Глава тринадесета Хората на бъдещето

— А сега, да се готвим за път! — извика бащата на Ли.

— Време е вече да се махнем от земята? — каза той тъжно. — Ние идехме тук, за да завържем връзки, ако тук има живи същества и да заживеем братски и взаимно да си помагаме, но намерихме тук хора, които искат да държат другите в робство, служат си с измама, убиват и разрушават хубавата Европа. Ние взехме от земята късове от една руда, която много ни трябва и за това в замяна аз оставих на добрите земни жители с лъвчетата нашето изобретение за приспиване. Ние с него си служим срещу дивите зверове. Те нека го употребяват да защищават родината си. Сега да тръгваме. Ако някога и враговете на Европа поумнеят и станат истински хора, може би пак ще слезем на земята, ще се свържем с всички чрез радиовълни и тогава вече ще настъпят истински и щастливи години за всички. Но сега, сега имаме работа, затова да си вървим!

— Татко, рече Ли — но между жителите на земята има и такива добри и смели! — и тя погледна с хубавите си очи Жег.

Жег наведе глава.

— Да — отговори баща й, — за щастие между земните жители има и добри сърца, смели борци, които дават живота си за отечеството си и за това на най-добрия от тях аз ще оставя за спомен и една хвърката дреха, та с нея той да бъде по-силен от всичките други жители на земята.

И като каза това, бащата на Ли подари на Жег хвъркатата дреха, която досега той обличаше. С тая дреха той можеше да слиза не само до самото дъно на морето и да хвърка из облаците, но тя имаше и друга чудна сила. Нея не можеше да прониже нито куршум, нито граната, и който беше облечен с нея, оставаше непобедим, стига да е закрил лицето си с качулката й.

Жег със сълзи на очи поблагодари на бащата на Ли. Той знаеше, че с тая дреха сега може да стане един от най-щастливите хора на света, но очите му бяха пълни с тъга. Той не беше щастлив.

— Же, — заговори му Ли — защо не се радваш на тая дреха? Та с нея ти можеш да откриеш всички потънали кораби в океаните, да събереш златото им и да станеш най-богатия човек на вашата земя. Защо не се радваш на дрехата си, Же?

— Радвам се, — отговори Жег — но ми е мъчно за нещо друго.

— За какво, Же?

Жег не отговори. Той само погледна в прекрасните очи небесното момиче и Ли разбра защо той не беше щастлив. Той тъжеше, че тя щеше да напусне земята. Тя, която се беше появила като на сън, сега си отиваше и може би никога, никога вече нямаше да се върне.

— Хайде, — извика бащата на Ли — подкарайте кораба към острова на Жег да го отведем и да тръгваме.

Механиците подкараха кораба към острова на Жег.

— Тате — извика Ли, — а няма ли да се обадим на учените на тази земя и да им покажем нашите изобретения?

— Не! — извика бащата на Ли. — Сега нямаме време. А освен това аз мисля, че земните жители сами трябва да постигнат това, което сме постигнали ние. Те трябва сами да открият и построят изобретения като нашите, за да бъдат достъпни за тях и да разберат величието на науката. С нашите изобретения те още не могат да си служат, защото не са дорасли за тях.

И бащата на Ли отиде при радиопредавателя и съобщи до всички станции на земята.

— Ало, ало, ние небесните жители си отиваме. Повече не можем да останем на вашата земя. Там, в нашата родина ни чакат. Тук, на земята ви, ние видехме хубави неща, героични хора, които се жертвуваха за родината си. Но видехме и грабители, които нападаха Европа и искаха да завладеят цялата земя. На тях им казваме да се опомнят.

От нашата планета след години ние ще ви се обадим, а може и пак да дойдем. Ако тогава вие всички жители на земята станете истински достойни хора, ние ще останем при вас и ще направим вечен съюз със земята. Тогава с нашите кораби ще заведем на нашата планета и тия от вас, които искат да се учат. А сега сбогом! Поздрав от пратениците на небесата.


Загрузка...