Хората на бъдещето

Глава единадесета Сълзите на небесното момиче

Всички небесни жители бяха пленени и затворени. Само Жег, който беше земен жител, остана неразличим и незабелязан от похитителите и можа да се прикрие между войниците. Жег разбра, че нищо хубаво не очаква неговите небесни приятели. Като се криеше по бойното поле, той намери един млад паднал войник, взе дрехите му и се облече в тях. Сега вече грабителите не можеха да познаят, че той не е от тяхната армия, и той можеше да се приближи до крепостта, дето бяха затворени приятелите му, без някой да го спре. А това беше сега едничкото му желание: да се се приближи до тях, да види още веднаж дивната Ли, и ако може с нещо да помогне на нея и на близките й.

Той дълго обикаля около крепостта, докато най-сетне можа да се качи по една стълба и да достигне до високата кула, където бяха затворени пленниците. Жег можа да ги види само през тясното прозорче, защото те бяха заключени вътре. И като ги погледна, сърцето на момчето се сви. Той видя Ли, прекрасната Ли, да стои права до прозорчето загледана към вече непостижимия за нея простор. Очите й, нейните сребристи лазурни очи, бяха пълни със сълзи. Небесното момиче плачеше. Сигурно разбираше, че никога вече нямаше да може да се върне на родната си планета, че никога вече нямаше да може да се изтръгне от ръцете на хората, които изпълваха земята с омразата си, които заграбваха чужди земи и които тъй малко зачитаха справедливостта и свободата, та десетки години бяха държали под робство земите на хората с лъвчетата.

До нея и край нея мрачно се разхождаха баща й и другарите му. Всички те не можеха да разберат, как се оставиха на тия зли хора да ги заловят.

Прозорецът беше затворен, вън дето Жег стоеше, беше тъмно и той дори със знак на главата си не можеше да им покаже, че има един човек, който мисли на тая земя за тях. Какво да направи, за да ги спаси? Той стоя дълго до прозореца, докато дойдоха войници да донесат храна на пленниците.

— Какво търсиш тук? — попитаха го те.

— Нищо — измърмори Жег и побърза да се измъкне по-далече от тях.

Когато обаче дойде втори път да се качи по стълбата, той видя, че не само пред вратата на пленниците пазят часовои, но сега и пред прозореца им.

Какво да стори? Изглежда вече всяка надежда да им помогне бе изгубена. Стоеше занемял, а зарееше ли поглед в тъмнината, пред него като че наяве заставаше едно момиче с очи, пълни със сълзи…

Нима той щеше да остави Ли?

Жег не беше още мъж, но той беше водил тежък, суров живот, беше се борил с бури в океана, по цели дни и нощи на лов из запенените вълни, и беше станал корав и смел. Една мисъл го обзе внезапно и той цял подскочи от вълнение. Спомни си за хвъркатата дреха, която Ли му даваше да облича и която остана в кораба; имаше в джеба й малко от онзи чуден прах, който приспиваше всички хора, щом се пръсне от него в лицата им. Да можеше да влезе в кораба, да си вземе тая дреха и да намери праха, тогава вече би знаел как да освободи небесните си приятели.

Жег бързо се запъти към лагера на грабителите, към полето, дето беше кацнал големият небесен кораб. Нощта беше светла, озарена с чудната ярка светлина на летателния апарат. Това никак не беше добре за Жег: при такава силна светлина как щеше да може той незабелязано да се примъкне към небесния кораб?

Но Жег не се отчая. Той тръгна смело към кораба, като че ли някой го беше изпратил там. Той видя около кораба много войници и офицери от армията на грабителите, които разглеждаха машината, влизаха и излизаха и шумно говореха. Всички бяха ядосани. Жег скоро разбра защо са разгневени. Те не знаеха как да боравят с апаратурата, не можеха да пуснат кораба в движение. А ако можеха да го подкарат, ясно беше, че веднага с него могат да разбият армията на неприятеля си. Трябваше ли да се откажат от тази придобивка и пак да започнат бойни схватки, да обстрелват с артилерия, да се впускат в атаки, да водят ожесточени сражения… Такова нещо на тях никак не им се искаше, защото познаваха добре самоотвержеността на малобройния си, но всеотдаен противник.

Жег беше облечен като техен войник и успя лесно да се доближи до кораба при другите войници и офицери, без никой да му обърне внимание.

Вътре в самия кораб по всички посоки влизаха и излизаха офицери и войници, разглеждаха го, изследваха машините му. Всички фронтоваци, които в мирно време бяха били техници, електроинженери и учени — химици и физици — се бяха струпали в кораба и около машините му. Те опипваха разните части, спореха, правеха опити да ги задействуват, но напразно. Апаратът не се поддаваше на управление по обичайния начин, по който се пускаха в движение самолетите и цепелините, познати на земните жители.

Жег незабелязано сновеше край тях и без някой да го забележи, влизаше от зала в зала. Така, покрай другите наблюдатели, стигна до оная стаичка, където се съхраняваха хвъркатите дрехи. Никой от грабителите още не си даваше сметка какво представляват тия дрехи и не знаеше за какво служат. Жег не можа да намери дрехата, която преди беше обличал, но взе един комплект от другите. Внимателно заопипва джебовете и откри, че във всички дрехи има от ония кутийки с упоителния прах. Развълнуван и изпълнен с надежди, той сви дрехата тъй, че да не се познае какво носи, и я взе със себе си. Дрехата бе от извънредно тънка материя, лека като перушинка и той можа да я свие на съвсем малко пакетче. Излезе от кораба без никой да го спре и като луд от радост затича по полето.