Изгубеният свят

Левин

Изтичаха навън с викове:

— Доктор Левин! Доктор Левин!

Прегърнаха го и той се усмихна, макар да не искаше.

— Джак — каза Левин, — това е много неразумно.

— Защо не им го обясниш на тях? Те са твои ученици.

— Не се ядосвайте, доктор Левин — каза Кели умолително. — Дойдохме на своя глава.

— Така ли? — учуди се Левин.

— Помислихме си, че може да имате нужда от помощ — обади се Арби. — Както се и оказа.

Обърна се към Торн.

Торн кимна.

— Да, помогнаха ни.

— И обещаваме да не пречим — каза Кели. — Вие правете каквото трябва, а ние само ще…

— Децата се безпокояха за теб — отбеляза Малкълм, когато се приближи до Левин. — Решихме, че си закъсал.

— Както и да е — намеси се Еди, — защо беше това бързане? Направи цялата тази техника и в края на краищата тръгна без нея…

— Нямах избор — каза Левин. — Властите имат проблем с някаква епидемия от непознат енцефалит и смятат, че тя е свързана с труповете на динозаври, които морето изхвърля от време на време. Разбира се, подобни твърдения са идиотски, но това няма да им попречи да унищожат всички животни тук веднага щом научат за съществуването им. Трябваше да се добера до този остров преди тях. Нямаше време.

— И дойде тук сам — отбеляза Малкълм.

— Глупости, Иън. Престани да се цупиш. Смятах да ти се обадя веднага щом се уверя, че това е островът. Освен това не дойдох сам. Имах водач, на име Диего, който твърдеше, че е бил на това място като дете, преди години. Познаваше брега. Изведе ме нагоре по скалите, без никакъв проблем. Всичко беше както трябва, докато не ни нападнаха край потока и Диего…

— Нападнати? — прекъсна го Малкълм. — Какво ви нападна?

— Не успях да видя какво беше — отговори Левин. — Стана ужасно бързо. Животното ме събори и разкъса раницата ми. Не знам какво е станало след това. Вероятно раницата ми го е объркала, защото успях да стана и да избягам. То не ме подгони.

Малкълм се вгледа в него.

— Имал си дяволски късмет, Ричард.

— Да, тичах доста време. Когато най-накрая погледнах назад, бях съвсем сам в джунглата. Не знаех къде съм. Не знаех какво да предприема, така че се качих на едно дърво. Идеята ми се стори добра… и тогава, на свечеряване, се появиха велоцирапторите.

— Велоцираптори ли? — попита Арби.

— Това са малки хищници — обясни Левин. — Ходят изправени, имат дълга муцуна, двустранни очи. Високи са горе-долу два метра и тежат около деветдесет килограма. Това са много бързи, много интелигентни и много зли динозаври, които се движат на глутници. Снощи около дървото, на което бях, се събраха някъде към осем. Скачаха и се опитваха да ме достигнат. Скачаха и ръмжаха, скачаха и ръмжаха цяла нощ… Не успях да мигна.

— Каква трагедия — обади се Еди.

— Слушай — каза Левин ядосано, — не съм виновен, че…

— Прекарал си нощта на дървото? — прекъсна го Торн.

— Да. На сутринта рапторите ги нямаше. Слязох и тръгнах да огледам околността. Намерих лабораторията, или каквото е там. Ясно е, че са я изоставили набързо и че не са имали време да приберат животните. Разгледах сградата и установих, че все още има електричество. Някои от системите продължават да работят след толкова години. Най-важното обаче е, че има мрежа от камери за наблюдение. Това е истински късмет. Реших да проверя тези камери и точно когато се занимавах с това, вие дойдохте и…

— Един момент — прекъсна го Еди. — Ние дойдохме тук, за да те спасяваме.

— Питам се защо — каза Левин. — Не съм искал това.

— По телефона разбрах нещо друго — отбеляза Торн.

— Това беше недоразумение. Бях объркан, защото не разбрах как да си служа с апарата. Направил си го прекалено сложен, Джак, това е проблемът… Е, ще започваме ли?

Левин замълча и огледа гневните лица наоколо. Малкълм подхвърли на Торн:

— Голям човек. Голям учен.

— Слушай — избухна Левин, — не разбирам къде е проблемът. Експедицията щеше да дойде на този остров рано или късно. В нашия случай беше по-добре да е рано. Всичко се нареди чудесно и, честно казано, не виждам никаква причина да говорим повече. Сега не е време за дребни заяждания. Чака ни важна работа и според мен е крайно време да започваме. Този остров е една уникална възможност, по тя няма да ни чака вечно.

Доджсън

Луис Доджсън седеше свит в един тъмен ъгъл на кафене „Чесперито“ в Пуерто Кортес и пиеше бира. Срещу него се бе настанил Джордж Бейзълтън, професорът по биология от Станфорд, и въодушевено нагъваше порция хуевос ранчерос. Яйчените жълтъци се стичаха върху зелената салса и на Доджсън му се гадеше само от вида им. Обърна се на другата страна, но продължаваше да чува шумното мляскане на Бейзълтън.

В заведението нямаше никой, ако не се броят няколкото кокошки, които се разхождаха между масите. От време на време на вратата се появяваха хлапета, които ги замеряха с камъни и се разбягваха с кикотене. От ръждясалите високоговорители над бара се чуваше хрипкав запис на Елвис Пресли. Доджсън затананика мелодията и се опита да се овладее. Киснеше в тази дупка вече близо час.

Бейзълтън приключи с яйцата и бутна чинията си настрана. Извади малкия бележник, който винаги носеше със себе си, и заговори:

— Лу, мислех как да се заемем с това…

— С кое? — прекъсна го Доджсън с раздразнение. — Няма с какво да се заемем, ако не успеем да се доберем до острова.

Докато говореше, потропваше по масата с една малка снимка на Ричард Левин. Обърна я. Вгледа се в образа наопаки. После странично.

Въздъхна и си погледна часовника.

— Лу — каза Бейзълтън търпеливо. — Добирането до острова не е съществената част. Важното е как ще представим откритието си пред света.

Доджсън се сепна.

— Нашето откритие… — повтори той. — Това ми допада, Джордж. Много добре. Нашето откритие.

— Това е самата истина, нали? — попита Бейзълтън с добродушна усмивка. — „ИнДжен“ е банкрутирала, технологията ѝ е загубена за човечеството. Много трагична загуба, както неведнъж съм изтъквал по телевизията. При дадените обстоятелства всеки, който се добере до нея отново, също е откривател. Не знам как иначе би могло да се нарече. Както казва Анри Поанкаре…

— Добре — прекъсна го Доджсън, — правим откритието… А после какво? Ще организираме пресконференция ли?

— В никакъв случай! — възкликна Бейзълтън и доби ужасен вид. — Една пресконференция би била неуместна. Ще ни подложат на всевъзможна критика. Не! Откритие от този мащаб следва да бъде представено както подобава. Трябва да бъде докладвано, Лу.

— Докладвано?

— В специализираната литература. В „Природа“ например. Да, точно така.

Доджсън примижа.

— Искаш да обявим всичко това в академично списание?

— Има ли по-добър начин от този да го легитимираме? Съвършено нормално е да обявим откритието си в научната преса. Разбира се, ще започнат дебати, но в какво ще се състоят те? В академични заяждания, в нападки между професорите, които ще пълнят страниците три дни, докато не отстъпят пред последните новости в областта на подплънките за бюстове. През тези три дни ние ще сме регистрирали претенциите си.

— Ще напишеш ли статията?

— Да — отвърна Бейзълтън. — След това, струва ми се, ще напиша статия в „Американски учен“ или в „Естествена история“. Нещо от общ интерес — какво означава това откритие за бъдещето, какво ни казва за миналото и така нататък…

Доджсън кимна. Разбираше, че Бейзълтън е прав и още веднъж си припомни колко много се нуждае от него и колко добре е постъпил, като го включи в екипа. Доджсън не мислеше за реакцията на обществеността. Бейзълтън не мислеше за нищо друго.

— Е, звучи добре — кимна Доджсън. — Но всичко това са само празни приказки, ако не успеем да се доберем до острова.

Пак погледна часовника си.

Чу вратата зад гърба му да се отваря. Влезе помощникът на Доджсън Хауърд Кинг, който теглеше едър пуерториканец с мустаци. Мъжът беше намръщен и имаше загоряло от слънцето лице.

Доджсън се обърна към тях.

— Това ли е човекът?

— Да, Лу.

— Как се казва?

— Гандока.

— Сеньор Гандока — Доджсън му показа снимката на Левин, — познавате ли този човек?

Гандока почти не погледна снимката. Кимна.

— Si. Сеньор Левин.

— Точно така. Това е скапаният Левин. Кога е бил тук?

— Преди няколко дни. Тръгна с Диегито, братовчед ми. Още не са се върнали.

— А къде отидоха? — попита Доджсън.

— Исла Сорна.

— Добре. — Доджсън пресуши бирата си и бутна бутилката настрана. — Имате ли лодка? — Обърна се към Кинг. — Има ли лодка?

— Той е рибар — отговори Кинг. — Има лодка.

Гандока кимна.

— Рибарска лодка. Si.

— Добре. Аз също искам да ида до Исла Сорна.

— Si, сеньор, но времето днес…

— Не ме интересува времето — прекъсна го Доджсън. — Времето ще се оправи. Искам да ида веднага.

— Може би по-късно…

— Веднага!

Гандока разпери ръце.

— Много съжалявам, сеньор, но…

— Покажи му парите, Хауърд — каза Доджсън.

Кинг отвори едно куфарче. Беше пълно с банкноти от по пет хиляди колона. Гандока ги погледна, взе една банкнота, опипа я, после я върна обратно и пристъпи неуверено.

— Искам да тръгна веднага! — повтори Доджсън.

— Si, сеньор — кимна Гандока. — Ще тръгнем, когато се приготвите.

— Така повече ми харесва — кимна Доджсън. — За колко време ще стигнем до острова?

— Около два часа, сеньор.

— Добре. Много добре.

Наблюдателницата

— Ето това е!

Левин закачи въжето за мощната лебедка на джипа и я пусна в ход.

Бяха слезли в обширната тревиста равнина в подножието на скалите. Високото обедно слънце обливаше с горещина вулканичните камъни, а долината долу трептеше от топлия въздух.

Недалеч се виждаше стадо хипсилофодонти. Зелените, подобни на газели, животни надигаха глави над тревата и гледаха към тях всеки път, когато чуеха звън на метал, защото Еди и децата сглобяваха високата алуминиева конструкция на наблюдателницата, която толкова ги бе удивила в Калифорния. Сега тази конструкция приличаше на бъркотия от тънки метални пръти, пръснати из тревата.

— А сега да видим — каза Левин и потри длани.

С навиването на макарата алуминиевите подпори започнаха да помръдват и постепенно се заиздигаха във въздуха. Структурата изглеждаше нестабилна и деликатна, но Торн знаеше, че кръстосаните по диагонал подпори ѝ придават удивителна здравина. Постепенно платформата се издигна на три метра, после на пет и накрая спря. Малката къщичка най-отгоре беше точно под най-долните клони на близките дървета, които почти я скриваха от погледите. Подпорите обаче блестяха на слънчевата светлина и се виждаха отдалеч.

— Това ли е? — попита Арби.

— Да, това е.

Торн я обиколи от всички страни и сложи специалните закрепващи щифтове, които ѝ придаваха още по-голяма стабилност.

— Много блести — отбеляза Левин. — Трябваше да я направим черна и матова.

— Еди, хайде да я прикрием — настоя Торн.

— Мога да я напръскам, шефе — отвърна Еди. — Мисля, че имам малко черна боя.

Левин поклати глава.

— Не. Много ще се размирише. Какво ще кажеш за малко палмови листа?

— Разбира се, можем да го направим.

Еди отиде до близките дървета и започна да сече листа с мачетето си.

Кели се вгледа в конструкцията и поклати глава:

— Страхотно е. А какво всъщност представлява?

— Това е наблюдателница — каза Левин. — Хайде, ела.

И започна да се катери нагоре.

Горната част на конструкцията представляваше малка къщичка, чийто покрив се поддържаше от четири алуминиеви рейки на около метър една от друга. Подът също беше от алуминиеви ленти, на около пет сантиметра една от друга, така че имаше опасност нечий крак да се промуши между тях. Левин изтегли горе първия наръч листа, който Еди бе насякъл, и покри с тях пода, за да добие по-нормален вид. Останалите завърза от външната страна на къщичката, за да я скрие.

Арби и Кели се загледаха в животните. От наблюдателницата се виждаше цялата равнина. В далечината, от другата страна на реката, имаше стадо апатозаври. На север пасяха трицератопси. Недалеч от реката няколко динозаври птицечовки с големите си гребени проточиха шии и се запътиха на водопой. Ниското им тръбене достигаше до наблюдателницата — дълбок, неземен звук. След миг откъм гората в срещуположния край на долината в отговор долетя друг вик.

— Какво беше това? — попита Кели.

— Паразавролофуси — отговори Левин. — Звукът излиза през вратния им гребен. Нисък е и затова се чува отдалеч.

На юг се виждаше стадо тъмнозелени животни с големи заоблени, изпъкнали глави и редица малки четвъртити рогчета. Донякъде напомняха бизони.

— А как се наричат тези? — попита Кели.

— Интересен въпрос — отговори Левин. — Най-вероятно Pachycephalosaurus wyomingensis. Трудно е да се каже със сигурност, защото досега не е открит цял скелет от тези животни. Челата им са от много дебела кост и затова са намерени множество запазени куполообразни черепни фрагменти. Сега виждам цяло животно за първи път.

— А защо главите им са такива? — попита Арби.

— Не се знае точно. Предполага се, че мъжките са се биели помежду си заради женски. Блъскали са главите си.

Малкълм се качи при тях.

— Да, блъскали са главите си — каза той подигравателно. — Колкото ги блъскат в момента.

— Е, добре — отвърна Левин, — в момента не го правят. Може би размножителният им сезон е свършил.

— Или пък изобщо не го правят — възрази Малкълм. — Изглеждат доста кротки.

— Така е, но това, разбира се, не означава нищо. И африканските биволи изглеждат кротки. През по-голямата част от времето просто стоят неподвижно, но въпреки това са своенравни и опасни животни. Трябва да има някаква причина черепите им да са такива, дори и да не я виждаме. Затова направихме тази конструкция — каза Левин на децата. — Искаме да наблюдаваме животните непрекъснато. Трябва, доколкото е възможно, да опишем поведението им.

— Защо? — попита Арби.

— Защото — отговори Малкълм — този остров представлява уникална възможност да се реши една от най-големите загадки в историята на нашата планета — масовото измиране.

— Ето какво имам предвид — поясни той. — „ИнДжен“ е закрила съоръженията си тук набързо и някои животни са останали на свобода. Това е било преди пет или шест години. Динозаврите се развиват бързо — повечето от видовете достигат зрелост само за четири-пет години. Сега първото поколение животни на „ИнДжен“, отгледано в лабораторията, вече дава свое собствено поколение при пълна свобода. На острова се е оформила цялостна екологична система с десетина вида динозаври, които живеят в общности за първи път от шейсет и пет милиона години.

— А как така това е възможност за изучаване на измирането им? — попита Арби.

Малкълм посочи към равнината.

— Помисли само. Измирането на динозаврите е много труден за изучаване проблем. Съществуват поне десет различни хипотези. Вкаменелостите не дават пълната картина. Няма как да се провеждат експерименти. Галилей е имал възможност да се качи на кулата в Пиза и да пуска оттам топчета, за да провери теорията си за гравитацията. Не го е правил в действителност, но е имал тази възможност. Нютон е използвал призми, за да провери теорията си за светлината. Астрономите наблюдават затъмненията, за да проверят теорията за относителността на Айнщайн. Експериментите са основно средство за всички науки. А как би могло да се докажат експериментално хипотезите за измирането?

— Да, но тук… — заговори Арби.

— Да. Тук имаме популация от изчезнали животни, изкуствено създадена в затворена среда и оставена да се развива самостоятелно. Досега не е имало подобно нещо. Знаем, че тези животни са изчезнали, но никой не е наясно защо…

— И очаквате да откриете отговора? За няколко дни?

— Да — кимна Малкълм. — Очакваме.

— Но как? Няма да измрат отново, нали?

— Имаш предвид пред очите ни, нали? — Малкълм се засмя. — Разбира се, че не. Работата е в това, че за първи път имаме възможност да изучаваме не само кости, а живи-живенички екземпляри, да наблюдаваме поведението им. Имам една теория и смятам, че съвсем скоро ще се натъкнем на факти, които я потвърждават.

— Какви факти? — попита Кели.

— Каква теория? — попита Арби.

Малкълм им се усмихна.

— Само почакайте — каза той.

Дама купа

Напечени от слънцето, апатозаврите се приближиха до реката. Навеждаха се да пият вода и грациозните им дълги шии се отразяваха в повърхността ѝ. Дългите им, напомнящи камшик опашки се полюляваха лениво насам-натам. Няколко малки подскачаха сред възрастните.

— Красиво, нали? — каза Левин. — Каква хармония! Красота! — Наведе се през парапета и извика: — Къде е стативът?

— Ето го! — извика Торн.

По въжето нагоре се изкачи масивен статив, с поставка за пет видеокамери в горния край и множество проводници за свързване със слънчевите батерии. Левин и Малкълм се заеха да го инсталират.

— Какво ще правите с видеозаписите? — попита Арби.

— Ще ги изпратим в Калифорния. По сателит. Освен това ще се свържем с видеомрежата на острова, така че ще разполагаме с много гледни точки.

— Значи не е нужно да оставаме тук?

— Точно така.

— И това се нарича наблюдателница?

— Да. Поне учените като Сара Хардинг го наричат така.

Торн се качи при тях. На малкото пространство горе не остана почти никакво свободно място, но Левин не обръщаше внимание. Вниманието му беше насочено изцяло към динозаврите. Вдигна бинокъла си и го насочи към пръснатите из долината животни.

— Точно както си мислехме — каза той на Малкълм. — Налице е пространствена организация. Малките остават в средата на стадото, а възрастните са около тях, за да ги предпазват. Апатозаврите се отбраняват с опашките си.

— Така изглежда.

— Няма място за съмнение — каза Левин и въздъхна. — Толкова е приятно, когато се окажеш прав…

Еди, все още долу, разопакова кръглата клетка, която децата бяха видели в Калифорния. Беше от титаниеви ребра, висока два метра и широка около един.

— Какво да направя с това? — попита той.

— Остави я долу — отвърна Левин. — Там ѝ е мястото.

Еди изправи клетката край едната подпора на наблюдателницата. Левин слезе при него.

— А за какво е тази клетка? — попита Арби. — Да не би да искате да хванете динозавър?

— Точно обратното — подвикна Левин в отговор и прикачи клетката към опората. Отвори и затвори вратата, за да я опита. Провери и ключалката и остави ключа, завързан в нея с дълъг ластик. — Това е клетка против хищници. Като онези, които предпазват от акули. Ако си долу и нещо се случи, можеш да влезеш вътре и ще си в безопасност.

— А какво може да се случи? — попита Арби разтревожено.

— Не мисля, че ще се случи каквото и да било — отвърна Левин. — Съмнявам се, че животните ще обърнат някакво внимание на нас или на наблюдателницата, след като я маскирахме.

— Значи няма да ни видят?

— Ще я видят, но няма да ѝ обърнат внимание.

— Няма ли да ни надушат?

Левин поклати глава.

— Избрахме мястото така, че преобладаващият вятър да духа срещу нас. Освен това вероятно си забелязал, че тези листа имат специфична миризма.

Беше мека, малко лепкава, почти като на евкалипт.

Арби продължи да се съмнява.

— Ами ако решат да ги пасат?

— Няма — увери го Левин. — Това са Dicranopterus cyatheodes. Те са леко отровни и причиняват възпаления в устата. Всъщност съществува теория, според която тези растения са развили това свое качество през юрската епоха като защита срещу тревопасни динозаври.

— Това не е теория — отбеляза Малкълм, — а недоказано предположение.

— Има някаква логика — възрази Левин, — Растителността през мезозоя е била сериозно застрашена. Появили са се цели стада огромни динозаври, всеки от които е поглъщал стотици килограми листна маса дневно. При това положение не би оцеляло никое растение, което няма защита от рода на лош вкус, тръни, химическа токсичност и така нататък. Защитата на тази папрат е много ефективна, защото съвременните животни не я ядат никъде по света. Поради това и се среща в такова изобилие. Може би сте забелязали.

— Растенията да имат защита? — учуди се Кели.

— Разбира се, че имат. Те се развиват както всички други форми на живот и са изработили свои видове агресивност, отбрана и така нататък. Възникналите през деветнайсети век теории в по-голямата си част се отнасят до животните — червената природа, зъбите, ноктите и всичко останало. Сега обаче учените мислят повече за зелената природа, корените и стъблата. Даваме си сметка, че растенията, в безкрайната им битка за оцеляване, са развили всевъзможни защитни механизми, от сложните симбиози с животни и начините за предупреждаване на други растения до откровената химическа война.

Кели се намръщи.

— Сигнализиране ли?

— Да. Съществуват много примери — кимна Левин. — Акациите в Африка са си създали много дълги и остри тръни, близо десет сантиметра. Това обаче накарало някои животни, като жирафите и антилопите например, да развият дълги езици, така че да избягват тези тръни. Те вече не вършели работа и в еволюционната надпревара във въоръжаването акациите развили токсичност. Започнали да произвеждат големи количества танин в листата си, предизвикващ летална метаболична реакция при животните, които ги ядат. Това означава, че ги убива. Наред с това акациите развили и нещо като химическа система за предупреждение помежду си. Ако, да речем, антилопа започне да яде листата на някое от дърветата в горичка, то започва да отделя химикала етилен, който кара останалите дървета да засилят синтеза на танин, така че след десет-петнайсет минути листата им стават отровни.

— А какво става с антилопата? Умира ли?

— Не. Вече не — отвърна Левин. — Защото въоръжаването продължава. Антилопите научили, че могат да пасат съвсем кратко време. След като дърветата започнат да отделят повече танин, престават. Прибегнали и до други хватки. Например ако видят, че жирафът яде листа на акация, избягват дърветата, които са по посока на вятъра, а отиват на някое дърво, което е по-далеч. Животните също се приспособяват към защитата на растенията.

— В теорията на еволюцията това се нарича феномен на дамата купа — продължи Малкълм. — Защото в „Алиса в страната на чудесата“ дамата купа казва на Алиса, че трябва да бяга с всички сили, за да остане на едно място. Така изглежда и еволюционната спирала. Организмите се развиват с удивителни темпове само и само да се запази балансът. За да останат там, където са.

— Често ли се среща това? — попита Арби. — Дори и при растенията?

— Да — отговори Левин. — Растенията са много активни, по свой собствен начин. Дъбовете например отделят танин и фенол, когато ги нападнат гъсеници. Щом е нападнато едно дърво, веднага цялата гора бива предупредена. Това е нещо като колективна защита, сътрудничество между дърветата, ако щеш.

Арби кимна и погледна към апатозаврите, които все още бяха скупчени край реката.

— Значи затова динозаврите не са изпасли всички дървета на острова — каза той. — Тези апатозаври имат дълги шии и могат да достигнат и най-високите клони, а сигурно ядат много. Дърветата обаче изглеждат недокоснати.

— Браво — кимна Левин. — Аз също го забелязах.

— На защитата им ли се дължи това?

— Може би. Но, струва ми се, че обяснението е много по-просто.

— Какво?

— Просто погледни — каза Левин. — Пред очите ти е.

Арби взе бинокъла и го насочи към стадото.

— Какво е простото обяснение? — попита той.

— Палеонтолозите отдавна водят спорове по въпроса защо зауроподите имат толкова дълги шии. Животните, които виждаш, имат шии по пет метра. Традиционното мнение е, че те са се развили, за да могат да достигат високите листа, които по-малките животни не могат.

— Е? — попита Арби. — За какво са споровете?

— Повечето животни на нашата планета имат къси вратове — обясни Левин, — защото дългият врат е… хм… голямо главоболие… Води до всевъзможни проблеми… с поведението, защото нервните импулси трябва да изминават много дълъг път от мозъка до тялото; с гълтането, защото храната трябва да изминава голямо разстояние от устата до стомаха; с дишането, защото въздухът трябва да се всмуква през дълга трахея; със сърцето, защото кръвта трябва да бъде изпомпвана на голяма височина, чак до главата, иначе животното би припаднало. От гледна точка на еволюцията постигането на всичко това е доста трудно.

— Но жирафите са го постигнали — отбеляза Арби.

— Да, така е. Макар че техните шии далеч не са толкова дълги. Жирафите са развили големи сърца и много дебели шийни тъкани… всъщност вратът на жирафа е като дълъг маншет на апарат за кръвно налягане.

— При динозаврите също ли е така?

— Не се знае. Предполага се, че апатозаврите имат много големи сърца, може би сто-сто и петдесет килограма. Все пак съществува и друго решение на проблема за изпомпването на кръвта по дълга шия.

— Какво е то?

— Виждаш го в момента — отвърна Левин.

Арби плесна с ръце.

— Не изправят главите си!

— Точно така. Поне не често и не за дълго. Разбира се, в момента пият вода и главите им са наведени, но смятам, че ако ги наблюдаваме достатъчно дълго, ще се убедим, че рядко изправят главите си.

— И затова не ядат листата на дърветата!

— Точно така.

Кели се намръщи.

— Добре. След като дългите вратове не им служат за ядене, защо тогава са се развили?

Левин се засмя.

— За това трябва да има сериозна причина. Според мен има нещо общо със самозащитата.

— Самозащитата? Дългите вратове? — Арби го изгледа учудено. — Не разбирам.

— Продължавай да гледаш — каза Левин. — Мисля, че е очевидно.

Арби погледна през бинокъла и подхвърли на Кели:

— Не обичам, когато се казва, че нещо е очевидно.

— Знам — отвърна тя и въздъхна.

Арби отмести очи към Торн и срещна погледа му. Торн направи знака на победата и дръпна единия от двата пръста настрани. Другият също помръдна. Двата бяха свързани и…

Ако искаше да му подскаже нещо, не го разбра. Не разбра. Намръщи се.

Торн прошепна: Везна.

Арби погледна животните отново и видя как опашките им се люлеят напред-назад над малките.

— Сетих се! — извика след малко. — Използват опашките си за самозащита. Дългите вратове са им нужни, за да уравновесяват теглото. Като везна!

Левин присви очи.

— Бързо се сети.

Торн се обърна настрана, за да скрие усмивката си.

— Но съм прав — каза Арби.

— Да — кимна Левин. — По принцип това, което каза, е вярно. Дългите вратове съществуват, защото съществуват дълги опашки. При тероподите, които стоят на два крака, нещата са по-различни. При четириногите обаче теглото на дългата опашка трябва да бъде уравновесено, в противен случай животното просто няма да може да стои на краката си.

— При това стадо апатозаври — обади се Малкълм — има нещо много по-озадачаващо.

— Така ли? — попита Левин. — Какво е то?

— Няма наистина възрастни екземпляри. Тези, които виждаме, са много големи за нашите разбирания, но всъщност нито един от тях не е достигнал до размерите на истински зряло животно. Според мен това е странно.

— Не мисля — каза Левин. — Това е така, защото животните не са имали време да достигнат зряла възраст. Сигурен съм, че апатозаврите съзряват по-бавно от другите динозаври. В края на краищата едрите бозайници като слоновете растат по-бавно от по-малките.

Малкълм поклати глава.

— Не това е обяснението — каза той.

— О?! Какво е тогава?

— Погледни. — Малкълм посочи към равнината. — Очевидно е.

Децата се изкикотиха.

Левин потрепери едва забележимо от неудоволствие.

— За мен е очевидно, че нито едно от тези същества не е достигнало зряла възраст. Трицератопсите, апатозаврите и дори паразаврите са малко по-малки, отколкото би могло да се очаква. Тук би трябвало да се търси някакъв общ фактор… наличната храна, ограничената площ на този неголям остров, може би дори начинът, по който са били получени от гените… Така или иначе това не ми се струва чак толкова забележително и не мисля, че си струва безпокойството.

— Може би си прав — отбеляза Малкълм. — Но може и да не си.

Пуерто Кортес

— Няма полет?! — възкликна Сара Хардинг. — Как така няма полет?

Беше единайсет сутринта. Хардинг бе летяла през последните петнайсет часа. Повечето от тях бе прекарала в американския военен транспортен самолет от Найроби до Далас, на който бе успяла да се качи. Беше капнала от умора. Чувстваше кожата си ужасно мръсна — имаше нужда от душ и нови дрехи. Вместо това се бе оказало, че трябва да спори с този ужасно твърдоглав чиновник в някакво невзрачно костариканско градче. Дъждът навън бе спрял, но небето все още бе сиво и облаците бяха надвиснали ниско над пустото летище.

— Съжалявам — каза Родригес. — Не може да се уреди никакъв полет.

— А хеликоптерът, с който са заминали онези хора по-рано?

— Има хеликоптер наистина.

— Къде е?

— Не е тук.

— Виждам това. Питам къде е?

Родригес разпери ръце.

— Замина за Сан Кристобал.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Струва ми се утре, но може и вдругиден.

— Сеньор Родригес — каза тя твърдо, — трябва да се добера до острова днес.

— Разбирам желанието ви — отговори Родригес, — ала не мога да направя нищо.

— Какво ми предлагате?

Родригес сви рамене.

— Не мога да ви предложа нищо.

— Няма ли лодка?

— Не знам да има лодка.

— Това е пристанище — настоя Сара Хардинг и посочи през прозореца. — Там вън виждам всякакви лодки.

— Така е. Но не смятам, че някой ще се съгласи да отиде до острова. Времето е лошо.

— Ами ако ида да попитам?

— Разбира се — въздъхна Родригес. — Разбира се, че можете да попитате.

И така малко след единайсет часа в тази дъждовна сутрин тя се оказа на паянтовия дървен кей с раница на гърба. На кея бяха привързани четири лодки, които силно миришеха на риба, но около тях нямаше жива душа. В далечния край на кея обаче имаше едно значително по-голямо корабче и около него се суетяха хора. Отстрани привързваха червен джип „Ранглър“ и го готвеха за товарене заедно с няколко цилиндрични метални контейнера и дървени сандъци. Когато мина край колата, не можа да не ѝ се възхити — беше специално оборудвана и разширена до размерите на „Ланд Роувър Дифендър“ — мечтата на всички нейни колеги. Мина ѝ през ум, че преустройването е струвало ужасно много пари и че не всеки изследовател би могъл да си позволи подобно нещо.

Двама американци с широкополи шапки стояха на кея и подвикваха на работниците, когато джипът се издигна нагоре и с помощта на един допотопен кран бе качен на борда. Чу как единият от тях извика: „Внимателно! По-внимателно!“, когато колата се стовари тежко върху дървената палуба.

— По дяволите! Внимавайте!

Няколко души започнаха да пренасят сандъците. Стоманените контейнери бяха качени с крана.

Сара Хардинг отиде при най-близкия от мъжете и заговори учтиво:

— Извинете, питам се дали не бихте могли да ми помогнете?

Мъжът я изгледа. Беше среден на ръст, с червеникава коса и безизразно лице. В новия си костюм за сафари изглеждаше нелепо. Човекът ѝ се стори напрегнат и недружелюбен.

— В момента съм зает — отговори той и се обърна. — Мануел! Внимавай! Това е чувствителна апаратура.

— Сълсалявам, че ви безпокоя — настоя тя. — Името ми е Сара Хардинг и се опитвам да…

— Не ме интересува, дори да сте Сара Бернар и… Мануел! По дяволите! — Размаха ръце. — Ей, ти там! Да, ти! Дръж този сандък изправен!

— Опитвам се да стигна до Исла Сорна — продължи Сара. При това цялото поведение на мъжа се промени коренно. Обърна се към нея бавно и попита:

— До Исла Сорна? Да не би случайно да имате нещо общо с доктор Левин?

— Да, имам.

— Е, проклет да съм! — възкликна той и изведнъж на лицето му се разля топла усмивка. — Нямах представа! — Протегна ѝ ръка. — Аз съм Лу Доджсън от корпорация „Биосин“. Това е сътрудникът ми Хауърд Кинг.

— Здравейте — кимна ѝ другият мъж. Хауърд Кинг беше по-млад и по-висок от Доджсън и изглеждаше хубав по калифорнийски. Сара веднага разпозна типа — класически второстепенен мъжки екземпляр, винаги готов да се подчини. В поведението му имаше и нещо странно: отдръпна се от нея, сякаш се смущаваше от присъствието ѝ, за разлика от Доджсън, който преливаше от сърдечност.

— А там горе — добави Доджсън и посочи палубата — е третият ни човек, Джордж Бейзълтън.

Сара видя едър мъж, който оглеждаше сандъците, качвани на борда. Ризата му беше мокра от пот.

— Всички ли сте приятели на Ричард? — попита тя.

— Отиваме при него — кимна Доджсън, — за да му помогнем. — Поколеба се, намръщен. — Но той не спомена нищо за вас…

Сара изведнъж си даде сметка как изглежда в очите на този човек — ниска трийсетгодишна жена, с изпомачкана риза, къси панталони и тежки ботуши. След продължителното пътуване дрехите ѝ бяха мръсни, а косата — несресана.

— Познавам Ричард от Иън Малкълм — каза тя. — С Иън сме стари приятели.

— Разбирам — кимна Доджсън. Продължаваше да я гледа, сякаш поради някаква причина се съмняваше в думите ѝ. Почувства се длъжна да обясни:

— Бях в Африка. Реших да дойда тук в последната минута. Обади ми се Джак Торн.

— А, да, Джак. — Мъжът кимна и, изглежда, се успокои, като че ли чутото обясняваше всичко.

— Добре ли е Ричард? — попита Сара.

— Надявам се. Защото сме тръгнали при него с цялото това оборудване.

— Веднага ли тръгвате към Сорна?

— Ако времето се задържи — отговори Доджсън и погледна към небето. — Ще сме готови след пет-десет минути. Ако искате — добави той весело, — можете да дойдете с нас. Ще се радваме на компанията ви. Къде е багажът ви?

— Нося само това — отвърна Сара и посочи малката си раница.

— Пътуваме леко, а? Е, мис Хардинг, добре дошла на борда.

Сега се държеше съвсем приветливо и открито. Контрастът с начина, по който я посрещна, бе удивителен. Кинг обаче продължаваше да се държи дистанцирано и определено смутено. Беше с гръб към нея, преструваше се на много зает, не преставаше да крещи на работниците да внимават със сандъците, на които с шаблон бе изписано „Биосин Корпорейшън“. Сара имаше чувството, че отбягва погледа ѝ. Все още не беше видяла добре третия. Всичко това я накара да се поколебае.

— Сигурен ли сте, че няма да ви затрудня?

— Разбира се! За нас е удоволствие! — увери я Доджсън. — Освен това няма друг начин да се доберете до острова. Няма самолети, хеликоптерът не е тук.

— Знам, проверих…

— Е, тогава всичко е наред. Ако искате да стигнете до острова, елате с нас.

Сара погледна джипа на борда и отбеляза:

— Струва ми се, че Джак също е там с оборудването си.

Когато чу това, вторият мъж, Кинг, вдигна глава разтревожено, но Доджсън кимна спокойно и каза:

— Да. Ако не се лъжа, тръгнал е снощи.

— Така каза и на мен.

— В такъв случай би трябвало вече да е пристигнал. Надявам се. На палубата се чуха викове на испански. Капитанът, облечен в мръсен гащеризон, се наведе през борда и извика:

— Сеньор Доджсън, готови сме.

— Добре — отвърна Доджсън. — Отлично. Е, да тръгваме, мис Хардинг.

Кинг

Рибарската гемия излезе от пристанището и с боботене се отправи към открито море. Хауърд Кинг усещаше вибрациите на двигателя под краката си, чуваше скърцането на палубата. Вслушваше се във виковете на хората от екипажа. Погледна назад, към градчето Пуерто Кортес — бъркотия от малки къщи, скупчени край брега. Надяваше се проклетата лодка да издържи — защото нямаше да стигнат никъде.

А Доджсън отново се опитваше да скъси разстоянието, отново поемаше рискове.

От това Кинг се страхуваше най-много.

Хауърд Кинг познаваше Луис Доджсън от близо десет години, още откакто бе постъпил в „Биосин“ като млад доктор на науките от Бъркли, обещаващ изследовател, способен да завладее света. Докторатът му беше посветен на факторите за съсирване на кръвта. Беше постъпил в „Биосин“ по времето, когато там имаше силен интерес към тези въпроси, защото се смяташе, че там е ключът към разтварянето на кръвните съсиреци при пациентите с инфаркт. Между биотехнологичните компании се бе развихрила остра конкурентна борба за разработване на нова субстанция, която да спасява човешки живот, но и да носи богатства.

Първоначално Кинг работеше върху препарат, наречен Хемаглутин V-5 или HGV-5. При първите експерименти се оказа, че той разтваря кръвни съсиреци изненадващо добре. Кинг стана най-обещаващият млад учен в „Биосин“. Снимката му бе публикувана на видно място в годишния отчет. Беше му предоставена лична лаборатория и оперативен бюджет от близо половин милион долара.

Тогава съвършено неочаквано всичко тръгна наопаки. При първоначалните изпитания върху хората се оказа, че препаратът не оказва търсеното въздействие. Нещо повече — възникваха множество тежки странични ефекти като стомашни кръвоизливи, обриви, неврологични проблеми. След като един от пациентите почина в конвулсии, компанията окончателно прекрати експериментите. След няколко седмици Кинг загуби лабораторията си. Пое я един новодошъл датски учен, разработващ екстракт от слюнка на зелената пиявица от Суматра, който изглеждаше много по-обещаващ.

Кинг се премести в по-малка лаборатория. Реши, че кръвните фактори са му омръзнали, и насочи усилията си към болкоуспокояващите препарати. Беше се добрал до интересно съединение, L-изомер на един протеин от африканската рогата жаба, който притежаваше успокояващ ефект. Но вече бе загубил някогашната си самоувереност и когато компанията анализира работата му, стигна до извода, че неговите изследвания не са достатъчно добре документирани, за да може да се иска разрешение от властите за клинични изследвания. Проектът му бе прекратен скоропостижно.

Тогава Кинг беше на трийсет и пет и имаше два провала зад гърба си. Снимката му вече не се появяваше в годишния отчет. Носеха се слухове, че в края на следващия отчетен период ще го уволнят. Когато предложи нов изследователски проект, веднага му отказаха. Това беше мрачен период за него.

Докато Луис Доджсън не му предложи да обядват заедно.

Сред учените Доджсън имаше незавидна репутация — наричаха го Предприемача, защото вземаше чуждите идеи и ги украсяваше като свои. В началото Кинг никога не би допуснал да го видят с Доджсън. Сега обаче се съгласи да иде с него в скъп ресторант с ястия от риба в Сан Франциско.

— Изследователската работа е трудна — отбеляза Доджсън съчувствено в началото.

— И още как — съгласи се Кинг.

— Трудна и рискована — продължи Доджсън. — Истината е, че новаторските изследвания рядко дават плод, само дето… шефовете не го разбират, нали? Ако изследванията се окажат неуспешни, виновен си ти. Не е честно.

— На мен ли го казваш?

— За жалост такива са правилата на играта. — Доджсън сви рамене и набоде парченце рачешко.

Кинг мълчеше.

— Аз лично не обичам риска — продължи Доджсън. — А всяка оригинална работа е рискована. Повечето нови идеи се оказват слаби и пропадат. Това е реалността. Ако си решил да се занимаваш с оригинални изследвания, трябва да очакваш провал. В това няма нищо лошо, ако работиш в някой университет, защото в университетите неуспехът се цени, а успехът води до изолация. В индустрията обаче… не, не. Глупаво е да се занимаваш с оригинални изследвания там. Само ще си навлечеш неприятности. Като теб, приятелю.

— Какво бих могъл да направя? — промърмори Кинг.

— Е — поклати глава Доджсън, — аз имам свои собствени разбирания за научен метод. Наричам го целенасочено развитие на изследванията. След като на практика съвсем малко идеи се оказват добри, защото да се опитваме да ги търсим сами? Това е много трудно. Нека ги търсят други хора… да поемат риска… нека те се стремят към така наречената слава. Аз предпочитам да чакам и да разгръщам идеи, които вече са доказани. Вземи нещо добро и го направи по-добро. Или най-малкото направи го достатъчно различно, за да можеш да го патентоваш. И да го притежаваш. След това никой не може да ти го отнеме.

Кинг се изненада от откровеността, с която Доджсън признаваше, че е крадец. Без да му мигне окото. Кинг остана мълчалив известно време, като ровеше смутено в салатата си с вилицата.

— Защо ми казваш всичко това? — попита той накрая.

— Защото у теб виждам нещо. Амбиция. Неосъществена амбиция. И, Хауърд, казвам ти, няма смисъл да не осъществиш себе си. Има начин да не те уволнят при следващия анализ на дейността, а точно това ще стане… на колко годинки е хлапето ти?

— На четири.

— Кошмарно е да останеш без работа, когато имаш малко дете. Няма да е лесно да си намериш друга. Кой би ти дал нова възможност? Ако на трийсет и пет години ученият не е постигнал нищо съществено, вероятността тепърва да се реализира е минимална. Аз лично не съм съгласен с това, но те разсъждават точно така.

Кинг знаеше как разсъждават. Не само в „Биосин“, а във всички биотехнологични компании в Калифорния.

— Хауърд — продължи Доджсън, снишавайки глас, — очаква те един прекрасен свят, стига да погледнеш на нещата по малко по-различен начин. Възможно е да изживееш живота си иначе. Мисля, че си заслужава да помислиш над това, което ще ти кажа.

Две седмици след това Кинг стана личен асистент на Доджсън в отдел „Тенденции в биотехнологиите“, както в „Биосин“ наричаха индустриалния си шпионаж. През следващите години Кинг отново се издигна в „Биосин“ — този път защото Доджсън го бе харесал.

Сега Кинг разполагаше с всички атрибути на успеха — кола „Порше“, ипотека, развод, дете, което виждаше през почивните дни… И всичко това се дължеше на факта, че бе доказал отличните си качества като заместник — работеше неуморно, грижеше се за подробностите, предпазваше бъбривия си шеф от неприятности. Постепенно Кинг беше опознал Доджсън във всичките му прояви — като обаятелен и амбициозен учен, като безмилостен и безскрупулен човек. Кинг смяташе, че е в състояние да се справи с тъмната страна на шефа си, да не ѝ позволява да се демонстрира, мислеше си, че през годините се е научил как да го постига.

Понякога обаче не беше толкова сигурен.

Както сега.

Защото се намираха в някаква скърцаща воняща рибарска гемия, насред океана, недалеч от онова затънтено костариканско градче и точно в този момент Доджсън изведнъж бе решил да започне някаква игра — фактът, че заговори и покани тази жена, беше точно това.

Кинг не знаеше какви са намеренията на шефа му, но виждаше блясъка в очите му — беше го забелязвал няколко пъти и това винаги го бе изпълвало с тревога.

Жената бе застанала на предната палуба, недалеч от носа. Гледаше напред към океана. Кинг видя Доджсън да заобикаля джипа и да му кима припряно.

— Слушай — каза Кинг, — трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна Доджсън. — Какво те безпокои?

И пусна усмивката си. Онази, очарователната.

Хардинг

Сара Хардинг се загледа в сивото навъсено небе. Лодката се люлееше поради силното крайбрежно вълнение. Хората от екипажа се мъчеха да привържат джипа още по-здраво, защото можеше всеки момент да се откъсне. Изправена на носа, Сара се бореше с морската болест. Някъде далеч на хоризонта, право напред за първи път изникна ниският тъмен силует на Исла Сорна.

Обърна се назад и видя Доджсън и Кинг да водят оживен разговор край парапета в средата на кораба. Стори ѝ се, че Кинг е притеснен, жестикулираше развълнувано. Доджсън слушаше и клатеше глава. След миг сложи ръка на рамото на Кинг — сякаш се опитваше да го успокои. И двамата не обръщаха внимание на суетящите се около джипа мъже. Това ѝ се стори странно, защото си спомни колко придирчиви бяха при товаренето на оборудването.

Разбира се, беше познала третия — Бейзълтън, и бе изненадана, че го среща тук, на малкото рибарско корабче. Бейзълтън бе стиснал ръката ѝ небрежно и сетне изчезна в каютите веднага щом корабчето се отлепи от кея. Повече не се бе появил, но може би и той страдаше от морска болест?

След миг Доджсън се отдалечи от Кинг и отиде при мъжете около джипа. Когато остана сам, Кинг се зае да провери ремъците и въжетата, с които бяха привързани сандъците с надпис „Биосин“.

Сара Хардинг не беше чувала за корпорацията „Биосин“. Зачуди се какво общо имат с нея Ричард и Иън. Пред нея Иън винаги бе проявявал презрение, дори ненавист към биотехнологичните компании. Освен това тези хора тук нямаха вид на техни приятели. Бяха някак сковани, дори… зловещи.

Но, помисли си, Иън имаше и странни приятели. Те непрекъснато се появяваха у дома му най-неочаквано — японският калиграф, трупата индонезийски танцьори, жонгльорът от Лас Вегас с лъщящия костюм, чудатият френски астролог, който бе убеден, че земята е куха… И математиците. Те вече наистина бяха смахнати. Или поне така ѝ се струваше. Имаха безумни погледи, вечно бълнуваха доказателства. Пишеха десетки, стотици страници доказателства. Сара Хардинг предпочиташе да пипа пръстта, да гледа животните, да долавя звуците и миризмите. За нея това беше истинско. Всичко останало бяха само теории — може би правилни, а може би не.

Вълните започнаха да заливат носа и тя мина назад, за да не я намокрят. Доспа ѝ се — почти не беше мигнала през последните двайсет и четири часа.

Доджсън приключи с джипа и се приближи.

— Всичко нормално ли е? — попита го тя.

— О, да — отвърна той и се усмихна весело.

— Приятелят ви Кинг ми се стори разтревожен.

— Не обича лодките — отговори Доджсън и кимна към вълните. — Въпреки всичко се движим добре. След около час ще сме там.

— Кажете ми, що за корпорация е „Биосин“? Не съм чувала нищо за нея.

— Малка фирма за потребителски биологични продукти, както ги наричаме — отговори Доджсън. — Специализираме организми за развлекателната и спортната индустрия. Създадохме например нови видове пъстърва и друга риба за улов… Селекционираме нови породи кучета… по-малки, подходящи за отглеждане в апартамент. Такива неща.

Нещата, които Иън мрази, каза си Сара.

— А откъде се познавате с Иън?

— О… познаваме се отдавна — отговори Доджсън. Стори ѝ се, че не иска да отговори точно.

— Откога?

— От дните в парка.

— Дните в парка? — повтори тя.

Доджсън кимна.

— Казвал ли ви е как нарани крака си?

— Не — отвърна Сара. — Не искаше да говори за това. Каза, че станало, докато давал консултации на… не знам. Имал някакви неприятности. В парк ли се е случило?

— Да, може да се каже. — Доджсън се загледа към океана и сви рамене. — А вие? Откъде го познавате.

— Беше рецензент на дисертацията ми. Аз съм етолог. Изследвам големите бозайници в африканските екосистеми. Източна Африка. Хищниците по-специално.

— Хищниците?

— В момента се занимавам с хиените. Преди това изследвах лъвовете.

— Отдавна ли?

— Вече става десетилетие. След доктората — шест години непрекъснато.

— Интересно — отбеляза Доджсън. — Значи дойдохте тук чак от Африка?

— Да. От Серонера. Това е в Танзания.

Доджсън кимна вяло и погледна над рамото ѝ към острова.

— Времето май ще се проясни в края на краищата. Човек никога не знае. Сара вдигна поглед към небето и в облаците видя сини ивици. Слънцето се опитваше да пробие. Морето стана по-спокойно. Островът също бе много по-близо. Вече се виждаха скалите — червеникавосиви, вулканични, почти отвесни.

— В Танзания… — повтори Доджсън. — Голям екип ли имате?

— Не. Работя сама.

— Без студенти?

— Без студенти. Работата ми не е особено привлекателна. Големите хищници от саваната ловуват нощем, така че работя най-вече в мрак.

— На съпруга ви вероятно не му е леко.

— О… не съм омъжена — отговори Сара и сви рамене.

— Изненадан съм. Все пак красива жена като вас…

— Не ми остана време — отговори тя веднага и за да смени темата, попита: — Къде ще пристанем на този остров?

Доджсън се обърна, за да погледне. Вече бяха достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиват, високи и бели, в основата на скалите. Бяха само на миля-две оттам.

— Островът е необикновен — поясни Доджсън. — Този район от Централна Америка е вулканичен. Между Мексико и Колумбия има някъде към трийсет активни вулкана. Островите тук също са били такива, но за разлика от онези на сушата не са действащи. Не са изригвали повече от хиляда години.

— Значи сега виждаме външната страна на кратера?

— Да. Скалите горе са ерозирали от валежите и вятъра. В подножието ги разяжда океанът. Онези гладки повърхности са се образували тъкмо така… когато водата ги подкопае, цели пластове се свличат в морето… това са меки, вулканични скали.

— Значи ще пристанем…

— На подветрената страна има няколко пещери. През две от тях изтичат реки, извиращи на острова. Проходими са. — Посочи напред. — Ето, едната вече се вижда.

Сара Хардинг видя неправилно гърло, изсечено в подножието на скалата. От двете му страни вълните се разбиваха с тътен и бялата пяна се издигаше на десет-петнайсет метра височина.

— Смятате да вкарате лодката в тази пещера?

— Ако позволи времето, да. Не се безпокойте, не е толкова страшно, колкото изглежда. Както и да е. Разказвахте ми за Африка. Кога тръгнахте оттам?

— Веднага щом ми се обади доктор Торн. Каза ми, че тръгват с Иън, за да спасяват Ричард, и ме попита дали искам да дойда.

— И какво отговорихте?

— Че ще си помисля.

Доджсън се намръщи.

— Не сте му казали, че ще пристигате?

— Не. Защото не бях сигурна, че искам. По-точно… имам много работа. Пък и е толкова далеч…

— Но все пак за стария приятел… — каза Доджсън и кимна с разбиране.

Сара въздъхна.

— Е, познавате Иън.

— Да, познавам Иън. Голям чешит.

— Би могло да се каже — съгласи се тя.

Последва неловко мълчание. Доджсън се прокашля.

— Не разбрах нещо — каза Доджсън. — На кого казахте, че идвате тук?

— На никого. Просто се качих на първия самолет и… ето ме.

— Ами колегите ви? Няма ли да ви търсят?

Сара сви рамене.

— Нямах време да им се обадя. И, както казах, работя сама.

Пак погледна към острова. Скалите се издигаха високо над лодката. Вече бяха само на неколкостотин метра от тях. Пещерата изглеждаше много по-голяма, но и вълните не бяха малки. Сара поклати глава.

— Вълнението е доста голямо.

— Не се безпокойте — каза Доджсън. — Виждате ли? Капитанът вече насочва лодката натам. След като влезем вътре, ще сме в пълна безопасност. После… сигурно ще е много вълнуващо.

Лодката се надигна високо нагоре и заби нос надолу. Сара се улови за парапета. Доджсън се ухили.

— Виждате ли? Вълнуващо е, нали? — Изведнъж сякаш се изпълни с енергия, оживи се. Тялото му се стегна, той потри длани. — Няма смисъл да се тревожите, мис Хардинг. Няма да позволя да ви се случи нищо…

Тя нямаше представа за какво ѝ говори, но преди да успее да отвори уста, носът на лодката отново полетя надолу и тя загуби равновесие за миг, обляна в солени пръски. Доджсън веднага протегна ръце — явно за да ѝ помогне, — но сякаш нещо се обърка… блъсна се в краката ѝ, после я повдигна… после още една вълна ги обля и Сара почувства как нещо я дърпа, тласка… Изпищя и стисна парапета, но всичко ставаше невероятно бързо — светът се обърна наопаки и се завъртя във вихрушка, главата ѝ се удари в парапета и… Сара почувства, че пада, че лети през пространството. Видя как олющената боя на борда преминава край нея, зелената повърхност на водата полетя нагоре… и в миг я обхвана прерязващ студ, защото се вряза в бушуващото море, под вълните, в тъмнината.

Долината

— Всичко се нарежда удивително добре — отбеляза Левин и потри длани доволно. — Надминава всичките ми очаквания, трябва да кажа. Просто не можеше да стане по-хубаво.

Торн, Еди, Малкълм и децата стояха в наблюдателницата и гледаха долината. Беше много горещо и всички се потяха обилно. Откритото тревно пространство пустееше — динозаврите се бяха скрили на сянка под дърветата.

Изключение правеха само апатозаврите, които отново бяха отишли до реката, за да пият вода. Огромните животни се бяха струпали плътно до брега. Недалеч от тях, но по-разпръснати, стояха паразаврите с техните високи гребени. Тези доста по-малки динозаври не се отдалечаваха от стадото на апатозаврите.

Торн избърса потта от челото си и попита:

— А защо по-точно си доволен?

— Заради това, което виждаме тук — отговори Малкълм, погледна часовника си и записа нещо в бележника. — Получаваме данните, които се надявах да получа. Радвам се.

Торн изпусна една прозявка — спеше му се от горещината.

— И кое е толкова радостно? Динозаврите пият вода. Чудо голямо!

— Пият пак — поправи го Левин. — За втори път в продължение на един час. По пладне. Подобно поемане на течности говори много за терморегулационната стратегия на тези животни.

— Искаш да кажеш, че пият много, за да се разхлаждат — подхвърли Торн, който винаги се дразнеше от научния жаргон.

— Да, явно е така. Пият много, но според мен връщането им до реката може да означава нещо съвсем друго.

— Какво?

— Ела — каза Левин и посочи. — Погледни стадата. Виж как са разположени едно спрямо друго. Наблюдаваме нещо, което никой досега не е виждал, дори не е подозирал. Това е нито повече, нито по-малко междувидова симбиоза.

— Така ли?

— Да — кимна Левин. — Апатозаврите и паразаврите са заедно. Вчера също го наблюдавах. Мога да се обзаложа, че непрекъснато са заедно, когато излизат в откритата равнина. Не се съмнявам, че се питаш защо.

— Така е, питам се — отвърна Торн.

— Причината е, че апатозаврите са много силни, но имат слабо зрение, докато паразаврите са по-малки, пък виждат чудесно. Двата вида заедно си осигуряват взаимна защита. Точно както зебрите и бабуните, които винаги са заедно в африканските равнини. Зебрите имат много добър нюх, а бабуните — отлично зрение. Заедно могат много по-добре да се предпазват от хищниците.

— И смяташ, че това е вярно и за динозаврите, защото…

— Очевидно е — прекъсна го Левин. — Просто погледни какво правят. Когато стадата им са отделно, животните стоят близо едно до друго. Когато обаче са заедно, паразаврите се разпръсват и оформят пръстен около апатозаврите. Както са сега. Това може да означава само едно — че отделните паразаври ще бъдат защитавани от стадото на апатозаврите. И обратно. Това е обща защита от хищници.

Докато ги наблюдаваха, един от паразаврите вдигна глава и се вгледа в отсрещния бряг на реката. Нададе тъжен протяжен звук. Всички останали паразаври също вдигнаха глави и се вторачиха. Апатозаврите продължаваха да пият вода, макар че и няколко от възрастните животни застанаха нащрек.

Наоколо жужаха насекоми.

— Е, къде са хищниците? — попита Торн.

— Ето там — отговори Малкълм и посочи към дърветата на отсрещния бряг на реката, недалеч от водата.

Торн погледна натам, но не видя нищо.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Гледай по-внимателно. Неголеми, подобни на гущер животни. Тъмнокафяви. Раптори.

Торн сви рамене. Все още не виждаше нищо. Левин застана до него и започна да яде шоколадова сладка. Залисан с бинокъла, хвърли опаковката на пода на наблюдателницата, но няколко парченца хартия паднаха и отвън.

— Вкусно ли е това? — попита Арби.

— Бива го.

— Имаш ли още?

Левин претърси джобовете си и му даде. Арби счупи сладката на две и даде половината на Кели. Разгъна своята половина, сгъна внимателно обвивката и я прибра в джоба си.

— Би трябвало да си давате сметка, че всичко това е тясно свързано с въпроса за масовото измиране — каза Малкълм. — Вече е повече от ясно, че изчезването им е много по-сложен процес, отколкото си мислим.

— Така ли? — попита Арби.

— Помисли само. Всички теории за измирането на динозаврите се основават на откритите вкаменелости. Вкаменелостите обаче не показват поведението на животните така, както го виждаме тук. От тях не научаваме нищо за сложните взаимоотношения между групите.

— Защото вкаменелостите са само кости — отбеляза Арби.

— Да. А костите не са поведение. Те са като поредица фотографии, замръзнали мигове от вечно движещата се напред реалност. Пластовете вкаменелости приличат на семеен албум. Даваш си сметка, че албумът не е пълен, знаеш, че животът не е в снимките, а между тях, но тъй като не знаеш какво е ставало тогава, постепенно започваш да ги приемаш не като поредица моменти, а като самата реалност. И започваш да обясняваш всичко според албума, забравяш истинската реалност, която е зад него.

— Тенденцията — продължи Малкълм — е да се мисли за физически събития. Предполага се, че някакво външно събитие е предизвикало изчезванията на видовете. Сблъсък на метеор със земята, който води до промяна в климата, или пък изригване на вулкан, което води до промяна в климата… Или пък метеор предизвиква вулканично изригване, което променя климата. Или пък се променя растителността и животните измират от глад. Или се появява нова болест. Или ново отровно растение. Във всеки случай смята се, че е виновно някакво външно събитие и никой не допуска, че самите динозаври може да са се променили… и не физически, а в поведението си. Когато човек наблюдава животни като тези, вижда колко сложно е взаимосвързано поведението им и разбира, че промяната в груповото поведение лесно може да доведе до изчезване на вида.

— А защо ще се променя груповото поведение?

— В действителност — обясни Малкълм — поведението непрекъснато се променя. Нашата планета е динамична, активна. Времето се променя, земната повърхност се променя, континентите се местят, нивото на океаните се повишава и спада, планините ерозират. Организмите на планетата непрекъснато се приспособяват към тези промени. Най-добрите видове са тези, които са в състояние да се адаптират най-бързо. Поради това е трудно да си представим, че една катастрофа би могла да доведе до масова смърт, защото условията непрекъснато се променят и без това.

— В такъв случай — попита Торн — кое причинява масовата смърт?

— Със сигурност не е само бързата промяна — отговори Малкълм. — Фактите ни го показват съвсем ясно.

— Кои факти?

— След всяка значителна промяна в околната среда обикновено следва и масова смърт на много видове, но… не веднага. Това става хиляди, дори милиони години по-късно. Да вземем оледяването на Северна Америка. Глетчерите се спускали все по-ниско, климатът се променил рязко, но животните не измрели. Едва след като глетчерите отново се отдръпнали, когато човек би си помислил, че нещата ще се върнат към нормалното си състояние, тогава започнали да измират голямо множество видове. По онова време от континента са изчезнали жирафите, тигрите и мамутите. И в повечето случаи този сценарий се повтаря. Като че ли видовете отслабват при рязката промяна, но изчезват по-късно. Този феномен е установен и признат от всички.

— И какво е обяснението?

— Няма такова — отвърна Малкълм. — Това е една от тайните на палеонтологията. Вярвам обаче, че теорията за комплексността може да ни каже много по въпроса. Защото ако е вярно предположението, че животът е на границата на хаоса, тогава всяка сериозна промяна го тласка по-близо към нея. Това дестабилизира всякакви типове поведение. Когато околната среда се нормализира, това нормализиране всъщност не е истинско. От гледна точка на еволюцията то е още една сериозна промяна, на която е трудно да се издържи. Убеден съм, че ново поведение при дадена популация може да се появи по съвсем неочакван начин и мисля, че знам защо динозаврите…

— Какво е това? — попита Торн.

Гледаше към дърветата. Бе видял как измежду тях се появява динозавър. Беше доста слаб и пъргав, изправен на задните си крака, със здрава опашка. Висок около три метра, зеленокафяв с тъмночервени ивици, като на тигър.

— Велоцираптор — отговори Малкълм.

Торн се обърна към Левин.

— Това ли те накара да се качиш на дървото? Изглежда гадно.

— Чудесен ловец — отбеляза Левин. — Тези животни са великолепно устроени машини за убиване. Може да се твърди, че са най-умелите хищници в цялата история на планетата. Екземплярът, който виждаш, трябва да е водачът на глутницата.

След миг се появиха и други животни.

— Има още — отбеляза Торн.

— Да — кимна Левин. — Тази глутница е доста голяма. — Взе бинокъла и погледна натам. — Бих искал да открия гнездото им. Досега не успях да разбера къде е. Вярно е, че тези животни са много потайни, но…

Паразаврите се разреваха силно и се приближиха още повече до апатозаврите. Големите животни обаче изглеждаха невъзмутими — някои от възрастните екземпляри дори се обърнаха с гръб към приближаващия раптор.

— Не се ли страхуват? — попита Арби. — Дори не го поглеждат.

— Не се заблуждавай — каза Левин. — Това, че не ги поглеждат, не означава нищо. Може да ти приличат на големи глупави крави, но далеч не са такива. Опашките им са дълги по десет-петнайсет метра и тежат няколко тона. Обърни внимание колко бързо могат да ги движат. Един удар с тази опашка може да пречупи гръбнака на всеки нападател.

— Значи се обръщат с гръб, за да се защитят?

— Несъмнено. Виж как дългите им шии уравновесяват опашките.

Опашките на възрастните животни бяха толкова дълги, че стигаха чак до другия бряг на реката. Люлееха ги заплашително, а паразаврите не преставаха да реват и водачът на рапторите се отдръпна. Скоро цялата глутница започна да се изтегля покрай дърветата и се насочи към възвишенията.

— Май си прав — каза Торн. — Опашките ги уплашиха.

— Колко раптора бяха? — попита Левин.

— Не знам. Между десет и дванайсет. Не е изключено да съм изпуснал няколко.

— Четиринайсет — каза Малкълм и записа цифрата в бележника си.

— Искаш да ги проследиш ли?

— Не сега.

— Можем да вземем джипа.

— По-късно — кимна Малкълм.

— Трябва да разберем къде е гнездото им — отбеляза Левин. — Това е много важно, Иън, ако искаме да изясним отношенията между хищници и жертви. Това е най-същественото. Сега имаме чудесна възможност да ги проследим и…

— По-късно — повтори Малкълм и погледна часовника си.

— Непрекъснато си гледаш часовника — каза Торн.

Малкълм сви рамене.

— Наближава време за обяд — каза той. — Между другото какво става със Сара? Не трябваше ли да пристигне днес?

— Да. Може да се появи всеки момент.

Малкълм избърса челото си и изсумтя:

— Горещо е.

— Да, горещо.

Заслушаха се в жуженето на насекомите и продължиха да наблюдават оттеглящите се хищници.

— Знаеш ли — каза Малкълм, — мисля си, че може би трябва да се връщаме.

— Да се връщаме? — учуди се Левин. — Сега? Ами наблюденията ни? Ами другите камери, които искаме да монтираме и да…

— Не знам… може би ще е по-добре да прекъснем за малко.

Левин се вторачи в него с удивление, но не каза нищо.

Торн и децата гледаха Малкълм мълчаливо.

— Струва ми се — каза той, — че ако Сара е дошла тук чак от Африка, би трябвало да отидем да я посрещнем. — Сви рамене и добави: — Въпрос на най-обикновена учтивост.

— Не подозирах, че… — заговори Торн, но млъкна.

— Не, не — възпротиви се Малкълм, — не е каквото си мислиш. Просто… всъщност дори не знаем дали ще дойде. — Изведнъж доби неуверен вид. — Каза ли, че ще дойде?

— Каза, че ще си помисли.

Малкълм се намръщи.

— Значи ще дойде. Щом е казала това, ще дойде. Познавам я. Е, какво ще кажете? Да се връщаме ли?

— Разбира се, че не — отвърна Левин, докато гледаше през бинокъла. — Не бих си и помислил да се върна точно сега.

— Джак? Искаш ли да се върнем?

— Разбира се — отговори Торн и избърса челото си. — Горещо е.

— Ако наистина познавам Сара — добави Малкълм, преди да слезе от наблюдателницата, — тя ще се появи на този остров и ще бъде прекрасна, както винаги.

Пещерата

Оттласна се нагоре, но когато главата ѝ се показа над повърхността, наоколо имаше само вода — петметровите вълни бяха навсякъде. Силата на океана беше страховита. Водната стихия я тласкаше напред, после я теглеше назад и тя не беше в състояние да направи нищо. Лодката не се виждаше никъде. Не се виждаше и островът. Само вода. Опита да се пребори с обзелия я страх.

Направи опит да плува, но ботушите ѝ тежаха като олово. Потъна, напрегна сили и изплува на повърхността. Задъха се. Трябваше някак да си свали ботушите. Пое дълбоко въздух, потопи глава под водата и се опита да ги развърже. Дробовете ѝ пламнаха. Океанът не преставаше да я подхвърля напред и назад.

Успя да свали единия ботуш, пое въздух и пак се наведе, за да свали и другия. Пръстите ѝ бяха вдървени от студ и страх. Имаше чувството, че минават часове. Най-накрая освободи краката си, пое дъх и заплува напред. Вълните я повдигаха и спускаха. При поредното издигане потърси острова с очи, но не го видя. Отново я обхвана страх. Обърна се и изчака следващото издигане. Този път го видя.

Стръмните скали бяха близо, опасно близо. Вълните се разбиваха в тях с тътен. Беше на около петдесет метра от брега и океанът неумолимо я тласкаше към прибоя. При следващото издигане видя пещерата, на стотина метра вдясно. Опита се да плува натам, но ѝ се стори безнадеждно — просто не беше по силите ѝ да се бори със стихията. Усещаше единствено могъществото на океана, който я тласкаше към скалите.

Сърцето ѝ се разтуптя от страх. Даваше си сметка, че ще умре веднага, ако вълните я ударят в скалите. Поредната вълна я заля. Сара се нагълта с вода, закашля се. Очите ѝ се замъглиха. Пригади ѝ се и я обзе дълбок, дълбок ужас.

Потопи главата си и започна да плува с всички сили. Струваше ѝ се, че не се движи, усещаше само страничното теглене на вълните. Не смееше да погледне нагоре. Заплува още по-усилено. Когато вдигна глава, за да поеме въздух, видя че се е придвижила малко, не кой знае колко, но все пак беше по-близо до пещерата.

Това я окуражи, но страхът не я напускаше. Силите ѝ бяха толкова малко! Ръцете и краката я боляха от напрежението. Дробовете ѝ сякаш горяха. Дишаше тежко, задъхано. Разкашля се пак, успя да поеме въздух и да заплува отново.

Чуваше грохота на прибоя дори с глава под водата. Вълните я носеха като перце, струваше ѝ се безнадеждно, но въпреки всичко напрягаше сили до краен предел.

Постепенно болката в мускулите ѝ стана постоянна, тъпа. Струваше ѝ се, че я е изпитвала цял живот. Престана да ѝ обръща внимание. Продължаваше да плува, забравила всичко друго.

Когато поредната вълна я издигна, Сара изправи глава, за да поеме въздух, и видя, че пещерата е много близо. Само след няколко удара щеше да е вътре. Беше предположила, че течението край пещерата няма да е толкова силно, но се бе лъгала. Вълните се блъскаха в скалите от двете ѝ страни, заливаха ги с пяна, отдръпваха се. Лодката не се виждаше никъде.

Сара пое въздух, потопи глава и заплува с последни сили. Усещаше как мускулите ѝ отслабват с всеки изминал миг. Нямаше да издържи дълго. Знаеше, че вълните я носят към скалите. Сега тътенът им се чуваше по-силно. Сара продължи да плува. Поредната вълна я пое, издигна я и я понесе към скалите. Нямаше сили да се съпротивлява. Изправи глава и видя тъмнина — мастиленочерна.

В болката и изтощението си осъзна, че е в пещерата. Вълните я бяха тласнали вътре! Грохотът беше приглушен, вибриращ. Беше прекалено тъмно, за да види стените. Течението беше много силно и я тласкаше все по-навътре. Пое въздух и продължи да плува. Тялото ѝ се блъсна в подводна скала — за миг почувства остра болка, после продължи да се носи напред. Сега обаче настъпи някаква промяна — на тавана видя светли отблясъци, а водата наоколо сякаш заблестя. Течението отслабна. Беше по-лесно да държи главата си над водата. Пред себе си видя силна светлина — краят на пещерата.

След миг, изумително, внезапно, я обля слънчева светлина. Намираше се в средата на широка мътна река, чиито брегове бяха обрасли с гъсти храсталаци. Беше горещо, въздухът беше неподвижен. От джунглата долитаха крясъци на птици. Малко по-нататък видя кърмата на лодката, привързана към брега. Нямаше никакви хора, но и предпочиташе да не ги среща.

Събра последните си сили, за да заплува към брега, и се вкопчи в храсталаците. Беше твърде слаба, за да се задържи, така че обви с лакът близкото стъбло и остана във водата, с очи към небето, задъхана. Не знаеше колко време е минало. След малко се почувства достатъчно силна, придвижи се малко по-нататък, до една пролука в листата и изпълзя на брега. В калта забеляза няколко доста големи животински стъпки. Бяха странни, трипръсти, всеки от които завършваше с голям нокът…

Наведе се, за да ги отгледа по-внимателно, и в този момент почувства, че земята под краката ѝ вибрира. Върху нея се спусна сянка и когато вдигна очи, с изумление видя жълтеникавия корем на огромно животно. Беше твърде слаба, за да реагира, дори не успя да вдигне глава.

Последното, което видя, беше големият крак, който стъпи в калта до нея, чу тихо хъркане. Тогава, внезапно и неочаквано, я обзе пълно изтощение и Сара Хардинг се свлече на земята по гръб. Затвори очи и загуби съзнание.

Доджсън

Луис Доджсън се качи на изработения по поръчка джип на няколко метра от брега на реката и затръшна вратата. Хауърд Кинг кършеше пръсти до него.

— Как можа да постъпиш така с нея!?

— Как? — попита Джордж Бейзълтън от задната седалка.

Доджсън не отговори, а завъртя контактния ключ и моторът забоботи. Включи четворната предавка и подкара нагоре по склона, към джунглата.

— Как можа!? — попита Кинг още веднъж, ядосан. — Боже!

— Беше нещастен случай — каза Доджсън.

— Нещастен случай!

— Точно така — отвърна Доджсън спокойно. — Тя падна зад борда.

— Не видях нищо — обади се Бейзълтън.

Кинг поклати глава.

— Боже мой! Ами ако някой дойде да разследва и…

— Какво от това? — прекъсна го Доджсън. — Морето беше бурно, тя стоеше на носа, заля ни една голяма вълна и я помете във водата. Не знаеше да плува много добре. Направихме няколко кръга, за да я потърсим, но се оказа безнадеждно. Много жалко. Защо се безпокоиш?

— Защо се безпокоя!

— Да, Хауърд, за какво точно, по дяволите, се безпокоиш?

— Видях какво стана, за Бога…

— Не, не си — поправи го Доджсън.

— Аз не видях нищо — обади се Бейзълтън. — През цялото време бях долу, в каютата.

— Много хубаво — каза Кинг. — А какво ще стане, ако все пак има разследване?

Джипът подскочи в някаква неравност и продължи да навлиза в джунглата.

— Няма да има — успокои го Доджсън. — Тръгнала е от Африка ненадейно, без да се обади на никого и без да каже къде отива.

— Откъде знаеш? — попита Кинг.

— Тя самата ми го каза, Хауърд. Затова знам. Сега ми подай картата и престани да хленчиш. Когато тръгна с мен, знаеше за какво става дума.

— Не знаех, че ще убиеш някого, за Бога!

— Хауърд — въздъхна Доджсън, — няма да стане нищо. Извади картата най-после.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото знам какво правя, ето защо. За разлика от Малкълм и Торн, които са някъде на този остров, в проклетата джунгла и вършат бог знае какви дивотии.

Споменаването на другите предизвика ново безпокойство.

— Може би ще ги срещнем… — каза Кинг притеснено.

— Не, Хауърд, няма. Изобщо няма да разберат, че сме тук. Ще прекараме на острова само четири часа, нали? Пристигнахме в един. Качваме се на лодката в пет. В седем слизаме на пристанището. В полунощ сме в Сан Франциско. Това е. Толкова. Finito. И, най-накрая, след всичките тези години, ще имам това, което трябваше да имам отдавна.

— Ембриони от динозаври — каза Бейзълтън.

— Ембриони? — попита Кинг изненадано.

— О, не. Вече не се интересувам от ембриони — отвърна Доджсън. — Преди години се опитах да се сдобия със замразени ембриони, но вече няма причина да се занимавам с това. Искам оплодени яйца. И след четири часа ще ги имам. От всички видове на острова.

— Как смяташ да го направиш само за четири часа?

— Ще се справя, защото знам местата на всички гнезда на острова. Картата, Хауърд.

Кинг разгъна картата. Беше голяма топографска карта на острова, шейсет сантиметра на метър, на която релефът бе показан със сини контури. На няколко места в равнината имаше гъсто очертани червени концентрични окръжности.

— Какво е това? — попита Кинг.

— Защо не прочетеш какво е написано? — попита Доджсън.

Кинг обърна картата към себе си, погледна легендата и прочете на глас:

— Данни Сигма Лансат/Нордсат, смесен спектър VSFR/FASLR/ IFFVR. Следват колони цифри. Не, това са дати.

— Точно така — кимна Доджсън. — Дати.

— Дати на преминаването на спътника? На картата са нанесени данни от сателитни снимки, правени на различни дати?

— Точно така.

Кинг се намръщи.

— Това прилича на… видим спектър, радар, и… какво?

— Инфрачервени лъчи. Широкоспектърни инфрачервени снимки на острова — усмихна се Доджсън. — Направих всичко това за около два часа. Взех всички сателитни данни, съпоставих ги и получих отговорите, които исках.

— Разбрах — кимна Кинг. — Червените кръгове са районите с по-концентрирано инфрачервено излъчване.

— Да. Големите животни оставят ясни следи. Взех всички сателитни снимки от прелитанията над този остров за последните няколко години и отбелязах на картата източниците на топлина… Червените кръгове. Това означава, че животните прекарват повечето време в тези райони. Защо? — Обърна се към Кинг. — Защото там са гнездата им.

— Да, би трябвало — отбеляза Бейзълтън.

— Може би там се хранят? — допусна Кинг.

Доджсън поклати глава с раздразнение.

— Ясно е, че не може да е така.

— Защо?

— Защото тези животни тежат по двайсет тона. Представи си общата биомаса на стадо двайсеттонни динозаври, движещо се през гората. Такива огромни животни за ден изяждат огромни количества растителност. Могат да го направят само ако се движат, нали?

— Предполагам…

— Предполагаш? Огледай се, Хауърд. Виждаш ли някъде наоколо унищожени дървета и храсти? Не, не виждаш. Животните изяждат по малко листа от всяко дърво и продължават нататък. За да се хранят, трябва да се движат, няма друг начин, повярвай ми. Не се променят само местата на гнездата им. В такъв случай червените кръгове би трябвало да посочват именно тях. — Погледна картата и добави: — И, освен ако не греша, първото гнездо е малко след билото на този хълм.

Джипът поднесе в калта, после заръмжа нагоре по склона.

Любовен зов

Ричард Левин стоеше на наблюдателницата и гледаше стадата с бинокъла. Малкълм и другите се бяха върнали при караваните и го бяха оставили сам. Всъщност радваше се, че е сам. Беше доволен, че може да наблюдава тези удивителни животни, и си даваше сметка, че Малкълм не споделя безграничния му ентусиазъм. Той вечно мислеше за разни други неща. Освен това проявяваше явно нетърпение при наблюденията — предпочиташе да анализира данните, а не да ги събира.

Разбира се, това беше типичната разлика в личната ориентация на учените — както при физиците. Експериментаторите и теоретиците живееха сякаш в отделни светове, разменяха си научни материали, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Сякаш се занимаваха с различни дисциплини.

Различията в подходите на Малкълм и Левин се бяха проявили рано, още в Санта Фе. И двамата се интересуваха от масовите измирания, но Малкълм разглеждаше проблема широко, от чисто математическа гледна точка. Обективността му, неизчерпаемите му формули бяха пленили Левин и двамата започнаха често да се срещат за обяд и да обменят идеи. Левин говореше за палеонтология, а Малкълм — за нелинейна математика. Стигнаха до някои временни заключения, които и двамата смятаха за вълнуващи, но също така и до несъгласия. Неведнъж учтиво ги молеха да напуснат ресторанта, след което двамата продължаваха да си крещят навън, в горещината, за ужас на разхождащите се туристи.

Най-накрая несъгласията им стигаха до лични нападки. Малкълм смяташе Левин за педантичен и припрян, прекалено вглъбен в дребните подробности. Левин не беше в състояние да види цялата картина. Никога не преценяваше последствията от своите действия. На свой ред Левин не се колебаеше да обяви Малкълм за властен и високомерен, за безразличен към подробностите.

— Бог е в подробностите — напомни му веднъж Левин.

— Може би твоят бог — не му остана длъжен Малкълм. — Не и моят. Моят е в процеса.

Типичен отговор за математик, помисли си Левин, докато наблюдаваше животните. Самият той беше твърдо убеден, че подробностите са всичко, поне в биологията, и че най-често неуспехите на колегите му се дължат на недостатъчното им внимание към тях.

Левин живееше заради подробностите и никога нямаше да се откаже. Например животното, което ги бе нападнало с Диего. Често мислеше за случилото се, възстановяваше събитията отново и отново, защото имаше нещо смущаващо, някакво впечатление, което не беше в състояние да си обясни.

Животното ги бе нападнало светкавично и той успя да забележи, че е теропод — силни задни крака, твърда опашка, голям череп… Но за краткия миг, в който бе зърнал съществото, Левин долови някаква странност в очните орбити, която го караше да си мисли за Carnatosaurus sastrei. От формацията Горо Фриго в Аржентина. В добавка, кожата беше необичайна — някакво петнистозелено, светло, но имаше и нещо друго…

Все едно. Смущаващата мисъл се въртеше някъде в дълбините на ума му, но не беше в състояние да достигне до нея. Просто не беше.

Левин насочи вниманието си към стадото на паразаврите, което пасеше край реката до апатозаврите. Чуваше отчетливото им ниско тръбене. Звукът беше кратък, боботещ. Понякога се обаждаха по няколко животни едновременно или почти едновременно, сякаш съобщаваха на останалите от стадото къде се намират. От време на време, много рядко, се разнасяше още един звук — по-протяжен и напрегнат. Издаваха го двете най-големи животни от стадото — вдигаха нагоре глави и тръбяха дълго и силно. Какво означаваше това?

Левин реши да направи един експеримент. Сви длани пред устата си и изимитира рева на паразаврите. Не го направи много добре, но водачът на стадото веднага вдигна глава и се заоглежда тревожно. След малко отговори.

Левин изрева още веднъж.

Паразавърът отговори.

Зарадван от отговора, Левин го записа в бележника си, но когато отново вдигна глава, с изненада видя, че паразаврите се отдалечават от апатозаврите. Събраха се на едно място, застанаха един след друг и тръгнаха право към наблюдателницата.

Левин започна да се поти.

Какво бе направил? Зачуди се дали не бе изимитирал любовния зов на тези животни. Само това липсваше — да повика зажаднял за ласки динозавър! Кой би могъл да каже как се държат тези животни през размножителния си период? Наблюдаваше с нарастващо безпокойство как напредват. Може би трябваше да се обади на Малкълм, за да поиска съвет. Но когато се замисли, си даде сметка, че е нарушил естествените условия на средата, че е внесъл в нея нов, променлив коректив. Беше направил точно това, което бе обявил, че не смята да прави. Разбира се, постъпката му беше необмислена, но едва ли щеше да повлияе съществено на нещата. Така или иначе Малкълм със сигурност щеше да се ядоса.

Левин свали бинокъла и се вторачи към животните. Ревът им стана оглушителен. Земята започна да се тресе, наблюдателницата се залюля застрашително.

Боже, помисли си, идват право към мен. Наведе се и нервно затърси радиостанцията в раницата си.

Проблеми на еволюцията

Торн извади рехидратираната храна от микровълновата фурна и остави пакетите на масата. Разтвориха ги и започнаха да се хранят.

— Какво е това? — попита Малкълм и бодна с вилицата.

— Пилешки гърдички с подправки — отговори Торн.

Малкълм хапна едно парченце и поклати глава.

— Не са ли чудни модерните технологии? — каза той. — Могат на всичко да придадат вкус на картон.

Погледна двете деца, седнали срещу него, които се хранеха енергично. Кели вдигна очи и посочи с вилицата си към книгите, привързани с ремък на рафта край масата.

— Не разбирам едно — каза тя.

— Само едно ли? — попита Малкълм.

— Цялата тази работа за еволюцията… Дарвин е написал книгата си отдавна, нали?

— Дарвин е написал своя труд „Произходът на видовете“ през 1859 година.

— И сега вече всички вярват, че е бил прав, нали?

— Струва ми се, по-точно е да се каже, че учените по света са съгласни с факта, че еволюцията е характерна за живота на Земята — отвърна Малкълм. — И че сме произлезли от животни.

— Добре — кимна Кели — тогава какъв е проблемът?

Малкълм се усмихна.

— Проблемът е не в несъгласието с теорията за еволюцията, а в това, че никой не разбира как действа тя. В теорията съществуват големи неясноти и това се признава от все повече учени.

Малкълм бутна чинията си настрана.

— Трябва да се споменат предшествениците на теорията — каза той — отпреди двеста години. Най-напред барон Жорж Кювие, най-известният анатом на своето време, живял в интелектуалния център на света Париж. Към хиляда и осемстотната година хората започнали да откриват стари кости и Кювие си дал сметка, че те са от животни, които вече не съществуват на Земята. Това било озадачаващо, защото дотогава се смятало, че всички сътворени животни все още са живи. Твърдението не било нелогично, като вземем предвид убеждението на тогавашните учени, че Земята е само на няколко хиляди години и че Бог не би допуснал никое от творенията му да изчезне. Кювие дълго разсъждавал над откритите кости, но в крайна сметка, независимо от Бога, стигнал до извода, че много животни са измрели в резултат, както смятал той, на световни катаклизми от рода на потопа на Ной.

— Добре…

— Кювие, ще не ще, повярвал в измирането — продължи Малкълм, — но не бил в състояние да приеме еволюцията. Според него тя не съществувала. Някои животни измирали, други оцелявали, но никое не се развивало. Според него животните не се променяли. След това се появил Дарвин, според когото животните се развивали и откритите кости били на животни, предци на съществуващите. Следствията от теорията му обезпокоили мнозина. Те не искали да мислят, че животните се развиват и че в родословното дърво на човека има маймуни. Струвало им се обидно и недостойно. Дебатите били ожесточени, но Дарвин събрал огромно количество данни и защитил твърденията си категорично. Постепенно идеята за еволюцията била приета от учените и от целия свят. Остава обаче въпросът как действа еволюцията. Дарвин не дава задоволителен отговор.

— Естественият подбор — обади се Арби.

— Да, това е неговото обяснение. Околната среда упражнява натиск, който се оказва благоприятен за някои животни и те се размножават по-интензивно. Както обаче мнозина си дават сметка, естественият подбор не е добро обяснение. Това е само една дефиниция — ако дадено животно е успяло, значи е резултат на естествения подбор. Но в какво точно се изразява това благоприятно въздействие? И какъв в действителност е механизмът на естествения подбор? Дарвин не отговаря на тези въпроси. И в продължение на петдесет години това не прави никой друг.

— Гените — каза Кели.

— Добре — кимна Малкълм. — Връщаме се в двайсети век. Трудовете на Мендел с растенията са преоткрити. Фишер и Райт изследват популациите. Съвсем скоро научаваме, че гените управляват наследствеността, каквото и да представляват самите те. Не забравяй, че през първата половина на века, чак до края на Втората световна война, никой не е имал понятие какво е ген. Едва след откритието на Уотсън и Крик през 1953 година научаваме, че гените всъщност са нуклеотиди, подредени в двойна спирала. Хубаво. Известни са били и мутациите. И така, в края на двайсети век разполагаме с теория за естествения подбор, според която мутациите в гените се появяват спонтанно. Околната среда благоприятства мутациите, които са от полза, и в резултат на тази селекция възниква процесът на еволюцията. Просто и ясно. Бог няма пръст в тази работа. Не е намесен никакъв висш организационен принцип. В края на краищата еволюцията се оказва резултат от мутации, които водят или до оцеляване, или до измиране, нали?

— Да — кимна Арби.

— Но тук възникват някои въпроси — продължи Малкълм. — Най-напред въпросът за времето. Една най-проста бактерия, най-ранната форма на живот, има две хиляди ензима. Учените са изчислили колко време трябва да мине, за да могат тези ензими да се подредят на случаен принцип от първичния „бульон“. Оценките варират от четирийсет до сто милиарда години. Земята обаче е само на четири милиарда години. Излиза, че случайността би отнела твърде много време, още повече знаем, че бактериите са се появили само четиристотин милиона години след появата на Земята. Животът е възникнал много бързо… затова някои учени смятат, че животът на нашата планета е от извънземен произход. Аз обаче мисля, че това е отбягване на истинския проблем.

— Добре, но…

— На второ място е въпросът за координацията. Ако приемем сегашната теория, трябва също така да приемем, че цялата чудна сложност на живота е плод единствено на случайни събития — генетични промени, свързани помежду си. Когато обаче се вгледаме в животните внимателно, стигаме до извода, че много елементи би трябвало да са се развили едновременно. Да вземем прилепите, които се ориентират с помощта на отразен ултразвук. За да могат да го правят, трябва да са развили целия този специализиран апарат… органите, които произвеждат ултразвука и които чуват ехото, мозъкът, който интерпретира звуците, тялото, което позволява на прилепа да прави резки завои, докато лети, за да лови насекоми и да се провира и през най-малки пролуки… Ако всичките тези неща не се развият едновременно, от тях няма полза. Да си мислим, че всичко това е резултат на случайност, е все едно да допуснем, че е възможно ураган да връхлети склад за метални отпадъци и да сглоби функциониращ „Боинг 747“. Трудно е да се допусне подобно нещо.

— Да — кимна Торн. — Съгласен съм.

— Следващият проблем. Еволюцията невинаги действа като сляпа сила. Някои ниши в околната среда не се запълват. Някои растения не биват изяждани. Някои животни не се развиват кой знае колко. Акулите например не са се променили цели сто и шейсет милиона години. Опосумите са същите от времето, когато са измрели динозаврите, преди шейсет и пет милиона години. Средата на тези животни се е променяла драстично, но самите те са останали почти същите. Не съвсем същите, но почти. С други думи, те не са реагирали на промените.

— Може би се приспособяват добре такива, каквито са — каза Арби.

— Може би. А може би има нещо друго, което не разбираме.

— Какво например?

— Други правила, които влияят върху резултата.

— Да не би да твърдиш, че някой управлява еволюцията? — попита Торн.

— Не — поклати глава Малкълм. — Това значи да допуснем, че има създател, което явно не е така. Твърдя обаче, че естественият подбор, въздействащ върху гените, не е всичко. Прекалено просто е. Налице са и други сили. Молекулата на хемоглобина представлява протеин, сгънат като сандвич около централния железен атом, който свързва кислорода. Когато приема или освобождава кислорода, хемоглобинът се разширява и свива — като малък бял дроб. Сега знаем последователността на аминокиселините, които съставят молекулата на хемоглобина, но не знаем как да ги сгънем… Оказва се обаче, че не е необходимо да го знаем, защото ако направиш молекулата, тя се сгъва сама… Самоорганизира се. Излиза, че живата материя притежава качеството да се самоорганизира. Протеините се огъват. Ензимите си взаимодействат. Клетките се подреждат в органи, а органите съставят завършени индивиди. Индивидите оформят популации. Популациите се самоорганизират така, че да се получи балансирана биосфера. Теорията за комплексността ни подсказва как би могло да стане това самоорганизиране и какво означава то. На свой ред това влече сериозни промени във възгледите ни за еволюцията.

— Въпреки всичко обаче — каза Арби — еволюцията е резултат от въздействието на околната среда върху гените.

— Това не е достатъчно, Арби — поклати глава Малкълм. — Мисля, че има и още нещо… иначе няма как да обясним дори появата на човека.

— Преди три милиона години — продължи Малкълм — един вид африкански маймуни слиза от дърветата. При тези маймуни нямало нищо особено. Мозъкът им бил малък и те не били особено умни, нямали нокти и остри зъби, за да се отбраняват, не били особено силни или бързи и не биха могли да се справят с един леопард например. Но били ниски и постепенно започнали да ходят изправени на задните си крака, за да виждат над високата африканска трева. Така започнало всичко. Най-обикновени маймуни, надничащи над тревата. С времето започнали да стоят на задните си крака по-дълго и така ръцете им останали свободни, за да ги използват за друго. Започнали да използват оръдия, както сегашните човекоподобни маймуни. Шимпанзетата например си служат с пръчки, за да ловят термити. С времето нашите предшественици преминали към по-сложни оръдия. Това стимулирало мозъците им да растат на размери и да стават все по-сложни. Получило се нещо като спирала — по-сложните оръдия водели до усложняване на мозъка, което на свой ред предизвиквало създаването на още по-сложни оръдия. И от гледна точка на еволюцията мозъкът на човека буквално се взривил. Размерите му се удвоили за около милион години, а това е създало проблеми.

— Какви?

— Ами… раждането например. Големият мозък не може да мине през родовия канал, а това означава, че и майката, и плодът би трябвало да умрат. Лошо. Какъв е отговорът на еволюцията? Децата на хората се раждат на много ранен етап от развитието си, когато мозъците им са достатъчно малки, за да могат да преминат през таза, и се развиват извън тялото на майката. През първата година от живота мозъкът на детето нараства повече от два пъти. Това решение на проблема с раждането е добро, но то влече след себе си други проблеми. Детето остава безпомощно дълго време след раждането. Малките на много животни прохождат буквално минути след раждането, други след няколко дни или седмици. Децата на хората обаче прохождат след цяла година и не са в състояние да се хранят сами дори още по-дълго. За развития мозък трябвало да се заплати по някакъв начин и се наложило предшествениците ни да развият нови, стабилни социални организации, които да позволяват отглеждане на децата, отнемащо много години. Тези напълно безпомощни деца с големи мозъци променили обществото. Но това не е най-важната последица.

— Така ли?

— Да. Раждането на децата, преди да са достигнали определено ниво на зрелост, означава, че при появата си те са с недооформен мозък и нямат кой знае колко развито инстинктивно, вродено поведение. Новороденото има инстинкт да суче и стиска с ръце, но, общо взето, това е всичко. Сложното човешко поведение изобщо не е инстинктивно и в такъв случай се налага човешките общества да развиват образователни системи, които да обучават умовете на децата. Да ги научат как да се държат. Всяко общество изразходва огромни средства и енергия за обучението на поколенията. И при най-примитивните племена в джунглите децата попадат сред множество възрастни, които са отговорни за възпитанието им. Не само родителите, но също така чичовци и лели, баби, дядовци и старейшини. Някои учат детето да ловува, да събира храна или да тъче, други го учат какво е война и какво е секс. Отговорностите обаче са ясно разпределени и ако някое дете например няма леля, която да го научи на нещо, веднага се намира заместник. Защото отглеждането на децата в определен смисъл е причината да съществува самото общество. Това е най-важното нещо, което се случва, и е кулминация на всички оръдия, на езика и на социалната структура, които са се развили. В края на краищата няколко милиона години по-късно имаме хлапета, които използват компютри.

Е, ако всичко това е вярно, каква е ролята на естествения подбор? Дали въздейства върху тялото и заради него се е увеличил мозъкът? Дали влияе на развитието и поради това децата напускат утробата на майка си по-рано? Или пък върху социалното поведение и е довел до появата на взаимопомощта и грижите за децата? Или влияе навсякъде едновременно — на тялото, на развитието и на социалното поведение?

— Навсякъде едновременно — каза Арби.

— И аз мисля така — кимна Малкълм, — но не е изключено някои части от тези процеси да настъпват и автоматично, като резултат на самоорганизиране. Например малките на всички животни имат някои прилики помежду си — големи очи, големи глави и малки лица, некоординирани движения. Това се отнася за човешките деца, за кученцата, за пиленцата. И кара възрастните индивиди от всички видове да се отнасят внимателно към тях. В определен смисъл би могло да се каже, че външният вид на малките самоорганизира поведението на възрастните. В нашия случай това е добре.

— А какво общо има всичко това с изчезването на динозаврите? — попита Торн.

— Принципите на самоорганизацията могат да действат за добро или лошо. Самоорганизацията може да координира промените, но също така и да доведе дадена популация до упадък. Надявам се на този остров да наблюдаваме самоорганизирането и адаптацията в поведението на истински динозаври… и така да разберем защо са изчезнали. Всъщност вече съм доста сигурен, че знам защо е станало това.

Радиото изпращя.

— Браво — чу се гласът на Левин. — Аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре. Все пак няма да е зле да погледнете какво става тук. Иън, паразаврите правят нещо много интересно.

— Какво?

— Ела и виж!

— Деца — каза Малкълм, — останете тук и следете мониторите. — Натисна бутона на радиостанцията и добави: — Ричард, тръгваме.

Паразаври

Ричард Левин бе стиснал парапета на наблюдателницата и наблюдаваше съсредоточено. Точно отпред, над ниския скат, се появи главата на първия Paraurolophus walkeri. Черепът на този хадрозавър беше дълъг около метър, но изглеждаше още по-голям заради големия рогов гребен, който стърчеше назад и нагоре на тила.

С приближаването на животното Левин видя зелените петна по главата му, дългата, силна шия, тежкото тяло със светлозелен корем. Паразавърът беше висок към четири метра и беше голям горе-долу колкото слон. Главата му достигаше почти до нивото на наблюдателницата. Животното продължаваше с тежки стъпки към него. След миг се появи още една глава, после още една. Животните тръбяха и крачеха едно след друго право срещу него.

След малко първият паразавър се изравни с наблюдателницата. Левин стаи дъх. Животното се вторачи в него, като леко изви глава. Облиза устни с тъмночервен език. Наблюдателницата се разклати от стъпките му. Премина покрай него и продължи нататък към джунглата. След това мина второто животно.

Третото закачи с тяло конструкцията и я разклати, но не ѝ обърна никакво внимание. Продължи нататък. Останалите — също. Един по един динозаврите изчезнаха в гъсталаците зад наблюдателницата. Земята престана да се тресе. Едва тогава Левин забеляза отъпканата от животните пътека, която минаваше край него.

Въздъхна.

Тялото му постепенно се отпусна. Той взе бинокъла, пое дълбоко въздух и се успокои. Страхът му изчезна, започна да се чувства по-добре.

И тогава се замисли — какво правят те? Къде отиват? Защото, както му се струваше, поведението на паразаврите изглеждаше твърде странно. Докато се хранеха, животните бяха в защитен ред, но се придвижваха едно след друго, а това ги правеше уязвими за хищници. Въпреки всичко такова поведение изглеждаше организирано. Движението в колона изпълняваше някаква функция.

Каква?

След като изчезнаха в джунглата, паразаврите отново започнаха да издават кратки звуци. Левин имаше чувството, както и преди, че по този начин означават местоположението си. Може би, за да не се заблудят, докато прекосяват джунглата.

А защо прекосяваха джунглата?

Къде отиваха? Какво правеха?

Със сигурност не би могъл да разбере, ако стои в наблюдателницата. Поколеба се, заслушан в ревовете на животните. После взе решение, прекачи през парапета и бързо се спусна на земята.

Горещина

Чувстваше горещината, мокротата. Нещо грапаво се отри в лицето ѝ — като шкурка. После още веднъж, по бузата. Сара Хардинг се изкашля. Нещо капеше по врата ѝ. Почувства странна, сладникава миризма, като на ферментираща африканска бира. После пак почувства драскането, този път по врата, нагоре към бузата.

Отвори бавно очи и видя глава на кон. Голямото, безизразно око се вглеждаше в нея с меките си мигли. Конят я ближеше. Помисли си, че дори е приятно, вдъхна ѝ увереност… легнала по гръб в тревата, конят…

Не беше кон.

Главата беше твърде тясна, осъзна го изведнъж, муцуната беше твърде заострена, пропорциите бяха други. Вгледа се внимателно и видя, че главата е малка, че има изненадващо тънка шия и голямо тяло…

Скочи и едва успя да се закрепи на колене.

— Боже!

Рязкото ѝ движение подплаши животното, то изпръхтя тревожно и бавно се отдалечи. Направи няколко крачки по калния бряг, обърна се и я погледна с укор.

Сега го видя — малка глава, силна шия, голямо непохватно тяло, двойна редица петоъгълни плочки по продължение на гръбначния стълб. Влачеща се опашка с шипове.

Сара примигна.

Не беше възможно.

Объркана и зашеметена, опита да открие в ума си името на това същество и то се появи… някъде от детските ѝ спомени.

Стегозавър.

Дяволски стегозавър!

Стъписана, Сара си спомни блестящата болнична стая на Иън Малкълм, който, изпаднал в делириум, бълнуваше имена на динозаври. Бе подозирала нещо, но сега, когато пред очите ѝ стоеше жив стегозавър, първата мисъл в главата ѝ бе, че са ѝ погодили някакъв номер. Примижа към животното, за да потърси с очи шев по кожата или стърчащи отдолу метални стави. Кожата изглеждаше съвсем истинска и стегозавърът се движеше като живо същество. Очите му примигнаха още веднъж, бавно, после се обърна, отиде до водата и започна да пие с големия си грапав език.

Беше тъмносин.

Нима бе възможно? Тъмносин заради венозна кръв? Не беше ли студенокръвно? Не. Животното се движеше твърде гладко, притежаваше увереността — и безразличието — на топлокръвните. Гущерите и влечугите винаги обръщаха внимание на околната температура. Това същество не се държеше така. Стоеше в сянката и пиеше студена вода, напълно безразлично към тези неща.

Погледна надолу към ризата си и видя пенестата слюнка, която се стичаше от врата ѝ. Беше я олигавило. Докосна я с пръсти. Топла.

Топлокръвно, без никакво съмнение.

Стегозавър.

Вторачи се в него.

Кожата му беше грапава, но не люспеста, като на влечуго. По-скоро напомняше кожа на носорог. Или на африкански глиган. Само дето беше гладка, без нито един косъм.

Стегозавърът се движеше бавно. Изглеждаше миролюбив, дори глуповат. Може би наистина е глупав, помисли си Сара и пак погледна главата му. Твърде малка за тежестта на тялото.

Изправи се на крака и изпъшка. Мускулите я боляха. Краката ѝ трепереха. Пое въздух.

Стегозавърът, на няколко метра от нея, вдигна глава, за да прецени изправената ѝ стойка. Сара не помръдна и той отново загуби интерес. Продължи да пие.

— По дяволите! — прошепна тя.

Погледна часовника си. Беше един и половина, слънцето все още беше над главата ѝ. Не би могла да се ориентира по него, а беше много горещо. Реши, че ще е по-добре да се движи, да се опита да намери Малкълм и Торн. Тръгна към джунглата — крачеше вдървено, боса, мускулите я боляха.

След половин час усети силна жажда, но в африканската савана бе свикнала да издържа дълго без вода. Продължи нататък, без да обръща внимание на собствения си дискомфорт. Недалеч от билото на хребета, по който се изкачваше, попадна на отъпкана от животни пътека — широк, кален път, по който бе лесно да се ходи. Петнайсетина минути по-късно чу възбудено джафкане някъде напред. Стори ѝ се, че е кучешки лай и продължи предпазливо.

След минута от няколко посоки едновременно чу хрущене на клони и листа и внезапно някакво тъмнозелено, приличащо на гущер животно, високо около два метра излетя от храсталака и я прескочи. Сара приклекна инстинктивно и едва успя да запази равновесие, когато още едно животно изскочи от храстите и профуча покрай нея. След миг връхлетя цялото стадо — животните бяха уплашени и джафкаха възбудено от всички страни. Едно от тях я блъсна и събори. Тя падна в калта и изчака да преминат.

Малко по-нататък по пътеката видя голямо дърво с ниски клони. Без да мисли, скочи на крака, изтича до него и увисна на най-ниския. Успя да се изкачи на безопасна височина точно когато се появи още един динозавър, с остри нокти, който мина под дървото и продължи нататък, след бягащите зелени същества. Докато се отдалечаваше, успя да го разгледа — тъмно тяло, високо към три метра, с червеникави ивици като на тигър. Почти веднага след него се появи още един, после трети — глутница хищници, които съскаха и ръмжаха зловещо.

Без да ще, по инстинкт, започна да брои животните, които преминаваха под нея. Бяха като че девет и това веднага изостри интереса ѝ. Странно, помисли си. Веднага щом последният хищник се скри от очите ѝ, тя слезе и тръгна след тях. Мина ѝ през ум, че може би е глупаво да го прави, но любопитството ѝ надделя.

Вървя след тях нагоре по някакъв склон и още преди да стигне билото, по ревовете и ръмженето разбра, че са успели да уловят плячка. Стигна до билото и видя какво са направили хищниците.

Гледката не приличаше на нищо, което бе виждала в Африка. В равнината на Соронера разкъсването на жертвата имаше своя собствена организация, която бе съвсем предсказуема и донякъде приличаше дори на ритуал. Най-големите хищници — лъвовете и хиените, стояха най-близо до трупа и се хранеха заедно с малките си. Малко по-встрани, в очакване на реда си, заставаха лешоядите и марабутата, а още по-далеч войнствено обикаляха чакалите и други дребни месоядни. След като се нахранеха големите, пристъпваха по-дребните. Различните животни ядяха различни части от трупа — хиените и лешоядите ядяха костите, чакалите огризваха и последните остатъци месо. Това се повтаряше всеки път и в резултат около убитото животно много рядко се получаваха караници или сбивания. Тук обаче видя вакханалия — трескава лакомия. Падналото животно беше плътно покрито от хищниците, които късаха парчета месо като побеснели и често вдигаха глави, за да изръмжат или прогонят съседа си. Боричкането им беше откровено свирепо — Сара забеляза, че едното от животните ухапа това до него така, че му остави дълбока кървяща рана. В следващия момент още няколко хищника се нахвърлиха върху раненото животно и го прогониха. То се отдръпна с накуцване. Съскаше и ръмжеше. Когато стигна до периферията, раненият динозавър си отмъсти, като злобно ухапа опашката на най-близкото животно. Отново рана.

Един млад екземпляр, доста по-малък от останалите, непрекъснато напираше и се опитваше да се добере до трупа, но възрастните не го пускаха. Вместо това ръмжаха и чаткаха гневно с челюсти. За да се предпази от острите като бръснач зъби, младото животно непрекъснато трябваше да отскача назад. Сара не видя родени наскоро животни. Това бе общност на кръвожадни и зли възрастни.

Докато наблюдаваше опръсканите с кръв тела на хищниците, забеляза по тях множество белези от зараснали рани — предимно по хълбоците и вратовете. Очевидно това бяха бързи, интелигентни животни, но въпреки това се биеха непрекъснато. Така ли се бе развила организацията на общността им? Това също бе рядко явление.

Животните от много видове се биеха за храна, територия или женски, но тези битки най-често бяха показни и ритуални — при тях рядко се стигаше до сериозни наранявания. Разбира се, имаше и изключения. Мъжките хипопотами, когато се биеха за харем, си нанасяха тежки рани. Дори и това обаче не би могло да се сравни с гледката тук.

Докато размишляваше, раненото животно отново се промъкна напред и ухапа друг възрастен екземпляр, който изръмжа и скочи към него. Само за част от секундата му нанесе страхотен удар с острите нокти на задните си крака и разпра корема на ранения хищник. От срязаното място навън се плъзна топка преплетени черва. Животното падна на земята и веднага три от останалите скочиха върху него и започнаха стръвно да го разкъсват.

Сара затвори очи и извърна лице. Това беше друг свят и тя не беше в състояние да го разбере. Объркана тръгна назад, надолу по склона. Крачеше тихо и предпазливо, далеч от касапницата.

Шум

Фордът се плъзгаше безшумно по пътеката през джунглата. Движеха се по хребета над долината към наблюдателницата долу.

Караше Торн.

— Преди малко заяви, че знаеш защо са измрели динозаврите… — подхвърли той.

— Е, до голяма степен съм сигурен, че знам — отвърна Малкълм. — В общи линии ситуацията е достатъчно проста. — Намести се на седалката си и продължи: — Динозаврите са се появили през триаса, преди около двеста двайсет и осем милиона години. Разцветът им настъпва през епохите юра и креда след това. В продължение на сто и петдесет милиона години те са доминиращата форма на живот на планетата, а това е много дълго време.

— Като вземем предвид, че самите ние сме тук само от три милиона години — обади се Еди.

— Да не си придаваме важност — възрази Малкълм. — Преди три милиона години на Земята не е имало хора, а вид невзрачни маймуни. Човешки същества, които могат да бъдат признати за такива, има само от трийсет и пет хиляди години. Тогава предците ни са рисували животни в пещерите на днешните Франция и Испания, за да бъде ловът им успешен. Трийсет и пет хиляди години. Това е нищо в сравнение с историята на Земята. Ние сме новопристигнали.

— Добре…

— И естествено унищожавали сме цели видове дори и преди трийсет и пет хиляди години. Пещерните хора убивали толкова много дивеч, че на няколко континента редица видове животни изчезнали. В Европа е имало лъвове и тигри. В Калифорния — жирафи и носорози. Преди десет хиляди години предците на днешните американски индианци унищожили и последните мамути. Тази човешка черта не е нищо ново, както виждате…

— Иън…

— Ами да, факт е… колкото и да твърдят днешните празноглавци, че е нещо съвсем ново.

— Иън, ти говореше за динозаврите.

— Да. Динозаврите. През сто и петдесетте милиона години, когато са живели на нашата планета, те достигнали такъв разцвет, че към крита е имало двайсет и една основни групи. Някои от тях като камаразавърът и фаброзавърът вече били измрели, но повечето остават активни през целия крит. Тогава внезапно, преди около шейсет и пет милиона години, изчезват всички групи динозаври. Остават само птиците. Въпросът е… какво е това?

— Нали твърдеше, че знаеш? — каза Торн.

— Не… имах предвид… какъв беше този звук? Не чухте ли нещо?

— Не — отвърна Торн.

— Спри.

Торн спря джипа и изключи мотора. Свалиха стъклата и почувстваха неподвижната обедна горещина. Нямаше никакъв ветрец. Ослушаха се.

Торн сви рамене.

— Не чувам нищо. Какво според теб…

— Ш-ш-шт! — прекъсна го Малкълм, сложи длан зад ухото си и се вслуша напрегнато през прозореца. След малко се обърна и каза: — Мога да се закълна, че чух ръмжене на двигател.

— Двигател? Искаш да кажеш двигател с вътрешно горене?

— Да. — Посочи на изток и добави: — Стори ми се, че идва оттам.

Вслушаха се пак, но не чуха нищо.

Торн поклати глава.

— Не мога да си представя тук да има бензинов двигател, Иън. На острова няма бензин.

Радиостанцията изпращя.

— Доктор Малкълм? — обади се Арби от караваната.

— Да, Арби.

— Кой друг е на този остров?

— Как така кой друг?

— Включете монитора си.

Торн натисна копчето. Появи се картина от една от камерите за наблюдение — тясна наклонена долина на изток. Видяха склона, притъмнял под дърветата. Един клон скриваше по-голямата част от гледката, но не доловиха никакво движение. Беше тихо и спокойно.

— Какво видя, Арби?

— Гледайте внимателно.

След малко нещо помръдна между листата, после още веднъж. Торн си даде сметка, че това е човешка фигура, която се спускаше — полуизправена, полуседнала — надолу по склона. Дребно, стегнато телосложение, къса черна коса.

— По дяволите! — възкликна Малкълм и се усмихна.

— Знаеш ли кой е това?

— Естествено. Сара.

— Тогава да идем да я вземем. — Торн посегна към радиостанцията и натисна бутона.

— Ричард?

Никой не отговори.

— Ричард, чуваш ли ме?

Малкълм въздъхна.

— Страхотно. Не отговаря. Сигурно е решил да се поразходи. Заради изследванията си…

— Точно това ме притеснява — каза Торн. — Еди, вземи мотоциклета и една карабина. Виж какво прави Левин. Ние ще вземем Сара.

Пътеката

Левин тръгна по пътеката, все по-навътре в джунглата. Паразаврите бяха някъде напред и вдигаха силен шум, защото се провираха през храсталаците и дърветата. Поне разбра защо се движеха един след друг — просто нямаше друг начин да минат през гъстата тропическа растителност.

Тръбенето им не бе престанало нито за миг, но Левин долови, че сега то бе по-различно — по-високо, по-възбудено. Продължи забързано напред, покрай мокрите листа на папратите, които бяха по-високи от него. Докато следваше крясъците на животните, започна да долавя и някаква миризма — сладникаво-кисела, люта. Имаше усещането, че става все по-наситена.

Нещо се бе случило там напред, вече нямаше никакво съмнение. Крясъците на паразаврите станаха резки, кратки, почти като кучешки лай. Струваха му се изпълнени с безпокойство. А какво би могло да обезпокои животно, високо шест и дълго десет метра?

Любопитството го обзе изцяло. Хукна напред през джунглата, през папрати и паднали дървета. От храсталаците напред долетя съскане, ръмжене, а после един от паразаврите наддаде нисък, продължителен рев.

Еди Кар стигна с мотоциклета до наблюдателницата и спря. Левин го нямаше. По земята наоколо се виждаха множество дълбоки стъпки на животни. Потрепери само при мисълта, но нямаше никакъв избор — трябваше да намери Левин и да го върне. Този тип, помисли си, започва да създава проблеми. Еди свали карабината от рамото си, сложи я напряко върху кормилото на мотоциклета, улови ръкохватките и подкара напред, в тъмнината.

С разтуптяно от вълнение сърце Левин се провря през последния голям храсталак и се закова на място. Във въздуха над главата му, малко по-напред, се поклащаше опашката на един от паразаврите. Беше с гръб към него и от задния отвор на животното на земята се изливаше дебела струя урина. Левин отскочи назад, за да я избегне. Зад най-близкото животно видя оголено пространство, стъпкано от стотици животински крака. Паразаврите бяха застанали на различни места и уринираха заедно.

Значи тези животни са латринни, помисли си той. Беше удивително и съвършено неочаквано за него.

Много от съвременните животни, особено носорозите и елените, предпочитаха да се облекчават на определени места. Нерядко поведението на цели стада беше координирано. Смяташе се, че това е начин за маркиране на територия, но така или иначе никой не бе допускал, че и динозаврите имат такова поведение.

След малко паразаврите приключиха и един по един отстъпиха настрана. После започнаха да изхвърлят фекалиите си, отново заедно. Всяко от животните отдели огромна купчина жълтеникава маса. Процесът бе придружен от нисък рев и огромно количество газове с мирис на метан.

— Страхотно — прошепна глас зад гърба му.

Левин се обърна и видя Еди Кар, възседнал мотоциклета. Махаше с ръка пред носа си.

— Динозавърски пръдни. Ако запалиш клечка кибрит ще подпалиш джунглата…

— Ш-ш-ш — прекъсна го Левин ядосано, поклати глава и отново се обърна към паразаврите. Сега не беше време да слуша вулгарни приказки от този млад глупак. Няколко от животните наведоха надолу глави и започнаха да ближат локвите урина. Несъмнено, за да възстановят някои от изхвърлените вещества, помисли си. Най-вероятно сол. Или някакъв хормон. Или може би това беше свързано със сезона. Или…

Левин се запромъква напред.

Знаеха толкова малко за тези същества, нямаха понятие дори от най-простите факти за живота им — как се хранят, каква е обмяната на веществата при тях, как спят, как се размножават. Цял един свят, състоящ се от сложни, взаимосвързани поведенчески стереотипи, бе изчезнал заедно с тези животни. Изследването им сега би било работа за цял живот на десетки учени. Единственото, на което би могъл да се надява самият той, бе да стигне до някои предположения и най-прости заключения, едва докосващи повърхността на сложните проблеми.

Паразаврите изреваха и се отправиха още по-навътре в джунглата. Левин понечи да тръгне след тях.

— Доктор Левин — спря го Еди тихо. — На мотоциклета, Веднага!

Левин не му обърна внимание, но когато паразаврите се скриха, на отъпканото място с цвърчене изскочиха десетки дребни динозаври, зелени на цвят. Веднага определи какви са — Procompsognatus triassicus. Малки лешояди, открити през 1913 година от Фраас, в Бавария. Левин се вторачи в тях възхитен. Разбира се, познаваше тези животни добре, но само приблизително, защото никъде по света не беше откриван цял скелет от тях. Най-пълните изследвания бяха проведени от Остром, но той бе работил върху един силно фрагментиран и непълен скелет, та в описанията му липсваха шията, опашката и предните крайници. Така или иначе прокомпсогнатусите тук бяха живи, цели и подскачаха наоколо като кокошки. Докато ги наблюдаваше, започнаха да ядат пресните изпражнения и да ближат остатъците от урината. Левин се намръщи. Нима това беше част от обикновеното им поведение?

Не беше сигурен…

Тръгна напред, за да ги види по-добре.

— Доктор Левин! — прошепна Еди.

Стори му се интересно, че прокомпсогнатусите ядат само новите изпражнения и не обръщат внимание на засъхналите остатъци, пръснати навсякъде наоколо. Явно хранителните вещества, които търсеха, се съдържаха само в тях. Вероятно някакъв протеин или хормон, който след време се разлагаше. Може би трябваше да вземе проба за анализ… Бръкна в джоба на ризата си, извади найлоново пликче и тръгна между прокомпсогнатусите, които не му обръщаха никакво внимание.

Клекна край най-близката купчина и протегна ръка.

— Доктор Левин!

Левин се обърна назад ядосано и в този момент едно от животните се втурна напред и го ухапа по ръката. Друго скочи на гърба му и впи зъби в ухото му. Левин изкрещя и скочи. Разбягаха се.

— По дяволите! — изруга Левин.

Еди се приближи с мотоциклета.

— Достатъчно — каза той. — Махаме се оттук.

Гнездото

Червеният джип спря. Пътеката, по която се движеха, минаваше през някакви храсталаци и след това достигаше оголена местност. Беше широка и кална, отъпкана от едри животни. В калта ясно се виждаха стъпките им.

Някъде отпред долиташе ниско крякане като на големи гъски.

— Добре, дай му кутията — нареди Доджсън.

Кинг не отговори.

— Каква кутия? — попита Бейзълтън.

Без да се обръща, Доджсън каза:

— На седалката до теб има черна кутия и колан с акумулатори. Дай ми ги.

— Тежи — изсумтя Бейзълтън.

— Защото вътре има магнити — поясни Доджсън и пое кутията. Беше от черен метал, колкото кутия за обувки, но завършваше с разширяващ се конус. Отдолу беше монтирана ръкохватка от пистолет. Доджсън закопча колана с акумулаторите на кръста си, включи кабела в кутията и улови ръкохватката. В задния край към него имаше бутон и градуирана скала.

— Акумулаторите заредени ли са? — попита той.

— Заредени са — отговори Кинг.

— Добре — кимна Доджсън. — Ще ида пръв при гнездото, ще задействам кутията и ще се отърва от животните. След това вие двамата ще дойдете след мен, ще вземете по едно яйце и ще го донесете в колата. Аз ще се върна последен и потегляме. Ясно ли е?

— Да — кимна Бейзълтън.

— Какви динозаври са тези? — попита Кинг.

— Нямам никаква представа — отговори Доджсън и слезе. — И това е без значение. Просто прави каквото ти казвам.

Затвори вратата съвсем безшумно.

Другите се измъкнаха от джипа тихо и тръгнаха по мократа пътека. Краката им затъваха в калта. Крякането не преставаше. Доджсън имаше чувството, че там има много животни.

Дръпна настрана последните папрати и ги видя.

Мястото беше голямо, с четири или пет ниски купчини пръст, покрити с трева. Бяха около два метра широки и около метър високи. Край тях се виждаха около двайсет възрастни животни, бежови на цвят — цяло стадо. Бяха големи — високи около три и дълги около десет метра. Всички те сумтяха и крякаха.

— Боже мой! — възкликна Бейзълтън и се втренчи в тях.

Доджсън поклати глава.

— Това са маязаври — прошепна. — Няма да има никакви проблеми.

Маязаврите бяха назовани така от Джак Хорнър. Преди него учените смятаха, че динозаврите, както повечето влечуги, също изоставят яйцата си. Това напълно съответстваше на остарялата представа за тези животни. Смяташе се, че съществуват усамотено и на изображенията в музеите рядко можеше да се види повече от едно животно от всеки вид. Разкопките на Хорнър в щата Монтана обаче бяха доказали недвусмислено, че поне един вид хадрозаври са имали сложно родителско поведение, което бе отразил в наименованието на животните — „маязавър“ означава буквално „гущер добра майка“.

Доджсън се убеди с очите си, че тези животни са внимателни родители — възрастните внимателно заобикаляха гнездата и внимаваха да не ги настъпят. Бежовите маязаври бяха динозаври птицечовки — големите им глави имаха плоски, широки муцуни, които много приличаха на човки.

Някои късаха снопове трева и ги слагаха върху гнездата. Доджсън знаеше, че по този начин регулират температурата на яйцата. Големите животни не биха могли да мътят като птиците, защото биха смазали яйцата. Тревата спираше горещия въздух и помагаше да се поддържа по-постоянна температура.

— Огромни са — отбеляза Бейзълтън.

— Но не са нищо повече от големи добичета — отвърна Доджсън. Наистина бяха огромни, но тревопасни и изглеждаха кротки и глуповати като крави. — Готови ли сте? Хайде.

Насочи кутията като пистолет и пристъпи напред.

Доджсън очакваше животните да реагират, когато го видят, ала те не му обърнаха внимание. Сякаш не го забелязаха. Едно-две от тях се обърнаха към него и го изгледаха с безизразни очи, но само толкова. Животните продължаваха да трупат листа върху яйцата, които бяха белезникави, кръгли и дълги близо шейсет сантиметра — колкото неголяма плажна топка. Нито едно не се бе излюпило все още.

Кинг и Бейзълтън също излязоха от храстите и застанаха до него. Маязаврите продължаваха да не им обръщат внимание.

— Удивително — промърмори Бейзълтън.

— Можем само да се радваме — отвърна Доджсън и включи устройството в ръката си.

Разнесе се непрекъснат, пронизителен писък. Маязаврите веднага обърнаха глави към източника му и зареваха. Изглеждаха обезпокоени, объркани. Доджсън завъртя скалата и звукът стана още по-висок и силен.

Животните се раздвижиха и тръгнаха по-надалеч от болезнения звук. Събраха се в отвъдния край на голата местност, а някои от тях дори започнаха да уринират в тревогата си. Други се скриха в гората и изоставиха гнездата. Бяха ядосани, но останаха настрана.

— Хайде, вървете — нареди Доджсън.

Кинг слезе в най-близкото гнездо и изпъшка, когато вдигна първото яйце — беше тежко и ръцете му едва го обхващаха. Маязаврите зареваха още по-силно, но никой от тях не помръдна. Бейзълтън също влезе в гнездото, взе друго яйце и последва Кинг до джипа. Доджсън заотстъпва, като държеше устройството насочено към маязаврите. Изключи звука едва когато стигна до първите храсти.

Маязаврите веднага се върнаха по местата си, но сякаш бяха забравили какво се е случило преди минута. След малко отново започнаха да слагат трева върху гнездата. Доджсън се обърна и тръгна към колата, необезпокояван от нищо.

Глупави животни, помисли си той. Бейзълтън и Кинг вече поставяха яйцата в големия контейнер и старателно ги увиваха в меките уплътнения. И двамата се усмихваха като деца.

— Това беше удивително!

— Страхотно, невероятно!

— Какво ви казах? — попита Доджсън. — Нищо работа. — Погледна часовника си и добави: — Ако върви така, ще приключим и след по-малко от четири часа.

Качи се зад волана и запали двигателя. Бейзълтън се качи на задната седалка. Кинг седна отпред и извади картата.

— Следващото гнездо! — изкомандва Доджсън.

Наблюдателницата

— Казвам ти, че няма нищо — заяви Левин с раздразнение. Потеше се от задушаващата жега под алуминиевия покрив на наблюдателницата. — Виж, дори не е пробило кожата.

Протегна напред ръката си. Виждаха се зачервени следи от зъби, но само толкова.

— Добре — каза Еди, — но ухото ти кърви малко.

— Не чувствам нищо — възрази Левин. — Едва ли е сериозно.

— Не е сериозно, но все пак трябва да го почистя — настоя Еди и отвори аптечката.

— Предпочитам да продължа наблюденията.

Динозаврите бяха на по-малко от километър и се виждаха много добре. В неподвижния въздух чуваше дори дишането им.

Чуваше дишането им.

Или поне щеше да го чува, ако този младеж го оставеше на мира.

— Слушай — каза Левин, — знам защо съм тук. Ти дойде в края на един много интересен и успешен експеримент. Всъщност аз извиках динозаврите, защото изимитирах крясъка им.

— Така ли? — учуди се Еди.

— Да, точно така. Затова тръгнаха към гората. Не мисля, че имам нужда от помощта ти…

— Работата е — прекъсна го Еди, — че ухото ти е изцапано с онези динозавърски лайна и освен това кърви. Просто ще го почистя и толкова. — Намокри един тампон с дезинфектант. — Може да те защипе малко.

— Не ме интересува, имам друга… Ох!

— Не мърдай. Ще стане веднага.

— Това е абсолютно ненужно.

— Ако останеш неподвижен за секунда, ще приключа. Ето. — Махна тампона. Левин видя, че е изцапан в кафяво и малко червено. Точно както предполагаше — раната беше незначителна. Докосна ухото си — изобщо не го болеше.

Еди затвори аптечката, а Левин присви очи към равнината.

— По дяволите! — изсумтя Еди. — Колко горещо е тук!

— Да — отвърна Левин и сви рамене.

— Пристигна Сара Хардинг и мисля, че вече са я закарали при караваната. Искаш ли да се върнеш?

— Не виждам защо — каза Левин.

— Помислих си, че може би ще искаш да ѝ кажеш „здрасти“ или нещо такова.

— Моята работа е тук — изсумтя Левин, обърна се и вдигна бинокъла.

— Е? — подкани го Еди пак. — Идваш или не?

— И през ум не ми минава — каза Левин. — За нищо на света. Ако ще да минат и шейсет и пет милиона години.

Караваната

Кели Къртис се заслуша в шумоленето на душа. Не можеше да повярва. Погледна калните дрехи, захвърлени небрежно върху леглото. Шорти, риза с къси ръкави.

Истинските дрехи на Сара Хардинг.

Не успя да се въздържи — протегна ръка и ги докосна. Забеляза тъканта, протритите места, копчетата, които не подхождаха. Около джобовете имаше някакви стари червеникави петна, може би от кръв?

— Кели?

Сара я викаше от банята.

Помнеше името ѝ.

— Да? — обади се Кели. По гласа ѝ си личеше колко се вълнува.

— Има ли шампоан?

— Ще потърся, доктор Хардинг — извика Кели и бързо заотваря чекмеджетата. Мъжете бяха в другото отделение и ги бяха оставили сами. Затършува трескаво, затваряше ги с трясък.

— Слушай — извика Сара, — и да не намериш, не е страшно.

— Търся…

Най-накрая на умивалника видя зелена пластмасова бутилка.

— Да, доктор Хардинг, но…

— Дай ми това. Едно и също е, все ми е едно. — Сара подаде ръка през завесата и пое бутилката. — И името ми е Сара.

— Добре, доктор Хардинг.

— Сара.

— Добре, Сара.

Сара Хардинг беше обикновен човек.

Кели седна на стола в кухнята и като омагьосана зачака доктор Хардинг… Сара… да поиска още нещо. Чуваше я как си тананика под душа… След малко водата спря, ръката ѝ се протегна навън и откачи кърпата от куката. След това излезе, увита в нея.

Сара прокара пръсти през късата си коса и това беше всичко, което направи за външния си вид.

— Така е по-добре — каза тя. — Бива си я тази каравана. Джак наистина е свършил добра работа.

— Да — кимна Кели. — Хубава е.

Сара се усмихна.

— На колко години си, Кели?

— На тринайсет.

— Какво прави това? Осми клас?

— Седми.

— Седми клас — повтори Сара замислено.

— Доктор Малкълм остави някакви дрехи за вас — каза Кели. — Смяташе, че ще са по мярка.

Посочи чистите къси панталони и фланелката.

— Чии са?

— Май на Еди.

Сара ги вдигна.

— Може и да свършат работа.

Отиде в отделението за спане и започна да се облича.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Кели? — попита след малко.

— Не знам — отвърна Кели.

— Това е много добър отговор.

— Така ли? — Майка ѝ винаги я караше да си намери някаква почасова работа и да реши какво иска да направи с живота си.

— Да — каза Сара. — Никой умен човек не знае какво иска да стане, докато не навърши двайсет или трийсет.

— О…

— Кой предмет обичаш най-много в училище?

— Мисля, че математиката — отговори Кели донякъде с чувство за вина.

Сара, изглежда, го долови, защото попита:

— Че какво ѝ е на математиката?

— Момичетата не ги бива по математика… искам да кажа… знаете.

— Не, не знам — отсече Сара.

Кели се стресна. Беше доловила топлите чувства на Сара Хардинг, но сега ѝ се струваше, че те се стапят — като че ли беше дала неправилен отговор на взискателен учител. Реши да си замълчи. Зачака.

След малко Сара се появи отново, облечена с възшироките дрехи на Еди. Седна и започна да обува ботушите. Държеше се непринудено, естествено.

— Какво искаше да кажеш с това, че момичетата не ги бива по математика?

— Всички казват така.

— Кой например?

— Учителите.

Сара въздъхна.

— Браво — каза тя и поклати глава. — Учителите…

— А другите деца ме наричат „мозък“. Такива работи… знаете.

Кели изрече всичко това на един дъх. Не можеше да повярва, че го казва на Сара Хардинг, която изобщо не познаваше, освен от статиите за нея и снимките, но… това беше истината. Сара Хардинг беше тук и тя ѝ говореше за личните си проблеми, за нещата, които я разстройваха.

Сара се усмихна весело.

— Е, ако те наричат така, сигурно те бива по математика, а?

— Предполагам.

— Това е чудесно, Кели.

— Работата е, че момчетата не харесват момичета, които са прекалено умни.

Сара повдигна вежди.

— Така ли?

— Ами… така казват всички.

— Кой например?

— Например майка ми.

— Аха. А тя знае какво говори…

— Не съм сигурна — призна Кели. — Всъщност майка ми излиза само с перковци.

— Значи възможно е и да греши, нали? — попита Сара и вдигна поглед към Кели, докато завързваше връзките на ботушите.

— Възможно е.

— Е, аз пък знам от опит, че някои мъже харесват умни жени, а други не. Както всичко останало на света. Чувала ли си за Джордж Шалер?

— Разбира се. Изследва пандите.

— Да. Пандите. Преди това снежните леопарди, лъвовете и горилите. Той е най-сериозният изследовател на животните на двайсети век. Знаеш ли как работи?

Кели поклати глава.

— Преди да се отправи на експедиция, прочита всичко, което е писано за животните, които ще изследва — популярни книжки, статии по вестници написания, научни публикации… всичко. След това наблюдава животните лично. Знаеш ли до какви изводи стига най-често?

Кели отново поклати глава. Не смееше да отговори.

— Че почти всичко, казано или написано, е погрешно. Да вземем горилите. Джордж изследва планинските горили цели десет години, преди Даян Фоси изобщо да се замисли за тях. И установи, че представите за тези животни са преувеличени, неправилни или направо фантастични… Като тази например, че не бивало жени да участват в експедиции за изучаването им, защото мъжките горили можело да ги изнасилят. Глупости… пълни глупости.

Сара приключи с връзките и се изправи.

— Така че, Кели, има нещо, което е по-добре да научиш още сега — колкото по-рано, толкова по-добре. През целия ти живот хората ще ти казват разни неща. И повечето от тези неща, може би деветдесет и пет процента, няма да са верни.

Кели мълчеше. Това, което ѝ говореше Сара, я потискаше.

— Ето една от истините на живота. Човешките същества просто са натъпкани с грешна информация и затова е много трудно да прецениш на кого да вярваш. Знам как се чувстваш.

— Така ли?

— Разбира се. Майка ми често казваше, че нищо няма да излезе от мен. Някои от професорите ми също.

— Наистина ли? — Струваше ѝ се невъзможно.

— Ами, да — отвърна Сара. — Всъщност…

От другата каравана долетя гласът на Малкълм:

— О, не! Тези идиоти могат да развалят всичко!

Сара веднага отиде там. Кели скочи от стола и я последва.

Мъжете бяха скупчени около монитора. Всички говореха едновременно и изглеждаха обезпокоени.

— Какъв ужас! — възмущаваше се Малкълм. — Кошмар!

— Това джип ли е? — попита Торн.

— Те имаха червен джип — отбеляза Сара.

— Значи това е Доджсън! — възкликна Малкълм. — По дяволите!

— Какво прави тук?!

— Досещам се.

Кели си проби път, за да погледне. На екрана видя храсталаци, през които се провираше червен автомобил.

— Къде са те сега? — попита Малкълм Арби.

— Мисля, че са в долината на изток — отговори момчето. — Недалеч от мястото, където намерихме доктор Левин.

Радиостанцията изпращя.

— Да не би на острова да има други хора? — чуха гласа на Левин.

— Да, Ричард.

— По-добре да ги спрем, преди да са объркали всичко.

— Знам. Искаш ли да се върнеш?

— Не, освен ако не е абсолютно наложително. Уведомете ме, ако се наложи.

Изключи радиостанцията си.

— Това са те — каза Сара, вперила поглед в екрана. — Това е приятелят ти Доджсън.

— Не ми е приятел — каза Малкълм. Стана и трепна от болката в крака си. — Да вървим. Трябва да спрем тези кучи синове. Няма време за губене.

Гнездото

Червеният джип спря. Точно отпред се издигаше стена от гъста растителност, но през листака прозираше слънчева светлина.

Доджсън остана неподвижен. Ослушваше се. Кинг се обърна към него, понечи да каже нещо, но Доджсън му направи знак да мълчи.

След това го чу съвсем отчетливо — ниско, отекващо ръмжене, почти мъркане. Като огромна котка. И се усещаше някакво вибриране — едва доловимо, ала достатъчно, за да задрънчат ключовете на джипа. Тогава си даде сметка — онова нещо ходи.

Нещо много голямо. Ходи.

Кинг се взираше напред стъписано, с полуотворена уста. Доджсън се обърна назад към Бейзълтън — професорът стискаше седалката с побелели пръсти и се вслушваше в ръмженето.

Върху храсталаците пред тях падна сянка. Ако се съдеше по размерите ѝ, хвърляше я животно високо поне пет и дълго повече от десет метра. Беше изправено на задните си крака, с масивно тяло, къс врат и много голяма глава.

Тиранозавър.

Доджсън загледа сянката, обзет от колебание. Сърцето му се разтуптя. Замисли се дали да не се откаже от това гнездо, но реши, че устройството ще свърши работа и тук.

— Да приключваме — отсече той. — Дай ми кутията.

Бейзълтън му я подаде.

— Зареди ли акумулаторите? — попита Доджсън.

— Да — кимна Кинг.

— Окей. Да тръгваме. Действаме както преди. Отивам пръв, вие след това и донасяте яйцата. Готови ли сме?

— Готови — кимна Бейзълтън.

Кинг не отговори, втренчен в сянката.

— Какъв динозавър е този? — попита той.

— Тиранозавър.

— Боже!

— Тиранозавър? — попита Бейзълтън.

— Няма значение какъв е — изсумтя Доджсън ядосано. — Просто направете каквото ви казвам, както преди. Готови ли сте?

— Момент — каза Бейзълтън.

— Ами ако не подейства? — усъмни се Кинг.

— Вече знаем, че действа.

— Наскоро публикуваха един интересен факт за тиранозаврите — обади се Бейзълтън. — Рокстън, палеонтолог, изследвал черепната кухина на тиранозавъра и стигнал до извода, че мозъкът му не се различава особено от този на жабата освен, разбира се, че е много по-голям. Това означава, че нервната система на животното е приспособена единствено към движението. Ако стоиш неподвижно, не може да те види. Неподвижните предмети са невидими за тях.

— Сигурен ли си? — попита Кинг.

— Така пишеше в статията — отвърна Бейзълтън. — И ми се струва напълно логично. Не бива да забравяме, че динозаврите въпреки внушителните им размери всъщност са били примитивни същества и следователно е напълно логично тиранозавърът да притежава умствените възможности на жаба.

— Не виждам защо се захващаме с това толкова прибързано — обади се Кинг нервно и се вторачи напред. — Този тук е доста по-голям от другите.

— Е, и? — попита Доджсън. — Чу какво каза Джордж. Това е само една голяма жаба. Да приключваме. Слизайте от скапания джип. И не тряскайте вратите.

Джордж Бейзълтън разказа за никому неизвестната статия от списанието авторитетно и със самочувствие. Всъщност това бе обичайната му роля — да осведомява хората, които нямат информация. Сега, когато приближаваше гнездото, с изненада откри, че коленете му са започнали да треперят. Краката му бяха омекнали. Винаги бе смятал този израз за художествено преувеличение, но сега със срам установи, че може да означава нещо съвсем конкретно. Прехапа устни, насили се да се овладее. Каза си, че не бива да показва страх. Трябваше да е господар на ситуацията.

Доджсън тръгна напред, насочил черната кутия като пистолет. Кинг беше мъртвешки блед и се потеше. Видът му беше като на човек, който всеки момент може да припадне. Пристъпваше напред съвсем бавно. Бейзълтън крачеше до него. За да го подкрепи, ако се наложи.

Доджсън се обърна назад за последен път и махна на двамата да се приближат още малко. Изгледа ги ядосано и излезе от храстите.

Бейзълтън видя тиранозавъра. Не… бяха два! Стояха на задните си крака от двете страни на гнездото, огромни, силни, със зловещи челюсти. Както маязаврите, животните се втренчиха за миг в Доджсън, сякаш онемели от изненада, че се е осмелил да ги обезпокои. След това изреваха гневно — невероятен, кънтящ, разтърсващ земята рев.

Доджсън вдигна кутията и я насочи към тях. Писъкът ѝ отново изпълни джунглата.

Тиранозаврите изреваха в отговор, наведоха глави, проточиха шии и оголиха челюсти, готови за нападение. Бяха огромни и звукът не им влияеше. Тръгнаха покрай гнездото към Доджсън.

— По дяволите! — изруга Кинг.

Доджсън обаче не помръдна. Завъртя скалата на устройството. Бейзълтън запуши ушите си с ръце. Писъкът се усили, стана нетърпим, болезнен. Резултатът последва незабавно — тиранозаврите се отдръпнаха, сякаш някой ги бе ударил. Наведоха глави. Клепачите им запримигваха. Звукът продължаваше да раздира въздуха. Животните изреваха пак, но този път слабо, неуверено. От ограденото с пръст гнездо се разнесе ужасен писък.

Доджсън тръгна напред, насочил кутията нагоре, към главите на тиранозаврите. Те отстъпиха назад. Гледаха ту гнездото, ту Доджсън, тръскаха глави, сякаш за да отпушат ушите си. Доджсън, съвсем спокойно, усили звука още повече. Стана нетърпим.

Започна да се изкачва по насипа около гнездото. Бейзълтън и Кинг го последваха. Вътре видяха четири бели яйца на петна и две малки тиранозавърчета, които приличаха на кльощави, по-големи от нормалното пуйки. Или на някакви гигантски току-що излюпени пилета.

Възрастните тиранозаври бяха в края на поляната, задържани от звука. Те също започнаха да уринират. Тропаха с крака, но не приближаваха.

— Вземете яйцата! — изкрещя Доджсън, за да надвика оглушаващия писък.

Кинг, като в някакъв кошмар, слезе долу и сграбчи най-близкото яйце. Вдигна го в треперещите си ръце, изпусна го, успя да го улови отново, настъпи едното от малките по крака и то изпищя от страх и болка. Родителите му отново понечиха да се притекат на помощ. Кинг бързо се покатери по насипаната пръст, излезе от гнездото и хукна към храстите.

— Джордж! — извика Доджсън. — Вземи яйцето!

Бейзълтън погледна възрастните тиранозаври. Видя гнева и яростта им, видя как челюстите им се отварят и затварят и си даде сметка, че тези животни, независимо от звука, няма да позволят на никого да влезе в гнездото им още веднъж. Кинг бе извадил късмет, но той нямаше да успее, усещаше го и…

— Джордж! Веднага!

— Не мога! — извика Бейзълтън.

— Скапан глупак! — Доджсън вдигна кутията високо и започна да слиза в гнездото сам. Подхлъзна се. Кабелът за захранването се измъкна от контакта.

Писъкът секна.

Настъпи пълна тишина.

Бейзълтън изпъшка.

Тиранозаврите тръснаха глави за последен път и изреваха.

Доджсън замръзна на мястото си като вдървен. Бейзълтън също не помръдваше. Някак си успя да се застави да остане, където беше. Застави коленете си да не треперят. Притаи дъх.

И зачака.

Тиранозаврите тръгнаха към тях.

— Какво правят?! — извика Арби. Беше близо до монитора и носът му почти докосваше екрана. — Полудели ли са? Стоят и не помръдват!

Кели, застанала до него, гледаше монитора мълчаливо.

— Иска ли ти се да си там, Кели? — попита Арби.

— Мълчи! — сряза го тя.

— Не, не са луди — отбеляза Малкълм по радиото. Следеше събитията на монитора на арматурното табло. Джипът се носеше напред по пътеката към източната част на острова. Торн беше зад волана, Сара и Малкълм бяха отзад.

— Би трябвало да се опита отново да включи устройството си — отбеляза Сара. — Така ли смятат да останат?

— Да — кимна Малкълм.

— Защо?

— Защото някой ги е заблудил — отвърна той.

Доджсън

Доджсън бе вперил поглед в приближаващия тиранозавър. За такива големи животни тези двата бяха доста предпазливи. Само единият идваше към тях и макар да ревеше зловещо на всеки няколко крачки, изглеждаше странно неуверен, сякаш бе стъписан от факта, че някой се е осмелил да застане там. Или може би не ги виждаше? Може би очите му наистина не улавяха неподвижни обекти.

Другото възрастно животно остана на мястото си, в другия край на поляната. Навеждаше и изправяше глава, видимо разтревожено.

Разтревожено, но не нападаше.

Разбира се, ревът на приближаващия тиранозавър беше ужасяващ, смразяваше кръвта. Доджсън не смееше да погледне към Бейзълтън, само на няколко метра от него. Сигурно вече беше напълнил гащите. Добре че не хукна да бяга, каза си. Ако беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Ако стои неподвижно, всичко ще е наред.

Доджсън държеше черната кутия в лявата си ръка, на нивото на кръста. С дясната — вдървено и бавно, много бавно — започна да придърпва откачения кабел. След няколко секунди куплунгът щеше да е в ръката му и тогава щеше да го включи отново.

Междувременно не сваляше очи от приближаващото животно. Усещаше как земята трепери от стъпките му. Писъците на малкото, което бе настъпил Кинг, продължаваха да раздират тишината. Тъкмо те безпокояха възрастните.

Все едно. Само след няколко секунди щеше да улови куплунга и да го включи, а тогава…

Тиранозавърът беше много близо. Доджсън вече долавяше специфичната му миризма на хищник. Животното изрева и той почувства горещия му дъх. Беше застанало до Бейзълтън. Доджсън се обърна съвсем леко, за да наблюдава.

Бейзълтън стоеше абсолютно неподвижно. Тиранозавърът наведе глава, изпръхтя, после пак я вдигна нагоре, объркан.

Наистина не го вижда, помисли си Доджсън.

Тиранозавърът изрева ядосано. Бейзълтън някак си успяваше да стои неподвижно. Огромното животно отново се наведе, челюстите му се отвориха и затвориха. Бейзълтън гледаше право напред, не смееше да мигне. Тиранозавърът го подуши с огромните си разширени ноздри и от мощното дихание крачолите на Бейзълтън затрепериха.

После звярът побутна човека с нос неуверено и Доджсън си даде сметка, че в края на краищата го вижда. Със странично движение го събори и Бейзълтън изкрещя миг преди огромния крак да го притисне към земята.

— Кучи син! — успя да извика, размахал ръце. Огромната разтворена паст се спусна надолу и го обхвана. Движението беше леко, почти деликатно, но в следващия момент животното изправи рязко глава и разкъса тялото. Доджсън чу писък и видя от устата на чудовището да виси нещо. Ръката на Бейзълтън. Верижката на часовника му проблясваше под огромното око на тиранозавъра.

Бейзълтън все още беше жив и пищеше. Доджсън се обля в пот. После хукна към колата, към безопасността, към каквото и да е.

Бягаше.

Кели и Арби извърнаха лица от монитора едновременно. Кели почувства, че ѝ призлява. Не можеше да гледа това, но по радиото все още долитаха писъците на притиснатия от крака на тиранозавъра човек, докато животното го разкъсваше на парчета.

— Изключи това — каза Кели.

След миг писъците престанаха.

Кели въздъхна, раменете ѝ се отпуснаха.

— Благодаря ти — каза тя.

— Не съм направил нищо — отвърна Арби.

Тя погледна към екрана и веднага извърна лице. Тиранозавърът разкъсваше нещо червено… Кели потреперя.

В караваната настъпи тишина — чуваше се само жуженето на електронната апаратура и пулсирането на водните помпи отдолу. Навън вятърът разклащаше високата трева. Кели изведнъж се почувства ужасно сама, изоставена на този остров.

— Арби — каза тя, — какво ще правим?

Той не ѝ отговори. Хукна към банята.

— Знаех си — каза Малкълм, втренчен в монитора на арматурното табло. — Знаех, че ще се случи. Опитаха се да откраднат яйца. Вижте, тиранозаврите тръгват нанякъде! И двата! — Натисна копчето на радиостанцията и извика: — Арби! Кели! Там ли сте?

— Не можем да говорим — обади се Кели.

Джипът продължи надолу по склона, към гнездото на тиранозаврите. Торн стискаше волана мрачно.

— Каква гадна каша!

— Кели, чуваш ли ме? Вече не виждаме какво става. Тиранозаврите се отдалечават от гнездото. Кели? Какво става?!

Доджсън хукна към джипа. Докато бягаше, катарамата на акумулаторите се откопча и коланът падна, но той не обърна внимание. Видя лицето на Кинг в джипа — беше пребледнял, напрегнат.

Доджсън скочи зад кормилото и запали двигателя. Тиранозавърът изрева.

— Къде е Бейзълтън? — попита Кинг.

— Не се справи.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не успя да се справи, по дяволите! — изкрещя Доджсън и включи на скорост. Джипът потегли и заподскача нагоре по склона. Тиранозаврите продължаваха да реват.

Кинг, стиснал яйцето, погледна назад.

— Може би трябва да го оставим — каза той.

— Да не си посмял! — изръмжа Доджсън.

Кинг свали стъклото.

— Може би само иска да си го вземе.

— Не — извика Доджсън. — Не!

Протегна ръка назад, за да попречи на Кинг, без да спира колата. Пътят беше тесен и неравен. Джипът продължаваше да се носи напред. Изведнъж единият от тиранозаврите изскочи пред тях и препречи пътя.

— Боже мой! — възкликна Доджсън и натисна спирачката. Джипът поднесе страховито в калта и спря.

Тиранозавърът продължи към тях с рев.

— Обърни! — изпищя Кинг. — Обърни и карай назад!

Но Доджсън не обърна. Включи на задна и натисна газта. Караше бързо, пътят беше тесен.

— Ти си луд! — извика Кинг. — Ще се обърнем!

Доджсън протегна ръка назад и го удари.

— Млъквай! По дяволите!

Насочи цялото си внимание към шофирането назад по лошия път. Колкото и бързо да се движеха, тиранозавърът можеше да ги настигне. Нямаше да се отърват. Намираха се в скапан джип със скапан брезентов покрив и щяха да умрат, и…

— Не! — изкрещя Кинг.

Доджсън видя втория тиранозавър — зад тях, бягаше. Обърна се напред — другият също беше на пътя. Бяха в капан.

Завъртя волана панически, джипът изскочи от пътя със задницата напред и полетя през гъстите храсталаци. Изведнъж се удариха в нещо и колата се наклони страховито. Доджсън разбра, че са увиснали над ръба на пропаст. Настъпи педала като обезумял, но колелата се въртяха във въздуха. Безнадеждно. Постепенно пропадаха назад, все по-дълбоко в гъстите храсталаци, през които не се виждаше нищо. Кинг се разрида. Тиранозаврите ревяха някъде съвсем близо.

Доджсън отвори вратата и изскочи навън. Полетя през листата, удари се в ствола на някакво дърво и се затъркаля надолу по стръмен скат. Докато се носеше така стремглаво, той почувства остра болка в челото, пред очите му проблеснаха светлини, после го обгърна мрак и загуби съзнание.

Решение

Седяха във форда, закован неподвижно на хребета над покритата от джунглата източна равнина. Стъклата на прозорците бяха свалени. Чуваха ревовете на тиранозаврите, които си пробиваха път през дърветата и храсталаците.

— И двата напуснаха гнездото — отбеляза Торн.

— Да-а-а — въздъхна Малкълм. — Онези типове трябва да са взели нещо.

Известно време мълчаха и се ослушваха.

След малко се чу мекото жужене на мотоциклета и се появи Еди.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ — каза той. — Смятате ли да слизате долу?

Малкълм поклати глава.

— Не, в никакъв случай, твърде опасно е… не знаем къде са.

— Защо Доджсън и приятелят му останаха там, без да помръднат? — чудеше се Сара. — Човек не прави това, когато има пред себе си хищници. Ако например те нападнат лъвове, трябва да вдигаш шум, да ръкомахаш, да хвърляш по тях каквото ти падне. Трябва да ги подплашиш. Не бива да стоиш неподвижно.

— Вероятно са прочели не каквото трябва — отвърна Малкълм и поклати глава. — Имаше една теория, според която тиранозаврите можели да виждат само движещи се обекти. Един тип, на име Рокстън, направил няколко отливки от черепи на тиранозаври и стигнал до извода, че мозъкът им е като на жаба.

Радиото се включи и те чуха гласа на Левин.

— Рокстън е идиот. С познанията му по анатомия не би могъл да прави дори секс със жена си. Статията му беше пълен майтап.

— Каква статия? — попита Торн.

— Рокстън — отговори Левин — смята, че тиранозаврите имат зрителна система като на земноводните. Като на жаба. Жабите виждат движещи се неща, но не и неподвижни. Само че е абсолютно невъзможно хищник като тиранозавъра да вижда по същия начин. Това е абсурд, защото най-често срещаната защита на животните е да замръзнат на мястото си. Хищникът би трябвало да ги вижда независимо от това. И, разбира се, тиранозавърът ги видя. — Левин изсумтя презрително. — Точно както другата идиотска теория, която измисли Грант преди няколко години, че тиранозавърът губел ориентация при пороен дъжд, защото не бил приспособен към влажен климат. Пълна дивотия. Кредата не е била особено сух период, а и тиранозавърът е североамериканско животно — скелети са намирани само в Щатите и Канада. Живели са по бреговете на голямото вътрешно море, източно от Скалистите планини. По планинските склонове вали често. Сигурен съм, че тиранозаврите са виждали много дъждове и са привикнали да се справят с тях.

— А възможно ли е тиранозавърът да не нападне? — попита Малкълм.

— Да, разбира се — отговори Левин. — Очевидно е.

— Е?

— Не напада, когато не е гладен. Ако е изял друго животно. Всичко по-голямо от коза засища глада му за няколко часа напред. Не, не. Тези животни имат отлично зрение.

Вслушаха се в ревовете, долитащи от долината. Видяха как дърветата — на север, на около километър разстояние — се раздвижват. И пак се разнесе рев. Двата рекса, изглежда, си отговаряха.

— С какво разполагаме? — попита Сара Хардинг.

— С три карабини „Линдстрад“. Заредени.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Радиостанцията изпращя.

— Аз не съм при вас — каза Левин, — но категорично ви съветвам да изчакате.

— По дяволите чакането — възрази Малкълм. — Сара е права. Да идем там и да видим какво е положението.

— Е, погребението ще е вашето.

Арби се върна пред монитора, бършейки брадичката си. Все още изглеждаше пребледнял.

— Какво правят сега? — попита.

— Доктор Малкълм и другите отиват при гнездото.

— Шегуваш ли се?

— Не се безпокой — отвърна Кели. — Сара ще се справи.

— Надявай се — поклати глава Арби.

Гнездо

Спряха съвсем близо до поляната. Еди пристигна с мотоциклета, опря го на едно дърво и зачака останалите да слязат от джипа.

Сара Хардинг долови познатата миризма на разлагащо се месо и екскременти, която бе характерна за всички леговища на хищници. В следобедната жега тази миризма беше доста противна. В неподвижния въздух жужаха мухи. Сара взе една от карабините и я преметна през рамо. Погледна към тримата мъже. Стояха неподвижно, без да помръднат. Лицето на Малкълм беше бледо, особено около устните. Напомняше ѝ за посещението на Кофман, възрастния ѝ професор, в Африка. Кофман беше пияница от хемингуеевски тип, който непрекъснато разказваше за похожденията си у дома и приключенията си с орангутаните в Суматра и лемурите в Мадагаскар. Бе го завела да наблюдават как хищници разкъсват плячката си. Той припадна почти веднага. Тежеше повече от сто килограма, та се бе наложило да го влачи на ръце за яката, докато лъвовете обикаляха наоколо и ръмжаха. Добър урок.

Приближи се до тримата мъже и прошепна:

— Ако нещо ви притеснява, не идвайте. Чакайте тук. Не искам да се тревожа и за вас. Мога да се справя и сама.

Тръгна към поляната.

— Сигурна ли си, че…

— Да. А сега пазете тишина.

Сара се отправи към целта. Малкълм и останалите забързаха, за да я настигнат. Тя дръпна настрана шубраците и излезе на открито. Тиранозаврите ги нямаше и гнездото им беше оставено без надзор. Вдясно видя обувка, от която се показваше чорап и парче разкъсана плът — само това бе останало от Бейзълтън.

От гнездото долитаха жални писукания. Сара се изкачи по насипа, Малкълм я последва с усилия. Вътре видя две скимтящи тиранозавърчета и три големи яйца. Навсякъде наоколо имаше човешки стъпки.

— Взели са едно от яйцата — каза Малкълм. — По дяволите!

— Не искаше нищо да нарушава екосистемата, нали?

Той се усмихна кисело.

— Да, надявах се.

— Лошо.

Сара се наведе и разгледа малките тиранозавърчета. Едното трепереше от страх, настръхнало, но другото се държеше по съвсем различен начин. Когато се приближиха, то не помръдна, а остана както си беше — проснато на една страна. Дишаше учестено. Очите му бяха изцъклени.

— Ранено е — отбеляза Сара.

Левин беше в наблюдателницата. Притисна слушалката към ухото си и заговори в микрофона, който се спускаше покрай бузата му:

— Опишете ми ги.

— Има две — каза Торн. — Дълги са по около шейсет сантиметра и тежат по пет-шест килограма. Имат големи очи, къси муцуни. На цвят са светлокафяви. На шиите имат пръстени от пух.

— Могат ли да стоят на краката си?

— А… не много добре. Залитат и скимтят.

— Значи са само на няколко дни — отбеляза Левин. — Още не са излизали от гнездото. На ваше място бих внимавал.

— Защо?

— Щом са толкова малки, родителите няма да ги оставят дълго сами.

Сара се приближи до раненото тиранозавърче. То се опита да се приближи към нея, но тялото му се влачеше по земята. Едното му краче беше огънато под неестествен ъгъл.

— Мисля, че кракът му е ранен.

Еди слезе до нея, за да погледне.

— Счупен ли е? — попита той.

— Да, вероятно, но…

— Ей! — извика Еди. Малкото изведнъж проточи шия напред и захапа глезена на ботуша му. Той дръпна крака си и го повлече. — Ей, пусни!

Вдигна крака си, разтърси го, но малкото продължаваше да стиска челюсти. Еди направи още един опит и се отказа. Малкото се бе проснало на земята, дишаше учестено, ала не пускаше глезена му.

— Боже! — възкликна Еди.

— Агресивно животинче, нали? — каза Сара. — Още от съвсем малко…

Еди огледа малките, остри като бръснач зъби. Бяха пробили кожата. Той бутна главата на животинчето няколко пъти с приклада на карабината, но без резултат. Продължаваше да лежи и да диша учестено. Големите му очи го гледаха и примигваха бавно. Не пускаше крака му.

Чуха рева на възрастните тиранозаври някъде на север.

— Да се махаме — каза Малкълм. — Видяхме каквото трябваше да видим. Трябва да намерим Доджсън.

— Мисля, че забелязах път малко по-нагоре — каза Торн. — Може да са минали оттам.

— Да проверим.

Всички тръгнаха към колата.

— Чакайте малко — обади се Еди, без да отмества поглед от крака си. — Какво да правя с малкото?

— Застреляй го — каза Малкълм през рамо.

— Искаш да кажеш да го убия?

— Кракът му е счупен, Еди — обясни Сара. — Ще умре и без това.

— Да, но…

— Еди — извика Торн, — тръгваме по пътя. Ако не намерим Доджсън, ще тръгнем по хребета към лабораторията и ще се спуснем към караваните.

— Добре, шефе. Идвам веднага.

Еди вдигна карабината, погледна я.

— Хайде, застреляй го! — извика Сара. — Нали не искаш майка му и баща му да те заварят тук?

Разоряването на комарджията

Докато се изкачваха по пътеката, Малкълм превключваше на монитора изображенията от пръснатите из острова камери. Търсеше Доджсън.

— Какво е положението? — попита Левин по радиото.

— Взели са едно яйце — отговори Малкълм. — Наложи се да застреляме и едното от малките.

— Значи две от общо… колко? Шест?

— Да.

— Честно казано, бедата не е голяма… стига да не направят още нещо.

— В момента ги търсим — отвърна Малкълм навъсено.

— Нямаше как да не се случи, Иън — намеси се Сара. — Знаеш, че не можеш да наблюдаваш животните, без да промениш нищо. Просто е невъзможно.

— Разбира се — кимна Малкълм. — Това е може би най-голямото научно откритие на двайсети век. Човек не може да изследва каквото и да било, без да го промени.

Още от времето на Галилей учените смятаха, че са обективни наблюдатели на околния свят. Това личи дори в начина, по който са писали научните си доклади: „Наблюденията показаха…“ Като че ли е без значение на кого са го показали. Този неутрален стил бе властвал в продължение на триста години. Науката е била смятана за обективна и никой не бе допускал, че ученият може да влияе върху резултатите, които описва.

Тъкмо тази обективност отличаваше точните науки от хуманитарните или от религията — области, в които личното мнение на наблюдателя е от основна важност.

През двайсети век обаче тази разлика е изчезнала. Научната обективност вече я няма, дори и на най-фундаментално равнище. Физиците знаят, че е невъзможно да измериш една елементарна частица, без тя да се промени — приборите, с които измерваш местоположението ѝ, променят нейната скорост. Ако решиш да измериш скоростта ѝ, променяш местоположението ѝ. Тази основна истина е наречена „Принцип за неопределеността на Хайзенберг“ — каквото и да изследваш, то се променя. В края на краищата беше станало ясно, че всички учени са част от вселената, която не допуска безучастни наблюдатели.

— Знам, че обективността е невъзможна — каза Малкълм нетърпеливо. — Не това ме безпокои.

— А какво тогава?

— Безпокои ме разоряването на комарджията — отговори Малкълм, втренчен в монитора.

Разоряването на комарджията беше статистическо явление, предизвикващо много дебати, което имаше сериозни последствия както за еволюцията, така и за ежедневието.

— Да приемем, че играеш на „ези-тура“ — обясни той. — Всеки път, когато монетата падне с цифрата нагоре, печелиш долар, когато падне обратно, губиш долар.

— Добре.

— Какво ще стане след време?

Сара сви рамене.

— Шансовете да се падне едното или другото са равни. Значи може да печелиш, може и да губиш. В края на краищата обаче ще си на нула — каза тя.

— За жалост не е така — възрази Малкълм. — Ако играеш достатъчно дълго, винаги ще загубиш. Комарджиите неизбежно се разоряват. Затова казината не фалират. Въпросът е обаче какво става с времето. Какво става през периода, преди играчът да се разори окончателно.

— Е? — подкани го тя. — Какво става?

— Ако проследим развитието на играта, ще видим, че в дадени периоди комарджията печели, а в други губи. С други думи, всичко на този свят се случва в последователности. Явлението е реално и се наблюдава навсякъде… във времето, приижданията на реките, в бейзбола, в сърдечния ритъм, на борсата, ако щеш. Щом нещо тръгне зле, тенденцията е да върви зле. Както казват възрастните хора, злото никога не идва само. Теорията за комплексността ни внушава, че това е вярно. Лошите неща се групират. Нещата отиват по дяволите заедно. Това е истинският свят.

— Какво искаш да кажеш в такъв случай? Че отиваме по дяволите?

— Може би — отговори Малкълм и се намръщи. — Благодарение на Доджсън. Какво стана с тези кучи синове все пак?

Кинг

Чуваше далечно жужене, като на пчела. Хауърд Кинг го долавяше смътно, докато постепенно идваше в съзнание. Отвори очи, видя стъклото на колата, клоните на дърветата зад него.

Жуженето се усили.

Не знаеше къде се намира. Не помнеше как се е озовал тук, какво се е случило. Изпитваше болка в раменете, в бедрата, челото му пулсираше. Опита се да си припомни, но болката отвличаше вниманието му, пречеше му да мисли. Последното, което помнеше, беше тиранозавърът, застанал пред тях на пътя. Последното. После Доджсън погледна назад и…

Кинг се обърна и извика от острата болка, която премина от врата към черепа му. Дъхът му секна. Затвори очи, за да се съвземе. После отново ги отвори, съвсем бавно.

Доджсън не беше в колата. Вратата откъм волана беше отворена. Ключовете висяха на мястото си.

Доджсън си беше отишъл.

Горният край на кормилото беше изцапан с кръв. Черната кутия беше на пода до лоста за скоростите. Отворената врата се поклащаше, леко поскърцваше.

Някъде в далечината отново се чу жуженето — като гигантска пчела. Звукът беше механичен — даде си сметка. Нещо механично.

Накара го да мисли за лодка. Колко време щеше да чака лодката в реката? И колко беше часът? Погледна часовника си. Стъклото беше счупено, стрелките бяха спрели на 1:54.

Пак чу жуженето. Приближаваше.

Направи усилие, оттласна се от седалката и се наведе напред, към арматурното табло. По гръбнака му пробяга остра болка, но бързо премина. Пое дълбоко въздух.

Добре съм, рече си. Поне засега съм на себе си.

Погледна към отворената врата от другата страна. Слънцето все още беше високо. Ранен следобед. Кога трябваше да тръгне лодката? В пет? Не помнеше. Но беше сигурен, че рибарите няма да чакат, когато започне да се стъмва. Щяха да си тръгнат от острова.

А Хауърд Кинг искаше да е с тях. Това бе единственото, което искаше. Надигна се, лицето му се сгърчи от болката, успя да се премести зад кормилото. Пое дъх, после се наведе и погледна през отворената врата.

Джипът висеше над празно пространство, увиснал върху някакви дървета. Кинг видя стръмен, обрасъл склон. Под листата отдолу беше тъмно. Почувства, че му се вие свят. Земята сигурно беше на десетина-петнайсет метра пред краката му. Видя зелени папрати, пръснати тук-там камъни. Наведе се още повече, за да погледне по-добре.

И го видя.

Доджсън лежеше на склона, по гръб, надолу с главата. Тялото му беше леко свито, ръцете и краката бяха в неестествено положение. Не се движеше. Кинг не го виждаше много добре заради гъстите листа, но Доджсън изглеждаше мъртъв.

Жуженето изведнъж стана много силно. Обърна се напред и някъде там, само на десетина метра през шубраците се мярна кола. Кола!

Изчезна. По звука прецени, че е електрическа. Вероятно на Малкълм.

Мисълта, че на острова има и други хора, донякъде му вдъхна кураж. Почувства прилив на нови сили въпреки болката. Протегна ръка и завъртя контактния ключ. Двигателят забоботи.

Включи на скорост и натисна педала на газта съвсем леко.

Задните колела се завъртяха във въздуха. Включи предното предаване. Джипът изръмжа и потегли. След миг беше на пътя.

Спомняше си този път. Вдясно беше гнездото на тиранозаврите. Малкълм бе тръгнал наляво.

Кинг също зави наляво и подкара нагоре по склона. Опитваше се да си спомни как да се върне при реката, при лодката. Смътно си спомняше, че на билото на възвишението имаше разклон. Щеше да тръгне по пътя, който води надолу, и да се махне от този остров.

Това беше единствената му цел.

Да се махне от острова, преди да е станало късно.

Лоши новини

Джипът стигна до върха и Торн подкара по пътя, лъкатушещ по билото. Виеше се наляво и надясно, на много места се носеха по ръба на пропастта, но пък можеха да виждат почти целия остров. След малко спряха. Долу вляво стърчеше наблюдателницата, малко по-нататък бяха караваните и комплексът с лабораторията.

— Не виждам Доджсън никъде — отбеляза Малкълм мрачно. — Къде може да е отишъл?

Торн включи радиостанцията.

— Арби?

— Да.

— Виждаш ли ги?

— Не, но… — поколеба се.

— Какво?

— Защо не се върнете тук? Удивително е!

— Кое? — попита Торн.

— Еди се върна току-що — каза Арби. — Донесе тиранозавърчето.

Малкълм политна напред.

— Какво е направил?!