И заживели щастливо

Девета глава

Бях чул за чаеното парти, което кралят организираше за дамите от Елита, и знаех, че Америка няма да е в стаята си, когато почуках на вратата.

– Страж Леджър – каза Ан, докато отваряше с усмивка. – Радвам се да ви видя.

Щом я чуха, Луси и Мери дойдоха да ме поздравят.

– Здравейте, страж Леджър – каза Мери.

– Лейди Америка отсъства в момента. На чай с кралското семейство е – добави Луси.

– О, знам. Питах се дали мога да си поговоря с вас, дами.

Ан ме покани да вляза.

– Разбира се.

Отидох до масата и те се спуснаха да ми предложат стол.

– Не – отказах аз, – вие седнете.

Мери и Луси заеха двата стола, а Ан остана права.

Свалих шапката си и отпуснах ръка върху облегалката на стола на Мери. Исках да се чувстват удобно с мен и се надявах, че ако премахнех поне част от официалностите, щях да го постигна.

– Как можем да ви помогнем? – попита Луси.

– Трябва да направя проверка на сигурността и исках да разбера дали не сте забелязали нещо необичайно. Вероятно ви звучи глупаво, но и най-малките подробности могат да са ни от полза в предпазването на Елита. – Имаше известна истина в това, но всъщност не ни бяха наредили да набавяме такъв тип информация.

Ан сведе глава умислено, а Луси вдигна очи към тавана, преравяйки паметта си.

– Не мисля – обади се Мери.

– В интерес на истината, лейди Америка не е особено дейна след тържеството по случай Вси светии – каза Ан.

– Заради Марли? – предположих аз. Всички кимнаха в отговор.

– Не мисля, че го е преживяла още – каза Луси. – И напълно я разбирам.

Ан я потупа по рамото.

– Така е.

– Тоест, като изключим разходките ù до Дамския салон и трапезарията, общо взето, стои в стаята си?

– Да – потвърди Мери. – Лейди Америка се е изолирала и преди, но през последните няколко дни... имам чувството, че иска да се скрие от света.

Това твърдение ме наведе на две важни заключения. Първо, Америка вече не се виждаше насаме с Максън. И второ, нашите срещи бяха протекли незабелязано, дори от най-близките ù.

И двете ме изпълниха с надежда.

– Можем ли да помогнем с нещо друго? – поинтересува се Ан. Усмихнах се, защото и аз бих задал същия въпрос, ако бях на нейно място, бих потърсил решение на проблема.

– Не мисля. Отваряйте си очите и ушите както винаги и се обърнете директно към мен, ако се усъмните в нещо.

По лицата им се четеше огромното им желание да ми съдействат.

– Вие сте образцов войник, страж Леджър – похвали ме Ан.

Поклатих глава.

– Просто си върша работата. А и както знаете, лейди Америка е от родния ми окръг и искам да се погрижа за нея.

Мери се обърна към мен.

– Какво съвпадение, че сте от един окръг и ви назначиха като неин личен охранител. Близо до нея ли сте живели в Каролина?

– Почти. – Не биваше да издавам повече от необходимото за близостта ни.

Луси се усмихна лъчезарно.

– Познавахте ли я, преди да дойде в двореца? Каква е била като малка?

Не можах да сдържа усмивката си.

– Срещали сме се няколко пъти. Беше мъжкарана. Вечно играеше на улицата с брат си. Имаше магарешки инат и доколкото си спомням, беше много, много талантлива.

Луси се изкиска.

– Тоест не се е променила много – каза тя и всички се засмяха.

– Може да се каже – потвърдих аз.

Тези думи накараха чувството в гърдите ми да се разрасне още повече. Под роклите и бижутата на Америка още се криеха хилядите така добре познати ми неща.

– Трябва да се явя на долния етаж. Не бива да изпускам бюлетина. – Пресегнах се да взема шапката си.

– Можем да слезем с вас – предложи Мери. – Почти дойде време.

– Разбира се. – На дворцовия персонал му беше позволено да гледа телевизия само за Илейски осведомителен бюлетин, а телевизори имаше само на три места: в кухнята, в работната стая, където прислужничките шиеха, и в голямата обща стая, която от място за почивка се беше превърнала в поредната работна площадка. Аз лично предпочитах кухнята. Ан ни поведе натам, а Мери и Луси изостанаха назад с мен.

– Чух нещо за посетители в двореца, страж Леджър – каза Ан, забавяйки крачка за момент. – Но може да е само слух.

– Не, истина е – отвърнах аз. – Не знам подробности, но подочух, че се очертават две партита.

– Чудно – коментира саркастично Мери. – Пак ще гладя покривки цяла вечност. Ей, Ан, искаш ли да си разменим местата; няма значение каква задача ще ти възложат? – Попита тя и догони Ан, след което двете се впуснаха в дебати около още неуточнените си назначения.

Поднесох лакътя си на Луси.

– Мадам.

Тя се усмихна и пъхна ръка в свивката му, вирвайки нос във въздуха.

– Много сте любезен, сър.

Продължихме надолу по коридора. Докато прислужничките обсъждаха какво трябва да свършат и кои рокли трябва да подгънат, аз осъзнах защо винаги се чувствах най-добре в тяхната компания.

С тях можех да бъда Шестица.

Седнах пред един кухненски плот с Луси от едната ми страна и Мери от другата. Ан закръжа из кухнята, шъткайки на този и на онзи, когато бюлетинът започна.

Всеки път, когато камерите се насочваха към кандидатките, усещах, че нещо не е наред. Америка изглеждаше толкова потисната. Но по-лошото беше, че видимо опитваше да го прикрие, и то напълно неуспешно.

Какво я глождеше?

С ъгълчето на окото си видях как Луси кърши ръце.

– Какво има? – прошепнах ù.

– Нещо не е наред с нашата лейди. Изписано е по лицето ù. – Луси вдигна ръка към устата си и загриза нокътя си. – Какво ù се е случило? Лейди Селест изглежда като дебнеща тигрица. Какво ще правим, ако тя спечели?

Сложих ръка върху тази в скута ù и тя сякаш застина, поглеждайки смутено в очите ми. Имах чувството, че околните често пренебрегваха тревогите ù.

– Лейди Америка ще се справи.

Тя кимна, утешена от думите ми.

– Но аз толкова я харесвам – прошепна тя. – Искам да остане при нас. Имам чувството, че всички ме напускат точно когато изпитвам най-голяма нужда от тях.

Значи, и Луси беше загубила някого. Може би много хора. Това като че ли обясняваше тревожното ù поведение.

– Е, с мен сте вързана цели четири години. – Сръчках я нежно с лакътя си и тя се усмихна, сдържайки сълзите си.

– Толкова сте мил, страж Леджър. Всички смятаме така. – Тя избърса миглите си.

– Е, аз също мисля, че вие сте прекрасни дами. Винаги ми е приятно да общувам с вас.

– Не сме дами – отговори тя, свеждайки поглед.

Поклатих глава.

– Щом Марли продължава да е дама, защото се е жертвала за любимия си, то и вие сте дами. Мен ако питате, жертвате живота си всеки божи ден. Отделяте от времето и енергията си за някой друг, а това е същото.

Видях Мери да надниква към нас, преди отново да съсредоточи погледа си в телевизора. Вероятно и Ан беше чула думите ми, тъй като май подслушваше.

– Вие сте най-добрият ни страж, господин Леджър.

Усмихнах се.

– Когато не сме по работните си места, можете да ми викате Аспен.