Град на остриета

За да има смисъл

На третата миля от катеренето по хълма Питри Сатурашни решава, че не би описал слънцето на Джаврат като „приятно сгряващо“, както го хвалят туристическите реклами. И не би избрал за морския бриз тук израза „хладна милувка по шията“. И изобщо не би нарекъл местните гори „ухаещи и екзотични“. Докато бърше напразно челото си за кой ли път, Питри стига до извода, че по-скоро би описал слънчевия пек като „адски“, бриза като „напълно липсващ“, а горите като „пълни с твари, които имат твърде много зъби и огромно желание да ги впият в човешка плът“.

Едва не извиква от облекчение, когато вижда малката кръчма на хълма. Намества ремъка на чантата и се довлича до паянтовата постройка. Не е изненадан, че заварва вътре само съдържателя и двама негови приятели, защото животът на курортния остров Джаврат е мудно спокоен.

Питри се примолва за чаша вода и преливащият от презрение кръчмар изпълнява бавно желанието му. Питри му дава няколко дрекела и това незнайно защо само засилва презрението на съдържателя.

— Питах се дали бихте могли да ми помогнете — казва Питри.

— Вече ви помогнах. — Мъжът сочи чашата.

— А, да, така си е, за което съм ви благодарен. Но аз се опитвам да намеря една приятелка.

Кръчмарят и другите двама го гледат с неразгадаеми изражения.

— Търся леля си — продължава Питри. — Тя се премести тук след злополука в Галадеш и аз ѝ нося обезщетението, чието изплащане се проточи.

Единият приятел на кръчмаря — младеж със страховити сраснали се вежди — хвърля поглед на чантата му.

— Донесъл си пари?

— Ами… не — мънка Питри и се мъчи трескаво да продължи измислицата. „Шара ме научи на толкова неща, но защо така и не се сети да ме научи как да лъжа?“ — Само удостоверение за банковата сметка и указания как да бъде получена сумата.

— Аха, начин за получаване на пари — подхвърля другият приятел, чиято уста се губи в изобилието от зле поддържана брада.

— Както и да е, леля ми е горе-долу толкова висока — Питри показва с ръка, — около петдесетгодишна и доста… как да го кажа по-точно… пълничка.

— Дебела ли? — подсказва кръчмарят.

— Не, не! Не, изобщо не е дебела. Тя е… — Питри свива ръка, за да покаже издут бицепс, от който самият той е напълно лишен — яка. И едната ѝ ръка е… саката.

— А-а… — казват и тримата.

Споглеждат се, сякаш добавят безмълвно: „Уф, тази ли…“

— Май я познавате — казва им Питри.

Настроението на тримата се вкисва толкова, че въздухът в кръчмата почти помътнява.

— Доколкото знам, може да е купила имот тук — добавя той.

— Купи плажната вила от другата страна на хълма — отвръща съдържателят.

— О, колко хубаво — казва Питри.

— И вече не ни разрешава да ловуваме в нейния имот — вмята брадатият.

— О, колко лошо — казва Питри.

— Не ни позволява да търсим яйца на чайки по скалите там. Не ни позволява да стреляме по дивите прасета. Държи се все едно онова място е нейно.

— Но все пак е вярно в някакъв смисъл — напомня Питри. — Щом го е купила и така нататък…

— Няма значение — отсича брадатият. — Преди да стане нейно, беше на чичо ми Рамеш.

— Е, аз… аз ще си поговоря за това с нея. И мисля да го направя веднага. Още сега. Нали казахте, че е от другата страна на хълма, значи натам?…

Сочи на запад. Мъжете не кимат, но недоловима промяна в начумерените им лица му подсказва, че е прав.

— Благодаря ви — казва Питри. — Много ви благодаря.

Повлича крак заднешком, усмихва се неуверено. Онези още го зяпат втренчено. Питри забелязва, че онзи със срасналите вежди е вперил поглед в чантата.

— Б-благодаря — мънка Питри и се изсулва през вратата.

Съжалява, че не е уточнил значението на „от другата страна на хълма“. Броди по криволичещите пътеки и чувството, че хълмът вади отникъде още „други страни“, става все по-натрапчиво, а по никоя от тях няма и следа от човешко присъствие.

Накрая чува приглушения грохот на океана и зърва малка занемарена бяла къщурка, сгушила се до скалите край брега.

— Най-после… — въздъхва той и почва да подтичва натам.

Гората го побутва надолу, все надолу, и накрая той върви по тясна пътечка, където дърветата са надвиснали сумрачно над лявото му рамо, а отдясно има неравен плашещ ръб над бездна. Прави още няколко крачки преди да чуе нещо през шума на прибоя — шумолене в гората.

Мъжът със срасналите вежди от кръчмата се измъква от гъсталака и застава на пътеката на двайсетина крачки пред него. Държи вила, насочил я е право към Питри.

— О, ъ-ъ… Здравейте отново — казва Питри.

Още шумолене зад него. Обръща се и вижда брадатия да излиза на пътеката двайсетина крачки по-назад, стиснал в ръцете си секира.

— О… така значи — казва Питри. Поглежда през ръба вдясно — пропастта завършва с много бурно море. — Е… Пак се събрахме. Хъм…

— Парите — натъртва мъжът с веждите.

— Какво?

— Парите! — ръмжи онзи. — Давай парите!

— Ясно — казва Питри, бърка за портфейла си и вади около седемдесет дрекела. — Ясно. Знам как стават тези неща. Е-ето.

Протяга ръка със снопчето банкноти.

— Не! — сопва се човекът със срасналите вежди.

— Не ли?

— Не! Дай ни истинските пари!

— Чантата — добавя брадатият. — Чантата!

— Дай ни чантата!

— Дай ни чантата с парите! — крещи брадатият.

Питри върти глава ту към единия, ту към другия и се чувства като в ехтяща зала.

— Н-но в нея няма пари. — Усмихва се налудничаво. — Вижте! Вижте!

Отваря непохватно чантата и им показва, че е пълна с папки.

— Ти знаеш как да вземеш парите — напомня мъжът с веждите.

— Така ли?

— Имаш банкова сметка. Имаш номера на сметката. И сметката е пълна с пари.

— Пълна е! — провиква се брадатият.

Питри вече съжалява горчиво за плитката лъжа, която е съчинил в кръчмата.

— Ами… вие… аз не… аз…

— Знаеш как да…

Но мъжът със срасналите вежди прекъсва изречението по средата и издава много пронизителен, звънтящ в ушите звук — толкова чудат, че Питри се чуди дали не е някакъв птичи зов.

— Какво знам? — изтърсва той.

Онзи се свлича, като още пищи, и Питри вижда, че малко над коляното му проблясва в червено нещо, което несъмнено е липсвало там преди секунди — връх на къса стрела. Мъжът се търкаля и Питри вижда другата част на стрелата, която стърчи от задната страна на крака.

Жена стои на пътеката на десетина разкрача зад виещия мъж. Питри се взира в тъмно присвито око, което се е вторачило в него над прицела на огромен стреломет, насочен точно към гърдите му. Косата ѝ е тъмносива, посребрена на слепоочията, а кафявите осеяни с белези рамене лъщят на слънцето. Лявата ръка, с която крепи оръжието, от средата на лакътя надолу е протеза от тъмен дъб.

— Питри, залегни, мамка ти!

— Добре, добре — казва той сговорчиво и се навежда да легне на пътеката.

— Боли! — врещи мъжът със срасналите вежди. — Ох, кълна се в морето, боли!

— Всъщност болката е добър признак — казва му жената. — Означава, че още имаш мозък, с който да я усещаш. Трябва да цениш малките радости, Ранджеша.

В отговор той пак се разпищява. А брадатият вече се облива в пот. Взира се в жената, после в Питри, накрая поглежда към гората отляво.

— Не — спира го жената. — Пусни брадвата, Гурудас.

Брадвата тупва тежко на земята. Жената пристъпва напред, а върхът на заредената стрела не помръдва дори един пръст наляво или надясно.

— Гурудас, положението е малко оплетено, а? — казва тя. — Казах ви и на двамата, че ако пак ви спипам в моя имот, ще изложа голяма част от карантиите ви на свежия морски въздух. А аз никак не обичам да си нарушавам обещанията. На тях се крепи цялото цивилизовано общество, нали?

— Аз… аз… — ломоти брадатият.

— Освен това чух слухове, Гурудас — продължава тя и прави още една крачка напред. — Че ти и твоят приятел сте подмамвали туристи насам, за да ги ограбите до шушка. Като знам колко разтегливи са представите ви за собственост, не съм изненадана от желанието ви да правите този номер и на земя, която вече е моя. Аз обаче не съм склонна да търпя такива дивотии. И така… Гурудас, да забия ли в тебе една педя от стрелата? Това ще те накара ли да чуеш каквото искам да ти кажа?

Брадатият само се блещи.

— Зададох ти въпрос! — сопва се жената. — Къде да те надупча, момче, за да ти развържа езика?

— Н-не! — отвръща брадатият. — Не, аз не… Не искам да ме простреляш.

— Да, но по доста странен начин искаш да печелиш, макар да знаеш, че още в мига, когато пристъпиш в моя имот, е най-вероятно да загубиш много. Всъщност всичко.

Настъпва мълчание. Онзи с веждите пак скимти.

— Питри… — казва жената.

— Да? — отвръща той и понеже е на земята, кратката дума вдига доста прахоляк.

— Как мислиш, можеш ли да станеш и да прекрачиш тоя идиот, който окървавява моята пътека?

Питри се надига, изтупва дрехите си и много предпазливо прекрачва ранения, като спира за миг и му прошепва:

— Извинете.

— Гурудас… — Жената поглежда към брадатия.

— Д-да?

— Ще ти стигне ли умът да дойдеш насам, да вдигнеш приятеля си и да завлечеш тъпия му задник в нужника, който брат ти нарича „кръчма“?

Брадатият обмисля отговора си, после казва:

— Да.

— Добре. Направи го. Веднага. И ако видя отново някой от вас, няма да внимавам толкова къде ще ви набуча със стрели.

Докато вдига приятеля си, брадатият се старае ръцете му да се виждат. Двамата тръгват с куцукане, но щом се отдалечават на петдесетина крачки, мъжът със срасналите вежди извива глава и изревава:

— Да ти го начукам, Малагеш! И на тебе, и на пари…

Изпищява, когато стрела отскача от камъните на сантиметри от краката му, и подскача, което сигурно е твърде болезнено, защото първата стрела още стърчи от крака му. Жената презарежда и държи на прицел брадатия и неговия кряскащ приятел, докато не се скрият от погледите им.

Питри отваря уста.

— Гене…

— Млъкни — скастря го жената.

Чака още малко, без да помръдне. След две минути се отпуска, проверява стреломета и въздъхва. Обръща се и оглежда Питри от главата до петите.

— Проклето да е всичко, Питри — казва генерал Тюрин Малагеш. — Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

Питри не е знаел какво очаква да завари в жилището на Тюрин Малагеш, но едва ли е могъл да се досети, че ще види същинско гробище на винени бутилки и мръсни чинии, щом прекрачи прага. Има и изобилие от застрашително изглеждащи неща: стрели, стреломети, мечове, ножове, а в един ъгъл и внушителен огнестрел с нарезна цев. Това нововъведение се продава съвсем отскоро — откакто е нараснало производството на барут. Питри знае, че военните имат много по-усъвършенствани разновидности на тези оръжия.

Но най-лоша от всичко е миризмата. Изглежда, че генерал Тюрин Малагеш се е научила да лови риба, но още се чуди как да изхвърля костите.

— Да бе, смърди — казва Малагеш. — Знам. Просто съм свикнала. Тук всичко си мирише така — и океанът, и къщата.

Питри възразява остро срещу това твърдение, но му стига умът да не го прави на глас.

— Благодаря, че ме спасихте.

— Няма за какво. То си е нещо като симбиоза — онези двамата много ги бива да са идиоти, а мен много ме бива да стрелям по идиоти. Всеки получава каквото иска.

— А как се озовахте там точно навреме?

— До мен стигна мълвата, че някой от Галадеш обикаля по брега, разпитва за мен и казва, че трябвало да ми предаде много пари. Симпатична съм на един търговец от пазара, затова ми каза. — Тя клати глава, докато слага бутилка вино на плота в кухнята. — Пари, Питри. Да беше си изписал на челото: „Моля, просто ме ограбете, защото съм тъпанар.“

— Да, сега разбирам, че не беше… благоразумно.

— Реших да дебна и те видях да се катериш по хълма към заведението на Хак. После те видях да излизаш, а Гурудас и приятелят му те последваха. Не беше трудно да предвидя какво ще се случи. Но нямам нищо против. Отдавна не съм се забавлявала така.

Слага и шише с чай до бутилката със слабо вино. Питри наблюдава развеселен как тя подрежда поднос — традиционен жест на гостоприемство в Сейпур със скрити в него послания. Изборът на чая показва делови намерения и сдържаност, а на виното — близост и свобода в отношенията. Гледа движенията ѝ и открива, че е свикнала да върши всичко почти само с дясната ръка.

Малагеш слага подноса пред него, той се покланя леко и избира отвореното шише с чай.

— Моля за извинение, генерале, но макар че щях да бъда много благодарен за виното, за съжаление съм тук по поръчение на министър-председателя.

— Да — кима тя и взема виното, — вече отгатнах. Едва ли нещо друго би довело Питри Сатурашни в моето затънтено кътче освен волята на Шара Комейд. Е, какво иска министър-председателят? Да ме завлече обратно във военния съвет? Не ми се вярва, че би могло да има по-шумно напускане от моето. Смятах, че сме приключили с това.

— Така е — потвърждава Питри. — Шумът от вашата оставка още ехти из Галадеш.

— Да му се не види, Питри. Това си беше същинска поезия.

— Благодаря. Заимствах израза от Шара.

— То се знае.

— Всъщност не дойдох да ви убеждавам, че трябва да се върнете във военния съвет. Намериха кой да заеме освободения от вас пост.

— Хъм… Гавали?

Питри кима.

— Очакваше се — казва Малагеш. — Кълна се в морето, тази жена целува толкова задници, че е същинско чудо как не се е задушила досега. Бездруго никога няма да проумея как е станала генерал, по дяволите.

— Права сте — признава Питри. — Но аз дойдох, за да споделя информация за вашата… пенсия.

Малагеш се задавя с виното и се превива от кашлица.

— Какво?! — възкликва, щом се изправя. — Моята пенсия ли?

Питри кима притеснено.

— И какво не е наред, по дяволите? — пита тя.

— Ами… Може да сте чували за термина „продължителност на службата“.

— Звучи ми познато…

— Същината на правилото е, че когато офицер от въоръжените сили на Сейпур бъде повишен в чин — започва Питри и рови в чантата си, — заплатата му също се повишава автоматично, но има минимален задължителен срок за службата му след това, преди да получава пенсията, полагаща се при такъв чин. Въведено е, защото преди малко повече от двайсет години мнозина офицери изчаквали да бъдат повишени в чин и веднага напускали службата, за да си харчат по-високата пенсия.

— Чакай… Да, знам всичко това. За генералска пенсия са нужни четири години служба с този чин, нали? Аз бях почти сигурна, че имам доста повече от четири години…

— Наистина сте служили като генерал повече от четири години — отвръща Питри, — но началото на този срок се брои от момента, когато документите бъдат обработени. Тъй като вие бяхте на служба в град Баликов, когато ви повишиха в чин, документите трябваше да бъдат обработени там, но голяма част от града бе унищожена… хъм, впрочем вие знаете много добре това. Тоест е имало значително забавяне заради… ами заради всичко, което се случи.

— Добре. Ясно. Колко време е минало, докато обработят документите ми в Баликов?

— Забавянето е било почти два месеца.

— Значи продължителността на службата ми е била…

Питри вади документ и плъзга пръст по него, докато намери точните данни.

— Три години, десет месеца и седемнайсет дни.

— Гадост.

— Да.

— Гадост!

— Да. Тъй като сте служили с този чин под минималния срок, след края на тази финансова година пенсията ви ще бъде понижена до размера, полагащ се за предишния ви чин — полковник.

— И колко ще получавам?

Питри слага документа на плота, плъзга го към нея и сочи число.

— Гадост!

— Да.

— Проклятие… Бях намислила да купя лодка. — Тя клати глава. — А сега не знам дали ще мога да си позволя това!

Тя маха с ръка, сякаш сочи наведнъж всичко в стаята. Питри оглежда тъмната мърлява вътрешност на къщата, която тук-там направо гъмжи от мухи.

— А… да. Колко жалко.

— И сега какво? Дошъл си само да кажеш, че ми издърпвате килимчето изпод краката, тръгваш си и може пак да се видим? Няма ли някаква възможност да… де да знам… да обжалвам?

— Ами това всъщност се случва често. Някои офицери са принудени да се пенсионират преждевременно заради влошено здраве, проблеми в семейството и така нататък. В тези случаи военният съвет има правото да реши, че не взема под внимание недостигащия срок, и разпорежда отпускането на пенсията. Но вие напуснахте съвета в не особено доброжелателна атмосфера и те не се възползваха от това право.

— Шибаняци! — изръмжава Малагеш.

— Да. Разполагаме обаче с друга възможност. Когато офицерът е служил всеотдайно на Сейпур, в повечето случаи го изпращат на „административна екскурзия“ според общоприетия разговорен израз.

— Уф, по дяволите! Спомних си. Значи отслужвам остатъка от времето, като обикалям Континента и „инспектирам укрепленията“. За това ли говориш?

— Именно. Само административни задължения. Никакво участие в бойни действия. Министър-председателят се погрижи тази възможност да бъде предоставена и на вас.

Малагеш потупва с дървената ръка по плота. Докато се е разсеяла, Питри поглежда към протезата — свързана е с ремъци към шарнир на лакътя, има и ремък около все още внушителния бицепс на Малагеш. Под ремъка има ръкав от памучен плат, може би за да не се претрива кожата. Виждат се ремъци и около торса ѝ. Протезата очевидно е сложен механизъм и едва ли е много удобна за използване, което само би засилило всеизвестната избухливост на генерал Малагеш.

— Зяпаш ме, Питри — казва тя невъзмутимо. — Да не си отвикнал от учтивостта спрямо жените?

Стреснатият Питри пак се вторачва в сложения на плота лист. Малагеш умува дълго.

— Питри, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Помниш ли, че преди малко прострелях човек?

— Ами… помня.

— И си наясно, че го прострелях, защото беше в моя имот и се държеше слабоумно.

— Да, според мен вече подчертахте това.

— Е, защо да не постъпя така и с тебе?

— Аз… моля да ме из…

— Питри, ти си един от личните помощници на министър-председателя — прекъсва го Малагеш. — Не си началник на канцеларията или нещо подобно, но не си и скапан чиновник. Шара Комейд няма да изпрати човек от проклетото си близко обкръжение чак в Джаврат само за да ми каже, че ще получавам по-малка пенсия. Нали за това са измислили пощата? Защо не престанеш да увърташ, за да кажеш най-после за какво си тук наистина?

Питри вдишва бавно и кима.

— Има реален шанс… ако се съгласите с тази „административна екскурзия“, тя да послужи като чудесно прикритие за друга операция.

— Аха. Схванах. — Малагеш криви устни и засмуква шумно въздух през зъби. — И кой ще осъществи тази операция?

Питри се взира втренчено в хартията върху плота, сякаш би открил в написаните числа някакви указания как да се измъкне от неловкото положение.

— Питри?

— Вие, генерале. Вие ще осъществите операцията.

— Да-а… Гадост.

— Проклето да е всичко, Питри! — ръмжи Малагеш и протезата тропва тежко, когато тя стоварва и двете си ръце на плота. — Това си е много мръсен номер — да изнудвате офицер чрез пенсията, за да отиде да го гръмнат някъде.

— Генерале, мога да ви разбера напълно, но същността на тази опе…

— По дяволите, аз се пенсионирах. Подадох оставка. Казах, че съм приключила, направила съм необходимото и ще ви бъда благодарна, ако ме оставите на мира. Не може ли просто да ме оставите на мира? Толкова много ли искам?

— Е, според министър-председателя — казва бавно Питри — може би имате нужда тъкмо от тази задача.

— Имам нужда ли? Адовете да се отворят, ако Шара знае от какво имам нужда аз. За какъв дявол ми е това?

Питри пак оглежда нейния смърдящ мръсен дом, закриващите прозорците килимчета, провисналата вратичка на кухненски шкаф, запълващите всички повърхности бутилки от вино, огризки от риба и смачкани мръсни дрехи. Накрая се взира в Малагеш и няма съмнение какво мисли.

Генерал Тюрин Малагеш изглежда окаяно. Очевидно е, че си остава много яка и жилава за жена на нейните години, но не се е къпала отдавна, има тъмни кръгове под очите, а дрехите, които носи, е крайно време да бъдат изпрани. С нищо не напомня за онази жена с толкова колосана униформа, че би могла да реже дърво с маншетите на ръкавите. Жената, чийто поглед е толкова жизнен и пронизващ, че неволно търсиш синини по тялото си, след като се е вторачила в тебе.

Питри вече е виждал човек в подобно състояние — негов приятел след тежък развод. Само че не може да си представи раздялата с какво преживява толкова зле Малагеш… освен напускането на въоръжените сили на Сейпур.

Въпреки че това обяснява донякъде гледката пред очите му, пълното и окончателно сгромолясване на Малагеш от високите постове все още го обърква: нито журналистите, нито военният съвет, нито дори парламентът имат и най-смътната представа защо тя е подала оставка. Почти цяла година се е изнизала от деня, когато е изпратила на „Континентален вестител“ телеграма, съдържаща осемнайсет думи: „Аз, генерал Тюрин Малагеш, подавам оставка от длъжността си във Военния съвет на Сейпур, считано от този момент.“ Сякаш още в същия миг документите за оставката са били внесени в канцеларията и Малагеш е изчезнала. Подобно на много други нейни постъпки и тази е неразбираема за всеки амбициозен, устремен нагоре жител на Сейпур — как някому изобщо би хрумнало да се махне от поста заместник-председател на Военния съвет? Заместник-председателят почти винаги става главнокомандващ на въоръжените сили, вторият най-могъщ човек в света след министър-председателя. Хората са умували над случките около нея през предшестващите седмици, но никой тъй и не е отгатнал какво би могло да я тласне отвъд чертата.

— Значи в това се е превърнала Шара? — казва Малагеш. — В изнудвачка? Изнудва ме да направя това?

— Изобщо не е така. Имате избор — можете да извършите „административната екскурзия“, без да участвате в операцията. Или да откажете и да приемете пенсията на полковник.

— И що за операция е това?

— Според дадените ми указания не можем да ви разкрием подробности, преди да подпишете документите, с които се задължавате да участвате.

Малагеш се подсмива тихо.

— Значи няма да проумея какво купувам, без да съм го купила. Страхотно. И защо бих поискала да го направя, да пропадне в адовете дано?

— Ами… Според мен тя се надяваше нейната лична молба да е достатъчна…

Малагеш се е вторачила в него безизразно и непреклонно.

— … но в случай, че не сте убедена, ме помоли да ви дам това — продължава Питри.

Бърка в чантата и подава плик. Малагеш го гледа.

— И какво има вътре?

— Нищо не знам. Министър-председателят запечата плика лично.

Малагеш взема плика, отваря го и прочита писмото. Питри вижда смътно през хартията линиите, оставени от писалката. Не може да прочете написаното, но думите са не повече от четири.

Малагеш зяпа листа с ококорени, сякаш празни очи и ръката ѝ се разтреперва. Смачква писмото и погледът ѝ се рее нанякъде.

— Проклето да е… — казва тихо. — Само адовете знаят как е научила.

Питри я наблюдава. Муха каца на рамото ѝ, втора се настанява на шията ѝ. Тя не забелязва.

— Нямаше да ми изпратиш това, ако не го мислеше, нали… — мърмори тя. Въздъхва и клати глава. — Проклятие…

— Да смятам ли — обажда се Питри, — че ще обмислите участието си в операцията? — Малагеш го опарва с поглед и той добавя: — Само питам.

— Е, какво можеш да ми кажеш за тази операция?

— Съвсем малко. Знам, че ще бъде проведена на Континента. Знам и че засяга тема, към която е насочено вниманието на мнозина, включително някои от най-влиятелните хора в Галадеш, а част от тях не са настроени особено доброжелателно към целите и плановете на министър-председателя.

— Затова ми осигурявате прикритие. Помня как правехме това, за да заблудим други народи, а не своя. Но май такива са вече времената.

— Положението в Галадеш се влошава все повече — признава Питри. — На вестниците им харесва да описват Шара като „затънала в проблеми“. Все още се справяме с последствията от последните избори. А нейните усилия да съгради наново Континента си остават крайно непопулярни в Сейпур.

— То пък голямата изненада — подхвърля Малагеш. — Помня празненствата, когато я избраха. Всички си въобразяваха, че ей сега ще започне нашият Златен век.

— Настроенията на гласоподавателите са твърде променливи. И за някои е твърде лесно да забравят, че Битката за Баликов се случи само преди пет години.

Малагеш притиска ръката с протезата към тялото си, като че ли я боли. На Питри му се струва, че температурата в стаята е спаднала изведнъж с десетина градуса. Неочаквано Малагеш заприличва много повече на командващия офицер през онзи ден, когато божеството заговори от небето, сградите пламтяха, а тя крещеше на войниците си да бранят укрепленията.

— Аз не съм забравила — казва тя неприветливо.

Питри се прокашля.

— Ъ-ъ… не бих очаквал да сте забравили.

Малагеш пак се зазяпва незнайно накъде за още няколко секунди, унесена в мислите си.

— Добре — казва със смущаващо равен глас. — Ще се заема с това.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо пък не?

Слага хартиеното топче на плота и му се усмихва. По кожата му плъзва студена тръпка — виждал е същата доста смахната усмивка на лицата на войници, които са преживели много битки.

— Колко по-зле може да стане? — добавя Малагеш.

— Аз… аз не се съмнявам, че министър-председателят ще се зарадва — мънка Питри.

— Е, в какво се състои операцията?

— Както вече казах, не може да научите подробности, докато не се задължите да участвате…

— Нали се съгласих, проклето да е всичко!

— Ще смятаме, че сте се заели с операцията, когато се качите на кораба.

Малагеш затваря очи.

— Ох, в името на…

Питри вади от чантата папка и я плъзга към нея.

— Това са указанията за вашето пътуване. Моля ви да обърнете внимание на датата и часа. Доколкото знам, ще ви придружа поне по част от маршрута, затова очаквам да се видим отново след три седмици.

— Ура — мърмори тя, взима папката и раменете ѝ леко се превиват. — Ако мъдростта се трупа с годините, Питри, защо продължавам да правя толкова грешки?

— Аз… не мисля, че съм подготвен да отговоря на такъв въпрос.

— Е, поне си искрен.

— Госпожо, може ли да ви помоля за една услуга? Трябва да се върна в Галадеш, за да довършим подготовката, но като имам предвид днешните случки…

Погледът му се плъзга към разнообразните оръжия.

— Искаш да имаш с какво да се защитиш по обратния път към пристанището ли?

— Заблуждавах се, че Джаврат е цивилизовано място.

— И аз — изсумтява Малагеш. — Ще ти подбера нещо, което изглежда плашещо, но не можеш да се нараниш сам с него.

— Все пак минах през първоначално обучение, когато започнах работа в посолството ни в Баликов.

— Знам — кима Малагеш. — Тъкмо това ми вдъхва опасения. Вероятно си научил достатъчно, за да бъдеш проклета заплаха за самия себе си.

Питри се покланя, а тя отива с маршова стъпка някъде в сумрака на къщата. Той осъзнава, че никога не е виждал Малагеш да върви по друг начин, сякаш краката ѝ умеят само да маршируват.

Докато тя не е в стаята, Питри сграбчва смачкания на топка лист. Разбира се, това е осъдителна злоупотреба с положението, в което е попаднал, а и погазване на доверието на Шара към него. „Изобщо не ме бива за шпионин“ — мисли си той, преди да си спомни, че всъщност не е шпионин. И от това угризенията му отслабват малко.

Вторачва се объркан в думите, написани на листа.

— Хъ…

— Какво каза? — разнася се гласът на Малагеш от съседната стая.

— Н-нищо!

Питри смачква отново хартията и я оставя на плота. Малагеш се връща, хванала много дълго мачете.

— Нямам представа за какво го е използвал предишният собственик. Може би да сече издънки на тиково дърво. Ако се окаже, че в момента може да реже дори размекнато масло, ще бъда много изненадана. — Дава му оръжието и го придружава до вратата. — Значи след три седмици, а?

— Точно така.

— Значи имам три седмици да се тъпча с колкото може повече свястна храна. Освен ако на Континента не са се научили изведнъж да готвят кнедли и ориз както трябва. Уф… — Тя опипва корема си. — Толкова дълго се утешавах, че червата ми няма повече да се борят с това зеле…

Питри се сбогува с нея и поема по обратния път нагоре. Озърта се веднъж към невзрачната и неприветлива къщурка, около която по пясъка блещукат празни бутилки и парчета стъкло. Макар че никога не е участвал в тайна операция (онази в Баликов не се брои според него), няма как да не е поне малко загрижен за началото на тази. И не успява да отгатне защо писмо, съдържащо само думите „За да има смисъл“, може да даде тласък за това начало.