Изгубеният свят

Форми с аберации

В гаснещата светлина на следобеда хеликоптерът се плъзгаше над очертанията на бреговата линия, над мястото, където гъстата джунгла се срещаше с водата. Бяха прелетели над последните рибарски селища преди десет минути. Сега отдолу се виждаше само непроходима костариканска джунгла, блата и цели мили пусти пясъци. Марти Гутиерес седеше до пилота и наблюдаваше брега през стъклото. По тези места нямаше дори пътища — поне той не виждаше такива.

Гутиерес беше спокоен по нрав трийсет и шест годишен американец с брада, биолог, който живееше в Коста Рика от осем години. Бе дошъл, за да изучава туканите в джунглата, но впоследствие бе останал като консултант към биологическия резерват Карара, националния парк на север. Включи микрофона за свръзка и попита пилота:

— Още колко?

— Пет минути, сеньор Гутиерес.

Гутиерес се обърна назад и каза:

— Още малко.

Но високият мъж, който се бе свил на задната седалка на хеликоптера, не реагира и дори не показа дали е разбрал, че му говорят. Седеше, опрял брадичка на юмруците си и долепил смръщено лице в стъклото.

Ричард Левин носеше избелели от слънцето зелени дрехи, а на главата му беше нахлупена шапка с широка периферия. На врата му висеше олющен бинокъл. Неугледният вид не му пречеше да изглежда съсредоточен. Лицето му беше напрегнато и сериозно.

— Какво е това място? — попита.

— Нарича се Рохас.

— Значи сме на юг?

— Да. На около петдесет мили от границата с Панама.

Левин се взря в джунглата.

— Не виждам никакви пътища. Как е било намерено това нещо?

— Двама души с палатка. Дошли са с лодка и са направили лагер на брега.

— Кога е станало?

— Вчера. Зърнали го и хукнали презглава.

Левин кимна. Както бе подпрял глава с дългите си ръце, приличаше на насекомото богомолка. Това беше прякорът му в университета — отчасти заради външния му вид, отчасти заради склонността му да отхапва главата на всеки, който не е съгласен с него.

— Идвали ли сте друг път в Коста Рика? — попита Гутиерес.

— Не. Първица ми е — отвърна Левин и махна с ръка, за да покаже, че не иска да го занимават с празни приказки.

Гутиерес се усмихна. След толкова много години Левин си оставаше непроменен. Все още беше един от най-способните и досадни учени. Двамата следваха заедно в Йейл, после Левин се бе отказал от доктората, за да защити степен в областта на сравнителната зоология. Тогава обяви, че не се интересува от практическата работа, с която се занимаваше Гутиерес, Беше я нарекъл „събиране на папагалски курешки от целия свят“.

Истината бе, че Левин — умен и упорит — имаше влечение по миналото, по света, който отдавна не съществуваше. Учеше непрекъснато, до полудяване. Славеше се с невероятната си памет, с арогантността си, с острия си език и неприкритото удоволствие, което изпитваше, посочвайки грешките на своите колеги. Един от тях бе казал: „Левин никога не забравя, но и никога не позволява ти да забравиш.“

Практиците не обичаха Левин и той им отвръщаше със същото. В душата си беше човек на подробностите, класификатор на животински видове и се чувстваше най-добре, когато работеше над музейните сбирки, когато уточняваше принадлежността на видовете или преподреждаше скелети. Не му допадаха прахолякът и неудобствата на полевата работа. Ако можеше да избира, Левин никога не би излязъл от музея, но се бе родил във времето на най-големите открития в палеонтологията. През последните двайсет години броят на известните видове динозаври се беше удвоил, а на всеки седем седмици биваше описван по един нов вид. Репутацията му го принуждаваше да пътува по целия свят, за да изучава находките и да дава експертното си мнение на специалисти, които не искаха да признаят, че се нуждаят от него.

— Откъде идваш? — попита го Гутиерес.

— От Монголия. Бях в пустинята Гоби, на три часа от Улан Батор.

— О! И какво имаше там?

— Джон Рокстън беше открил нещо. Част от скелет на велоцираптор според него. Искаше да му хвърля едно око.

— И?

Левин сви рамене.

— Рокстън никога не е познавал костите. Той ентусиазирано набира средства, но когато наистина открие нещо, не знае какво да прави.

— Каза ли му ги?

— Защо не? Това е истината.

— А скелетът?

— Изобщо не беше на раптор — отвърна Левин. — Костите бяха твърде дълги и твърде леки, черепът… небцето прекалено дебело, очните кухини съвсем други и така нататък. Мисля, че е открил някакъв подвид на Troodon, макар и да не съм съвсем сигурен.

— Troodon?

— Неголям хищник от триаския период2, дълъг около два метра от носа до края на опашката. Съвсем обикновен теропод, при това не особено интересен екземпляр. Все пак имаше отпечатък от кожата. Само по себе си това не е рядкост. Открити са десетки такива, главно от Hadrosauridae, но този беше по-различен. Кожата имаше някои характеристики, които не бях подозирал, че съществуват.

— Сеньори — прекъсна ги пилотът. — Заливът Хуан Фернандес е пред нас.

— Най-напред да направим една обиколка — предложи Левин.

Вгледа се през стъклото с напрегнато лице и забрави разговора.

Летяха над джунгла, която се простираше чак до хоризонта. Хеликоптерът се спусна и полетя над плажната ивица.

— Ето го — обади се Гутиерес и посочи с ръка.

Бреговата линия беше извита дъговидно, пуста и бяла. Не се мяркаше жива душа. В южния ѝ край видяха някаква кафеникава маса, която от въздуха приличаше на камък или на голяма купчина водорасли. Имаше неправилна форма и беше дълга около два метра. Наоколо се виждаха множество стъпки.

— Кой е бил тук? — попита Левин и въздъхна.

— От Министерството на здравеопазването.

— Направиха ли нещо? Пипаха ли го?

— Не знам — отговори Гутиерес.

— Министерството на здравеопазването — промърмори Левин и поклати глава. — Какво им разбират главите! Не трябваше да ги пускаш, Марти.

— Слушай, не аз управлявам тази държава. Направих каквото можах. Искаха да го унищожат и ако не им бях попречил, щяха да го направят. Бъди доволен, че склониха да изчакат пристигането ти. Не знам още колко ще искат да чакат.

— Тогава нека започнем! — заяви Левин и натисна копчето на микрофона си. — Да се спускаме. Скоро ще се стъмни. Искам да видя това нещо веднага.

Ричард Левин изтича по пясъка към тъмната маса. Бинокълът му подскачаше върху гърдите. Почувства миризмата на разложение отдалеч и започна да систематизира първите си впечатления. Трупът бе полузаровен в пясъка, заобиколен от гъст облак мухи. Кожата бе подута от газове и това затрудняваше разпознаването.

Спря на няколко метра от съществото и извади фотоапарата си. Пилотът на хеликоптера изтича до него веднага и дръпна ръката му надолу.

— No permitido.

— Какво?

— Съжалявам, сеньор. Забранено е да се снима.

— Защо, по дяволите? — попита Левин. Обърна се към Гутиерес, който тичаше по пясъка към тях. — Марти, защо е забранено да се снима? Това може да се окаже важно…

— Забранено е — повтори пилотът и измъкна апарата от ръцете на Левин.

— Марти, това е безумие!

— Просто продължете огледа си — каза Гутиерес и заговори на пилота на испански. Той отговори рязко и ядосано, заразмахва ръце.

Левин се вгледа в тях за момент и се обърна. По дяволите всичко това, помисли си той. Биха могли да спорят цяла вечност. Забърза напред, като дишаше през устата. С приближаването миризмата ставаше все по-силна. Макар и трупът да бе голям, забеляза, че наоколо няма птици, плъхове или други лешоядни животни. Имаше само мухи — бяха накацали толкова гъсто, че скриваха кожата и силуета на мъртвото животно.

Въпреки всичко обаче си личеше, че е едро — колкото кон или крава, преди подуването да го е уголемило още повече. Сухата кожа, пропукана от слънцето, се бе надигнала нагоре, а отдолу се откриваше пласт жълта подкожна тлъстина.

Ами как вонеше! Левин направи гримаса. Насили се да пристъпи още по-близо и насочи цялото си внимание към животното.

Макар и да беше колкото крава, ясно бе, че не е бозайник. Нямаше козина. Изглеждаше, че цветът на кожата му първоначално е бил зелен, с остатъци от по-тъмни ивици. Повърхността на епидермиса беше покрита с многоъгълни издутини, различни по размери, и напомняше кожа на гущер. Надолу, по корема, издутините бяха по-малки и не така отчетливи. По врата, раменете и ставите личаха големи кожни гънки — отново като при гущер.

Но трупът беше внушителен. Левин прецени, че животното тежи около сто килограма, около двеста и двайсет паунда. Никъде по света нямаше толкова големи гущери освен индонезийските дракони комодо. Varanus komodoensis бяха триметрови, едри колкото крокодил хищници, хранещи се с кози и прасета, а понякога и с хора. Никъде в Новия свят обаче нямаше варани. Разбира се, би могло да се допусне, че това тук е от вида Iguanidae. Игуани имаше в цяла Южна Америка, а морските достигаха значителни размери. Въпреки това този труп би бил рекордно голям и за тях.

Левин бавно обиколи трупа и застана в предния му край.

Не, помисли си той, не е гущер. Тялото лежеше на лявата страна, десните му ребра бяха обърнати към небето. Беше затънало в пясъка почти до половината. Редицата издутини по продължение на гръбначния стълб бяха само на няколко сантиметра над пясъка. Дългата шия беше извита, главата — скрита под туловището подобно на глава на патица, заровена под перушината. Левин забеляза един от предните крайници — изглеждаше малък и слаб, полузаровен в пясъка. Щеше да го изрови и да го погледне, но искаше да направи снимки, преди да е променил каквото и да било.

Всъщност колкото повече наблюдаваше трупа, толкова повече се задълбочаваше убеждението му, че трябва да продължи. Защото едно беше ясно — това беше много рядко и може би дори неизвестно животно. Левин се изпълни едновременно с възбуда и предпазливост. Ако това откритие се окажеше толкова важно, колкото започваше да си мисли, трябваше да го документира както трябва.

Малко по-нататък по плажа Гутиерес все още крещеше на пилота, който не преставаше упорито да клати глава. Тези бюрократи от банановите републики, помисли си Левин. Защо да не снима? Това не би навредило на никого и беше много важно да се документират промените в състоянието на съществото.

Чу боботене и вдигна глава. По пясъка се плъзгаше тъмната сянка на още един хеликоптер — бял като линейка, а от едната му страна изпъкваха червени букви. Не успя да ги разчете в блясъка на залязващото слънце.

Обърна се отново към трупа и забеляза, че задният му крак е силен и мускулест, много различен от предния. Така би било при същество, ходещо изправено на яки задни крайници. Разбира се, има немалко гущери, които се изправят, но никой от тях не е толкова голям. Всъщност докато Левин се вглеждаше във формата на туловището, все повече се убеждаваше, че не е на гущер.

Забърза, защото светлината отслабваше, а го чакаше много работа. Както при всеки подобен случай, трябваше да даде отговор на два еднакво важни въпроса. Първо, що за животно е това и, второ, как е умряло?

Застана до бедрото и видя спукания епидермис — несъмнено заради натрупването на газове. Когато обаче се вгледа, си даде сметка, че всъщност това е дълбок разрез, преминаващ през подкожната тлъстина и достигащ чак до червените мускули и белите кости отдолу. Престана да обръща внимание на вонята и на белите червеи, с които гъмжеше откритата от срязването тъкан, защото осъзна, че…

— Съжалявам за това — каза Гутиерес, който се бе приближил, — но пилотът е непреклонен.

Пилотът следваше Гутиерес нервно. Застана встрани. Наблюдаваше внимателно.

— Марти — обади се Левин, — наистина трябва да направя няколко снимки.

— Боя се, че е невъзможно — поклати глава Гутиерес и сви рамене.

— Важно е, Марти.

— Съжалявам. Направих всичко, което бе по силите ми.

Белият хеликоптер кацна малко по-надолу на пясъка и боботенето утихна. От утробата му заизлизаха мъже с униформи.

— Марти, какво мислиш, че е това животно?

— Мога само да предполагам — отвърна Гутиерес. — Ако съдя по размерите, бих го нарекъл неидентифицирана игуана. Разбира се, то е много голямо и не обитава Коста Рика. Вероятно е дошло от Галапагос или от някой от…

— Не, Марти — прекъсна го Левин. — Не е игуана.

— Преди да продължиш — каза Гутиерес и хвърли поглед към пилота, — трябва да знаеш, струва ми се, че в този район и преди са се появявали някои неизвестни гущери. Никой не може да го обясни задоволително. Може би е следствие от изсичането на джунглите, може би нещо друго. Така или иначе изникват нови видове. Преди няколко години започнах да виждам неидентифицирани…

— Марти, това не е никакъв гущер.

Гутиерес примигна.

— Какво говориш! Разбира се, че е гущер.

— Не мисля — поклати глава Левин.

— Сигурно си се заблудил заради размера му — каза Гутиерес. — Истината е, че тук, в Коста Рика, понякога се натъкваме на подобни анормални форми…

— Марти, никога не се заблуждавам — прекъсна го Левин хладно.

— Добре, естествено, не исках да помислиш, че…

— Аз пък ти казвам, че не е гущер.

— Съжалявам — Гутиерес поклати глава. — Не мога да се съглася.

Слезлите от хеликоптера мъже се бяха скупчили на едно място и си поставяха бели хирургически маски.

— Не искам от теб да се съгласиш — каза Левин и се обърна към трупа. — Можем да поставим диагнозата много лесно. Трябва само да изровим главата или пък който и да било от крайниците. Това бедро, например, което, струва ми се…

Млъкна и се приближи. Вгледа се в задната част на бедрото.

— Какво има? — попита Гутиерес.

— Дай ми ножа си.

— Защо?

— Просто ми го дай.

Гутиерес измъкна сгъваемия си нож и пъхна дръжката му в протегнатата длан на Левин, който не отместваше поглед от трупа.

— Мисля, че това ще ти се стори интересно.

— Кое?

— Точно зад задната дермална линия има…

Изведнъж чуха крясъци и вдигнаха очи. Мъжете от хеликоптера тичаха по пясъка към тях. На гърбовете си носеха резервоари, крещяха на испански.

— Какво викат? — попита Левин и се намръщи.

Гутиерес въздъхна.

— Да се отдръпнем.

— Кажи им, че имаме работа — отвърна Левин и отново се наведе над трупа.

Мъжете обаче продължаваха да крещят. Изведнъж виковете им се превърнаха в рев и Левин видя как огнепръскачките припламват и големите огнени езици бумтят на вечерната светлина. Изтича от другата страна на трупа и се развика:

— Не! Не!

Но мъжете не му обърнаха никакво внимание.

— Недейте, това е безценно… — изкрещя Левин.

Първият от униформените го сграбчи и грубо го събори на пясъка.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Левин и се изправи с мъка на крака. Но беше късно — пламъците вече достигаха до трупа, кожата почерняваше, натрупаният в подкожните мехури метан се възпламеняваше със синкав пукот. Към небето се заиздига гъст дим.

— Спрете! Престанете! — Левин се обърна към Гутиерес, — Накарай ги да спрат!

Но Гутиерес не помръдваше, вторачен в трупа. Обгърнат от пламъците, торсът запращя, тлъстината потече разтопена, после, когато кожата прогоря, се показаха черните, плоски ребра на скелета. Торсът се усука и изведнъж шията на животното изскочи нагоре, обгърната от огъня. Левин видя дългата заострена муцуна, редовете остри, хищнически зъби, кухините на очите — всичко това пламнало като някакъв средновековен дракон, изпускащ огън към небето.

Сан Хосе

Левин седеше в бара на летището на Сан Хосе и на чаша бира очакваше самолета, който щеше да го върне в Щатите. Край малката масичка до него се бе настанил Гутиерес. През последните няколко минути двамата мълчаха неловко. Гутиерес гледаше раницата на Левин, оставена на пода до краката му. Беше от специална зелена материя, с много външни джобове, за да побира електронната апаратура.

— Хубава раница — отбеляза най-накрая Гутиерес. — Откъде я намери? Прилича на алпинистка.

— Такава е — отговори Левин и отпи от бирата си.

— Бива си я — поклати глава Гутиерес и пак я погледна. — Какво носиш в горния джоб? Сателитен телефон? И то „Джи Ес Ем“? Боже мой! Какво ли няма да измислят! Страхотно. Сигурно ти е струвало цяло…

— Марти — прекъсна го Левин нетърпеливо. — Зарежи тези глупости. Ще ми кажеш ли или не?

— Какво да ти кажа?

— Искам да знам какво, по дяволите, става тук!

— Ричард, слушай, съжалявам, ако…

— Стига! — прекъсна го Левин отново. — Онова на брега беше много важна находка и я унищожиха. Не мога да разбера защо го позволи.

Гутиерес въздъхна. Хвърли поглед към туристите около другите маси и отвърна:

— Това трябва да остане между нас, съгласен?

— Добре.

— Става дума за голям проблем тук.

— Какъв?

— На този бряг се появяват… хм… форми с аберации… твърде често. Продължава вече няколко години.

— Форми с аберации? — повтори Левин и поклати глава удивен.

— Така гласи официалното название на тези находки. Никой от правителството не желае да каже нещо по-конкретно. Започна преди около пет години. Горе, в планините, бяха открити няколко животни, недалеч от една ферма, в която изпробваха нови сортове соя.

— Соя — повтори Левин.

Гутиерес кимна.

— Очевидно тези животни имат слабост към зърнените култури и към някои треви. Предполага се, че имат остра нужда от аминокиселината лизин. Никой обаче не знае със сигурност. Може би просто обичат да ядат някои растения…

— Марти — каза Левин, — не ме интересува дали обичат трева или бира с чипс. Единственият важен въпрос е откъде са дошли!

— Никой не знае — отвърна Гутиерес.

Левин остави последното без коментар, за момента.

— И какво стана с другите животни?

— Всички бяха унищожени. Доколкото знам, години след това не е било намирано нищо подобно. Сега, изглежда, всичко започва отново. Миналата година открихме останките на още четири животни, плюс това, което видя сам.

— И какво беше направено по този повод?

— Формите… хм… с аберации винаги бяха унищожавани. Видя как става. Още от самото начало властите взеха всички възможни мерки никой да не научи за това. Преди няколко години американски журналисти писаха, че нещо на острова Исла Нублар не било наред. Менендес покани група техни колеги на обиколка из острова… и ги заведе на друг остров. Така и не разбраха. Такива работи. Искам да кажа… властите гледат много сериозно на всичко това.

— Защо?

— Безпокоят се.

— Безпокоят се? Защо трябва да се безпокоят заради…

Гутиерес вдигна ръка, намести се на стола си, приближи се.

— Заради болестите, Ричард.

— Болести?

— Да. Коста Рика има една от най-добрите здравни системи в целия свят. Епидемиолозите са се натъкнали на някакъв странен енцефалит, който, изглежда, зачестява особено по крайбрежието.

— Енцефалит? Какъв? Вирусен?

Гутиерес поклати глава.

— Не е открит причинителят.

— Марти…

— Ричард, казвам ти… Никой не знае. Не вирус, защото титрите с антитела не се покачват, а диференциалите на белите кръвни клетки не се променят. Не е бактериален, защото не е изолирано нищо в хранителна среда. Пълна мистерия. Епидемиолозите знаят единствено, че засяга предимно фермерите в селските райони, хората, чието съществуване е свързано с животни, с добитък. Болестта е истински енцефалит… страхотно главоболие, объркване на мисълта, треска, бълнуване…

— Смъртност?

— Засега болестта, изглежда, се самоограничава, трае до около три седмици. Все едно, властите са разтревожени. Страната зависи от туризма, Ричард. Никой не желае слухове за неизвестни болести.

— Значи смятат, че енцефалитът има нещо общо с тези… форми с аберации, така ли?

Гутиерес сви рамене.

— Гущерите пренасят немалко вирусни инфекции, така че не е изключено да има връзка.

— Нали каза, че заболяването не е вирусно?

— Каквото и да е. Смятат, че има връзка.

— Това е още една причина да се разбере откъде са се взели тези гущери — отбеляза Левин. — Не се съмнявам, че са търсили…

— Търсили? — Гутиерес се засмя. — Разбира се, че търсиха. Преровиха цялата страна сантиметър по сантиметър и не един път. Изпращаха десетки екипи… аз самият водих няколко. Наблюдаваха от въздуха. Летяха над джунглата, над близките острови. Това само по себе си не е малко. Има доста острови, особено край западното крайбрежие. Дявол да го вземе, претърсиха дори онези, които са частно притежание.

— Има ли частни острови? — попита Левин.

— Няколко. Три или четири. Като Исла Нублар… беше отстъпен на лизинг на американска компания… „ИнДжен“… години наред.

— Но ти каза, че Исла Нублар е бил претърсен.

— Щателно. Нищо не откриха.

— А другите?

— Ами… чакай да помисля… — отговори Гутиерес и започна да отброява на пръсти. — Исла Таламанка, край източното крайбрежие. Там има клуб на медиците. После е Сорна, при западния бряг. Даден е на лизинг на германска минна компания. Морасан на север е собственост на богато костариканско семейство. Може би имаше още един, но не помня.

— И до какво доведоха издирванията?

— До нищо — отвърна Гутиерес. — До абсолютно нищо. Предполага се, че животните идват от някакво място дълбоко навътре в джунглата. Затова все още не са успели да го открият.

— В такъв случай им пожелавам късмет — изсумтя Левин.

— Така е — кимна Гутиерес. — Джунглата е чудесно място за укриване. Можеш да минеш на десет метра от някое голямо животно и въобще да не го видиш. Дори и най-чувствителните прибори не са от голяма полза, защото трябва да проникнат през няколко пласта — облаците, листната маса на дърветата, ниската растителност. Това просто няма как да се заобиколи. В джунглата може да се потули всичко. Така или иначе — продължи той, — властите се безпокоят. А и те не са единствените, които се интересуват от проблема.

Левин вдигна рязко глава.

— Така ли?

— Да. Поради някаква причина тези животни будят голям интерес.

— Що за интерес е това? — попита Левин колкото е възможно по-безразлично.

— Миналата есен дадоха разрешително на група ботаници от Бъркли да изследват джунглата от въздуха в централните хълмисти райони. Изследването бе започнало от около месец, когато се разрази скандал… неплатена сметка за авиационно гориво или нещо такова. Така или иначе един чиновник от Сан Хосе се обади в Бъркли, за да се оплаче. От Бъркли отговориха, че не знаят нищо за такъв изследователски екип. Междувременно онези бяха напуснали страната.

— Значи никой не знае кои всъщност са били те.

— Никой. След това миналата зима двама геолози от Швейцария дойдоха, за да вземат газови проби от островите край брега. Обясниха, че изследвали вулканичната активност в Централна Америка. Всичките тези острови са вулканични, а някои от тях все още са действащи. В една или друга степен, така че обяснението не изглеждаше нелогично. Оказа се обаче, че геолозите всъщност работели за американската фирма „Биосин“, която се занимавала с генетика, и те търсели по островите големи животни.

— Как си обясняваш този интерес на биотехнологична компания? — попита Левин. — Струва ми се безсмислено.

— Може би… на теб и на мен — отвърна Гутиерес. — Но „Биосин“ има особено лоша репутация. Шеф на изследователския отдел там е един човек на име Луис Доджсън.

— О, да — кимна Левин. — Знам го. Той проведе изпитанията на онази ваксина срещу бяс в Чили преди няколко години. Тогава поставиха селяните в контакт с болестта, без да им кажат, че го правят.

— Същият. Започна и пробни продажби на генетично създадени картофи в супермаркетите, без да обясни на никого, че са променени. Няколко деца получиха лека диария, едно-две постъпиха в болница. След това се наложи компанията да наеме Джордж Бейзълтън, за да спасява репутацията ѝ.

— Изглежда всички наемат Бейзълтън — отбеляза Левин.

Гутиерес сви рамене.

— В наши дни университетските професори с големи имена дават консултации. Това е част от сделката. Бейзълтън е виден професор по биология. Компанията е имала нужда от такъв известен учен, за да изчисти мръсотията, предизвикана от навика на Доджсън да нарушава законите. Тя има платени служители по целия свят. Краде изследванията на други фирми. Изцяло. Казват, че „Биосин“ е единствената занимаваща се с генетика фирма, в която работят повече адвокати, отколкото учени.

— А защо е този интерес към Коста Рика? — попита Левин.

Гутиерес сви рамене.

— Не знам, но напоследък отношението към изследователската работа се промени, Ричард. Тук това се вижда особено добре. Коста Рика притежава една от най-богатите екологични системи на света. Половин милион видове в дванайсет ясно очертани природни хабитата. Тук са представени пет процента от всички видове на планетата. Страната е център на биологически изследвания от години и мога да ти кажа, че нещата се промениха. Някога хората, които идваха тук, бяха учени, посветили се на делото си, които искаха да разберат едно или друго заради самото познание… маймуни, насекоми, растителност. Онези хора се занимаваха с подобни неща, защото те не им бяха безразлични. Със сигурност не очакваха да забогатеят от работата си. Сега обаче почти всичко в тази област на науката се смята за потенциален източник на пари. Никой не знае от какво ще бъде извлечено поредното лекарство и фармацевтичните компании финансират всякакви изследвания. Може би в някое птиче яйце има протеин, който го прави водоустойчиво. Може би някой паяк произвежда пептид, който предотвратява съсирването на кръвта. Може би листата на не знам коя папрат съдържат болкоуспокояващо вещество. Отношението към изследователската работа се променя доста често. Хората вече не изучават естествения свят, а го експлоатират. Имат манталитета на мародери. Всяко ново или непознато нещо предизвиква интерес, защото може да се окаже ценно. И да донесе богатство.

Гутиерес пресуши бирата си.

— Светът — продължи той — се е обърнал нагоре с краката. Истината е, че много хора искат да знаят какво представляват тези анормални животни и откъде са дошли.

По високоговорителите обявиха полета на Левин. Двамата станаха и Гутиерес попита:

— Нали ще запазиш това за себе си? Имам предвид видяното днес.

— Ако трябва да съм честен докрай — отвърна Левин, — не знам какво видях днес. Би могло да е всичко.

Гутиерес се засмя.

— Желая ти успешен полет, Ричард.

— Пази се, Марти.

Отпътуване

Левин намести раницата на гърба си и пое към чакалнята за заминаващи пътници. Обърна се, за да махне за довиждане на Гутиерес, но приятелят му вече бе излязъл навън и се опитваше да спре такси. Левин сви рамене и пак се обърна.

Точно пред него бяха гишетата на митницата, пред които се редяха хора, очакващи да сложат печати в паспортите им. За неговия полет — нощен, за Сан Франциско, с дълъг престой в Мексико сити — нямаше много кандидати. Реши, че има време да се обади в офиса си, за да предупреди Линда, секретарката, че се прибира. Може би трябваше да се обади и на Малкълм. Огледа се и видя цял ред телефонни автомати за международни разговори, но явно бяха малко и до един — заети. Май беше по-добре да използва сателитния апарат в раницата. Свали я от гърба си и помисли, че може би…

Спря и се намръщи.

Погледна назад, към телефоните. В момента ги използваха четирима души. Най-напред видя руса жена с къси панталони и фланелка, която говореше, вдигнала на ръце загоряло от слънцето дете. Човекът до нея беше брадат мъж с яке за сафари, който непрекъснато поглеждаше към златния си „Ролекс“. Пред следващия автомат стоеше възрастна жена, която говореше на испански, докато двамата ѝ възмъжали синове я гледаха съсредоточено и кимаха.

Последният беше пилотът на хеликоптера. Без униформа, по риза с къси ръкави и с вратовръзка. Обърнал се бе към стената, прегърбен.

Левин се съсредоточи и чу, че пилотът говори на английски. Наведе се, уж за да оправи ремъците на раницата, и продължи да слуша. Пилотът бе все така с гръб към него.

— Не, не, професоре — чу го да казва. — Не е така. Не. — Последва пауза. — Не. Казвам ви, не. Съжалявам, професор Бейзълтън, но това не се знае. Остров е, ала кой точно… Трябва да почакаме още… Не, заминава тази вечер. Не, според мен не знае нищо. Няма снимки. Не. Разбирам. Адиос.

Левин наведе бързо глава, защото пилотът се запъти към служебния изход в другия край на залата.

„Какво, по дяволите, беше това?“ — помисли си.

Остров е, ала кой точно…

Откъде знаеха, че е остров? Самият Левин все още не беше сигурен в това. А беше размишлявал денонощно върху находките, бе се опитвал да подреди мозайката. Откъде се бяха взели? Защо се случваше това?

Сви зад ъгъла, за да се скрие от погледите, и извади малкия сателитен телефон. Бързо набра номер в Сан Франциско.

Свърза се веднага. Последваха звън, писукане и електронен глас, който каза: „Моля, дайте кода за достъп.“

Левин набра шестцифрения номер.

Отново писукане. Електронният глас нареди: „Оставете своето съобщение.“

— Обаждам се заради резултатите от пътуването. Един екземпляр, в недобро състояние. Зона ББ-17 на картата. Това е далеч на юг, което потвърждава всичките ни хипотези. Не успях да го идентифицирам точно, защото го изгориха, но предполагам, че е орнитолест. Както знаеш, това животно не е в списъка… много забележителна находка.

Озърна се, но беше сам, никой не му обръщаше внимание.

— Нещо повече, странично имаше дълбок разрез, което ме безпокои. — Поколеба се, защото не искаше да каже нищо излишно. — Изпращам проба, която изисква внимателен анализ. Мисля, че и други хора проявяват интерес. Така или иначе това, което става тук, е нещо ново, Иън. Не е имало никакви екземпляри повече от година, сега се появяват пак. Става нещо необичайно и ние нямаме понятие какво е то.

Или? Левин се замисли. Прекъсна линията, изключи апарата и го прибра във външния джоб на раницата. Може би знаем повече, отколкото си даваме сметка. Погледна невесело към изхода. Беше време да се отправя към самолета.

Пало Алто

В два часа през нощта Ед Джеймс спря на почти празния паркинг пред „Мери Колиндър“ на Картър Роуд. Черното БМВ вече беше там, паркирано близо до входа. Зад стъклата се виждаше Доджсън, разположил се в едно от сепаретата, намръщен. Доджсън никога не беше в добро настроение. В момента разговаряше с едрия мъж, седнал до него, и поглеждаше часовника си. Едрият мъж беше Бейзълтън. Професорът, който се бе появил по телевизията. Джеймс винаги изпитваше облекчение, когато присъстваше и Бейзълтън. От Доджсън го побиваха тръпки. Беше трудно да си представиш, че Бейзълтън би могъл да се замеси в нещо тъмно.

Джеймс угаси двигателя и намести огледалото за обратно виждане, за да може да закопчае яката на ризата си и да оправи вратовръзката. Погледна лицето си — небръснат, уморен мъж с двудневна брада. „Какво от това?“, помисли си. Защо да не изглежда уморен? В края на краищата нима не беше посред нощ?

Доджсън винаги уреждаше срещите си посред нощ и винаги в същия проклет ресторант на Мери Колиндър. Джеймс не можеше да разбере защо — имаше много неща, които не разбираше.

Взе големия книжен плик, слезе от колата и затръшна вратата. Отправи се към входа, клатейки глава. Доджсън му плащаше по петстотин долара на ден от седмици, за да следва група учени. В началото бе предположил, че става дума за някакъв индустриален шпионаж, но никой от тези учени не се занимаваше с промишлено производство — заемаха университетски постове, при това в доста тъпи области. Като палеоботаничката Сатлър, чиято специалност беше прашецът на праисторическите растения. Джеймс бе присъствал на една от лекциите ѝ в Бъркли и едва бе успял да остане буден. Диапозитив след диапозитив с някакви бели топчета, които напомняха валма памук, докато тя дрънкаше за ъгли на свързване на полизахариди и не знам си още какво. Истинска скука.

Със сигурност не си струва петстотин долара на ден, мислеше си той. Влезе вътре, примигна от светлината и отиде до сепарето. Седна, кимна на Доджсън и Бейзълтън, вдигна ръка, за да поръча на келнерката кафе.

Доджсън го изгледа ядосано.

— Нямам на разположение цяла нощ — каза той. — Да започваме.

— Добре — кимна Джеймс и свали ръката си. — Разбира се. — Отвори плика и започна да вади отвътре листата и снимките и да обяснява: — Алън Грант. Палеонтолог от щатския университет на Монтана. В момента е в отпуск и чете лекции в Париж за последните намерени останки от динозаври. Изглежда има някои нови идеи за това, че тиранозаврите са били лешоядни и че…

— Няма значение — прекъсна го Доджсън. — Продължавай.

— Елън Сатлър Реймън — кимна Джеймс и бутна снимката напред. — Ботаничка. Имала е връзка с Грант, но сега е омъжена за физик от Бъркли и има малки деца, син и дъщеря. Чете лекции на половин работен ден в Бъркли и прекарва остатъка от времето у дома, защото…

— Продължавай, продължавай.

— Добре. Повечето от останалите са починали. Доналд Дженаро, адвокат… умрял от дизентерия по време на командировка. Денис Недри от „Интегрейтид Компютър Системс“… също покойник. Джон Хамънд, основателят на „Интернешънъл Дженетик Текнолоджис“… умрял по време на посещение в изследователския център на компанията в Коста Рика. Бил е с внуците си. Сега хлапетата живеят с майка си на изток и…

— Някой опитвал ли е да се свърже с тях? Който и да било от „ИнДжен“?

— Не, не е имало контакти. Момчето постъпи в колеж, а момичето ходи на училище. След смъртта на Хамънд „ИнДжен“ поиска защита съгласно единайсета глава. Делото все още не е приключило. Най-накрая разпродават активите. Всъщност това започна преди две седмици.

— Зона Б влиза ли в разпродажбата? — обади се Бейзълтън за първи път.

Джеймс го изгледа озадачено.

— Зона Б?

— Да. Някой споменавал ли ти е за зона Б?

— Не, за първи път чувам. Какво е това?

— Ако чуеш каквото и да било за зона Б, искаме да ни го кажеш.

Доджсън, седнал до Бейзълтън, прегледа снимките и данните, после ги хвърли нетърпеливо настрана. Вдигна очи към Джеймс и попита:

— Какво друго научи?

— Това е всичко, доктор Доджсън.

— Всичко? Ами Малкълм? Ами Левин? Все още ли са приятели?

Джеймс погледна записките си.

— Не съм сигурен.

Бейзълтън се намръщи.

— Не си сигурен? Как така не си сигурен!?

— Малкълм се срещна с Левин в института на Санта Фе — отвърна Джеймс. — Преда две години прекараха там известно време заедно. Напоследък обаче Малкълм не е ходил в Санта Фе. В момента е извънщатен лектор в Биологическия факултет в Бъркли. Преподава математически модели на еволюцията. И изглежда не поддържа контакти с Левин.

— Скарали са се?

— Може би. Казаха ми, че имали несъгласия относно експедицията на Левин.

— Каква експедиция? — попита Доджсън и се наклони напред.

— Левин планира някаква експедиция от години. Поръчал е специални превозни средства от фирма, наречена „Мобайл Фийлд Системс“. Това е малко предприятие в Удсайд, управлявано от човек на име Джак Торн. Торн оборудва джипове и камиони за изследователи, които работят при полеви условия. Учените от Африка, Сичуан или Чили се кълнат в тях.

— Малкълм знае ли за тази експедиция?

— Безсъмнено. От време на време ходи при Торн. Горе-долу веднъж месечно. Разбира се, Левин е там почти всеки ден. Така попадна в затвора.

— В затвора? — учуди се Бейзълтън.

— Аха — отговори Джеймс и погледна записките си. — Един момент. На десети февруари Левин е арестуван за шофиране със сто и двайсет при ограничение петнайсет. Точно пред училището на Удсайд. Съдията прибра ферарито му, взе му книжката и го осъди на общественополезен труд. Всъщност принуди го да води часове в училището.

Бейзълтън се усмихна.

— Ричард Левин, преподавател в училище. Бих искал да го видя с очите си.

— Беше доста съвестен. Разбира се, той и без това прекарваше известно време в Удсайд заради Торн. Тоест докато не напусна страната.

— Кога напусна страната? — попита Доджсън.

— Преди два дни. Замина за Коста Рика. За кратко. Трябваше да се върне рано тази сутрин.

— Къде е сега?

— Не знам. И, хм, боя се, че няма да е лесно да разбера.

— Защо?

Джеймс се поколеба, прокашля се.

— Защото беше в списъка на пътниците за полета от Коста Рика, но го нямаше в самолета при кацането. Моят човек в Коста Рика ми докладва, че е напуснал хотела в Сан Хосе преди полета и не се е връщал повече. Не е заминал от града с друг полет, така че за момента Ричард Левин е в неизвестност.

Последва дълга тишина. Доджсън се облегна на стола си и затананика през зъби. Погледна към Бейзълтън, който поклати глава. Доджсън събра листата от масата и внимателно ги подреди на купчина, после ги мушна в плика и го подаде на Джеймс.

— А сега ме изслушай, тъп кучи сине — рече той. — От теб искам само едно нещо. Много е просто. Слушаш ли ме?

Джеймс преглътна.

— Слушам.

Доджсън се наведе напред.

— Намери го — каза.

Бъркли

Малкълм, седнал в претрупания си кабинет, вдигна очи към своята асистентка Бевърли, която влезе при него. Следваше я човек от „Ди Ейч Ел“. Носеше малък пакет.

— Съжалявам, че ви безпокоя, доктор Малкълм, но трябва да подпишете разписката… Това е материалът от Коста Рика.

Малкълм се изправи и заобиколи бюрото. Не посегна към бастуна. През последните седмици упорито се опитваше да ходи без него. Все още изпитваше болки в крака, но бе решен да се справи. Дори рехабилитаторката му, вечно веселата Синди, отбеляза по този повод: „Охо! След всичките тези години най-после ви виждам мотивиран, доктор Малкълм. Какво се е случило?“ „Нищо — отговорим той. — Не бих могъл да разчитам на бастуна вечно, нали?“

Истината обаче беше доста по-различна. Неизчерпаемият ентусиазъм на Левин във връзка с хипотезата му за изгубения свят и възбудените му телефонни обаждания по всяко време на денонощието го бяха накарали да промени възгледите си. Беше започнал да вярва, че е съвсем възможно — дори вероятно — в някое отдалечено, неизвестно място да съществуват животни от изчезнали видове. Малкълм имаше и свои основания да мисли така и само бе намекнал за тях пред Левин.

Причината да се опитва да ходи без бастун обаче беше съществуващата възможност да има друг остров. Искаше да е готов да го посети и бе започнал да полага усилия, ден след ден.

С Левин бяха стеснили обхвата на търсенията си до поредицата острови покрай бреговете на Коста Рика. Левин беше истински ентусиаст. За Малкълм възможността си оставаше хипотетична.

Отказваше да се въодушеви, преди да види безспорни доказателства — снимки, материал от тъкани, свидетелстващи за съществуването на изчезналите животни. Засега не бе видял нищо. Не знаеше дали е разочарован, или изпитва облекчение.

Във всеки случай пробата на Левин бе пристигнала.

Малкълм взе бележника на куриера и бързо се подписа на най-горния формуляр — „Доставка на особени материали/мостри: биологически изследвания“.

— Трябва да отговорите на въпросите, сър — каза куриерът.

Малкълм прегледа въпросите, подредени един под друг на листа, с квадратчета за отбелязване на отговорите. Жив ли е материалът. Дали е бактериален, гъбичен, вирусен или протозоен. Регистриран ли е в конкретен изследователски протокол. Заразен ли е. Дали е взет от скотовъдна ферма, или от развъдник. Дали е растителен, дали са семена, или луковици. Насекомо ли е и има ли връзка с насекомите…

Малкълм отбеляза „не“ навсякъде.

— И следващата страница, сър — посочи куриерът и огледа кабинета: папките и хартиите, натрупани на безразборни купчини, картите, забодени с цветни карфици по стените. — С медицински изследвания ли се занимавате?

Малкълм обърна на следващата страница и се подписа.

— Не.

— Има още една, сър.

Документът на третата страница освобождаваше доставчика от отговорност. Малкълм подписа и нея.

— Приятен ден — кимна куриерът и си тръгна.

Малкълм веднага се отпусна на бюрото и направи болезнена гримаса.

— Все още ли боли? — попита Бевърли, взе пакета от страничната масичка, бутна настрана някакви листа и започна да го отваря.

— Добре съм — отвърна Малкълм и хвърли поглед към бастуна, опрян на стола зад бюрото му. После пое дъх и бавно прекоси стаята.

Бевърли махна опаковката и извади цилиндър от неръждаема стомана, голям колкото юмрук. Върху капака беше залепен знакът за биологична опасност. Към цилиндъра с метален клапан беше прикрепен по-малък контейнер — с охлаждащия газ.

Малкълм насочи светлината към цилиндъра и каза:

— Да видим защо беше толкова възбуден.

Махна уплътняващата лепенка и развинти капака. Чу се леко просвистяване на газ, появи се малко облаче кондензат. Вътрешността на цилиндъра се покри със скреж.

Вътре видя найлоново пликче и лист хартия. Обърна цилиндъра и изсипа съдържанието му върху масата. В пликчето имаше парче жълтеникава плът с неравни ръбове, около пет квадратни сантиметра, към което бе прикрепено пластмасово етикетче. Вдигна го към светлината, погледна го през лупата и седна отново. Вгледа се в зелената кожа, в неравната ѝ повърхност.

Може би, помисли си.

Може би…

— Бевърли — каза Малкълм. — Обади се на Елизабет Гелмън в зоологическата градина. Кажи ѝ, че искам да погледне нещо. И че е поверително.

Бевърли кимна и излезе от кабинета, за да позвъни. Когато остана сам, Малкълм разви листчето, което бе пъхнато в цилиндъра. Беше откъснато от жълт бележник. На него с едри букви беше написано:

Малкълм се намръщи. Този кучи син, помисли си. Трябва да говоря с него веднага.

Изгубеният свят

Ричард Левин спря, за да си поеме дъх, и опря лице до топлата повърхност на камъка. Двеста метра надолу морето обливаше черните скали с ослепително бяло. Лодката, която го бе докарала дотук, вече се носеше на изток — малка светла точка на хоризонта. Трябваше да се върне, защото на този пуст, негостоприемен остров нямаше безопасно пристанище.

Засега бяха сами.

Левин пое дълбоко дъх и погледна към Диего, застанал на десетина метра по-надолу на скалата. Диего носеше раницата, в която беше цялото им оборудване, но беше млад и силен. Усмихна се весело и кимна нагоре към височината.

— Имайте кураж, вече не е далеч, сеньор.

— Надявам се — отвърна Левин.

Когато бе оглеждал мястото с бинокъл от лодката, му се бе сторило, че е подходящо за изкачване, но в действителност скалата се оказа почти вертикална и много опасна, защото беше вулканична и се ронеше.

Левин вдигна нагоре ръце и заопипва следващото удобно място за хващане. Беше се прилепил до камъка. Няколко камъчета се откъртиха и пръстите му се плъзнаха надолу. Опита отново и пропълзя нагоре. Дишаше тежко от умора и страх.

— Още двайсет метра, сеньор — подвикна Диего окуражително. — Можете да се справите.

— Сигурен съм, че мога — промърмори Левин. — Като вземем предвид алтернативната възможност…

С приближаването му към върха вятърът се усили. Свистеше в ушите му, изопваше дрехите. Имаше чувството, че се опитва да го отскубне от скалата. Вдигна очи и видя гъстите листа, достигащи до самия ръб на пропастта.

Почти стигнах, помисли си. Почти.

Тогава с един последен тласък успя да се вдигне над ръба и да се претърколи изнемощял в мократа папрат. Все още задъхан, погледна назад и видя как Диего се качва на ръба — с лекота, бързо. Седна на мокрите листа и се усмихна. Левин извърна глава и се вторачи в големите папрати над главата си и с няколко дълбоки въздишки започна да освобождава натрупаното напрежение. Краката му горяха жестоко.

Но… все едно. Беше пристигнал. Най-накрая!

Огледа джунглата наоколо. Първична гора, недокосната от човешка ръка. Точно както показваха снимките от сателита. Беше принуден да разчита на тях, защото за частните острови като този нямаше карти. Такъв остров беше нещо като изгубен свят, изолиран сред Тихия океан.

Левин се вслуша в звуците на вятъра и в шумоленето на палмовите листа, които обсипваха лицето му със ситни капчици. Тогава долови още нещо — далечен писък, като на птица, но по-дълбок, по-звучен. Вслуша се и го чу отново.

Рязко чаткане недалеч го накара да се обърне. Диего бе драснал клечка кибрит, за да запали цигара. Левин стана бързо, дръпна ръката на младежа и поклати отрицателно глава.

Диего се намръщи озадачено.

Левин долепи пръст до устните си.

Вдигна ръка по посоката на звука.

Диего сви рамене с безразличие. Не беше впечатлен. Не виждаше причина за безпокойство.

Защото не знае какво ни очаква, помисли си Левин, разкопча тъмнозелената раница и започна да сглобява голямата карабина „Линдстрад“. Беше направена по поръчка в Швеция специално за него — последна дума на техниката за контрол над животните. Завинти цевта в приклада, провери газовия заряд, сложи пълнителя и я подаде на Диего. Младокът я пое и пак сви рамене.

Междувременно Левин извади пистолета, също „Линдстрад“, и го закопча на кръста си. След това измъкна оръжието от кобура, провери предпазителя два пъти и пак го мушна обратно. Изправи се и кимна на Диего да го последва. Младежът закопча раницата и отново я намести на гърба си.

Двамата тръгнаха надолу по склона на хълма, към вътрешността на острова. Дрехите им се намокриха почти веднага от листата. Нямаха никаква видимост — от всички страни ги заобикаляше гъста джунгла. Листата на папратите бяха огромни, с размерите на човешко тяло. Растенията бяха високи по четири-пет метра и имаха груби, бодливи стъбла. Високо над папратите се ширеха короните на дърветата, които закриваха слънчевата светлина почти изцяло. Мъжете се движеха в полумрака мълчаливо, усещаха меката, влажна земя.

Левин спираше често, за да погледне ръчния си компас. Вървяха на запад, надолу по стръмен склон, към вътрешността на острова. Знаеше, че е остатък от много стар вулканичен кратер, ерозирал и обезформен от вековете. Теренът във вътрешността се състоеше от поредица хребети, които водеха надолу към центъра му. Там, където се намираха обаче, в източния край, теренът беше стръмен, неравен и коварен.

Усещането за изолираност, за това, че са попаднали в някакъв първичен свят, беше съвсем осезателно. Продължиха надолу по склона и сърцето на Левин се разтуптя лудо. Пресякоха малък поток и се заизкачваха по следващия хребет. На върха му листата се разредиха и ги облъхна приятен ветрец. От това място изпъкваше далечният край на острова, зъбер от твърда черна скала, на мили разстояние. Между тях и там не се виждаше нищо освен меко нагъната джунгла.

Диего застана до него и отрони:

— Fantastico!

Левин веднага му направи знак да мълчи.

— Но, сеньор — възрази младежът, — тук сме съвсем сами.

Левин поклати глава с раздразнение. Докато бяха на лодката, му беше обяснил всичко. Никакви приказки, когато стигнат на острова. Никаква помада за коса, никакъв одеколон, никакви цигари. Храната беше солидно запечатана в найлонови пликове, всичко беше опаковано много внимателно. Никакви миризми, никакви звуци. Беше предупредил Диего няколко пъти колко важно е всичко това.

Сега ставаше ясно, че младежът не му е обърнал внимание. Не разбираше. Левин го бутна с пръст ядосано и пак поклати глава.

Диего се усмихна.

— Сеньор, моля ви. Тук има само птици.

В този момент чуха дълбок, боботещ звук, неземен крясък, който долетя някъде от гората под тях. След миг долетя отговор от друга част на гората.

Очите на Диего се разшириха.

— Птици? — прошепна Левин.

Диего замълча. Прехапа устна и се втренчи в джунглата.

Видяха как южно от тях върховете на дърветата се раздвижиха и сякаш част от гората оживя, като че ли разлюляна от вятъра.

Диего бързо се прекръсти.

Чуха още крясъци, които продължиха близо минута, после пак се възцари тишината.

Левин слезе от хребета и продължи надолу по склона, все надълбоко във вътрешността на острова.

Крачеше бързо, вперил поглед в земята, за да се предпази от змии, когато зад себе си чу ниско подсвирване. Обърна се и видя, че Диего сочи вляво.

Левин се върна, мушна се между листата и последва младежа, който бе поел на юг. След малко стигнаха до два успоредни коловоза, отдавна обрасли с трева и папрати, но все пак си личеше, че някога на това място е имало път. Естествено щяха да тръгнат по него. Така щяха да се движат много по-бързо.

Левин направи жест и Диего свали раницата. Беше време да се разменят. Опита тежестта ѝ, намести ремъците.

Продължиха нататък мълчаливо.

На места пътят бе така обрасъл, че не личеше — джунглата си възвръщаше терена. Беше ясно, че никой не е минавал по него от години.

Диего изръмжа и изруга тихо. Левин се обърна и го видя да вдига крака си с погнуса. Беше затънал до глезена в купчина зеленикави животински изпражнения. Левин се върна.

Диего изчисти обувката си в стъблото на една папрат. В изпражненията се виждаха сламки, примесени в зелената маса. Бяха леки и ронливи — изсъхнали, стари. Нямаха миризма.

Левин внимателно огледа земята наоколо и откри остатък от следа. Купчинката беше добре оформена, дванайсет сантиметра в диаметър. Определено бе оставена от някакво голямо тревопасно.

Диего гледаше мълчаливо, с разширени очи.

Левин поклати глава и продължи. Нямаше причина да се безпокои, докато попадаха само на следи от тревопасни. Поне не прекалено. Въпреки всичко пръстите му докоснаха дръжката на пистолета, сякаш за успокоение.

Стигнаха до някакъв поток с кални брегове и от двете страни. Левин спря. В калта видя ясни отпечатъци от трипръсти лапи, някои от които бяха съвсем големи — разперената му длан влезе в един от тях и дори остана свободно място.

Когато вдигна очи, видя, че Диего отново се кръсти. Държеше карабината в лявата си ръка.

Останаха край потока, заслушани в нежното ромолене на водата. Нещо блестящо привлече погледа му, той се наведе и го извади. Беше парченце стъклена тръба, дебела колкото молив. Единият ѝ край беше счупен. От едната страна забеляза скала и си даде сметка, че е лабораторна пипета като тези, които се използват по целия свят. Вдигна я към светлината и я огледа от всички страни. Странно е, помисли си. Тази пипета означаваше, че…

Обърна се и с ъгълчето на окото си долови някакво движение. Нещо малко и кафяво тичаше в калта край потока. Голямо колкото плъх.

Диего изсумтя изненадано. Животинчето се скри в гъстака.

Левин направи няколко крачки, клекна в калта и се вгледа в следите. Бяха с три пръста, напомняха птичи. Видя и други подобни — по-големи, широки няколко сантиметра.

Беше виждал такива следи — в Колорадо, където беше някогашната брегова линия, отдавна вкаменена. Следи от динозаври, замръзнали в камъка. Тези тук обаче бяха отпечатани в мокра кал. Бяха оставени от живи същества.

Все още клекнал, Левин чу тих писък някъде отдясно. Погледна натам и видя, че папратите се раздвижват. Остана напълно неподвижен, чакаше.

Подир миг измежду листата се показа дребно животно. Беше не по-голямо от мишка. Имаше гладка кожа, без козина и големи очи в горната част на малката глава. На цвят беше зеленикавокафяво. Непрекъснато издаваше тънички, раздразнени звуци, сякаш искаше да прогони Левин надалеч. Той остана на мястото си. Не смееше да диша.

Разбира се, разпозна съществото. Беше музавър, малък прозауропод от късния триас. Остатъци от скелети бяха намирани само в Южна Америка. Това беше един от най-малките известни динозаври.

Динозавър, помисли си.

Макар и да бе очаквал подобна среща на острова, този жив, дишащ представител на рода динозаври го стъписа. И беше толкова малък. Не можеше да свали поглед от него. Чувстваше се като вцепенен. След всичките тези години, след прашасалите скелети — истински жив динозавър!

Малкото същество се осмели да излезе още по-напред от прикритието на листата. Беше по-дълго, отколкото Левин бе предположил в началото: около десет сантиметра, с удивително дебела опашка. Независимо от всичко то много приличаше на гущер. Застана изправено, клекнало върху задните си крайници. Левин видя как с дишането ребрата му се движат. Продължаваше да пищи и да размахва предните си лапички.

Левин протегна ръка бавно, много бавно.

Съществото изпищя още веднъж, но не избяга. Изглежда го бе обзело любопитство — точеше вратле и се оглеждаше, както правят много малките животни. Ръката на Левин приближаваше.

Най-накрая пръстите му докоснаха земята пред него. Животинчето, изправено на задните си крака и опряно на дебелата си опашка, не показваше признаци на страх. След миг пристъпи напред и се качи в дланта му. Не почувства теглото му — беше толкова леко. Музавърът се завъртя в кръг, подуши пръстите. Левин се усмихна очарован.

Малкото животинче изведнъж изпищя ядосано, скочи на земята и изчезна сред листата. Левин примигна, без да разбира защо бе станало така.

Тогава усети неприятна миризма и чу тежко шумолене в храсталаците малко по-нататък. Тихо сумтене, пак шумолене.

За миг Левин си спомни, че хищниците ловуват край потоците, за да улавят животните, когато са най-уязвими — наведени, за да пият вода. Спомни си го твърде късно — чу смразяващия кръвта пронизителен рев и когато се обърна, видя как тялото на пищящия Диего изчезва в храсталака. Младежът се противеше, листата се клатеха побеснели. Левин зърна един голям крак, с голям извит нокът на средния пръст. След миг кракът се скри. Храстите продължаваха да се тресат.

Изведнъж навсякъде наоколо се разнесоха животински ревове. Ричард Левин видя как някакво голямо животно се спуска към него. Той се обърна и побягна. Беше изпаднал в паника, не знаеше накъде да тича, разбираше само, че положението му е безнадеждно. Изведнъж почувства тежък удар по гърба си, който го събори на колене в калта, и за миг осъзна, че въпреки цялата подготовка, въпреки всичките си логични умозаключения нещата се бяха объркали зловещо и че го очаква смърт.

Училище

— Когато разглеждаме възможността за масово измиране, причинена от метеор — говореше Ричард Левин, — трябва да си зададем няколко въпроса. Първо, има ли на нашата планета кратери от метеори, по-широки от деветнайсет мили в диаметър, т. е. с най-малкия размер, който би могъл да предизвика подобна катастрофа в световен мащаб. Второ, ако има такива кратери, дали са се образували по време на процеса на измиране. Оказва се, че на Земята съществуват няколко кратера с подобни размери и пет от тях съвпадат по време с известните периоди на масово измиране.

Кели Къртис се прозина в полумрака на класната стая на седми клас. Беше подпряла брадичката си на лакти и полагаше усилия да не заспи. Вече знаеше за тези неща. На телевизионния екран пред учениците се виждаше голяма царевична нива, снимана от височина. Извитите ѝ очертания едва личаха. Позна го — беше кратерът в Мансън. В тъмнината се разнесе записаният глас на доктор Левин:

— Това е кратерът в Мансън, Айова, образувал се преди шейсет и пет милиона години, точно по времето, когато динозаврите са изчезнали. Но дали този метеор ги е убил?

Не, помисли си Кели и отново изпусна една прозявка. Вероятно онзи на полуостров Юкатан. Този в Мансън беше твърде малък.

— Сега смятаме, че този кратер е твърде малък — продължаваше гласът на доктор Левин. — Той не би могъл да предизвика подобно сътресение и в момента нашият кандидат е кратерът край Мерида, на полуостров Юкатан. Трудно е да си го представим, но сблъсъкът изпразнил целия Мексикански залив и предизвикал приливни вълни с височина близо седемдесет метра, които залели сушата. Било е невероятно. Все пак и около този кратер има спорове, особено по отношение на пръстеновидната му структура и смъртността на фитопланктона в океанските депозити. Може да ви звучи сложно, но засега не мислете за това. Ще се спрем на този проблем по-подробно след време. Е, стига за днес.

Запалиха осветлението. Учителката, госпожа Мензес, излезе пред класа и изключи компютъра, който управляваше телевизионната лекция.

— Е — каза тя, — радвам се, че доктор Левин ни предостави този запис. Предупреди ме, че може да не успее да дойде навреме за днешния час, но той със сигурност ще е с нас отново, когато се върнете от пролетната ваканция следващата седмица. Кели и Арби, вие помагате на доктор Левин… това ли каза и на вас?

Кели хвърли поглед към Арби, който се бе свил на чина си и се цупеше.

— Да, госпожо Мензес — отговори Кели.

— Добре. Е, слушайте всички. Домашното за след ваканцията е от седма глава… — разнесоха се стенания и пъшкане. — Както и всички упражнения в края на първа и втора част. Когато дойдете, искам всички да сте с домашно. Приятна пролетна ваканция. Ще се видим след седмица.

Чу се звънец. Децата наскачаха от местата си, столовете застъргаха по пода, класната стая изведнъж се изпълни с шум.

Арби се приближи до Кели и я изгледа тъжно. Беше цяла глава по-нисък от нея — най-ниският в класа. И най-малкият. Кели беше на тринайсет, като останалите седмокласници, а Арби само на единайсет. Беше много умен и затова бе прескочил два класа. Носеха се слухове, че ще прескочи още един. Арби беше гений, особено с компютрите.

Той мушна химикалката в джоба на бялата си риза и намести очилата с рогови рамки на носа си. Арби Б. Бентън беше чернокож. И двамата му родители бяха лекари в Сан Хосе и винаги полагаха всички усилия синът им да е облечен спретнато, като колежанско хлапе или нещо подобно. Каквото, разсъждаваше Кели, вероятно щеше да стане след година-две, както беше тръгнал.

В присъствието на Арби Кели винаги се чувстваше недодялана и неумела. Беше принудена да носи старите дрехи на сестра си, които майка им беше купила от някакъв евтин магазин преди милион години. Трябваше да носи дори старите ѝ маратонки „Рийбок“, които бяха толкова протрити и мръсни, че бе невъзможно да се изчистят дори и след пералнята. Кели сама переше и гладеше дрехите си — майка ѝ никога нямаше време за това. През по-голямата част от времето тя не си и беше у дома. Кели гледаше със завист изгладените панталони на Арби, идеално лъснатите му обувки и въздишаше.

Независимо че му завиждаше обаче, той беше единственият ѝ истински приятел — едничкият, който смяташе, че няма нищо лошо във факта, дето е умна. Кели се безпокоеше, че той ще прескочи направо в девети клас и тя няма да може да го вижда.

Арби продължаваше да се цупи. Вдигна поглед към нея и попита:

— Защо го няма доктор Левин?

— Не зная — отговори тя. — Може би нещо се е случило.

— Какво например?

— Нямам представа. Нещо.

— Но той обеща да дойде — каза Арби. — За да ни заведе на полевите изпитания. Получихме разрешение и всичко беше уредено.

— Е, и? Пак можем да отидем.

— Но той трябваше да е тук — продължи да настоява Арби. Кели познаваше това поведение. Приятелят ѝ бе свикнал възрастните да държат на думата си. Можеше да разчита и на двамата си родители. Кели нямаше подобни проблеми.

— Има ли значение, Арби? — каза тя. — Хайде да идем при доктор Торн сами.

— Смяташ ли?

— Разбира се, защо не?

Арби се поколеба.

— Може би най-напред трябва да се обадя на майка ми.

— Защо? — учуди се Кели. — Знаеш, че ще ти каже да се прибираш у дома. Хайде, Арби, нека идем и толкова.

Арби продължи да се колебае. Можеше и да е умен, но всяка промяна в плановете винаги го безпокоеше. Кели знаеше, че ще продължи да се противи и мърмори, ако тя все така настоява да отидат сами. Трябваше да почака, докато вземе решението сам.

— Добре — каза той накрая. — Да идем да видим Торн.

Кели се усмихна.

— Ще те чакам отпред. Пет минути!

Докато слизаше по стълбите от втория етаж, отново чу песничката:

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Вдигна глава високо. Беше глупачката Алисън Стоун и тъпите ѝ приятелки. Стояха в долния край на стълбището и я дразнеха.

— Кели е мозък и половина, Кели е мозък и половина…

Мина покрай момичетата, без да им обръща внимание. Наблизо видя мис Ендърс, отговорничката за дисциплината във фоайето, която не им обръщаше никакво внимание, както винаги, при все че мистър Каноса, заместник-директорът, напоследък бе издал изрична заповед, забраняваща децата да се дразнят едни други.

Момичетата продължаваха да припяват зад гърба ѝ:

— Кели е мозък, Кели е мозък… компютърна кралица… с малка главица… позеленяла от зор… — И заприпадаха от смях.

Малко по-нататък, край вратата, видя Арби, стиснал кълбо сиви кабели в ръка. Забърза нататък.

— Не им обръщай внимание — каза той, когато Кели застана до него.

— Те са тъпачки.

— Точно така.

— Не ми пука и без това.

— Знам. Просто не им обръщай внимание.

Момичетата зад тях продължаваха да се заливат в смях.

— Арби и Кели… зубкат онемели… хрупат математика…

Излязоха навън, на слънчевата светлина и подигравателните викове милостиво се изгубиха във врявата на прибиращите се у дома деца. На паркинга чакаха жълтите училищни автобуси, момчета и момичета тичаха към колите на родителите си, спрени покрай бордюра. Суматохата беше голяма.

Арби се наведе, за да не го удари полетелият към главата му диск за игра на фризби, и погледна към улицата.

— Ето го пак — каза той.

— Не го гледай — обади се Кели.

— Няма, няма.

— Спомни си какво каза доктор Левин.

— Боже, Кели, не забравям толкова бързо, нали?

На отсрещната страна на улицата отново беше паркиран обикновеният сив форд, който често виждаха през последните два месеца. Зад волана седеше същият човек с брадясало лице и се преструваше, че чете вестник. Кели смяташе, че тъкмо той беше причината доктор Левин да поиска от нея и Арби да му помагат.

Левин им бе обяснил, че работата им ще е да му помагат да носи апаратурата си, да копират на ксерокса учебните материали за класа, да събират домашните работи и други подобни. Те смятаха, че е голяма чест за тях да работят за доктор Левин — истински учен, — така че се съгласиха с радост.

Оказа се обаче, че няма какво да се прави за класа — доктор Левин вършеше тези неща сам. Вместо това ги изпращаше да изпълняват дребни поръчки. Обясни им, че трябва да избягват брадатия мъж в колата. Това не бе трудно — онзи изобщо не им обръщаше внимание. Защото бяха хлапета.

Доктор Левин им бе казал, че мъжът от колата го следи във връзка с арестуването му, но Кели не вярваше — майка ѝ беше арестувана два пъти за шофиране в нетрезво състояние, но никой не я бе следил. Кели не знаеше защо този човек наблюдава доктора, но беше повече от ясно, че Левин се занимава с някакви тайни изследвания и не иска никой да научи за тях. Знаеше едно — доктор Левин не се интересуваше особено от занятията, които водеше в училище. Най-често преподаваше разсеяно, а понякога влизаше в училището, даваше им урока, записан на касета, и си отиваше. Никой нямаше представа къде ходи в тези дни.

Нещата, които искаше те да му вършат, също бяха тайнствени. Веднъж отидоха до Станфорд и взеха от един професор някакви малки пластмасови квадратчета. Пластмасата беше лека и някак пореста. Друг път ги изпрати в центъра на града, в един магазин за електроника, за да вземат някакво триъгълно устройство. Продавачът беше нервен, като че ли вършеше нещо незаконно или кой знае какво. Веднъж трябваше да вземат цилиндрична метална кутия, която приличаше на кутия за пури. Не се сдържаха и я отвориха, а вътре видяха запечатани пластмасови ампули с жълтеникава течност, на които беше отпечатан международният знак за биологична опасност и бе написано: ВНИМАНИЕ, СИЛНА ОТРОВА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Повечето от поръчките обаче бяха най-обикновени. Често ги изпращаше в библиотеките в Станфорд, за да му носят ксерокопия от материали на най-различни теми — направата на японските мечове, рентгенова кристалография, мексиканските прилепи вампири, вулканите в Централна Америка, океанските течения на Ел Ниньо, размножителния период на дивите планински овце, токсичността на морската краставица, конструкцията на готическите катедрали…

Доктор Левин не им обясняваше защо се интересува от тези неща. Понякога ги връщаше ден след ден, за да търсят още материали по дадена тема, а после изведнъж я изоставяше и никога повече не я споменаваше. И се залавяше с нещо друго.

Разбира се, те можеха да си обяснят някои неща — голяма част от въпросите имаха нещо общо с превозните средства, които доктор Торн правеше за експедицията на доктор Левин. Повечето обаче бяха пълна мистерия.

Понякога Кели се чудеше как брадясалият би си обяснил всичко това. Питаше се дали той не знае нещо неизвестно за тях. В действителност обаче този човек ѝ се струваше някак ленив — така и не разбра, че тя и Арби помагат на доктора.

Сега той гледаше към входа на училището и не им обърна никакво внимание. Стигнаха до края на улицата и седнаха на пейката, за да чакат автобуса.

Етикет

Малкото снежно леопардче изплю биберона и се обърна по гръб, с лапички във въздуха. Замърка тихо.

— Иска да я погалиш — отбеляза Елизабет Гелмън.

Малкълм протегна ръка към зверчето. То се обърна и впи зъби в дланта му. Малкълм извика.

— Понякога го прави — каза Гелмън. — Дори! Лошо момиче! Така ли посрещаш гостите си? — Улови ръката на Малкълм и я огледа. — Кожата не е разкъсана, но все пак трябва да я почистим.

Бяха в бялата изследователска лаборатория на зоологическата градина на Сан Франциско. Беше три следобед. Елизабет Гелмън, младата шефка на научния отдел, го бе повикала, за да му разкаже какво е установил анализът, но най-напред трябваше да нахранят новородените животинчета. Малкълм я изчака да се погрижи за едно горилче, което плюеше като човешко бебе, после за една коала и най-накрая за красивото снежно леопардче.

— Съжалявам, че те карам да чакаш — каза Елизабет, когато го заведе до умивалника и насапуниса дланта му, — но сега колегите ми са на конференция и реших, че е по-добре да сме сами.

— Защо?

— Защото материалът, който ми даде, е много интересен, Иън. Много. — Подсуши ръката му с кърпа и я погледна пак. — Мисля, че ще останеш жив.

— Какво откри? — попита Малкълм.

— Трябва да призная, че е интригуващо. Между другото от Коста Рика ли е този материал?

— Защо питаш това? — подхвърли нехайно Малкълм, без да издава безпокойството си.

— Защото се носят слухове за някакви неизвестни животни, които се появявали там, а този материал съвсем определено е от неизвестно животно.

Излязоха от помещението и отидоха в малката конферентна зала. Малкълм се отпусна на един стол и опря бастуна си на масата. Елизабет намали осветлението и включи прожекционния апарат за диапроектора.

— Така. Това е едър план на материала, преди да започнем изследването. Както виждаш, състои се от животинска тъкан в състояние на напреднала некроза. Размерите са шест на четири сантиметра. Към парчето е прикрепен малък пластмасов етикет. Тъканта е отрязана с нож, но не особено остър.

Малкълм кимна.

— Какво си използвал, Иън? Джобно ножче?

— Нещо такова.

— Така. Най-напред ще коментираме самата тъкан. — Диапозитивът се смени. Появи се микроскопска снимка. — Това е груб хистологичен разрез на повърхностния епидермис. Тези неравности се дължат на некротичните изменения. Интересното обаче е друго. Обърни внимание на подреждането на епидермалните клетки. Виж гъстотата на хроматофорите, или отделящите пигмент клетки. Забележи и разликата между меланофорите тук, и алофорите, ето тук. Това напомня lacerta или amblyrhynchus.

— Искаш да кажеш гущер? — попита Малкълм.

— Да — кимна Елизабет. — Прилича на гущер, макар че картината не съответства напълно. — Посочи лявата страна на екрана. — Виждаш ли разреза на тази клетка тук, с това леко удебеление? Смятаме, че е мускул. Хроматофорът е можел да се отваря и затваря, а това означава, че животното е променяло цвета си, като хамелеон. Тук пък има голяма овална форма, бяла в средата. Това е пора на бедрена жлеза. В центъра ѝ има някакво пихтиесто вещество, което все още анализираме. Предположението обаче е, че животното е мъжко, защото само мъжките гущери имат бедрени жлези.

— Разбирам — кимна Малкълм.

Елизабет смени диапозитива. Появи се нещо, напомнящо дунапрен.

— Навлизаме по-дълбоко. Това е структурата на подкожните пластове. Тя е силно деформирана поради газовите мехурчета от разложението. Все пак можеш да добиеш представа за кръвоносните съдове… един тук, още един ето тук… които са заобиколени от гладки мускулни влакна. Това не е характерно за гущерите. Всъщност това, което виждаш на този диапозитив, го няма при нито един гущер или друго влечуго.

— Искаш да кажеш, че прилича на топлокръвно?

— Точно така — отвърна Елизабет. — Не точно бозайник, но може би птица. Би могло да бъде… не знам… мъртъв пеликан. Нещо такова.

— Аха.

— Само че пеликаните нямат такава кожа.

— Разбирам — кимна Малкълм.

— И тук няма пера.

— Аха.

— Така. Успяхме да извлечем малко количество кръв от кръвоносните съдове. Не много, но все пак достатъчно за микроскопско изследване. Ето го.

Диапозитивът се смени още отново. Малкълм видя хаос от клетки, предимно червени кръвни телца, тук-там деформирани бели. Почувства се объркан.

— Това не е моята специалност, Елизабет — каза той.

— Е, ще ти кажа в общи линии за какво става дума. Най-напред, имаме червени кръвни клетки с ядра. Това е характерно за птиците, а не за бозайниците. Второ, нетипичен хемоглобин, който се различава по няколко неща от този на обикновените гущери. Трето, анормална структура на белите клетки. Не разполагаме с достатъчно материал, за да кажем нещо по-определено, но подозираме, че това животно има доста необикновена имунна система.

— Каквото и да означава това — отбеляза Малкълм и сви рамене.

— Не знаем със сигурност, а материалът не е достатъчен, за да разберем. Между другото можеш ли да намериш още?

— Вероятно — отвърна той.

— Откъде? От зона Б?

Малкълм я изгледа учудено.

— Зона Б?

— Е, това е написано върху етикета. — Елизабет смени диапозитива. — Трябва да отбележа, че е доста интересен. Тук, в зоологическата градина, непрекъснато слагаме подобни знаци на животните и познаваме търговските марки, които се продават по света. Такъв като този не е виждал никой. Размерът му е горе-долу колкото нокътя на палеца ти. Равна пластмасова външна повърхност, прикрепя се с щипка от неръждаема стомана, покрита с тефлон. Тя е много малка. Животното възрастен екземпляр ли беше?

— Предполагам — отвърна Малкълм.

— Значи етикетът е бил на животното доста време, откакто е било малко. Това се потвърждава и от степента на износване. Забележи вдлъбнатините по повърхността, които са доста странни. Материалът е дуралон. От него правят каски за футболистите. Той е удивително издръжлив, така че не може да са се получили вследствие на нормално износване.

— А как?

— Почти сигурно са резултат на химическа реакция, като допир с киселина, вероятно в аерозолна форма.

— Например вулканични изпарения.

— Възможно е, особено като вземем предвид и останалото, което открихме. Забележи, че етикетът е доста дебел. И е кух.

— Кух? — повтори Малкълм и се смръщи.

— Да. Вътре има кухина. Не искахме да я отваряме, затова направихме рентгенова снимка. Ето. — Диапозитивът пак се смени. Малкълм видя плетеница от бели линии и кутийки.

— Корозията е значителна, може би пак заради киселите изпарения, но няма съмнение какво е било. Миниатюрен радиоизлъчвател, Малкълм. А това означава, че това необикновено животно, този топлокръвен гущер или каквото е било, е било белязано и отглеждано от някого още от раждането му. Тъкмо това обезпокои хората тук най-много. Някой отглежда тези животни. Как е възможно това?

— Нямам никаква представа — отговори Малкълм.

Елизабет Гелмън въздъхна.

— Ти си един лъжлив кучи син.

Малкълм протегна ръка.

— Може ли да си получа пробата?

— Иън! След всичко, което направих за теб?

— Ще ми я дадеш ли?

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Обещавам ти, че ще ти го дам. След около две седмици. Ще платя една вечеря.

Елизабет подхвърли на масата пакет от сребристо фолио. Той го взе и го мушна в джоба си.

— Благодаря ти, Лиз. — Изправи се, за да си тръгне. — Не ми се ще да бързам, но трябва да се обадя по телефона незабавно.

Отправи се към вратата, а Елизабет попита:

— Между другото как е умряло това животно, Иън?

Той спря.

— Защо питаш?

— Защото когато изследвахме клетките от повърхността, открихме няколко чужди клетки под епидермалния слой. От друго животно.

— Какво означава това?

— Това се случва, когато два гущера се бият. Трият се един в друг и под неравностите на кожите им попадат клетки от другия.

— Да — кимна Малкълм. — По трупа имаше следи от сбиване. Животното е било ранено.

— Освен това трябва да знаеш, че открихме следи от хронично свиване на кръвоносните съдове. Това животно е живяло в условия на стрес, Иън. И не само заради битката, в която е получило раните си. Говоря за хроничен, непрекъснат стрес. Жизнените условия на това същество са били стресови и изпълнени е опасности.

— Разбирам.

— Е? Как е възможно едно отглеждано животно да живее при такъв стрес?

На входа на зоологическата градина Малкълм се обърна, за да види дали не го следят, после спря пред един автомат и набра номера на Левин. Отговори телефонният секретар — Левин го нямаше. Типично, помисли си Малкълм. Когато ти потрябва, няма да го намериш. Вероятно се мъчи да освободи ферарито си от съда.

Окачи слушалката на мястото ѝ и тръгна към колата си.

Торн

Върху голямата отваряща се с вдигане нагоре метална врата на цеха в далечния край на индустриалната зона с черни букви беше изписано: „Торн Мобайл Фийлд Системс“. До нея имаше обикновена врата. Арби натисна звънеца. Груб глас каза:

— Вървете си.

— Ние сме, доктор Торн. Арби и Кели.

— А… добре.

Ключалката щракна и двамата влязоха в голямото хале. Вътре имаше няколко превозни средства, по които работеха хора. Миришеше на ацетилен, машинно масло и прясна боя. Точно отпред Кели видя тъмнозелен „Форд Експлорър“, със срязан покрив. Двама души, качени на стълби, наместваха на негово място голям плосък панел черни слънчеви батерии. Капакът беше вдигнат, но шестцилиндровият V-образен двигател беше изваден. На негово място работниците спускаха малка, съвсем нова машина — приличаше на заоблена кутия за обувки, с мекия блясък на алуминиевите сплави. Други се занимаваха с големия плосък конвертор на Хю, който щеше да бъде монтиран в горната част на двигателя.

Вдясно имаше две големи каравани, върху които хората на Торн работеха от няколко седмици. Не бяха като обикновените, които човек вижда по пътищата през почивните дни. Едната беше огромна и обла, голяма почти колкото автобус, и беше оборудвана с място за живеене и спане за четирима души, както и с всевъзможна изследователска апаратура. Наричаха я „Челънджър“ и когато не беше в движение, стените ѝ можеха да се раздалечават, за да се увеличи вътрешното пространство.

Тази каравана се свързваше с втората посредством специална гумена „хармоника“. Другата беше по-малка и също оборудвана с най-модерна научна апаратура, макар и Кели да не знаеше точно каква. В момента някакъв човек заваряваше нещо на покрива и повърхността едва се виждаше от искрите. Независимо от всичко караваната изглеждаше почти готова, макар и столовете, и тапицерията все още да бяха навън, пред вратата.

Самият Торн застана в средата на халето и подвикна на човека на покрива:

— Хайде! Побързай! Днес трябва да свършим! — Обърна се и извика отново: — Не, не, не! Гледай чертежа! Хенри, не можеш да сложиш тази опора надлъжно. Трябва да е напряко, за да държи. Гледай чертежа!

Доктор Торн беше здравеняк с посивяла коса, на петдесет и пет. Ако не бяха очилата му с метални рамки, човек би могъл да го вземе за пенсиониран шампион по бокс. На Кели ѝ беше трудно да си го представи като университетски професор — беше удивително силен и непрекъснато беше в движение.

— По дяволите, Хенри! Не чуваш ли какво ти говоря?

Торн изруга още веднъж и размаха юмрук във въздуха. Обърна се към децата и каза:

— Тези типове… предполага се, че те трябва да помагат на мен!

Нещо просветна като мълния — двамата, които работеха по джипа, отскочиха назад и към тавана се вдигна облак кисел дим.

— Какво ви казах! — извика Торн. — Заземете го! Заземете го, преди да пипате каквото и да било! Това е високо напрежение, по дяволите! Искате да се опечете ли?

Пак се обърна към децата и добави:

— Просто не искат да разберат… Това е ЗПМ и не е шега.

— ЗПМ?

— Защита против мечки. Така го нарича Левин. Смята, че е много смешно. Всъщност разработих тази система преди няколко години за рейнджърите в парка Йелоустоун, защото мечките непрекъснато влизаха във фургоните им. Щракваш едно копче и по външната обшивка на фургона потичат десет хиляди волта. Бам, и на най-големия звяр му се отщява да любопитства. Това напрежение щеше да залепи тези двамата за тавана, а мен щяха да ме съдят за трудова злополука. Заради собствената им глупост! — Торн поклати глава. — Е, къде е Левин?

— Не знаем — отговори Арби.

— Как така? Днес не трябваше ли да има час при вас?

— Трябваше, но не дойде.

Торн изруга пак.

— Трябваше да е тук, за да одобри последните промени, преди да излезем на полеви изпитания. Трябваше да се върне днес.

— Откъде? — попита Кели.

— От поредното си пътуване. Беше много развълнуван, преди да тръгне. Аз самият го оборудвах. Дадох му най-новата си раница. Двайсет и пет килограма. Всичко, което му е необходимо. Хареса му. Замина миналия понеделник, преди четири дни.

— Къде?

— Откъде да знам? Не искаше да ми каже и аз престанах да питам. Сега всички са еднакви. Учените, с които работя, до един се държат потайно. Не мога да ги обвиня. Страх ги е или да не ги ограбят, или да не ги съдят. Такъв е съвременният свят. Миналата година направихме оборудване за една експедиция в джунглата на Амазонка и го изолирахме с водозащитно покритие — там е влажно и това е задължително, защото мократа електроника не иска да работи… но ръководителят на групата беше обвинен в необосновано харчене на средства. За водозащитно покритие! Някакъв университетски бюрократ беше решил, че това са ненужни разходи. Казвам ви, безумие! Чисто безумие! Хенри! Не чу ли какво ти казах? Сложи го напряко!

Торн прекоси халето, размахал ръце. Децата го последваха.

— Вижте това — каза той. — Работим върху тези неща от месеци и най-накрая сме готови. Иска ги леки, аз ги правя леки. Иска ги здрави… хем здрави, хем силни, колко му е? И аз правя невъзможното… с достатъчно титан в сплавта, така или иначе се справям. Иска да не работят с бензин и да не зависят от електрическата мрежа. Готово. Най-накрая получи каквото искаше — удивително здрава подвижна лаборатория, която може да функционира и там, където няма бензиностанции и електричество. Сега, когато трябваше да… просто не мога да повярвам! Наистина ли не се появи в училището?

— Не — отвърна Кели.

— Значи е изчезнал — каза Торн. — Чудесно! Прекрасно! Ами полевите изпитания? Трябваше да излезем за седмица и да изпробваме всички системи.

— Знам — кимна Кели. — Говорихме с родителите си и получихме разрешение да дойдем и ние.

— А него го няма! — продължаваше да се гневи Торн. — Трябваше да го очаквам. Тези богати глезльовци правят каквото си поискат. Заради хора като Левин думата „глезльо“ е станала лоша…

От тавана надолу полетя голяма метална клетка и се стовари с трясък до тях.

Торн скочи встрани.

— Еди! По дяволите! Не можеш ли да внимаваш!?

— Извинявай, шефе — извика Еди Кар някъде от тавана. — По спецификация трябва да издържа на удар и исках да я изпробвам.

— Много хубаво, само че не го прави, когато ние сме отдолу! — Торн се наведе, за да огледа клетката. Беше кръгла, от дебели по четири сантиметра титаниеви ребра. Въобще не беше пострадала от падането. Освен това беше лека — Торн я вдигна с една ръка. Беше висока около два метра, с диаметър един и двайсет. Напомняше гигантски птичи кафез. На вратата ѝ беше монтирана солидна ключалка.

— За какво е това? — попита Арби.

— Всъщност — обясни Торн и посочи към другия край на халето, където един работник подреждаше купчина алуминиеви тръби — тя е част от онова. Висока платформа за наблюдение, която се сглобява на място. Получава се солидна конструкция, висока пет метра. Отгоре има навес, който може да се сваля.

— Платформа за наблюдаване на какво? — попита Арби.

— Не ви ли е казал?

— Не — отговори Кели.

— Не — каза и Арби.

— Е, на мен също не ми каза. — Торн поклати глава. — Знам само, че иска всичко да е много здраво. Леко и здраво… леко и здраво. Невъзможно. — Въздъхна. — Бог да ме пази от академици.

— Мислех, че и вие сте такъв — отбеляза Кели.

— Бивш — отвърна Торн веднага. — Сега правя истински неща и не си губя времето в празни приказки.

Колегите, които познаваха Джак Торн, бяха съгласни, че пенсионирането бе поставило началото на най-щастливия период от живота му. Като професор по инженерни науки и специалист по особени материали винаги бе демонстрирал практическа насоченост и любов към студентите. Най-известният му курс в Станфорд — „Структурно инженерство“, беше известен като „Трънливия“, защото Торн непрекъснато предизвикваше студентите да решават сложни приложни задачи. Някои от тях отдавна бяха влезли в университетския фолклор, като например „Кошмарът на тоалетната хартия“. Торн бе поискал от студентите да пуснат картон яйца от небостъргач, без те да се чупят. За омекотител при падането имаха право да ползват единствено картонените цилиндри, върху които се навива тоалетната хартия. След опита целият площад долу беше изпоцапан със счупени яйца. След това Торн бе поискал от студентите да конструират стол, който да може да издържи стокилограмов човек, само от конци и кръгли козметични тампони от вата. Друг път бе окачил отговорите на задачите от изпита на тавана и бе предложил на студентите да ги свалят, като използват кутия за обувки, с половин килограм сладник и няколко клечки за зъби.

Когато не преподаваше, Торн често се явяваше като експерт в съда. Беше специалист по експлозии, разбити самолети, срутили се сгради и други подобни. Тези контакти с истинския свят само задълбочаваха убеждението му, че учените имат нужда от възможно най-широкото образование. Често казваше: „Как е възможно да проектираш за хората, ако нямаш понятие от история и психология? Не става. Математическите ти формули може да са съвършени, но въпреки това хората да ги провалят. Ако това стане, значи ти си се провалил.“ Подслаждаше лекциите си с цитати от Платон, Шака Зулу, Емерсън и Чан Дзу.

Като популярен сред студентите професор и привърженик на широкото образование обаче Торн бе разбрал, че плува срещу течението. Академичният свят се стремеше към съвсем тясна специализация, научният жаргон ставаше все по-синтезиран. В академичните среди се смяташе, че да те харесват студентите е белег за незадълбоченост, а интересът към проблемите на реалния свят се заклеймяваше като доказателство за интелектуална бедност и безразличие към теорията. В края на краищата тъкмо привързаността му към Чан Дзу го бе накарала да си тръгне. На поредния съвет във факултета един от колегите му бе станал и бе заявил: „Някакъв си митичен китайски глупак слага край на инженерните науки.“

Тук месец по-късно се пенсионира преждевременно и скоро основа фирмата. Работата му доставяше огромно удоволствие, но му липсваха контактите със студентите — заради това му допадаха невръстните помощници на Левин. Хлапетата бяха умни, ентусиазирани и достатъчно млади, така че училището все още не бе успяло да унищожи желанието им за знания. Все още умееха да използват мозъците си, а това за Торн беше сигурен знак, че още не са завършили официалното си образование.

— Джери! — изрева Торн на един от заварчиците върху караваната. — Закрепи опорите и от двете страни! Не забравяй тестовете за здравина!

Посочи един видеомонитор, поставен на пода, на който се виждаше компютърно изображение на караваната при сблъсък — най-напред по дължина, след това странично, сетне с преобръщане. Пораженията при всеки удар бяха незначителни. Компютърната програма беше разработена от автомобилостроителните фирми, а след това изоставена. Торн се бе сдобил с нея и я усъвършенства.

— Разбира се, че автомобилните компании ще се откажат — въздишаше той. — Защото идеята е добра. Не очаквай голяма фирма да роди добра идея. Би могло да се получи добър продукт! С помощта на този компютър сме блъскали тези неща десетки хиляди пъти. Проектираш, смачкваш, променяш, пак смачкваш… както би трябвало да бъде. Без празни теории, само истински проби.

Ненавистта на Торн към теориите беше пословична. Според него една теория не беше нищо повече от заместител на истинския опит, дело на хора, които нямат представа какво говорят.

— Вижте го сега! Джери! Хей, Джери! Защо правим всички тези опити, ако не спазвате чертежите? Всички ли тук са с оперирани мозъци!?

— Съжалявам, докторе…

— Не съжалявай, а си гледай работата както трябва!

— Е, и без това прекалихме с подобренията на тази каравана.

— Така ли? Значи това смяташ? Кога стана проектант? Джери, изпълнявай чертежа и не коментирай!

Арби застана до Торн.

— Тревожа се за доктор Левин — каза той.

— Наистина ли? Аз не се тревожа.

— Но той винаги е държал на думата си. И е много организиран човек.

— Така е. Освен това обаче е абсолютно импулсивен и прави каквото му скимне.

— Може би, но не мисля, че не би дошъл, ако няма сериозна причина. Имам чувството, че нещо се е случило. Миналата седмица ни заведе при професор Малкълм в Бъркли и там на стената имаше голяма карта на света, на която…

— Малкълм! — изсумтя Торн. — Пощадете ме! Тези двамата са една стока. Непрактични колкото си искаш! Все пак добре е да се свържа с Левин веднага.

Торн се завъртя на пета и тръгна към офиса си.

— По сателитния телефон ли? — попита Арби.

Торн спря.

— По какво?

— По сателитния телефон. Нали Левин е взел със себе си сателитен телефон?

— Как би могъл? Не знаеш ли, че най-малкият такъв апарат е колкото куфар?

— Да, но може да сте направили и много по-малък.

— Така ли? Как? — Въпреки всичко това хлапе забавляваше Торн. Нямаше как да не го харесва.

— С комуникационната платка VLSI, която взехме от един магазин — отговори Арби, — Онази, триъгълната. Имаше два чипа BSN-23 на „Моторола“. Това е секретна технология, разработена за ЦРУ, защото позволява да се направи…

— Ей, чакай малко — прекъсна го Торн. — Откъде научи всичко това? Нали ти обясних колко е опасно да проникваш в системите на…

— Не се безпокой, внимавам — отвърна Арби. — Но това с платката е истина, нали? С нея може да се направи сателитен телефон, не по-тежък от половин килограм. Е, така ли е?

Торн се вторачи в него.

— Може би — каза той накрая. — И какво от това?

Арби се ухили.

— Страхотно!

Малкият офис на Торн се намираше в единия ъгъл на халето. Стените вътре бяха покрити с чертежи, формуляри за поръчки и триизмерни компютърни рисунки. По бюрото бяха разхвърляни електронни компоненти, каталози и документация. Торн ги разрови и най-накрая откри малък сив телефон.

— Ето — каза той и го вдигна пред очите на Арби. — Бива си го, а? Аз го направих.

— Прилича на клетъчен — отбеляза Кели.

— Да, но не е. Клетъчните телефони се свързват с телефонната мрежа на земята. Сателитните контактуват направо през комуникационните спътници в Космоса. С такъв апарат можеш да говориш с всяка точка на света. — Набра бързо. — В началото имаха нужда от еднометрова чиния. После стана половинметрова, а сега не е нужна никаква — само антената на апарата. Не е лошо, а?

Чуха шум, изщракване, връзката се осъществи.

— Доколкото познавам Ричард — продължи Торн, — мога да кажа, че или е изпуснал самолета, или е забравил, че обеща днес да бъде тук, за да одобри окончателно поръчката си. Почти сме приключили. Тапицерията и подсилващите греди за покрива са последното, което правим. Ще ни забави, а това не е много любезно от негова страна. — Телефонът звънеше, чуваха се електронните писукания. — Ако не се свържа с него, ще опитам със Сара Хардинг.

— Сара Хардинг? — попита Кели и вдигна очи.

— Най-добрият специалист по поведението на животните на света, Арби.

За Кели Сара Хардинг беше идол. Беше прочела всички статии за нея, които бе успяла да намери. Хардинг, завършила Чикагския университет със стипендия за бедни, сега, на трийсет и три, беше асистент в Принстън. Красива и независима, истинска бунтарка, която вършеше нещата така, както смяташе, че трябва. Бе предпочела живота на учен сред природата — изучаваше лъвовете и хиените в Африка. За непоколебимостта и коравината ѝ се носеха легенди. Веднъж, когато джипът ѝ се развалил, бе изминала двайсет мили пеша през саваната и бе пропъждала лъвовете с камъни.

На снимките Сара обикновено беше по къси панталони и зелена риза, с бинокъл на шията, застанала до джипа. С късата си черна коса и силното мускулесто тяло тя изглеждаше едновременно загрубяла и нежна. Поне така се струваше на Кели, която винаги изучаваше снимките ѝ съсредоточено и поглъщаше всички подробности.

— Не съм чувал за нея — отбеляза Арби.

— Прекарваш прекалено много време с компютрите, а? — попита Торн.

— Не — възрази Арби. Кели видя как раменете му увисват и долови, че някак се отдръпва, както винаги, когато почувстваше, че го упрекват. — Изследва поведението на животните, така ли?

— Точно така — отвърна Торн. — Знам, че Левин ѝ се е обаждал няколко пъти през последните седмици. Тя ще му помага с това оборудване, когато започне експедицията. Или ще го съветва. Или нещо друго. Или може би връзката е с Малкълм. В края на краищата беше влюбена в Малкълм.

— Не го вярвам — каза Кели. — Може би той е бил влюбен в нея.

Торн я изгледа.

— Познаваш ли я?

— Не, но знам всичко за нея.

— Аха — кимна Торн и замълча. Долови всички признаци на боготворенето. Одобряваше. Едно момиче би могло да върши и по-лоши неща от това да се възхищава от Сара Хардинг. Поне не беше спортист или рокзвезда. Всъщност фактът, че едно хлапе може да се възхищава от човек, който наистина се опитва да разшири човешкото познание, го изпълваше с радост…

Телефонът продължаваше да звъни. Никой не отговаряше.

— Сигурен съм, че апаратът на Левин работи — отбеляза Торн. — Връзката се осъществи. В това поне съм сигурен.

— А може ли да се определи къде е? — попита Арби.

— Не, за жалост. Ако продължаваме така, ще изтощим батерията му, а това значи…

Чу се щракане, после мъжки глас — удивително ясен и отчетлив:

— Левин.

— Окей, добре. Там е — каза Торн и кимна, после натисна копчето на апарата.

— Ричард? Доктор Торн е.

По високоговорителя се чуваше непрестанният електронен шум. После кашлица и дрезгав глас:

— Ало? Ало? Тук е Левин.

Торн пак натисна копчето и каза:

— Ричард. Обажда се Торн. Чуваш ли ме?

— Ало? — извика Левин от другата страна. — Ало?

Торн въздъхна.

— Ричард, трябва да натиснеш бутона „Т“, за да ме чуеш!

— Ало? — пак кашляне, дълбоко и продрано. — Тук е Левин. Ало? Торн поклати глава ядосано.

— Ясно е, че не знае как да работи с апарата. По дяволите! Обясних му го до последната подробност. Естествено не ме е слушал. Гениите никога не слушат какво им се говори. Мислят, че знаят всичко. Тези неща не са играчка! — Натисна бутона още веднъж и каза:

— Ричард, слушай ме. Трябва да натиснеш бутон „Т“, за да…

— Тук е Левин. Ало? Ало? Левин. Моля ви! Нуждая се от помощ. — Някакво стенание. — Ако ме чувате, изпратете помощ. Слушайте, аз съм на острова, успях да стигна дотам, без проблеми, но…

Пращене. Шум.

— О-о-х! — изпъшка Торн.

— Какво има? — попита Арби.

— Губим връзката.

— Защо?

— Батерията. Изтощава се бързо. По дяволите! Ричард! Къде си!? Чуха гласа на Левин:

— … вече е мъртъв… положението стана… сега… много сериозно… не знам… чувате, но ако… изпратите помощ…

— Ричард! Кажи ни къде си?!

Шумът се усилваше, връзката непрекъснато се влошаваше. Чуха Левин да казва:

— … обкръжен съм… зли… усещам миризмата им… особено нощем…

— За какво говори? — попита Арби.

— … ранен… не мога… дълго време… моля ви…

Постепенно шумът се засили, после утихна и изчезна.

Телефонът онемя.

Торн изключи апарата си и спря високоговорителя. Обърна се към децата, които бяха пребледнели:

— Трябва да го намерим — каза той. — Веднага.