Първа глава

За две седмици това беше четвъртото ми главоболие. Как щях да обясня подобно нещо на принца? Сякаш не беше достатъчно лошо, че почти всички останали момичета бяха Двойки. И че прислужничките ми се чудеха как да оправят загрубелите ми ръце. Рано или късно трябваше да му кажа за гаденето, което ме връхлиташе на вълни без всякакво предупреждение. Е, ако изобщо някога ми обърнеше внимание.

Кралица Аби седеше в отсрещния край на Дамския салон, сякаш умишлено се отделяше от момичетата. Ако съдех по скованата стойка на раменете ù, като че ли не ù беше особено приятно, че сме в двореца.

Беше поверила ръката си на една прислужничка, която пилеше ноктите ù с огромно старание. Но дори докато я глезеха, кралицата изглеждаше ядосана. Не я разбирах, но опитах да не я обвинявам. Може би и моето сърце щеше да изстине, ако бях загубила съпруга си толкова млада. Но поне Портър Шрийв, братовчедът на покойния ù съпруг, я беше приел с отворени обятия и ù беше позволил да задържи короната.

Озърнах се из стаята, поглеждайки към другите момичета. Джилиан беше Четворка като мен, но много по-типична. Родителите ù бяха главни готвачи и ако съдех по вниманието, което обръщаше на храната в двореца, явно и тя щеше да поеме по техния път. Лий и Мадисън учеха за ветеринарки и посещаваха конюшнята при всяка възможност.

Знаех, че Нова е актриса и има зад гърба си тълпи от обожатели, които я тласкаха към трона. Ума беше гимнастичка и дребничката ù фигура беше грациозна дори в покой. Няколко от присъстващите Двойки още не си бяха избрали професия. Е, предполагам, че ако някой плащаше сметките ми, хранеше ме и подсигуряваше покрив над главата ми, и аз нямаше да си правя труда.

Разтрих болезнените си слепоочия, усещайки дращенето на напуканата, мазолеста кожа на пръстите ми. Отпуснах ръце в скута си и вперих поглед в тях.

Никога не би избрал мен.

Затворих очи и в съзнанието ми изплува първата ни среща с принц Кларксън. Спомнях си чувството, докато силната му ръка стискаше моята. Слава богу, че прислужничките ми бяха намерили дантелени ръкавици, в противен случай можеше да ме изпрати вкъщи на момента. Той беше сдържан, учтив и интелигентен. Притежаваше всички качества, необходими на един принц.

През изминалите две седмици бях установила, че не се усмихва често. Като че ли се страхуваше, че някой би го укорил, ако проявеше чувство за хумор. Но, бога ми, как се озаряваха очите му, когато си позволеше някоя усмивка. Тъмноруса коса, светлосини очи, мъжествено поведение... беше съвършен.

За жалост обаче, аз не бях. И все пак трябваше да има някакъв начин да привлека вниманието му.


Скъпа Адел,


Задържах химикалката във въздуха за момент, съзнавайки колко безсмислено беше това. Въпреки това трябваше да опитам.


Започвам да свиквам с живота в двореца. Тук е много красиво. Всъщност е много повече от красиво, но просто не намирам подходящите думи да го опиша. Топлината в Анджелис е по-различна от тази вкъщи, но и за нея не знам как да ти разкажа. А колко хубаво би било, ако можеше да почувстваш и видиш, и усетиш аромата на всичко сама за себе си! Повярвай ми, има много и за... помирисване.


Що се отнася до самата игра, още не съм прекарала и една секунда насаме с принца.


Главата ми пулсираше. Затворих очи, вдишвайки бавно. Наредих си да се съсредоточа.


Несъмнено си видяла по телевизията, че принц Кларксън вече елиминира осем момичета, всичките Четворки и Петици, както и една Шестица. Освен мен остана още една Четворка, както и няколко Тройки. Питам се дали не е длъжен да избере Двойка. Би било напълно логично, но все пак ме боли сърцето, като си го помисля.


Би ли ми направила една услуга? Ще попиташ ли мама и татко дали в семейството ни няма някой братовчед например, който да е от по-горна каста? Трябваше да се поинтересувам, преди да замина за двореца. Струва ми се, че подобна информация би ми била от голяма полза.


Пак започваше да ме обзема гаденето, което понякога придружаваше главоболията ми.


Трябва да вървя. Случват се доста неща. Ще ти пиша скоро.


С безкрайна любов,


Амбърли


Прималяваше ми. Сгънах писмото и го затворих във вече адресирания пощенски плик. Разтрих отново слепоочията си с надеждата, че лекият натиск ще ми донесе поне малко облекчение, макар и никога да не се случваше.

– Добре ли си, Амбърли? – загрижи се Даника.

– О, да – излъгах аз. – Сигурно просто съм уморена. Май ще се поразходя. За да пораздвижа кръвта си.

Усмихнах се на Даника и Маделин и напуснах Дамския салон, отправяйки се към банята. Малко студена вода щеше да съсипе грима ми, но поне щеше да ме освежи. Преди да стигна до банята обаче, главата ми отново се замая. Седнах на едно от диванчетата, подредени по продължение на коридора, и облегнах глава на стената, опитвайки да се отпусна.

Не можех да си го обясня. Всеки знаеше, че въздухът и водата в южните части на Илеа са лоши. Дори Двойките от тези райони понякога имаха проблеми със здравето. Но не би ли трябвало бягството на по-чисто място, с по-добра храна и дворцово обслужване да помага?


Ако това продължаваше, щях да пропусна всяка възможност да направя впечатление на принц Кларксън. Ами ако не се оправех до играта на крокет този следобед? Усещах как мечтите ми се процеждат през пръстите ми. Май беше най-добре да се примиря със загубата още отсега. Така нямаше да ме заболи толкова.

– Какво правите?

Вдигнах глава от стената и отворих очи. Принц Кларксън стоеше над мен.

– Нищо, Ваше Височество.

– Да не би да ви е зле?

– Не, разбира се, че не – отрекох аз, изправяйки се на крака. Което се оказа грешка. Коленете ми поддадоха и се свлякох на пода.

– Госпожице? – каза той, спускайки се към мен.

– Съжалявам – прошепнах аз. – Това е унизително.

Той ме вдигна на ръце.

– Затворете очи, ако ви се вие свят. Отиваме в медицинското крило.

Каква интересна история щях да разказвам на децата си един ден: веднъж кралят ме пренесе на ръце през двореца, сякаш тежах колкото перце. Харесваше ми тук, в обятията му. Винаги се бях питала какво ли би било чувството.

– О, боже! – извика някой. Отворих очи и видях една медицинска сестра.

– Май припадна – каза Кларксън. – Не мисля, че се е наранила.

– Оставете я тук, ако обичате, Ваше Височество.

Принц Кларксън ме сложи на едно от леглата, измъквайки внимателно ръцете си изпод мен. Надявах се да вижда благодарността в очите ми.

Предполагах, че ще си тръгне веднага, но той се задържа, докато сестрата измерваше пулса ми.

– Хранили ли сте днес, скъпа? Пиете ли достатъчно вода?

– Току-що закусихме – отговори той вместо мен.

– Лошо ли ви е?

– Не. Тоест да. Искам да кажа, че не е нищо страшно. – Надявах се, че ако изкарах случката маловажна, все пак щях да успея да участвам в играта на крокет.

По лицето ù се изписа строго, но и състрадателно изражение.

– Не ми се струва така, все пак ви донесоха дотук.

– Случва ми се постоянно – изстрелях смутено аз.

– Как така? – попита сестрата.

Не бях имала намерение да си признавам. Въздъхнах, умувайки как да ù го обясня. При всички случаи принцът щеше да разбере как ми се е отразил животът в Хондурагуа.

– Често ме боли главата. И понякога ми причернява. – Преглътнах, чудейки се какво ли мислеше принцът за мен. – Вкъщи си лягам с часове преди брат ми и сестрите ми и така се справям през работните дни. Тук почти не успявам да си набавя нужната почивка.

– Ммм... хммм. Нещо друго освен главоболията и умората?

– Не, госпожо.

Кларксън се размърда до мен. Надявах се да не чува как бумти сърцето ми.

– Откога имате този проблем?

Свих рамене.

– От няколко години, може би повече. Вече съм свикнала.

Сестрата изглеждаше притеснена.

– Има ли подобни оплаквания в семейството ви?

Замислих се, преди да отговоря.

– Не бих казала. Макар че понякога носът на сестра ми кърви.

– На какво се дължи това? Може би просто семейството ви е болнаво? – попита Кларксън с лека нотка на отвращение в гласа си.

– Не – отвърнах аз. Исках да се защитя, но в същото време се срамувах да му призная причината. – Живея в Хондурагуа.

Той вдигна вежди разбиращо.

– О.

За никого не беше тайна колко замърсени бяха най-южните окръзи на Илеа. Въздухът беше негоден. Водата беше негодна. Имаше толкова много уродливи деца, безплодни жени и преждевременни смъртни случаи. Когато бунтовниците минаваха през окръга ни, оставяха след себе си следа от графити, питащи защо кралят не предприема нищо по въпроса. Беше същинско чудо, че цялото ми семейство не страдаше като мен. И че не бях още по-зле.

Поех си дълбока глътка въздух. Какво правех тук, за бога? В седмиците преди Избора бях изградила вълшебна приказка в главата си. Но мечтите и фантазиите нямаше да ме направят достойна за мъж като Кларксън.

Извърнах поглед; не исках да вижда сълзите ми.

– Ще ме оставите ли, ако обичате?

Последваха няколко секунди на мълчание, после чух отдалечаващите му се стъпки. Веднага щом се загубиха, избухнах в сълзи.

– Недей така, миличка, всичко е наред – опита да ме утеши сестрата. Бях толкова съкрушена, че я прегърнах, както прегръщах майка си. – Подложена си на голям стрес и принц Кларксън го разбира. Ще помоля доктора да ти изпише нещо за главоболието и ще се оправиш.

– Влюбена съм в него от седемгодишна. Всяка година му честитях рождения ден с лице, заровено във възглавницата, за да не се смее сестра ми, че го помня. Когато започнах да уча краснопис, се упражнявах, пишейки имената ни едно до друго... а при първия ни разговор той ме пита дали не съм болнава. – Замълчах, колкото да простена. – Не съм достойна за него.

Сестрата не се опита да оспорва думите ми. Просто ме остави да си поплача, въпреки че размазвах грима си по униформата ù.

Толкова ме беше срам. Кларксън винаги щеше да ме възприема като съсипаното момиче, което го беше отпратило. Бях сигурна, че шансът ми да спечеля сърцето му беше отлетял. Нима имаше нужда от развалина като мен?


Загрузка...