Хората на бъдещето

Глава пета Един необикновен лов с въдица

И ето една сутрин с Жег се случи нещо, което още повече смая всички.

Жег с още две момчета ловеше риба на брега с въдица. Слънцето кротко припичаше от ведрото утринно небе и, захласнат във въдицата си, Жег мислеше за онзи незабравим образ на момичето, което повече не се появи. Тогава един от другарите му извика:

— Въдицата ми се закачи и не мога да я откача. Жег, помогни ми!

Жег остави своята въдица, приближи се до по-малкия си другар и почна да дърпа неговата въдица. Но влакното наистина се беше закачило за нещо. Жег не смееше да дръпне много силно, за да не го се скъса.

— Хей, трябва да се е уловил някой кит! — извика другото момче подигравателно.

— Ти се смееш, — рече Жег — ама знаеш ли, че наистина нещо се е закачило за въдицата, някоя голяма риба, защото канапът ту се издърпва до някъде, ту пак се тегли надолу. А въдицата е спусната много дълбоко, та не може да се види, какво има във водата.

— Ще дърпаме, па каквото ще да става! — извика другарят му. — Ако се скъса въдицата, ще продадем рибата и ще купим нова.

Тогава трите момчета хванаха здраво влакното и почнаха да теглят. В началото дърпането беше съвсем мъчно и те взеха да се отчайват, нишката се изпъна до скъсване, но изведнаж на ръцете им олекна, сякаш рибата, която се беше закачила, сама почна да плува към тях. И наистина, водата под краката им закипя, няколко кръгли вълни се разляха и ето пред смаяните момчета от глъбините излезе не риба, а човешко същество. И това човешко същество беше чудното момиче с пурпурни коси и сребристи очи, облечено в своите авиаторски дрехи.

Тя изплува из водата, свали качулката от лицето си, под която можеше да диша и под водата, и като изгледа усмихната момчетата рече:

— Бър-р-р…

Това беше едничкия познат звук, който чуха трите момчета. Наистина, момичето го каза с особен пеещ глас, но произнесе по същия начин «бър-р-р», както и те, когато излизаха от водата.

Като излезе цяла от прибоя, непознатата се изправи пред тях и им се усмихна. Трите момчета се бяха изправили и гледаха като заковани; не можеха да отместят очи от нея. Това като че ли я развесели, тя се засмя и изведнаж подаде на Жег края на въдицата. Въдицата не беше се закачила за нея, а тя просто я беше хванала с ръка под водата, сигурно за да си поиграе с момчетата.

Жег пое въдицата и се поклони. Не знаеше какво друго да каже и какво трябва да направи. Тогава непознатото момиче още повече се засмя и улови за ръка Жег, като че искаше да му покаже, че го познава. Той изтръпна. Така магическо беше докосването на тая ръка до неговата. Ръката й беше също тъй топла като неговата, но толкова нежна, като че вместо кожа, беше покрита с най-фино кадифе. Жег се изчерви до уши. Толкова го беше срам, че неговата ръка беше изцапана с пясък. Но тя никак не обърна внимание на това, а задържа ръката му и тихо пропя с глас, като че искаше нещо да му каже. Той нищо не разбра и тя се засмя. Пусна ръката му, надвеси се над кошничката, в която момчетата събираха рибата и като улови една рибка, показа я на Жег и момчетата и произнесе нещо с мелодичния си глас. Те разбраха, че ги пита нещо, защото очите й, тъй светлите, тъй хубавите й очи, ги гледаха въпросително. Жег кимна с глава. Той помисли, че тя го пита:

— Това ли ловите с тези връвчици?

— Да — отговори й той с кимане.

И беше улучил, защото тя се засмя, погледна пак въдиците им, после подскочи и преди те да й кажат нещо, се гмурна във водата.

— Отиде си! — извика едно от момчетата. — Боже, това е русалка! Тичайте да кажем на учителя, че тук има русалка.

— Чакай, не е русалка, — спря го Жег — не видя ли, че е истинско момиче.

Тримата се гледаха и въртяха очи като побъркани. Съвсем забравиха да ловят риба. Но не изминаха и няколко минути и водата отново пак закипя и от дълбините на океана пак се появи прекрасната глава на момичето, закрита с оная стъклено-сребриста шапка, с която се предпазваше от водата. Като изплува отгоре, тя махна пак шапката, откри лицето си и се засмя. Сега тя държеше в ръце голяма торба от същата материя като дрехите й и в тая торба плуваха много едри риби. Тя едва ги измъкна от водата и подаде торбата на Жег.

Жег я пое смаян, но разбра. Непознатото момиче им беше наловило риба. Жег пое торбата, изсипа рибата в кошницата, която се напълни догоре и върна торбата на момичето. А момичето пак в го хвана за ръка, посочи към гърдите си и прошепна:

— Ли.

Тая дума прозвуча като песен.

— Казва името си — рече едно от момчетата.

После тя посочи към Жег и го погледна въпросително. Жег отговори.

— Името ми е Жег. Жег.

— Же — пропя тя и весело се засмя. — Же-е-е-е.

Тя не можа да изговори напълно името му, но децата разбраха, че иска да каже «Жег».

— Жееее — Жеееее — запя тя и почна учудена да пипа косата му, да я разглежда, да разглежда очите му. Тя беше учудена от цвета на косите на момчетата също тъй, както бяха учудени и те от цвета на нейната. После тя почна да пипа бузите и носа на Жег, а той стоеше изчервен и смутен пред нея и беше така щастлив от докосването на ръцете й, така щастлив, както никога в живота си.

— Жеее, Жееее — пропя тя и се усмихна нежно, като че искаше да каже: «Же, харесваш ми!».

После тя посочи към гърдите си, а след това посочи към небесата.

Какво искаше да каже? Жег я гледаше без да разбере, но тя пак посочи гърдите си, себе си, а след това и небето.

— Не иска ли да каже, че е дошла от небесата — прошепна Жег.

— Как ще дойде от небесата, — каза едно от момчетата — нали излезе от водата?

Момчетата я гледаха без да разберат нещо. Тя се усмихна и искаше да добави още много, но в това време някакво звънче пропя в джеба й. Тя извади една малка кутийка, същата като тази, с която говореха двамата мъже, и я сложи до ухото си. От там се чу някакъв пеещ глас, тя също изпя нещо пред кутийката и, като махна с ръка на момчетата, сякаш да им покаже, че бърза, веднага скри главата си в странната качулка и се гмурна във водата.

Дълго още момчетата гледаха след нея и след кръговете, които заиграха на мястото, дето изчезна тя, но момичето със сребърните очи вече не се върна.

Момчетата бързо изтичаха в къщи и разказваха на всички срещнати какво бяха видяли. Мало и голямо се трупаше около тях да ги разпитва. Събраха се и мъжете и решиха: ако втори път се появи това момиче да го хванат и вържат, за да разберат какво е то и от къде иде. Само Жег не беше доволен от решението на управниците на острова. Той знаеше, че ако хванат в плен момичето, ще му причинят болка, а той не искаше никой да причинява болка на дивното пеещо момиче. Но управниците решиха всяка нощ и всеки дене да дебнат по брега. И скоро наистина им се удаде да уловят непознатото момиче.