Изгубеният свят

Следи

Торн отключи вратата на апартамента на Левин и запали лампата. Спряха изумени.

— Прилича на музей! — възкликна Арби.

Апартаментът на Левин, с две спални, беше обзаведен в някакъв азиатски стил, с богато украсени дървени шкафове и скъпи старини. Иначе всичко беше безупречно чисто, а повечето от старините бяха в пластмасови кутии, отбелязани с етикети. Влязоха бавно.

— Той живее тук? — учуди се Кели. Струваше ѝ се трудно да го повярва. Апартаментът ѝ се струваше ужасно безличен, почти нечовешки. А нейното жилище през повечето време беше в пълен безпорядък…

— Да, тук живее — отговори Торн и мушна ключа в джоба си. — Винаги изглежда така. Затова не може да се събере с жена. Не понася някой да му пипа нещата.

Канапетата и креслата във всекидневната бяха подредени около малка стъклена масичка. Върху нея имаше четири купчини книги, чиито ръбове бяха грижливо подравнени с ръба на масата. Арби разгледа заглавията. „Теория за катастрофите и новопоявяващите се структури“, „Индукционен процес в молекулярната еволюция“, „Клетъчни автомати“, „Методология на нелинеарната адаптация“, „Фазов преход при еволюционните системи“. Имаше и някои постави книги на немски език.

Кели помириса въздуха.

— Има ли нещо на печката?

— Не знам — отговори Торн. Отиде в трапезарията. Край стената видя печка и няколко покрити блюда. Върху полираната дървена маса бяха сложени прибори за двама — сребърни прибори и кристални чаши. В супника имаше топла супа. Торн взе бележката край приборите и прочете: „Кремсупа от раци, житни кълнове, риба тон.“

Отдолу беше залепено жълто листче. „Надявам се пътуването да е минало добре! Ромелия.“

— Ау! — възкликна Кели. — Да не би някой да идва да му готви всеки ден!?

— Сигурно — кимна Торн. Не изглеждаше впечатлен. Разгледа купчината неотворени писма, оставени край чинията. Кели насочи вниманието си към факсовете, струпани върху плота наблизо. Първият беше от музея „Пийбоди“ в Йейл, Ню Хейвън.

— Това немски ли е? — попита тя и подаде листа на Торн.

— Не знам немски — отбеляза Торн, — но ми се струва, че става дума за някакви изследвания на геологията в Централна Америка. При това от двайсетте. Не може да се каже, че е особена новост.

— Защо ли му е било нужно това? — попита Кели. Торн не отговори. Влезе в спалнята.

Спалнята беше обзаведена пестеливо, без никакви излишества. Леглото беше матрак на пода, старателно оправено. Торн отвори вратите на гардероба и видя рафтове с дрехи — изгладени, сгънати, повечето в найлонови пликове. В най-горното чекмедже имаше чорапи, сгънати и подредени по цветове.

— Не знам как може да живее по този начин — въздъхна Кели.

— Не е кой знае какво — отбеляза Торн. — Трябва само да имаш прислуга.

Издърпа и останалите чекмеджета.

Кели се приближи до шкафчето край матрака. И на него имаше книги. Най-горната беше много малка, пожълтяла от времето. Беше на немски: „Die Fünf Todesarten“3. Разлисти я. Вътре имаше цветни рисунки на аптеки, както ѝ се стори. Помисли си, че прилича на детска книжка с картинки.

Отдолу имаше книги и списания, подвързани с тъмночервените корици на института на Санта Фе: „Генетични алгоритми и евристични мрежи“, „Геологията на Централна Америка“, „Спонтанно подреждане е произволно измерение“, годишният отчет на „ИнДжен“ за 1989 година. До телефона видя лист с набързо надраскани бележки. Разпозна равния почерк на Левин:

— Каква е тази „зона Б“? — попита Кели. — Написал го е на този лист.

Торн се приближи и погледна.

— Vulcanische — прочете той. — Това означава „вулканичен“, струва ми се. А Таканьо и Нублар… приличат на топоними. Ако е така, можем да ги потърсим в атласа…

— Ами тези пет смърти? — попита Кели.

— Да пукна, ако знам.

Продължаваха да гледат листа, когато в спалнята влезе Арби.

— Каква е тази „зона Б“? — попита той.

Торн вдигна рязко поглед.

— Защо?

— По-добре елате да видите в кабинета — отвърна Арби.

Левин бе превърнал втората спалня в кабинет. И там, както и в останалата част от жилището, цареше възхитителен порядък. На бюрото имаше покрит с найлон компютър, подредени книжа. На стената зад него обаче видяха голяма коркова плоскост, която покриваше по-голямата част от стената. На нея бяха забодени карти, диаграми, изрезки от вестници, сателитни снимки на Земята, снимки, правени от самолет. Най-отгоре имаше голям надпис: „зона Б“.

До него видяха избледняла, огъната снимка на очилат китаец с бяла престилка. Беше в джунглата, край дървена табела, на която пишеше: „зона Б“. Престилката беше разкопчана, под нея беше с памучна фланелка с някакъв надпис.

Встрани бе забодена друга снимка — увеличение на надписа върху фланелката. Буквите се различаваха трудно и в двата края бяха закрити от престилката, но все пак успяха да ги разчетат:

С равния си почерк Левин беше написал: „Изследователски център на «ИнДжен»??? КЪДЕ?“

Отдолу беше закачил страница от годишния отчет на „ИнДжен“. Следният абзац беше подчертан:

Встрани Левин бе написал: „Липсва зона Б! Лъжци!“

— Тази „зона Б“ наистина му е влязла под кожата — отбеляза Арби.

— Така изглежда — кимна Торн. — Явно смята, че е на някой остров.

Вгледа се по-внимателно в сателитните снимки. Макар и цветовете им да не бяха естествени и те да бяха различно увеличени, бе ясно, че са от един и същ географски район: скалиста брегова линия, острови недалеч. Виждаха се и плажове, граничещи с джунглата. Би могло да е Коста Рика, но не бе възможно да се каже със сигурност — по света имаше поне дузина подобни места.

— Той каза, че се намира на остров — отбеляза Кели.

— Да. — Торн сви рамене. — Но това не ни помага особено. — Вторачи се в снимките и добави: — Там има поне двайсет острова, ако не и повече.

В долния край на корковата повърхност видя лист, отпечатан на принтер:

— Странно — каза Торн. — Какво според вас е това?

Арби се приближи и погледна листа съсредоточено.

— Говори ли ви нещо тази бъркотия? — продължи Торн. — Липсващите думи и тези драсканици?

— Ами да — кимна Арби след малко. Щракна с пръсти и отиде до бюрото на Левин. Свали покривалото от компютъра и каза: — Както си мислех.

Компютърът на Левин не беше модерната машина, която Торн бе очаквал да види, а стар и обемист, изподраскан на много места. Върху кутията имаше черна лепенка с надпис: „Дизайн Асошиейтс.“ Малко по-надолу, непосредствено до копчето за захранването, се виждаше малка метална плочка, на която пишеше: „Собственост на «Интернешънъл Дженетикс Текнолоджи», ПалоАлто, Калифорния.“

— Какво е това? — попита Торн. — Левин държи у дома си компютър на „ИнДжен“?

— Да — кимна Арби. — Изпрати ни да го купим миналата седмица. Разпродаваха компютърна техника.

— И той изпрати вас?

— Да. Мен и Кели. Не искаше да иде лично. Бои се да не би да го следят.

— Но тази машина е от типа CAD-CAM и е отпреди няколко години — отбеляза Торн. — Защо му е на Левин специализиран компютър за архитекти, дизайнери и машинни инженери?

— Не ни каза — отвърна Арби и включи компютъра. — Сега обаче ми е ясно.

— Така ли?

— Онзи лист — Арби посочи към корковата плоскост. — Знаете ли защо е в този вид? Защото е възстановен компютърен файл. Левин е възстановявал изтритите файлове на „ИнДжен“.

Арби обясни, че всички компютри, които са се разпродавали онзи ден, били с наново форматирани дискове, така че да бъде унищожена всякаква останала информация. Изключение били само машините CAD-CAM, защото специализираните им програми се инсталирали от производителя и били настроени за всяка отделна машина с различни кодове. Поради тази причина не било възможно да се преформатират твърдите им дискове, защото това би означавало програмите да се инсталират наново и индивидуално, което би отнело ужасно много време.

— Значи не са го направили — отбеляза Торн.

— Аха — кимна Арби. — Просто са изтрили собствените си файлове и са ги продали.

— А това означава, че все още е възможно да се възстановят оригиналните файлове.

— Да.

Мониторът светна. На екрана се изписа:

— Боже! — възкликна Арби. Наведе се напред, вторачи се в екрана и зачатка по клавиатурата. Появиха се списъците на файловете — с хиляди.

— Как смяташ да… — заговори Торн, но Арби го прекъсна:

— Остави ме за минутка.

Продължи да пише бързо.

— Добре, Арби — кимна Торн. Забавляваше го безцеремонността на момчето, когато седнеше пред компютър. Сякаш забравяше кое е и къде се намира, обичайната му почтителност изчезваше. Електронният свят беше неговата стихия и знаеше, че го бива. — Каквото и да измъкнеш оттам, ще ни помогне — добави Торн.

— Докторе — прекъсна го Арби. — Хайде… иди и… не знам. Помогни на Кели или нещо друго.

После се обърна към компютъра и продължи да работи.

Раптор

Велоцирапторът беше висок три метра, тъмнозелен и готов да нападне, съскаше оглушително. Мускулестият му врат беше източен напред, челюстите — раззинати. Тим, един от моделистите, попита:

— Какво ще кажете, доктор Малкълм?

— Не виждам заплашителност — отговори Малкълм. Намираше се в задното крило на Биологическия факултет и бе тръгнал към кабинета си.

— Никога не са стояли така, приседнали на задни лапи. Дай му една книга… — той взе една тетрадка от бюрото и я пъхна в предните лапи на животното — и може да запее коледна песничка.

— Боже! — възкликна Тим. — Не мислех, че е чак толкова зле.

— Зле? — повтори Малкълм. — Това е обида за страховития хищник. Трябва да чувстваме бързината, силата и свирепостта му. Разтвори челюстите още повече. Свали шията надолу. Издуй мускулите, изпъни кожата. И вдигни този крак нагоре. Не забравяй, че рапторите не нападат със зъби, а с ноктите на краката. Искам да видя кракът вдигнат, готов да разкъса плячката с един удар.

— Наистина ли смятате така? — попита Тим неуверено. — Малките деца могат да се изплашат…

— Искаш да кажеш, че самият ти можеш да се изплашиш — Малкълм продължи нататък по коридора. — И още нещо… махни това съскане. Все едно някой пикае. Животното трябва да реве. Отдай дължимото на този страхотен хищник.

— Боже — каза Тим. — Не знаех, че приемате всичко това толкова лично.

— Трябва да е автентично — възрази Малкълм. — Има точни и неточни неща. Това няма нищо общо със собствените ти чувства.

Продължи нататък, забравил за миг болката в крака си. Моделистът го дразнеше, макар и да бе ясно, че Тим е представител на съвременния, завеян начин на мислене, на това, което Малкълм наричаше „малоумна наука“.

Самонадеяността на колегите му отдавна го дразнеше. Тази самонадеяност се дължеше на факта, че те решително отказваха да се съобразяват с историята на науката. Твърдяха, че била без значение, защото новите открития коригирали грешките на миналото. Разбира се, предходниците им някога бяха разсъждавали по съвършено същия начин. Тогава бяха грешили. Съвременните учени грешаха сега. Нищо не доказваше това по-добре от начина, по който се бе развила представата за динозаврите през десетилетията.

Според Малкълм фактът, че най-точното описание на динозаврите всъщност ще е и първото, би трябвало да въздейства отрезвяващо. През 1840 година, когато Ричард Оуен за първи път е описал гигантските кости, той дал на тези животни името Dinosauria — „страшни гущери“. Това и досега си оставаше най-точното описание според Малкълм. Наистина приличаха на гущери и бяха страшни.

След Оуен обаче „научните“ схващания за динозаврите бяха претърпели множество промени. Тъй като викторианците вярвали в неизбежността на развитието, те твърдели, че динозаврите по необходимост са по-нисши същества — иначе защо били измрели? И ги изкарали дебели, летаргични и глупави — добродушни малоумници от миналото. Тази представа се бе развила така, че в началото на двайсети век динозаврите бяха станали толкова немощни, та да не могат да стоят изправени. Апатозавърът трябвало да е потопен във вода, иначе краката му щели да се счупят под собствената му тежест. И цялата представа за онзи праисторически свят бе пропита от схващанията за немощните, глупави и тромави животни.

Това схващане бе останало непроменено чак до шейсетте години, когато няколко учени „ренегати“, водени от Джон Остром, започнали да си представят бързи, пъргави, енергични динозаври. Поради факта, че тези учени си бяха позволили дързостта да се съмняват в догмите, те трябваше да търпят жестоки критики в продължение на години, дори и досега, макар вече да стана ясно, че са били прави.

През последното десетилетие обаче, с нарастването на интереса към социалното поведение, се бе появил нов възглед. Вече се смяташе, че динозаврите са били грижовни същества, че са живели на групи и се грижели за малките си. Добри, дори мили животни. Едрите симпатяги нямаха никаква вина за ужасната съдба, сполетяла ги благодарение на метеора Алварес. Това сантиментално виждане бе формирало хора като Тим, които отказваха да погледнат обратната страна на медала, другото лице на живота. Разбира се, че някои динозаври са живели на групи и са били дружелюбни. Но е имало и ловци — нечувано свирепи убийци. За Малкълм цялостната картина на живота в онези времена включваше всички негови аспекти — доброто и лошото, силата и слабостта. Да се смята друго беше безполезно.

Малките деца щели да се изплашат! Как ли пък не! Малкълм изсумтя ядосано и продължи нататък по коридора.

Всъщност това, което Елизабет Гелман му бе казала за парчето тъкан, го безпокоеше. И най-вече етикетът. Етикетът вещаеше беди, Малкълм бе сигурен в това.

Но не знаеше какво да направи.

Сви зад ъгъла, покрай витрината с наконечници за стрели на ранните заселници на Америка. Пред него беше кабинетът му. Бевърли, помощничката му, седеше зад бюрото си и подреждаше книжата. Готвеше се да си тръгва. Подаде му новополучените факсове и каза:

— Оставих съобщение за доктор Левин, но още не се е обадил. Изглежда никой не знае къде е.

— Каква изненада — отбеляза Малкълм и въздъхна. Беше страшно трудно да се работи с Левин. Бе невероятно своенравен, човек не знаеше какво може да очаква. Тъкмо Малкълм бе внесъл гаранция при арестуването му с ферарито. Прегледа факсовете — покани за конференции, искания за материали… нищо интересно.

— Добре, благодаря ти, Бевърли.

— А… Идваха и фотографите. Свършиха преди около час.

— Какви фотографи?

— От списание „Хаос“. Дойдоха да снимат кабинета ти.

— Какво говориш? — учуди се Малкълм.

— Дойдоха, за да фотографират кабинета. Готвели поредица от материали за кабинетите на известни учени. Имаха писмо от теб, в което пишеше…

— Не съм изпращал никакво писмо — прекъсна я Малкълм. — Не съм чувал за никакво списание „Хаос“.

Влезе в кабинета си и се огледа. Бевърли го последва разтревожена.

— Всичко наред ли е? Липсва ли нещо?

— Не — отговори той и продължи да оглежда бързо. — Изглежда, всичко си е на мястото.

Отвори чекмеджетата на бюрото едно след друго. Нищо не липсваше.

— Радвам се — каза Бевърли, — защото иначе…

Малкълм се обърна към по-отдалечения край на стаята.

Картата.

На окачената там карта беше отбелязал с карфици всички места, където са били забелязани „формите с аберации“, както ги наричаше Левин. Според най-либералното преброяване — това на самия Левин — общият им брой беше дванайсет, от Рангироа на запад, до Бая Калифорния и Еквадор на изток. Сега обаче беше налице материал, потвърждаващ съществуването на една от тях, а с това вероятността за останалите нарастваше.

— Снимаха ли тази карта? — попита Малкълм.

— Да. Снимаха всичко. Има ли някакво значение?

Той се вгледа в картата и се опита да я види с други очи. Да отгатне какво би разбрал от нея външен човек. С Левин бяха прекарали пред тази карта часове, докато се опитваха да предвидят възможното местоположение на „изгубения свят“. Бяха стигнали до пет островчета, разположени един до друг недалеч от крайбрежието на Коста Рика. Левин беше убеден, че е на някои от тях, а Малкълм започваше да мисли, че е прав. Но на картата тези острови не бяха отбелязани…

— Бяха приятни хора — каза Бевърли. — Много мили. Чужденци… Швейцарци, ако не се лъжа.

Малкълм кимна и въздъхна. Да вървят по дяволите, помисли си. Рано или късно това щеше да се разчуе.

— Няма нищо, Бевърли.

— Наистина ли?

— Да, всичко е наред. Желая ти приятна вечер.

— Лека нощ, доктор Малкълм.

Когато остана сам, набра номера на Левин. Телефонът зазвъня, след малко изписука телефонният секретар, Левин още го нямаше.

— Ричард? Там ли си? Ако си, обади се, важно е.

Зачака, но нищо не се случи.

— Ричард, обажда се Иън. Слушай, имаме проблем. Снимали са картата. Анализирах тъканта и мисля, че тя ни казва къде се намира зона Б, ако моите…

Чу се щракане и някои вдигна слушалката. Чу нечие дишане.

— Ричард?

— Не е Ричард — отговори някакъв глас. — Аз съм Торн. Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага.

Петте вида смърт

— Знаех си — каза Малкълм, когато влезе в апартамента на Левин и се огледа. — Знаех, че ще направи нещо подобно. Толкова е импулсивен! Казах му да не тръгва, докато не научим всичко, което трябва, но, разбира се, той е заминал.

— Да.

— Въпрос на его — продължи Малкълм и поклати глава. — Ричард трябва да е пръв. Пръв да разбере, пръв да стигне до целта. Безпокоя се, защото може да провали всичко. Тази импулсивност… знаеш, това е буря в мозъка, неврони на границата на хаоса. Вманиачаването е вид пристрастяване. Като към наркотик. Но пък… има ли сега учен, който умее да се владее? Сякаш още от училище им обясняват, че е лошо да си уравновесен. Забравят, че Нилс Бор е бил не само велик физик, но и олимпийски състезател. В наше време всички нарочно се опитват да бъдат безумци. Въпрос на професионален стил.

Торн изгледа Малкълм замислено. Стори му се, че долавя завист.

— Знаеш ли на кой остров е отишъл?

— Не, не знам. — Малкълм се заразхожда из апартамента, оглеждайки го. — Последния път, когато разговаряхме, стигнахме до пет острова, всичките на юг. Но не бяхме решили кой точно от тях.

Торн посочи сателитните снимки.

— Тези острови ли?

— Да — отговори Малкълм, след като хвърли поглед натам. — Подредени са в дъга, на около десет мили от залива Пуерто Кортес. Предполага се, че са ненаселени. Местните хора ги наричат петте смърти.

— Защо? — попита Кели.

— Стара индианска легенда — обясни Малкълм. — Един владетел заловил някакъв смел воин и му предложил да избере начина, по който ще умре. Изгаряне, удавяне, премазване, обесване, обезглавяване. Воинът отговорил, че избира всичките и тръгнал от остров на остров, за да се справи с различните изпитания. Нещо като мита за Херкулес, но от Новия свят.

— Значи ето какво било! — възкликна Кели и изскочи от стаята.

Малкълм погледна неразбиращо. Торн сви рамене.

Кели се върна с немската книга с илюстрациите и я подаде на Малкълм.

— Да — кимна той. — Die Fünf Todesarten. Петте вида смърт. Интересно, че е на немски…

— Той има много книги на немски — отбеляза Кели.

— Така ли? Кучият му син! Никога не ми го е казвал!

— Това означава ли нещо? — попита Кели.

— Да. Означава много. Подай ми онази лупа, ако обичаш.

Кели му подаде лупата от бюрото.

— Какво означава това?

— Петте вида смърт са пет вулканични острови. Това означава, че са много богати в геологическо отношение. През двайсетте години германците са искали да открият рудници на тях. — Вгледа се в картинките, присви очи. — Да, това са те, без никакво съмнение. Матансерос, Муерте, Таканьо, Сорна, Пена… синоними на смъртта и разрушението. Добре, мисля, че приближаваме целта. Има ли сателитни снимки със спектрографски анализ на облачната покривка?

— Това ще ни помогне ли да открием „зона Б“? — попита Арби.

— Какво? — Малкълм се обърна рязко. — Какво знаеш за „зона Б“?

Арби все още беше пред компютъра и работеше.

— Нищо. Само, че доктор Левин го е търсел. И че такова наименование се среща във файловете.

— Какви файлове?

— Възстанових някои от изтритите файлове от този компютър. В някои от старите документи се споменава зона Б… само че нещата са доста объркани… като това тук например.

Арби се отдръпна, за да даде възможност на Малкълм да види екрана.

Малкълм се навъси.

— Любопитно, но каква полза? Не узнаваме нито кой е островът и изобщо за остров ли става дума. Имаш ли и други данни?

— Ето… — откликна Арби и натисна няколко клавиша. — Вижте и това.

— Добре, значи е остров — каза Малкълм. — И в зона Б има мрежа… но каква? Компютърна?

— Не знам — отвърна Арби. — Може би радиомрежа.

— За какво? За какво могат да я използват? Не ни помага особено.

Арби сви рамене. Приемаше всичко това като предизвикателство. Отново се зае с клавиатурата.

— Чакайте! Ето още един… само да успея да го извадя на екрана… Ето! Готово!

Отдръпна се от екрана, за да могат и другите да видят.

Малкълм хвърли един поглед и кимна:

— Много добре. Отлично.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Малкълм, докато четеше списъка. — Можеш ли да го разпечаташ?

— Разбира се — отговори Арби и се усмихна. — Ще свърши ли работа наистина?

— Да — кимна Малкълм.

Кели погледна Арби и каза:

— Арби, това са наименования от карта.

— Да, мисля, че си права. Хубаво, а? — Арби подаде командата и изпрати списъка към принтера.

Малкълм продължи да гледа разпечатката още известно време, после се върна към сателитните снимки. Разгледа ги внимателно, с лупата. Носът му беше на милиметри от повърхността им.

— Арби — обади се Кели, — недей да стоиш така. Хайде, възстанови цялата карта. Това ни трябва сега.

— Не знам дали ще успея — отвърна Арби. — Ако е увредена… искам да кажа, не е толкова лесно.

— Престани да хленчиш, Арби. Просто го направи.

— Излишно е — намеси се Малкълм и се отдръпна от сателитните снимки. — Няма защо да се мъчиш.

— Така ли? — учуди се Арби, донякъде разочарован.

— Да, Арби. Не е нужно да продължаваш, защото от това, до което вече се добрахме, мога да кажа със сигурност за кой остров става дума. Веднага.

Джеймс

Ед Джеймс се прозина и намърда слушалката още по-плътно в ухото си. Искаше да е сигурен, че ще чуе абсолютно всичко. Размърда се — опита да се намести по-удобно зад волана на стария си сив форд, да остане буден. Малкото магнетофонче се въртеше в скута му, край бележника и смачканите хартии от хамбургерите от „Макдоналдс“. Погледна към апартамента на Левин на третия етаж на отсрещната страна на улицата. Лампите светеха.

И микрофончето, което беше монтирал преди няколко дни, работеше чудесно. Чу в слушалката едното от децата да казва:

— Как?

Сакатият, Малкълм, отговори:

— Същността на потвърждението са няколкото линии на разсъждение, водещи до една и съща точка.

— Тоест? — попита хлапето.

— Само погледни сателитните снимки — каза Малкълм.

Джеймс издраска в бележника си „сателитни снимки“.

— Вече ги разгледахме — обади се момичето.

Джеймс се чувстваше глупаво, задето досега не бе разбрал, че децата помагат на Левин. Помнеше ги добре — бяха от класа, на който преподаваше. Ниско чернокожо момче и непохватно момиче. Хлапета — може би единайсет или дванайсетгодишни. Трябваше да се досети.

Не че имаше някакво значение. И без това научаваше каквото трябва. Протегна ръка към арматурното табло и лапна последните две пържени картофчета, въпреки че вече бяха студени.

— Добре — чу гласа на Малкълм. — Ето го острова, на който е отишъл Левин.

— Така ли? — попита момичето недоверчиво. — Значи… Исла Сорна.

Джеймс записа „Исла Сорна“.

— Това е нашият остров — продължи Малкълм. — Защо ли? Поради три несвързани една с друга причини. Първо, частна собственост е, така че не е бил претърсван щателно от властите на Коста Рика. Второ, кой е притежателят му? Германците, които са откупили правата да добиват полезни изкопаеми още през двайсетте.

— Книгите на немски!

— Точно така. И трето, от списъка на Арби… и от още един, независим източник, става ясно, че в зона Б има вулканичен газ. На кои от островите има вулканичен газ? Вземи лупата и погледни сама. Оказва се, че е само един.

— Значи този тук?

— Да. Това е вулканичен дим.

— Откъде знаеш?

— От спектрографския анализ. Виждаш ли това нещо, тук? То показва, че в облачната покривка присъства елементът сяра. Всъщност няма други източници на сяра, освен вулканичните.

— А това какво е? — попита момичето.

— Метан — поясни Малкълм. — Явно е налице доста сериозен източник на този газ.

— Пак ли вулканичен? — попита Торн.

— Възможно е. При вулканичната дейност се отделя и метан, но най-често при изригвания. Другата възможност е органичният произход.

— Какво означава това?

— Големи тревопасни животни и…

Последва нещо, което Джеймс не успя да чуе и момчето попита:

— Искате ли да довърша възстановяването, или не?

Гласът му звучеше раздразнено.

— Не — отвърна Торн. — Вече е без значение, Арби. Знаем това, което трябва. Да вървим, деца.

Джеймс погледна към прозорците на апартамента и видя, че лампите угасват. След минута Торн и децата се появиха на тротоара. Качиха се на един джип и потеглиха. Малкълм стигна до своята кола, качи се в нея с мъка и подкара в обратна посока.

Джеймс се замисли дали да не го проследи, но се отказа — трябваше да свърши нещо по-важно. Даде контакт с ключа, взе телефона и набра един номер.

Полеви системи

Половин час след това, когато стигнаха в офиса на Торн, Кели онемя от изненада. Повечето работници си бяха отишли и халето бе почистено. Двете каравани и фордът стояха един до друг, прясно боядисани в тъмнозелено, готови за път.

— Свършили са!

— Нали ти казах, че ще свършат? — каза Торн и се обърна към главния отговорник, Еди Кар, набит младеж на двайсет и няколко. — Еди, докъде сме стигнали?

— Приключваме — отвърна Еди. — Боята все още не е изсъхнала навсякъде, но до утре ще е готова.

— Не можем да чакаме до сутринта. Тръгваме веднага.

— Така ли?

Арби и Кели се спогледаха. Това беше новина и за тях.

— Еди, ще ми трябваш, за да караш едното от тези возила. Трябва да сме на летището до полунощ.

— Нали щяхме да правим полеви изпитания!?

— Няма време за това. Отиваме напрано на мястото — звънецът на входа иззвъня. — Това трябва да е Малкълм.

Натисна бутона, за да отвори.

— Няма да правиш изпитания? — попита Еди, обезпокоен. — Мисля, че е по-добре да ги пораздрусаш, шефе. Направихме толкова нововъведения, че…

— Няма време! — отсече Малкълм, който тъкмо бе влязъл. — Трябва да тръгнем веднага. — Обърна се към Торн и добави: — Безпокоя се за него.

— Еди! — извика Торн рязко. — Пристигнаха ли документите за митницата?

— Да, още преди две седмици.

— Добре тогава. Донеси ги и се обади на Дженкинс. Кажи му да ни чака на летището и да уреди формалностите. Искам да излетим най-късно след четири часа.

— Боже мой, шефе!

— Прави, каквото ти казвам!

— За Коста Рика ли заминавате? — попита Кели.

— Да. Трябва да намерим Левин. Ако не е станало твърде късно.

— Ще дойдем с вас — каза Кели.

— Да — обади се Арби. — Идваме.

— В никакъв случай. И дума да не става — отсече Торн.

— Но ние си го заслужихме!

— Доктор Левин разговаря с родителите ни!

— Те ни позволиха!

— Позволили са ви — изръмжа Торн — да дойдете на полеви изпитания в горите на стотина мили оттук. Само че сега няма да ходим там, а на място, което може да се окаже опасно, така че никакво идване. Точка по въпроса.

— Но…

— Деца — продължи Торн. — Не ми вдигайте кръвното. Трябва да се обадя по телефона. Вие си вземете нещата и се прибирайте у дома.

Обърна се и се отдалечи.

Арби се изплези зад гърба на Торн и промърмори:

— Какъв задник!

— Действай по програмата, Арби! — подвикна Торн, без да се обръща. — Двамата си отивате у дома. Толкова!

Влезе в офиса си и затръшна вратата.

Арби мушна ръце в джобовете си.

— Нямаше да се досетят без наша помощ — рече.

— Знам, Арби — отвърна Кели. — Но не можем да го накараме да ни вземе.

Отидоха при Малкълм.

— Доктор, Малкълм, моля…

— Съжалявам — отговори Малкълм. — Не мога.

— Но…

— Отговорът е „не“, деца. Твърде опасно е.

Разочаровани, двамата отидоха до караваните, които блестяха на светлината от лампите на тавана. Фордът с черните панели на слънчевите батерии на покрива отвътре беше гъчкан с електроника. Дори само видът му ги караше да мислят за приключението… в което нямаше да участват.

Арби се приближи до по-голямата каравана и сложи длани край очите си, за да надникне вътре.

— Ау! Погледни само!

— Ще вляза — каза Кели и отвори вратата. Тежестта и здравината ѝ я изненадаха. Качи се по стъпалата и се пъхна вътре.

Тапицерията беше сива, имаше и още много електроника. Интериорът беше разделен на секции — за различните изследователски дейности. Най-голямата от тях беше оборудвана за биологическа лаборатория с вани за дисекция, множество стъкленици и микроскопи, които се свързваха с видеомонитори. Там имаше също спектрометри и автоматични химически анализатори. В съседство бяха компютърният блок и комуникационната секция. Цялата апаратура беше миниатюрна, изградена от блокове, които се плъзгаха в стената и заключваха.

— Страхотно е — отбеляза Арби.

Кели не отговори. Продължаваше да разглежда съсредоточено вътрешността на караваната. Беше ясно, че доктор Левин е проектирал лабораторията с определена, съвсем конкретна цел. Нямаше никакви уреди, свързани с геологията, ботаниката или други области, представляващи интерес за изследователя на природата. Това в никакъв случай не беше универсална научна лаборатория — имаше само биологическа и компютърна секция.

Биология и компютри.

Точка.

Какво трябваше да се изследва с помощта на тази апаратура?

На стената зърна рафтче с книги, придържани от специален ремък. Кели хвърли поглед на заглавията: „Моделиране на адаптивните биологични системи“, „Динамика на поведението на гръбначните“, „Адаптация в природни и изкуствени системи“, „Динозаврите в Северна Америка“, „Преадаптация и еволюция“… Струваше ѝ се, че е странно да вземеш със себе си такива книги на експедиция в пустошта… освен ако нямаше някаква причина, която тя не би могла да проумее.

Продължи нататък. На равни разстояния се виждаха подсилващите ребра — тъмни ивици от въглеродна стомана със специална, наподобяваща пчелна пита, структура. Бе чула Торн да казва, че такива се използвали при свръхзвуковите самолети. Много леки и много устойчиви. Забеляза и че на всички прозорци са монтирани стъкла с много фина, армираща мрежа отвътре.

Защо беше нужна тази здравина?

Мисълта за това я смущаваше. Спомни си телефонния разговор с доктор Левин по-рано същия ден. Беше казал, че е обкръжен. От какво?

Беше казал: Усещам миризмата им, особено нощем.

Какво имаше предвид?

Кои бяха тези „те“?

Все още объркана, Кели тръгна към задната част на караваната, където имаше малко, но уютно жилищно отделение с перде на прозорците. Компактна кухня, тоалетна, четири легла. Под и над леглата бяха монтирани шкафове. Имаше дори и миниатюрна баня с душ.

Оттам Кели мина през хармониката, свързваща двете каравани. Донякъде напомняше връзката между железопътните вагони — малко проходче. Влезе във втората каравана, която по-скоро напомняше склад — гуми, резервни части, още лабораторно оборудване, рафтове и шкафове. Нещата там говореха, че експедицията ще е до някое далечно място. На гърба на караваната бе окачен дори мотоциклет. Кели опита да отвори някои от шкафовете, но бяха заключени. И тук имаше подсилващи опори, и тази каравана беше удивително здрава.

Защо, питаше се тя. Защо е всичко това?

— Погледни — каза Арби, застанал пред някакъв апарат на стената с множество светещи диоди, който напомняше термостат.

— Какво е това? — попита тя.

— Пулт за управление. Можеш да управляваш всичко оттук. Всички системи, всички уреди. Виж, има и екран…

Арби натисна един бутон и екранът просветна. Видяха Еди, който приближаваше към тях.

— Ей, а какво е това? — попита Арби. Под екрана имаше бутон, защитен с капаче. Отвори го. Бутонът беше сребрист и на него пишеше „З“.

— Това сигурно е защитата против мечки, за която спомена.

След миг Еди отвори вратата на караваната и каза:

— По-добре престанете, защото изтощавате акумулаторите. Хайде, чухте какво каза шефът. Време е да се прибирате у дома.

Кели и Арби се спогледаха.

— Добре — кимна Кели, — тръгваме си.

Излязоха от караваната намръщени.

Тръгнаха през халето към офиса на Торн, за да се сбогуват.

— Ще ми се да ни вземе — каза Арби.

— И на мен.

— Не искам да прекарам ваканцията у дома. През цялото време ще работят.

Имаше предвид родителите си.

— Знам.

И Кели не желаеше да се прибира у дома. Предпочиташе да прекара пролетната ваканция далеч от дома и неприятното положение там. През деня майка ѝ вкарваше данни в компютрите на една застрахователна компания, а вечер работеше като келнерка в бара на Дени. Винаги беше заета, а последният ѝ приятел, Фил, оставаше у тях до късно почти всяка вечер. Когато и Емили беше там, нямаше проблеми, но сега тя учеше за медицинска сестра в обществения колеж, така че Кели беше сама в къщата, а Фил беше някак неприятен. Майка ѝ обаче го харесваше и не желаеше Кели да говори лоши неща за него. Казваше ѝ, че трябвало да порасне.

Тръгна към офиса на Торн, изпълнена с невъзможната надежда, че в последния миг той ще се умилостиви. Той говореше по телефона, с гръб към тях. На екрана на компютъра му видяха една от сателитните снимки от кабинета на Левин. Торн увеличаваше изображението последователно. Те почукаха на вратата, открехнаха я.

— Довиждане, доктор Торн.

— Доскоро, доктор Торн.

Той се обърна и им махна със слушалката в ръка.

— Довиждане, деца.

Кели се поколеба.

— Не може ли да поговорим Малко за…

Торн поклати глава.

— Не.

— Но…

— Не, Кели. Трябва да се обадя по телефона веднага. В Африка вече е четири сутринта и след малко тя ще си легне да спи.

— Коя?

— Сара Хардинг.

— И Сара Хардинг ли ще дойде? — попита Кели, все още на вратата.

— Не знам — Торн сви рамене. — Приятна ваканция, деца. Ще се видим след седмица. Благодаря за помощта. А сега си тръгвайте. — Погледна към халето и извика: — Еди, децата си тръгват, изпрати ги до вратата и заключи след тях! Донеси ми документите и си приготви багажа. Идваш с мен. — После, със съвсем различен тон, добави: — Да, централа, все още чакам.

И се обърна на другата страна.

Хардинг

През очилата за нощно виждане светът изглеждаше оцветен във флуоресциращо зелено. Сара Хардинг наблюдаваше африканската савана. Точно напред, над високата трева изпъкваше каменисто възвишение. Измежду камъните блещукаха яркозелени карфички. Вероятно някакъв малък гризач, помисли си тя.

Изправена в джипа си, с пуловер, за да я предпазва от нощния хлад, тя оглеждаше бавно околността с бинокъла за нощно виждане. Чуваше лая и се опитваше да открие източника му.

Знаеше, че няма да види животните, независимо че е застанала права и търси с очи движение в тревата. Не забеляза такова. Обърна се рязко назад и за миг зеленият свят се понесе като във вихрушка. Погледна на юг.

Видя ги.

С напредването на глутницата тревата се люлееше. Животните лаеха и виеха, готови за нападение. Сара Хардинг зърна женската, която наричаше Физиономия 1 или Ф1. Ф1 имаше бяло петно между очите. Напредваше с големи крачки, с типичната за хиените леко странична походка. Зъбите ѝ бяха оголени. Животното се обърна назад, за да види къде са останалите.

Сара Хардинг премести бинокъла малко по-напред. Видя плячката — стадо африкански биволи, потънали до корем в тревата. Бяха неспокойни — мучаха и тропаха с копита.

Хиените се разлаяха още по-силно и хаотично, така че да объркат биволите. Втурнаха се в стадото, за да го разпръснат, да отделят телетата от майките. Африканските биволи, макар и да изглеждат глупави и тромави, всъщност са сред най-опасните бозайници на континента — силни животни с остри рога и зъл нрав. Хиените не биха могли да се надяват да убият възрастно животно, освен ако не е ранено или болно.

Щяха да опитат да съборят теле.

Макена, помощникът на Сара, който седеше зад волана на джипа, попита:

— Искаш ли да се приближим повече?

— Не, така е добре.

Всъщност беше повече от добре. Намираха се на лек наклон и оттам се виждаше отлично. С малко късмет би могла да запише всички характерни особености на нападението. Включи видеокамерата, качена на статив на около метър над главата ѝ, и заговори бързо пред микрофона.

— Ф1 на юг, Ф2 и Ф3 двадесет метра назад от двете страни, Ф3 в средата, Ф6 прави широка обиколка на север. Ф1 върви направо. Разделят се. Стадото е неспокойно, тропа с крака. Появява се Ф7. Направо. Ф8 минава косо от север. Дебне, започва нова обиколка.

Това бе класическото поведение на хиените. Водещите животни минаваха през стадото, докато другите го заобикаляха и нападаха отстрани. Биволите не бяха в състояние да следят нападателите си. Сара се вслуша в мученето на стадото, когато то се разпръсна и изпадна в паника. Големите животни се движеха напосоки, обръщаха се, оглеждаха се. Сара не виждаше телетата — бяха по-ниски от тревата, но чуваше жалните им писъци.

Хиените се върнаха. Биволите тропаха с крака, навеждаха заплашително големите си глави. Хиените обикаляха с лай и скимтене, а тревата се люлееше. Звуците ставаха все по-резки. Сара зърна за миг женската Ф8 и забеляза, че челюстта ѝ вече е червена. Не бе успяла да види самото нападение.

Биволите се преместиха малко на изток и се скупчиха отново. Една от женските обаче остана настрана. Мучеше непрекъснато към хиените. Вероятно бяха разкъсали телето ѝ.

Хардинг се почувства объркана — бе се случило толкова бързо, а това означаваше или че хиените са имали късмет, или че телето е било ранено. А може би беше съвсем малко, дори новородено. Сред биволиците имаше няколко бременни. Трябваше да гледа видеозаписа много внимателно и да се опита да разбере какво точно се е случило. Замисли се за опасностите, съпровождащи учения, изучаващ бързо движещите се нощни животни.

Вече нямаше никакво съмнение, че хиените са убили животно, защото се бяха скупчили на едно място — лаеха и скачаха. Видя Ф3, после Ф5. Муцуните им бяха окървавени. Появиха се малките и се разпищяха, за да ги пуснат до плячката. Възрастните веднага им направиха място. Някои от тях вдигаха с челюстите си парчета месо, за да могат малките да ядат.

Поведението им беше познато за Сара Хардинг, която през последните години бе станала най-големият специалист по хиени в света. Когато за първи път бе публикувала откритията си, колегите ѝ се бяха отнесли към тях с недоверие и дори с гняв. Оспорваха ги даже на лична основа. Нападаха я за това, че е жена, за това, че е привлекателна, за това, че имала „доминиращо феминистични възгледи за нещата“. От университета и бяха напомнили, че е временно назначена. Колегите ѝ клатеха глави. Така или иначе Хардинг обаче бе продължила да упорства и с натрупването на повече данни възгледите ѝ за хиените постепенно бяха възприети.

И все пак те никога няма да бъдат смятани за симпатични животни, мислеше тя, докато наблюдаваше как се хранят. Бяха грозни, с прекалено големи глави, с неугледни тела и проскубана козина, непохватна походка и издаваха крясъци, наподобяващи неприятен смях. Във все по-урбанизираната цивилизация, доминирана от бетонните небостъргачи, дивите животни се възприемаха по някакъв романтичен начин, класифицираха се като благородни и коварни, герои и злодеи. В света, управляван от медиите, хиените чисто и просто не бяха достатъчно фотогенични, за да будят възхищение. Никой не смяташе, че тези кикотещи се злодеи от африканската савана си струва да бъдат изследвани систематично, докато Сара Хардинг не се бе заела със задачата.

Това, което откри тя, показваше хиените в друга светлина — те бяха смели ловци и грижовни родители, живееха в удивително сложна социална структура, при това в матриархат. А противните им, наподобяващи смях крясъци всъщност представляваха сложна система за комуникиране.

Сара Хардинг чу рев и през очилата за нощно виждане видя как първият от лъвовете се приближава към плячката. Беше голяма женска, която обикаляше в кръг и приближаваше. Хиените оголиха зъби и заръмжаха срещу нея, отведоха малките си в тревата. След миг се появиха и други лъвове и започнаха да се хранят с плячката на хиените.

Лъвовете, замисли се Сара. Наистина отвратителни животни… Въпреки че ги смятат за царе на животните, в действителност те са зли и…

Телефонът иззвъня.

— Макена — каза тя.

Иззвъня отново. Кой би могъл да се обажда по това време?

Намръщи се. Видя как лъвицата вдигна глава и се ослуша. Макена заопипва под арматурното табло, за да открие апарата. Напипа го едва след третото иззвъняване.

— Да, доктор Хардинг е тук — чу го да казва. Подаде ѝ телефона и добави: — Доктор Торн е.

Тя свали очилата за нощно виждане и неохотно взе телефона. Познаваше Торн добре — той беше направил по-голямата част от оборудването на джипа ѝ.

— Докторе, надявам се наистина да имаш сериозен повод…

— Имам — отвърна Торн. — Обаждам се заради Ричард.

— Какво е станало? — Тя долови тревогата му, но не знаеше причината за нея. Напоследък Левин ѝ досаждаше, защото ѝ се обаждаше почти ежедневно от Калифорния, за да я разпитва за нейната работа с животните сред природата — интересуваше се от укрития, протоколи с данни, водене на записки и какво ли още не.

— Казвал ли ти е какво възнамерява да изследва? — попита Торн.

— Не — отговори Сара Хардинг. — Защо?

— Изобщо ли не е споменавал?

— Не е. Държеше се потайно. Доколкото обаче успях да разбера, открил е животинска популация, която би могъл да използва във връзка с изследванията си на биологичните системи. Знаеш как се вманиачава понякога. Защо?

— Изчезнал е, Сара. С Малкълм смятаме, че е изпаднал в беда. Установихме, че е заминал за един остров край Коста Рика и отиваме при него веднага.

— Веднага?

— Тази вечер. След няколко часа летим за Сан Хосе. Иън идва с мен. Искаме да дойдеш и ти.

— Докторе — каза тя, — дори и да успея да взема самолета утре сутринта от Серонера до Найроби, ще ми трябва почти цял ден, за да стигна. При това, ако имам късмет. Искам да кажа…

— Ти решаваш — прекъсна я Торн. — Ще ти дам подробностите, а ти ще решиш как да постъпиш.

Продиктува ѝ каквото трябва, а тя го записа в бележника си. След това Торн прекъсна линията.

Сара Хардинг се вторачи в африканската нощ. Чувстваше хладния ветрец по лицето си. Някъде от тъмнината долиташе ръмженето на лъвовете. Работата ѝ беше тук. Целият ѝ живот беше тук.

— Доктор Хардинг — обади се Макена. — Какво ще правим?

— Връщаме се — отвърна тя. — Трябва да си събера нещата.

— Заминавате ли?

— Да, заминавам.

Съобщение

Торн подкара към летището и светлините на Сан Франциско изчезнаха зад гърба им. Малкълм седеше до него. Той погледна назад, към форда, който се движеше зад тях, и попита:

— Еди знае ли за какво става дума?

— Да — отговори Торн. — Но не съм убеден, че е в състояние да повярва.

— А хлапетата знаят ли?

— Не.

Чу се писукане. Торн извади малкия пейджър. Светлинката му мигаше. Подаде го на Малкълм и каза:

— Прочети какво пише на екрана.

— От Арби е — каза след малко Малкълм. — Пише: „Желая ви приятно пътуване. Обадете се, ако имате нужда от нас. Чакаме на телефона.“ Следва номерът.

Торн се засмя.

— Как да не ги обичаш тези хлапета! Никога не се отказват. — После се намръщи, сякаш нещо му хрумна. — Кога е пуснато съобщението?

— Преди четири минути — отговори Малкълм.

— Добре, питам за всеки случай.

Свиха вдясно, към летището. Видяха светлините в далечината. Малкълм гледаше пред себе си мрачно.

— Доста е неразумно да се хвърляме напред с главата по този начин. Не се прави така.

— Няма нищо — отвърна Торн. — Стига да сме сигурни за острова.

— Сигурни сме — увери го Малкълм.

— Защо?

— Най-важното доказателство е нещо, за което не исках децата да чуят. Преди няколко дни Левин е видял труп на едно от онези животни.

— Така ли?

— Да. Успял е да го разгледа, преди властите да го изгорят. Животното е имало регистрационен етикет. Левин го е отрязал и ми го изпрати.

— Етикет? Имаш предвид…

— Да. Както на биологичен вид. Етикетът беше стар и разяден от сярна киселина.

— От вулканичен произход.

— Точно така.

— И казваш, че етикетът е бил стар?

— От няколко години. Най-интересното обаче е начинът, по който животното е умряло. Левин смята, че е било ранено приживе… имало е страхотна рана, срязване, достигащо до костта.

— Искаш да кажеш, че е било ранено от друг динозавър?

— Да.

За момент останаха мълчаливи.

— Кой освен нас знае за този остров?

— Нямам представа — отвърна Малкълм. — Знам обаче, че някой се опитва да научи. Днес в кабинета ми са идвали някакви хора и са снимали всичко.

— Чудесно — въздъхна Торн. — Но ти не знаеше къде е островът, нали?

— Не, все още не бях разбрал.

— Мислиш ли, че някой друг може да е успял?

— Не — поклати глава Малкълм. — Сами сме.

Експлоатация

Луис Доджсън отвори вратата, на която пишеше „Животни“, и кучетата веднага се разлаяха. Тръгна през прохода между клетките, подредени една върху друга на три метра височина от двете страни. Сградата беше голяма — корпорация „Биосин“, Купертино, Калифорния, имаше нужда от просторни помещения за опитите си с животни.

Малко зад него крачеше Роситър, шефът на компанията, и мрачно приглаждаше реверите на италианския си костюм.

— Защо ме накара да дойда тук?

— Защото — отговори Доджсън — трябва да поговорим за бъдещето.

— Тук вони — отбеляза Роситър и погледна часовника си. — Хайде да приключваме, Луис.

— Можем да поговорим там вътре.

Доджсън го въведе в остъклената будка на пазача, в средата на помещението. Вътре лаят не се чуваше, но те виждаха животните.

— Става дума за нещо много просто — заговори Доджсън. — И много важно.

Луис Доджсън беше на четирийсет и пет, с добродушно лице, леко плешив. Изглеждаше младолик, държеше се любезно. Но външният вид заблуждаваше — този на пръв поглед мил човек беше един от най-безскрупулните и агресивни генетици на своето поколение. Кариерата му беше започнала със скандал — като аспирант в университета „Джон Хопкинс“ бе отстранен, защото си бе позволил да се заеме с генна терапия върху човек, без да поиска нужното разрешение. По-късно, вече като служител на „Биосин“, изпробва ваксина против бяс в Чили, без да обясни на неграмотните селяни, които беше използвал, на какво ги подлага.

И в двата случая Доджсън бе обяснил, че е учен, който няма време и не би могъл да се съобразява с правила, измислени за по-нисши същества. Определяше сам себе си като „ориентиран към резултата“, което всъщност означаваше, че правеше всичко, което според него беше необходимо, за да постигне целта си. Освен това беше неуморен кариерист. В компанията представяше себе си като „изследовател“, макар че не беше в състояние да се заеме с нещо оригинално, нито пък някога го бе правил. В основата си интелектът му беше производен — не бе в състояние да измисли нищо, ако някой друг не го е измислил преди него. Беше много добър в „развиването“ на идеите, тоест открадването на труда на някой друг в ранен етап. В това беше ненадминат. В продължение на много години бе завеждал секцията по реверсивно инженерство в „Биосин“, която на теория трябваше да изследва продуктите на конкурентите и да определя как са направени. На практика обаче това си беше в голяма степен индустриален шпионаж.

Роситър, разбира се, не се заблуждаваше по отношение на Доджсън. Не го обичаше и се стремеше да го избягва. Доджсън винаги поемаше рискове, скъсяваше разстоянията — караше го да се чувства неловко. Наред с това обаче Роситър знаеше, че в областта на модерните биотехнологии конкуренцията е безмилостна. За да оцелее, фирмата имаше нужда от хора като Доджсън. И Доджсън си го биваше за това, с което се занимаваше.

— Ще говоря по същество — каза Доджсън и се обърна към Роситър. — Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да се сдобием с технологията на „ИнДжен“.

Роситър въздъхна.

— Пак ли?

— Знам, Джеф. Знам как се чувстваш. Признавам, че има какво да се каже по въпроса.

— Има какво да се каже?! Може да се каже само, че ти се провали. Опитахме по всички възможни начини. Дявол да го вземе, дори опитахме да купим компанията, защото ти заяви, че е възможно. Оказа се, че не е. Японците не искаха да я продадат.

— Разбирам това, Джеф. Нека обаче не забравяме, че…

— Не мога да забравя — прекъсна го Роситър, — че платихме седемстотин и петдесет хиляди долара на приятеля ти Недри, без да получим нищо срещу тях.

— Но, Джеф…

— След това платихме петстотин хиляди на оня брачен посредник от Дай-Ичи, отново без да получим нищо. Опитите ни да се доберем до технологията на „ИнДжен“ са пълен провал. Това не мога да забравя.

— Въпросът е в това, че се опитвахме да го направим, защото имаше сериозна причина. Тази технология е от основна важност за бъдещето на корпорацията.

— Ти го твърдиш.

— Джеф, светът се променя. Говоря за разрешаването на един от най-важните проблеми, с които ще се сблъскаме през двайсет и първи век.

— Кой е той?

Доджсън посочи към лаещите кучета зад стъклото.

— Изследванията върху животни. Да не се заблуждаваме, Джеф. Всяка година натискът да не се използват животни за опити и изследвания нараства. С всяка година ни атакуват с повече демонстрации, с повече скандали, с повече нападки в пресата. Най-напред надигнаха глас отделни смахнати фанатици и холивудските величия, бега обаче всички припяват в този хор… дори университетските професори говорят, че не било етично маймуните, кучетата, дори плъховете да се подлагат на лабораторни изследвания. Попадал съм на недоволство заради това, че „експлоатираме“ мидите, при все че в повечето ресторанти по света ги сервират за вечеря. Джеф, казвам ти, това няма да престане. Някой ден ще заявят, че нямаме право да използваме дори бактерии, за да създаваме генетични продукти.

— Чак пък толкова…

— Ще видиш. Рано или късно и това ще дойде. И ще трябва да сложим край на всичко. Освен ако сами не създадем животни… Помисли си само… животно, което е изчезнало от лицето на земята и е върнато към живот, теоретически не е никакво животно. Не може да има никакви права. Ако съществува, то е защото сме го направили ние. Създаваме го, патентоваме го, притежаваме го. Идеално поле за експерименти. Вярваме, че ензимната и хормоналната система на динозаврите са много близки до тези на бозайниците. В бъдеще ще можем да изпробваме лекарства върху малки динозаври така, както сега ги изпробваме върху кучета или плъхове… и почти без рискове от юридическо естество.

Роситър поклати глава.

— Убеден ли си?

— Знам го. Това всъщност са големи гущери, Джеф. Никой не обича гущерите. Те не са като милите кученца, които ти лижат ръката и късат сърцето ти. Гущерите са гадни. Те са змии с крака.

Роситър въздъхна.

— Джеф, става дума за истинска свобода. В момента всичко, свързано с живите животни, е заплетено във възел от юридически и морални проблеми. Ловците вече не могат да убиват лъвове или слонове и гордо да позират за снимка край плячката си, както някога са правели бащите и дядовците им. Сега има формуляри, разрешителни, разноски… и чувство за вина. В наши дни е невъзможно да застреляш тигър и след това да го признаеш. Днес е по-голямо престъпление да убиеш тигър, отколкото да убиеш родителите си. Тигрите вече имат адвокати. А сега само си представи… специално създаден ловен резерват, в който богатите, важни клечки ще могат да ловуват тиранозаври и трицератопси в естествена среда. Това ще е невероятно търсено развлечение. Колко ловци са окачили препарирани еленови глави на стената? Светът е пълен с такива. А колцина ще могат да се похвалят с глава на озъбен тиранозавър, окачена над домашния им бар?

— Не говориш сериозно.

— Опитвам се да ти обясня нещо, Джеф. Тези животни ще могат да се експлоатират тотално. С тях ще можем да правим всичко, което пожелаем.

Роситър стана и мушна ръце в джобовете си. Въздъхна и вдигна очи към Доджсън.

— Тези животни… все още ли съществуват?

Доджсън кимна бавно.

— И ти знаеш къде са?

Доджсън кимна отново.

— Добре — каза Роситър. — Направи го. — Тръгна към вратата, спря, обърна се назад. — Но, Лу, това е абсолютно за последен път. Или се справяш, или край на всичко. Последен път, разбираш ли?

— Не се безпокой. Този път ще успея — отвърна Доджсън.