Първа глава

Странно е, като се замислиш какво съхраняваш в душата си, какво си запомнил след края на всичко. Все още виждам в съзнанието си дървената ламперия по стените на каютата ни и си спомням колко мек беше килимът. Не съм забравила аромата на солената вода, който изпълваше въздуха и полепваше по кожата ми, нито звънкия смях на брат ми в съседната каюта – сякаш бурята беше вълнуващо приключение, а не същински кошмар.

Но страхът и тревогата бяха засенчени от недоволството, превзело атмосферата. Бурята разваляше плановете ни за вечерта – никой нямаше да танцува на горната палуба тази вечер. Такива бяха злочестините на тогавашния ми живот – толкова незначителни, че ме е срам дори да мисля за тях. Но така беше едно време, в дните, когато имах чувството, че живея във вълшебна приказка.

– Ако това клатене не спре скоро, няма да ми остане време да си оправя косата за вечеря – оплака се мама. Погледнах я от пода, където лежах в отчаян опит да не повърна. Майка ми блестеше като кинозвезда, а стилните, съвършено оформени вълни на косата ù не можеха да изглеждат по-добре от това. Но тя никога не беше доволна. – Ставай – нареди ми тя, свеждайки поглед към мен. – Ами ако някой от прислужниците влезе?

Завлякох се до най-близкия шезлонг, изпълнителна както винаги, макар че и тази поза не беше кой знае колко подобаващо за една дама. До онзи съдбовен ден пътешествието ни не се открояваше с нищо необичайно – най-обикновено семейно пътуване от точка А до точка Б. Вече дори не си спомням накъде плавахме. Спомням си единствено, че го правехме в обичайния лукс. Бяхме едно от малкото семейства, чието състояние бе надживяло кризата и мама обичаше да парадира с това пред хората. Затова и се намирахме в красив апартамент с големи прозорци и лични стюарди. Точно в онзи момент обмислях дали да не извикам някой от тях да ми донесе кофа.

И точно в онзи момент, през смътната мъгла на слабостта ми, до ушите ми долетя странен звук. Беше като далечна приспивна песен, която някак събуди и любопитството, и жаждата ми. Вдигнах очи и видях, че мама също е обърнала глава към музиката, която се лееше опияняващо красива като благоговеен химн.

Татко надникна в каютата ни.

– Това оркестърът ли е? – попита той. Гласът му беше спокоен, но отчаянието в очите му ме уплаши.

– Вероятно. Но звучи сякаш идва отвън, не смяташ ли? – отвърна напрегнато мама, внезапно задъхана. – Да проверим – тя скочи от стола и грабна пуловера си. Смаях се. Много мразеше дъжда.

– Но, мамо, гримът ти. Току-що каза…

– О, не го мисли – махна небрежно с ръка тя и наметна раменете си с кремава жилетка. – Няма да се бавим. Ще има време да го оправя, като се върнем.

– Аз май ще остана тук – музиката привличаше и мен също толкова силно, но студената пот по лицето ми ми напомни, че може всеки момент да повърна. Затова се свих още повече върху шезлонга, устоявайки на мощния импулс да стана и да ги последвам.

Мама се обърна и ме погледна в очите.

– Ще съм по-спокойна, ако си до мен – пророни тя с усмивка.

Това бяха последните думи, които я чух да казва.

Въпреки че отворих уста да възразя, нещо ме накара да стана и да прекося каютата. Този път не просто се подчинявах на майка си. Чувствах нужда да се кача на горната палуба. Да се доближа до песента. Ако бях останала в каютата, навярно щях да се озова в капан и да потъна заедно с кораба. Така поне щях да съм със семейството си. В рая или ада, или никъде, ако всичко се окажеше просто лъжа. Но не.

Тръгнахме нагоре по стълбите, където вече се рояха десетки други пасажери. В този момент проумях, че нещо не е наред. Някои препускаха, пробиваха си път през тълпите, а други имаха вид на сомнамбули.

Излязох под поройния дъжд и спрях да се огледам наоколо. Запуших ушите си с длани, за да заглуша жестокия грохот и хипнотичната песен и опитах да се ориентирам в ситуацията. Двама мъже профучаха край мен и скочиха зад борда, без дори да се замислят. Но бурята не беше толкова унищожителна, че да се налага евакуация, нали?

Погледнах към най-малкия си брат и го видях да поглъща дъжда, както дива котка поглъща сурово месо. Когато един човек до него опита да стори същото, двамата се скараха за дъждовните капки. Заотстъпвах назад и потърсих с поглед средния ми брат. Така и не го открих. Беше се слял с тълпата, устремен към парапета. Всички скочиха зад борда, преди да осъзная какво виждат очите ми.

Тогава зърнах родителите си – както се държаха за ръце, облегнали гърбове на парапета, просто се прекатуриха отвъд него. С усмивка на лицата. Изпищях от ужас.

Какво се случваше? Откачил ли беше светът?

Блуждаеща нотка плени ушите ми и ме накара да отпусна ръце до тялото си. Песента внезапно завзе целия ми свят. Тревогите ми избледняха. Нещо ми подсказваше, че наистина щях да се почувствам по-добре във водата – в прегръдката на вълните, вместо под зловещия дъжд. Струваше ми се превъзходна. Изпитвах нужда да отпия от нея. Да напълня стомаха, сърцето, белите си дробове с нея.

Изпълнена от това обсебващо желание, запристъпвах към парапета. Щях да задоволя дълбоката си жажда с такова удоволствие... Дори не усетих как се изкачвам по перилата, не усетих нищо, докато силният сблъсък на водата не върна разсъдъка ми.

Всеки момент щях да умра.

Не! – мислех си, докато се мъчех да изплувам до повърхността. – Не съм готова! Искам да живея! Деветнайсет години не ми стигаха. Не бях опитала толкова много неща, не бях посетила толкова много места. Исках да имам съпруг, семейство. Но сега щях да загубя всичко само за миг.

Наистина ли?

Нямах време да се съмнявам в гласа, който чувах.

Да!

Какво би дала, за да оцелееш?

Всичко!

Тогава усетих нещо сред бушуващите води. Сякаш нечия ръка бе увита около кръста ми и ме теглеше умело нагоре, през купища тела, докато не изплувах на повърхността. След секунда вече лежах по гръб на твърда повърхност и се взирах в очите на три нечовешки красиви момичета.

За момент забравих и ужаса, и недоумението, което бях изпитала по-рано. Забравих бурята, семейството си, страха. Съществуваха единствено тези красиви, съвършени лица. Присвих очи, изучавайки ги.

– Ангели ли сте? – попитах ги. – Мъртва ли съм?

Момичето с очи, по-зелени от всичко, което бях виждала някога, и развята искрящочервена коса, се приведе към мен.

– Не. Напълно жива си – увери ме тя.

Вперих поглед в нея. Щом още бях жива, защо не усещах солената вода в гърлото си? Защо очите ми не пареха? Защо не усещах горене по лицето си от сблъсъка с вълните? Всъщност се чувствах прекрасно, точно на правилното място.

В далечината се чуваха писъци. Повдигнах глава и видях задния край на кораба ни точно над вълните; поклащаше се над водата като в сън.

Рязко си поех няколко глътки въздух, чудейки се как така все още дишах, докато други се давеха навсякъде около мен.

– Какво си спомняш? – попита червенокосата.

Поклатих глава.

– Килима – претърсих паметта си, но тя като че ли бе потънала в мъгла. – И косата на майка си – добавих с пресипнал глас. – После се озовах във водата.

– Поиска ли да живееш?

– Да – изпелтечих и ми стана чудно дали не четеше мислите ми, или просто всички останали си бяха помислили същото. – Кои сте вие?

– Аз съм Мерилин – отвърна любезно тя. – Това е Ейслинг – посочи русото момиче, което ми се усмихна топло. – А това е Номбеко – кожата на Номбеко беше тъмна като нощното небе и като че ли нямаше никаква коса.

– Ние сме певици. Сирени. Слугини на Океана – обясни Мерилин. – Тук сме, за да ù помагаме. Да Я… храним.

Присвих очи.

– С какво се храни океанът?

Мерилин извърна поглед към потъващия кораб и аз го проследих. Вече почти всички гласове бяха стихнали.

Ясно.

– Такъв е дългът ни. Скоро може да стане и твой. Ако ù отдадеш времето си, Тя ще ти върне живота. От днес нататък, през следващите сто години, няма да боледуваш, нито да страдаш, няма да остарееш нито с ден. Когато времето ти изтече, ще си върнеш гласа и свободата. Ще можеш отново да живееш постарому.

– Аз… Съжалявам – скалъпих. – Не ви разбирам.

Момичетата се усмихнаха, но от очите им надничаше тъга.

– Едва ли е възможно да разбереш още сега – увери ме Мерилин. Прокара пръсти през косата ми, сякаш вече бях една от тях. – Повярвай ми, на никоя от нас не ù беше лесно да го приеме. Но, рано или късно, ще успееш.

Изправих се внимателно и за своя огромна изненада установих, че стоя на повърхността на водата. В далечината се виждаха още няколко души, борещи се с вълните, сякаш имаха възможност да се спасят.

– Майка ми е някъде там – казах умолително. Номбеко въздъхна с горестен поглед.

Мерилин сложи ръката си на рамото ми, отправила взор към разрушението.

– Имаш избор – прошепна тя в ухото ми. – Да останеш с нас или да си отидеш с нея. Да си отидеш с нея. Не да я спасиш.

Замълчах. Истината ли говореше? Нима можех да избера смъртта? В действителност ли ми се предлагаше такъв избор?

– Каза, че си готова да дадеш всичко, за да оцелееш – напомни ми тя. – И наистина се моля да е така.

Разпознах надеждата в очите ù. Не искаше да се разделя с мен. Навярно беше видяла достатъчно смърт за един ден.

Кимнах с глава. Щях да остана с тях.

Тя ме придърпа в обятията си и прошепна в ухото ми:

– Добре дошла в сестринството на сирените.

Неусетно се озовах под вода и нещо студено влетя във вените ми. Но макар да ме уплаши, не изпитах почти никаква болка.


Загрузка...