Пета глава

В крайна сметка не прегледах молбите за участие. Имах много причини за това, но основната беше, че ми се струваше най-справедливо всички да започнем на чисто, след като се запознаем. Пък и нямах особено желание, като се имаше предвид, че баща ми беше проучил така щателно кандидатките.

Гледах да спазвам удобна дистанция от Избора... докато той не прекрачи прага ми.

В петък сутринта вървях по коридора на третия етаж, когато чух звънкия смях на две момичета по откритото стълбище на втория етаж. Жизнерадостен глас възкликна:

– Можеш ли да повярваш, че сме тук? – И двете отново избухнаха в момичешко кискане.

Изругах на глас и се шмугнах в най-близката стая, тъй като многократно ми беше натъртено, че трябва да се запозная с всички момичета наведнъж в събота. Никой не ми обясни защо е толкова важно, но предполагам, че имаше връзка с преобразяването им. Ако някоя Петица влезеше в двореца, без да ù е обърнато специално внимание, едва ли щеше да има голям шанс. Може би държаха на тази мярка в името на справедливостта. Напуснах скривалището си тихомълком и се върнах в стаята си, мъчейки се да забравя случката.

След известно време обаче, докато вървях към кабинета на баща ми, до ушите ми достигна гласът на непознато момиче и цялото ми тяло изтръпна от смущение. Върнах се в стаята си и се заех да почиствам старателно обективите на фотоапаратите си и да преподреждам цялото си снимачно оборудване. Намирах си работа до вечерта, когато момичетата щяха да се приберат по стаите си, позволявайки ми да изляза от моята.

Това беше една от чертите на характера ми, които лазеха по нервите на краля. Казваше, че постоянното ми щъкане насам-натам го напрягало. Е, какво да се прави? Размишлявах най-добре в движение.

Дворецът беше притихнал. Направо да не повярва човек колко гости имахме. Може би нямаше да се чувствам толкова различно, ако не обръщах такова голямо внимание на промяната.

Докато вървях към дъното на коридора, пред очите ми се нижеха всички неизвестни, които тровеха мислите ми. Ами ако никое от момичетата не можеше да спечели любовта ми? Ами ако никое от тях не беше способно да ме обикне? Ами ако се разминех с жената, родена за мен, само защото бяха избрали друга да представя окръга ù?

Седнах на върха на стълбището и отпуснах глава в ръцете си. Как щях да се справя? Как щях да намеря момичето, което да обикна, което да обикне мен, което родителите ми и народът да одобрят? Освен това трябваше да е интелигентна, красива и образована; жена, която с гордост щях да представям на президентите и посланиците, гостуващи в двореца ни.

Казах си, че трябва да се взема в ръце, да мисля за положителните неизвестни. Ами ако запознанството с дамите се окажеше приятно начинание? Ами ако всичките бяха очарователни, забавни и красиви? Ами ако момичето, спечелило сърцето ми, се окажеше способно да омиротвори баща ми? Ами ако бъдещата ми спътница сега лежеше в леглото си и мислеше за мен?

Може би... може би не беше изключено Изборът да се превърне в онова, за което си бях мечтал още преди да почука на вратата ми. Това беше шансът ми да си намеря партньорка в живота. Откакто се помнех, Дафни беше единственият човек, с когото можех да споделям; никой друг не разбираше начина ни на живот като нея. Но сега имах възможност да приветствам друга жена в моя свят и това щеше да ми донесе повече радост от всичко досега, защото... защото тя щеше да е само моя.

А аз щях да съм само неин. Щяхме да разчитаме един на друг. Тя щеше да е за мен каквото майка ми беше за баща ми: източник на утеха и отрезвяващо спокойствие. А аз щях да съм неин спътник, неин защитник.

Изправих се и тръгнах надолу по стълбището с новородена увереност. Просто трябваше да съхраня това ново чувство. Обещах си така да възприемам Избора от тук нататък. Като извор на надежда.

Докато стигнах първия етаж, вече се усмихвах. Не мога да кажа, че бях спокоен, но поне се бях въоръжил с решимост.

– ... навън – прошепна задъхано някой и крехкият глас отекна по коридора. Какво се случваше?

– Госпожице, незабавно трябва да се приберете в стаята си. – Примижах и съсредоточих погледа си към обляния от лунна светлина изход към градината; един страж препречваше пътя на момиче. Момиче! Беше тъмно, затова не можах да видя много от лицето ù, но имаше копринена червена коса, сякаш изтъкана от мед, рози и слънце.

– Моля ви. – Изражението ù придобиваше все по-отчаян и по-отчаян вид и цялото ù тяло трепереше. Тръгнах към тях, обмисляйки как да постъпя.

Стражът каза нещо, което не успях да чуя. Продължих да вървя към необяснимата сцена, разиграваща се пред мен.

– Аз... не ми достига въздух – каза тя и се свлече в ръцете на стража, който пусна копието си, за да я улови. Стори ми се малко подразнен.

– Пусни я! – наредих аз, най-сетне достигайки ги. Да вървят по дяволите правилата, не можех да допусна да я наранят.

– Прималя ù, Ваше Височество – оправда се стражът. – Искаше да излезе навън.

Знаех, че стражите просто се опитват да си вършат работата, но какво можех да направя?

– Отворете вратите – заповядах им.

– Но... Ваше Височество...

Впих сериозен поглед в него.

– Отворете вратите и я пусни. Веднага!

– Слушам, Ваше Височество.

Стражът до вратата се зае да я отключва, а момичето се олюля в ръцете на другия, опитвайки да се изправи. Двойните врати се отвориха и ни обгърна полъхът на топъл, благоуханен анджелиски вятър. Веднага щом го усети по голите си ръце, момичето се оживи.

Отидох до вратата и погледах как крачи нестабилно из градината, а босите ù стъпала отекват глухо по гладкия чакъл. Никога преди не бях виждал момиче по нощница и макар госпожицата пред мен да не беше особено грациозна в момента, гледката беше странно привлекателна.

Осъзнах, че стражите също я наблюдават, и това не ми хареса.

– Свободни сте – казах тихо. Те се прокашляха и се обърнаха към коридора. – Не идвайте, ако не ви извикам. – Наредих им и излязох в градината.

Беше ми трудно да я намеря, но я чувах. Дишаше тежко и имах чувството, че плаче. Надявах се да греша. Накрая я видях да се свлича в тревата, отпускайки ръцете и главата си върху една от каменните пейки.

Явно не ме беше усетила, затова спрях намясто и зачаках да вдигне очи към мен. След известно време започна да ми става неудобно. Реших, че поне ще иска да ми благодари, затова проговорих:

– Добре ли сте, мила?

– Не съм ти никаква „мила“ – отвърна гневно тя, вдигайки отривисто глава към мен. Нощта я скриваше, но косата ù проблясваше на сребристата лунна светлина, процеждаща се през облаците.

Но въпреки че лицето ù беше в сянка, усетих пълния смисъл на думите ù. Къде беше благодарността?

– Засегнал ли съм ви с нещо? Не удовлетворих ли желанието ви?

Тя не ми отговори, а извърна поглед и пак заплака. Защо жените бяха толкова предразположени към сълзи? Не исках да съм груб, но трябваше да попитам.

– Простете, мила, но възнамерявате ли да плачете още?

– Не ме наричай така! Мила съм ти колкото и останалите трийсет и четири затворнички в замъка ти.


Усмихнах се тайничко. Едно от многото ми опасения беше, че тези момичета постоянно ще се стремят да ми се покажат в най-добрата си светлина, да ме впечатлят. Все се притеснявах, че седмици наред щях да ги опознавам, за да избера една от тях, а накрая, след сватбата, на повърхността щеше да изплува съвършено нова, непоносима личност.

А сега пред мен стоеше момиче, което не зачиташе високото ми положение. Вместо това ме хокаше!

Заобиколих я с бавна крачка, обмисляйки думите ù. Питах се дали навикът ми постоянно да се движа я притесняваше. И ако да, щеше ли да каже нещо?

– Не сте справедлива. Питая мили чувства към всички ви – обясних аз. Да, в последно време странях от всичко, свързано с Избора, но не защото момичетата не ми бяха скъпи. – Въпросът е да открием коя ще ми е най-мила.

– Сериозно ли току-що използва думата „питая“?

– Боя се, че да – позасмях се аз. – Простете, но образованието ми е насадило в мен малко старомоден език. – Тя измърмори нещо неразбираемо. Дали не ми се беше извинила?

– Жалка работа! – извика тя. Боже, колко избухлив характер. Баща ми явно не я беше проучил достатъчно добре. В противен случай нямаше да допусне момиче с нейното поведение в групата на участничките. Госпожицата имаше късмет, че аз бях попаднал на нея в този деликатен момент, а не той. Инак вече щеше да пътува към дома си.

– Кое? – попитах аз, макар и да бях сигурен, че говори за настоящия момент. Никога не се бях сблъсквал с подобно отношение.

– Този конкурс! Целият цирк! Никога ли не си се влюбвал? Така ли искаш да избереш бъдещата си съпруга? Не е за вярване колко си безхарактерен!

Това заболя. Безхарактерен? Седнах на пейката, за да ни е по-лесно да говорим. Държах това момиче – което и да беше – да разбере положението ми, да придобие представа какво ми беше на мен. Опитах да не се заглеждам по извивката на кръста, ханша и бедрото ù, дори тази на босото ù стъпало.

– Понятно ми е защо сте си изградили такова мнение за мен, защо всичко това ви прилича на банално развлечение – казах аз, кимайки с глава. – Но разберете, че светът ми е изключително затворен. Не срещам много жени. Единствените ми познайници са дъщери на дипломати, с които нямаме общи теми на разговор. Е, поне ни се удава шанс да упражняваме старомодния си език.

Усмихнах се, замисляйки се за неловките мълчаливи вечери с млади жени, които уж трябваше да забавлявам, а се провалях, понеже преводачите вечно обсъждаха политически въпроси с някого. Сведох поглед към момичето, очаквайки да се посмеем заедно на неволите ми. Когато стиснатите ù устни отказаха да се усмихнат, се прокашлях и продължих.

– Тези обстоятелства – казах, кършейки нервно ръце – са ми попречили да срещна любовта на живота си. – Да не говорим, че не ми беше позволено досега. Споходи ме внезапно любопитство. Надявайки се, че не съм единственият неопитен в областта, ù зададох доста личен въпрос. – Вие имали ли сте това удоволствие?

– Да – отвърна тя. Думата прозвуча едновременно гордо и тъжно.

– Значи, родена сте под щастлива звезда.

Загледах се в тревата. После продължих, тъй като нямах желание да се задържам на темата за липсата ми на опит.

– Родителите ми са се оженили по същия начин и бракът им е сполучлив. Надявам се и аз да намеря благополучие в лицето на жена, която да спечели любовта на цяла Илеа, да ми бъде предана спътница в живота и да ме придружава в срещите с лидерите на други нации. Да бъде приятелка на приятелите ми и моя довереница. Готов съм да открия съпругата си.

Дори аз чувах отчаянието, надеждата, копнежа в изповедта си. Съмнението отново се прокрадна в душата ми. Ами ако никое от момичетата не беше способно да ме обикне?

„Не – казах си, – Изборът ще има щастлив край.“

Сведох поглед към непознатото момиче, което също изглеждаше отчаяно по свой собствен начин.

– Наистина ли се чувствате като в клетка?

– Да, наистина – отвърна тихо тя. След секунда добави: – Ваше Величество.

Засмях се.

– Мен също ме е мъчило такова чувство, и то неведнъж. При все това – не можете да отречете, че клетката ни е произведение на изкуството.

– За вас – може би – отвърна скептично тя. – Населете я обаче с трийсет и четирима непознати мъже, борещи се за едно и също нещо. Да видим тогава колко ще ви се хареса.

– Казвате, че се водят спорове за мен? Нима не е пределно ясно, че изборът е лично мой? – Не знаех дали да се вълнувам, или да се притеснявам, но при всички случаи ми се струваше интригуващо. Може би, ако момичетата ме харесваха толкова, имаше шанс и аз да ги харесам.

– Всъщност не се изказах правилно – додаде тя. – Борят се за две неща. Едни – за вас, други – за короната. И всичките си въобразяват, че знаят как да насочат вниманието ви към себе си.

– А, да. Мъжът или короната. За жалост, някои не намират разлика между двете. – Поклатих глава и вперих поглед в тревата.

– Ами успех тогава – подхвърли комично тя.

Но в ситуацията нямаше нищо комично. Току-що бях намерил потвърждение на още един от най-големите си страхове. Любопитството ми обаче надделя, макар и да бях сигурен, че няма да отговори прямо на въпроса ми.

– А вие за кое от двете се борите?

– В интерес на истината, тук съм по грешка.

– Как така? – Нима беше възможно? Ако бе вписала името си за участие и то бе изтеглено, ако е дошла в двореца по своя воля...

– Ами така. Дълга история е – каза тя. Рано или късно щях да я науча. – Но вече... е късно. При това не се боря. Единственият ми план е да похапна добре, преди да ме изритате.

Не можах да се сдържа. Избухнах в смях. Това момиче беше точната противоположност на очакванията ми. Чакала да я изритам? Искала да похапне добре? За моя изненада разговорът ни ми беше приятен. Може би всичко щеше да е толкова лесно, колкото майка ми беше обещала, и с времето щях да опозная кандидатките, както се беше случило с Дафни.

– От кои сте? – попитах. Едва ли беше повече от Четворка, щом толкова се вълнуваше за храната

– Моля? – не разбра въпроса ми тя.

Не исках да прозвуча обидно, затова започнах от по-високо.

– Двойка? Тройка?

– Петица.

Значи, това беше една от Петиците. Знаех, че баща ми нямаше да се зарадва, че съм общувал с нея, но все пак той я беше допуснал в двореца.

– Аха, в такъв случай храната предлага подобаваща мотивация. – Засмях се отново и реших, че трябва да науча името на тази забавна млада жена. – Извинете, но ми е трудно да прочета името ви в тъмнината.

Тя поклати леко глава. Зачудих се как да ù отговоря, ако ме попиташе защо още не знаех името ù: с лъжа – че имах твърде много работа, за да запомня имената им; или с истината – че толкова се притеснявах около всичко това, че отлагах тази задача до последния момент.

– Аз съм Америка.

– Чудесно – отвърнах със смях. Изобщо не можех да повярвам, че е стигнала дотук с такова име. Така се казваше някогашната ни страна, закостеняла, несъвършена земя, която бяхме преобразили в едно силно кралство. Но може би именно затова я беше допуснал баща ми: за да демонстрира, че миналото ни не го тревожеше, макар и размирниците инатливо да отказваха да се разделят с него.

В моите уши думата звучеше някак мелодично.

– Америка, мила моя, сърдечно се надявам да откриете нещо в тази клетка, за което си струва да се борите. След цялата тази драма, не мога да си представя какво ни очаква, ако наистина си наумите нещо.

Станах от пейката, клекнах до Америка и взех ръката ù. Тя гледаше към пръстите ни, а не към очите ми, и слава богу. В противен случай щеше да разбере колко съвършено смаян бях останал, виждайки за пръв път лицето ù. Облаците се отместиха точно в правилния момент и луната най-сетне успя да озари лицето ù напълно. Сякаш не беше достатъчно, че имаше смелостта да ми се опълчи и видимо не се страхуваше да бъде себе си, момичето пред мен беше и ослепително красиво.

Изпод гъстите ù мигли надничаха очи, сини като ледници – студенина, уравновесяваща пламъците в косите ù. Бузите ù бяха гладки и леко зачервени от плача. А устните ù – меки и розови, леко отворени, докато изучаваше с поглед ръцете ни.

Усетих странен трепет в гърдите си, топъл като огнената светлина в камината, като летен следобед. Остана за момент, заигравайки се с пулса ми.

Охулих се наум. Колко предсказуемо... да се увлека по първото момиче, към което ми беше позволено да изпитвам чувства. Беше глупаво от моя страна, твърде скоропостижно, за да е истинско, затова прогоних трепета. Въпреки това не исках да я отписвам. Времето можеше да покаже, че си струва да я задържа занапред. Америка очевидно беше момиче, чието благоволение човек трябваше да си спечели, а това отнемаше време. Но възнамерявах да започна още сега.

– Ако желаете, бих могъл да известя персонала, че предпочитате да прекарвате вечерите си в градината. Така ще избегнете физическата намеса от страна на стражата. Въпреки това настоявам да ви охраняват. – Не исках да ù казвам колко често ни нападат. Щеше да е в безопасност, ако до нея имаше страж.

– Не бих... не съм сигурна, че искам да приемам каквото и да било от вас. – Тя изтръгна внимателно ръката си от моята и впери поглед в тревата.

– Ваша воля. – Бях малко разочарован. С какво се бях провинил, че ме отблъскваше така? Може би просто нямаше начин да я спечеля. – Възнамерявате ли да се прибирате в близко време?

– Да – прошепна тя.

– В такъв случай ще ви оставя насаме с мислите ви. До вратата ще ви чака страж. – Исках да постои в градината, колкото желае, но се притеснявах някое от момичетата да не пострада при неочаквана бунтовническа атака; дори това момиче, което явно беше развило сериозна неприязън към мен.

– Благодаря ви, ъм, Ваше Величество. – Долових нотка на уязвимост в гласа ù и осъзнах, че може би поведението ù всъщност нямаше общо с мен. Може би просто всичко случващо се ù идваше в повече. И нима можех да я виня? Реших, че си струва да опитам още веднъж, макар да рискувах отново да ме отхвърли.

– Мога ли да ви помоля за една услуга, скъпа ми Америка? – Пак взех ръката ù, а тя ме изгледа скептично. В очите ù имаше нещо, сякаш издирваше истината в моите и щеше да я получи на всяка цена.

– Зависи каква.

Тонът ù ми даде надежда и се усмихнах широко.

– Не споменавайте за срещата ни пред другите. Запознанството ни е планувано за утре и не искам останалите момичета да се чувстват пренебрегнати. – Изпръхтях тихо и веднага ми се прииска да не бях. Понякога смехът ми беше отвратителен. – Не че бих описал нападките ви като особено романтични, но все пак.

Най-сетне Америка ме удостои със закачлива усмивка.

– В никакъв случай! – Тя направи пауза и въздъхна. – Няма да кажа и дума.

– Благодаря ви. – Трябваше да се задоволя с усмивката ù, просто да си тръгна. Но нещо в мен – може би възпитанието ми вечно да дерзая, да успявам във всичко – ме подкани да направя следващата стъпка. Приближих ръката ù до устните си и я целунах. – Лека нощ. – После станах и си тръгнах, преди тя да ме е смъмрила или аз самият да съм направил още някоя глупост.

Исках да погледна назад, за да видя изражението ù, но ако беше нещо от сорта на погнуса, едва ли щях да го понеса. Ако кралят можеше да прочете мислите ми в този момент, нямаше да остане доволен. Досега, след всичко преживяно, характерът ми вече трябваше да се е калил.

Като стигнах до вратите, казах на стражите:

– Оставете я за малко. Ако не се е прибрала до половин час, любезно я поканете да влезе. – Погледнах и двама им в очите, за да се уверя, че са схванали идеята ми. – Освен това не е желателно случката да става публично достояние. Ясно ли е?

Те кимнаха и аз се отправих към централното стълбище. Като се отдалечих, дочух единият страж да прошепва:

– Какво е „достояние“?

Врътнах очи и продължих нагоре по стълбите. Веднага щом стигнах до третия етаж, направо хукнах към стаята си, където имаше огромна тераса с изглед към градината. Нямах намерение да се показвам навън, тъй като можеше да ме види, но отидох до прозореца и дръпнах пердето.

Америка постоя десетина минути в градината и като че ли успя да се поуспокои. Накрая избърса лицето си, поизтупа нощницата си и тръгна към вратите на двореца. Хрумна ми да отскоча до коридора на втория етаж, за да се срещнем отново „най-случайно“. Но размислих. Тази вечер беше разстроена и вероятно не беше на себе си. Ако исках да имам някакъв шанс с нея, трябваше да изчакам до следващия ден.

Следващия ден... когато щяха да ми се представят още трийсет и четири момичета. О, нелепо щеше да е да чакам толкова време. Отидох до бюрото си, изрових купчината папки с молбите за участие на момичетата и запреглеждах снимките им. Не знаех на кого му беше хрумнало да вписват имената им на гърба, но идеята не ми допадаше. Грабнах една химикалка и ги нанесох отпред. Хана, Ана... как щях да ги запомня? Джена, Джанел и Камил... сериозно ли? Очакваше ме същинска катастрофа. Трябваше да науча поне няколко от тях. После щях да разчитам на значките, докато не ги научех наизуст.

Защото можех да се справя. И то добре. Нямах друг избор. Трябваше най-сетне да докажа, че мога да поема нещата в свои ръце, да вземам решения. Как иначе щяха да ми се доверяват хората като крал? Как щеше да ми се довери кралят?

Съсредоточих вниманието си върху запомнящите се фигури. Селест... нейното име не можех да забравя. Един от съветниците ми беше споменал, че е фотомодел, и ми беше показал нейна снимка по бански костюм из лъскавите страници на едно списание. Навярно беше най-сексапилната кандидатка, а в това определено нямаше нищо лошо. Лиса също се набиваше на очи, но не в добрия смисъл. Освен ако не блестеше с изключителен характер, изобщо нямаше място в надпреварата. Може би това беше малко повърхностно от моя страна, но не и осъдително, струваше ми се. Ех, Елиз. Ако съдех по екзотичната форма на очите ù, тя беше момичето с връзки в Нова Азия. Този факт сам по себе си я изстрелваше на една от челните позиции.

Америка.

Огледах снимката. Усмивката ù беше неотразима.

Какво я беше накарало да се усмихне така лъчезарно? Аз ли? Е, явно симпатиите ù бяха отшумели. Защото одеве не ми се беше сторила много щастлива да ме види. Но... все пак накрая се усмихна.

На следващия ден щях да започна отначало познанството си с нея. Не знаех какво точно търся, но толкова много от очакванията ми за правилното момиче ме гледаха от онази снимка. Може би всичко се дължеше на силния характер и прямотата ù, а може би на копринената кожа на ръката и парфюма ù... но едно знаех с абсолютна сигурност: исках да ме хареса.

Как обаче щях да го постигна?


Загрузка...