Изгубеният свят

Пролог „Живот на ръба на хаоса“

Институтът на Санта Фе бе настанен в няколко стари манастирски постройки на Каниън Роуд, а семинарите се провеждаха в стая, служила някога за параклис. Иън Малкълм, застанал на подиума, огрян от лъч слънчева светлина, замълча многозначително.

Беше четирийсетгодишен и всички в института го познаваха — един от пионерите на теорията на хаоса, чиято кариера бе прекъсната от тежко нараняване при посещение в Коста Рика. Всъщност няколко новинарски съобщения бяха обявили Малкълм за мъртвец. „Съжалявам, че ще трябва да попаря радостта на математическите факултети в страната — каза той по-късно, — но се оказа, че съм умрял само малко. Хирурзите направиха чудо и самите те ще го потвърдят. И така, аз се върнах — втора итерация, така да се каже.“

Облечен изцяло в черно, с бастун в ръка, Малкълм имаше строг вид. В института беше известен с неконвенционалните си анализи и със своята склонност към песимизъм. Беседата, която изнесе този август, озаглавена „Живот на ръба на хаоса“, бе типична за начина му на мислене. В нея той излагаше възгледите си за връзката между теорията на хаоса и еволюцията.

Едва ли би могъл да мечтае за по-компетентна аудитория. Институтът бе създаден през осемдесетте години от група учени, занимаващи се със следствията от теорията на хаоса. Бяха от най-различни области — физици, икономисти, биолози, компютърни специалисти. Общото помежду им бе убеждението, че зад сложността на света се крие някакъв дълбок порядък, който досега е убягвал на науката и който би могъл да се разкрие с помощта на теорията за хаоса или, както се нарича сега — теория за комплексността. Според думите на един от тях теорията за комплексността е „науката на двайсет и първи век“.

Институтът бе изследвал поведението на много и разнообразни комплексни системи — корпорации в пазарни условия, невроните в човешкия мозък, ензимите в единична клетка, груповото поведение на мигриращите птици. Тези системи са толкова сложни, че изучаването им преди появата на компютъра бе невъзможно. Областта за изследване бе съвсем нова, а резултатите — изненадващи.

Учените скоро забелязаха, че комплексните системи имат някои общи поведенчески черти. Започнаха да преценяват тези черти като общи за всички комплексни системи. Дадоха си сметка, че те не могат да бъдат обяснени чрез анализ на компонентите на системата. Утвърденият от времето научен подход на редукцията — да разглобиш часовника, за да видиш как работи — при комплексните системи не води доникъде, защото при тях интересното поведение възниква вследствие на спонтанното взаимодействие между компонентите. Поведението не може да се планира или управлява — то просто възниква. Затова и е наречено „самоорганизиране“.

— От самоорганизираните поведения — каза Иън Малкълм — две представляват особен интерес при изучаването на еволюцията. Едното е приспособяването. Виждаме го навсякъде. Корпорациите се приспособяват към пазара, мозъчните клетки се приспособяват към подадените сигнали, имунната система се приспособява към инфекциите, животните се приспособяват към наличната храна. Ние смятаме, че способността за приспособяване е характерна за комплексните системи — и може би е една от причините еволюцията да води към възникване на по-сложни организми.

Той премести тежестта на тялото си върху бастуна и продължи:

— Още по-съществен е начинът, по който комплексните системи намират равновесната точка между нуждата, от порядък и нуждата да се променят. Комплексните системи се стремят да застанат в положението, което можем да наречем „ръб или граница на хаоса“. Представяме си границата на хаоса като състояние, в което има достатъчно обновяване, за да може живата система да остане жива, и достатъчно стабилност, за да ѝ попречи да изпадне в анархия. Това е зона на конфликти и катаклизми, там новото и старото непрестанно воюват помежду си. Да се открие точният баланс, изглежда, е деликатна задача — ако системата се приближи прекалено много до хаоса, рискува да стане некохерентна и да се разпадне. Ако се отдалечи от него, става вдървена, неподвижна, тоталитарна. И двете състояния водят до загиване. Прекалено малката промяна е също толкова пагубна, колкото и прекалено голямата. Комплексните системи могат да съществуват единствено на границата, на ръба на хаоса.

Малкълм направи пауза и добави:

— Следователно отмирането е неизбежен резултат от едното или от другото — от твърде малката или от твърде голямата промяна.

Слушателите закимаха. За повечето от присъстващите изследователи тези мисли не бяха нещо ново. В института на Санта Фе понятието „граница на хаоса“ се бе превърнало почти в догма.

— За нещастие — продължи Малкълм — бездната между тази теоретична постройка и фактът на умирането е огромна. Няма начин да разберем дали мислим правилно. Вкаменелостите могат да ни подскажат, че даден вид е изчезнал през известен период, но не ни сочат защо. Компютърните симулации нямат голяма стойност. Не можем да експериментираме и с живи организми. Принудени сме да признаем, че отмирането — нестабилно, негодно за експериментално изследване — може би изобщо не е предмет на науката. С това може да се обясни защо около темата се водят най-разгорещените религиозни и политически спорове. Ще си позволя да ви напомня, че няма дебати около числото на Авогадро, константата на Планк или функциите на панкреаса. За изчезването на видовете обаче се дискутира вече двеста години. Питам се как ли ще бъдат разрешени тези спорове… Да? Какво има?

Някой бе вдигнал ръка в дъното на залата и махаше нетърпеливо. Малкълм се намръщи, видимо недоволен. По традиция въпроси се задаваха след края на изложението и не бе прието да се прекъсва говорещият.

— Желаете да зададете въпрос? — попита той.

От задните редове се изправи млад мъж на около трийсет години.

— Всъщност имам една забележка.

Беше тъмнокос и слаб, облечен в риза и къси панталони в цвят каки. Движенията му бяха отмерени. Малкълм го позна — палеонтологът от Бъркли на име Левин, който бе дошъл, за да прекара лятото в института. Не беше разговарял с него, но му бе известна репутацията, с която се ползваше: всички бяха съгласни, че Левин е най-добрият палеобиолог на своето поколение, може би и в целия свят. Повечето колеги от института не го харесваха, защото го смятаха за надут и арогантен.

— Съгласен съм — продължи Левин, — че вкаменелостите не са от голяма полза, когато става дума за изчезването на видовете. Особено ако хипотезата ви е, че причините за това изчезване трябва да търсим в поведението. Костите не съдържат сведения за него. Не мога да се съглася обаче, че хипотезата за поведението не се поддава на проверка. Тя означава определен резултат, макар че може би все още не сте мислили за него.

Залата притихна. Малкълм се навъси. Известният математик не бе свикнал да му казват, че не е обмислил идеите си както трябва.

— За какво става дума? — попита.

Левин сякаш не обръщаше внимание на напрежението в залата.

— Ето за какво — отвърна той. — През кредата1 динозаврите били разпространени по цялата планета. Намирали сме техни останки на всички континенти, във всякакви климатични зони, дори в Антарктика. Така. Да допуснем, че тяхното изчезване наистина се дължи на поведението им, а не на катастрофа, болест, промяна в растителния свят или на някаква друга мащабна причина от този вид. Струва ми се обаче твърде малко вероятно всички те да са променили поведението си едновременно и навсякъде. Това би означавало, че някъде по Земята и днес би трябвало да има живи динозаври. Не можем ли да ги потърсим?

— Можете — рече хладно Малкълм. — Ако ви се струва забавно. И ако няма с какво друго да оползотворите времето си.

— Не, не — прекъсна го Левин разпалено. — Говоря съвсем сериозно. Ами ако все още има динозаври? Ако те все още съществуват в някое изолирано кътче на планетата?

— Говорите за един изгубен свят — каза Малкълм и главите в залата закимаха в знак на съгласие. Учените от института бяха обозначили с кратки имена възможните еволюционни сценарии. Говореха за „Полето на куршумите“, „Разораването на комарджията“, „Играта на живота“, „Изгубеният свят“, „Червената кралица“, „Черният шум“. Това бяха добре дефинирани начини да се мисли за еволюцията. Но всички те бяха и…

— Не — възрази Левин. — Говоря съвсем буквално.

— В такъв случай сте жертва на голяма заблуда — отсече Малкълм и махна с ръка. Обърна се с гръб към аудиторията и пристъпи към черната дъска. — И така, ако се замислим за границата на хаоса, можем да си зададем въпроса коя е минималната единица на живота. Повечето от съвременните дефиниции на понятието живот говорят за наличието на ДНК, но съществуват два примера, които подсказват, че това определение е твърде тясно. Ако вземем предвид вирусите и така наречените приони, става ясно, че животът може да съществува и без ДНК…

В дъното на залата Левин се вторачи пред себе си за момент, после неохотно седна на мястото си и започна да пише.

Малко след пладне лекцията свърши и Малкълм закуцука през двора на института. С него тръгна Сара Хардинг — млада биоложка, естествоизпитателка, дошла на посещение от Африка. Малкълм я познаваше от няколко години, защото го бяха поканили за рецензент на дисертацията ѝ в Бъркли. В двора, под лъчите на палещото слънце, двамата изглеждаха странно един до друг — Малкълм беше облечен в черно, подпираше се на бастун, беше прегърбен и аскетичен на вид; Хардинг, по шорти и с памучна фланелка, с мускулесто тяло и вдигнатата с тъмните очила над челото къса черна коса изглеждаше млада и енергична. Тя изследваше африканските хищници — лъвове и хиени. Трябваше да се върне в Найроби на следващия ден.

Двамата се бяха сближили покрай злополуката на Малкълм. По време на академичния си отпуск Хардинг му бе помогнала да се възстанови след многото операции. В продължение на известно време бе изглеждало, че заклетият ерген Малкълм ще се задоми, но скоро той се върна в Санта Фе, а Хардинг — в Африка. Така или иначе сега бяха само добри приятели.

Разговаряха за въпросите, поставени в края на лекцията. Според Малкълм всички възражения бяха предсказуеми — че масовите измирания са нещо важно; че човешките същества дължат съществуването си на изчезването на динозаврите, защото тъкмо то е дало възможност на бозайниците да се развият. Един от питащите високопарно бе казал: „Епохата на кредата е позволила на нашето съзнание и на способността ни да чувстваме да се появят на тази планета.“

Малкълм му бе отговорил веднага:

— А какво ви кара да мислите, че човешките същества имат съзнание и са способни да чувстват? Няма доказателства за това. Човешките същества никога не мислят за самите себе си. Неприятно им е. Повечето от нас повтарят само това, което им е казано, и се ядосват, ако се сблъскат с друга гледна точка. Характерна за човека черта не е осъзнаването, а конформизмът. Характерният резултат пък са религиозните войни. Останалите животни се бият за храна или територия, а хората, единствени в цялата природа, се бият за „вярата“ си. Това е така, защото вярата управлява поведението, което при човешките същества засяга еволюцията. Не виждам причина да приема, че сме способни на осъзнаване, и то във времето, когато нашето собствено поведение ни води към смърт. Ние сме упорити, самоунищожаващи се конформисти. Всяко друго мнение за нашия вид е самодоволна заблуда. Следващият въпрос, моля.

Сара Хардинг се засмя.

— Май не се съгласиха.

— Признавам, че не е лесно — кимна той. — Но няма как. Това са най-добрите учени в страната и въпреки това… никакви интересни идеи. Между другото що за птица е онзи тип, който ме прекъсна?

— Ричард Левин? — Сара се засмя. — Ядоса те, нали? Има световна репутация на досадник.

— И още как! — изсумтя Малкълм.

— Проблемът е, че е богат. Виждал ли си куклите „Беки“?

— Не — отвърна Малкълм и я погледна.

— Е, всяко момиченце в Америка ги знае. Има цяла серия — Беки, Сали, Франсис и още няколко. Това са американски кукли. Левин е наследник на компанията, която ги произвежда. Богат нахален хлапак. Импулсивен, прави каквото си иска.

Малкълм кимна.

— Имаш ли време да обядваме?

— Разбира се, би било…

— Доктор Малкълм! Почакайте! Моля, доктор Малкълм!

Малкълм се обърна и видя длъгнестата фигура на Ричард Левин, който бързаше към тях.

— По дяволите! — изруга тихо Иън.

— Доктор Малкълм — заговори Левин, когато ги настигна. — Изненадан съм, че не погледнахте на предположението ми малко по-сериозно.

— Нима бих могъл? Та то е абсурдно!

— Да, но…

— С госпожица Хардинг тъкмо се канехме да отидем да хапнем нещо — прекъсна го Малкълм и кимна към Сара.

— Да, но според мен трябва да помислите още веднъж. Струва ми се, че не греша. Напълно е възможно, дори вероятно, все още да съществуват динозаври. Би трябвало да знаете, че се носят слухове за Коста Рика, където, струва ми се, сте прекарали известно време.

— Така е. За Коста Рика мога да ви кажа, че…

— Също и за Конго — продължи Левин. — От години се носят слухове за малки екземпляри на голям зауропод или дори на апатозавър в гъстите гори около Бокамбу. Също и за джунглите на Ириан Джая, където се говори, че имало животно, голямо колкото носорог, то вероятно е…

— Фантасмагория — прекъсна го Малкълм. — Чиста фантасмагория. Никой нищо не е видял. Няма снимки, няма сериозни доказателства.

— Така е — съгласи се Левин, — но липсата на доказателства не е доказателство за липса. Убеден съм, че някъде трябва да има такива животни, останали от минали времена.

Малкълм сви рамене.

— Всичко е възможно.

— Наистина е възможно да има оцелели — продължи да настоява Левин. — Непрекъснато ми съобщават за нови животни в Коста Рика. Останки, фрагменти.

Малкълм спря.

— Дори напоследък?

— От известно време не.

— Хм — промърмори Малкълм. — Така си и мислех.

— За последен път ми се обадиха преди девет месеца. Бях в Сибир, където открихме замръзнал малък мамут, така че не успях да се върна навреме. Казаха ми, че в джунглата на Коста Рика открили някакъв много голям, нетипичен гущер.

— Какво е станало с него?

— Останките му са били изгорени.

— Значи нищо не е останало?

— Точно така.

— Никакви снимки? Никакви доказателства?

— Очевидно не.

— Значи това е поредната измислица.

— Може би. Но ми се струва, че има смисъл да се помисли за експедиция, та да се проверят слуховете за оцелели екземпляри.

Малкълм се вторачи в него.

— Експедиция? За да се открие хипотетичният изгубен свят? А кой ще финансира подобно нещо?

— Аз — отговори Левин. — Вече се заех с предварителното планиране.

— Но това може да струва…

— Не ме интересува колко ще струва. Факт е, че е възможно да има оцелели животни от епохата на кредата, както има от други родове.

— Фантасмагория — повтори Малкълм и поклати глава.

Левин спря и се вгледа в него.

— Доктор Малкълм, трябва да кажа, че съм изненадан от отношението ви. Вие представихте тезата си и аз ви предлагам шанс да я докажете. Мислех си, че ще подскочите от радост.

— Дните, когато скачах от радост, отминаха.

— Да, но вместо да ме подкрепите…

— Динозаврите не ме интересуват — прекъсна го Малкълм.

— Всички се интересуват от тях.

— Не и аз. — Малкълм се извърна и тръгна напред.

— Между другото… какво правихте в Коста Рика? — попита Левин. — Чух, че сте прекарали там близо година.

— Да, в едно болнично легло. Шест месеца бях в интензивното отделение.

— Да, знам, че сте били ранен. Попитах ви защо заминахте там. Не търсехте ли динозаври?

Малкълм присви очи на яркото слънце и се подпря на бастуна си.

— Не — отговори той. — Не търсех.

Тримата седнаха край малка ярко боядисана масичка в кафене „Гваделупа“ от другата страна на реката. Сара Хардинг отпиваше бира направо от бутилката и наблюдаваше двамата мъже пред себе си. Левин изглеждаше доволен, че е с тях, сякаш това бе някаква победа. Малкълм изглеждаше уморен като родител, прекарал твърде дълго с буйното си дете.

— Искате ли да знаете какво чух? — попита Левин. — Чух, че преди година-две някаква компания, наречена „ИнДжен“, създала по пътя на генното инженерство няколко динозавъра, които отгледала на костарикански остров. Само че нещо се объркало, загинали много хора и животните били унищожени. Сега никой не иска да говори за това поради някакви юридически причини. Споразумение за запазване на тайната или нещо подобно. Правителството на Коста Рика не иска да пострада туризмът. Всички мълчат. Ето това чух.

Малкълм се вгледа в него.

— И вярвате на тези приказки?

— В началото не вярвах. Работата е, че непрекъснато се говори. Слуховете се носят във въздуха. Казват, че вие, Алън Грант и някои други сте били там.

— Попитахте ли Грант?

— Попитах го. Миналата година на една конференция в Пекин. Естествено, заяви, че всичко това било абсурдно.

Малкълм кимна замислено.

— И вие ли ще кажете това? — попита Левин и отпи от бирата си. С Грант се познавате, нали?

— Не. Никога не съм го виждал.

Левин го гледаше съсредоточено.

— Значи не е вярно?

Малкълм въздъхна.

— Запознат ли сте с идеята за техномита? Разработена е от Гелер в Принстън. В общи линии тезата е, че след като старите митове вече са загубени — Орфей и Евридика, Персей и Медуза, — трябва да запълним вакуума с модерни техномитове. Гелер изрежда около десет. Единият се състоеше в това, че във военновъздушната база Райт-Питърсън живеят извънземни. Според другия някой си измислил карбуратор, с чиято помощ можеш да изминеш сто километра с един литър бензин, само че автомобилните компании купили патента и го скрили. Ами това, че някъде в Сибир обучавали деца в екстра-сенсорни умения и те можели да убият човек навсякъде по света само с мислите си? Или че очертанията в Наска, Перу, са от извънземен космически кораб; че ЦРУ е създало вируса на СПИН, за да убива хомосексуалисти; че Никола Тесла бил открил невероятен източник на енергия, но записките му се изгубили; че в Истанбул имало рисунка от десети век, на която била изобразена Земята, както се вижда от Космоса; че в Станфордския изследователски институт открили човек, чието тяло на тъмно светело… Разбирате ли за какво става дума?

— Искате да кажете, че динозаврите на „ИнДжен“ са мит? — обади се Левин.

— Разбира се. Не е възможно да не е така. Мислите ли, че е постижимо да се създаде динозавър по генетичен път?

— Експертите твърдят, че не е.

— Прави са — кимна Малкълм и погледна към Хардинг, сякаш за да потърси потвърждение на думите си. Тя не каза нищо. Пиеше бирата си.

Всъщност Сара Хардинг знаеше нещо повече относно тези слухове. Веднъж, току-що опериран, Малкълм бе изпаднал в делириум и бълнуваше под влиянието на упойката и обезболяващите средства. Очевидно силно уплашен, повтаряше наименованията на няколко вида динозаври. Сестрата от интензивното ѝ бе обяснила, че това се повтаря след всяка операция. Според лекарите се касаеше за предизвикани от медикаментите представи, но Сара бе останала с впечатлението, че Малкълм преживява отново нещо кошмарно, което вече наистина му се е случило. Чувството ѝ бе подсилено от факта, че той наричаше динозаврите с фамилиарни имена, сякаш му бяха добре познати — „раптори“, „компи“, „трики“. Като че особено се страхуваше от рапторите.

По-късно, когато той се прибра у дома от болницата, тя го попита за бълнуванията му. Той сви рамене и се пошегува: „Добре, че не съм споменал някоя друга жена, нали?“ После смотолеви нещо в смисъл, че като малък бил луд по динозаврите, а понякога при болест човек се вдетинявал. Полагаше усилия да изглежда безразличен, като че ли всичко това нямаше никакво значение; тя бе останала с впечатлението, че се мъчи да скрие нещо, но нямаше желание да настоява повече — в онези дни беше влюбена в него и бе склонна да му прощава.

Сега я гледаше с очакване, сякаш искаше да я попита дали смята да го изобличи. Сара повдигна едната си вежда и също го погледна. Вероятно Малкълм имаше своите причини. Би могла да го изчака.

Левин се наведе към него и попита:

— Значи цялата тази история с „ИнДжен“ е измислица, така ли?

— Абсолютна измислица. — Малкълм кимна мрачно. — Да, абсолютна измислица.

Той отричаше всякакви спекулации на тази тема от три години. Вече се справяше добре — отегчението му сега не бе престорено, а съвсем правдоподобно. Истината бе, че през лятото на 1989 година беше консултант на „Интернашънъл Дженетик Текнолоджис“ в Пало Алто и бе пътувал до Коста Рика — с кошмарни последици. След събитията всички направиха каквото беше по силите им, за да потулят историята. „ИнДжен“ искаше да ограничи отговорността си, а правителството на Коста Рика — да запази реномето на страната си като туристически рай. Отделните учени бяха подписали декларации, че няма да говорят и за да бъде гарантирано мълчанието им, бяха получили щедри суми. В случая с Малкълм компанията бе поела разходите по лечението му за две години.

Междувременно оборудването на „ИнДжен“ на острова бе разрушено. Там вече нямаше живи същества. Компанията беше наела известния професор от Станфорд Джордж Бейзълтън, биолог и есеист, чиито чести появи на телевизионния екран го бяха направили популярен авторитет по научните въпроси. Бейзълтън твърдеше, че е посетил острова и неуморно отричаше всякакви слухове там да са съществували праисторически животни. Особено ефективно беше презрителното му изсумтяване: „Саблезъби тигри, как ли пък не!“

С течение на времето интересът към темата постепенно спадна. Компанията „ИнДжен“ беше фалирала. Основните акционери от Европа и Азия бяха понесли загубите си. Въпреки че активите, сградите и лабораторното оборудване щяха да бъдат продадени, основната технология — такова беше решението им — никога нямаше да смени собственика си. С други думи, страницата „ИнДжен“ бе затворена.

Нямаше какво повече да се каже.

— Значи все пак има нещо вярно — продължи да упорства Левин. — Да си призная, доктор Малкълм, това ме кара да се чувствам по-добре.

— Защо? — попита Малкълм.

— Защото в такъв случай праисторическите животни, които се появяват в Коста Рика, трябва да са истински. Динозаври от плът и кръв. Там имам един приятел от Йейл, който твърди, че ги е виждал. Вярвам му.

Малкълм сви рамене.

— Не мисля, че в Коста Рика ще се появят още животни.

— Вярно е, че не е имало съобщения от близо година, но ако чуя нещо, ще замина за там. Междувременно ще подготвя експедицията. Сега обмислям организацията. Мисля, че специалните превозни средства ще могат да бъдат направени за около година. Разговарях за това с Док Торн. После ще събера екип, може би с участието на доктор Хардинг или на някой друг добър природоизпитател, няколко дипломанти…

Малкълм поклати глава.

— Смятате, че си губя времето — отбеляза Левин.

— Да, така е.

— Но… представете си… само си представете, че отново се появят животни.

— Няма да се случи.

— Ами ако се случи? Ще бъдете ли готов да ми помогнете? В планирането на експедицията?

Малкълм довърши обяда си и бутна чинията настрана. Вторачи се в Левин.

— Да — каза той най-накрая. — Ако се появят съобщения за животни, ще ви помогна.

— Чудесно! — възкликна Левин. — Точно това исках да чуя.

Излязоха навън, на ослепителното слънце. Малкълм и Сара се отправиха към очукания му форд, а Левин се метна в яркочервено ферари. Махна им весело и потегли с рев.

— Мислиш ли, че такова нещо може да се случи? — попита Сара Хардинг. — Че… че такива животни наистина могат да се появят?

— Няма да се появят — отговори Малкълм. — Сигурен съм в това.

— В гласа ти долавям надежда.

Той поклати глава, качи се непохватно в колата и промуши болния си крак под волана. Сара седна до него. Той мушна ключа в стартера, запали мотора и подкара към института.

На следващия ден Сара Хардинг се върна в Африка. През идните осемнайсет месеца тя имаше възможност да следи как върви подготовката на Левин, защото той ѝ се обаждаше, за да иска нейното мнение по най-различни въпроси — за гумите на джиповете, за най-добрите упойващи вещества, които се използват при дивите животни, и така нататък. От време на време ѝ се обаждаше и Док Торн. Струваше ѝ се изнервен.

Малкълм не ѝ се обади, макар че получи от него картичка за рождения си ден. „Честит рожден ден — бе надраскал на гърба. — Радвай се, че си далеч от този тип. Ще ме вкара в лудницата.“