Хората на бъдещето

Глава четиринадесета Небесната светлина угасна

Спусна се чудният небесен змей над острова сред океана и от него слезе едно натъжено момче. Това беше Жег. Слязоха с него да си вземат сбогом и Ли и баща й и да се простят с другите жители на острова. Но едва бяха слезли и по небесата забръмчаха самолети и цепелини от всички краища на земята. Те бяха дошли — едни да видят небесния кораб как ще отлети, други с тайната мисъл да пленят небесните хора. Имаше и от самолетите на грабителите, които бяха тръгнали да ги преследват. Нямаше време за губене.

— Простете се, мили деца, — каза бащата на Ли на дъщеря си и на Жег.

И за последен път Ли стисна ръката на малкия си приятел от земята. Сребристолазурните й очи се изпълниха със сълзи. Замъглиха се и очите на Жег.

— Ли, никога ли вече няма да се видим? — прошепна той.

— Не зная, Же. Може би никога вече няма да се видим. Но ако съм жива, аз ще искам от баща си да направя още едно пътешествие към вашата земя. А ако съдбата е решила да не се виждаме вече, то знай, Же, че аз никога не ще те забравя.

— И аз не ще те забравя никога, Ли — промълви Жег.

Реката, с която той стискаше ръката на Ли, трепереше.

— Няма повече време, наближават много самолети! — извика бащата на Ли, хвана ръката на дъщеря си и влезе бързо в небесния цепелин. Вратата се затвори и небесните жители се скриха завинаги.

Наоколо бръмчеха самолети. Нощта беше настъпила, но навред беше светло от сребристо-синкавата светлина, която небесният кораб излъчваше и с която осветяваше почти целия остров.

— Задръжте ги! Задръжте ги! — викаше някой.

— Не можем ли със силни взривове да разрушим небесния кораб и да го пленим заедно с изобретенията им — викаха някои от враговете на хората с лъвчетата. Но небесните жители не боеха от никого.

Чудният змей най-напред летеше бавно над острова, после като че се поспря за малко във въздуха, след това потрепера, чу се някакъв страшен шум в него като от взрив.

— Корабът се пръсна, пръсна се! — чуха се викове, но те се бяха излъгали.

Небесният кораб не беше се пръснал. А вместо това, след тоя трясък последва още един и изведнаж небесният кораб описа широка блестяща дъга по небесата, като остави опашка от светлина след себе си, после в един миг, като най-бързата светкавица, се стрелна към небесата и изчезна в дълбокото, осеяно със звезди небе. И се скри тъй неочаквано и тъй тайнствено, с такава бързина, с каквато се беше появил някога на земята. И небесната светлина угасна.

Смаяни стояха жителите на земята и гледаха от брега на острова или от самолетите и цепелините си. Какво стана? Какво беше това чудо. С каква сила тоя небесен кораб летеше така светкавично бързо!

Жителите на земята от 19.. година не узнаха това. Може би един ден небесните жители пак щяха да слязат на земята с чудния си кораб и тогава може би жителите на земята щяха да научат много тайни и много чудни неща; може би и сами след дълги години труд щяха да изобретят такъв цепелин-светкавица. Само един жител на земята, малкият Жег, имаше нещо, което остана от небесните жители и той беше много горд със своята хвърката дреха. С нея скоро наистина той стана един от най-прочутите и най-богатите хора на света. Той имаше много добро сърце — използуваше богатствата си да помага на бедните и вършеше само добри и полезни за отечеството си и за човечеството неща. И все пак богатият и славен Жег не беше много щастлив. Той все още не можеше да забрави прекрасното момиче Ли. Минаха години. Денем и нощем Жег гледаше към небесата и чакаше. Чакаше и вярваше, че някога Ли пак ще се върне. Защото след войната на земята настана век на справедливост, хората по земята ставаха все по-добри и живееха вече в мир и сговор, като отдаваха всичките си сили за бъдещето на своята родина, за науката и за издигането на човека. И затова Жег се надяваше, че Ли и чудните небесни жители пак ще посетят земята.