Град на остриета

Обреди и ритуали

Когато отива в клуба за началството на ЮДК, Малагеш е кисела. Не е постигнала нищо тук освен да се натъква на още въпроси, всеки още по-безпокоящ от предишния. Отначало е умувала мъчително как Сумитра Чоудри би могла да научи за убийствата преди да са извършени, но сега все си мисли за казаното от Гожа в къщурката на въглищаря…

„Ниска жена. Покрита от главата до петите.“

Чоудри е дошла тук преди осем месеца. Двамата в Джевалиев са били убити преди седем месеца. А Чоудри изчезва два месеца по-късно. Но някой може ли да докаже, че тя не се крие все още във Воортяштан?

„Хайде да не прибързвам с изводите — казва си и бута вратата. — Дори ако е прекалено лесно да стигна до тях.“

Сяда и младокът дрейлинг с рехавите мустачки се измъква през тайната врата в стената, за да сложи пред нея плато: пържени филийки, разнообразие от пушена и маринована риба и някакво тъмнозелено месиво, което тя не разпознава и няма желание да опознае.

Поглежда часовника на стената. Точно седем вечерта. Но Зигне не се появява.

Вади папката си и прелиства безцелно материалите, които е намерила в стаята на Чоудри. Вглежда се в портрета на Валайча Тинадеши и се чуди къде ли е нейният гроб в тази страна.

— Защо четете за Тинадеши? — прозвучава глас над рамото ѝ.

— А? — Обръща се и вижда Зигне. Тя стиска подложка с листове под мишница, сив шал е омотан на вълни около шията ѝ, а с два пръста държи миниатюрна порцеланова чашка с черно като катран кафе. — О, ами… Чоудри се е занимавала с нея.

— Чоудри може би е искала да обогати представата си за тази област — отбелязва Зигне и се настанява на масата, — но не знаех, че се е стремила да я обогати чак толкова. Тинадеши е изчезнала тук преди… повече от половин век, нали?

— Да, преди повече от шейсет години.

— Е, поне за това бихме могли да си побъбрим с Чоудри. Тя беше героинята на моето детство, да знаете. Същински колос в инженерството. Разбира се, имам и нещо общо с Тинадеши…

— Какво по-точно?

— Как какво — и двете сме преживели шибани гадости във Воортяштан, нали? — Зигне се подсмихва за миг и си поглежда часовника — сложно и елегантно устройство. — Разполагаме с малко повече от петдесет минути. Какво искахте да обсъдим, генерал Малагеш?

— Вече се налага да говоря с вас за нещо ново. И темата е… деликатна.

— Колко деликатна?

— Повече няма накъде.

Малагеш се заема да преразкаже разговора в кабинета на Бисвал, но както е очаквала, Зигне я прекъсва.

— Бомба?! — ахва потресено.

Малагеш вдига ръка в знак за търпение, докато дъвче залък пържена филийка.

— Всъщност е по-вероятно да са няколко.

— Няколко бомби?!

— Петнайсет фунта експлозиви… Това си е мощен взрив. По-практично е да ги разпределят на няколко места, ако набележат вас. Или да ги използват постепенно за дълга, упорита, изтощителна кампания на терор.

Зигне е изпаднала в такъв ужас, че се надига от стола.

— Не… не може да говорите сериозно!

— Напротив. Бисвал настоява да възложите съответните задачи на вашите сили за сигурност.

— Настоява! — изсъсква Зигне. — Настоява! Колко е любезен и загрижен!

— Седнете. Успокойте се. Ще ви кажа нещо, което може да уталожи донякъде страховете ви… Но въпреки това искам да се уверя, че се отнасяте към тази заплаха съвсем сериозно.

— И по какво личи, че не се отнасям сериозно?! — крясва Зигне.

Малагеш няма как да не признае пред себе си, че пръв път вижда тази жена да губи самообладание. „Заплахата за пристанището е като заплаха за нейно дете.“

— Седнете! — казва Малагеш властно. — Щом приключим тук, можете да говорите веднага с шефа на охраната. Но първо искам да ме изслушате.

Зигне се подчинява, но лицето ѝ почервенява от ярост.

— Да помислим кое кога се е случило — започва Малагеш. — Преди година и половина са нападнали влака. Предшественикът на Бисвал е провел голяма бойна операция, за да върне отнетото, и е бил убит. И съвсем наскоро ние откриваме, че конфискуваните експлозиви са фалшификат, а истинските са в незнайно чии ръце.

— Е, и?

— Който и да е взел експлозивите, не е направил нищо с тях година и половина — натъртва Малагеш. — Не виждам смисъл в това. Щом е откраднал нещо, би трябвало да се опита да го използва, преди собственикът да се е усетил, че то липсва. Ако прекали с изчакването и собственикът започне разследване, ще се постарае да не му даде никаква възможност да използва откраднатото. Тъкмо това вече се случва.

Зигне пали цигара.

— И какво от това?

— Нещо не се връзва. Това не е положение от типа „заблуди противника, че е в пълна безопасност“. Ние сме си били заблудени от много месеци, но онези не са направили нищо. Като проследявам събитията, съм почти готова да повярвам, че тези експлозиви вече не са в ръцете на бунтовниците. Нали и племената воюват помежду си от много месеци?

— Разбира се.

— Значи казвате, че за почти цяла година бунтовниците не са намерили сгоден случай да употребят петнайсет фунта мощни експлозиви срещу хората, които презират?

— Това звучи убедително…

— И защо биха посегнали на пристанището? — продължава Малагеш. — Всички се карат за парите, които вие и ЮДК ще им дадете шанс да печелят. Едва ли тъкмо вие сте направили нещо, с което да вбесите планинските племена, нали?

За Малагеш е интересно това, което се случва с лицето на Зигне след тези думи. Всъщност нищо не се случва. Тя не стиска и не криви устни, веждите ѝ не помръдват, зениците ѝ гледат все така втренчено. Дори изглежда, че не диша.

Накрая тя вдишва дълго и лениво дим от цигарата си и казва:

— Нелепо е дори да си го помислите.

— Да, разбира се. — Малагеш се взира в Зигне, чиито леденосини очи отвръщат невъзмутимо на погледа през димната завеса. — Идете да поговорите с хората си от охраната. Добре е да се заемете незабавно с това. Но след това се върнете при мен. Имаме още работа.

— Нима?

Зигне сбърчва нос от гледката — Малагеш натъпква в устата си половин пушено рибно филе.

— Адски трудно беше да ви накарам да седнете срещу мен, за да поговорим — казва Малагеш. — Няма да ви оставя да ми се измъкнете, без да получа каквото искам.

Отначало Малагеш се притеснява, че Зигне няма да се върне. Не би я обвинила за това: не може да се отнесе лекомислено към толкова сериозна заплаха. Но за нейно облекчение Зигне влиза, когато в голямата чиния не е останало почти нищо.

— Е, какво искахте да обсъдим?

Малагеш си избърсва устата.

— Воортя.

— Какво?!

— Искам да ми разкажете за Воортя.

— Воортя ли? Но защо?

Малагеш отваря папката и я плъзга по масата към Зигне.

— Защото видях ей това по стените в стаята на Чоудри. Не съм художничка, но… Все пак ще придобиете съвсем ясна представа в какво състояние е била.

Зигне прелиства скиците, които явно я смущават.

— Значи тя… Тя е рисувала всичко това по стените?

— Да.

— Ами… казах ви, че тя си беше особнячка. За такова нещо биха арестували всеки на секундата преди Комейд да поеме властта.

— Но сега можем да говорим спокойно — напомня Малагеш. — А вие сте от Воортяштан. В известен смисъл. Хайде… Слушам ви.

Без да откъсва поглед от страниците, Зигне вади табакерата си, взима цигара, пали кибритена клечка и засмуква дим. Движението е толкова плавно и привично, че според Малагеш тя дори не съзнава какво прави.

— Хъм… Интересно е, че ми показвате това точно в този момент. Оказва се, че госпожица Чоудри е досаждала на повече от моите хора, отколкото предполагах. Един от нашите топографи прочел разпратеното от мен съобщение и дойде да сподели, че тя говорила с него, държала се дружелюбно. Човекът дори не знаел коя е тя, макар че според мен може и да се е захласнал малко по нея. Все пак като оперативен агент на министерството тя сигурно е била обиграна в манипулирането на хората…

Малагеш само сумти, защото знае, че това е самата истина.

— Както и да е… — продължава Зигне. — Разпитвала е моите хора за геоморфоложките особености на брега, както вече ви обясних. Но не знаех причината за любопитството ѝ, докато не поговорих с топографа.

— И какво?

— Чоудри казала, че търси гробница в близката околност или поне някакви белези, че я е имало. Разбира се, той не е знаел нищо за гробница… но аз знам.

— За какво ѝ е била на Чоудри някаква гробница?

— Въпросът е по-сложен, отколкото може би си мислите. И е тясно свързан със смъртта, историята и отвъдното. — Зигне изтръсква пепелта в чашката с отдавна изстинало кафе. — Когато Божествата започнали да проявяват присъствието си, Воортя вероятно е била най-изключителната сред тях.

— Дали не се поддавате на местен патриотизъм?

— О, не. Учих във Фадхури и там потвърдиха впечатленията ми. Воортя е първото Божество, което мобилизирало своя народ за война с невиждан дотогава размах. Тя искала от хората да се обучават месеци наред, да напуснат домовете си, да отидат в непознати земи и често да загинат там. Затова направила нещо непознато дотогава за другите Божества — сътворила задгробен живот.

— Че нали уж всяко Божество ги е създавало с десетки? Имало е стотици различни адове, небесни селения и чистилища, където човек можел да попадне накрая, не е ли така?

— Към края — да, безспорно. Само Колкан е избълвал… я да сметна… четирийсетина ада за различните си поклонници. Но Воортя е била първа сред тях и за разлика от другите Божества запазила отвъдното си все същото в продължение на хиляда и триста години или колкото наистина е продължило нейното господство. Ако някой ставал поклонник на Воортя, тоест грабвал меча и проливал кръв заради нея — все едно своя или чужда, тя не придиряла много, след смъртта душата му се пренасяла през океана на бял остров в град, където Воортя събирала цялото си паство. В Града на остриетата.

— А аз си мислех, че Воортяштан е Града на остриетата — вмята Малагеш. — Всички го наричат така.

— Тази бъркотия е отдавнашна — казва Зигне. — Пътуващите в други земи воортяштани имали навика да споделят копнежа си по отвъдното и описвали този Град на остриетата. Толкова говорели за това, че дори другите континентали започнали да се заблуждават, че всъщност те описват родния си град. И заблудата си останала до ден-днешен.

Малагеш си мърмори нещо и пише в папката си.

— А когато успеела да събере в Града на остриетата най-праведните и най-могъщите души, щели да прекосят обратно океана към света на смъртните, всеки щял да се върне „там, където е паднал мечът му“, за да воюват срещу цялото сътворение, да съборят звездите и слънцето, да срутят небето в морето, докато не унищожат напълно всичко. Наричали я Нощта на Морето от мечове.

— Я почакайте! — спира я Малагеш. — Сега да не ми кажете, че другите Божества са се примирявали с такава опасност?

Зигне вдига рамене.

— Отвъдното на Воортя било създадено много преди Божествата да постигнат единство помежду си. Но и след обединението им… Такива неща си продължават по инерция. Възниква традиция. Никой не може да я заличи с един замах, колкото и да се променя светът. А Воортя и поклонниците ѝ се отнасяли сериозно към това. Много сериозно. Това бил даден обет и обвързвал Воортя с онези, които я обичали. Ето още една важна разлика между Воортя и останалите Божества… може би с изключение на Олвос. Другите не се принизявали до равнището на поклонниците си, за да се договарят с тях като с равни. А може би Воортя се отдавала по този начин на своите хора, като сътворила отвъдното от себе си, изтръгнала го от собственото си тяло. Не е съвсем ясно, но това важи за всичко, отнасящо се до Божественото.

— И какво е мястото на гробницата в цялата тази история?

— Е, поне на теория някъде наоколо е мястото на последния покой за мъртвите от Воортяштан. Всички. Когато и да са живели.

Малагеш подсвирква.

— Ама че гробница трябва да е!

— Всеки би си го помислил. Според описанието във „Великата майка Воортя върху Зъбите на света“ гробницата запълва изцяло центъра на света. Може би. Забелязала съм, че поетите са склонни към преувеличения. Но представете си да бъде намерена тази гробница, принадлежаща на култура, която общо взето е обожествявала смъртта! Досещам се, че това е невероятна находка за всеки, който поне малко се интересува от историята на Континента.

— Но… адовете да ме вземат, защо Чоудри би я търсила? — възкликва Малагеш. — Какво общо има гробницата с… с каквото и да е?

— Как да се досетим? Тя май е полудяла. Ето това като че ли го доказва.

Зигне сочи листовете в папката.

— А какво би могло да я тласне към лудостта?

Зигне бълва дим през ноздрите си.

— Това място… Според мен то въздейства на слабите духом. Хората се променят тук. Не се съмнявам, че Баликов може да е контролирал света, но е имал тази възможност заради Воортяштан. Божествената империя би рухнала, ако не са я крепили пазителите на Воортяштан. И макар че почти всичко от някогашния Воортяштан е изгубено, струва ми се, че… че камъните и хълмовете помнят.

Малагеш си мисли, че това може и да е вярно, но и че Чоудри едва ли е била от слабите духом. Срещала е офицери от разузнаването, служещи в министерството, и повечето са били по-опасни от стоманен шиш въпреки изискания си външен вид. И несъмнено подготвени да издържат на всякакви разпити и изтезания. Ако се съди по досието на Сумитра Чоудри, трудно би се намерила по-предана и по-решителна жена от нея; всеки командир си мечтае да командва такива войници.

„Какво би могло да свърже една древна гробница с истинската задача на Чоудри — тинадескита?“

Натрапващият се отговор е, че тинадескитът се добива под земята, гробниците също са под земята… и може би тази гробница е повлияла или дори предизвикала появата му? Но макар че отговорът изглежда очевиден, никой ли не би забелязал, ако са започнали да копаят през стените на древна гробница? Особено ако е някой от сейпурските военни, които до ден-днешен се отнасят с крайна, но напълно оправдана подозрителност към всичко напомнящо за старата история на Континента.

А и с какво гробницата би привлякла вниманието на Чоудри? Дори ако някога е принадлежала към Божественото, не би ли трябвало всичките ѝ чудодейни свойства да са изчезнали, когато Воортя е била простреляна в лицето през Нощта на червените пясъци? Колкото ще вълшебна да е била, сега сигурно е поредната скапана дупка в земята.

— Струва ли си всичко това заради един агент? — пита Зигне.

— А? — сепва се Малагеш.

— Тя е агент, нищо повече. Сигурна съм, че министерството разполага със стотици, ако не и с хиляди като нея. Струва ли си да домъкнат генерал тук, за да я издирва?

Малагеш затваря рязко папката.

— Ние сме поискали да служи и тя се е съгласила. Ние сме поискали да дойде на края на света и тя се е съгласила. Ние сме поискали да рискува живота си и тя се е съгласила. Не ми пука с колко агенти разполага министерството. Тя заслужава това.

Зигне извива вежди, сякаш не е подозирала колко е докачлива събеседничката ѝ на тази тема.

— Бисвал спомена, че някакъв стрелец от племената се е опитал да ви убие.

— О, това ли… Имаше такова нещо.

— Май се отнасяте твърде нехайно към случая.

— Подстрига ме доста грубо. — Зигне опипва вързаната си на опашка коса. — Извих глава в подходящия момент… или в неподходящия от негова гледна точка… и той отряза два-три пръста от косата ми. Моята охрана направо пръсна на парчета барачката, в която се беше скрил. Оказа се, че там имало кокошарник. Разхвърчаха се пера. Каква гледка само…

— И струваше ли си? Били сте на косъм от смъртта. Струваше ли си заради пристанището?

Зигне кима, за да покаже, че е разбрала упрека.

— Генерал Малагеш, имате ли още въпроси към мен?

Малагеш за малко да отговори с „не“, но ѝ хрумва нова идея.

— Личи си, че сте научили много за Божественото по тези земи.

— Трудно би било да не науча.

— Защото сте от Воортяштан, нали? Тоест живели сте дълго тук. С кое племе?

Гримасата на Зигне показва, че въпросът е твърде неуместен.

— Какво има пък сега? — учудва се Малагеш. — Не е като да съм ви попитала за сексуалните ви предпочитания или нещо подобно.

— В името на морето… Не знам дали можехте да измислите по-груб въпрос.

— Къде бяхте? На платото или при реката?

Зигне я гледа неприязнено.

— При племето язло. В планината. Те ни приютиха.

Малагеш си спомня какво ѝ е казал аптекарят.

— Значи са били привързани към традициите си?

— Много.

— Тогава хайде да проверим колко сте паметлива. Ако човек си е набавил розмарин, борови иглички, прах от гроб, сушен жабуняк и стрити кости… какъв Божествен ритуал би могъл да извърши?

Зигне обмисля въпроса в дълго мълчание. На Малагеш вече ѝ се струва, че няма да чуе отговор, но накрая Зигне казва:

— Според мен жабунякът издава целта — това са съставките, които са използвани някога за отваряне на Прозореца към Белите брегове.

— Към какво?…

— Белите брегове — това е Градът на остриетата. Чрез този обред хората можели да видят Града на остриетата и да се съветват с починали приятели и роднини.

— Как е бил изпълняван обредът?

— Ако не ме подвежда паметта, съставките били слагани в платнена торбичка, която връзвали със сушени водорасли и подпалвали. Но това вече не върши работа също като останалите чудеса на Воортя. Виждала съм хора да опитват. Защо питате? Това какво общо може да има с другите ни проблеми?

В същия миг Малагеш си спомня какво е чула от Надар в лабораториите: „Няколко души от групата по добива забелязаха следи от огън в страничен тунел… Изглеждаше, че незнайният извършител просто е горил… ами растения. Листа. И малко парцали…“

Малагеш си поема дъх много бавно.

„Чоудри се е промъкнала в рудника. И е извършила този обред долу.“

Но остава въпросът „защо“. Какво е очаквала да постигне, като слезе в рудника и извърши обред на Божественото, от който почти сигурно вече няма никаква полза? Ако чудесата на Воортя не вършат работа, би трябвало и сътворения от нея отвъден свят също да го няма. Но най-потискащ е друг въпрос — как Чоудри е надхитрила охраната, за да направи това?

„Тинадескит се появява в колиба на много мили от рудника — умува Малагеш. — На място, където е извършено убийство, за което Чоудри е знаела нещо. А вече изглежда, че Чоудри е знаела и как да проникне в рудника…“

Изведнъж се оказва, че има тежки съмнения в добронамереността на Сумитра Чоудри.

— Добре ли сте, генерал Малагеш? — пита Зигне.

— Не — отвръща дрезгаво тя. — Изобщо не съм добре.

През следващите четири дни работата на Малагеш буксува като тромава скрибуцаща каруца. Тя преглежда съобщенията на Чоудри до Галадеш и отговорите. Няма почти нищо друго освен искания за документи и справки. Малагеш измъква книгата с кодовете и проверява всеки текст на Чоудри, до който е успяла да се докопа. Няма никакъв шифър, но не е и очаквала да намери: тези съобщения са били получени в министерството, където отдавна са ги проверили много по-добре.

„Ако и аз бях агент на министерството, дали бих открила безброй скрити шифровани послания? Щях ли да се досетя веднага как е проникнала в рудника?“ Няма представа, защото е твърде различна от агентите. Тя е само очукан от живота офицер и все се чувства в задънена улица.

През тези четири дни Малагеш запълва времето си с наблюдение на работата по пристанището, извършвана от ЮДК. Отначало само иска да се увери, че Зигне и нейните подчинени от охраната реагират както трябва на вероятната заплаха от бомби. И забелязва нещо, което вече е виждала на военни учения, когато командирите не разпределят правилно бойците си.

Тя не се съмнява, че вече е разпознала най-очебийните уязвими места сред всички съоръжения — например склада за гориво, от който зависи цялата работа, и три монтажни площадки, където се влива и излива неспирен поток от камиони и мотокари от изгрев до късна вечер. Не знае какво произвеждат там, само предполага, че е нещо свързано с кранове и кораби, но удар по някое от тези четири места би спънал много зле работата.

Но новите попълнения в охраната там са съвсем оскъдни. Доколкото успява да забележи, не са повече от четирима или петима — трима на главните входове и двама обикалят. Общо взето, нищо не се е променило.

Допълнителната охрана се набива на очи при изпитателната площадка на Зигне, която е в другия край, отдалечена от най-голямото оживление в пристанището. Два дена поред Малагеш гледа сутрин и вечер как повече от десет нови за нея служители на охраната — дрейлинги с вид на бандити и нарезни пушки на рамо — пазят всички подходи към площадката. Началникът им Лем почти винаги е с тях и оглежда навъсено улиците, едната му ръка винаги е близо до оръжието.

Вечерта преди деня, когато трябва да присъства заради Бисвал на срещата със старейшините на племената, Малагеш се промъква в пристанището и си намира скривалище между струпани палети. Работниците на ЮДК са я виждали със Зигне и повечето не ѝ обръщат внимание, но съвсем друго би било, ако някой я зърне да наблюдава входа на изпитателната площадка с далекоглед.

Час след час не се случва нищо. А после Зигне идва с подложката за листове в ръка. Лем отива при нея. Говорят си нещо. Зигне захвърля изнервено цигарата си, застава пред вратата и отбелязва нещо на горния лист. Изглежда бледа и изнурена, все едно е яла развалена храна.

„Уплашена е — досеща се Малагеш. — Не, тя направо е изпаднала в паника…“

Зигне извива глава и кима на пазача до вратата. Той отдава чест припряно — твърде странна случка за уж цивилна организация — и натиска лост в стражевата будка.

Вратата явно се задейства с някакъв механизъм, защото се завърта бавно навътре. Напомня натрапчиво за врата на банков трезор и зад нея се вижда…

Втора врата. И тя не се различава кой знае колко от първата.

Зигне влиза, обръща се и гледа как първата врата се затваря мудно. Едва когато е останал тесен процеп тя решава да отвори втората врата.

„Ама никак не искат някой да научи какво има вътре.“

Първата врата се затваря с глух тътен.

Малагеш се подсмива.

— Изпитателна площадка. Как пък не…