Изгубеният свят

Коста Рика

В Пуерто Кортес валеше като из ведро. Дъждът барабанеше по малкия метален навес край летището. Мокър до кости, Торн чакаше, а костариканският служител преглеждаше документите, отново и отново. Името му беше Родригес — младеж на двайсетина години, с униформа, която не му беше по мярка. Изглежда възможността да допусне грешка го изпълваше с ужас.

Торн погледна навън към пистата, където на меката сутрешна светлина се виждаше как прикрепят контейнерите към търбусите на два големи хеликоптера „Хюи“. Еди Кар беше там, на дъжда, заедно с Малкълм, и подвикваше на работниците, които притягаха скобите.

Родригес разлисти документите.

— Сеньор Торн, според написаното отивате на Исла Сорна…

— Да.

— И в контейнерите ви има само превозни средства?

— Да. Подвижни лаборатории.

— Сорна е необлагородено място. Няма бензин, няма магазини, няма дори пътища.

— Били ли сте там?

— Аз лично не. Хората тук не се интересуват от този остров. Той е див… само скали и джунгли. Дори няма къде да се пристане с лодка, освен при много хубаво време. Днес например не можете да отидете там.

— Разбирам — кимна Торн.

— Казвам ви го, за да се подготвите. Там ви очакват трудности.

— Мисля, че сме подготвени.

— Носите ли достатъчно бензин за автомобилите си?

Торн въздъхна. Защо да му обяснява?

— Да, разбира се.

— И сте само тримата? Доктор Малкълм, вие и вашият помощник?

— Точно така.

— И възнамерявате да останете по-малко от седмица?

— Да. По-вероятно е да са само два дни. Ако имаме късмет, можем да си тръгнем по някое време утре.

Родригес отново заби поглед в документите, сякаш се притесняваше да не е пропуснал нещо важно.

— В такъв случай…

— Има ли някакъв проблем? — попита Торн и погледна часовника си.

— Няма никакъв проблем, сеньор. Разрешителното ви е подписано от генералния директор на биологичните резервати. В ред са… — Родригес се поколеба. — Много е странно обаче, че изобщо сте получили подобно разрешение.

— Защо?

— Не съм наясно с подробностите, но преди няколко години на единия от островите станаха някакви неприятности и след това управлението на резерватите забрани достъпа на туристи до всички острови в района.

— Ние не сме туристи — отбеляза Торн.

— Разбирам, сеньор Торн.

Пак заразглежда документите.

Торн чакаше.

Навън на пистата контейнерите най-после бяха закачени за скобите и се издигнаха над земята.

— Е, сеньор Торн — каза Родригес, — желая ви успех.

— Благодаря — кимна Торн. Прибра документите в джоба си, наведе глава заради дъжда и хукна към пистата.

На около три мили от брега хеликоптерите се измъкнаха от пласта облаци и лъчите на утринното слънце ги обляха. От кабината на първия „Хюи“ Торн имаше идеална видимост. Съзря петте острова, разположени на различни разстояния от брега — назъбени скалисти възвишения, извисяващи се над бурния океан. Бяха по на няколко мили един от друг и несъмнено представляваха част от стара вулканична верига.

Натисна копчето на комутатора и попита:

— Кой от тях е Сорна?

Пилотът посочи напред.

— Наричаме ги Петте смърти. Исла Муерте, Исла Матансерос, Исла Пена, Исла Таканьо и Исла Сорна. Той е онзи големият, последният на север.

— Бил ли си там?

— Никога, сеньор. Все пак мисля, че има място за кацане.

— Откъде знаеш?

— Знам, че преди години летяха дотам. Американци.

— Не са ли били германци?

— Не. Германци не са идвали от… не знам. От войната. След това само американци…

— Кога е било това?

— Не съм сигурен. Може би преди десет години.

Хеликоптерът сви на север и мина над най-близкия остров. Торн видя назъбен вулканичен терен, обрасъл с гъста джунгла. Нямаше никакви признаци на живот или човешко присъствие.

— Местните хора смятат, че тези острови носят нещастие — продължи пилотът. — Нищо добро няма там. — Усмихна се и добави: — Но те са просто невежи. Суеверни индианци.

Полетяха над водата. Остров Сорна беше право пред тях. Без съмнение бе стар вулканичен кратер — оголен, обграден от сивкавочервеникави скали, ерозирал конус.

— Къде пристават лодките?

Пилотът посочи скалите, в които се разбиваха вълните.

— На източната страна има много пещери, издълбани от водата. Местните хора наричат острова Исла Хемидо. Това означава „стенание“… заради звука, който издават вълните в пещерите. Някои от тях достигат почти до средата на острова и при хубаво време в тях може да се влезе с лодка. Днес обаче такова нещо е невъзможно.

Торн се замисли за Сара Хардинг. Ако бе решила да дойде, трябваше да пристигне малко по-късно същия ден.

— Днес следобед очакваме наша колежка… можете ли да я докарате?

— Съжалявам — отвърна пилотът. — Имаме работа в залива Хуан. Ще се приберем късно вечерта.

— Как би могла да дойде?

Пилотът присви очи и огледа морето.

— Може би с лодка. Вълнението се променя непрекъснато. Ако има късмет…

— А утре ще дойдете ли да ни вземете?

— Да, сеньор Торн. Ще пристигнем рано сутринта. Тогава вятърът е най-благоприятен.

Хеликоптерът приближи от западна посока и се издигна над зъберите край морето. Появи се вътрешността на Исла Гемидо. Приличаше на тази на останалите острови — вулканични хребети и оврази, гъсто обрасли с джунгла. От височина мястото изглеждаше красиво, но Торн си даваше сметка, че придвижването долу ще е дяволски трудно. Вторачи се в зеленината, за да открие някакви пътища.

Хеликоптерът се сниши над централната част. Торн не видя никакви постройки, никакви пътища. Спуснаха се към джунглата.

— Вятърът тук е много лош заради скалите на брега — обясни пилотът. — Можем да се приземим само на едно място. — Погледна навън и добави: — Аха. Ето го. Там.

Торн видя голо място, обрасло с висока трева.

— Кацаме — каза пилотът.

Исла Сорна

Еди Кар, изправен сред високата трева, се обърна с гръб към вихрушката от прахоляк, която вдигнаха излитащите хеликоптери. След миг те се превърнаха в малки черни точки, шумът от двигателите им стихна.

— Кога ще се върнат? — попита той тъжно.

— Утре сутринта — отговори Торн. — Дотогава трябва да сме намерили Левин.

— Поне трябва да опитаме — отбеляза Малкълм.

След миг хеликоптерите изчезнаха зад високия ръб на кратера. Кар, Торн и Малкълм останаха съвсем сами, обгърнати от сутрешната горещина и тишината на острова.

— Малко страшничко е тук — каза Еди и нахлупи бейзболната си шапка над очите.

Еди Кар беше двайсет и четири годишен, отрасъл в Дейли Сити. Имаше черна коса, беше силен и здрав. Тялото му беше стегнато, с издути мускули, но ръцете му бяха елегантни, с дълги и фини пръсти. Еди беше талант — а Торн би казал гений — по механичните устройства. Би могъл да конструира всичко, да поправи всичко. Разбираше как работи даден механизъм само с един поглед, Торн го бе взел на работа три години преди това, след общинския колеж. Това трябваше да е временно, защото Еди смяташе да се върне в колежа и да завърши следващата степен. Оттогава обаче Торн бе станал зависим от младежа. Самият Еди на свой ред бе загубил всякакъв интерес към учебниците.

Но пък не беше очаквал и нищо подобно — помисли си го, когато се огледа наоколо. Еди беше градски човек, свикнал с клаксоните и забързания трафик. Тишината в тази пустош го изпълваше с тревога.

— Хайде — подкани го Торн и сложи ръка на рамото му. — Да започваме.

Отидоха до контейнерите, оставени от хеликоптерите на няколко метра встрани.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Малкълм.

— Недей, ако нямаш нищо против — отвърна Еди. — По-добре да ги отворим сами.

След половин час бяха развили болтовете, бяха свалили на земята задните капаци и бяха влезли в контейнерите. След още няколко минути караваните и джипът бяха навън. Еди се качи зад волана на форда и даде контакт. Не се чу почти нищо освен меко стартираната вакуумна помпа.

— Как е зарядът ти? — попита Торн.

— Докрай — отговори Еди.

— Да… всичко изглежда добре.

Еди изпита известно облекчение. Той лично бе ръководил модифицирането на тези превозни средства в електрически, но работата бе свършена набързо и не бе останало време да ги подложат на истински изпитания. Макар и да бе вярно, че електрическите автомобили са по-просто устроени от тези с двигатели с вътрешно горене — тази ръмжаща реликва от деветнайсети век, — Еди знаеше, че излизането с неизпитано оборудване винаги крие рискове.

Особено ако това оборудване е последна дума на техниката. Фактът безпокоеше Еди повече, отколкото му се искаше да признае. Като повечето родени механици, той беше дълбоко консервативен. Обичаше машините да работят — да работят независимо от всичко, — а за него това означаваше да използва установена, изпитана технология. За нещастие този път не бе успял да се наложи.

Еди имаше две основни причини за безпокойство. Едната бяха черните панели на слънчевите батерии с техните осмоъгълни силиконови пластини, монтирани на покривите на колите. Те бяха по-ефективни и устойчиви от старите модели. Еди ги бе монтирал върху специални, омекотяващи вибрациите, устройства, които бе конструирал сам. Проблемът обаче бе, че ако нещо наранеше тези панели по какъвто и да било начин, те нямаше да са в състояние нито да зареждат акумулаторите, нито да захранват електрониката. Дейността на всички системи щеше да секне.

Втората му грижа бяха самите акумулатори. Торн беше предпочел новите литиеви модификации на „Нисан“, които бяха много ефективни по отношение на теглото си. Но все още бяха експериментални, което за Еди бе учтив начин да се каже „ненадеждни“.

Беше настоявал за резервен вариант — малък бензинов генератор за всеки случай, за още много други неща. Но не успя да наложи мнението си. При тези обстоятелства бе направил единственото разумно нещо — добави някои допълнения, за които не бе казал на никого.

Беше сигурен, че Торн е разбрал за тях, но не бе реагирал. Еди също не ги бе споменал. Сега, когато бяха на този безлюден остров, сред пустошта, той се радваше, че е постъпил така.

Еди извади форда от контейнера в средата на голото място, сред високата трева, за да може слънцето да освети панелите и да зареди батериите. Торн се качи на едната каравана и я изкара на заден ход. Струваше му се странно да шофира превозно средство, което е толкова тихо — единственият звук беше от допира на гумите с металния контейнер. Когато излезе на тревата, не се чуваше почти нищо. Торн слезе и свърза двете каравани с гъвкавата гумена хармоника.

Най-накрая се зае с мотоциклета. Той също беше електрически. Закачи го на мястото му в задния край на караваната и го свърза с електрическата ѝ система, за да се зарежда акумулаторът.

— Готово — каза след това.

Еди се вгледа във високия, заобикалящ ги ръб на кратера, който се издигаше в далечината над гъстата джунгла. Беше горещо. Голите скали потрепваха в слънчевите лъчи, зъберите изглеждаха непристъпни и застрашителни. Почувства се изоставен, сякаш попаднал в капан.

— Защо му е на човек да идва на място като това? — попита той гласно.

Малкълм, опрян на бастуна си, се усмихна.

— За да се махне от всичко останало, Еди. Не ти ли се иска понякога да се махнеш от всичко?

— Не, за нищо на света — отвърна Еди. — Ако питаш мен, винаги предпочитам наблизо да има „Макдоналдс“, ако разбираш какво имам предвид.

— Е, сега най-близкият е на доста мили оттук.

Торн отиде до задния край на караваната и извади две тежки карабини. Под цевта на всяка от тях имаше по два успоредни алуминиеви цилиндъра. Подаде едната на Еди, а другата показа на Малкълм.

— Виждал ли си някога такава?

— Чел съм за тях — отвърна Малкълм. — Шведските, нали?

— Да. „Линдстрат“. Пневматична пушка. Най-скъпата на света. Солидна, проста, точна, надеждна. Изстрелва нискоскоростни стрелички, в които можеш да сложиш всякакво химическо съединение. — Торн отвори пълнителя и показа един ред пластмасови контейнери, пълни с някаква сламеножълта течност. В предния край на контейнерите се виждаха петсантиметрови игли. — Заредили сме ги с отрова от Conus purpurascens… мида от Южното море. Това е най-силният невротоксин на света. Действа за две хилядни от секундата. По-бързо от скоростта, с която нервите предават импулси. Животното умира, преди да е почувствало убождането.

— Смъртоносна ли е?

Торн кимна.

— С това шега не бива. Просто помни, че не ти трябва да пронижеш крака си с изстрелване на това, защото ще умреш, преди да си осъзнал, че си натиснал спусъка.

Малкълм кимна.

— Има ли противоотрова?

— Не. Но няма и смисъл. И да имаше, няма време, за да се използва.

— Това опростява нещата — отбеляза Малкълм и пое пушката.

— Трябваше да те предупредя — каза Торн. — Еди, хайде да тръгваме.

Потокът

Еди се качи в джипа, а Торн и Малкълм — в кабината на караваната. След миг радиостанцията изпращя.

— Започваш ли да събираш данните, шефе? — обади се Еди.

— Веднага — отговори Торн.

Включи оптичния диск в специалния жлеб на арматурното табло. На малкия монитор пред него се появи островът, но части от него бяха закрити от облаци.

— Каква работа върши това? — попита Малкълм.

— Почакай и ще видиш — отвърна Торн. — Това е система. Събира данни.

— Данни от какво?

— От радар.

След миг върху снимката се появи сателитно радарно изображение. Радарът можеше да прониква през облаците. Торн натисна някакво копче и компютърът започна да проследява възвишенията, да показва подробностите, да очертава едва забележимата, подобна на паяжина, система от пътища.

— Страхотно! — отбеляза Малкълм, но на Торн му се стори, че е напрегнат.

— Готово — обади се Еди по радиото.

— И той ли вижда същото? — попита Малкълм.

— Да. На таблото.

— Още нямам сигнал от ГПС — добави Еди угрижено. — Не работи ли?

— Ех! — възкликна Торн. — Дай му минутка. Трябва да изчете оптичния диск.

На покрива на караваната беше монтиран глобален позициониращ сензор, или ГПС. Устройството получаваше данни от навигационните спътници на хиляди мили височина и изчисляваше позицията на превозното средство с точност до няколко метра. След миг върху картата на острова на екрана замига червено хиксче.

— Окей — каза Еди, — появи се. Като че ли има нещо подобно на път в северния край на откритото място. Натам ли тръгваме?

— Така мисля — отговори Торн.

Според картата пътят обикаляше през вътрешността на острова няколко мили и след това достигаше място, където, изглежда, се събираха всички останали пътища. Някакви петна там напомняха постройки, но не бе възможно да се прецени със сигурност.

— Добре, шефе. Поемаме.

Еди подкара своята кола покрай тях и поведе. Торн настъпи ускорителя и караваната зажужа след джипа. Малкълм извади преносим компютър и потъна в мълчание. Не погледна през прозореца нито веднъж.

Подир миг излязоха от голото място и се запромъкваха през гъстата джунгла. На таблото пред Торн светна червена лампа — захранването превключи на акумулатори, защото през клоните на дърветата не достигаше достатъчно светлина. Продължиха нататък.

— Как сте, шефе? — попита Еди.

— Много добре, Еди — отвърна Торн.

— Звучи ми неспокоен — отбеляза Малкълм.

— Тревожи се за оборудването.

— По дяволите — каза Еди. — Тревожа се за себе си!

Макар че пътят беше обрасъл и в много лошо състояние, напредваха доста успешно. След около десет минути стигнаха до малък поток с кални брегове. Еди понечи да мине през него, но рязко спря.

— Какво има?

— Видях нещо, шефе.

Торн и Малкълм слязоха от кабината и застанаха на брега на потока. Чуха някакви далечни крясъци, които напомняха птичи. Малкълм вдигна поглед и се намръщи.

— Птици? — попита Торн.

Малкълм поклати отрицателно глава.

Еди се наведе и извади от калта парче плат. Беше тъмнозелено, с кожена ивица, зашита в единия край.

— Това е от наша раница — отбеляза той.

— Тази, която направихме за Левин?

— Да, шефе.

— Заши ли в нея маяк? — попита Торн. Обикновено в раниците за експедиции поставяха излъчватели на импулси, по които би могло да се определи местоположението им.

— Да.

— Може ли да погледна? — попита Малкълм. Взе парчето и го вдигна към светлината. Опипа ръба замислено.

Торн откопча от колана си малък приемник и се вгледа в дисплея от течни кристали.

— Не получавам никакъв сигнал.

Еди се вторачи в калния бряг. Наведе се.

— Ето още едно парче… И още едно. Шефе, май раницата е била разкъсана…

До ушите им долетя нов птичи крясък — далечен, неземен. Малкълм се ослуша. Опитваше се да определи откъде идва. След това чу Еди да казва:

— О-хо-о-о! Имаме си компания!

Край караваната се бяха появили няколко светлозелени гущероподобни животни. Бяха големи колкото кокошки и цвърчаха възбудено. Стояха изправени на задните си крака, като се подпираха на опашките си. Когато ходеха, главите им се повдигаха и спускаха рязко, точно като на кокошки. Издаваха отчетливи писукания, напомнящи птичи, но въпреки това приличаха на гущери с дълги опашки. Имаха учуден израз на муцуните и когато погледнеха към хората, изведнъж застиваха с проточени вратове.

— Какво е това, конгрес на саламандрите? — подхвърли Еди.

Зелените гущери продължаваха да ги наблюдават. Появиха се и още — изпод караваната и от околните шубраци. Скоро се събраха повече от дузина писукащи, наблюдаващи ги гущери.

— Компита — отбеляза Малкълм. — Всъщност наименованието им е Procompsognathus triassicus.

— Искаш да кажеш, че са…

— Да. Това са динозаври.

Еди се намръщи.

— Нямах представа, че са толкова малки — каза той накрая.

— Повечето от динозаврите са били малки — обясни Малкълм. — Хората си мислят, че са били огромни, но всъщност средната им големина е колкото овца или малко пони.

— Приличат на кокошки — отбеляза Еди.

— Да, много приличат на птици.

— Опасни ли са? — попита Торн.

— Не — отвърна Малкълм. — Хранят се с мърша, като чакали. Все пак не се приближавайте. Ухапването им е слабо отровно.

— И през ум не ми минава да се приближа — изсумтя Еди. — Тръпки ме побиват от тях. Май не се страхуват от нас.

Малкълм също бе забелязал това.

— Вероятно не са виждали хора на острова — каза той. — Нямат причина да се боят.

— Ами тогава да им дадем причина — провикна се Еди и грабна един камък.

— Ей! — извика Малкълм. — Недей! Идеята ти е…

Но Еди вече бе хвърлил камъка. Падна недалеч от група прокомпсогнатуси, които се отдръпнаха. Останалите обаче дори не помръднаха. Няколко заподскачаха нагоре-надолу възбудено, но групата остана където беше. Животните точеха вратове и писукаха.

— Странно — каза Еди и помириса въздуха. — Усетихте ли тази миризма?

— Да — кимна Малкълм. — Специфична е.

— Гадна. Вонят гадно. На мърша. И ако питате мен, не е естествено едно животно да не се страхува. Ами ако са болни от бяс или нещо такова?

— Не са — каза Малкълм.

— Откъде знаеш?

— Само бозайниците боледуват от бяс.

Но сам не беше убеден. От бяс боледуваха топлокръвните… Възможно ли бе компитата да са топлокръвни? Не беше сигурен.

Някъде над тях се чу шумолене. Вдигна очи и видя, че листата се движат, сякаш невидими малки животни скачат от клон на клон. Чу писукане и цвърчене — отчетливи животински звуци.

— Това не са птици — каза Торн. — Възможно ли е да са маймуни?

— Може би — отвърна Малкълм. — Но се съмнявам.

Еди потрепери.

— Предлагам да се махаме оттук.

Върна се до потока и се метна в джипа. Малкълм и Торн го последваха предпазливо до караваната. Компитата се отдръпнаха от пътя им, ала не се разбягаха. Струпани около краката им, те възбудено писукаха. Двамата се качиха в кабината и затвориха вратите внимателно, за да не ударят някое от животните.

Торн седна зад волана и пусна двигателя. Видяха, че Еди вече преминава през потока и се насочва нагоре по склона от другата страна.

— Тези прокомпсо… какво беше… истински са, нали? — чуха гласа му по радиото.

— О, да — отвърна Малкълм. — Съвсем истински.

Пътят

Торн се безпокоеше. Започна да разбира как се чувстваше Еди. Беше построил тези превозни средства, а сега изпитваше неприятното усещане, че е изолиран, че е попаднал на това далечно място, без да ги е изпитал. Продължиха нагоре по стръмния път през тъмната джунгла още петнайсет минути. В кабината стана неприятно горещо.

— Няма ли климатик? — попита Малкълм.

— Не искам да натоварвам акумулатора.

— Мога ли да отворя прозореца?

— Ако смяташ, че няма да има проблеми…

Малкълм сви рамене.

— Защо? — Натисна бутона и стъклото слезе надолу. В кабината нахлу топъл въздух. Погледна Торн и попита:

— Нерви?

— Аха… И още как.

Въпреки отворения прозорец чувстваше как потта се стича по гърдите му.

— Казах ти, че най-напред трябваше да направим изпитанията — обади се Еди по радиото. — Да действаме по правилата. Човек не отива на място, където има отровни кокошки, ако не е сигурен, че колата му ще издържи.

— Колите са наред — отвърна Торн. — Как е нивото на акумулаторите ти?

— Нормално. Много добре. Разбира се, изминали сме само пет мили. Девет сутринта е, шефе.

Пътят сви вдясно, после вляво, след това се заизкачва на зигзаг по стръмнината. Торн трябваше да се съсредоточи изцяло върху управлението на голямата каравана и това донякъде прогони мрачните мисли от главата му.

Пред тях Еди сви вляво и продължи да се изкачва нагоре.

— Не виждам повече животни — каза той. Гласът му прозвуча облекчено.

Най-накрая стигнаха билото на хребета и пътят продължи хоризонтално. Според екрана на ГПС сега се движеха на северозапад, все по-навътре в острова. Джунглата обаче продължаваше да ги притиска от всички страни, та нямаха никаква видимост.

Стигнаха до разклон. Еди отби и спря. Торн видя олющена табела със стрелки към двете посоки. Отляво пишеше „Към блатото“, а вдясно — „Към зона Б“.

— Накъде?

— Към зона Б — отговори Малкълм.

— Добре — кимна Еди и подкара по десния път. Торн го последва. Забелязаха вдясно от тях, че от земята излизат жълтеникави серни изпарения, които бяха оцветили листата в бяло. Миризмата беше силна.

— Вулканични пари — каза Торн на Малкълм. — Както ти предположи.

Минаха край бълбукащо езерце, в краищата на което се бе образувала дебела жълта кора.

— Да… — обади се Еди. — Само че това тук е активно… Всъщност бих казал, че… по дяволите!

Еди натисна рязко спирачките и закова на място. За да не го удари, Торн трябваше да свие рязко встрани. Спря до Еди и го изгледа кръвнишки.

— Еди, за Бога! Какво правиш?!

Но Еди не слушаше.

Гледаше право напред, с провиснала челюст.

Торн също погледна натам.

Точно отпред дърветата край пътя бяха полегнали и през пролуката се откриваше гледка към целия остров на запад. Торн обаче не обърна внимание на панорамния изглед, защото виждаше единствено голямото колкото хипопотам животно, което пресичаше пътя. Не беше хипопотам. На цвят беше светлокафяво, покрито с големи като чинии плочи, а около главата му имаше извит костен гребен, от който излизаха два притъпени рога. Трети рог стърчеше от муцуната му.

По радиото се чу учестеното тежко дишане на Еди.

— Знаете ли какво е това?

— Трицератопс — отвърна Малкълм. — Млад е, ако се съди по вида му.

— Така изглежда — каза Еди. На пътя пред тях се появи много по-голям екземпляр. Беше близо два пъти по-едър от първия, а рогата му бяха дълги, извити и остри. — Защото това е майка му.

Появи се трети трицератопс, после четвърти. Цяло стадо такива животни се заниза бавно през пътя. Динозаврите не обръщаха никакво внимание на автомобилите. Минаха през пролуката в дърветата и изчезнаха надолу по склона.

Едва тогава мъжете насочиха вниманието си към пейзажа. Торн видя просторна блатиста равнина, разделена на две от широка река. По нейните брегове пасяха животни. В южния ѝ край имаше стадо от около двайсет средни по големина и тъмнозелени динозаври. Големите им глави непрекъснато се показваха над тревата край реката. Недалеч Торн зърна осем динозаври с птичи човки и големи, издигащи се над главите им гребени. Те пиеха вода, точеха шии и тъжно тръбяха. Точно отпред видя самотен стегозавър, с извития му гръб и редиците вертикални плочи на гърба. Стадото трицератопси мина бавно покрай него, но той не им обърна никакво внимание. Над гората на запад се издигаха дългите, грациозни шии на десетина апатозаври. Телата им бяха скрити сред листака, който те лениво опасваха. Гледката внушаваше спокойствие. Но беше гледка от друг свят.

— Шефе — обади се Еди. — Що за място е това?

Зона Б

Останаха в колите, загледани към равнината. Динозаврите се движеха бавно в храсталаците. Чуваха приглушените крясъци на хадрозаврите. Отделните стада минаваха покрай реката, необезпокоявани от нищо.

— Значи — обади се Еди, — искате да кажете, че това място е заобиколено от еволюцията? Че времето тук не помръдва?

— Ни най-малко — възрази Малкълм. — Това, което виждаш, има напълно рационално обяснение. И ние ще…

Изведнъж от арматурното табло се разнесе остро писукане и на екрана, върху картата, изникна синя координатна мрежа, с мигащ триъгълен символ, под който пишеше „ЛЕВИН“.

— Това е той! — извика Еди. — Открихме го!

— Улавяш ли го? — попита Торн. — Сигналът е доста слаб.

— Добър е. Достатъчно е силен, за да го идентифицираме. Левин е, няма съмнение. Като че идва от долината, ето там.

Подкара джипа нататък по пътя.

— Да тръгваме — каза Еди. — Искам да се махна от това място.

Торн даде контакт и чу свистенето на вакуумната помпа, тихото жужене на автоматичната трансмисия. Включи на скорост и последва Еди.

Непроходимата джунгла отново ги обгърна от всички страни, гъста и гореща. Листата над главите им скриваха почти цялата слънчева светлина. След малко сигналът на Левин стана нередовен. Торн хвърли поглед към екрана и видя, че мигащият триъгълник изчезва, после се появява пак.

— Губим ли го, Еди? — попита Торн.

— И да го загубим, не е фатално — отговори Еди. — Установили сме местоположението му и можем да отидем там веднага. Всъщност трябва да е някъде нататък по този път, покрай онази караулка или каквото е там… право напред.

Торн погледна нататък и видя бетонна постройка и наклонена желязна бариера. Наистина приличаше на караулка. Беше запусната и обрасла с трева. Продължиха нататък и скоро излязоха на асфалтиран път. Личеше си, че преди време растителността от двете страни е била изсечена доста навътре, на по двайсетина метра. Скоро стигнаха до втора бариера. Продължиха още стотина метра. Пътят извиваше плавно покрай хребета. Растителността тук беше по-рядка. През пролуките между папратовите храсти Торн видя дървени постройки, боядисани в един и същ зелен цвят. Приличаха на бараки за инструменти. Имаше чувството, че навлизат в някакъв голям комплекс.

Тогава неочаквано, след като излязоха от кривия участък, видяха целия комплекс. Беше на около половин миля под тях.

— Какво, по дяволите, е това?! — възкликна Еди.

Торн се вторачи нататък изумен. В средата на разчистеното място видя плоския покрив на огромна постройка. Беше разгърната на няколко акра, върху площ колкото две футболни игрища и далечният ѝ край се губеше от погледа. Зад внушителния покрив се виждаше друга голяма постройка, чийто външен вид напомняше електроцентрала. Ако беше такава наистина, би могла да захрани малък град.

Встрани се виждаха рампи за товарене и места за маневриране на камиони. Още по-нататък, почти скрити сред листата, се виждаха други постройки, които приличаха на къщи за живеене. От това разстояние обаче бе трудно да се прецени.

Всичко това напомняше на Торн някакво индустриално предприятие или производствен комплекс. Намръщи се и се опита да отгатне.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Малкълм.

— Да — кимна Малкълм замислено. — Подозирах съществуването му от известно време.

— Е?

— Това е нещо като фабрика. Производствен цех.

— Голямо е — отбеляза Торн.

— Да — отвърна Малкълм. — Така и би трябвало да се очаква.

— Още улавям сигнала на Левин — обади се Еди по радиото. — Знаете ли какво? Изглежда идва от онази постройка.

Минаха под увисналата козирка на главния вход. Сградата беше модерна, от стъкло и бетон, но джунглата отдавна я бе обгърнала от всички страни. От покрива висяха лиани. Виждаха се счупени стъкла, от пукнатините в бетона бяха поникнали папрати.

— Еди? — извика Торн. — Какво става със сигнала?

— Улавям го. Вътре е. Какво ще правим?

— Ще установим базовия си лагер на равното място, ей там — каза Торн и посочи на около половин миля вляво, където някога вероятно бе имало обширна морава. Там все още не бяха израсли високи дървета и щеше да има достатъчно светлина за слънчевите панели. — След това ще огледаме наоколо.

Еди паркира форда и се обърна назад, към пътя, по който бяха дошли. Торн направи маневра, спря караваните отстрани и изключи двигателя. Слезе и почувства горещия, неподвижен сутрешен въздух. Малкълм застана до него. Тук, в средната част на острова, беше съвсем тихо. Чуваше се само жуженето на насекомите.

При тях дойде Еди, плесна се по бузата и възкликна:

— Страхотно място, а? Няма недостиг на комари. Не искаш ли да намерим кучия син веднага? — Откачи приемника от колана си и засенчи дисплея, за да го види по-добре. — Още е там. — Посочи сградата и попита: — Е, какво ще кажеш?

Тримата се качиха на джипа и поеха назад, към огромната, запустяла постройка. Караваните останаха зад тях.

Караваната

Шумът отвън утихна и в караваната настъпи тишина. Арматурното табло светеше, картата на острова все още се виждаше на монитора. Мигащото хиксче показваше местоположението. Малък прозорец на монитора, обозначен с „Активни системи“, показваше заряда на акумулаторите, ефективността на консумацията на енергия и изразходваната енергия през последните дванайсет часа. Цифрите бяха яркозелени на цвят.

В жилищната част, където се намираха леглата и малката кухня, се чуваше лекото бълбукане на устройството за пречистване на водата. След това в шкафа горе нещо прошумоля. След малко прошумоля още веднъж и настъпи тишина.

Подир миг през пролуката край ключалката се появи кредитна карта. Тя се повдигна нагоре и притисна езичето на бравата. Вратата на шкафа се отвори и на пода с мек звук падна един цилиндричен вързоп. Вързопът се размърда, Арби Бентън простена и разкърши малкото си тяло.

— Ако не се изпишкам, ще изпищя! — прошепна той и се затича към малката тоалетна с нестабилна походка.

Въздъхна облекчено. Идеята да дойдат беше на Кели, но тя пък бе оставила на него да измисли всички подробности. И той бе измислил всичко перфектно, както си мислеше… е, поне повечето неща. Съвсем правилно бе предвидил, че в товарния самолет ще е адски студено и че ще трябва да се увият добре — беше натъпкал в шкафовете всички одеяла и чаршафи, които успя да открие в караваната. Бе предвидил, че ще прекарат там най-малко дванайсет часа, така че бе прибрал вътре някакви бисквити и бутилки с вода. Всъщност бе предвидил всичко освен факта, че в последната минута Еди Кар ще мине да огледа вътрешността на караваната и ще заключи всички шкафове отвън. Така че през следващите дванайсет часа да нямат никаква възможност да отидат дори до тоалетната. Цели дванайсет часа!

Въздъхна още веднъж, тялото му се отпусна. Струйката урина продължаваше да тече в тоалетната. Нищо чудно! Това си беше агония! И все още щеше да е заключен там горе, мина му през ум, ако не беше измислил начин да…

Зад гърба си чу приглушени викове. Пусна водата в тоалетната, върна се и клекна край шкафа под леглото. Отключи го веднага — отвътре изпълзя още един вързоп и се появи Кели.

— Ей, Кели — каза той с гордост. — Успяхме!

— Трябва да отида на едно място — каза тя, втурна се към тоалетната и затръшна вратата след себе си.

— Успяхме! — възкликна Арби. — Ние сме тук!

— Почакай малко, Арби. Става ли?

Арби погледна през прозореца на караваната за първи път. Намираха се на обрасло с трева голо място, отвъд което се виждаха папратите и високите дървета на джунглата. Още по-нататък се извисяваха черните скали на извития ръб на вулканичния кратер.

Значи това бе Исла Сорна.

И още как!

Кели излезе от тоалетната.

— Ау-у-у! Имах чувството, че ще умра! — провикна се тя и го тупна по рамото. — Между другото как успя да отвориш шкафа?

— С кредитна карта — отвърна Арби.

Кели се намръщи.

— Имаш кредитна карта?

— Нашите ми я дадоха за непредвидени ситуации — поясни той.

— Като тази сега.

Опита се да се пошегува, но знаеше, че Кели е много чувствителна на тема пари. Винаги коментираше дрехите му и други подобни — например, че все има пари, за да се прибере от училище с такси, или за сладолед и кола в бакалницата на Ларсън. Веднъж ѝ бе казал, че според него парите не са чак толкова важни, а тя бе отвърнала учудено:

— Че нима има причина да мислиш иначе?

Оттогава се опитваше да избягва темата.

Арби невинаги беше наясно как да се държи с хората. И без това всички се отнасяха към него странно. Разбира се, защото беше по-дребен. И защото беше чернокож. И другите деца го наричаха „мозък“. Даваше си сметка, че непрекъснато полага усилия да бъде приет от другите, да стане част от тях. Само че не успяваше. Не беше бял, не беше едър, не го биваше в спортуването и не беше тъп. Повечето от часовете в училище бяха толкова отегчителни, че Арби едва успяваше да стои буден. Учителите понякога го дразнеха, но какво би могъл да направи? Училището беше като видеозапис, пуснат на убийствено бавна скорост. Би могъл да поглежда екрана по веднъж на час и пак да не пропусне нищо. Освен това как би могъл да проявява интерес към баналните телевизионни предавания, по които всички деца бяха полудели напоследък? Невъзможно. Тези неща просто не го интересуваха.

Независимо от всичко обаче отдавна бе разбрал, че не бива да го казва. Беше по-добре да си държи устата затворена — защото никой не го разбираше, освен Кели. През повечето време му се струваше, че тя знае за какво ѝ говори.

И доктор Левин. В училището поне имаше програма за напреднали, която Арби намираше за умерено интересна. Не много, разбира се, но бе далеч по-добре от останалите часове. Когато доктор Левин обяви, че ще поеме тази програма, момчето за първи път се въодушеви от ходенето на училище. Всъщност…

— Значи това е Исла Сорна, а? — каза Кели и погледна към джунглата през прозореца.

— Да — кимна Арби. — Така смятам.

— Когато спряха колата първия път… — продължи Кели. — Чу ли ги за какво си говореха?

— Не. С толкова много завивки…

— И аз не чух… Но ми се сториха доста развълнувани от нещо.

— Да, така е — съгласи се Арби.

— Стори ми се, че говорят за динозаври — каза Кели. — Ти чу ли нещо такова?

Арби се засмя и поклати глава.

— Не, Кели.

— Защото си помислих, че говорят за това.

— Стига, Кели.

— Стори ми се, че Торн каза „трицератопс“.

— Кели — отвърна Арби, — динозаврите са изчезнали преди шейсет и пет милиона години.

— Знам…

Арби посочи към прозореца и попита:

— Да виждаш някакви динозаври там?

Кели не отговори. Вместо това отиде до другата страна на караваната и погледна през срещуположния прозорец. Видя как Торн, Малкълм и Еди влизат в голямата сграда.

— Ще се ядосат много, когато ни открият — отбеляза Арби. — Според теб как трябва да им се покажем?

— Ще ги изненадаме.

— Ще побеснеят.

— Е, и? Какво могат да направят?

— Може би ще ни изпратят обратно.

— Как? Няма начин.

— Да… така е. — Арби сви рамене с безразличие, но мисълта го безпокоеше повече, отколкото би искал да признае. Идеята беше на Кели. Самият той не обичаше да нарушава правилата или да се забърква в неприятности. И при най-малкия укор от страна на някой учител започваше да се черви и да се поти. През последните дванайсет часа не бе престанал да мисли за реакцията на Торн и останалите.

— Слушай — каза Кели. — Работата е в това, че сме дошли да помогнем на приятеля си доктор Левин. Това е всичко. Вече помогнахме на доктор Торн.

— Да…

— И ще имаме възможност да им помогнем пак.

— Може би…

— Нашето съдействие им е нужно.

— Може би — повтори Арби, но не се чувстваше убеден.

— Питам се какво ли имат за ядене тук — каза Кели и отвори хладилника. — Гладен ли си?

— Умирам от глад — отвърна той и почувства, че наистина е така.

— Е, какво искаш?

— Какво има?

Арби седна на тапицираното канапе и се изтегна, докато гледаше как Кели тършува из хладилника.

— Ела и виж сам — отговори тя ядосано. — Не съм тъпата ти прислужничка.

— Добре, добре, успокой се.

— Смяташ, че всички трябва да ти слугуват.

— Не е вярно — каза той и бързо стана от канапето.

— Такъв глезльо си!

— Ей, какво толкова е станало?! Успокой се! Ядосана ли си заради нещо?

— Не, не съм — отговори Кели и извади от хладилника опакован сандвич. Арби, застанал до нея, надзърна вътре и грабна първия, който му попадна.

— Не искаш този — спря го тя.

— Искам го.

— Това е салата от риба тон.

Арби не понасяше салата от риба тон. Остави бързо сандвича и започна да оглежда останалите.

— Онова вляво е пуйка — каза Кели. — В кифличката.

— Благодаря — отвърна Арби и взе сандвича.

— Няма проблем — кимна Кели и захапа своя сандвич лакомо.

— Слушай, поне признай, че аз измислих как да дойдем тук — каза той и внимателно разгъна сандвича, като остави опаковката внимателно настрана.

— Да, така е. Признавам. Това е твоя заслуга.

Арби започна да се храни. Струваше му се, че през живота си не е ял нищо по-вкусно. Беше по-добро дори от сандвичите с пуйка, които правеше майка му.

Мисълта за майка му го накара да се сепне. Беше гинеколожка, удивително красива. Имаше много работа и рядко оставаше у дома, но когато я виждаше, му се струваше толкова спокойна! И самият Арби се чувстваше спокоен с нея. Помежду им се бяха установили специални отношения, независимо че напоследък тя сякаш се безпокоеше от това дето знае толкова много. Една вечер влезе в кабинета ѝ, докато работеше върху някаква статия за нивото на прогестерона и стимулирането на овулацията. Погледна над рамото ѝ към колоните от цифри и ѝ предложи в анализа на данните да използва нелинейно уравнение. Тя го изгледа учудено, някак замислено и дистанцирано от него и той си помисли, че…

— Ще взема по още един — каза Кели и отново отиде до хладилника. Върна се, стиснала по още един сандвич в двете си ръце.

— Мислиш ли, че има достатъчно? — попита Арби.

— На кого му пука? Умирам от глад — отговори тя и скъса опаковката на единия.

— Може би не трябва да ядем…

— Арби, след като се тревожиш толкова, защо не си остана вкъщи?

Реши, че Кели има право. С изненада откри, че и той някак си бе излапал сандвича, така че взе и другия.

Кели започна да яде и се загледа през прозореца.

— Чудя се каква ли е тази постройка, в която влязоха. Изглежда запустяла — каза тя.

— Да. От години.

— Защо им е било да строят толкова голяма сграда на този безлюден остров край Коста Рика?

— Може би е нещо секретно.

— Или опасно.

— Да. Или опасно — съгласи се Арби. Представата за опасността беше едновременно интригуваща и тревожна. Почувства се далеч от дома.

— Питам се какво ли са правили там… — каза Кели. Стана от канапето, все още със сандвича в ръка и отиде до прозореца. — Наистина е голяма постройка… Хм… странно.

— Кое?

— Погледни… всичко е обрасло с храсталаци и трева. Тук, около нас, също. Тревата е доста висока.

— Е?

— А ето там — Кели посочи недалеч от караваната — има разчистена пътека.

Арби се приближи до прозореца и погледна. Наистина само на няколко метра от тях тревата беше стъпкана и пожълтяла. На много места се показваше гола пръст. Беше широка, съвсем ясно очертана пътека, прекосяваща поляната отляво надясно.

— Ако никой не е идвал тук от години — попита Кели, — кой е прокарал тази пътека?

— Сигурно животни — отвърна Арби. Не беше в състояние да измисли нищо друго. — Може би е дивечова пътека.

— А какви животни?

— Не знам. Каквито има тук. Елени или нещо подобно.

— Не виждам никакви елени.

— Може би кози. Диви кози, като в Хавай.

— Пътеката е твърде широка, за да е от елени или кози.

— Може да са цяло стадо.

— Пак е широка. — Кели сви рамене и се върна при хладилника. — Питам се дали има нещо за десерт…

Споменаването на десерта му припомни нещо. Отиде до шкафа над леглото, качи се и започна да тършува вътре.

— Какво правиш?

— Проверявам си нещата.

— Защо?

— Мисля, че си забравих четката за зъби.

— Е, и?

— Няма да мога да си мия зъбите.

— Арби… има ли някакво значение?

— Но аз винаги си мия зъбите.

— Бъди храбър… — каза Кели. — Живей по-нормално.

Арби въздъхна.

— Може би доктор Торн е донесъл някоя и друга в повече.

Върна се и седна на канапето до Кели. Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Няма ли десерт?

— Нищо. Няма дори кисело мляко. Възрастни! Никога не планират нещата както трябва.

— Да, така си е.

Арби изпусна една прозявка. Беше топло. Доспа му се. През дванайсетте часа, прекарани в шкафа, почти не бе мигнал. Изведнъж се почувства уморен.

Вдигна очи към Кели и видя, че и тя се прозява.

— Искаш ли да излезем вън? — попита тя. — Ще се разсъним.

— По-добре да чакаме вътре — поклати глава Арби.

— Ако остана тук, ще заспя.

Той сви рамене. Дрямката го оборваше бързо. Отиде в другото отделение и се изтегна на леглото до прозореца. Кели го последва.

— Аз няма да заспя — каза тя.

— Добре, Кели. — Клепачите му бяха станали тежки. Разбра, че няма да успее да ги задържи отворени.

— Но… — добави тя — може би няма да е зле, ако полегна за минутка.

Видя я как ляга на леглото от другата страна, после затвори очи и веднага заспа. Засънува, че е още в самолета — усещаше леките вибрации, чуваше рева на моторите. Спеше съвсем леко и в един момент се събуди, убеден, че караваната наистина вибрира и че наистина през прозореца долита някакъв рев. Заспа отново почти веднага и този път засънува динозаври, динозаврите на Кели — имаше две животни, толкова огромни, че през прозореца на караваната се виждаха само масивните им люспести крака. В съня му второто животно спря, наведе се и голямата му глава надникна любопитно през прозореца. Арби си даде сметка, че това е тиранозавър рекс — огромните челюсти помръдваха, белите зъби блестяха на слънцето… В съня си наблюдаваше всичко това съвсем спокойно, продължаваше да спи.

Вътрешността

Голямата двукрила и люлееща се врата водеше към полутъмно фоайе. Стъклата ѝ бяха изподраскани и мръсни, а хромираните дръжки — разядени от корозия. Съвсем ясно обаче личеше, че прахолякът, сухите листа и боклуците отпред бяха разчистени в две полудъги.

— Някой е отварял съвсем скоро — отбеляза Еди.

— Да — кимна Торн. — Някой с боти „Азоло“. — Отвори вратата и добави: — Моля, заповядайте.

Влязоха в сградата. Въздухът вътре беше горещ, застоял и неподвижен. Фоайето им се стори тясно и семпло. Бюрото на портиера, някога покрито със сива тъкан, сега бе покрито с нещо тъмно, напомнящо мъх. Зад него, на стената, с хромирани букви бе написано: „Ние творим бъдещето“, но думите бяха почти скрити зад плетеница от лиани. Килимът бе мухлясал. Вдясно видяха чакалня с малка масичка и две канапета. Едното от тях беше покрито с мухъл. Другото — покрито с найлонов калъф. До него видяха остатъците от зелената раница на Левин, разкъсани на няколко места. Върху масичката имаше две празни бутилки от минерална вода, сателитен телефон, чифт смачкани и кални къси панталони, няколко разкъсани опаковки от сладки. Когато приближиха, една светлозелена змия изпълзя отнякъде и бързо изчезна.

— Значи това е сграда на „ИнДжен“? — попита Торн, когато видя надписа.

— Несъмнено — отговори Малкълм.

Еди се наведе над раницата на Левин и прокара пръсти по шевовете. Отвътре изскочи голям плъх.

— Боже!

Плъхът избяга с цвърчене. Еди надникна в раницата предпазливо и каза:

— Не мисля, че някой би изял останалите сладки. — Кимна към панталоните и попита: — Получаваш ли сигнал от тези?

В някои от дрехите слагаха микросензори.

— Не — отговори Торн и раздвижи ръчния си монитор. — Имам сигнал, но… струва ми се, че идва оттам.

Посочи няколкото метални врати зад бюрото за портиера, през които се влизаше в сградата. Някой ги бе заключил с катинари, но сега те бяха счупени и се търкаляха на пода.

— Да идем да го намерим — предложи Еди и тръгна към вратите.

— Каква беше тази змия?

— Не знам.

— Отровна ли беше?

— Не знам.

Вратата се отвори с пронизително скърцане. Попаднаха в гол коридор. От едната му страна имаше изпочупени прозорци, а подът беше осеян със сухи листа и боклуци. Стените бяха мръсни, на няколко места под тях тъмнееха петна, сякаш от кръв. Срещу прозорците имаше няколко врати. Нито една от тях не беше заключена.

През пукнатини на пода тук-там бяха покълнали растения, а стените край прозорците, където имаше повече светлина, бяха гъсто обрасли с лиани. Тръгнаха по коридора. Не се чуваше нищо освен шумоленето на сухите листа под краката им.

— Засилва се — отбеляза Торн, след като погледна дисплея. — Трябва да е някъде в тази сграда.

Отвори първата врата и видя най-обикновен кабинет — бюро, стол, карта на острова, забодена на стената. На пода се търкаляше съборена настолна лампа. До нея — потънал в прах компютърен монитор. През мръсния прозорец в дъното се процеждаше слаба светлина.

Отидоха пред втората врата надолу по коридора и видяха почти същия кабинет — бюро със стол, подобен прозорец в дъното.

— Струва ми се, че сме в административна сграда — изсумтя Еди.

Торн продължи нататък. Отвори третата врата, после четвъртата — пак кабинети.

Пред петата спря.

Беше конферентна зала — мръсна и осеяна с листа и боклуци. Върху дългата дървена маса в средата имаше изпражнения от животни. Прозорецът беше мръсен. Вниманието на Торн привлече голямата карта, която покриваше една цяла стена. Еди се приближи и се намръщи.

Под картата имаше шкаф с чекмеджета. Опита се да ги отвори, но всички бяха заключени. Малкълм влезе бавно в залата и я огледа.

— Каква е тази карта? — попита Еди. — Имаш ли представа какво означават карфиците?

Малкълм се вгледа.

— Двайсет карфици в четири различни цвята. По пет от всеки. Подредени са в петоъгълник или нещо подобно, чиито върхове достигат до всички краища на острова. Прилича ми на някаква мрежа, ако питаш мен.

— Арби не спомена ли, че на острова имало мрежа?

— Да, спомена… интересно.

— Добре, да оставим това засега — каза Торн и тръгна към коридора, следвайки сигнала на устройството. Минаха покрай още врати, но не ги отвориха. Търсеха Левин.

В края на коридора стигнаха до голяма плъзгаща се врата, на която имаше табела: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ.“ Торн се вгледа през стъклото, но не успя да види кой знае какво — голямо пространство, изпълнено със сложни машини. Стъклото беше мръсно.

— Наистина ли смяташ, че знаеш за какво е служила тази сграда? — попита той Малкълм.

— Знам съвсем точно — отговори Малкълм. — Това е завод за производство на динозаври.

— Защо му е на някой да прави такова нещо? — попита Еди.

— На никого не му е нужно — отговори Малкълм. — Затова обектът е бил секретен.

— Не разбирам — каза Еди.

Малкълм се усмихна.

— Това е дълга история.

Мушна пръсти между двете крила на вратата и се опита да я отвори, но не успя. Изсумтя от напрежението и тогава, неочаквано, двете крила се плъзнаха встрани с металическо скърцане.

Влязоха в тъмнината оттатък.

Тръгнаха напред и фенерчетата им осветиха синкав коридор.

— За да разберете какво е това място, трябва да се върнем десет години назад. Имам предвид един човек на име Джон Хамънд и животното куага.

— Какво?

— Куага — отвърна Малкълм. — Това е африканско животно, което прилича на зебра. Изчезнало е през миналия век. В осемдесетте години обаче се сетили да използват последните техники за извличане на ДНК и от парче кожа от куага добили голямо количество. Толкова много, че се заговори за възможността куагата да се върне в царството на живите. А след като това може да стане с куагата, защо да не стане и с други изчезнали животни? Саблезъбия тигър? Динозаврите?

— А откъде може да се намери ДНК от динозавър? — попита Торн.

— Палеонтолозите непрекъснато откриват ДНК от динозаври. От години. Не се говори много за това, защото материалът е твърде малко, за да се използва като средство за класификация. Не се смяташе, че находките имат някаква стойност, освен като куриоз.

— Но за да се възпроизведе дадено животно, не е достатъчно да разполагаш с фрагменти от ДНК. Нужна е цялата молекула.

— Така е — кимна Малкълм. — Човекът, който се досети как да се реши проблема, беше един предприемчив капиталист на име Джон Хамънд. Той си дал сметка, че когато динозаврите били живи, са ги хапали насекоми. Някои от тези насекоми кацали по дървета с насмолени клони, залепвали в смолата, а тя след време се превърнала в кехлибар. Хамънд решил, че ако се вземе стомашното съдържание на тези насекоми, би могло да се открие ДНК от динозаври.

— Успял ли е?

— Да. Успя. И създаде „ИнДжен“, за да разработи откритието му. Хамънд беше безскрупулен човек. Истинският му талант беше правенето на пари. Успя да намери начин да събере нужните средства, за да финансира проекта си, а това не бе никак лесно, защото възстановяването на динозавър от ДНК не е лекарство против рака например… И той реши да направи туристическа атракция. Искаше да възстанови разходите по проекта, като постави динозаврите в нещо като зоологическа градина и събира такса за вход.

— Шегуваш ли се? — възкликна Торн.

— Не. Хамънд го направи. Построи своя парк на един остров, Исла Нублар, на север оттук, и възнамеряваше да го отвори за посетители в края на 1989-а. Аз лично отидох да го разгледам малко преди официалното откриване. Оказа се обаче, че Хамънд има проблеми. Системите за сигурност на парка отказаха да функционират и динозаврите избягаха. Някои от посетителите загинаха. След това паркът и всички животни бяха унищожени.

Минаха покрай прозорец, през който се виждаше цялата равнина и стадата динозаври, които пасяха край реката.

— След като всички са били унищожени — попита Торн, — какво е това тук?

— Този остров — отговори Малкълм — е малката мръсна тайна на Хамънд. Това е тъмната страна на неговия парк.

Продължиха нататък по коридора.

— На посетителите в парка на Исла Нублар показваха една впечатляваща генетична лаборатория с компютри, генни манипулатори и всичко необходимо за излюпването и отглеждането на малките динозаври. Твърдяха, че животните се създават на място, в парка. Лабораторията изглеждаше напълно убедителна, но всъщност посетителите наблюдаваха само някои от етапите на процеса. В една зала се виждаше как бива извличана ДНК. В съседната имаше яйца, които всеки момент ще се излюпят. Изглеждаше доста впечатляващо, само че не беше ясно как достигат от ДНК до жизнеспособен ембрион. Този съществен етап не беше представен. Сякаш се случваше някак си между двете зали. Представлението на Хамънд беше твърде добро, за да е истина. В люпилнята например се виждаше как малките динозавърчета разчупват яйцата. Да ти секне дъхът от изумление. Само че там нямаше никакви проблеми… никакви мъртвородени, никакви уродства, никакви трудности. Излизаше, че невероятната технология на Хамънд действа безотказно, което, ако се замислиш, чисто и просто е невъзможно. Хамънд твърдеше, че произвежда изчезнали от земята животни с помощта на свръхмодерна технология. При всяка нова технология обаче първите резултати са ниски, от порядъка на процент, дори по-малко. Следователно, за да получи и един-единствен жив екземпляр, Хамънд трябваше да е произвеждал хиляди ембриони. Това на свой ред изисква огромен производствен капацитет, а не малката, безупречна лаборатория, която показваше.

— Имаш предвид това място — вметна Торн.

— Да. Тук, на този остров, тайно и далеч от очите на обществеността, Хамънд е можел да експериментира и да се справя с истинските проблеми, свързани с неговия идеален парк. Генетичната му зоологическа градина е била само витрина. Истинската работа е била извършвана тук. Тук са се създавали динозаврите.

— След като животните в парка били унищожени — попита Еди, — защо не са били ликвидирани и тези тук?

— Много съществен въпрос — отговори Малкълм. — Би трябвало да научим отговора след няколко минути. — Той насочи лъча на фенерчето си напред и стъклените стени заблестяха. — Защото, ако не се лъжа, първият производствен цех е точно пред нас.

Арби

Арби се събуди, седна на леглото и примигна на слънчевата светлина, която струеше през прозореца. Кели все още спеше на другото легло и шумно хъркаше.

Погледна към входа на голямата постройка, ала не видя възрастните. Джипът все още беше отпред, но беше празен. Тяхната каравана беше оставена в средата на голото място. Арби се почувства съвсем сам, страшно сам и внезапно обзелият го страх накара сърцето му да се разтупти. Не трябваше да идвам тук, каза си. Цялата работа беше абсолютно глупава. Най-лошото от всичко бе, че планът беше негов. След като се наговориха в караваната, отидоха в офиса и Кели бе отвлякла вниманието на Торн, за да може той да открадне ключа. После му бе хрумнало забавеното радиосъобщение, което да накара Торн да си мисли, че още са в града. Тогава Арби се бе почувствал много горд, но сега съжаляваше за всичко. Реши, че трябва да се обади на Торн незабавно. Обзе го непреодолимото желание да си признае всичко.

Имаше нужда да чуе човешки глас. Това беше истината.

Отиде в предната част на караваната и завъртя контактния ключ на арматурното табло. Взе слушалката на радиостанцията и каза:

— Обажда се Арби, чува ли ме някой? Обажда се Арби.

Никой не отговори. След малко се вгледа в екрана, който регистрираше състоянието на всички работещи системи. Не видя нищо за комуникациите и му хрумна, че може да са свързани с компютъра. Реши да го включи.

Върна се в средата на караваната, откачи клавиатурата, включи я и пусна компютъра. Появи се меню, озаглавено „Полеви системи“, под което бяха изредени подсистемите на караваната. Една от тях беше комуникационната. Включи я.

Екранът затрептя хаотично. Най-долу се появи команден ред: „Получени множество входящи честоти. Желаете ли автонастройка?“

Арби не знаеше какво означава това, но не изпитваше страх, когато работеше с компютрите. „Автонастройка“ му се стори интересно. Без да се колебае, написа „Да“.

В дъното на екрана започнаха да се редят цифри, но все още нямаше ясна картина. Предположи, че вижда честоти, в мегахерци, но всъщност не беше сигурен.

След малко обаче екранът стана черен и в горния ляв ъгъл замига една-единствена дума:

Намръщи се. Стори му се странно. Явно се искаше той да се регистрира в компютърната система на караваната, а това означаваше, че му е нужна парола. Опита ТОРН.

Нищо не се случи.

Изчака малко и опита инициалите на Торн.

Нищо.

ЛЕВИН.

Нищо.

ПОЛЕВИ СИСТЕМИ.

Нищо.

ПС.

Нищо.

ПОЛЕВИ.

Нищо.

ПОТРЕБИТЕЛ.

Нищо.

Е, помисли си, поне не ме отряза. Повечето мрежи отказваха регистрация след третия неуспешен опит. Явно Торн не бе предвидил сериозна система за сигурност. Самият Арби никога не би постъпил така — тази система беше прекалено търпелива и отзивчива.

Опита: ПОМОЩ.

Курсорът се премести на нов ред. Последва пауза. Устройството заработи.

— Страхотно! — каза си Арби и потри ръце.

Лаборатория

Когато очите на Торн се адаптираха към слабата светлина, той видя, че се намират в голямо хале, изпълнено с редици и редици правоъгълни контейнери от неръждаема стомана, от които излизаха множество преплетени пластмасови маркучи. Всичко бе потънало в прах. Много от контейнерите бяха съборени.

— Това на първия ред — каза Малкълм — са устройства за установяване на генни последователности, марка „Нишихара“. Отзад са автоматичните синтезатори на ДНК.

— Това е фабрика — отбеляза Еди. — Нещо като животновъдство.

— Да, така е.

В ъгъла на залата имаше принтер, около който се търкаляха листа пожълтяла хартия. Малкълм вдигна един от тях и го разгледа.

— Това е справка за някаква база данни — каза Малкълм. — Нещо, свързано с някой от кръвните фактори на динозаврите. С червените кръвни клетки.

— А това ли е последователността?

— Не — отговори Малкълм и затършува из листата. — Последователността трябва да е поредица нуклеотиди… Ето.

Взе друг лист:

— Това има ли нещо общо със съживените животни? — попита Торн.

— Не съм сигурен — отвърна Малкълм.

Дали този лист беше свързан с последните дни на тази фабрика? Или чисто и просто някой от служителите го бе отпечатал преди години и го бе изоставил?

Огледа около принтера и видя рафт с множество документи. Извади ги и видя, че са инструкции.

И:

Малкълм погледна следващия.

Торн надникна над рамото му и отбеляза:

— Изглежда са имали проблеми.

— Несъмнено — отвърна Малкълм. — Не е възможно да не са имали. Въпросът обаче е…

Не завърши, защото вниманието му привлече следващата записка, която беше и по-дълга:

— Имали са проблеми. Заразяване на производствената линия — отбеляза Малкълм. — Може да е имало и други източници на замърсяване. Погледни това.

Подаде на Торн следващия лист.

— Означава ли това, каквото си мисля, че означава? — попита Торн.

— Да — кимна Малкълм. — Било е трудно да запазят новите екземпляри живи и затова са им сложили етикети и са ги пуснали.

— И са ги следели с някаква мрежа.

— Да, така мисля.

— Пуснали са динозаври на този остров! — възкликна Еди. — Сигурно са били побъркани!

— По-скоро отчаяни — каза Малкълм. — Опитай се да си представиш… при този огромен и страшно скъп производствен комплекс животните в края на краищата се разболяват и измират. Хамънд вероятно е бил бесен. След всичко това са решили да пуснат динозаврите на свобода.

— А защо не са открили причината за болестта, защо не са…

— Защото това е комерсиално начинание — каза Малкълм. — Резултатите са били всичко. Сигурен съм, че са си мислели, че ако следят животните, ще могат да ги приберат по всяко време, когато поискат. И не забравяй, че сигурно е било така. Сигурно са пускали животните на свобода и са ги улавяли след време, когато са отраснали, за да ги пренесат в парка на Хамънд.

— Но не всичките…

— Все още нямаме пълна представа — каза Малкълм. — Не знаем какво всъщност се е случило тук.

Минаха през следващата врата и попаднаха в малко, голо помещение, с пейки в средата и шкафчета покрай стените. Имаше табели: „СПАЗВАЙ ПРАВИЛАТА ЗА СТЕРИЛНОСТ“ и „СПАЗВАЙ ИЗИСКВАНИЯТА СЪГЛАСНО СК4“. В дъното на помещението имаше маса, върху която бяха струпани пожълтели бели престилки и шапки.

— Това е съблекалня — отбеляза Еди.

— Така изглежда — кимна Малкълм. Отвори едно от шкафчетата — беше празно, ако не се брои един чифт мъжки обувки. Отвори още няколко. В тях нямаше нищо. В едното беше залепен лист с надпис:

— Какво е DX? — попита Еди.

— Мисля, че е името на мистериозната болест.

В далечния край на съблекалнята имаше две врати. Дясната беше пневматична и се управляваше с помощта на гумен педал, монтиран на пода. Беше заключена, така че минаха през лявата, която се отвори веднага.

Оказаха се в дълъг коридор, с прозорци от пода до тавана от едната страна. Стъклата бяха изподраскани и мръсни, но все пак успяха да надникнат през тях в съседното помещение. То не приличаше на нищо, което бе виждал Торн.

Пространството беше огромно — колкото футболно игрище. Конвейерни ленти на две нива кръстосваха цялото помещение — едната беше на височината на кръста, а другата много високо, почти до тавана. На различни места се виждаха големи и сложни машини, оплетени с тръби и маркучи, роботи манипулатори и какво ли още не.

Торн насочи фенерчето си към конвейерните ленти и каза:

— Поточна линия.

— Изглежда напълно запазена — отбеляза Малкълм. — Сякаш може да тръгне всеки момент. Удивително чисто е.

— Твърде чисто — обади се Еди.

Торн сви рамене.

— Ако това е стерилно помещение, вероятно е херметически затворено. Предполагам, че преди години е било същото.

Еди поклати глава.

— Преди години? Шефе, не мисля така.

— Как тогава ще го обясниш?

Малкълм се намръщи и се вгледа през стъклото. Как бе възможно такава голяма зала да остане толкова чиста след толкова много години? Не му се струваше…

— Ей! — извика Еди.

Малкълм също видя. Беше в далечния край на залата — малка синя кутия, от която излизаха кабели. Очевидно беше някаква електрическа разпределителна кутия. Отпред имаше малка червена лампа.

Светеше.

— Тук има ток!

Торн се приближи до стъклото и също погледна нататък.

— Това е невъзможно. Трябва да е някакъв акумулатор…

— Да е издържал пет години? Няма такива акумулатори — поклати глава Еди. — Шефе, казвам ти, тук има ток!

Арби продължаваше да седи пред монитора. Появиха се бели букви:

ЗА ПЪРВИ ПЪТ ЛИ ПОЛЗВАТЕ МРЕЖАТА?

Той написа:

ДА.

Последва нова пауза.

Той чакаше.

ВПИШЕТЕ ПЪЛНОТО СИ ИМЕ.

Написа го.

ЖЕЛАЕТЕ ЛИ ДА ВИ БЪДЕ ОПРЕДЕЛЕНА ЛИЧНА ПАРОЛА?

Шегуваш се, помисли си. Щеше да стане като по вода. Почти се почувства разочарован. Доктор Торн би трябвало да проявява повече разум. Написа:

ДА.

След още малко:

ВАШАТА НОВА ПАРОЛА Е VIG/&*849/. МОЛЯ ЗАПИШЕТЕ СИ Я.

Разбира се, каза си Арби. И още как. Пред него нямаше хартия. Той опипа джобовете си, намери едно листче и записа.

МОЛЯ ПОТВЪРДЕТЕ ПАРОЛАТА ОЩЕ ВЕДНЪЖ.

Направи го.

Последва още една пауза, после по екрана се появиха други надписи. Движеха се твърде бавно и от време на време спираха. Може би пък системата не работеше много…

ПАРОЛАТА Е ПОТВЪРДЕНА, БЛАГОДАРЯ ВИ.

Екранът премигна и изведнъж стана тъмносин. Иззвъня електронна камбанка.

Когато видя следващия екран, челюстта му увисна:

Нещо не беше наред. Как би могло в зона Б да има мрежа? Зона Б беше ликвидирана преди години. Нали Арби бе прочел документите. „ИнДжен“ вече не съществуваше. Каква мрежа? Замисли се. Как бе успял да се свърже с нея? Караваната не беше свързана с нищо. Нямаше никакви кабели. В такъв случай връзката беше по радиото и мрежата съществуваше тук, на острова. По някакъв начин бе успял да се включи в нея. А как бе възможно да функционира? За това бе нужна енергия, а тук нямаше електричество.

Арби зачака.

Нищо не последва. Думите продължаваха да стоят на екрана. Зачака да се появи някакво меню, но нищо не се случи. Помисли си, че системата може би не функционира. Или е блокирала. Може би позволяваше достъп, но без да последва каквото и да било.

Или, помисли си, може би се очаква да направя нещо. Направи най-простото — натисна „ENTER“.

Прочете:

Значи това действително беше стара система — никой не бе променял файловете от години. Зачуди се дали все още работи и активира ВИДЕОМРЕЖА. С изненада забеляза, че се появяват множество малки изображения. Бяха общо петнайсет и изпълниха целия екран — все изгледи от различни части на острова. Повечето от камерите бяха монтирани високо, на дървета или нещо друго и показваха…

Вторачи се.

Показваха динозаври.

Примижа. Не беше възможно. Вероятно това бяха кадри от филм или нещо друго. В единия ъгъл имаше стадо трицератопси. До тях видя някакви гущероподобни същества, сред висока трева, така че стърчаха само главите им. В съседното квадратче се разхождаше стегозавър.

Това трябва да е филм, каза си. Някакъв специален телевизионен канал.

Тогава обаче, в друго квадратче, зърна две каравани, свързани една с друга, на едно голо място. Видя блестящите слънчеви колектори на покрива. Почти си въобрази, че вижда сам себе си през прозореца.

О, Боже, помисли си.

Сетне забеляза как Еди, Малкълм и Торн се качват на джипа и отиват от другата страна на сградата. Тогава с ужас разбра.

Това, което виждаше, бе истина.

Енергия

Подкараха колата към другата страна на лабораторията, където беше електроцентралата. По пътя, вдясно от тях, видяха малко селище. Торн преброи шест къщи, построени в плантаторски стил, и една по-голяма, обозначена като „Резиденция на директора“. Личете си, че навремето къщите са били добре поддържани, но сега бяха обрасли с храсталаци и почти бяха потънали в джунглата. В центъра на комплекса имаше тенискорт, празен плувен басейн и нещо, което напомняше магазин. Отпред видя неголяма бензинова колонка.

— Чудя се колко души са живели тук — каза Торн.

— Откъде си сигурен, че всички са си отишли? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Шефе, тук има електричество. След толкова години… Трябва да има някакво обяснение.

Еди сви зад товарните рампи и продължи нататък, към електроцентралата, точно напред.

Електроцентралата нямаше прозорци и представляваше безлична бетонна кутия, в горния край на която имаше метални решетки за вентилация. Металът отдавна бе ръждясал, а на места се виждаха жълти петна.

Еди заобиколи постройката, за да открие врата. Беше отзад — тежка, стоманена, с олющен надпис:

Тримата слязоха. Торн вдъхна въздух и отбеляза:

— Сяра.

Малкълм кимна.

— Миризмата е силна.

Еди дръпна вратата.

— Момчета, имам чувството, че…

Вратата се отвори безшумно и издрънча, когато се удари и бетонната стена. Еди се вторачи в тъмнината вътре. От пода се издигаше гъста пара, пространството беше изпълнено с метални тръби. Чуваше се силно, постоянно бръмчене.

— Проклет да съм! — изсумтя Еди. Тръгна напред и заоглежда измерителните прибори, много от които бяха нечетливи, защото стъклата им бяха плътно покрити с жълта кора. Съединенията на тръбите също бяха наслоени с жълто. Еди почисти с пръст едно петно.

— Изумително! — промърмори.

— Сяра ли е?

— Да, сяра. Изумително!

Тръгна към източника на звука. Беше голям кръгъл отвор, в който се въртеше турбина с пожълтели перки.

— И това ли е сяра? — попита Торн.

— Не — отвърна Еди. — Трябва да е от злато. Перките на турбината са от някаква златна сплав.

— Злато?

— Да. Металът трябва да е инертен. — Обърна се към Торн и попита: — Даваш ли си сметка какво е това? Невероятно! Толкова компактно и ефективно! Никой не се е сетил как да го направи! Технологията…

— Искаш да кажеш, че това е геотермична централа? — намеси се Малкълм.

— Точно така — кимна Еди. — Уловили са топлинния източник, вероятно газ или пара. Топлината се отвежда през тези тръби и се използва за загряване на водата в затворен цикъл… ето тази система тук… а после тя върти турбината, която пък генерира електричество. Независимо какъв е топлинният източник, щом е от земята, металите корозират много бързо. Поддръжката е много тежка… А тази централа продължава да работи. Изумително!

На едната стена имаше пулт за управление, който разпределяше напрежението в целия лабораторен комплекс. Беше покрит с мухъл, а на няколко места личаха хлътнатини.

— Тук от години не е влизал никой — отбеляза Еди. — Голяма част от електрическата мрежа вече не функционира, но самата централа продължава да работи… изумително!

Торн се закашля от миришещия на сяра въздух и излезе навън. Огледа задната част на лабораторията. Едната от товарните рампи беше напълно запазена, ала другата бе рухнала. Тревата зад сградата беше изпотъпкана.

Малкълм също излезе и застана до него.

— Питам се дали животно е направило това.

— Смяташ ли, че животно би могло да нанесе такива поражения?

Малкълм кимна.

— Някои от тези динозаври са по четирийсет-петдесет тона. Едно-единствено животно тежи колкото стадо слонове. Рампата може преспокойно да е разрушена от тях. Виждаш ли пътеката, ето там? Тя е отъпкана от животни и минава край рампата.

— А не са ли помислили за това, когато са ги пуснали на свобода? — попита Торн.

— Допускам, че са смятали да ги държат навън само няколко седмици или месеци, а после да ги приберат, докато са все още млади. Не смятам, че са предвиждали да…

Прекъсна ги някакво електростатично свистене. Идваше откъм джипа. Еди забърза нататък разтревожено.

— Знаех си — каза той. — Комуникационният ни модул ще се изпече! Трябваше да вземем другото устройство. — Отвори вратата на джипа, качи се на мястото до шофьора, взе слушалката и натисна бутона за автоматична настройка. През предното стъкло видя, че Малкълм и Торн се приближават.

След миг се чу дрезгаво гласче:

— … в колата!

— Кой говори?

— Доктор Торн! Доктор Малкълм! Бързо в колата!

Когато Торн се приближи, Еди каза:

— Шефе, това е онова проклето хлапе!

— Какво! — възкликна Торн.

— Арби.

— Качете се в колата! — продължаваше да вика Арби по радиото. — Идва! Виждам го!

— Какви ги дрънка? — попита Торн. — Не е тук, нали? Искам да кажа на острова?

Радиото изпращя.

— Да, тук съм. Доктор Торн!

— Ама как, по дяволите, е успял…

— Доктор Торн! Качете се в колата!

Торн почервеня от яд. Сви юмруци.

— Как е успял да го направи този малък кучи син? — Грабна слушалката от Еди и се развика: — Арби, за Бога…

— Идва!

— Какви ги говори? — учуди се Еди. — Като че ли е изпаднал в истерия.

— Виждам го на монитора! Доктор Торн!

Малкълм се огледа.

— Може би наистина трябва да влезем — каза той тихо.

— На какъв монитор!? — извика Торн. Беше бесен.

— Не знам, шефе — отвърна Еди, — но ако го хваща на караваната, би трябвало да го видим и ние.

Включи монитора на арматурното табло и изчака да загрее.

— Това проклето хлапе! — продължаваше Торн. — Ще му извия врата!

— Мислех, че ти допада — вметна Малкълм.

— Да, но…

— Хаосът в действие — поклати глава Малкълм.

Еди се вторачи в монитора.

— О, по дяволите — изпъшка той.

На малкия монитор на арматурното табло се виждаше могъщото туловище на един тиранозавър рекс, който крачеше по пътеката право към тях. Кожата му беше на червеникавокафяви петна, напомнящи засъхнала кръв. Мощните мускули на краката му изпъкваха съвсем отчетливо на слънчевата светлина. Животното се движеше бързо, без никакви признаци на страх или безпокойство.

Торн се вторачи в картината и извика:

— Всички в колата, бързо!

Качиха се и затвориха вратите. Тиранозавърът излезе извън обхвата на камерата, но те чуха приближаването му. Земята под тях завибрира.

— Иън? — попита Торн. — Какво според теб трябва да направим?

Малкълм не отговори. Седеше замръзнал, вторачен право напред, с безизразно лице.

— Иън? — подкани го Торн.

Радиото изпращя. Арби каза:

— Доктор Торн, вече не го виждам на монитора. Появи ли се при вас?

— Боже! — изпъшка Еди.

Тиранозавърът се появи от листака вдясно от джипа. Движеше се с изумителна скорост — огромен, колкото двуетажна постройка. Главата му се издигаше високо над тях, извън полезрението им. Беше невероятно пъргав и подвижен за тази голяма маса. Торн го гледаше занемял от удивление. Чакаше да види какво ще се случи. Почувства как колата се поклаща с всяка могъща стъпка на животното. Еди простена тихо.

Тиранозавърът не им обърна никакво внимание. Без да намалява темпото, той мина пред джипа и преди да успеят да го разгледат както трябва, тялото му се скри сред дърветата вляво. За миг видяха само краката и силната балансираща опашка, на около три метра височина, която се полюляваше с всяка стъпка.

Толкова бързо, помисли си Торн. Бързо! Животното се бе появило, беше закрило всичко пред очите им и бе изчезнало. Струваше му се невероятно такава огромна маса да се движи толкова енергично. След това пред погледите им остана само полюляващият се връх на опашката.

В следващия момент опашката удари предницата на джипа и се чу силен металически звук.

Тиранозавърът спря.

Разнесе се нисък, неуверен рев. Опашката се залюля напред-назад колебливо, сякаш опипваше, и докосна радиатора още веднъж.

Видяха как листата вляво се раздвижват и огъват, после опашката изчезна.

Защото, Торн си даде сметка, тиранозавърът се връщаше.

Излезе отново от джунглата и пое към колата, докато застана точно пред тях. Изръмжа — дълбок, гърлен звук — и наклони леко глава, за да види по-добре странния непознат предмет. После се наведе и Торн видя, че в устата му има нещо — от двете страни на челюстта му висяха краката на някакво същество. Наоколо жужеше облак мухи.

— По дяволите! — изпъшка Еди.

— Тихо! — прошепна Торн.

Тиранозавърът изсумтя и се втренчи в колата. Наведе се още повече и подуши няколко пъти, като накланяше глава вляво и вдясно. Торн си даде сметка, че души радиатора. Обнюха гумите и вдигна глава на нивото на капака. Гледаше ги през предното стъкло. Примигна. Очите му бяха студени, змийски.

Торн имаше чувството, че разглежда тях — погледът се местеше от единия към другия, върху третия. Побутна с муцуна калника, сякаш за да провери теглото на джипа, да го прецени като противник. Торн стисна кормилото и стаи дъх.

Тогава тиранозавърът отстъпи крачка назад, застана точно пред джипа и се обърна с гръб. Вдигна опашката си и започна да се приближава. Опашката му остърга покрива. Задницата му се залепи за капака…

Тиранозавърът клекна върху предницата на джипа — колата се наклони напред, бронята опря в земята под огромната му тежест. В началото не направи нищо — стоеше неподвижно, но след малко започна да търка бутовете си в капака, при което металът проскърца.

— Какво, по дяволите, прави!? — попита Еди.

Тиранозавърът се изправи отново и Торн видя, че по предния капак се стича някаква бяла каша. Огромното животно веднага се отдалечи към пътеката и след миг изчезна в джунглата.

След малко го видяха да прекосява откритото пространство по-нататък. Мина покрай магазина, после между две от къщите и отново се скри от очите им.

Торн погледна към Еди, който кимна към Малкълм, Малкълм не се бе обърнал след тиранозавъра. Все още не помръдваше, втренчен право напред, тялото му беше напрегнато.

— Иън? — каза Торн и го докосна по рамото.

— Отиде ли си? — попита Малкълм.

— Да, отиде си.

Иън Малкълм се отпусна, раменете му увиснаха и той въздъхна замислено. Главата му се отпусна към гърдите. След миг пое дълбоко дъх и отново изправи глава.

— Трябва да призная, че човек не вижда подобно нещо всеки ден — каза той.

— Добре ли си? — попита Торн.

— Да, да, нищо ми няма — отвърна Малкълм и сложи ръка на сърцето си. — Разбира се, че съм добре. В края на краищата това беше малък екземпляр.

— Малък?! — възкликна Еди. — Наричаш този изверг „малък…“

— Да, за тиранозавър. Женските са доста по-големи. При тиранозаврите има полов диморфизъм… женските са по-едри от мъжките. Предполага се и че предимно те са ловували. Може би ще успеем сами да установим дали е така.

— Един момент — каза Еди, — защо си толкова сигурен, че е бил мъжки?

Малкълм посочи към бялата каша върху капака на джипа, която бе започнала да изпуска специфична миризма.

— Току-що ни беляза като своя територия.

— Е, и? Може би и женските маркират територията си по същия начин.

— Възможно е — отвърна Малкълм, — но само мъжките имат анални жлези, които изпускат специфично вещество. Нали видя как го направи?

Еди погледна тъжно към капака на джипа.

— Надявам се да успеем да го измием — каза той. — Донесох някои разтворители, но не съм очаквал… секрет от динозавър.

Радиото изпращя.

— Доктор Торн? — обади се Арби. — Доктор Торн? Всичко наред ли е?

— Да, Арби… благодарение на теб.

— Тогава какво чакате? Доктор Торн, не видяхте ли доктор Левин?

— Не, още не.

Торн посегна към сигналното устройство, но то бе паднало на пода. Наведе се и го вдигна. Координатите на Левин се бяха променили.

— Движи се…

— Знам, че се движи. Доктор Торн?

— Да, Арби — отвърна Торн и след миг попита: — А откъде знаеш, че се движи?

— Виждам го. В момента е на велосипед.

Кели дойде в предната част на караваната. Прозяваше се и се опитваше да отмахне косата от лицето си.

— С кого говориш, Арби? — попита тя. Вгледа се в монитора и добави: — Ей, какво е това?

— Включих се в мрежата на зона Б — отговори той.

— Каква мрежа?

— Радиомрежа, Кели. Не знам защо, но все още работи.

— Така ли? А как може да…

— Деца — обади се Торн, — ако не възразявате, сега трябва да намерим Левин.

Арби взе слушалката.

— Движи се с някакво колело по пътека в джунглата. Доста стръмна и тясна е. Струва ми се, че е тази, по която тръгна тиранозавърът.

— Какво? — възкликна Кели.

Торн включи на скорост и подкара към селището. Минаха покрай магазина, после между къщите. Продължиха по пътеката, по която бе минал тиранозавърът. Беше достатъчно широка и равна.

— Тези деца не бива да са тук — отбеляза Малкълм мрачно. — Не е безопасно.

— Боя се, че вече е невъзможно да предприемем каквото и да било по въпроса — отвърна Торн и включи връзката. — Арби, още ли виждаш Левин?

Джипът подскочи върху някаква неравност — вероятно някогашна цветна леха — и заобиколи къщата на директора. Беше голяма двуетажна постройка в тропически колониален стил, с дървена тераса по цялото продължение на втория етаж. Както и останалите къщи, тя също беше обрасла с храсталаци.

Радиото изпращя.

— Да, доктор Торн, виждам го.

— Къде е?

— Следва тиранозавъра. С велосипеда.

— Следва тиранозавъра — въздъхна Малкълм. — Изобщо не трябваше да се хващам с него!

— Всички сме съгласни по този въпрос — отвърна Торн. Ускори покрай някаква полуразрушена каменна стена, която, изглежда, очертаваше външните граници на селището. Джипът продължи по пътеката и навлезе в джунглата.

— Виждате ли го вече? — попита Арби по радиото.

— Още не.

Пътеката започна да се стеснява все повече. Започнаха да се спускат на зигзаг по склона. След един завой се натъкнаха на паднало дърво, което препречваше пътя. Клоните и кората по средата на ствола бяха оголени и стъпкани — вероятно от минаващите големи животни.

Торн натисна спирачката, слезе и отиде зад джипа.

— Шефе — обади се Еди, — нека ида аз.

— Не — възрази Торн. — Ако се случи нещо, само ти можеш да поправиш апаратурата. Ти си по-важен, особено след като и децата са тук.

Торн откачи мотоциклета от куките, провери акумулаторите и го избута отпред.

— Дай ми карабината — каза на Малкълм и я окачи през рамо. После взе едни слушалки от арматурното табло. Закопча батериите на колана си и намести микрофона край бузата си. — Вие двамата се върнете при караваната — добави след това. — Погрижете се за децата.

— Но, шефе… — понечи да възрази Еди.

— Прави, каквото ти казвам — прекъсна го Торн, прехвърли мотоциклета над падналото дърво и сам се прекачи от другата страна. После върху ствола видя същата бяла пихтия със специфична миризма — беше полепнала и по ръцете му. Погледна към Малкълм въпросително.

— Маркиране на територия — отбеляза той.

— Страхотно — изсумтя Торн. — Направо великолепно.

Избърса длани в панталона си, качи се на мотоциклета и го подкара.

Пътеката се стесни. Клоните го удряха по раменете и краката. Тиранозавърът беше някъде напред, но не го виждаше. Караше бързо.

Слушалките му изпращяха и чу гласа на Арби:

— Доктор Торн? Виждам ви.

— Добре — отговори Торн.

— Но не виждам доктор Левин. — Гласът на Арби прозвуча разтревожено.

Електрическият мотоциклет не издаваше почти никакъв звук, особено когато се спускаше. След малко пътеката се разклони. Торн спря, облегна се на кормилото и се вгледа в следите в калта. Тиранозавърът беше тръгнал вляво. Видя и следата от велосипеда. Тя също водеше наляво.

Подкара нататък, но по-бавно.

След десетина метра видя полуизяден крак от някакво животно, захвърлен край пътя. Беше полуразложен, покрит с бели червеи и мухи. При сутрешната горещина вонята беше нетърпима. Продължи нататък и скоро видя череп на голямо животно, по който все още се виждаше плът и зелена кожа. И той беше покрит с мухи.

— Минавам край останки от разкъсани трупове — каза в микрофона.

— Точно от това се опасявах — долетя отговорът на Малкълм.

— От кое?

— Може би наблизо има гнездо. Видя ли трупа, който тиранозавърът носеше в устата си? Животното беше мъртво, но не го беше изял. Възможно е да го носи в гнездото си.

— Гнездо на тиранозавър… — заговори Торн.

— На твое място бих действал предпазливо.

Торн изключи мотоциклета от скорост и се спусна до подножието на склона по инерция. Когато пътят се изравни, слезе и продължи пеша. Усещаше, че земята под краката му вибрира. Някъде отпред долиташе дълбок гърлен звук, като мъркане на гигантска котка. Озърна се. Никъде не видя велосипеда на Левин.

Свали карабината от рамото си и я стисна в изпотените си длани. Отново чу ръмженето — ту по-силно, ту сподавено. Имаше нещо странно в този звук. Даде си сметка какво е то едва след няколко секунди.

Не идваше само от един източник — в храсталаците напред ръмжаха най-малко две животни.

Торн се наведе, откъсна няколко стръка трева и ги пусна. Полетяха към краката му. Вятърът духаше срещу него. Продължи напред към храсталаците.

Папратите наоколо бяха огромни и гъсти, но се виждаше, че зад тях има открито място, защото слънцето блестеше през пролуките между листата. Ръмженето стана много силно. Чуваше се и още нещо — някакво странно скимтене. Беше много високо и на моменти напомняше механично стържене като от скърцащо колело.

Торн се поколеба. После много внимателно свали едно голямо листо надолу. И се втренчи.

Гнездото

Над главата му, огрени от сутрешното слънце, се извисиха два огромни тиранозавъра — по пет-шест метра всеки. Червеникавата им кожа беше груба на вид. Едрите им глави изглеждаха зловещи — масивни челюсти, големи, остри зъби. Някак си обаче животните не внушаваха заплаха. Движеха се бавно, дори деликатно и периодично се навеждаха над кръгъл, висок почти метър насип от пръст. В челюстите си стискаха кървави парчета месо, които оставяха долу, като при това силното пищене секваше почти веднага.

Нямаше никакво съмнение, че това е гнездото. Малкълм беше прав — единият тиранозавър беше забележимо по-голям от другия.

След като малките изяждаха месото, започваха да пищят отново. Напомняха птички. Възрастните продължаваха да ги хранят. Парче месо падна върху насипаната пръст и Торн видя как едно малко тиранозавърче изпълзя навън, за да го грабне. Беше колкото пуйка, с едра глава и големи очи. Тялото му беше покрито с червеникав пух, който му придаваше неугледен вид. Около шията имаше пръстен от бял пух. Малкото не преставаше да пищи, докато се опитваше да се добере до месото със слабите си крайници. Когато най-накрая го достигна, моментално впи в него малки остри зъби.

Започна да се храни лакомо, но изведнъж се плъзна надолу от външната страна на гнездото и се разпищя тревожно. Майката веднага наведе глава и го избута обратно в гнездото. Деликатността на движенията и вниманието към малкото впечатлиха Торн. В това време мъжкият продължаваше да къса малки парченца месо. И двете възрастни животни не преставаха да ръмжат гърлено, сякаш за да успокоят малките. Докато наблюдаваше, Торн промени положението на тялото си и настъпи сух клон. Чу се рязко изпращяване.

Двата тиранозавъра моментални изправиха глави. Торн замръзна и стаи дъх.

Тиранозаврите огледаха околността. Телата им бяха напрегнати, очите съсредоточени. Главите им се обръщаха рязко, на малки тласъци. След миг животните сякаш се успокоиха отново. Започнаха да издигат и спускат главите си. Да трият муцуните си една в друга. Приличаше на някакъв ритуален танц. Едва след това продължиха да хранят малките. Когато животните се успокоиха, Торн се измъкна назад и се върна при мотоциклета.

— Доктор Торн — прошепна Арби по радиото, — не ви виждам.

Торн не отговори, а само чукна микрофона с пръст, за да покаже, че е чул.

— Мисля, че знам къде е доктор Левин — продължи Арби. — Малко вдясно от вас.

Торн чукна по микрофона още веднъж и се обърна.

Малко по-нататък, сред папратите, видя ръждясал велосипед. Беше облегнат на едно дърво и имаше инвентарен номер: „Собственост на «ИнДжен»“.

Не е лошо, помисли си Арби, докато следеше екрана на монитора. Беше го разделил само на четири части — добър компромис между възможността да наблюдава много места едновременно и големината на всяко от изображенията.

Едната от камерите беше разположена над закътаната поляна на двата тиранозавъра. Все още беше сутрин и слънцето осветяваше калната, изпотъпкана трева наоколо. В средата видя кръгло гнездо от пръст, със стръмни стени. Вътре имаше четири бели яйца на петна, големи колкото футболна топка. Имаше счупени черупки и две малки тиранозавърчета, които ужасно приличаха на голи, пищящи птичета. Бяха на дъното на гнездото и с отворени усти очакваха да ги нахранят.

Кели ги погледна и каза:

— Виж колко са мили. Ще ми се да съм там.

Арби не ѝ отговори. Никак не беше убеден, че би искал да е близо до тези животни. Възрастните бяха приели срещата с единия от тях съвсем спокойно, но лично на него мисълта за динозаврите му се струваше дълбоко обезпокоителна, макар и да не бе в състояние да каже точно защо. Винаги бе обичал да организира, да създава ред в живота си — дори това, че бе подредил изображенията на екрана му действаше успокояващо. На този остров обаче всичко беше непознато и неочаквано. Човек нямаше представа какво би могло да се случи. Това го тревожеше.

От друга страна пък, Кели беше възбудена. Непрекъснато коментираше тиранозаврите — големината им, острите им зъби. Струваше му се въодушевена, сякаш не изпитваше никакъв страх.

Арби се ядоса.

— Както и да е — каза Кели след малко. — Откъде знаеш къде е доктор Левин?

Арби посочи гнездото на монитора.

— Гледай.

— Виждам — отвърна Кели.

— Не. Гледай внимателно.

След малко картината помръдна — камерата се премести наляво, после надясно.

— Видя ли какво стана?

— Е, и? Може би вятърът е помръднал камерата.

Арби поклати глава.

— Не, Кели. Качил се е на дървото. Той движи камерата.

— О… — Замълча и се вгледа пак. — Може би си прав — каза след малко.

Арби се усмихна. От Кели не би могъл да очаква повече.

— Да, така мисля.

— А какво прави доктор Левин на дървото?

— Може би насочва камерата по-добре.

Заслушаха се в тежкото дишане на Торн по радиото. Кели продължи да разглежда изгледите на екрана. Въздъхна.

— Нямам търпение да отида там.

— Аз също — каза Арби, но всъщност не беше така. Погледна през прозореца на караваната и видя, че джипът се носи към тях с Еди и Малкълм. Тайно се радваше, че се връщат.

Торн застана под дървото и погледна нагоре. Не виждаше Левин през клоните, но знаеше, че трябва да е някъде там горе, защото вдигаше, както му се стори, ужасно много шум. Погледна притеснено назад към тиранозаврите, от които го скриваха гъстите листа. Все още чуваше ръмженето им — равномерно, непрекъснато. Зачака. Какво, по дяволите, правеше Левин на дървото? Чу шумолене сред клоните горе, после пак всичко утихна. Сумтене. Пак шум. Левин изруга гласно:

— По дяволите!

Тогава се чу пукане на клони, шумолене и болезнен вик. След секунда Левин падна по гръб на земята край Торн. Обърна се и се улови за рамото.

— По дяволите! — изруга още веднъж.

Левин беше с кални кафяви панталони, скъсани на няколко места. Лицето му, небръснато от три дни, беше изпоцапано и изглеждаше изтощено. Когато Торн тръгна към него, той се усмихна широко.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя! Но улучи момента безпогрешно.

Торн му протегна ръка и Левин посегна, да я улови, когато на поляната зад тях тиранозаврите нададоха оглушителен рев.

— О, не! — изпъшка Кели. На монитора се виждаше, че тиранозаврите са обезпокоени, че се движат бързо в кръг, надигат глави и реват.

— Доктор Торн! — извика Арби. — Какво става?

Чуха гласа на Левин по радиото — беше тънък и дрезгав, така че не разбраха какво говори. Еди и Малкълм влязоха в караваната. Малкълм хвърли поглед към екрана и възкликна:

— Кажи им да се махат оттам! Веднага!

Двата тиранозавъра бяха застанали с гръб един към друг от двете страни на гнездото и бяха заели защитна поза. Тежките им опашки се люлееха над главите на малките. Напрежението бе осезателно.

Тогава възрастните изреваха и се втурнаха към джунглата.

— Доктор Торн! Доктор Левин! Махайте се оттам!

Торн възседна мотоциклета и стисна гумените ръкохватки на кормилото. Левин скочи зад него и се улови за кръста му. Чуха смразяващ кръвта рев, видяха през рамо как единият от тиранозаврите връхлита през гъсталака и се втурва към тях. Животното тичаше с пълна скорост, с приведена глава, с леко отворени челюсти — несъмнено нападателна поза.

Торн завъртя ключа. Електрическият мотор заработи, задното колело забоксува в калта, без да помръдне.

— Давай! — извика Левин. — Хайде!

Тиранозавърът се спусна към тях с рев. Беше толкова силен, че ги заболяха ушите. Торн почувства, че земята под краката му се тресе. След миг огромното животно щеше да ги достигне — с наведена глава, с отворена паст…

Торн оттласна мотоциклета напред, с крака. Задното колело изведнъж зацепи, изхвърли назад струя кал и се понесоха напред. Ускоряваха бързо. Мотоциклетът се накланяше и поднасяше коварно по неравната пътека.

Левин се разкрещя, но Торн не му обърна внимание. Сърцето му биеше до пръсване. Мотоциклетът подскочи в някаква неравност и едва не загубиха равновесие, но го възстановиха и пак се понесоха напред. Торн не смееше да погледне назад. Усещаше миризмата на разлагаща се плът, чуваше дишането на преследващото ги животно…

— Джак, по-спокойно! — викаше Левин.

Торн не му обърна внимание. Мотоциклетът се заизкачва по склона. Клоните ги удряха, лицата и гърдите им се покриха с пръски кал. Колелата на машината хлътнаха в стар коловоз, после отново успя да излезе в средата на пътеката. Пак се разнесе страхотният рев и Торн си помисли, че е някак по-слаб, но…

— Джак! Какво се опитваш да направиш? Да ни убиеш ли искаш? Джак, сами сме!

Стигнаха до равен участък и Торн рискува да погледне назад през рамо. Левин беше прав. Бяха сами. Тиранозавърът не се виждаше, макар и ревът му все още да се чуваше някъде в далечината.

Намали скоростта.

— Спокойно! — каза Левин и поклати глава. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, изглеждаше уплашен. — Караш кошмарно, знаеш ли? Трябва да вземаш уроци! За малко да ни убиеш!

— Животното ни нападаше — отвърна Торн ядосано. Добре познаваше слабостта на Левин към упреците, но точно сега…

— Това е абсурдно! — възкликна Левин, — Въобще не ни нападаше!

— Но изглеждаше сякаш ни напада — възрази Торн.

— Не, не, не. Не ни нападаше. Тиранозавърът защитаваше гнездото си. Разликата е голяма.

— Не видях никаква разлика — каза Торн, спря мотоциклета и се втренчи гневно в Левин.

— Истината е, че ако искаше да ни нападне, сега нямаше да сме живи. Спря да ни гони почти веднага.

— Така ли?

— Несъмнено — натърти Левин с типичния си педантизъм. — Рексът искаше само да ни прогони далеч от гнездото, да ни уплаши и да защити своята територия. Никога не би оставил малките си незащитени, освен ако не вземем нещо от гнездото или не го разрушим. Сигурен съм, че сега двата тиранозавъра са там и бдят над яйцата.

— В такъв случай трябва да сме благодарни, че са толкова добри родители — изсумтя Торн и подкара мотоциклета.

— Разбира се, че е така — продължи Левин. — Всеки глупак би го забелязал. Не видя ли колко слаби бяха? Пренебрегват собственото си хранене заради потомството. Сигурно е така от седмици. Тиранозаврите са сложно устроени животни, със сложни ловни навици и сложно родителско поведение. Не бих се учудил, ако се грижат за малките си с месеци. Може би ги учат да ловуват например. Може би започват, като зашеметяват малки животни и оставят малките да ги довършат. Би било интересно въпросът да се проучи обстойно. Защо стоим тук?

В слушалките на Торн долетя гласът на Малкълм:

— И през ум няма да му мине да ти благодари, задето му спаси живота.

Торн изсумтя.

— Явно е така.

— С кого говориш? — попита Левин. — Това Малкълм ли е? И той ли е тук?

— Да — отвърна Торн.

— И е съгласен с мен, нали?

— Не съвсем — поклати глава Торн.

— Слушай, Джак… съжалявам, че се разстрои толкова, но нямаше причина за това. Истината е, че най-голямата опасност беше безумното ти каране.

— Добре, чудесно. — Сърцето на Торн продължаваше да бие като полудяло. Той пое дълбоко въздух, сви наляво и продължи нататък по широкия път към лагера им.

— Радвам се, че те виждам, Джак — каза Левин зад гърба му. — Наистина.

Торн не отговори. Продължи по пътя надолу, през храсталаците. Спуснаха се към долината и скоро съзряха караваните.

— Добре — отбеляза Левин. — Докарал си всичко. Работи ли оборудването? Всичко ли е както трябва?

— Засега няма проблеми — отвърна Торн.

— Чудесно. Това е просто чудесно.

— Може би не чак толкова.

Арби и Кели им махаха весело през прозореца на караваната.

— Шегуваш се — каза Левин.