ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

* * *


Втора глава

– Защо? – попита тя с подпухнало от удавянето лице.

Вдигнах ръце, предупреждавайки я да не се доближава повече. Но беше очевидно, че не се бои от мен. Искаше отмъщение. И щеше да си го набави независимо от всичко.

– Защо? – повтори настоятелно. Около единия ù крак се беше усукало водорасло, което се влачеше по пода след нея с глух, мокър звук.

Думите напуснаха устата ми, преди да съм успяла да ги въздържа.

– Бях длъжна.

Тя дори не потрепна от гласа ми, а продължи да крачи към мен. Дотук бях. Най-сетне щях да си платя за стореното.

– Имах три деца.

Отстъпвах назад в търсене на изход.

– Не знаех! Кълна се, не знаех!

Спря едва на сантиметри от мен. Зачаках да ме удари или да стисне гушата ми с ръце, да отмъсти някак за живота, който ù бяхме отнели без време. Но тя просто стоеше на мястото си с килната настрани глава, изцъклени очи и посиняла кожа.

Докато не ми се нахвърли.


Събудих се с ням писък, размахвайки ръце в празното пространство пред себе си.

Накрая осъзнах – било е сън. Просто сън. Долепих длан до гърдите си, за да укротя подивялото сърце в тях. Но вместо кожа, ръката ми намери гърба на албума ми с изрезки. Вдигнах го пред лицето си, оглеждайки старателно подредените страници, пълни с изрязани от вестниците статии. Така ми се падаше, щом се бях занимавала с него точно преди сън.

Тъкмо преди да заспя, бях довършила страницата за Кери Страус. Тя беше една от последните жертви, които ми се наложи да намеря от най-скорошното ни корабокрушение. Оставаха ми само още две изгубени души и „Аркатия“ можеше да се окаже първият ми напълно разкрит кораб. Ярките очи на Кери ме гледаха от снимката, която бях взела от уебсайта, създаден в нейна памет. Навярно го поддържаше овдовелият ù съпруг, стараейки се междувременно да сготви нещо по-интересно от най-обикновени спагети на трите си осиротели деца и да смогва с ежедневната си работа.

– Поне си имала някого – казах на снимката ù. – Поне е имало кой да плаче за теб, когато си си отишла – искаше ми се да можех да обясня с какво стойностният живот, прекъснат твърде рано, бе по-добър от празния живот, продължаващ цяла вечност. Затворих албума и го прибрах в сандъка при другите, всеки отреден на различно корабокрушение. Едва шепа хора можеха да разберат как се чувствам, а и знаех, че невинаги успяваха.

С тежка въздишка се отправих към всекидневната, където гласовете на Елизабет и Миака ехтяха по-силно от допустимото.

– Кален! – поздрави ме Елизабет. Аз минах с тихи стъпки покрай всички прозорци, уверявайки се, че са затворени. И двете знаеха колко важно е никой да не ни чуе, но така и не се научиха на подобаващата предпазливост. – На Миака току-що ù хрумна поредната идея за бъдещето ù.

Извърнах поглед към Миака. Дребничка и тъмна във всяко отношение, освен по душа, тя бе успяла да спечели симпатиите ми още от първите минути на познанството ни.

– Е, слушам – отвърнах и седнах на стола в ъгъла.

Миака ми се усмихна широко.

– Дойде ми наум да си купя галерия.

– Наистина? – повдигнах учудено вежди. – Значи искаш да притежаваш изкуство, вместо да го създаваш?

– Не мисля, че някога ще спреш да рисуваш – заяви умислено Елизабет.

Кимнах.

– Твърде талантлива си.

Миака продаваше творбите си чрез интернет от години. Дори сега, докато си приказвахме, пишеше нещо на телефона си и бях сигурна, че урежда поредната голяма продажба. Фактът, че дори една от нас притежаваше телефон ми се струваше абсурден – сякаш имаше на кого да се обаждаме, – но на нея ù харесваше да поддържа връзка със света.

– Сигурно е забавно да отговаряш за нещо важно.

– Разбирам те – отвърнах аз. – Идеята да разполагаш със своя собственост звучи примамливо.

– Именно! – Миака пишеше и говореше едновременно. – Ангажираност, индивидуалност. В момента и двете ми липсват, така че може да си наваксам, като му дойде времето.

Тъкмо се канех да изтъкна, че и сега си имаме доста ангажименти, но Елизабет ми отне думата.

– На мен също ми дойде идея – изчурулика тя.

– Да чуем – Миака остави телефона си и седна в скута ù, сякаш бяха невръстни кутрета.

– Реших, че много обичам пеенето. Мисля да го използвам по различен начин.

– Ще си прекрасна главна вокалистка в някоя група.

Елизабет изопна гръб и едва не събори Миака на пода.

– Точно това си мислех!

Наблюдавах ги, дивейки се на факта, че три толкова различни момичета, родени в различни епохи и части на света, се уравновесяваха една друга така успешно.

– Ами ти, Кален?

– Какво аз?

Миака се повдигна.

– Случайно да имаш нови големи мечти?

Бяхме играли тази игра стотици пъти като средство за разведряване на обстановката. През годините ми бяха хрумвали десетки идеи. Искаше ми се да стана доктор, за да се реванширам някак за всички отнети животи. Танцьорка, за да се науча да контролирам тялото си всячески. Писателка, за да намеря начин да използвам гласа си, дори без да говоря. Астронавт, в случай че ми се приискаше да се отдалеча възможно най-много от Океана.

Но дълбоко в себе си знаех, че копнея по едно-единствено нещо. Отправих поглед към огромния учебник по история до любимото си кресло – книгата, с която бях възнамерявала да се уединя в стаята си миналата нощ, – за да се уверя, че списанието за булчински рокли е добре скрито между страниците му.

Свих рамене с усмивка.

– Все същото.


Преглътнах сухо, преди да стъпя в университетския двор. За разлика от повечето ми посестрими, аз се притеснявах в присъствието на хора. Но дори в този момент чувах гласа на Елизабет в главата си: „Не е нужно да се заточваме вътре. Аз нямам намерение да живея така“, беше заявила около две седмици след началото на новия си живот с нас. И наистина удържа на думата си – дори се стараеше да осигури малко по-нормално съществуване и на нас. Но дръзвах да се покажа навън, колкото да ù угодя, толкова и заради самата себе си.

Настоящият ни дом се намираше в съседство с един университет, което ме устройваше идеално. Купища хора кръстосваха по откритите ливади и седяха до масите за пикник. Самата аз не изпитвах нужда да ходя по концерти, клубове и партита като Елизабет и Миака. Стигаше ми просто да се навъртам край хората. Седнех ли под някое дърво, можех да се преструвам на една от тях с часове.

Наблюдавах минувачите, доволна, че живеехме в толкова добросъседски квартал, където често непознати ми махаха за поздрав. Ако можех да им казвам „здравейте“ – само тази малка, така невинна думичка, – илюзията щеше да е съвършена.

– …щом тя не иска. Така де, защо просто не каже нещо? – попита едно момиче тълпата от приятели около себе си. Представях си я като пчелата майка, а останалите – като нищожни търтеи.

– Напълно права си. Трябвало е да ти каже, че не иска да идва, вместо да разгласява на всички останали.

Пчелата майка отметна коса драматично.

– Е, приключих с нея. Вече няма да играя игричките ù.

Присвих очи, убедена, че самата тя играе игра, и то такава, която несъмнено щеше да спечели.

– Казвам ти, човече, можем да го проектираме сами – късокосо момче размахваше ентусиазирано ръце срещу приятеля си.

– Не знам – събеседникът му, леко пълничък негов връстник, който се чешеше по врата, крачеше забързано. Като че ли се опитваше да му се изплъзне, но другият беше толкова пъргав и мотивиран, че навярно можеше да настигне и ракета.

– Съвсем малка инвестицийка е, човече. Като нищо ще направим големия удар!

Потиснах усмивката си.

Следобед тълпата се разпръсна и аз се отправих към библиотеката. Откакто се бяхме нанесли в Маями, я посещавах веднъж-два пъти седмично. Не обичах да правя проучванията за албума си с изрезки в къщата. Вече бях допуснала тази грешка и Елизабет не спираше да ме обвинява в черногледство.

– Защо просто не тръгнеш да издирваш труповете им? – беше ме питала. – Може и да попиташ Океана за сетните им мисли. И това ли ти се иска да узнаеш?

Разбирах отвращението ù. Възприемаше албумите ми с изрезки като вредна обсебеност от мисълта за жертвите ни. Искаше ми се да разбере колко ме измъчваха образите на всички тези хора, как писъците им оставаха в паметта ми дълго, след като корабът потънеше.

Предметът на днешните ми разследвания беше Уорнър Томас, предпоследният човек от списъка с пасажери на „Аркатия“. Уорнър се оказа лесен за проучване. Имаше купища хора със същото име, но сред наличните профили в социални мрежи само в един не беше публикувано нищо от шест месеца. Уорнър беше върлинест мъж, който изглеждаше твърде срамежлив, за да контактува лично с околните. Във всички сайтове се беше обозначил като необвързан. „Нищо чудно“, помислих си с гузна съвест.

От последното, написано в личния му блог, ми се сви сърцето.

Извинете, че съм толкова лаконичен, но пиша от самолета. Погледнете само този залез!

Под тези изречения слънцето се сливаше с Океана в експлозия от червено.

Толкова много красота има по света! Кара ме да си мисля, че ни очакват само хубави дни!

Едва не се разсмях. Изражението му на всяка снимка, която бях открила в социалните мрежи, ми даваше да разбере, че никога през живота си не беше възкликвал. Но ми се струваше, че нещо му се беше случило точно преди съдбовното корабоплаване. Дали не е имал причина да вярва, че нещата се променят към добро? А може би просто е използвал една от онези лъжи, които сипем, когато се намираме на сигурно в стаите си и никой не може да види колко изопачаваме истината?

Принтирах най-добрата му снимка – притурка към някаква шега по адрес на братята му. Извинявай, Уорнър. Кълна се, не умря заради мен.

След като приключих мисията си за деня, имах възможност да отклоня съзнанието си към нещо по-забавно. През годините се бях научила да уравновесявам всяко от попълненията към албума си с изрезки за нещо приятно. Миналата вечер например бях разглеждала скици на рокли, преди да налепя последните снимки на Кери. Днес бях в настроение за торти. Намерих кулинарния отдел, занесох няколко книги до една празна маса на третия етаж и се зарових в рецепти, захарни фондани и внушителни сладкарски изделия. За пореден път се впуснах в творене на въображаеми торти – най-дълготрайното ми хоби. Първата беше класическа с ванилово-маслен пълнеж и бледосиня глазура, с малки бели цветчета отгоре. Триетажна. Направо приказна. Следващата беше пететажна, квадратна, с черна панделка и вертикално наредени по предната ù част захарни брошки. Най-подходяща за вечерна сватба.

– Парти ли организираш?

Повдигнах поглед и видях не много спретнато русокосо момче, бутащо количка с книги. Табелката с името му беше закачена накриво и нечетлива. Облечен беше в стандартна колежанска униформа, състояща се от бежови панталони и риза, чиито ръкави беше навил до лактите. Вече никой не се стараеше да изглежда добре.

Сдържах напиращата от гърдите ми въздишка. Тази част от присъдата ни беше неизбежна. Бяхме създадени да привличаме хората, а мъжете бяха особено податливи.

Сведох поглед към книгата си, без да отговоря, с надеждата, че ще схване намека ми. Не бях избрала да седна точно в дъното на последния етаж, защото ми се общуваше с хора.

– Изглеждаш уморена. Едно парти вероятно ще ти се отрази добре.

Подсмихнах се неволно. Нямаше представа колко беше прав. За жалост обаче той прие малката ми усмивка като покана да продължи.

Прокара пръсти през косата си, което е съвременният еквивалент на „Добър ден, госпожице“, и посочи книгите върху масата ми.

– Майка ми твърди, че тайната на всички печива е да използваш затоплена купа. Не че разбирам от такива неща. Способен съм да объркам дори зърнена закуска.

Широката му усмивка подсказваше, че наистина е така, а свенливият начин, по който пъхна ръка в джоба на панталона си, успя да спечели симпатиите ми донякъде.

Но веднага се почувствах зле. Знаех, че намеренията му не са лоши и не исках да нараня чувствата му. Въпреки това се канех да прибягна до най-грубия ход и просто да си тръгна, когато той извади ръката от джоба си и я протегна към мен.

– Аз съм Акинли, между другото – отбеляза той и зачака отговор от моя страна. Опулих се насреща му, не свикнала хората да преглъщат току-така мълчанието ми. – Знам, че е доста странно – той прочете недоумението ми погрешно. – Нещо като семейно име е. Някога е било фамилно в рода на майка ми.

Ръката му все още беше протегната към мен в очакване. Обичайната ми реакция би била да избягам. Но нещо в това момче ми се струваше… Различно. Може би начинът, по който крайчетата на устните му се издигаха в усмивка, без дори да се замисля, или топлият глас, който се търкулваше от гърлото му като пухкави облаци. Нещо ми подсказваше, че ако го срежех, щях да нараня своите чувства повече от неговите, да съжалявам.

Поех ръката му внимателно, сякаш се боях да не счупя някой от двама ни. Надявах се да не забележи колко студена е кожата ми.

– А ти как се казваш? – подкани ме той.

Въздъхнах, сигурна, че това вече щеше да сложи край на разговора ни, колкото и да не исках. Изразих името си с езика на глухонемите и той опули очи насреща ми.

– О, леле. Значи досега си чела по устните ми?

Поклатих глава.

– Тоест чуваш?

Кимнах.

– Но не можеш да говориш… Аха, ясно – той затупа джобовете си с длани, а аз опитах да надвия ужаса, плъзнал по гръбнака ми. За разлика от Миака и Елизабет, аз не намирах близостта с хората за вълнуваща. За мен тя значеше единствено че съм попаднала в свят, където лесно мога да наруша правилата.

Нямаше много правила, но за сметка на това бяха строги. Мълчи в присъствието на хора, докато не дойде време да запееш. Дойде ли време, запей без колебания. Ако моментът не е настъпил, не разкривай по никакъв начин тайната си.

– А, ето го – обяви той, изваждайки химикалка от джоба си. – Само че нямам хартия, затова ще трябва да пишеш по ръката ми.

Вперих замислен поглед в кожата му. Кое име да използвам? Онова от шофьорската книжка, която Миака ми купи през интернет? Онова, с което се бях подписала на договора за наем на плажната ни къща? Онова, под което се бях подвизавала в предишния град? Можех да избирам измежду сто имена.

Вероятно сгреших, но му дадох истинското.

– Кален? – прочете той от кожата си.

Кимнах.

– Много е красиво. Приятно ми е да се запознаем.

Отвърнах му с тънка усмивка, все още притеснена. Не ме биваше в небрежните приказки.

– Страхотно е, че посещаваш обикновено училище, при положение че използваш езика на глухонемите. А аз се имах за смел само задето напуснах родния си щат – присмя се той на себе си.

Въпреки че се чувствах доста напрегната, не можех да не се възхитя на желанието му да поддържа разговора. Малко хора биха постъпили така в подобна ситуация. Той отново посочи книгите пред мен.

– Е, ъм, ако наистина решиш да организираш парти и ти е нужна помощ с тортата, кълна се, способен съм да се стегна, поне колкото да не съсипя всичко.

Вдигнах едната си вежда.

– Сериозно говоря! – той се засмя, сякаш бях казала някаква шега. – Както и да е, успех със сладкарството. И до скоро!

Той ми махна срамежливо и продължи с количката си напред по пътеката между масите. Изпратих го с поглед. Бях сигурна, че ще запомня рошавата му коса, която изглеждаше брулена от вятър дори на закрито, както и добротата в очите му. И щях да се мразя, задето съм съхранила тези подробности в паметта си, ако пътищата ни се пресечаха в някой от мрачните дни – дни като онзи, в който Кери и Уорнър ме бяха срещнали.

Въпреки това бях благодарна. Не си спомнях кога за последно се бях чувствала като човек.


Загрузка...