Град на остриета

Обвързващ договор

— К-какво? — заеква Малагеш. — Простреляла съм ви?

— Да, точно това направи — простреля ме! — ръмжи Тинадеши.

Малагеш се вледенява.

— Давам всичко от себе си, почти си навличам смъртта — бушува Тинадеши, — за да предотвратя неописуемо бедствие, а някаква пощуряла жена на някакви скали вади миниатюрния си топ и ме гръмва! Що за безумие! Що за смехотворна нелепост! И за какво си дошла сега? Да си довършиш работата ли? Трябва да ти се признае, че си много упорита убийца! Какво се е объркало чак толкова в цялото проклето сътворение, че от Сейпурските острови да пратят тъкмо тебе, за да ме погнеш?

На Малагеш ѝ се замайва главата. Просто не може да осмисли идеята, че не само стои тук и разговаря с една от основателките на Сейпур, но и че именно тази основателка ѝ крещи с необуздана злоба. Мозъкът ѝ обаче все пак си върши работата и тя разбира какво е чула току-що: „Някаква пощуряла жена на някакви скали…“ Да не би Тинадеши да говори за нощта, когато рудникът е пропаднал?

— Но аз… ъ-ъ, не стрелях по вас, госпожо — казва тя. — Ако разбирам правилно какво описвате… а изобщо не съм убедена, че е така… аз стрелях по Воортя. По… Божеството де.

Погледът на Тинадеши би могъл да пробие дупка в боен кораб. Тя разперва ръце, тоест вдига едната, защото другата не изглежда много подвижна.

— Не виждаш ли в какво съм облечена? Не ти ли изглежда познато? Толкова ли е непосилно за тебе дори да събереш две плюс две?

— Да не… да не ми казвате, че вие сте Воортя? Божеството?

Тинадеши въздиша и вдига поглед към тавана.

— Ох, в името на всичко… Не! Казвам ти, че когато прилагам силите на това място, то създава образ на… — Млъква от поредния пристъп на болка. Изпод бронята пак се стича струйка кръв. — Проклета да си! — вика Тинадеши. — Може вече да си ме погубила! Да не съм отровена?

— Ъ-ъ… не ми се вярва. — Малагеш откопчава пръстена от протезата и оставя пушката. — Чуйте ме — може да не схващам нищичко от това, което става, но знам как да обработя рана от куршум. Имам аптечка и се справям добре с това, макар да съм едноръка.

Тинадеши се мръщи недоверчиво.

— Значи не си дошла тук да ме убиеш?

— Не. Дойдох, за да не допусна онова. — Малагеш сочи към прозореца в кулата, под който са тълпите пазители. — На всяка цена. Изобщо не би ми хрумнало, че ще заваря вас тук.

Изражението на Тинадеши се смекчава малко. Тя преглъща тежко. Малагеш вижда колко е изнемощяла.

— Д-добре. Тежка задача ти предстои, няма спор.

Погледът ѝ гасне, тя залита. Малагеш се хвърля напред и я хваща преди да е паднала.

След двайсетина минути Малагеш е смъкнала бронята от лявата ръка на Тинадеши и е отрязала кожения ръкав отдолу.

— Ще се появи отново след няколко дни — охка Тинадеши. — Всички одежди пак се появяват върху мен след време. Опитвах да се отърва от тях, повярвай ми.

Малагеш не я слуша. В тези покои няма легло, има само огромен мраморен стол, поне трикратно по-голям от удобните за човек размери, затова тя е подпряла Тинадеши на него, докато се занимава с рамото ѝ.

В аптечката има три мънички спринцовки с упойка и тя вече е инжектирала едната на Тинадеши. Затова тя не издава и звук, когато Малагеш бръква в раната с пинсетата. Напипва куршума, който е опрял в костта, без да я раздроби или да отчупи парченца, и това е добре. „Може би няма да се наложи да разказвам на всички, че тази величава героиня на нашата история е умряла повторно, но този път съм я убила аз.“

— Коя си ти? — пита Тинадеши завалено. — Как се казваш? Не ми каза името си.

Малагеш дъвче устна и бърника предпазливо в раната.

— Тюрин Малагеш, генерал четвърта степен във въоръжените сили на Сейпур.

— Въоръжени сили? Значи Сейпурските острови още съществуват като държава? И още не са им свършили парите?

Тинадеши е изненадана, което е обяснимо: по нейно време е имало невероятни трудности, а световната икономика още е била в зародиш.

— Ами да, но мина доста време, откакто махнаха „острови“ от името — обяснява Малагеш. — Преди всичко защото Сейпур все повече се наместваше в области, които не са острови. Или пък са искали името да е по-кратко на документите.

— Ясно.

Малагеш усеща как Тинадеши се напряга и знае какъв въпрос ще ѝ зададе.

— И коя… коя година е сега при вас?

Малагеш я поглежда.

— Защо питате?

— Не ме занасяй, генерал Малагеш. Когато видях хората в рудника, забелязах разликите. Нямало ме е много по-дълго, отколкото си мислех, нали?

„Хората в рудника ли?“

— Е, да… Така се оказва. Не мърдайте.

И още един въпрос, с отпаднал глас:

— Кажи ми, но честно… моите деца мъртви ли са?

Малагеш спира. Усеща, че куршумът се е разхлабил в плътта, но се чувства длъжна да отговори на този въпрос.

— Един от тях още е във властта. Падвал.

— Падвал ли? — учудва се Тинадеши. — Във властта?

— Ами да. В парламента е.

— В парламента… — проточва Тинадеши. — Запазили сме това? Никой ли не е прочел моя план за подбор на пропорционален брой представители от всеки регион, които да гласуват по всеки отделен въпрос?

— Ъ-ъ… не знам, госпожо. Аз съм войник, не съм учен или политик.

— Смятах, че този трактат беше достатъчно задълбочен — казва Тинадеши и стиска зъби, защото Малагеш размърдва куршума. — А Кристапа? А Родмал? Какво знаеш за тях?

— Уви, нищо не знам, госпожо.

— Не знаеш дали са живи? — покрусено казва Тинадеши. — Но на колко години би трябвало да са сега? Ако са живи?

Малагеш се двоуми, не знае как да подбере думите.

— Нямаше ви повече от шейсет години.

— Повече от шейсет?!

— Ами… Според мен са всъщност шейсет и четири.

— Шейсет и четири години? — ахва Тинадеши. — О!… Значи… няма голям шанс да са още живи. — Гласът ѝ е пресеклив и слаб. — Падвал ми беше от най-малките. Колко е ужасно да надживееш децата си! Ако това странно състояние може да се нарече живот. И дори без да научиш за смъртта им.

Малагеш пак бърка с пинсетата.

— Може ли да не мърдате? Сега ще извадя куршума.

— Само по-бързо, моля те!

— Вадя го! Хванах го, хванах го… — Най-после измъква парчето метал. — Ето го.

Без да се замисля, Малагеш го мята през прозореца и притиска марля към раната.

— Само че имам нужда от помощта ви, за да ви зашия. Не мога с една ръка. Ще имате ли сили за това?

Лицето на Тинадеши е посърнало.

— Много искаш от една старица.

— Можем да почакаме и да опитаме по-късно.

Тинадеши въздиша.

— О, не. Не се занимавай с това. Моето рамо не е най-важното нещо точно сега. А и очаквам скоро да ме няма.

Мълчанието е неловко.

— Как така? — пита Малагеш. — Раната в никакъв случай не е смъртоносна. Освен ако не ви мъчи някаква болест или нещо подобно.

— Болест… да. Точно това е. — Тинадеши пак въздиша и затваря очи. — Ще си отида не от рана в тялото, не заради смъртното ми „аз“. Онези отвън ме убиват, не виждаш ли? Всички онези души. Те ме разкъсват.

— В какъв смисъл?

— Ето, погледни. Помогни ми да сваля дясната ръкавица.

Малагеш ѝ помага. Тинадеши вдига ръката си към прозореца.

— Гледай.

— Добре…

Малагеш прикляка до нея, без да знае какво да гледа. Ръката на Тинадеши е малка, с добре поддържани нокти, но иначе в нея няма нищо забележително.

Но след малко…

Вижда го съвсем смътно: очертанията на прозореца през ръката на Тинадеши, като че ли плътта е започнала леко да прозира.

— Какво, в името на всички адове…

— Значи си видяла — навъсено отбелязва Тинадеши. — Моето… Знам ли, моето телесно същество чезне. Не би трябвало да съм тук и това място неотклонно прави всичко, за да не бъда тук. На никой смъртен не се е полагало никога да се нагърби с бремето на едно Божество. — Тя си слага ръкавицата. — Отхвърля ме бавно, но неспирно. От известно време знам, че губя тази битка.

Малагеш притиска марлята към рамото ѝ, от което още се процежда кръв.

— Позволявате ли да попитам как дойдохте тук? Или всъщност… какво става?

— Очаквам в нормалния свят всички да си мислят, че просто съм изчезнала.

— Общо взето сте права.

— Но аз не изчезнах, както вече е очевидно за тебе. Избрах да остана тук, на това място, откакто напуснах познатия ми свят.

— Избрали сте да дойдете тук?

— О, не да дойда. Но избрах да остана, щом разбрах какви ще са последствията, ако си тръгна. — Тинадеши си търка очите. — Какво знаеш за последните ми дни?

— Знам, че сте изчезнали във Воортяштан. Всички знаят само това.

— Да… Тръгнах да проучвам терена за железопътна линия към пущинака, покрай Солда чак до брега, за да се опитаме да овладеем положението там. Имаше бандити, върлуващи зарази, сражения и масови изнасилвания. Нямаше водачи, нямаше контрол след Примигването. А тази област беше поразена жестоко от Примигването. Помня как дойдох, как се сблъсках с мизерията и вандалите, как отбивахме нападения почти денонощно. Аз бях претръпнала, ако ме разбираш. И… безразсъдна. Току-що бях загубила Шомал.

Малагеш помни това от историческите книги: четиригодишният син на Тинадеши умрял при епидемия по време на пътуванията ѝ из Континента.

— Разбирам.

— След като се случи това, бях готова да се боря срещу всички и всичко — тихо продължава Тинадеши. — Наумих си да победя или да умра в битката и… откровено казано, нямах предпочитания към едното или другото. Но един ден стигнахме до целта. Минахме между планинските хребети и се добрахме до океана. Само че оставаше въпросът кой е най-лесният маршрут? Кой беше най-добрият път да свържем Северните морета със Сейпур? Трябваше да проучим областта. Една сутрин, докато вървях по брега и правех измервания за възможните линии обратно към планините… се натъкнах на онова нещо.

Тинадеши говори още по-завалено, упойката сигурно се е разнесла в цялото ѝ тяло.

— Примигването беше съсипало брега на Воортяштан. Толкова много градежи в морето, толкова много чудеса по канарите и брега, а и тогава не бе минало много време от Примигването. Просто хаос, невъобразима разруха. Домове, мостове и отломки, струпани в подножието на канарите. А някои скали се бяха сцепили като яйчени черупки. Отидох при една от тези пукнатини, надникнах… — лицето ѝ се сковава от непоносим ужас, — а те ме видяха и ме повикаха.

Малагеш изтръпва.

— Кои? Кой ви повика?

— Войниците — почти шепне Тинадеши. — Всички воортяштански войници. От всички епохи. Чакаха ме в онази канара. Там имаше гробница, разбираш ли? Огромна, по-голяма от всичко, което бях виждала. Но воортяштаните почитаха паметта на своите мъртви по твърде странен начин. — Взира се в Малагеш, но като че ли не я вижда. — Знаеш за техните мечове, нали? Свързват се с войниците, всеки става носител на другия, тялото носи меча, а мечът носи душата?

— Да, знам — казва Малагеш.

— Та това имаше там — продължава Тинадеши. Пак се е ококорила от потрес. — Мечове. Хиляди. Милиони. И във всички души — нечие „аз“, спомени за живот и невъобразими кланета. И всички ме зовяха.

Малагеш си спомня как Чоудри търсела из хълмовете някаква митична гробница… но досега дори не си е представяла, че гробницата може да е такава.

— Значи там беше пълно не с човешки останки, а с мечове?

— Да. За воортяштаните не е имало разлика между тях. Пазителите превръщали самия си живот в оръжие, телата и умовете си — в инструменти за война, а мечовете им може да са били сърцевината на това, в което са се преобразявали. В края на краищата затова са нарекли отвъдното си Град на остриетата. И когато ги намерих, те бяха толкова много под открито небе, изсипващи се в морето, всички до един крещящи някой да ги открие, да им помогне.

— Но как е било възможно още да са живи? Как са съществували? Нали и те са принадлежали към Божественото? Как още ги е имало без Воортя?

— Защото Воортя се обвързала чрез обет с тях — въздиша Тинадеши. — Такъв е бил техният договор: те се превръщат в оръжия и воюват за нея, а тя им дава вечен живот. И този договор е толкова обвързващ, че изпълнението му е неминуемо — дори когато Воортя я няма! Нейната смърт не е прекратила изпълнението на договора, както се изразяват правистите. Мъртвите все още трябва да получат своя задгробен живот. И един ден все още трябва да се върнат при мечовете си в света на смъртните, за да започнат последната война, която ще погълне цялото Сътворение. Така им е било обещано и, казано накратко, мъртвите имат намерение да наложат спазването на договора. Ако тези души бяха една-две, силата им щеше да е нищожна… но при мен в Града на остриетата те са милиони. С тази събрана мощ те са способни да принудят реалността да спази своята част от поетите задължения. Настояват да бъдат помнени и заставят всичко Божествено, създадено да увековечава паметта, да продължи съществуването си. — Тинадеши вече изглежда смазана от умора. — Но те се нуждаеха от самата Воортя, за да бъде изпълнена уговорката помежду им. Някаква част от нея трябваше да обитава заедно с тях Града на остриетата. Или някоя твърде подобна на Воортя.

Малагеш бавно проумява какво всъщност ѝ казва Тинадеши.

— Вие?! — пита втрещена. — Поискаха вие да заместите Воортя?

Тинадеши се усмихва отпаднало.

— Те искаха Стоманената дева, Кралицата на мъката, Императрицата на гробовете, Онази, що сцепи земята на две, Онази, що яде деца. А не съм ли и аз всичко това в някаква степен? Посветих живота си на железопътните линии, на изграждането на нов свят, значи съм Стоманената дева. Събарях планини, за да строя, значи съм Онази, що сцепи земята на две. Стотици работници умряха, за да се сбъднат моите мечти, значи съм Императрицата на гробовете. И… мои деца загубиха живота си, докато се трудех. Моето семейство плати с неописуеми страдания всяко мое постижение. Значи съм и Кралицата на мъката, и Онази, що яде деца. Може би това е моето наказание — да се превърна в такава твар. Може би си го заслужавам. Каквато и да е истината, те се нуждаеха от някоя, която съответства на тяхната представа за Воортя… и аз се вписвах достатъчно в нея. Имаше пустота, която аз просто запълних.

— Но защо се съгласихте?

— Защото когато ми заговориха, когато ме призоваха и се примолиха да сложа на раменете си мантията на тяхната майка, аз разбрах каква е съкровената им надежда — да им позволя тяхната последна война. Тяхната последна велика битка, обещавана им от векове. Но аз не можех да позволя това. Не можех да допусна да воюват срещу моята страна, и то толкова скоро след като тя се освободи.

Помълча, после продължи:

— Затова слязох при тях. Светът се… промени. Небето потъмня. И звездите се промениха — остаряха, станаха много странни. Колкото по-надолу се спусках към тях в сцепената канара, толкова по-силно се изместваше и разкривяваше светът, накрая вече вървях по бяла стълба и стъпих във величествен бял двор с много коридори и издигащи се стълби… а гласовете ме молеха да се кача и аз ги послушах. Покатерих се чак до върха на кулата, имаше огромен и страшен червен трон и до него… До него беше това.

Тинадеши затваря очи и се съсредоточава. Протяга дясната си ръка и наглед опипва във въздуха. После пръстите ѝ хващат нещо и тя издърпва…

Меч. Или по-скоро дръжка на меч, защото острието не е нищо повече от блед златист проблясък. Малагеш не успява да проследи откъде се е появил мечът: изглежда, че винаги е бил в ръката на Тинадеши, която просто е решила да го направи видим.

Дръжката и предпазителят са чудати: отначало на Малагеш ѝ се струва, че са от тъмно гъсто вещество като вулканично стъкло. С недоловима промяна дръжката вече не прилича на тъмен камък, а на отрязана китка. Почернелите пръсти са се вкопчили в основата на безплътното острие, палецът и показалецът са свити така, че Малагеш познава веднага — не са направени, истински са.

И с взирането в меча в нея се трупат впечатления, дори усещания: удари на стомана в стомана, далечни пламъци, тропот на конски копита. Мечът примигва, ту е от камък, ту е от огън, ту е от стомана или мълния, за да стане отново човешка ръка. Тя знае, че китката е истинска, жертвоприношение в прастари времена от мъж в чест на неговото Божество, и чрез своя пожертван син този мъж се е сдобил с изключително могъщество, а жертвоприношението е било увековечено в камък, в книги, в броня: ръката — стиснала острието, саможертвата — слята с насилието.

— Мечът на Воортя — тихо казва Тинадеши. — Винаги е с мен. Част от мен, също като пазителите и техните мечове. Шепне ми, увещава ме, че аз съм Воортя, казва ми какво трябва да направя, бърника в мислите ми. Понякога е неимоверно трудно да му се възпротивя. Случва се задълго да си мисля, че наистина съм Воортя.

— Това ми изглежда опасно — казва Малагеш.

— Дори не можеш да си представиш колко е опасно. Според мен не е истинският меч или поне не е какъвто е бил: и той като Града на остриетата, като всичко Божествено, вече е само сянка на самия себе си. Но си остава по-опасен и по-могъщ от всичко, което някой смъртен е държал в ръката си. Някой ден ще се отърва от него. Може би скоро. — Тинадеши спира, като че ли усилието да покаже меча я е изтощило. — Когато поех меча на Воортя, за мъртвите аз все едно бях самата тя. И понеже тя им е дала сили, те ги дадоха на свой ред на мен. Получих някакви ограничени способности и в това призрачно царство, и извън него. Една от тази сили беше да навлизам в света на живите и да унищожавам. И аз го направих.

— Прехвърлих се и нападнах канарите с цялата мощ, която ми бе дадена — продължава тя. — Съборих гробницата, сякох земята отново и отново с меча на Воортя. Усилието ме изтощи, а сега разбирам, че едва не ме е убило, защото направих онова, което би трябвало да е по силите само на Божество. И все пак го направих.

— Защо?

— Те искаха да се върнат при своите мечове… ами ако няма мечове? Какво биха могли да направят тогава? Разбери, остриетата са като сигнални лампи за тях, свързват земята на мъртвите със земята на живите. Унищожих ги, срязах въжетата и откъснах този остров в неговата полуреалност. И останах тук с тях, предрешена като мъртвата им богиня, но поне светът беше в безопасност. Поне моят народ беше в безопасност. Поне моите деца може най-после да живеят в щастие и сигурност.

— Как останахте жива толкова дълго? — пита Малагеш. — Не виждам тук нито храна, нито вода.

— И аз се чудя — признава Тинадеши. — Но тук нито огладнявам, нито ожаднявам. Подозирам, че това място всъщност е в безвремие. След смъртта на Воортя вече не е било съвсем истинско… а след като унищожих и мечовете и прекъснах последната връзка към живота на смъртните, то е още по-малко действително. Времето не тече тук — или поне не тече както трябва.

Тинадеши мълчи дълго, много дълго. Вдишва и въздухът хрипти в гърдите ѝ.

— А после… — казва дрезгаво. — А после, после… Усетих го. Усетих го от земята на живите. Някак ни придърпваха обратно. Някой бе открил гробницата или каквото бе останало от нея. Някой бе намерил мечовете. И започнаха да бърникат в…

Малагеш се изопва, всеки мускул в тялото ѝ е напрегнат до скъсване.

— Кучи синове! Проклети кучи синове!

Тинадеши се отдръпва сепнато.

— Какво? Какво има? Какво ти става?

— Заради тинадескита е! — изкрещява Малагеш.

— Какво?…

— Тинадескитът! Не е естествено образувала се руда! Това е останало от техните проклети мечове!

— Тина… дескит ли? — мърмори Тинадеши. — За какво говориш?

— За една руда — казва Малагеш. — Или поне те я смятат за руда, открили са я до Форт Тина… — Запъва се внезапно, защото осъзнава, че почти всичко, за което ще говори, е наречено на тази изтощена, ранена и болна жена. — Както и да е. Те решават, че е природен ресурс с някои необикновени свойства, и започват да го добиват. Но той изобщо не е естествен. Това са остатъците от мечовете, след като вие сте унищожили гробницата, съсекли сте я неузнаваемо! Ето защо Чоудри толкова е искала да проучи геоморфоложката история на онези скали: досещала се е, че нещо не е наред! Вероятно е забелязала някаква следа от щетите, които вие сте нанесли там, и е разбрала, че това не може да е естествен процес!

Тинадеши я гледа малко странно.

— Няма да се преструвам, че ми е ясно за какво говориш, но продължавай, моля те.

Малагеш се чеше по темето развълнувана и уплашена.

— Точно затова при изпитанията рудата не е проявявала никаква връзка с Божественото! Защото не волята на Божество ѝ дава тези свойства… а волята на мъртвите! Ако вие сте права и всичко, което увековечава паметта за мъртвите, съществува по принуда, това би обяснило всичко — защо онзи мъж върху Зъба още е жив, защо онези посветени на мъртвите статуи, извлечени от дъното на морето, още съществуват и защо всяко свързано с мъртвите чудо още действа! И защо имах онези видения в тунелите на рудника — аз в буквалния смисъл газех в море от души и спомени.

— Да смятам ли, че говориш за рудника, който унищожих?

Малагеш мълчи миг-два.

— О, да. Значи все пак сте били вие.

— Да — сприхаво натъртва Тинадеши. — Онази случка, когато ти ме простреля, ако си спомняш.

— Това си беше адски оправдано, ако питате мен! В моите очи хич не се различавахте от истинската!

— Разбира се! — зъби се Тинадеши. — Когато някой има дори сянка от силата на Божество, тази сила му придава подобаващ вид!

— И какво — дори ви уголемява стократно ли?

— Всичко е игра на образи и възприятия, изкривяване на света! Явно чудесата следват строго правилата, от мен да го знаеш! — Тинадеши криви лице от болка, докато Малагеш нагласява превръзката на рамото ѝ. — Но не правят човек неуязвим.

— А как тъй никой друг не ви видя?

— Аз не исках — казва Тинадеши. — Послужих си със силата на меча, за да се прикрия от земята на живите. Но… когато се покатерих на канарата, мечът се изви досущ като пръчката в ръцете на лозоход, който е усетил вода. Нещо не беше наред. Дали не усети тебе — откликнал е на някакво твое качество, което е било познато или дори желано за него. Защо да се крие от сроден дух?

Малагеш мълчи, докато обмисля какво ужасно значение имат за нея тези думи. Накрая пита:

— Как научихте за рудника?

— Научих, защото някой отвори прозорец към него. Усещах как някой се опитва да отвори много проходи насам. Не знаех, че мога да правя и това — да долавям такива усилия, както се оказа. Опитваха неуморно. Отидох да проверя какво става от страх, че някой би успял… знам ли… да пробуди или да надъха всички души тук. Натъкнах се на пролука във въздуха, огледало или прозорец към… нещо друго. Някакъв тунел с измърляни човечета. Те не ме виждаха и аз ги слушах, докато ровеха под земята и изнасяха нагоре всички останки от онова, което се надявах да съм унищожила отдавна. Помислих, че това може да е причината за повторното приближаване на Града на остриетата към света на живите, за свързването им. И направих каквото беше необходимо.

— Разрушили сте го — казва Малагеш.

Не споменава пред Тинадеши, че е убила трима войници. Каква полза би имало от това?

— Не постигнах нищо — унило продължава Тинадеши. — Още чувствам как се приближават. Толкова сили загубих напразно. Мъртвите си спомнят все повече от обещаното. Нещо се е случило във Воортяштан и то е като мъждукаща светлинка за почти сляп човек, към която се протягат, напипват обратния път към земята на живите и онова, което трябва да получат. Впрочем какви ги вършехте в онзи рудник?

Малагеш ѝ обяснява малкото, което е разбрала за разнообразните свойства на тинадескита. Тинадеши изпада в безграничен ужас.

— Нарекли са го на мен?! Нарекли са това адско вещество на онази, която се опита да го унищожи?

— Е, не са знаели това. Вие сте на почит, а те си мислят, че това нещо ще промени света… Казаха, че щяло да бъде същинска революция в почти всичко електрическо.

— То се знае! — гневи се Тинадеши. — Щом може да съхранява душа и всичките ѝ спомени цели столетия, няколко фотона са нищо за него! Всеки атом в тази гадост е претъпкан с безумната ярост на милиони, на които им се отказва дължимото. Не се съмнявам, че това проличава по какви ли не страшни начини!

— Но те не правят никакви щуротии с него — възразява Малагеш. — Само произвеждат жици и други електрически материали. А щом казвате, че срутването на рудника не е спряло нищо… значи е имало друга причина да започне всичко това.

— И какво е то? Какво друго би могло да пробужда мъртвите?

Малагеш се връща мислено в онзи следобед на скалите — натъкнала се е на тунела, намерила е съобщението на Чоудри, в което тя описва неизвестния, проникнал в рудника за тинадескит…

— Ами ако… ако причината е не само ровенето в рудата? Самата вие казахте, че мъртвите не биха приели всяка вместо Воортя, нуждаели са се от някоя… де да знам, с подходящия образ. С подходящата премяна.

— Е, и?

— А подходящата форма за тинадес…

— Моля те, престани да го наричаш така.

— Добре де! Подходящата форма за рудата… би трябвало да е меч. — Малагеш се вглежда в Тинадеши. — Възможно ли е някой да изкове нови мечове от рудата?

— Да… струва ми се. Но откъде ще знае как да го направи? Как ще знае дори какво трябва да изработи? Аз се погрижих в света на живите да не останат образци на воортяштански мечове.

— Не, вие само сте унищожили една гробница — възразява Малагеш. — Видните светци са имали свои гробници. И доколкото знам, в тях са полагали само техните мечове. Намерихме една на Зъбите на света, а в нея нямаше меч. Някой може би е бил там преди нас и го е взел…

— … за да го използва като образец — продължава Тинадеши вместо нея — и да изработи копия. Само че този някой трябва да е много вещ ковач, за да успее.

Малагеш килва глава встрани. И времето сякаш забавя своя ход.

Спомня си как влиза в онази къща, колко е било студено… и как когато си тръгва, се обръща и вижда гъстия пушек от комина.

Глас в спомена: „Чувала ли си за свети Петренко?“

И как Бдящата ѝ казва: „Тъкмо Петренко измисли начина за изработка на мечовете, който започнаха да прилагат в прастари времена.“

— Май знам кой прави това — тихо казва тя. — Но проклета да съм, ако знам защо. — Поглежда Тинадеши. — Можете ли да дойдете с мен? Ще ви стигнат ли силите?

Кух смях.

— Ако си тръгна, ще тръгнат и те. — Тинадеши кима към прозореца. — Само аз ги задържам тук. И докато си говорим с тебе, водя война тук. — Чуква с пръст по слепоочието си. — Това ме убива. Унищожаването на рудника ме отслаби ужасно. Но аз трябва да продължа борбата с тях, да им втълпявам „още не, още не“… Затова не мога да тръгна, генерал Малагеш. А по-важното е, че не искам.

Двете споделят мълчаливо мигове, в които се гледат непреклонно, и Малагеш разбира каква загуба на време е да убеждава Тинадеши, че трябва да напусне поста си. Решила е какво ще прави и Малагеш я уважава за това.

— Колко време ви остава?

На Тинадеши явно ѝ олеква, че ще пропуснат спора.

— Не е много. Колкото по-близо сме до земята на живите, толкова по-будни са пазителите. Става все по-трудно.

— Аз обаче предлагам да се върна във Воортяштан, да намеря мечовете и да ги унищожа. Но какво ще се случи, ако вие умрете преди да успея?

— Тогава те ще нахлуят — отговаря Тинадеши. — И вие ще умрете.

— Гадост — сумти Малагеш. — Значи нямаме резервен план? Никакви други възможности?

Тинадеши мълчи. Извива бавно очи да погледне меча в ръката си.

— Има… една. — Начумерено протяга ръка към Малагеш. — Можеш да вземеш това.

— Какво?! Аз да взема меча на Воортя? Що за идиотска приумица? Няма ли това да ви убие?

— Вече ме убиват — напомня Тинадеши. — И този странен предмет няма да удължи много живота ми. А ще мине време, докато неговите сили ме напуснат: накратко казано, ще мине време, докато това място се усети, че аз вече не се преструвам. Вероятно горе-долу същото време, което бих имала и с меча. Вземи го, в случай че се провалиш.

— Адове! И какво да правя с него?

— Той е знак, символ. Може да бъде отключен, може да бъде разгърнат, да бъде смятан за много неща. Ще имаш възможност да направиш какво ли не с него, ако го използваш правилно, ако мислиш правилно за него. Воортя беше богиня на войната, генерал Малагеш. И тъкмо ти би трябвало да знаеш, че войната е изкуство, изискващо приличие и формалности. Това изкуство се придържа упорито към правила и традиции… което може да бъде използвано срещу него. Вземи меча!

Малагеш посяга колебливо и взима черната отсечена ръка от пръстите на Тинадеши. Бледото острие изчезва мигновено и Малагеш вече стиска само тежка черна дръжка на меч с доста чудат предпазител, няма нищо друго — липсва дори намек за пръсти или плът в нея, не се виждат проблясъци или припламване. Вече е само вещ, а не въплътена прищявка на Божественото.

— Всичко, което казахте, ми звучи като увъртане около „не знам“ — подхвърля тя.

— Той реагира различно на различни хора — казва ѝ Тинадеши. — А мъртвите още вярват, че аз съм Воортя. Когато настъпи моят край, ще откликне в твоята ръка… но не мога да знам как. И ми се иска изобщо да не разчитаме на това.

— И на мен — признава Малагеш. — Как да се измъкна от това място?

— Мога да те тласна обратно. Това няма да изцеди много силите ми, поне се надявам да е така. — Тинадеши затваря очи. — Виждам вход… проход през водата. И моето лице гледа отгоре. Не, не… Това е лицето на Воортя, разбира се. Там чака една млада жена. — Отваря очи. — Това безопасно ли е? Тя трябва ли да е там?

— Руса и неприятна ли е?

— Да, руса. И гледа… войнствено.

— Значи всичко е наред. — Малагеш събира снаряжението си. — Можете ли да го направите… веднага?

— Мога. — Тинадеши вдига ръка към нея, но се двоуми. — Това май е последният ми шанс да попитам как светът продължи нататък без мен, нали?

— Ами да. Искате ли да кажа или да направя нещо? Да предам нещо на вашето семейство?

Откакто Малагеш е зърнала Тинадеши, е открила в очите ѝ само твърдост, сякаш душата ѝ е наковалня, на която тя очаква да изкове целия свят, но от този въпрос плъзва първата мъничка пукнатина и Тинадеши леко потръпва.

— Мисля, че… според мен е най-добре да смятаме, че наистина съм умряла преди много години. В края на краищата напуснах земята на живите. Нима това не е смърт? Мисля и че я избрах още по-рано. Когато реших да отпътувам към Континента заедно с децата си… Когато реших, че постиженията ми са по-важни от отговорностите… Оглеждам се в миналото към всичко направено и не чувствам нищо. Няма гордост, няма радост, няма удовлетворение. Сега имам само този неутолим копнеж.

— Копнеж за какво?

Тинадеши се усмихва едва забележимо.

— Да кажа на децата си, че въпреки всичко ги обичах. И съжалявам, че не ги обичах по-силно и не проявявах обичта си по-често.

— Ще им кажа, ако ги намеря — обещава Малагеш.

Лицето на Тинадеши пак е сурово.

— Тогава върви и си свърши работата.

Побутва я по челото, съвсем леко, но нарушава равновесието ѝ и Малагеш залита назад. Знае, че ще падне на пода…

… но не пада. Няма под. Има спокойни, хладни, тъмни води и тя се спуска устремно, потъва все по-бързо. Бялата твърдина в Града на остриетата се смалява над нея, вече е само светла ивичка, а след миг изчезва.

Този път знае какво ще се случи, но не ѝ е по-лесно: натискът пак се засилва неспирно и скоро ѝ се струва, че главата ѝ ще се пръсне като яйце. Готова е да се закълне, че усеща как ребрата ѝ пращят. Този път обаче не се боричка, а се свива на кълбо. И усеща как притеглянето се преобръща около нея, все едно светът не може да реши къде е горе и къде е долу, а когато отваря очи, над нея се разширява тъмна дупка.

Изскача през нея, размахала бясно ръце, и те се удрят в ръба на каменния казан. Още примижава, за да махне водата от очите си, но вече вижда брезентовия покрив над площадката със статуите.

— По-кротко! По-кротко де! — чува гласа на Зигне, която сграбчва китките ѝ и я измъква.

И двете се стоварват в калта.

— Милостиви небеса! — възкликва Зигне. — Какво стана? Ти… наистина ли отиде там? И защо си… такова де… червена?

Малагеш изкашля почти цял литър морска вода и хрипти:

— Знам кой! Знам!

— Кой какво?!

Малагеш се превърта и се надига на четири крака. Бледите като кост лица на статуите сякаш се взират в нея с очакване.

— Рада Смолиск — казва тя тихо. — Рада Смолиск буди мъртвите.