И заживели щастливо

Първа среща

– Само още няколко минути, госпожице – провикна се шофьорът.

Имах чувството, че пътуваме от цяла вечност. Не че имах нещо против колата – беше повече от луксозна, – но започвах да губя търпение. Всички момичета от Западното крайбрежие сигурно вече бяха или в двореца, или близо до него. Междувременно, аз губех ценни моменти в пътуване до летището на Каролина. Защо просто не бях хванала самолета от Клермонт? Дворецът несъмнено можеше да си позволи отделни полети за всички момичета.

Когато свихме по шосето към летището, прибрах четката си за коса и ментовите си бонбони обратно в чантата си. Хвърлих си един последен поглед в огледалцето и колата спря. Побутнах с пръст кожата до едното си око. Бръчка ли виждах? Не, просто трик на светлината. И все пак, щом една сянка можеше да ми причини такова нещо, на какво ли бяха способни още няколко години?

– Госпожице? – обади се пак шофьорът.

Вдигнах поглед към него, питайки се дали наистина изглеждах толкова уморена, колкото ми показваше отражението ми.

– Мога ли да ви помоля за един автограф? – той държеше списание, отворено на страница с реклама на бельо, която бях снимала неотдавна.

Опитах да прикрия отвращението си от факта, че много по-възрастен, дебел мъж ме зяпаше полугола. Усмивките бяха важни в моя бранш, а за да стана принцеса, трябваше да спечеля симпатиите на всички. Затова си придадох любезно изражение и поех списанието.

– Благодаря ви. Дъщеря ми ви е голяма почитателка.

– Така ли? – попитах, облекчена, че автографът е за нея.

– Да, голяма хубавица е, но предпочита да чете списания вместо учебници. Мечтае да стане модел.

Присвих очи насреща му.

– Но щом вие сте шофьор, значи тя е Шестица?

– Да – отвърна той, сякаш пазеше общественото си положение в тайна. Само че ничие не беше тайна. – Надяваме се да я омъжим за момче от по-висока каста, но едва ли ще намерим чак Двойка. Въпреки това малката стиска палци и се труди усърдно.

Не попитах какви са плановете му. Много мъже от високи касти си търсеха момичета трофеи. Понякога подобни уговорки включваха големи суми – макар и по-скромни от действителната цена за изкачване в йерархията. Много рядко се случваше по любов. Не вярвах с дъщеря му да стане така, но и не ме беше грижа.

– Е, тогава ще добавя и едно малко послание към нея – написах „Следвай мечтите си!“ върху цялата страница, внимавайки да не покрия снимката си с мастило, и добавих цветущия си подпис в дъното. – Заповядайте. Желая ù късмет.

– Ще ù предам! Късмет и на вас – отвърна той, докато излизах от колата.

Късметът беше хубаво нещо, само че не ми трябваше. Имах си план.

Сложих слънчевите си очила и наместих маргаритката в косата си. Оттук започваше всичко – това беше първият ми шанс да покажа на останалите момичета, че пред тях стои бъдещата кралица.

Имах опит с подобни съревнования и бях единствената Двойка с истински шанс за победа. Някои от другите може и да имаха повече пари, но аз вече разполагах с множество почитатели, което щеше да е от полза за монархията ни. А що се отнася до всички момичета с каста, по-долна от Втора? Е, те просто губеха времето на всички ни.

Отворих вратата и влязох с парадна крачка в сградата на летището. Лесно разпознах останалите участнички с тъмните им панталони и бели ризи, затова директно се отправих към тях. Внушителната ми поява зад тъмни очила определено оказваше ефект. Ашли, Тройката, изглеждаше съкрушена от присъствието ми, а Марли, Четворката, придоби също толкова смаяно изражение. А, ето я и Петицата! Америка. Знаех, че ще е в моята група, тъй като все пак се намирахме в родната ù Каролина, но въпреки това останах изненадана. Доста се беше спретнала.

Несъмнено щеше да ми бъде забавно с нея. Колкото и да се беше изтупала, със сигурност щеше да прояви простащината си още на първия ден.

– Здравей – престраши се Марли, макар че думата прозвуча по-скоро въпросително.

Свалих очилата си и я огледах от главата до петите. Симпатична беше, но косата ù нямаше никакъв обем. И ако по принцип изглеждаше толкова шашнато, щеше да бъде изхвърлена от двореца още на първата седмица.

– Кога потегляме?

– Още не знаем – отвърна Америка с изненадващо остър тон, като се имаше предвид, че разговаря с по-висшестоящ гражданин. – Благодарение на теб сме назад в графика.

– Извинявам се, но доста хора искаха да ме изпратят – обясних аз. Навярно се чудеше къде е виждала лицето ми. Затова ù подсказах, че имам множество почитатели. – Вината не е моя.

Но тя като че ли не ме разпозна. Е, както и да е.

Пилотът се появи и аз веднага спечелих симпатиите му. Нямах нужда от одобрението на тези жалки госпожички, но определено възнамерявах да спечеля това на всички останали.

Качихме се на самолета и веднага ми стана ясно, че Америка лети за първи път в живота си. Съмнявах се да има дори кола. Ашли извади тетрадка, за да запише впечатленията си, а Марли незабавно се сдружи с Америка. Колкото и луксозно да живеех, нищо не можеше да се сравнява с частен кралски самолет и ми се искаше да споделя с някого какво удоволствие ми доставяха кожените седалки и невероятното шампанско. До мястото ми имаше телефон, който можех да използвам. Но на кого да се обадя? На вятърничавата си майка? На агента си? На маникюристката си, чийто английски беше потресаващ?

Нямаше на кого.

Поставих маската за очи върху лицето си и се престорих на заспала. Все пак имах доста уморен вид, а почивката щеше да ми се отрази добре.

Докато лежах, си фантазирах за живота в двореца. От мен щеше да стане невероятна принцеса. Така де, ако с Максън се съберем, ще сме същинско копие на родителите му. Колко ли смайващо бихме изглеждали всички заедно на снимка? Направо го виждах в съзнанието си. Представях си как му намигам кокетно иззад красиво ветрило, а той се влюбва в мен все повече и повече с всеки изминал ден.

– Селест обаче… – чух някой да шепне.

Без да помръдна, наострих слух за разговора.

– Знам. Едва от час се познаваме, а вече нямам търпение да я изпратят вкъщи.

Това беше гласът на Америка, така че кикотът, който последва, явно принадлежеше на Марли.

– Не обичам да злословя по адрес на хората, но е толкова груба… – да, такава съм. Радвам се, че го забелязвате. – А даже не сме в присъствието на принца. Малко ме притеснява.

Потиснах усмивката си, доволна от впечатлението, което бях оставила. Колкото и да ми беше жал за тях, просто трябваше да си отидат. Аз бях родена за това. Имах нужда от него.

– Не се притеснявай – отвърна спокойно Америка. – Момичета като нея сами си вкарват главата в торбата.

Усмивката ми посърна. Какво искаше да каже? Та аз бях образец за идеалната участничка. Красива, известна, богата… Щях да се изненадам, ако Максън не поканеше първо мен на среща.

Бях си обещала да не позволявам на другите момичета да влизат под кожата ми. Възнамерявах да страня от тях и да съсредоточа цялото си внимание върху принца. Но вече започвах да се питам дали не ми е нужен резервен план… Нещо, което би дало на съперничките ми да разберат колко нищожни са всъщност. Зад скритите ми очи започна да се заражда нова стратегия.