близо двайсет метра над земята. Мисля, че няма да имаме проблеми.

— Нали каза, че могат да се катерят по дърветата?

— Ш-ш-ш-ш. Това не е дърво. Сега всички клякайте и пазете тишина.

Малкълм се присви от болка, когато Торн го положи на масата във втората каравана.

— Нямам късмет с тези експедиции, нали?

— Така е — кимна Сара. — А сега стой спокойно.

Торн освети крака му с фенерче, а Сара разкъса крачола на панталона му. На дясното бедро имаше дълбока рана и беше загубил много кръв.

— Имаме ли аптечка? — попита Сара.

— Мисля, че има една навън, където държим мотоциклета.

— Донеси я.

Торн излезе. Малкълм и Сара останаха сами. Тя освети раната и я разгледа внимателно.

— Зле ли е? — попита той.

— Можеше и да е по-зле. Ще оцелееш — отговори тя с насмешка.

Всъщност раната беше много дълбока и достигаше почти до костта. По една случайност артерията не беше засегната — за късмет. Но беше много замърсена — по червената срязана плът бяха полепнали всевъзможни боклуци, сламки, пръст. Трябваше да я почисти, но първо щеше да почака, докато му подейства морфинът.

— Сара — каза Малкълм, — дължа ти живота си.

— Това е без значение, Иън.

— Не, не е без значение.

— Иън — каза тя и го погледна, — тази откровеност не ти подхожда.

— Ще мине — каза той и се усмихна мъчително. Болеше го.

Торн се върна с аптечката. Сара напълни спринцовката, изтласка въздуха и я заби в рамото на Малкълм.

— Ох! — извика той. — Колко ми сложи?

— Много.

— Защо?

— Защото трябва да почистя раната, а без упойка това никак нямаше да ти хареса.

Малкълм въздъхна и се обърна към Торн.

— Винаги знае какво да отговори, нали? Е, Сара, покажи на какво си способна.

Левин не отделяше поглед от рапторите. Движеха се близо един до друг, с характерните си подскоци. Надяваше се да долови признаци за някаква организация в глутницата, нещо като структура, белези за йерархия или власт. Велоцирапторите бяха интелигентни животни и би било логично да се организират по някакъв начин, което би проличало по разположението им в пространството. Не видя нищо подобно. Приличаха на безформена шайка мародери, които съскаха и се зъбеха един на друг.

Еди и децата бяха приклекнали недалеч. Еди ги бе прегърнал, за да ги успокои. Струваше му се, че момчето се страхува. Момичето нямаше проблеми. Беше по-спокойно.

Левин не разбираше защо е този страх. Тук, на високата наблюдателница, бяха в пълна безопасност. Следеше приближаващата глутница с академичен интерес, опитваше се да схване някаква логика в поведението на хищниците.

Вече нямаше съмнение, че се движат по пътеката, отъпкана от животните — същата, по която по-рано бяха минали паразаврите нагоре от реката, по лекия склон, покрай наблюдателницата. Рапторите не ѝ обръщаха никакво внимание. Бяха заети със самите себе си.

Минаха покрай конструкцията и продължиха нататък, но последното животно изведнъж спря и подуши въздуха. След това се наведе и затършува с муцуна из тревата в подножието на наблюдателницата. Какво прави? — зачуди се Левин.

Самотният раптор изръмжа и продължи да тършува в тревата. След малко се изправи, стиснал нещо в ноктите на предната си лапа. Левин присви очи, за да види какво е.

Беше парче опаковка.

Рапторът вдигна глава към наблюдателницата. Очите му светеха. Вторачи се право в Левин. И изрева.

Малкълм

— Добре ли се чувстваш? — попита Торн.

— Все по-добре — отвърна Малкълм и въздъхна. Тялото му се отпусна. — Знаеш ли, има си причина хората да обичат морфина.

Сара Хардинг намести надуваемата пластмасова шина около крака му и попита:

— След колко време ще дойде хеликоптерът?

Торн погледна часовника си и отговори:

— След по-малко от пет часа. Утре на разсъмване.

— Сигурно ли е?

— Да, абсолютно.

Сара кимна.

— Добре. В такъв случай всичко ще бъде наред. Ще се оправи.

— Добре съм — обади се Малкълм сънливо. — Просто ми е тъжно, че експериментът приключи. А беше толкова уникален, елегантен. Дарвин изобщо не е знаел.

— Сега ще почистя раната — каза Сара на Торн. — Дръж крака, за да не мърда. Какво не е знаел Дарвин, Иън?

— Че животът е комплексна система с всички последици от този факт. Приспособяване, естествен подбор, вероятности, самоорганизиращо се поведение. Горкият човек. Ох! Какво правиш там?

— Разкажи ни — каза Сара. — Какво не е знаел Дарвин?

— Че животът е невероятно сложен. Никой не го осъзнава. Едно-единствено оплодено яйце има стотици хиляди гени, които функционират координирано помежду си и с времето създават цяло живо същество. Една клетка започва да се дели, но получените в резултат на деленето нови клетки са различни. Те се специализират. Някои стават нерви, други черва, трети крайници… всяка група следва своя собствена програма за развитие, за взаимодействие. Съществуват двеста и петдесет вида клетки, които се развиват успоредно, в определено време. Когато на организма му е нужна кръвоносна система, сърцето започва да пулсира. Когато има нужда от хормони, жлезите започват да ги отделят. Седмица след седмица този невъобразимо сложен комплекс функционира съвършено… съвършено. Невероятно е. Никоя човешка дейност не може да се сравни с това.

Например… строили ли сте някога къща? Къщата е нещо просто в сравнение с него. Въпреки това обаче строителите често объркват стълбите, да кажем, монтират мивките накриво, плочкаджията не се появява, когато го очакваш. Всичко може да се обърка. А мухата, която каца върху сандвича на строителя, е съвършена. Ох! По-внимателно!

— Извинявай — каза Сара и продължи да почиства раната.

— Работата е в това — продължи Малкълм, — че дори не можем да опишем този сложен процес на развитие в клетката, да не говорим за разбирането му. Осъзнавате ли колко ограничена е способността ни да разбираме? С помощта на математиката можем да опишем взаимодействието между две тела, например две планети в Космоса. Ако обаче вземем три тела, три планети, проблемът става сериозен. Не бихме могли да се справим с четири или пет тела. А в една-единствена клетка си взаимодействат стотици хиляди неща! Просто сме принудени да вдигнем ръце. Толкова е сложно! Как изобщо е възможно да съществува живот! Според някои учени формите на живот се организират сами. Животът създава свой собствен порядък… както кристализацията, която създава свой порядък. Твърди се, че животът кристализира и така се управляват сложните процеси.

Защото ако не познаваш физическите процеси в химията, би могъл да погледнеш един кристал и да зададеш същите въпроси. Ще видиш съвършените геометрични форми, красивите издатъци и ще попиташ какво управлява този процес? Как така кристалът става толкова съвършен и толкова прилича на другите кристали? Оказва се обаче, че при образуването на кристалите основна роля играят физическите сили между молекулите. Никой не управлява процеса. Развива се сам. Можеш да задаваш въпроси за кристалите само ако не разбираш фундаменталната същност на процеса на формирането им.

Възможно е формите на живот да са нещо подобно. Може би животът се случва. А може би, както при кристалите, съществува характерен за живите същества порядък, който възниква благодарение взаимодействието на техните елементи. Добре. Едно от нещата, които научаваме от кристалите, е това, че порядъкът възниква много бързо. В един момент имаме течност, в която молекулите се движат хаотично. В следващия момент се появява формата на кристала и всички молекули застават на определени места, нали?

— Да.

— Така. Помислете сега за взаимодействието на формите на живот на планетата в екосистемите. Това е дори по-сложно от взаимодействието в едно отделно животно. Нещата никак не са прости. Като при юката например. Знаете ли за юката?

— Не.

— Растението юка зависи от един вид пеперуда, която събира прашеца му на топче и го пренася върху друго растение… не друг цвят на същото растение, а на друго растение… там го втрива в цвета и го опложда. Едва тогава може да снесе своите яйца. Растението не би оцеляло без пеперудата. Пеперудата не би оцеляла без растението. Подобни сложни взаимодействия наистина напомнят процесите при кристализацията.

— Метафорично ли говориш?

— Говоря за порядъка в естествения свят — отвърна Малкълм. — Че може би е възможно той да възникне бързо, чрез нещо като кристализацията. Защото сложно устроените животни са в състояние да променят поведението си много бързо. Последствията могат да настъпят веднага. Хората променят планетата и никой не е в състояние да каже дали това е опасно, или не. Процесите, свързани с поведението, се развиват много по-бързо, отколкото си мислим, че траят еволюционните процеси. За десет хиляди години хората са стигнали от примитивното земеделие и лова до сегашните градове и компютърните мрежи. Поведението все повече се променя, но може да се окаже, че не е в състояние да се приспособи. Никой не е наясно с тези неща. Въпреки че според мен компютърните мрежи означават край на нашия вид.

— Така ли? Защо?

— Защото те са край на новото. Оплетеният в жици свят е смърт. Всеки биолог знае, че малките изолирани групи се развиват най-бързо. Ако оставите хиляда птици на остров сред океана, те ще се развият много бързо. Ако ги оставите на голям континент, еволюцията им ще се забави. При нашия вид, при хората, еволюцията се осъществява предимно чрез поведението. За да се приспособим, прибягваме до нов тип поведение. А всеки знае, че новото се появява само в малките групи. Създай комисия от трима души и може би ще свършат някаква работа. При десет души нещата стават сложни. При трийсет души няма никакъв резултат. При трийсет милиона просто няма на какво да се надяваме. Това е ефектът от информационните медии — заради тях не може да се случи нищо. Унищожават разнообразието. Целият свят постепенно става еднакъв. В Банкок, Токио или Лондон… на всеки ъгъл има „Макдоналдс“ или „Бенетон“. Регионалните различия изчезват. Всички различия изчезват. В света на медиите не съществува нищо друго освен първите десет песни, първите десет книги, първите десет филма, идеи и така нататък. Хората се тревожат, че в дъждоносните джунгли на Амазонка намалява разнообразието на видовете. Ами какво да кажем за интелектуалното разнообразие, нашия най-необходим ресурс? То изчезва по-бързо от дърветата. Само че ние все още не сме го разбрали и сега се каним да оплетем едва ли не пет милиарда души в компютърни мрежи. Та това ще доведе до стагнация на целия ни вид! Всичко ще замре. Всички ще мислят едно и също нещо по едно и също време. Ох, така ме боли. Свърши ли вече?

— Почти — отвърна Сара. — Потърпи още малко.

— И, повярвайте ми, това ще стане много бързо. Ако сравните поведението с физическото приспособяване, ще видите, че то може да се променя много по-бързо от способността на вида да се приспособява. Не са нужни никакви астероиди или природни бедствия. Достатъчно е да се появи някакво ново поведение и то може да се окаже фатално за вида, който го е възприел. Идеята ми е, че е възможно динозаврите, а те са сложно устроени животни, да са променили поведението си и това да е довело до измирането им.

— На всичките?

— Достатъчни са само няколко — отговори Малкълм. — Някакви динозаври например се заселват в блатата край голям континентален воден басейн и унищожават растителните видове, от които зависят двайсет други вида. Бам! Отиват си. Това причинява още по-дълбоки сътресения. Измира някакъв хищник и животните, с които се храни, започват да се размножават безконтролно. Измират още видове. Екосистемата излиза от равновесие. Това води до още по-сериозни последствия. И всичко приключва. Вероятно е станало точно така.

— Само поведението…

— Да — прекъсна я Малкълм. — Е, това е само хипотеза. Хранех надеждата да я проверим… тук… Но сега всичко свърши. Трябва да се махаме. По-добре кажете на останалите.

Торн взе радиостанцията.

— Еди? Обажда се Джак.

Не последва отговор.

— Еди?

Радиото изпука и се чу шум, който в началото взеха за някакво смущение. После обаче осъзнаха, че беше пронизителен човешки писък.

Наблюдателницата

Първият раптор се разсъска и започна да подскача. Металната конструкция задрънча, разклати се, ноктите му драскаха по тръбите. Еди се изненада от височината, до която достигаше — животното правеше с лекота три-четириметрови подскоци, един след друг. Привлече вниманието на останалите, които се върнаха и заобиколиха наблюдателницата.

Скоро хората горе се оказаха обкръжени от ръмжащи, подскачащи велоцираптори. Конструкцията се клатушкаше и дрънчеше, но по-страшното беше, че животните се учеха от грешките си, както забеляза Малкълм. След няколко опита някои от тях вече не се опитваха да скачат, а се улавяха за тръбите, мъчейки се да се покатерят. Едно успя да достигне само на метър от платформата и едва тогава падна. Подобни неуспехи изобщо не им се отразяваха — рапторите скачаха на крака веднага и продължаваха да нападат.

Еди и децата се изправиха.

— Назад! — извика им Левин. — Не се показвайте навън!

И избута децата в средата на площадката.

Еди се наведе над раницата си, за да извади една сигнална ракета. Запали я и я запрати към рапторите — две от животните паднаха на земята. Ракетата продължи да гори в мократа трева и да хвърля резки червени отблясъци. Рапторите не се стреснаха. Еди измъкна една алуминиева рейка от пода, надвеси се над парапета и я заразмахва като тояга.

Едно от животните се бе изкачило достатъчно високо, за да се стрелне напред с отворени челюсти към врата му. Той изкрещя изненадано и се отдръпна назад — измъкна се на косъм, но зъбите на животното закачиха ризата му. Хищникът не успя да се задържи на мястото си и полетя надолу. Еди увисна на парапета и се разкрещя:

— Помогнете! Помогнете ми!

Насмалко да падне, но Левин го хвана през кръста и го задържа. Погледна над рамото на Еди — рапторът висеше във въздуха и съскаше бясно, но не пускаше ризата. Еди го удари по муцуната с рейката, без да го накара да се откаже. Стискаше като булдог. Еди беше опасно увиснал над парапета, всеки момент можеше да падне.

Успя да премести рейката в ръката си и да я забие в окото на хищника — едва тогава той отпусна челюстите си и падна. Еди и Левин тупнаха назад. Когато отново се изправиха, видяха че рапторите се катерят от другата страна. Една глава се появи над парапета, Еди замахна с рейката и животното падна.

— Бързо! — извика той на децата. — Качвайте се на покрива! Бързо.

Кели обви с ръце и крака една от подпорите и с лекота се покатери върху навеса. Арби остана долу, пребледнял. Кели надникна отгоре и извика:

— Хайде, Арби!

Момчето остана на мястото си с уголемени от страх очи. Левин се спусна да му помогне и го вдигна. Еди продължаваше да размахва рейката.

Един раптор успя да я захапе и рязко я дръпна — Еди загуби равновесие, залитна силно назад и падна през парапета.

— А-а-а-а! — изкрещя той, докато падаше. Всички животни моментално скочиха на земята. Еди продължаваше да крещи. Рапторите ръмжаха.

Левин се ужаси. Все още държеше Арби в ръцете си и го буташе към навеса.

— Хайде — не преставаше да го подканя, — качвай се! Качвай се!

— Давай, Арби — окуражаваше го Кели отгоре.

Арби се улови за ръба и се опита да се вдигне на мускули. Зарита с крака, обезумял от страх, и без да иска удари Левин по лицето. Левин го пусна. Видя как Арби полита назад и пада долу.

— О, Боже! — възкликна той. — О, Боже!

Торн пропълзя под караваната и освободи въжето, после изпълзя и хукна към джипа. В това време Сара свали мотоциклета, възседна го и го подкара с пълна скорост. Бе взела една от карабините.

Торн скочи зад кормилото, запали двигателя и зачака нетърпеливо макарата да прибере въжето. Струваше му се, че е минала цяла вечност. Чакаше. Видя как светлината от мотора на Сара се отдалечава през шубраците към наблюдателницата.

Най-после лебедката спря. Торн включи на скорост и джипът се понесе с рев. Взе радиостанцията и извика:

— Иън?

— Не се безпокой за мен — долетя сънливият глас на Малкълм. — Аз съм добре.

Кели легна върху наклонения покрив на наблюдателницата и погледна надолу. Арби падна на земята от другата страна, срещу Еди. Стори ѝ се, че се удари сериозно. Не разбра какво стана с него, защото изведнъж започна да се хлъзга върху мокрия покрив и се дръпна назад, за да се закрепи. Когато надникна пак, Арби го нямаше. Нямаше го.

Сара Хардинг караше с пълна скорост по калния път през джунглата. Не знаеше със сигурност къде се намира, но смяташе, че ако се движи надолу по склона, в края на краищата ще стигне до равнината. Поне се надяваше да се добере дотам. Ускори, взе един завой и изведнъж видя голямо дърво, паднало напряко на пътя. Обърна мотоциклета и тръгна в обратна посока. Малко по-нататък видя фаровете на джипа, който сви вдясно. Подкара натам.

Левин остана сам върху платформата на наблюдателницата, замръзнал от ужас. Рапторите вече не подскачаха, не се опитваха да се изкачват по конструкцията. Чуваше как ръмжат и съскат долу, на земята. Чуваше рязко хрущене и чупене на кости. Момчето не бе издало никакъв звук.

Обля го студена пот.

След това чу Арби да крещи:

— Назад! Назад!

Кели пропълзя до високия край на покрива, за да види какво става от другата страна. На светлината на догарящата сигнална ракета видя, че Арби е в клетката. Беше успял да затвори вратата. Промуши ръка през пръчките и завъртя ключа. Трите раптора, които бяха наблизо веднага скочиха, когато видяха ръката му, и той бързо я дръпна вътре.

— Назад! — изкрещя.

Рапторите започнаха да гризат металните пръчки, с извити хоризонтално глави. Едното от животните промуши долната си челюст през ластика, на който беше вързан ключът, и той се заплете в зъбите му. Животното се дръпна рязко назад — ключът изскочи и го удари неочаквано по муцуната.

Рапторът проскимтя изненадано и се опита да махне ластика с предните си ноктести лапи, но не успя, защото се бе закачил за извитите назад задни зъби. Скоро се отказа и започна да трие муцуната си в тревата.

Междувременно останалите раптори успяха да откачат клетката от конструкцията и да я съборят. Нахвърляха се върху нея с нокти и зъби, но скоро разбраха, че от това няма полза и започнаха да я търкалят и тъпчат — събраха се седем животни. Арби не се виждаше от телата им. Забутаха клетката към храсталаците.

Кели чу шум от мотор и видя светлини — автомобил.

Някой идваше.

В клетката Арби се чувстваше като в ада, заобиколен от черни ръмжащи хищници. Рапторите не можеха да проврат глави през пръчките на клетката, но топлата им слюнка капеше върху него, а докато търкаляха клетката, понякога ноктите им закачаха раменете и ръцете му и оставяха дълбоки рани. Изпитваше болка. Главата му бучеше. Всичко наоколо се въртеше като във вихрушка. Знаеше със сигурност само едно: отдалечаваха го от наблюдателницата.

Докато джипът приближаваше, Левин надникна над парапета. Видя как три раптора влачат останките на Еди към джунглата. Съскаха и се зъбеха един на друг, но продължаваха нататък към гъсталака ѝ.

След това съзря останалите, които търкаляха клетката по пътеката към гората.

Подир малко чу шума от двигателя на джипа. Зад волана разпозна силуета на Торн.

Надяваше се да е взел карабина. Искаше му се да убие тези гадни животни до последното. Обзет бе от неистово желание да ги унищожи.

Кели продължи да следи с поглед как рапторите се отдалечават с клетката. Един от тях изостана и започна да се върти в кръг като объркано куче. Беше онзи, в чиито зъби се бе заплел ключът. Животното тръскаше глава и трескаво се мъчеше да се освободи.

Джипът пристигна с рев и рапторът сякаш се стресна от неочаквано появилите се светлини. Торн настъпи педала и се опита да го блъсне, но рапторът успя да отскочи и хукна към равнината.

Кели се спусна от покрива, после заслиза надолу.

Торн отвори вратата на джипа и Левин скочи на седалката до него.

— Отмъкнаха хлапето! — извика той.

— Чакайте! — извика Кели, която още не бе достигнала земята.

— Качвай се горе — нареди Торн. — Сара идва след малко. Ние ще видим какво става с Арби.

— Но…

— Няма време за губене. Ако ги изпуснем, ще трябва да претърсваме цялата джунгла.

Торн включи на скорост, настъпи педала и джипът се понесе по пътеката след рапторите.

Иън Малкълм чуваше гласовете, които крещяха по радиото. Даде си сметка, че са объркани, уплашени. Черни звуци, каза си. Всичко отива по дяволите едновременно.

Стотици хиляди взаимодействащи си неща.

Въздъхна и затвори очи.

Торн караше бързо. Джунглата наоколо беше гъста. Пътеката се стесни, листата удряха колата.

— Ще успеем ли?

— Пътеката е достатъчно широка — каза Левин. — По-рано днес минах по нея. Използват я паразаврите.

— Как стана така?! — чудеше се Торн. — Клетката беше закрепена за конструкцията.

— Не знам — отвърна Левин. — Откъснала се е.

— Как. Как?

— Не видях. Станаха много неща.

— А Еди? — попита Торн мрачно.

— Свърши бързо.

Джипът продължаваше напред, през джунглата, като подскачаше по неравната повърхност. Главите им се удряха в брезентовия покрив. Торн шофираше направо безразсъдно. Рапторите обаче напредваха с главоломна скорост. Вече почти не виждаха последното животно, хукнало напред, в тъмнината.

— Не искаха да ме изслушат! — извика Кели, когато Сара спря с мотоциклета.

— Какво трябваше да им кажеш?

— Един раптор отмъкна ключа! Арби е заключен в клетката, а рапторът отмъкна ключа!

— Накъде тръгна? — попита Сара.

— Натам! — извика Кели и посочи към равнината. На лунната светлина успяха да различат тъмния силует на бягащото животно. — Ключът ни трябва!

— Качвай се — каза Сара и свали карабината от гърба си. Кели скочи на седалката зад нея. — Можеш ли да стреляш?

— Не… тоест…

— Можеш ли да караш мотоциклет?

— Не, аз…

— В такъв случай ще трябва да стреляш — отсече Сара и ѝ подаде оръжието. — Ето това е спусъкът. Нали? Ето го предпазителя. Завърташ насам и готово. Ще друса доста, така че не го освобождавай, докато не приближим.

— Какво ще приближим?

Но Сара не я чу. Включи на скорост и мотоциклетът се понесе напред към равнината след бягащия раптор. Кели се улови за кръста ѝ, за да не падне.

Джипът продължаваше напред по осеяната с локви кална пътека.

— През деня не ми се стори толкова неравно — отбеляза Левин и стисна ръкохватката. — Може би трябва да понамалиш скоростта.

— Не, по дяволите! Ако ги изгубим от поглед, край. Не знаем къде е гнездото им, а в тази джунгла през нощта…

Рапторите се отклониха от пътеката и продължиха през храстите. Клетката изчезна от погледите им. Торн не виждаше добре терена, но имаше чувството, че бягат надолу по стръмен, почти отвесен скат.

— Не можеш да минеш оттам — каза Левин. — Стръмно е.

— Няма друг начин.

— Ти си луд! Приеми фактите! Джак, изгубихме хлапето, това е истината. Жалко, но е така.

Торн го изгледа ядосано.

— Хлапето не те изостави, сега и ти няма да го изоставиш.

Торн завъртя волана и подкара джипа по ската. Колата се наклони страховито, набра скорост, заспуска се бясно.

— По дяволите! — крещеше Левин. — Ще се размажем!

— Дръж се!

Продължиха да се носят стремглаво надолу в тъмнината.