Град на остриета

Стар боен кон

Тя се буди през нощта и опитва да не изпищи. Писъкът клокочи в гърлото ѝ като надуващ се мехур от горещ въздух и тя се мята в усилие да напипа някаква опора, каквато и да е, дясната ѝ ръка събира чаршафа на топка, босите ѝ пети се притискат в каменната стена. Напъва се, напряга се, а мозъкът ѝ упорства, че още е там — в посолството, и все още не са изминали тези пет години, ръката ѝ е затисната от отломките, небето е запълнено от пушеци, целият свят е рухнал и изчезнал в миг. Тя все още извива глава на улицата, зърва младия войник по лице на бетона, капка кръв като роса в ухото му се издува, набъбва и накрая прелива, червена струйка се спуска по гладката му буза — бузата на момче.

Малагеш се ослушва за шума на прибоя. Знае, че вълните ги има. Знае къде е. Просто трябва да намери нещо, в което да се вкопчи.

Накрая ги чува — тихи и равномерни, кротко прииждане и отдръпване, докато водата остъргва пясъка по брега под нейната къщурка.

„Ти си в Джаврат — казва си тя. — Знаеш, че е така. Не си в Баликов. Всичко това се случи отдавна. Само се заслушай в прибоя…“

Опитва да си спомни как да се успокои. Внушава на всяка система от мускули да спре, да престане най-после, и накрая се отпуска. И тогава болката се просмуква в нея, щом всеки мускул се сеща, че се е напрягал до краен предел.

Тя вдишва, мърда ръце и крака, за да провери има ли нещо скъсано или изкълчено. Боли я, но май всичко е наред.

Поглежда към будилника. Още не е минало полунощ. Тя обаче знае, че няма да заспи отново тази нощ.

„Добре де. Ще чакам само четири часа.“ Не предвкусва с нетърпение стоенето на пристана, докато корабът акостира. Открива, че не иска да вижда хора или може би не желае те да я виждат.

Погледът ѝ се мести към предмета вдясно от будилника: човешка ръка, издялана от тъмен дъб, сякаш застинала насред посягането към нещо. Майсторът, който я е направил, е уверил Малагеш, че протезата ще ѝ помага да държи различни неща. И макар че това е вярно, тя все намира нещо смущаващо във формата ѝ — изглежда, че ръката се е напрегнала болезнено да хване нещо и едва успява да движи пръстите си.

Пъшка от недоволството на коремните си мускули, но сяда, взема изкуствената ръка и хамута ѝ, намества на рамото си протритите ремъци и слага внимателно протезата на чуканчето на предмишницата си, свършващо няколко сантиметра преди китката. Увива мекия памучен ръкав, хваща четирите кожени ремъка в края на протезата, съединява ги и стяга катарамите.

Минава малко време, докато ту разхлабва ремъците, ту ги стяга отново, за да ги нагласи. Винаги е нужно време, за да напасне всичко. Знае, че никога няма да е безупречно.

В тъмнината генерал Тюрин Малагеш се опитва да си върне целостта.

Малагеш примижава към пътническия кораб „Кайпе“, който доближава бавно кея като заслепяващ нож от белота върху тъмната покривка на морето. Очите ѝ не успяват веднага да разгадаят, че корабът не се движи невероятно бавно, а просто е невероятно грамаден — дълъг почти осемстотин стъпки. Умува вкиснато, че някога нейната страна е насочвала тези усилия и усърдие към военното дело, но в осмото десетилетие от своята хегемония Сейпур си позволява да влага огромни ресурси в такива упадъчни прищевки.

Но корабът може би не е истинската причина за гнева на Малагеш: на пристана тя е заобиколена от семейства с пищящи бебета и намусени подрастващи, влюбени с вакли погледи, все още сплетени в прегръдки, и възрастни двойки, които сияят блажено, докато зяпат морето.

И наглед само тя не прелива от жизненост след престоя си в Джаврат. Всеки друг изглежда разкрепостен и открит в леките си тропически дрехи, но нейната външност е решително строга: сивеещата коса е прибрана в стегнат кок отзад, облякла е огромния сив шинел, който скрива почти изцяло изкуствената ръка. Позволила си е само един намек, че тропиците са ѝ повлияли — синкави слънчеви очила, но преди всичко за да не се виждат подпухналите ѝ от махмурлука очи.

Иззад тъмните стъкла тя гледа младите семейства, бащите кльощави и дългокраки с твърде късите си панталонки, децата непохватни и фъфлещи, отчайващо жизнени. Наблюдава завистливо милувките на влюбените.

„Кога вратата към такива шансове се затвори за мен?“ — пита се, докато се взира в техните чисти лица без белези или изкривени носове, в гладката кожа на раменете им, които явно никога не са понасяли тежестта на раница. Подръпва левия ръкав, за да закрие по-голяма част от протезата. „Кога остарях толкова? Кога станах толкова шибано дърта?“

Стряска я пронизително свирене и тя забелязва, че се е улисала в мислите си и напълно е пропуснала пристигането на кораба. Вдига торбата си и се старае усилено да не мисли за завръщането на Континента, на земята, където се е сражавала в младостта си, прахосала е десетилетия в бюрокрация и е загубила китката си в сянката на мъртвите божества в онази страна.

„Кайпе“ е разкошен, меко казано, но Малагеш не обръща внимание на релефните тавани или просторните палуби. Тръгва направо към каютата си, която изобщо не е от най-луксозните, и чака да се свечери. Проспива цялото суетене около потеглянето на кораба, увита в широкия си шинел. Забравила е колко удобна може да бъде тази дреха, как се гушат раменете и ръцете ѝ под плата, връща се мислено към дългите почивки под открито небе в студ, дъжд и кал — спомени, които биха били неприятни за почти всеки друг, но са придобили розов ореол в ума на Малагеш.

„Колко е тъжно — умува в дрямката, — че на луксозен пътнически кораб за мен най-ободряващи са спомените за окаяния войнишки живот.“

Когато се събужда, небето зад илюминатора е по-лилаво и мътно. Тя поглежда часовника, за да се увери, че е 16:00, става и тръгва към балната зала „Томей“.

Администратор отпред пита учтиво от името на коя фирма е резервацията.

— „Тивани“ — отговаря тя.

Той проверява в списък, кима и отваря вратата усмихнат. Малагеш влиза и върви по тесен коридор към последната зала. Както всичко останало в кораба помещението е нелепо разкошно. „Колко са се изръсили за проклетия ми билет?“ Но за нейно съжаление на бара няма никой. Единственият човек в залата седи до маса пред остъклени врати с изглед към безбрежното тъмно море.

Питри Сатурашни чува стъпките ѝ и се изправя засмян. Лицето му има бледозелен оттенък и от него лъха на повръщано.

— Добре дошли, госпожо генерал! Радвам се, че успяхте да се качите на кораба.

— Няма как да не предположа — казва Малагеш, — че съм на този кораб само защото е бил първият, на който сте можели да ме вмъкнете.

— Права сте да смятате, че колкото и да сте ценна за нас, в други обстоятелства не бихме избрали точно такъв превоз за вас.

Питри хълца и затиска устата си с ръка.

— Искаш ли да ти донеса кофа? — пита тя.

Питри върти глава, макар че преди това се двоуми.

— Колкото и да е… непатриотично за сейпурец, аз си признавам, че моята поносимост към морето… не е много похвална.

— Спомням си, че и Шара имаше много чувствителен стомах — подхвърля Малагеш, докато сяда. — Достатъчно беше да покажеш нарисуван кораб на това момиче, за да оплиска стените със закуската си. — Лицето на Питри придобива по-неприятен оттенък. — Забелязах, че този кораб плава към Аханаштан. Там ли ще се провежда операцията?

— Не — отговаря той. — В Аханаштан ще се качите на кораб, който ще ви превози до мястото. Шара обаче ми внуши недвусмислено, че предпочита да ви обясни това лично.

— Лично ли? — повтаря Малагеш и се озърта. — Тя да не е… тук?

Питри посяга надолу и взема оставената до стола му кожена чанта. Вади малка дървена кутия и я слага на масата.

— Това пък какво е? Шара да не е вътре? — подхвърля Малагеш.

— В известен смисъл — казва той.

Издърпва една дъсчица отстрани на кутията и се вижда месингова тръба; той я завърта, за да сочи към Малагеш. После сваля капака, под който в средата на кутията има малък мазно черен диск. Питри напипва малка ръчка отстрани и я върти двайсетина секунди. Накрая натиска бутон и кутията започва да съска.

— Поредната адска измишльотина, а? — отбелязва Малагеш.

— Един от интересните нови проекти на Министерството на реконструкцията — уточнява Питри с лека обида в гласа.

— Няма нещо работещо, което това министерство да не може да прецака — натъртва тя. — Страх ме е да помисля какво ще стане, ако решат да изобретят наново тоалетната.

Той въздиша отново, вади от чантата папка и я дава на Малагеш. Папката е дебела, с червен восъчен печат на корицата. Малагеш забелязва, че в печата липсват надпис или някакви символи. „Каквото и да има вътре, ясно е, че не идва по нормалните канали на властите.“

— Счупете печата и отворете, когато тя ви каже — заръчва Питри.

— Тя ли?

В съскането на кутията се чува глас — тих, някак тъжен и много, ама наистина много по-натежал от възрастта, откакто Малагеш го е чула за последен път.

— Здравей, Тюрин.

— Проклятие — изтърсва учудено Малагеш. — Шара?

— Тя не може да ви чуе — казва Питри. — Това е запис. Улавя звука както телефонът го предава на разстояние.

Малагеш се взира с присвити очи в кутията.

— И къде го побира?

— Ами това е… Май звукът е врязан в този малък черен диск… Или поне си мисля, че е така. Имаха цяла купчина диаграми, когато ми обясняваха… Както и да е, ще ви оставя да слушате.

— Питри — казва припукващият призрачен глас на Шара, — ако още си там, вече можеш да излезеш.

— Ето, и вие чухте — подхвърля Питри.

Пак се усмихва и излиза на терасата, за да остави Малагеш насаме с кутията и папката.

— Тюрин, надявам се да си добре — започва гласът на Шара. — Надявам се и да си се чувствала уютно в Джаврат. Моля те да ме извиниш, че се обърнах към тебе за тази задача, но… всичко се подреди твърде сполучливо и не можех да не те помоля. Минаха десет месеца, а ти все още си сред уважаваните генерали, просто не си пред очите на всички. Имаш и основателна причина да отидеш на Континента, да обикаляш едва ли не където ти хрумне и всеки ще повярва, че го правиш само за да заслужиш пенсията си — твоята родина ти прави услуга, преди да остави стария боен кон да си доизживее дните на воля…

— Гадост — мърмори Малагеш. — Мери си приказките…

— Разбира се, необичайно е такава оперативна работа да се възлага на генерал с твоите заслуги, но не е само заради причините, които изброих. Убедена съм, че именно ти си подходяща за тази задача, и се надявам скоро да разбереш доводите ми. Сега ще ти обясня. Това съобщение не може да бъде чуто повторно, затова ме слушай внимателно.

Малагеш се навежда и почти опира ухо в месинговата тръба.

— Преди две години на Континента бе направено откритие: при изграждането на едно от нашите съоръжения се натъкнахме на чудновата прахообразна руда по планинския западен бряг. Не обърнаха внимание на този материал, докато една група, подчинена на регионалния губернатор, не се опита да пусне електрически ток през него по време на експеримент.

— Установиха, че веществото е проводник на електричество, какъвто не е виждан досега. Ако не знаеш, да ти кажа, че няма съвършени проводници — и при медта, и при стоманата има загуби. Но в този материал нищо не се губи. Нищо. И… според последните доклади притежава много по-странни свойства от това… — Кратко мълчание. — Аз обаче не знам дали мога да се доверявам на тези доклади. Ще оставя на тебе да прецениш, когато отидеш на място.

Нещо притеснява Малагеш. Нещо в гласа на Шара, сякаш ако повтори чутото, то би станало по-истинско и затова по-тревожно.

— Ако се възползваме от потенциала, скрит в това вещество, ще бъде същинска революция и за Сейпур, и за Континента… където отчаяно се нуждаят от енергия и отопление. Влиятелни промишлени групи имат огромно желание да постигнат това незабавно. Но аз не разреших работа с по-големи количества от материала. Основната причина да съм загрижена е неспособността на нашите учени и инженери да открият защо веществото има такива свойства. Познават добре нормалните проводници, но за този нищо не им е ясно. Ти можеш да разбереш защо изобщо не съм склонна да разчитам на нещо, което си остава необяснимо.

Малагеш се мръщи, защото разбира твърде добре казаното от Шара. Ако това вещество притежава изумителни свойства и те не могат да бъдат обяснени, възможно е тези свойства да са чудодейни: или се дължат на древните Божества на Континента, или са направо сътворени от тях. След стореното от Шара и преди това от нейния дядо — почитания от всички кадж на Сейпур, почти всички от първоначалните Божества би трябвало да са мъртви, а заедно с тях и всички техни вълшебни предмети да са напълно бездейни и инертни. „Тоест ако това нещо е чудодейно — размишлява Малагеш, — може би още някое Божество не е мъртво, макар че ни се иска да е.“

— Вероятно в момента си стигнала до правилната догадка — казва гласът на Шара, — че се тревожа дали този материал има Божествена същност. И вероятно ще се озадачиш защо изпращам тебе да проучиш това, а не човек от Министерството на външните работи, който се занимава тъкмо с всичко Божествено и чудодейно.

— Позна — мърмори Малагеш.

— Простият отговор е — направихме го. Преди осем месеца. И след като три месеца изследваше материала, тя изчезна. Безследно.

Едната вежда на Малагеш се извива.

— Хъм…

— Името ѝ е Сумитра Чоудри — обяснява гласът на Шара. — Личното ѝ дело е в досието, което ти донесе Питри. Както казах, тя се занимаваше с веществото три месеца, използваше военната база на Сейпур в онази област. Получените от нея съобщения ставаха все по-объркани и един ден Чоудри вече я нямаше. Съвсем внезапно. Нашите сили в областта я издирваха, но не намериха нищо. Не откриха признаци за… необичайни злонамерени действия. — Звън на стъклена чаша, бълбукане на налята течност — „Шара вода ли си е сипвала?“ — и накрая звук от преглъщане. — Споменавам думата „необичайни“, защото това вещество бе открито във Воортяштан. Ето къде ще отидеш.

— Ама че гадост! — кресва Малагеш. — Гнусотия! Ти да не се ебаваш с мен?!

Още едно преглъщане.

Гласът на Шара изрича:

— Ще ти дам малко време да се успокоиш.

И тогава Малагеш казва какво ли не на малката кутия. Предимно обяснява как ще постъпи с Шара, когато се върне в Галадеш… ако изобщо се върне, защото няма ли шанс поне едно към три да бъде убита или да се удави, или да умре от някоя зараза в шибания Воортяштан, този гъз на вселената, тази подмишница на света?

Тъкмо там я изпраща Шара — в най-скапаната дупка на земното кълбо, във военния гарнизон, където попадаш само ако преспиш с когото не бива или убиеш когото не бива.

— … и хич не ми пука дали ще ме тикнат в затвора! — крещи Малагеш на кутията. — Не ми пука дали ще ме режат на парчета! Ще ти направя това посред бял ден и майната им на всички твои гръмки титли!

От кутията се чува още веднъж безметежно отпиване на вода.

— Изтръгваш ме от Джаврат и ме замъкваш на кораб за Воортяштан, без дори да споменеш за това? — казва Малагеш. — Това е много долно, да — много долно! Ама че подлост!

Поредната глътка.

Малагеш опира челото си на дланта си. Истинската.

— Проклето да е всичко… Какво да правя?

— Надявам се, че вече си се успокоила — казва превзето гласът на Шара.

— Я се шибай! — отвръща Малагеш.

— И очаквам да ти олекне малко, след като ти кажа, че въпросната военна база е щабът на нашия областен губернатор — Форт Тинадеши. Значи ще бъдеш на място, което разчитам да е под строг контрол. Както знаеш, крепостта е съвсем близо до самия Воортяштан, в края на града, значи там е донякъде… по-цивилизовано от останалата територия на областта.

— Което не означава почти ни…

— Това може и да не означава почти нищо — съгласява се Шара. — Освен това ще ти осигурим помощник на място, който ще те улесни в запознаването с положението във Воортяштан. Питри ще ти съобщи подробностите.

Малагеш въздиша.

— Тюрин, нуждая се там от човек, на когото мога да разчитам. Трябва да разполагам с човек, който да провери има ли причини да смятаме, че новото вещество е с Божествен произход, както и да научи какво е сполетяло Чоудри.

— Още какво ще поискаш — да ти донеса небето в проклета бирена халба ли?

— Може да се окаже, че си особено подходяща — продължава гласът на Шара, — защото новият областен губернатор на Воортяштан е генерал Лалит Бисвал.

Името блъска като чук отвътре в главата на Малагеш. Тя седи втрещена и зяпа малката кутия. После прошепва:

— Не…

— Тъй като двамата сте се сражавали заедно през Лятото на черните реки — продължава гласът на Шара, без да го е еня за потреса на Малагеш, — аз тая надеждата той да ти позволи някои волности, които не би търпяла от друг оперативен агент.

Лицето му сякаш се мярка пред очите на Малагеш: младо, тъмнооко, нацапано с кал, гледа я от сенките в окоп под небе, което ги препикава по шиите. Тя знае, че той би трябвало да е на около шейсет и пет, но винаги ще го помни такъв.

— Не, не, не — шепне Малагеш.

— И понеже Бисвал е кадрови висш офицер също като тебе, може би ще се отнесе с разбиране към твоето прикритие. Той е ветеран в борбата с дребнавата военна бюрокрация и е виждал мнозина съратници на „административна екскурзия“.

Малагеш се е вторачила в малката кутия. „Какъв безмерен грях съм извършила, за да си навлека такава прокълната участ?“

— Стигаме и до проблема с пристанището — не млъква гласът на Шара. — Както ти е известно, Сейпур сътрудничи с Воортяштан и Обединените държави на Дрейлинг в усилията да създадем второто работещо международно пристанище на Континента. Надявам се това да не повлияе значително на твоята задача… но осъществяването на проекта не е лесно и обстановката в областта е много напрегната.

— Страхотно — отбелязва Малагеш.

После Шара описва накратко начини на връзка, които Малагеш може да използва, за да изпраща доклади, методи за кодиране и специални средства, които ще ѝ бъдат осигурени.

— Това обаче може да бъде правено само в извънредни ситуации — натъртва гласът на Шара. — Заради засилилия се напоследък… политически натиск, ако се разчуе каква операция извършваме, последствията може да са много лоши. Затова се налага да стоя настрана от операцията в по-голяма степен, отколкото и двете с тебе бихме предпочели. Но аз съм напълно уверена в твоята способност да преодолееш всяка пречка.

— Ох, мамка му…

— Тюрин, искам да ти благодаря, че се съгласи да изпълниш тази задача — казва Шара. — Не се сещам за друг човек, когото бих изпратила във Воортяштан. Искам и да ти благодаря, че се върна на служба при мен, макар и само за тази операция. Не мога да твърдя, че разбирам напълно подбудите за твоята оставка, но понякога ми се струва, че е така.

„Очевидно е, че разбираш — мислено отвръща Малагеш, — иначе нямаше да ми изпратиш онова писмо.“

— Благодаря ти отново за подкрепата и приятелството, Тюрин Малагеш. Твоята страна ти благодари почтително за всичко, което си правила — и правиш за нея — в миналото, настоящето и бъдещето. Желая ти сполука.

Съскане, щракане, гласът заглъхва.

Вратата към балната зала „Томей“ се отваря. Питри, който стои на терасата, загледан в осветеното от луната море, се обръща и трепва, по-точно потреперва — Малагеш носи кристална чаша, пълна с наглед много скъпа напитка.

— От… откъде взехте това?

— Сама се обслужих на бара.

— Но… но нали ще се наложи да го платим…

— Ти знаеше ли?

— Какво да съм знаел?

— Че Шара ме изпраща в проклетия Воортяштан?

Питри се двоуми.

— Ами аз… бях осведомен в известна степен, че вие ще…

— Шибани адове — прекъсва го Малагеш.

Гълта на един дъх питието, замахва и мята чашата над парапета. Питри гледа как чашата, струваща може би четирийсет или дори петдесет дрекела, изчезва в океана с тихо „пльок“.

— Тъкмо там ли намери да ме прати да душа за Божественото! Все едно точно това ми се искаше! Не се ли наситих вече? Кога ще намеря покой?

— Но там ще бъдете сред познати, нали? Генерал Бисвал е ваш стар боен другар. С това не исках да кажа, че дните на героизъм за вас са в отдавнашното минало…

Лицето на Малагеш става напълно безизразно, изобщо я няма циничната напереност, тя се вторачва в океана. Малагеш и до този миг не е изглеждала доволна от задачата си, но Питри за пръв път разбира, че тя наистина се страхува.

— Питри, той не ми е другар. Той беше мой командир. Откровено казано, аз си мислех, че е умрял. Нищичко не бях чувала за него от години. Как се е стигнало до назначаването му за областен губернатор на Воортяштан?

— Предишният стана жертва на покушение, а никой друг не искаше тази работа.

— Аха…

— Но се смята, че той е подходящ за тази работа. Доколкото знам, генерал Бисвал се слави с успехите си в… оспорвани територии.

— Може и така да се каже — изсумтява Малагеш.

Питри я поглежда.

— Как се чувствахте тогава?…

— За Лятото на черните реки ли питаш?

Дълго мълчание.

— Питри, ти помниш ли подробности от Битката за Баликов?

— Д-да…

— А искаш ли да видиш отново нещо подобно?

— Може би е проява на страхливост от моя страна, но… Не. Не искам.

— Умно решение. Е… Нека го кажа така — в сравнение с това, което аз и Бисвал причинихме на Континента през Лятото на черните реки, Битката за Баликов беше като разлята чаша мляко.

Той не продумва. Малагеш се взира в океана, плъзга показалеца на дясната си ръка по палеца на дървената протеза.

— Махни се, Питри — казва тя. — Искам да съм сама.

— Да, госпожо.

Той отстъпва заднешком през вратата.