Град на остриета

Черната стая

Малагеш седи до прозореца в просторната си стая и гледа навън. Изгледът е великолепен, Воортяштан е като стена от светулки пред нея, но тя не изпитва никакво удоволствие от това. Не и след такъв разговор.

„В името на всички адове, в какво се забърках?“

Връща се при багажа, рови и вади нещо увито в стар шал. Малагеш не е запалена почитателка на новостите, но умее да разпознава практичността, затова за разлика от мнозина старши офицери на нейната възраст е отделила време да придобие опит с огнестрелните оръжия. Неин любимец е тъкмо този малък зловещ образец на технологичен напредък: късо дебело, дори дундесто устройство, наречено „барабанлия“ заради въртенето с всяко натискане на спусъка на пет малки цеви с по един патрон. За еднорък човек е много по-лесно да го презареди в сравнение с останалите оръжейни системи, защото е нужно само да освободи празния цилиндър с цевите и да постави следващия на неговото място. Още не е стреляла по жива мишена с оръжието и се надява никога да не ѝ се наложи, но за всеки случай го слага на нощното шкафче.

Просва се на леглото. Вече е решила, че на другия ден ще отиде на последното място, където са виждали Чоудри — Форт Тинадеши.

Затваря очи и опитва да се заслуша във вълните навън.

„Не забравяй къде си. Не забравяй къде си!“

Събужда се точно в пет сутринта, грабва бележник, използва безцеремонно един от малкото телефони в централата на ЮДК и се обажда във Форт Тинадеши. Отговаря ѝ тенекиеният глас на дежурен свързочник сержант, който е изненадан: очакват я, но не толкова скоро. Тя обаче има късмет, защото генерал Бисвал е в крепостта, върнал се е наскоро от инспекция на другите укрепления в областта и наистина може да отдели време за нея.

— Стига колата да слезе навреме, за да ви вземе, генерале — добавя сержантът.

— А какво би ѝ попречило?

— Е, има само един път от крепостта надолу към града и качеството му е малко… разнообразно. Единственият проходим път за автомобил, и то условно казано.

— Значи да не си нося препълнена чаша с горещ чай, това ли намеквате?

— Общо взето.

— Страхотно…

Когато автомобилът се появява, ѝ е трудно да повярва, че има изправно возило под калта, мъха и чакъла, впили се в корпуса му като миди в дъното на кораб. Олеква ѝ, че е облякла полевата униформа, а не парадната.

— Велики адове — мърмори тя, когато шофьорът изскача от кабината. — Надявам се колелата на тази проклетия да не паднат по пътя.

После се взира в шофьора и сърцето ѝ прескача. Той е нисък, но жилав младеж със спретнато подкастрена брада. Сигурно биха го смятали за красавец, ако не бяха лошите очертания на брадичката. Но има нещо познато в това лице, особено както се е ухилил насреща ѝ.

Той отдава чест с рязко движение.

— Добро утро, генерале. Готова ли сте за пътешествието нагоре?

— Познавам те — казва тя и пристъпва към него. Споменът проблясва изведнъж. — Да му се не види… Старши сержант Панди, нали? От Баликов. Ти ли си наистина?

Усмивката му направо засиява доволно и гордо.

— Аз съм, госпожо. Радвам се да ви видя отново.

Тя го помни малко по-отчетливо в сравнение с други, които е командвала в Баликов: капитана на военния гребен отбор, който през лятото тренираше упорито по водите на Солда и дразнеше силно с това жителите на града. Помни и че е страховит майстор на фехтовката — в учебните двубои е проявявал такава пъргавина и изящество, че дори Малагеш, която си я бива с острие в ръката, му се е възхищавала.

— Ама ти много си пораснал, както виждам — отбелязва тя. — Адове, какво правиш там горе?

— Предимно карам колата, госпожо — отвръща Панди. — Оказа се, че малцина сред войниците тук се справят добре с автомобилите, и това благородно задължение са падна на мен.

По вкоренен навик тя оглежда Панди от главата до петите, търси белези по ръцете и краката му, признаци на недохранване по бузите и на скорбут по венците и зъбите. „Вече не е твой войник — казва си. — Сега е на Бисвал.“

— Е, дано си се усъвършенствал — казва на глас. — Трябва да се кача горе, и то бързо, но предпочитам да пристигна невредима.

Панди ѝ отваря вратата.

— Генерале, този път е струна на ваша — ваша е сейпурски инструмент, — а колата е моят лък. Ще ви изсвиря чуден концерт.

— Панди, ако в шофирането те бива наполовина колкото в приказките — отвръща Малагеш, — очаквам да не пострадам.

След десет минути гледките на Воортяштан подскачат наоколо, колата се люшка напред-назад и наляво-надясно като кораб в буря. Малагеш зърва палатки и юрти, ровове и улички, скалъпени надве-натри постройки, които едва издържат напора на вятъра. Сред това ширнало се безредие стърчат високи чудати камънаци — техните безформени редици сякаш залитат по брега на Солда. Нещо в тях я смущава, но е трудно да го разпознае.

— Изглежда като проклет бежански лагер — казва тя.

— Щеше да има прилика, генерале — съгласява се Панди и сочи една от купчините, — само да не беше това.

— Какво искаш да кажеш?

Взира се отблизо, когато минават до камъка. Много по-висок е, отколкото ѝ се е сторило, може би трийсетина стъпки. Забелязва подобие на човешки черти в топчестия горен край: плитки ямички на очи, заоблена издутина като нос. Оглежда и другите в редицата, търси подобни сенки горе и ги открива.

— Статуи… Те са статуи, нали?

— Били са някога — уточнява Панди. — Според слуховете са били стражи край Солда, посрещали са плаващите надолу по реката към портата на стария град. — Сочи с брадичка двата върха. — Промяната в климата не е била много милостива към тях.

Тя си представя какви може да са били: високи човешки фигури, осеяли бреговете, вероятно величави и внушителни, а сега са очукани и обезобразени в нещо почти безформено, вторачени завинаги в изчезнал град.

— Какво ли е да живееш в сенките на тези неща?

Изкачват се до платото. Форт Тинадеши се чумери на хоризонта като буреносен облак, огромен и мрачен, влажно лъщящ и така настръхнал от оръдия, че наподобява гигантски таралеж.

— Генерале, аз си мисля, че штаните са свикнали да живеят с надвиснали над тях опасности — казва Панди.

— Какви „штани“?

— Ъ-ъ… Така наричаме местните хора, госпожо.

Малагеш се мръщи. Думата оставя неприятен вкус в устата ѝ, но може да е заради издигащата се страховито крепост, която доближават.

Когато стигат пред оградите на външния периметър, Малагеш забелязва чудновато съоръжение само на две мили северозападно от стените на твърдината. Изглежда невзрачно и безобидно — малка постройка от сивкав бетон, около която обаче има двойно повече огради и стражеви кули от останалата околност на крепостта.

— Какво е това адско нещо? — пита тя и сочи. — Колко камиони с тел са закарали там…

— Генерале, доколкото знам, намислили са да разширят укрепленията — отговаря Панди. — Поне така съм чувал. Не са напреднали много, както изглежда.

Тя кима сговорчиво, макар да е наясно, че това е лъжа, но не знае дали Панди е посветен в измислицата. Подозира, че малката бетонна пъпка в далечината е вход към находището на незнайната руда, която са открили тук.

— Панди, какво те накара да дойдеш тук? — пита тя. — След Баликов можеше да отидеш където поискаш.

— Ами, когато генерал Бисвал пое командването тук, не можах да устоя. Някога е бил ваш командир, нали? За мен беше същинска житейска школа да служа под ваше командване. Май исках да продължа напред, това е.

— Защо?

— Ами… — Панди се мъчи да намери точните думи. — Май днес са останали на служба съвсем малко от истинските някогашни герои. Когато се пенсионират, с тях ще бъде забравена твърде голяма част от историята.

Малагеш се заглежда в обраслите с ели хълмове, толкова мрачни под сивото небе, и се опитва да не мисли за първия път, когато е видяла такава местност.

— Да, голяма загуба ще бъде…

Форт Тинадеши, наречен на знаменитата новаторка Валайча Тинадеши, е едно от най-старите военни съоръжения на Континента, наполовина брегово укрепление, наполовина база. Разполага с грамадна брегова батарея, отвесни защитни стени, плетеници от телени огради, просторни казарми. Има нещо хем мрачно величаво, хем скалъпено надве-натри във Форт Тинадеши, приспособен да посреща всякакви несгоди, защото във Воортяштан се случва какво ли не. „Каква великолепна бъркотия“ — казва си Малагеш, докато автомобилът бръмчи през един портал и тъмните стени надвисват над нея.

Опитва да си представи как ли Сумитра Чоудри се е отнасяла към крепостта. Връща се мислено към прочетените материали за нея, докато е пътувала на „Кайпе“ с Питри. Младата жена е служила година и половина във въоръжените сили на Сейпур — обичаен избор за онези, които искат да подобрят шансовете си за работа в някое министерство. Докато носила униформа, заслужила „Сребърна звезда“ и „Златен удар“ за „забележителна доблест“, проявена при „инцидент“, когато един континентал нападнал контролно-пропускателен пункт.

Малагеш има достатъчно опит, за да разгадае смисъла на тези обтекаеми изрази.

„Стреляла е по някого и го е убила — казала е на глас, — когато наистина се е налагало. — Погледнала е пак бележката за «Сребърната звезда». — И е била ранена.“

„Да — потвърдил е Питри. — Улучена е със стрела в лявото рамо, когато континенталът нападнал поста. Точно над ключицата. Едва не я убил. Но тя успяла да стреля, след като била ранена.“

„Убила го е, след като е я ранил тежко? Или е много корава, или е имала късмет.“

„Генерал Малагеш, чутото за нея — казал е Питри сдържано — ме подтиква да смятам, че по-скоро е вярно първото.“

Колата спира и Панди я води в щаба, чиято вътрешност е влажна и напомня за гробница със зейналите коридори и тесните като тунели стълбища. Тя проумява, че тази част от крепостта е построена броени години след като каджът е превзел Континента, и е смайващо остаряла. Участвала е в проектирането и построяването на много военни бази, затова ѝ се набиват в очите всевъзможни недостатъци — тази стълба е прекалено тясна за евакуация, онези прозорци са твърде широки и уязвими при обстрел. Почти настръхва.

— Къде отиваме? — пита Малагеш, когато изкачват виеща се стълба. — Очаквах Бисвал да е някъде тук.

— Тук е, госпожо — отвръща Панди. — В гнездото, точно над нас.

— Къде?!

— В гнездото. Извинете… В наблюдателната кула. Както казва самият генерал, той мисли образно, затова предпочита да има добър обзор.

Малагеш тъкмо да попита що за проклети мъгляви приказки са това, но отгоре вече се процежда сивкава светлина и след малко двамата влизат в кръгло помещение с прозорци навсякъде по външните стени, все едно са се качили на върха на фар. Тя поглежда встрани и за миг ѝ се замайва главата, защото осъзнава колко високо се намира — укрепленията са се ширнали на триста стъпки под нея.

— Генерал Бисвал — казва Панди, — генерал Малагеш е тук.

Тя оглежда помещението. Забелязва, че тази най-висока кула на Форт Тинадеши е приспособена и за кабинет — малко бюро е обърнато на изток. По стъклата пред бюрото са закрепени много карти на областта и тя открива, че познава някои от тях. Пъстрите изображения така отвличат вниманието ѝ, че чак след минута забелязва седналия зад бюрото мъж с яркооранжева кърпа на главата.

Той изсумтява и бавно обръща стола си към тях.

Светът сякаш се завърта около Малагеш.

Не е същият, чийто образ е запазила паметта ѝ. Все още нещо напомня за плещестия могъщ мъжага, какъвто е бил някога, но доста се е разширил в кръста, прилежно подстриганата му брада е снежнобяла, малки, крехки наглед очила се крепят на носа му.

Очите му обаче са си каквито са били: толкова бледосиви и малко хлътнали, сякаш наблюдават света от укритие.

Генерал Лалит Бисвал се усмихва малко насила и става.

— Кълна се в морето… не, във всички морета — Тюрин, ти ли си? Колко години минаха? Наистина ли си ти, скрита някъде в тялото на тази стара жена?

— И аз бих могла да ти задам подобен въпрос — отвръща Малагеш. — Точно затова отбягвам срещите с някогашни колеги. Напомнят ми в каква проклета старица съм се превърнала.

Той клати глава. Ръкостискането му си е същото, има пръсти на човек, роден или да изработва разни неща, или да ги чупи. А после я изненадва с предпазлива прегръдка — проява на дружелюбие, която му е била неприсъща преди.

— Хайде стига — казва Бисвал. — Жалко, че не се виждахме по-често. — Стиска раменете ѝ и я гледа в лицето като баща, посрещнал детето си след цяла година в пансион. — Това ми помага да се преборя с чувството, че съм завеян дъртак, който се пита дали миналото му е истинско, или си го е измислил.

Малагеш се опитва да отвърне на приятелския жест, но е трудно: лявата ръка я боли, дясната се свива в юмрук и тя не успява да ѝ попречи. Той незнайно как е запазил предишната си миризма — лъха на мъж, но не неприятно, долавя се ухание на хвойна и бор. Този слабичък сигнал към обонянието обаче събужда хиляди спомени: вонята на дим, пепел, дъжд, животински тор, гнила храна, разлагащо се месо, в паметта ѝ се връщат и звуци, далечни писъци и бучене на пламъци.

„Не забравяй къде си — увещава се тя. — Не забравяй къде си!“

Бисвал я пуска.

— Старши сержант Панди, свободен си. Не подобава младежи да присъстват на взаимното съчувствие, което си изказват старци. — Усмихва се лъчезарно на Малагеш. — Какво ще кажеш да пийнем чай? В края на краищата тук горе сме най-отдалечени от проблемите на тази грозна помийна яма.

— Както е казал мъдрецът — подхвърля Бисвал, докато ѝ налива, — когато пастирът ляга при козите, започва да се вслушва в тях. И скоро не е ясно кои са пастирите и кои са козите, а?

Вятърът блъска стъклата на прозорците. Малагеш упорито си внушава, че усеща полюшване само във въображението си. Изобщо не ѝ се иска да повярва, че тази кула наистина се клати.

— Значи си представяш воортяштаните като кози? — казва тя, вторачена в парата, която пълзи мързеливо по ръба на чашата.

— Не — отрича Бисвал и налива чай и на себе си. — Струва ми се, че това би било прекалена похвала за тях.

Гласът му не се е променил, още е плътен и дрезгав като скърцането на дървенията в кораб. И говори както преди, сякаш няма особено желание, но е решил да каже старателно каквото е наумил. Разговорът с него е като разговор с булдозер, муден и неумолим.

— И какво е положението тук? — пита Малагеш.

— На пръв поглед е ясно. Министър Комейд иска да построи пристанище, нали? Да отпуши Солда, да промени Континента безвъзвратно, нали?

— Е, и?

— Проблемът е, че така се намесва в местната политика, ако този термин от цивилизацията е уместен тук. По-скоро в стари съперничества и вражди. — Бисвал сочи налепените по прозорците карти. На една са отбелязани с различни цветове райони покрай Солда и по високите плата. — Тюрин, тук има два вида воортяштани. Едните живеят в планините, другите по речните брегове. Тези край реката са богати, дебели и щастливи. Имат най-добрите пасища и дерат кожи от всеки желаещ да прекоси Солда. А онези по платото… Трудно им е, и то открай време, винаги са се борили за по-добра земя.

— Какво следва от това?

— Въпрос на практично настроен човек. Какво следва от това ли? И какво общо имат тези щуротии в затънтения пущинак с пристанището? На кого му пука за тези селяндури? Ами за нещастие, ако искаме пристанището да работи, се налага да живеем някак с тези хора. И ако отворим реката за плаване, чие спокойствие ще смутим?

Малагеш криви лицето си в гримаса и кима.

— Аха…

— Точно така. Племената покрай реката искат да се сдобият с нови земи, за да преместят домовете, градините и пасищата си. Само че единствените други свестни земи вече принадлежат на племената по платото. Всъщност те притежават всичко, което може да се обработва. Затова са настръхнали. Толкова са настръхнали, че нападат военни обози, крадат купища огнестрелни оръжия и експлозиви и започват същинска война. Толкова са настръхнали, че грабят и опожаряват селища по границите между териториите на племената. Толкова са настръхнали, че предишният командир в тази проклета област отнесе куршум в лицето. Ето колко са настръхнали.

— Адски шибано положение.

— Все още нямаш представа какво е. Тук съм от около година и четвърт и тепърва ми предстоят преговори с предводителите на племената, за да ги накарам някак да не се изтребват помежду си. И преди всичко да не убиват нас. Не съм обнадежден. Впрочем добре е, че си предпочела бойната униформа. Старай се, доколкото е възможно, да не проличи, че си офицер. В крепостта уж си на сигурно място, но тя си остава база в бойна готовност. Из хълмовете наоколо се спотайват достатъчно хора, които ще са предоволни да възнаградят перченето ти с куршум.

— Значи така си се озовал тук? Гръмнали са предишния командир и са опрели до тебе?

Раменете на Бисвал леко се превиват.

— Не е точно така. Аз преподавах военна история в Абишекската академия. С други думи, вече бях в дълбок резерв.

Малагеш кима отново. „Дълбок резерв“ е военният термин за безполезност, когато не уволняват войник, оперативен агент или офицер, а го натикват някъде и вероятно го забравят. Можеш да попаднеш в това положение по какви ли не причини — политическа немилост, провалена операция, фатална грешка в кариерата… А други просто остаряват. Малцина попадат в дълбокия резерв по своя воля, макар че самата Малагеш се е опитала да направи точно това. „И дори това оплесках…“

— Никой друг не искаше тази работа, затова пак ми обърнаха внимание — продължава Бисвал. — Трябваше да проумея, че щом са готови да я дадат на мен, не бива да приема. Падна ми се тягостна задача, а броят на човешките души, за които нося отговорност, е тежък товар за съвестта ми.

Малагеш поглежда картата, на която са посочени военните бази във Воортяштан.

— Колко са?

— Седем хиляди тук, в Тинадеши. Четири хиляди във Форт Хаджи, където по релсовите пътища има сериозни неприятности — точно на север от платото е, сещаш се. Три хиляди и петстотин във Форт Лок. И още по границата с Юкоштан. Тюрин, станах командир на общо двайсет и три хиляди войници във Воортяштан. Много са, но не стигат.

— Нима?

— Да. Пръснати сме прекалено нарядко. Моят предшественик се е опитал да прочисти свърталищата на бунтовниците в планините и се е провалил с трясък. Това му е струвало живота. В момента заповедите на военния съвет са само да задържим позициите си. Да укрепваме базите. Да защитаваме пристанището. Все едно сме им нужни там. Дрейлингите на практика си имат собствена армия. Дори си имат проклето миниоръдие.

— Виж ти…

Малагеш си заръчва да порови около този факт.

— И незнайно как всички штани също си имат огнестрелни оръжия. — Той стрелва с почти недоловим поглед барабанлията в кобура ѝ. — Мразя тези неща, Тюрин. Мразя тези проклети нови оръжия, които изведнъж се пръкнаха навсякъде.

— Не съм и помисляла, че си технофоб — казва Малагеш.

— Не съм — изръмжава Бисвал. — Но с тези проклетии е адски лесно да убиеш някого. При стрелометите е голяма досада да боравиш с боеприпасите. Ако вятърът е прекалено силен, дори не можеш да ги използваш. И нямат кой знае каква далекобойност. Но с дългите нарезни цеви… Едва ли не за ден-два преминахме от единична стрелба към автоматична и продължаваме нататък. Толкова по-лесно стана да умреш където и да било по света.

— Отдавна ги измислихме — напомня Малагеш. — Просто досега все не успявахме да ги произвеждаме в големи количества.

— Да ги бяхме оставили във фабриките — мърмори Бисвал. — Тюрин, и ти ли се захласна по тях?

— Ако не можеш да се бориш срещу бъдещето, по-добре овладей бързо онова, което ти носи. Особено ако имаш допълнителни затруднения.

Тя вдига лявата си ръка с протезата.

— Аз… — Поглежда я тъжно. — Чух за това. Съжалявам.

— И двамата знаем, че не е чак толкова страшно. Жива съм. Мнозина вече не могат да кажат това.

— Да… Права си. Тюрин, винаги си знаела кое е по-важно. Изненадах се, когато научих, че си зарязала службата. Всъщност защо напусна?

Малагеш свива рамене уж нехайно.

— Искаха от мен да бъда каквато не съм.

— А-а… Тоест политик?

— Нещо подобно.

— А сега си на административна екскурзия — отбелязва Бисвал. — Не съм чувал някой досега да е бил изпратен с такава цел във Воортяштан. Защо те засилиха точно тук?

— Препиках обувките на много важни особи, когато подадох оставка — отговаря Малагеш. — Можеха да пренебрегнат недостатъчния срок на служба, но не го направиха. Дори не мисля, че чак толкова са искали да ми дадат шанс да заслужа пенсията. Чудя се дали не ме изпратиха с надеждата да си намеря гроба тук.

Присвитите очи на Бисвал гледат замислено.

— Да. И аз… се питах същото. Може би просто опитват да се отърват от нас. Докато сме живи, и двамата си оставаме… неудобство за тях, нали?

Гади ѝ се. Не е говорила за това с никого повече от десет години и поначало не иска да го обсъжда толкова открито тъкмо с мъжа, който ги командваше по онова време.

Искала е да забрави. Правила го е доста успешно досега. Отвратителна наглост от страна на света е да ѝ напомня, че Жълтият поход изобщо се е случил.

Олеква ѝ, че ги прекъсват нечии стъпки зад нея. Обръща се и вижда, че по стълбата се качва жена на четирийсетина години в сейпурска униформа. Нашивките показват, че е капитан първа степен. Особено впечатление прави излъчването на смъртоносна заплаха у тази жена: всичко в позата и движенията ѝ — издадената челюст, изопнатите рамене, широко стъпилите крака — сякаш е предназначено да нанася или да понася удари. Вързала е косата си отзад толкова стегнато, че май се е опънала и кожата на челото, в средата на което има чудата по-светла ивица. Белегът е широк и изглежда като че кожата е била отделена от костта при раняването. Това обаче изобщо не пречи на каменно вторачения ѝ поглед. Малагеш веднага разпознава ветеран с голям боен опит, и то от гадния вид.

Щом преодолява и последното стъпало, жената спира и отсечено отдава чест.

— Генерал Малагеш, за нас е чест присъствието ви в Тинадеши.

— А, Надар, ти ме намери — подхвърля Бисвал.

— Генерале, когато сте в Тинадеши, почти винаги стоите в гнездото. — Тя оглежда стаята с неодобрение. — Въпреки възраженията ми.

— Тюрин, това е капитан Киран Надар, комендант на Форт Тинадеши. Надар не харесва моя импровизиран кабинет тук. Смята, че штаните са опасни и могат да се възползват от този мой навик. Но аз съм тук именно защото знам, че те са опасни. — Бисвал се заглежда на изток към назъбените порозовели върхове на планината Тарсил. — Къде бих имал по-добър изглед към онова, с което трябва да се справим?

— Струва ми се, че това е остатък от друго време — казва Малагеш, докато се изправя и оглежда малкото помещение. — Построено е преди артилерията и малокалибрените оръжия да имат далекобойност като сегашната.

— Права сте — казва Надар. — И тъй като загубихме заради снайперист предишния си командир, дано намери покой във вечния си сън, се безпокоя, че генерал Бисвал обича да си пие чая тук.

— Може би ми харесва да съм в част от крепостта — подхвърля Бисвал, — която е построена по време, когато сме имали по-ясна представа за целите си тук.

Надар свежда поглед и мълчанието става неловко.

— Мястото е адски особено — вмята Малагеш и думите ѝ сякаш заглъхват окаяно във въздуха.

— Госпожо генерал, не се съмнявам, че познавате добре и по-съвременни съоръжения — отвръща Надар с намек за накърнена гордост. — Но тук сме принудени да се задоволяваме с това, което имаме.

— Но някои неща си изглеждат съвсем нови — продължава Малагеш и застава пред западния прозорец, обърнат към океана и крайбрежните канари. Преди тях е невзрачната постройка, която е видяла по пътя нагоре, заобиколена от много мили бодлива и режеща тел. — Какво представлява онази проклетия?

— Недовършено разширение на укрепленията, госпожо генерал — невъзмутимо обяснява Надар.

— Разширение, а?

— Да, генерале.

Малагеш се вторачва в нея.

— Нищо подобно.

Самоувереното изражение на Надар се стопява. Бисвал гледа ту едната, ту другата, лицето му е неразгадаемо.

— Капитан Надар, виждала съм как се строят нови укрепления — натъртва Малагеш. — И то много. Това е нещо съвсем друго. По-важното е, че отделих достатъчно време да прегледам предложенията за ново строителство във Форт Тинадеши. Нито едно не е било утвърдено. За разлика от онова нещо там.

Надар поглежда Бисвал, който ѝ отвръща с красноречив поглед: „Казах ли ти.“ Надар се мръщи раздразнено и подхваща:

— Госпожо генерал, при цялото ми уважение, ще ви дам отговора, който според мен очаквате — това са поверителни сведения, до които не вярвам да имате достъп.

— Може и така да е, капитан Надар — казва Малагеш и добавя небрежно: — Да не е нещо свързано с онзи метал?

Надар я зяпа като зашлевена.

— М… метал ли?

— Именно. Металът, който сте открили някъде наблизо.

— Как… вие да не… — Надар се насилва да говори спокойно. — Госпожо генерал, как точно се… осведомихте за това?

— Видях някакъв доклад още докато бях в съвета. — Лъже, но понеже малцина имат представа какво научават и виждат хората по върховете на властта, звучи съвсем правдоподобно. — Сигурно е било преди да наложат официално ограничения достъп. Тогава само си помислих, че е любопитна находка. Но щом се е оказало толкова важно, че е засекретено, а вие сте построили това нещо… находката явно е адски любопитна.

Стаята притихва задълго.

Бисвал се обляга на стола си и се подсмива.

— Тюрин, възрастта не е засегнала ума ти. Дори си по-схватлива, отколкото те помня.

— Ще приема това като комплимент, господин генерал — казва Малагеш.

— Генерал Бисвал — намесва се Надар вече доста зачервена, — аз… аз не смятам заповедите за поверителните сведения, според които изпълняваме задачите си тук, за нещо смешно. Ако е имало пробив в тази област, трябва да…

— Спомням си как един млад капитан ми каза много тактично — прекъсва я Бисвал, — че човек може хем да почита Галадеш и да му се подчинява, хем да не забравя, че е на хиляда мили оттук.

Надар се изчервява още повече.

— Въпреки това новината е много тревожна. Дори ако не някой друг, а генерал Малагеш е научила прекалено много за ситуацията тук. Обезпокоена съм, че щом тя знае, възможно е и някой друг също да знае. Това е сериозен пробив в сигурността.

— Права си да се тревожиш — признава Бисвал. — Но пробивът не е при нас, което с удоволствие ще подчертая пред онези в Галадеш. Може би трябва да благодарим на генерал Малагеш, че поначало научихме за това изтичане на сведения.

— Аз съм тук само заради административната екскурзия — вмята Малагеш. — Не искам да ви се набърквам в работата.

— Не си ти проблемът — натъртва Бисвал. — Тъкмо този проект ни се набърка в работата. Но е благоразумно да внимаваме с тези сведения, а за да си предпазлива, най-добре е да знаеш точно какво става тук. Капитан Надар, моля те да запознаеш подробно генерал Малагеш с тази поверителна информация и да ѝ дадеш пълен достъп до операция „Волтова дъга“.

Надар се мръщи, сякаш са поискали от нея да преглътне цяла лъжица особено гнусно лекарство.

— Не искам да губим повече време в обсъждане на това нелепо отклоняване на сили и средства — тихо казва Бисвал и вдига ръка във възпиращ жест. — Моля те, Надар. Покажи ѝ най-новата чудатост, за която нашата страна реши да пръска пари, вместо да ги даде за още стени, още войници и още снаряжение.

— Генерале, при цялото ми уважение, това е грубо нарушение на правила…

Надар млъква, защото над укрепленията се разнася приглушен пукот. Малагеш се оглежда стреснато.

— Това стрелба ли беше?

Не личи Бисвал и Надар да са изненадани. Генералът си поглежда часовника.

— А-а… Не се усетих кога мина толкова време.

— Какво беше това? Прозвуча като залп.

— Залп си е, но по-особен. — Бисвал отива при един прозорец и насочва далекоглед на изток, към един двор, заобиколен от няколко редици бодлива тел. — Поредното всекидневно занимание във Форт Тинадеши…

Подава далекогледа на Малагеш. Тя веднага открива мястото и макар че там се стеле дим от изгорял барут, гледката е съвсем ясна.

Деветима сейпурски войници с дългоцевни огнестрели стоят в единия край на двора, в другия има висок пръстен вал, в чието подножие личат тъмни петна. Нещо се е свлякло неподвижно там, двама войници притичват и го извличат настрани, след тях по земята остава червена ивица.

— Нападнаха внезапно пропускателен пункт — казва Бисвал зад нея. — Застреляха двама от часовите. Заловихме ги по чиста случайност — изненада ги завръщащ се патрул.

Двамата войници довличат мръсен, присвит уплашено континентал, почти цялото му лице е отекло от побой. Стягат превръзка на очите му и го изправят пред земния вал. Панталонът на слабините му потъмнява от урина.

— Екзекутирате ли ги? — пита Малагеш.

— Да — потвърждава Бисвал. — Тюрин, тук не е както в Баликов. Няма други закони освен племенните обичаи. Единствените съдилища са военните. А затворът в крепостта е тесен и стар. Не можем да държим хора там безкрайно дълго.

Тя гледа как командирът на стрелковото отделение извиква заповеди. Деветимата войници се прицелват с огнестрелите.

— Във Воортяштан — казва Бисвал — се оправяме както можем.

Дим се кълби над двора. Континенталът се строполява. След миг-два гърмежите стигат до кулата.

Тя отпуска ръката с далекогледа и го връща вяло на Бисвал.

— Може би сега ще разбереш — продължава Бисвал, — че имам много по-важни грижи от някакви секретни научни експерименти. Капитан Надар… покажи на генерал Малагеш лабораториите. Може би преди да се пенсионира тя би могла и да осведоми съвета какво нелепо бреме са те за нас. Щом привършите с това, върни се тук да докладваш за положението по източния периметър. Имаме си предостатъчно сериозни задължения.

Надар още опитва да се овладее в подножието на стълбата, когато Малагеш слиза при нея. Надар се прокашля.

— Моля да ни извините за тази случка, госпожо генерал. Вероятно сте се почувствали неловко.

— И още как — навъсено отвръща Малагеш.

Разбира се, тя също е ръководила екзекуции в Баликов, но са били много по-церемониални, присъствали са наблюдатели от цивилните власти. А видяното току-що е като всекидневното изхвърляне на боклука.

— Всъщност аз съм на същото мнение като него — казва Надар и тръгва по коридора пред нея. — Операция „Волтова дъга“ е тежък товар за нас в момент, когато най-малко можем да си го позволим.

— Но?…

— Но Бисвал поначало не иска да… обръща внимание на нищо, което не е непосредствена заплаха.

— Ако предшественикът ти е загинал в сражение, според мен е напълно разбираемо тайните миньорски дейности да не са много напред в списъка с важни задачи.

— Генерал Рааджаа… Да, той беше чудесен предводител. Всички му се възхищаваха. Когато го загубихме, мнозина промениха отношението си към това, което правим тук. — Надар тръсва глава и тръгва надолу по дълга стълба. — Генерал Малагеш, какво знаете за „Волтова дъга“?

— Знам, че има метал. Знам, че е в земята. Горе-долу това е. Дори не подозирах, че си има красиво кодово наименование.

— Ясно. А какви са знанията ви в електроинженерството?

— Никакви. Дори по-малко от никакви.

— Е, това ни улеснява — казва Надар. — Значи ще имате по-малко въпроси.

Вървят по коридора към лабораториите. Таванът тук не се вижда заради широки и тесни тръби, всички те съскат или бълбукат тихо.

— Вероятно разбирате, че електрификацията може да се окаже следващата голяма крачка напред за нашата страна — подхваща Надар.

— Чета за това във вестниците от време на време. Смятах, че Валайча Тинадеши се е опитвала да го постигне и не е успяла.

— Вярно е, но тя не е влагала особени усилия в това. А сега, както може би сте видели в Галадеш, не само цели домове, а и големи здания са електрифицирани.

— Така е — съгласява се Малагеш.

Ако трябва да бъде откровена, светлината на електрическите лампи я дразни. Струва ѝ се, че някак откроява недостатъците в човешките лица.

— Сега основният проблем е преносът на енергията — не млъква Надар. — Имаме въглища, имаме язовири. Но увеличаването на преноса, за да е равен на мащабите на производството в Сейпур… това ни затруднява.

Тя отваря широко дървената врата в края на коридора. Влизат в снежнобяла лаборатория, пълна с какви ли не сложни уреди: помпи, инсталации и още нещо със смайващо изобилие от тръби около него. Четирима лаборанти седят прегърбени над стъклени съдове с различни количества невзрачно сив прах. Вдигат глави стреснато.

— Лейтенант Пратда… — казва Надар и един от тях се изправя и отдава чест. — Това е генерал Малагеш. Запознавам я с проекта. Защо не я осведомите накратко за техническата страна на дейността ни тук?

Дългурестият Пратда застава пред Малагеш и отдава чест лично на нея.

— Разбира се, генерал Малагеш. Присъствието ви е чест за нас. Доколко да навлизам в технически подробности?

— Обобщено изложение е достатъчно — отговаря Надар. — И без таблици, лейтенант.

— Разбирам… — Пратда прехапва устна. — Но, капитан Надар, аз поработих допълнително по една от тях и съм убеден, че тя наистина изяснява как…

— Без таблици, лейтенант — повтаря Надар настойчиво. — Резюме в не повече от пет минути.

— Както желаете. — Той умува миг-два, после казва: — Може би е най-лесно да покажа нагледно. — Обръща се към колегите си. — Дайте ми необходимото за теста на Аамди.

Друг лаборант припряно измъква изпод работната маса много голяма лампа, дълга две стъпки, тежка батерия и два дебели кабела. Пратда благодари, взема всичко и го носи към дебела здрава врата с табела „Четвърта изпитателна зала“.

— Насам, госпожо генерал — подканя той през рамо.

Малагеш тръгва след него, но Надар не помръдва.

— Генерал Малагеш, вече съм гледала това представление. Аз… ще почакам в коридора, ако не възразявате.

Обзета от безпокойство, Малагеш влиза в залата.

— Моля ви, затворете вратата плътно — казва Пратда. — Благодаря.

Тя забелязва, че от вътрешната страна вратата е стоманена, сякаш е предназначена да защитава от взривна вълна.

— Ъ-ъ… има ли причина за тези предпазни мерки? — пита Малагеш.

— Напълно безопасно е, уверявам ви. Ето, имаме два съвсем обикновени елемента — лампа и батерия. При тези размери батерията е с много голям заряд, а лампата е с много голяма яркост — такива се използват за улично осветление в Галадеш. Дотук ясно ли обяснявам?

Малагеш изсумтява потвърждение.

— Чудесно. А сега… Тези кабели са от обикновена мед, каквито се използват в момента за повечето приложения на електричеството. Ако ги свържа ето така с батерията… След това, разбира се, с основата на лампата…

Сложената на работната маса лампа примигва в мъждиво жълто, което става по-ярко, докато Пратда нагласява кабелите, и накрая в сумрачната стая се появява достатъчно силен източник на светлина.

— Готово — казва Пратда, откача кабелите и светлината изчезва. — Батерията работи, зарядът се пренася до и от лампата. Само че има значителни загуби, затова лампата не е много ярка. Но тези кабели — той вдига пред очите ѝ другите два кабела, за да види, че са маркирани в червено — са направени от сплав на мед с елемент, открит неотдавна.

— И какъв е този нов елемент?

— Той е нещо, което бе открито наблизо във Воортяштан, и то съвсем случайно — обяснява Пратда, докато свързва кабелите с батерията. — В началото само помагахме на ЮДК да си набави материалите за пристанището. Смяташе се, че за осъществяването на проекта ще са необходими големи количества обработен камък, затова обмисляхме да ги добиваме близо до крепостта. Нашите инженери започнаха да копаят и намериха… ето това. Залежи от руда, каквато не е откривана досега. — Пратда я поглежда с блажена усмивка. — Готова ли сте, генерал Малагеш?

Тя кима.

Той опира краищата на кабелите в основата на лампата.

И тогава…

Очите на Малагеш възприемат случващото се като взрив, но безшумен и безплътен. Тя потиска желанието да се хвърли на пода (във въображението ѝ се мяркат воят на снаряди и тътенът на близки експлозии) и се насилва да гледа.

Лампата грее с неимоверно бяла нажежена светлина — заслепяващ изблик на чисто сияние с такава сила, че Малагеш почти го усеща с кожата си. Светлината е толкова ярка, че сякаш пронизва главата ѝ и продължава нататък, тя охка и се извръща, а стените също светят с отражението на страховитото сияние.

Жичката в лампата изгаря с глух пукот.

— Шибани адове! — кресва Малагеш и вдига папката да предпази очите си от пръсналите се стъкълца… каквито няма.

Тя бавно отпуска ръката си. Лампата си е цяла, но тъмна, от вътрешната страна стъклото е опушено. Пратда също е извил глава встрани, но когато я поглежда, усмивката му е замаяна, все едно се е нагълтал с някаква чудна дрога.

— Изумително, нали? Наричаме го тинадескит. В чест на нашата Тинадеши, сещате се.

— Тази лампа — казва Пратда и я пуска равнодушно в контейнер за отпадъци — би трябвало да издържи 110 киломунди. Това е мярка в областта на електроенергията. Уместно е да добавя, че това стига, за да освети голяма част от типичен градски парк. Ето защо фактът, че тинадескитът успя да я изгори, е… много важен. А ние използвахме съвсем малко тинадескит в тези кабели. Генерал Малагеш, бих искал да ви покажа още някои интересни неща.

Той излиза през вратата, без да се обърне към нея. Тя се кани да направи същото, но спира и взима батерията. Усеща я топла. Обръща я и поглежда етикета на дъното — 90 КМ. Съкращението явно се отнася за киломундите — термин, който чува за пръв път, но пък какво общо има тя с науката…

— Хъм — изсумтява Малагеш, оставя батерията и излиза.

Надар я чака засмяна в лабораторията.

— Още ли имате вежди, госпожо генерал?

— Май бих предпочела да разглеждам таблици — отвръща Малагеш.

— О, нямаше да ви хареса, повярвайте ми.

— Както се убедихте, проводимостта му е зашеметяваща — казва Пратда. — Направо зашеметяваща. Министерството на реконструкцията проявява изключителен интерес, както и безброй представители на промишлеността. Разбира се, разрешено ни е да им предоставяме съвсем ограничени сведения. Само си представете потребностите на Галадеш от енергия изцяло задоволени от една централна малка инсталация… или дори от разпръснати по-малки! Представете си простиращи се на много мили жици и кабели, направени от тинадескит! Представете си цял завод, захранван от кабел не по-дебел от пръстите ви!

— Да, има за какво да помисли човек — казва Малагеш.

Минават покрай прозорец, зад който се вижда странна лаборатория с много микроскопи. И много лещи, много лампи, много кабели, много уреди за пречистване. Тя оглежда внимателно суровия материал в една стъкленица — според нея прилича донякъде на обикновен графит.

— И как работи това нещо? — пита Малагеш.

Пратда се прокашля от неочаквано смущение.

— Е, това е спорен въпрос. Има много теории. В момента установяваме коя от тях е вярната.

— Не знаете, така ли?

— Занимаваме се с въпроса. Смятаме, че е възможно да представлява изменена форма на често срещано диелектрично съединение или да се дължи на осцилациите в някои…

— Тоест не знаете.

— Ъ-ъ… Да. Не знаем. Поне засега.

Разбира се, Малагеш вече е разбрала това. Струва си обаче да види как набързо се спаружва самочувствието на Пратда.

— Пратда и останалите сътрудници на научния отдел се трудят упорито, за да намерят отговора — намесва се Надар.

— Ясно, но това сигурно спъва лошо плановете ви за производство — натъртва Малагеш. — Не можете да изградите съвсем нова система за снабдяване с енергия, основана на някаква гадост, която никой не разбира.

— Вярно е, че като всеки добросъвестен учен трябва да проучим проблема докрай — отвръща Пратда. — Тъкмо това се опитваме да направим. Знам за какво са загрижени в Галадеш… — той клати глава и се засмива с досада, — но ние потвърдихме многократно — да, многократно, че няма никакви причини да се тревожат. Те се безпокоят, че това вещество незнайно как е свързано с Божественото.

— Май мога да си представя защо биха настръхнали — подхвърля Малагеш, сякаш за пръв чува за тези страхове.

— Но това е невъзможно. И не само защото Божеството на тези земи — Воортя, е очевидно и безспорно мъртва. Сейпур нямаше да е свободен, ако каджът не я е бил унищожил в самото начало на войната. А и защото проведохме много изпитания, одобрени именно от Министерството на външните работи за проверка налично ли е Божественото във вещество или събитие. Резултатът всеки път беше неоспоримо отрицателен. От изпитанията на самото министерство!

— Добре, но… Да изясня нещо — този тинаде… Как го нарекохте?

— Тинадескит.

— Аха. Освен проводимостта в тинадескита няма нищо друго необяснимо, така ли?

— Е… Зависи какъв смисъл влагате в „необяснимо“.

— Ами бих казала, че е нещо, което не можете да обясните.

Той се запъва. Тя наблюдава как очите му шарят към горния ляв ъгъл на стаята — отдавна се е убедила, че това е присъщо на човек, който се мъчи да заобиколи неприятна за него истина.

В този момент най-силното ѝ желание е „да се възползва в пълна степен от дадените правомощия“, както се изразяват обтекаемо в официалните документи, а по-точно — да си навре носа в лицето на Пратда и да му се развика колкото ѝ стига въздухът, за да го раздруса хубавичко. От опит знае, че често това е най-простият начин да се справиш с войник, който се опитва да стъпва на пръсти покрай неудобните факти. Тъкмо така би постъпила, ако се намираше в Баликов с цялата власт на губернатор на огромния град зад гърба си.

Но Малагеш не го прави. Напомня си строго, че не командва тук и не е дошла да разчисти бардака, да поеме всичко в свои ръце и да изпрати доклад на някоя висшестояща комисия как е потръгнало всичко във Форт Тинадеши. Дошла е не като командир, а като оперативен агент. И тези хора я смятат по-скоро за „туристка“, която ще се помотае месец-два, преди да им помаха с ръка за сбогом и да се махне завинаги от живота им.

Един кътник отдясно в устата ѝ припуква, докато тя стиска зъби. „Не мога да си представя по-неподходящ човек за тази задача.“

Пита се как би постъпила Шара.

„Тя щеше да го притиска и да му съдере кожата от тъпия задник.“

Вместо да се нахвърли срещу Пратда и да изреве гръмогласно въпросите си към него, Малагеш пита бавно:

— Дали това няма нещо общо с факта, че вашата лампа за 110 киломунди гръмна от батерия с 90 киломунди — тоест 20 киломунди по-малко, отколкото би трябвало да издържи, струва ми се?

Пратда я гледа с изражението на човек, който осъзнава трудно, че човекът пред него е много по-умен, отколкото е очаквал. Капитан Надар се напряга едва забележимо от изненада, че разговорът е кривнал в тази посока.

— Пратда, тинадескитът проводник на електричество ли е — пита Малагеш, — или генератор?

Той умува дълго.

— Ние… още не сме отговорили на този въпрос.

— Аха.

— Но в пречистен вид той… усилва заряда. Значително.

Малагеш мълчи. Пратда пристъпва неловко от крак на крак.

— Това възможно ли е на теория? — пита тя.

— Ами… не.

— Тази тема — казва Надар — е малко… деликатна, госпожо генерал.

— То се знае, че е деликатна — казва Малагеш. — Харесвам невъзможното не повече от всеки друг.

— Да, наистина противоречи на сегашните ни представи за физиката — признава Пратда. — Електричеството не може да се появи ей така от нищото. Трябва да бъде породено от някакво явление. Но нашите знания във физиката се обогатяват непрекъснато. Всеки ден научаваме нещо ново — добавя той и ги повежда обратно през лабораториите. — Такава е и целта на „Волтова дъга“. Науката е като ледник — мудна, но непобедима в своя устрем. Накрая винаги стига там, накъдето се е насочила.

— Пратда, благодаря за красноречието — сопнато казва Надар. — И за обиколката — много познавателна както винаги.

Пратда се покланя ниско, благодари и на двете за вниманието и отива да си върши работата.

— Той е доста поносим човек — казва Надар, щом излизат. — Но не е лесно да привлечем най-талантливите учени тук.

— Мога да си представя. Значи докато не бъде установено точно как прави това, което виждаме, тинадескитът няма да бъде вложен в никакви производства.

— Права сте, госпожо генерал. А всевъзможни промишлени тузове драпат с нокти и зъби да вкарат свои хора тук, за да проведат собствени изследвания. Аз обаче няма да бъда бавачка на сбирщина от проклети завеяни цивилни! — Надар влага учудващо със силата си презрение в последната дума. — Имаме си предостатъчно проблеми. Само това остава — разни учени да бъдат изкормени или гръмнати до задната ни врата. Да не говорим и колко би застрашило това сигурността, оставим ли индустриалците да се намесват в чисто военните дела.

— Има ли проблеми със сигурността на „Волтова дъга“?

— Поне няма сериозни.

— Сериозни ли?…

— Е, всъщност преди няколко месеца имаше едно странно произшествие, което вече изглежда достатъчно безобидно. Няколко души от групата по добива забелязаха следи от огън в страничен тунел. Не приличаше на опит за саботаж, защото няма почти нищо за палене под земята, но… Нещо като останки от лагерен огън. Съвсем малък.

— Това е доста необичайно.

Малагеш решава да порови в случая.

— Да, аз също отидох да огледам. Изглеждаше, че незнайният извършител просто е горил… ами, растения. Листа. И малко парцали. Все едно се е пъхнал долу да се скрие от дъжда и да се сгрее.

— Колко време мина оттогава?

— О, няколко месеца. Четири или пет. Проверихме оградите, контролно-пропускателните пунктове, тунелите, но не намерихме никакви нарушения или повреди. Странна случка, която обаче не се повтори. Нищо особено в сравнение с другите проблеми, които са ни затрупали.

— Капитан Надар, ако зависи от вас, как бихте постъпили с този проект?

Надар примигва. Тъмните ѝ очи се вторачват в пода.

— Генерал Малагеш, мога ли да изразя мнението си откровено?

— Да.

— Аз бих прекратила това. Сега не е времето да си играем на наука.

— И какво бихте направили вместо това?

Надар отговаря незабавно:

— Ще въоръжа и ще обуча племената покрай реката, ще съгласувам кампанията с тях, за да изтласкаме напълно планинците от Тарсил.

— Значи край на преговорите?

Надар се подсмива презрително.

— Те са само представление. Планинските племена се възползват от тях, за да протакат, докато подготвят следващия си ход в играта. Разбира се, отричат да са замесени в каквито и да е стълкновения. „Не го направихме ние, а хора, които случайно са наши яростни привърженици, но как да ги обуздаем?“ Много удобно обяснение.

— Разбирам. — Малагеш се прокашля. — Още нещо, капитан Надар…

— Слушам ви.

— Вие вече споменахте, че сте провеждали изпитания, за да потвърдите, че в това вещество няма нищо Божествено… но когато решиха да ме изпратят тук, аз видях документи за идването и на представителка на Министерството на външните работи, която е трябвало да проведе допълнителни изследвания.

Лицето на Надар помръква.

— Но — продължава Малагеш — прочетох и съобщение, че тя е изчезнала безследно. Така ли е?

Надар умува дълго, устните ѝ се кривят.

— Това май също е най-лесно да бъде обяснено нагледно — казва накрая.

Надар завежда Малагеш в тесен коридор със спални помещения и обяснява:

— Това крило е за старши офицери, както и за някои техници и гости. — Спира пред една врата и оглежда многото ключове на халка, които е взела от един работник по поддръжката. — По моя заповед тук още не е почистено. Предчувствах, че някой ще дойде да я търси. — Надар отключва вратата. — Струва ми се обаче, че вие ще предпочетете да огледате набързо и да продължите с формалностите, докато заслужите пенсията си… с което не искам да ви засегна, разбира се.

Тя отваря вратата и Малагеш стиска устни, когато вижда стаята.

— В името на морето…

Сумитра Чоудри явно се е постарала да преобрази стаята, преди да изчезне: изнесени са всички мебели, вътре има само дюшек, а по стените — широка четири стъпки черна ивица със странно неравни очертания. Малагеш обръща внимание на факта, че на височина ивицата е от кръста ѝ до над раменете… а видяна отблизо не е плътна, защото е написана. Безброй драскулки една върху друга, докато не се е образувал плътен хаос от хиляди думи по стените. Над и под ивицата, дори по тавана и по пода, има рисунки и скици — всъщност над три четвърти от повърхностите в стаята са покрити с черно мастило.

— Тя ли е направила всичко това? — пита Малагеш.

Надар кима. Част от написаното май се е нуждаело от цензура, защото върху думите са плискани цели шишенца мастило, което се е стичало по стените в изтъняващи линии, и Малагеш неволно си спомня за ледени висулки под стряха. По средата на намацания с черно под е голият сив дюшек.

— Значи е полудяла — отбелязва Малагеш.

— И аз стигнах до този извод — съгласява се Надар.

Малагеш пристъпва навътре. Мастилото се е събирало толкова плътно тук-там, че след изсъхването се е напукало като измъчена от суша земя. Изглежда, това е ставало още докато Чоудри е била тук, защото Малагеш открива множество мънички лица и фигурки, издълбани във втвърденото мастило.

Стъпва на стария дюшек, който по мастилени петна почти не се различава от другите повърхности, и продължава огледа. „Тя сякаш е рисувала кошмарите си и накрая е пропълзяла в тях.“

Много рисунки и скици си приличат. Неведнъж са изобразени държащи се за ръце хора и повечето като че стоят върху вода. На някои една фигура, която може би е женска, се осакатява — отрязва ръката си или само китката, а втора жена гледа ужасена. Нарисуваните оръжия са неизброими: мечове, кинжали, копия, стрели. Други рисунки са по-неясни — в ъгъла има нещо, което напомня за четири пилешки крилца на пръчици за шишчета, но изобразени по противно странен начин.

Една от драсканиците приковава погледа на Малагеш: пейзаж, който е нарисуван много по-умело от останалото. На някакъв бряг са коленичили много хора с наведени глави. Зад тях се издига кула и макар да е очертана с черно мастило, Малагеш някак се досеща, че кулата е чисто бяла и отразява светлината на студена зимна луна.

— Какво се е случило? — пита тихо тя.

— Тя пристигна преди половин година да изследва тинадескита. Но постигна същия резултат като нас — не откри нищо. В него няма нищо от Божественото. След това нейните проучвания станаха… по-разнообразни, така да се каже. Започна да излиза от крепостта, отиваше в града или обикаляше околностите му. И вече не се мяркаше в лабораториите. Казаха ми, че прекарвала известно време и на пристанището. Държеше се особено и ние се тревожехме, че вече застрашава сигурността, но ако и на човек от министерство не можеш да се довериш… — Надар въздиша. — Изобщо не се опитахме да надникнем в стаята. В края на краищата тя бе изпратена от министър. Затова не подозирахме колко е зле. И един ден тя просто не се върна. Започнахме издирване, дойдохме да претърсим тук и намерихме това. Нямам представа какво се е случило с нея. Но тя изчезна тъкмо в разгара на поредните сблъсъци.

Малагеш стои на дюшека и се върти бавно на място, за да разглежда.

— И не е оставила нищо написано? Не знаете за нищо във вашите лаборатории или в крепостта, на което е обръщала особено внимание?

— Тя престана да влиза в лабораториите няколко седмици след пристигането си — обяснява Надар. — И скоро стана като призрак. Виждахме я рядко, почти не общуваше с нас. В някои случаи обаче патрули докладваха, че са я забелязвали да обикаля по скалите със запален фенер. Но може и да не е била тя.

— Какви тестове е извършвала?

Надар започва да ги изрежда — Малагеш никога не е чувала за такива изпитания, в които се използват цветове на лилия, пръст от гробища и сребърни монети.

— Освен това — продължава Надар — тя не се задоволи с проверките на тинадескита, а започна да прави тестове на крепостта. Камъните в стените, пръстта, дърветата… На практика провери цялата местност за следи от Божественото… и не откри нищо. Все едно се налагаше да търпим луда сред нас.

— Кой последен я е видял жива?

— Трудно е да установим това, защото не е съвсем сигурно точно кога изчезна. Получихме съобщения, че са виждали сейпурка нататък по брега, но никой не успя да потвърди дали е била Чоудри. Това са последните слухове за нея, които знам.

Малагеш си казва, че това е важно.

— А има ли някаква причина за това?

— Причина ли?

— Нещо, което… де да знам… нападение, рана, травма, която да е нарушила връзката ѝ с действителността?

— По едно време бе ранена… Травма на главата, за която обаче тя измисли няколко различни истории.

— Това ли е причината за поведението ѝ?

— Съмнявам се. Промяната беше съвсем постепенна.

— В такъв случай каква е причината?

— Генерал Малагеш… — Надар въздиша и се усмихва вяло. — Ако разгадаете това, ще бъдете първата. Но това място е тежък товар за съзнанието. Тук е имало какви ли не ужаси. И все още се случват страшни неща. Ако не сте против да говоря прямо… — Надар оглежда стаята. — От тази гадост тръпки ме побиват.

Малагеш я разбира напълно. Старае се да запамети всичко видяно, всяка рисунка, всеки странен знак. Опитва се да прерисува някои от тях на листовете в папката си, но нейните драскулки ѝ изглеждат груби и недодялани. „Жалко, че Шара не е тук. Тя знае всичко за Божественото. И жалко, че не мога да поговоря с воортяштан за това…“

Изведнъж се сеща, че може да поговори поне с жена от дрейлингите, която е израснала във Воортяштан.

Мръщи се. Струва ѝ се, че да се забърква със Зигне Харквалдсон е като да си играе с огъня.

И тогава забелязва купчинка хартии в един ъгъл. Отива да ги вземе и се сепва.

— Що за адска дивотия?… — мърмори Малагеш.

Знае, че Чоудри е завършила с отличие академията „Фадхури“ и е специализирала история. Защо я е прихванало пак да чете за нещо, което всяко дете в Сейпур знае наизуст?

Малагеш се взира в рисувания портрет на Валайча Тинадеши, може би най-знаменитата жена в цялата история на Сейпур, на която е наречен и Форт Тинадеши.

Когато Малагеш беше ученичка — толкова отдавна, че не ѝ се мислеше за това, хлапетата боготворяха или каджа, или Тинадеши. За повечето беше привлекателен образът на каджа: все пак този човек бе станал спасител на Сейпур, той беше изключителният военачалник, който ги бе освободил от игото.

На рано или късно децата проумяваха, че каджът не се е върнал — умрял е на Континента по-малко от година след окончателната си победа. Тъй и не доживял основаването на Сейпур. Че дори не е знаел каква може да бъде тяхната страна. Че не е изграждал, а само е разрушавал.

Но Валайча Тинадеши поела тази роля. Континентът разчитал на Сейпур за огромни количества ресурси, добити без Божествена намеса в продължение на векове, затова жителите на Сейпур по неволя развили забележителни способности в инженерството и планирането. А Валайча Тинадеши се оказала най-способната: когато Сейпур най-после се превърнал в държава през 1648 година, тя оглавила усилията за прокарване на пътища и развитие на напояването и земеделието, положила основите на градостроителство, което да се справи с проблемите на милионите бивши роби, получили внезапно свободата си. Стоварилата се на главите им свобода не била лек товар, но можела да стане и непосилна, ако не била Валайча Тинадеши да намества всичко както трябва.

А тя не се ограничила с това, защото била същински гений на новаторството. Тинадеши и нейните инженери създали железопътните превози и телеграфните системи. Един от нейните възпитаници прокарал водопровод в Галадеш. През 1650 г. Сейпур взел решението да продължи окупацията на Континента и да се заеме с „реконструкцията“ му. И тъкмо Валайча Тинадеши отпътувала с кораб натам, за да има влакове и на Континента…

Но сега Малагеш разбира, че основната цел е била да се превозват войските бързо между различните градове, защото никой не вярвал, че жителите на Континента ще останат покорни.

Този период в живота на Тинадеши изпъква най-много, запазил се е образът на неустрашима изобретателка, отишла в чужди враждебни земи, за да носи просветление и там. Малагеш вече знае, че това не е цялата истина: Тинадеши пътешествала със семейството си и загубила две деца заради епидемии, което не могла да си прости до последния си дъх. Но може би най-загадъчен и приковаващ вниманието остава именно краят на нейния живот. И изглежда, че Чоудри се е занимавала с това.

Малагеш също чете.

До 1661 година Тинадеши вече прокарала железопътни връзки и създала някаква инфраструктура във всички основни градове на Континента освен един — Воортяштан. Накрая отишла и там, „за да укроти най-чудовищната област в Континента с благородната стомана на сейпурските железници“ според израза на един журналист, но по време на тази експедиция Валайча Тинадеши изчезнала внезапно и необяснимо. Нейните подчинени я издирвали, разпитвали местните хора, но никъде не намерили и следа от нея. Просто я нямало. Търсили я месеци наред, но накрая се върнали в Галадеш и страната оплакала загубата на една национална героиня.

Малагеш пак се взира в портрета на Тинадеши: горда, величава, безстрашна, аристократично слаба и почерняла от слънцето.

„И тя, и Чоудри — напомня си Малагеш — са изчезнали безследно на това място, макар между двете случки да са минали повече от шест десетилетия.“

— Има ли други любопитни четива, останали от нея? — пита тя.

— Само това намерихме — отговаря Надар. — Смятаме, че е изгорила останалото, но не сме сигурни кога. Или защо.

В снопчето листове има и рисунка, която Малагеш не успява да схване веднага — прилича на черна ръка, хванала острието на меч, но всъщност е превърната в дръжка на оръжието. Тя проумява, че това е отсечена китка, чиито впити пръсти са предпазител на меча.

Отдолу има две по-малки рисунки — острието и гадната ръка-дръжка поотделно. Под тях е залепена бележка, откъсната от друг текст:

Не се налага Малагеш да гадае дълго чии са инициалите ЕП. „Ефрем Пангуи, витаеш в живота ми и до ден-днешен…“ Тя вдига глава — отвън тряска врата и някой трополи тичешком по коридора. Старши сержант Панди спира задъхан в рамката на отворената врата.

— Капитан Надар… Съжалявам, че ви прекъсвам, но ви търсих навсякъде.

— Да? Какво има, Панди?

— Ами… Пак се случи, госпожо капитан.

— Какво се случи?

Панди се мръщи, докато умува как да се изрази.

— Още едно семейство на север оттук.

Надар се смръзва плашещо. Обръща се бавно към Малагеш и казва:

— Моля да ни извините.

— Разбира се.

Надар и Панди излизат в коридора, продължават тихо разговора. Малагеш взима бележките на Чоудри и ги напъхва в папката си, но не забравя да се ослушва към отворената врата. Не успява да различи ясно думи, само дочува често повтарящите се „жертва“ и „жертви“, но когато поглежда натам, лицето на Надар е пребледняло, устните ѝ белеят в тънка линия на погнуса.

Малагеш наднича през вратата. Панди гледа неспокойно капитан Надар, чака отговор, но е прекалено уплашен, за да настоява. Малагеш ги доближава.

— Какво става?

Надар тръска глава вбесена.

— Шибаните штани!…

— А?

— Извинете, генерал Малагеш… Току-що ни съобщиха за нападение. Срещу семейство в усамотена ферма на север. Четирима. Градчето се казва Пошок. — Надар се запъва. — Според доклада гледката е доста страшна.

— Аха. И… какво ще правите?

Надар въздъхва.

— Предстои среща с вождове на кланове, на която непременно ще има тежки пазарлъци.

— И Бисвал спомена за тази среща.

— Разбира се. И тъкмо това не ни трябваше, особено ако се окаже, че хора от един род са убили хора от друг род.

— Все пак какво ще правите?

— Ще отида там да огледам. Ще се опитаме да открием извършителите и да ги вкараме зад решетките или в земята. Колкото по-скоро бъде забравен този случай, толкова по-добре.

— Искате ли да дойда с вас? — пита Малагеш.

Надар се вторачва изненадано в нея.

— Наистина ли искате да участвате в това?

— Всъщност аз съм тук, за да правя каквото се наложи — отговаря Малагеш. — И като бивш губернатор на област може би имам опит с подобни случаи. Откровено казано, не мисля, че Бисвал би искал да му се мотая в краката. Освен това всички тук сте много заети. Аз не съм.

— Генерал Малагеш… доколкото разбирам, гледката е твърде неприятна.

— Имам предостатъчно опит и с такива гледки — казва Малагеш. — Едва ли ще е нещо, което още не съм виждала.

Надар обмисля думите ѝ много старателно и казва:

— Аз… не съм убедена в това.