Шеста глава

Вдигнах синята вратовръзка до гърдите си. Не. Бежовата? Не. Всеки ден ли щях да се обличам толкова трудно?

Исках да направя добро първо впечатление на момичетата – и добро второ впечатление на едно от тях, а очевидно нещо ме караше да си мисля, че всичко зависеше от избора на правилната вратовръзка. Въздъхнах. Тези момичета още от самото начало ми действаха оглупяващо.

Опитах да възприема съвета на майка ми и да бъда себе си, независимо от недостатъците ми. Затова се спрях на първата вратовръзка, която бях взел, дооблякох се и пригладих косата си назад.

На излизане от стаята видях родителите ми да си шушукат нещо до стълбището. Зачудих се дали да не мина по задния маршрут, тъй като не исках да ги прекъсвам, но майка ми ме привика с махване.

Щом ги стигнах, тя започна да подръпва ръкавите ми, а после мина и зад гърба ми, за да изпъне добре сакото ми.

– Не забравяй – каза тя, – че всичките са кълба от нерви и първата ти работа е да ги накараш да се отпуснат.

– Дръж се като принц – настоя баща ми. – Помни кой си.

– Не е нужно да бързаш с избора. – Кралицата докосна вратовръзката ми. – Тази ми харесва.

– Но не задържай никоя от тях, ако си сигурен, че не я искаш. Колкото по-скоро отсеем качествените кандидатки, толкова по-добре.

– Бъди вежлив.

– Бъди уверен.

– Просто говори с тях.

Баща ми въздъхна.

– Това не е просто игра. Запомни го.

Майка ми ме хвана за раменете.

– Ще се справиш чудесно. – Придърпа ме в обятията си, а после отстъпи назад и пак заоправя костюма ми.

– Добре, сине. Върви сега – каза баща ми, махвайки към стълбите.

– Ще те чакаме в трапезарията.

Виеше ми се свят.

– Да, добре. Благодаря.

Спрях на първото стъпало, за да си поема дъх. Знаех, че просто искаха да ми помогнат, но бяха успели да съсипят и малкото спокойствие, което си бях изградил. Напомних си, че от мен се очакваше просто да ги поздравя, че момичетата се надяваха да ме впечатлят също колкото и аз тях.

А после се подсетих, че щях да видя Америка отново. Това поне щеше да е забавно. С тази мисъл слязох до първия етаж с елегантна походка и се отправих към Балната зала. Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата, преди да я отворя.

Вътре, оттатък редицата от стражи, чакаха момичетата. Проблеснаха светкавиците на фотоапарати, улавящи и тяхната, и моята реакция. Усмихнах се към изпълнените им с надежда лица, поуспокоен да ги видя толкова щастливи.

– Ваше Височество. – Обърнах се и видях Силвия да се надига от реверанса си. Почти бях забравил, че и тя ще присъства; все пак трябваше да запознае и тях с необходимата етикеция, както беше обучавала мен като малък.

– Здравей, Силвия. Ако нямаш нищо против, бих искал да се представя на младите дами.

– Разбира се – каза тя задъхано, покланяйки се отново. Понякога се държеше толкова драматично.

Плъзнах поглед сред лицата пред себе си, търсейки огнените ù коси. Отне ми известно време, тъй като лекото блещукане на бижутата по всички китки, уши и шии ме разсейваше. Накрая я намерих застанала в края на една от последните редици. Нейното изражение беше различно от това по останалите лица. Усмихнах ù се, но вместо да ми отвърне със същото, тя се смути.

– Дами – подхванах аз, – с ваше разрешение, бих предпочел да се запозная с всички ви поотделно. Убеден съм, че и вие като мен очаквате с нетърпение закуската, затова ще се постарая да не ви отнемам много време. Надявам се ще ми простите, ако не запомня имената ви веднага; доста сте.

Няколко от момичетата се изкискаха, а аз се зарадвах, че успях да разпозная далеч повече от тях, отколкото смятах, че съм способен. Отидох до младата дама в края на първата редица и протегнах ръка към нея. Тя я прие въодушевено, а аз я поведох към двата дивана, донесени специално за целта.

За жалост, Лиса не беше по-привлекателна на живо, отколкото на снимката си, но въпреки това заслужаваше шанс.

– Добро утро, Лиса.

– Добро утро, Ваше Височество. – Тя се усмихна толкова широко, че вероятно я заболя.

– Харесва ли ви в двореца ни?

– Много е красив. Никога през живота си не съм виждала такава красота. Много е красиво. Боже, това май вече го казах, нали?

Отвърнах ù с усмивка.

– Няма нищо. Радвам се, че ви харесва. С какво се занимавате у дома?

– От Пета каста съм. Цялото ми семейство се занимава със скулптура. Тук имате доста невероятни произведения. Много са красиви.

Правех се на заинтригуван, но с нищо не привличаше вниманието ми. Въпреки това не можех да я отхвърля без основателна причина.

– Благодаря ви. А имате ли братя и сестри?

След няколкоминутен разговор, в който използва думата „красив“ поне дванайсет пъти, вече бях сигурен, че не искам да знам нищо повече за това момиче.

Беше време да премина към другите, но подозирах, че ще е грубо да я задържа тук, при положение че нямаше шанс да избера нея. Затова реших да започна с елиминациите още отсега. Така щеше да е по-справедливо спрямо момичетата, а и можеше дори да впечатля баща ми. Все пак нали искаше да проявявам инициатива.

– Лиса, много ви благодаря, че ми отделихте от времето си. Бихте ли останали след срещата ми с другите момичета, за да поговоря с вас?

Тя се изчерви.

– Разбира се.

Станахме, а аз се почувствах ужасно, усещайки, че придава грешен смисъл на молбата ми.

– Ще бъдете ли така добра да изпратите следващото момиче тук?

Тя кимна, изпълни реверанс и отиде да извика следващото момиче, което веднага разпознах като Селест Нюсъм. Само плиткоумен мъж би забравил такова лице.

– Добро утро, лейди Селест.

– Добро утро, Ваше Височество – отвърна тя с реверанс. Гласът ù беше меден и ме накара да си помисля, че явно щях да се увлека по много от тези момичета. Май излишно се бях тревожил, че няма да обикна никоя. Може би щях да хлътна по всичките и изборът щеше да стане невъзможен.

Поканих я да седне на дивана пред мен.

– Доколкото разбрах, сте фотомодел.

– Да – потвърди радушно тя, доволна, че вече съм наясно с този факт за нея. – Главно на облекла. Казвали са ми, че имам подходяща фигура.

Разбира се, след тези думи нямаше как да не погледна към въпросната фигура, която безспорно беше поразителна.

– Харесвате ли професията си?

– О, да. Удивително е как фотографията може да улови за част от секундата нещо изящно.

Грейнах.

– Съгласен съм. Не знам дали сте чували, но и аз самият съм голям почитател на фотографията.

– Наистина ли? Трябва да направим една фотосесия заедно.

– Би било чудесно. – О! Нещата потръгваха по-добре, отколкото бях очаквал. Само за десет минути вече бях отстранил една участничка, а с друга бях намерил общ интерес.

Имах чувството, че мога да си говоря още цял час със Селест, но все пак всички бяхме гладни и трябваше да побързам.

– Скъпа моя, съжалявам, че се налага да прекъсна разговора ни, но трябва да се запозная с всички момичета – извиних се аз.

– Разбира се. – Тя стана. – За мен ще е удоволствие да довършим разговора си някой друг път. Дано да е по-скоро.

Погледът ù беше... нямах подходящи думи да го опиша. Лицето ми пламна и аз кимнах леко с глава, за да го прикрия. Поех си няколко дълбоки глътки въздух, съсредоточавайки вниманието си върху следващото момиче.

Запознах се с Бариел, Емика, Тайни и още няколко дами. Повечето от тях бях приятни, сдържани момичета. Но аз се надявах на много повече от това.

Посрещнах още пет момичета, докато се случи нещо интересно. Станах да поздравя стройната брюнетка, която идваше към мен, а тя протегна ръка.

– Здравейте, аз съм Крис.

Вперих поглед в отворената ù длан и тъкмо се канех да я стисна, когато тя я прибра.

– Ох, да му се не види! Трябваше да направя реверанс! – Тя поправи грешката си, клатейки глава, докато се надигаше.

Аз се засмях.

– Чувствам се много глупаво. Още от самото начало се изложих. – Въпреки това се усмихваше, което ми се стори много очарователно.

– Не се безпокойте, скъпа – казах аз и я поканих да седне. – Някои се представиха доста по-зле.

– Така ли? – прошепна тя, заинтригувана от новината.

– Няма да навлизам в подробности, но да. Вие поне бяхте любезна.

Тя ококори очи и надникна към другите момичета, чудейки се коя ли от тях се беше държала грубо с мен. Радвах се, че бях проявил дискретност, тъй като едва снощи бях наречен „безхарактерен“, а това беше тайна.

– И така, Крис, разкажете ми за семейството си – подканих я аз.

Тя сви рамене.

– Съвсем обикновено, бих казала. Живея с родителите си, и двамата са професори. Мисля, че и аз бих искала да преподавам някой ден, макар че опитвам и да пиша. Единствено дете съм и чак сега започвам да свиквам с факта. Години наред умолявах родителите си да ми родят братче или сестриче. Така и не склониха.

Усмихнах се. Трудно беше да си сам.

– Вероятно защото са искали да съсредоточат всичката си любов върху вас.

Тя се изкиска.

– Вашите така ли ви разправят?

Замръзнах. Все още никой не ми беше задавал въпрос за мен.

– Е, не съвсем. Но ви разбирам – отвърнах уклончиво аз. Тъкмо се канех да продължа по сценарий, но тя ме изпревари.

– Как се чувствате днес?

– Добре. Малко е стресиращо – отвърнах с неочаквана искреност аз.

– Поне не ви се налага да носите рокля – коментира тя.

– Но представете си колко забавно щеше да е, ако и аз се бях появил с рокля.

От устата ù се търкулна звънък смях и аз отвърнах със същото. Сравних Крис със Селест и ми се сториха напълно противоположни. В нея имаше нещо толкова благоразумно. След разговора ни не бях научил нищо за личността ù, тъй като тя постоянно го насочваше към мен... освен че беше истински добър човек.

Мина почти цял час, преди да стигна до Америка. В промеждутъка между първото момиче и нея в съзнанието ми вече се бяха откроили три стабилни кандидатки, включително Селест и Крис, които несъмнено щяха да се превърнат в любимки на публиката. Момичето точно преди нея обаче, Ашли, беше толкова отчайващо неподходящо за мен, че прогони всички позитивни мисли от главата ми. А когато Америка стана и тръгна към мен, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.

В очите ù, умишлено или не, блещукаше палаво пламъче. Спомних си как се беше държала предишната вечер и осъзнах, че си имам работа с чистокръвна бунтарка.

– Америка, значи? – пошегувах се аз.

– Точно така. Сигурна съм, че бях чувала някъде и вашето име, но ще бъдете ли така добър да ми припомните?

Засмях се и я поканих да седне. После се приведох към нея и прошепнах:

– Спахте ли добре, мила?

Погледът ù казваше, че си играя с огъня, но на устните ù се появи усмивка.

– И днес не съм ви „мила“. А за да отговоря на въпроса ви: след като дойдох на себе си, успях да заспя спокойно. Толкова ми беше уютно, че прислужниците едва ме издърпаха от леглото. – Последното изречение произнесе така, сякаш ми доверяваше тайна.

– Радвам се, че сте отпочинали, ми... – Трябваше да изкореня този навик при разговорите си с нея. – Америка.

Тя видимо оцени жеста ми.

– Благодаря ви. – Усмивката ù посърна и тя потъна в мисли, дъвчейки отнесено долната си устна, докато подреждаше думите в главата си. – Съжалявам, че се държах грубо с вас. – Каза накрая, като че ли несмутена от настойчивия ми поглед. – Снощи, докато се опитвах да заспя, осъзнах, че нямам право да ви виня за куриозната ситуация, в която се намирам. Не вие сте отговорен за положението ми, а и разбирам, че Изборът дори не се състои по ваше желание. – Радвам се, че поне някой се е досетил. – В най-тежкия ми момент се отнесохте така човечно с мен, а аз ви отвърнах с неблагодарност.

Тя поклати глава, сякаш разочарована от себе си, а аз усетих, че сърцето ми бие малко по-бързо.

– Още снощи можехте да ме изхвърлите от дома си, но не го сторихте – завърши тя. – Признателна съм ви.

Трогнах се от благодарността ù, защото вече знаех, че в нея няма нито капка неискреност. А това ме доведе до темата, която трябваше да обсъдим, ако искахме да продължим напред. Приведох се към нея, опирайки лакти на коленете си, и двете действия бяха много по-непринудени и показателни за контактите ми с всички предишни момичета.

– Америка, дотук сте изключително пряма с мен. Възхищавам се на това ви качество и ще ви помоля да отговорите на един мой въпрос.

Тя кимна колебливо.

– Твърдите, че сте тук по грешка, тоест не по своя воля. Съществува ли изобщо възможност да развиете... симпатии към мен?

Пръстите ù се заиграха с къдрите по роклята ù, а аз имах чувството, че часове наред седях мълчаливо и опитвах да убедя сам себе си, че го прави само за да не изглежда твърде въодушевена.

– Много сте мил, Ваше Височество. – Да. – Също така привлекателен. – Да! – И тактичен. – ДА!

Несъмнено се хилех като идиот, но бях толкова доволен, че бе успяла да види нещо позитивно в мен по време на снощната ни среща.

Тя продължи с тих глас:

– Но имам основателни причини силно да се съмнявам.

За пръв път се радвах, че баща ми ме беше обучил да запазвам самообладание във всякакви ситуации. Зададох ù следващия си въпрос със съвсем уравновесен тон.

– Бихте ли пояснили?

Тя отново се поколеба.

– Боя се, че... че сърцето ми принадлежи на друг.

И тогава очите ù плувнаха в сълзи.

– О, моля ви, не плачете! – помолих я с тих глас. – Никога не ме е бивало в утешаването на ридаеща жена!

Признанието ми я разсмя и тя избърса ъгълчетата на очите си. Харесваше ми да я виждам такава – усмихната и истинска. Естествено, че някой я чакаше у дома. Нямаше начин толкова неповторимо момиче да се задържи дълго само, преди някой умен млад мъж да го грабне. Не можех да си представя как се беше озовала тук, но това не ми влизаше в работата.

Знаех единствено, че макар да не беше моя, исках да я оставя усмихната.

– Бихте ли искали да ви изпратя у дома при любимия ви още днес? – предложих аз.

Тя ми отвърна с усмивка, която беше по-скоро гримаса.

– Тъкмо там е въпросът... не искам да се прибирам.

– Така ли? – Облегнах се назад, прокарвайки пръсти през косата си, а тя ми се присмя отново.

Щом не искаше нито мен, нито него, какво искаше тогава?

– Позволявате ли да съм откровена с вас?

Ако обичаш. Кимнах утвърдително.

– Трябва да остана. Семейството ми има нужда от помощ. Дори една седмица да ме приютите, ще промените живота им.

Значи, не се бореше за короната, но все пак имаше какво да постигне с престоя си тук.

– Да разбирам ли, че сте тук заради парите?

– Да. – Поне имаше благоприличието да се засрами от това. – Освен това има... определени хора – тя ме погледна многозначително, – с които нямам сили да общувам точно в момента.

Отне ми известно време да наредя пъзела. Беше се разделила с любимия си. Още го обичаше, но не му принадлежеше. Кимнах, проумявайки в какво затруднение се намираше. Ако аз можех да се откъсна от грижите си поне за седмица, несъмнено щях да го направя.

– Ако ми позволите да остана, дори за кратко, съм готова да ви предложа една сделка.

Колко интересно.

– Сделка ли? – Какво изобщо можеше да ми предложи.

Тя прехапа устна.

– Ако ме оставите в двореца... – Въздъхна. – Добре де, ето какво. Вие сте не кой да е, ами самият принц. По цял ден сте зает с държавни работи, а отгоре на всичко трябва да намерите време и за отсяване на най-подходящото от трийсет и пет, или по-скоро трийсет и четири момичета. Доста натоварващо, права ли съм?

Макар да звучеше като шега, истината беше, че уцели точно в десетката. Кимнах за потвърждение.

– Не смятате ли, че малко подкрепа би ви се отразила добре? Подкрепа от вътрешен човек, приятел, ако щете?

– Приятел, а?

– Точно така. Позволете ми да остана и ще ви помогна. Ще съм ви приятел. Няма да си хабите труда да ме ухажвате. Вече сте наясно, че не изпитвам чувства към вас. Но ще можете да говорите с мен по всяко време, а аз ще се опитам да съм ви от полза. Снощи ми споделихте, че си търсите довереница. Е, докато си намерите постоянна, аз мога да съм ви временна. Стига да желаете.

Стига да желая... Моите желания май нямаха значение, но поне можех да ù помогна. И да се порадвам на компанията ù още малко. Разбира се, баща ми щеше да побеснее, ако научеше, че възнамерявам да използвам едно от момичетата с такава цел... което пък правеше идеята още по-привлекателна.

– Запознах се с почти всички момичета в този салон, но тъкмо вас бих избрал за приятел. Ще се радвам да ми погостувате.

Пред очите ми напрежението се изпари от тялото ù. Макар и да знаех, че романтичната връзка с нея беше непостижима, изпитвах нужда да опитам.

– А дали ще е възможно да ви наричам „мила моя“? – попитах шеговито.

– Изключено – отвърна шепнешком тя. Не знаех дали беше имала такова намерение, или не, но отговорът ù ми прозвуча като предизвикателство.

– Е, знайте, че ще упорствам. Нямам навика да се отказвам току-така.

Тя направи физиономия, почти ядосана, но не съвсем.

– Към всички момичета ли се обръщате така? – попита тя, кимвайки към останалите участнички.

– Да, и като че ли на всичките им допадна – отвърнах с шеговито самодоволство аз.

Предизвикателната ù усмивка се долови дори в гласа ù.

– Точно затова на мен не ми допада.

Тя стана, прекъсвайки разговора ни, и аз отново останах изумен. Нито едно от другите момичета не беше бързало да съкрати времето ни заедно. Поклоних ù се леко; тя ми отвърна с малко нескопосан реверанс и се отдалечи.

Усмихнах се, сравнявайки Америка с другите кандидатки. Беше красива по свой собствен начин. И очевидно беше в неведение относно нетипичната си красота. Определено ù липсваше царственост, макар че имаше нещо... величествено в походката ù. И разбира се, не ме искаше изобщо. Въпреки това не можех да се отърся от желанието да продължа с опитите.

Ето това беше първата полза от Избора: докато Америка беше тук, поне имах възможност да опитвам.


Загрузка...