Град на остриета

Сянката на забравата

— Няма да е лесно да се изкачим дотам — казва Зигне. — Войските на Бисвал се връщат и вече ми съобщиха, че пристанището гъмжи от тях. Всеки момент ще дойдат и тук.

Малагеш се мръщи и проверява снаряжението си. Още е обагрена в червено от главата до петите, но май цветът избледнява по мъничко. Не се е и опитала да разкаже всичко на Зигне — не би ѝ стигнало времето да опише как Тинадеши е поела ролята на богинята на войната, но ѝ е обяснила подробно как Градът на остриетата се пробужда.

— За съжаление домът на Рада е между Галериите и крепостта — казва тя. — Ще се виждаме добре почти навсякъде по пътя.

— Но пък къщата е в горичка. Може би ще ни прикрие поне малко.

— Да, ако успеем да стигнем до дърветата. Щом войниците на Бисвал са навлезли в пристанището, значи ще наблюдават и всички пътища оттук.

— Убедена ли си, че тя прави това?

— Трябва да е тя. Цитира ми невъзмутимо думи на Петренко, а Бдящата в онова място каза, че там се е прехвърлял негов последовател. А и Рада би могла да знае кои семейства живеят усамотено, за да опита мечовете си върху тях — едно от момчетата в Пошок е имало някакво гадно възпаление на кожата, а в Джевалиев ми казаха, че онзи въглищар все се тревожел за здравето на жена си… Сигурно е била и в двете къщи.

Зигне клати глава с погнуса.

— Направо не е за вярване.

— И тъкмо Петренко е бил светецът, измислил как да правят воортяштанските мечове. Рада е отишла на Зъбите на света, намерила е гробницата…

— А гробницата е била на Петренко.

— Сигурно. Неговият меч е послужил като образец за следващите. И ето докъде се докарахме днес.

Малагеш поглежда меча на Воортя, който и в момента не е нищо повече от дръжка, затъкната под колана на панталона ѝ, за да стига по-лесно до нея, макар че още няма представа за какво би послужила. След това оглежда оградата.

— Имаш ли някакво въже тук?

— Има, но…

— И можеш да се катериш, нали?

— Какво си намислила?

— Ами онази арка там — Малагеш сочи призрачно изваяние, наподобяващо кости на кит — е почти наравно с оградата. Значи не е задължително да минем през вратата. А къщата на Рада е нагоре по онзи склон, само трябва да се прехвърлим през оградата.

Зигне мери на око височината на арката и въздиша.

— Много те бива да забъркваш хората в опасности.

— Спомни си, моля те, че допреди малко бях цопнала в отвъдното, за да отърва този град от опасност.

— Да, права си.

Зигне донася няколко въжета от един склад на площадката и двете се затичват.

— След като ме прехвърлиш през оградата — пита Малагеш, — какво ще правиш?

— Как какво? Ще дойда с тебе, разбира се. Щом ме караш да се катеря на проклетата ограда, защо да не продължа до края?

Това е отговорът, който Малагеш иска да чуе, но не би попитала направо — според нея е долно да подмамваш други да вършат твоята мръсна работа, като им внушаваш угризения.

— Сигурна ли си? — пита тя.

— Имаш нужда от помощ, нали?

— Да. Но исках да се уверя, че си решена на това. Може да има схватка. И не мога да обещая, че няма да е опасно.

— Генерал Малагеш, тази жена явно иска да унищожи всичко, което съм създала. Признавам си, че не я разбирам. Но имам намерение първо да я спра и чак тогава да науча какви са подбудите ѝ. — Зигне вече се катери ловко по арката. — Тя дори не е истинска воортяштанка. От Баликов е, в името на морето!

— Как мислиш, ще се справиш ли тази вечер с нарезна пушка?

Зигне подскача нагоре и яха оградата. Въздиша и свежда глава.

— Мразя битките, ако още не знаеш.

— Да, мога да те разбера.

Зигне размотава въжето и го спуска.

— Но въпреки това съм готова да го направя.

— Да — повтаря Малагеш и хваща въжето, — мога да те разбера.

Докато се спускат от другата страна на оградата, Малагеш вижда навсякъде из тъмния град шарещите лъчи на фенери в ръцете на търсещи войници. Наглед са петдесетина. Светлините подскачат, значи войниците тичат. И май мнозина от тях са се насочили към площадката със статуите.

— Слизай по-бързо! — подканя я Зигне.

Стъпват на земята и се притаяват в сянката на оградата, загледани в лъчите.

— Олеле — шепне Зигне. — Много са!

— По моя команда тичаме към ей онази ограда пред нас, какво ще кажеш? — предлага Малагеш, протегнала е ръка към висока десет стъпки телена мрежа.

— Няма да се катерим и по нея, нали? Отгоре има бодлива тел.

— Аз пък имам клещи за тел. Но това ще ни забави.

— Защо си носиш клещи за тел?

— Защото всеки войник, който си заслужава дажбата, носи клещи за тел! — сопва се Малагеш. — Други въпроси да имаш?

Зигне се накланя леко напред.

— Май никой не идва насам. На „три“?

— Бива.

Малагеш отброява, като разгъва пръсти, и двете хукват напред. Заобикалят тичешком наредено арматурно желязо, после купчини пръст и някакви дъски и стигат до телената мрежа.

Клякат и се оглеждат — ярки лъчи пронизват тъмнината.

— Тези фенерчета… — казва Малагеш и вади клещите. — Нас търсят.

Зигне взима клещите и почва да реже телта на оградата.

— Ще стрелят ли по нас?

— Може би, ако побегнем. Сигурно очакват да сме въоръжени. А и ти наистина носиш пушка.

— А какво ще стане, ако успеем? Ако се доберем до Рада и ѝ попречим? Мислиш ли, че Бисвал ще ни прости?

— Ако накараме Рада да му разкаже всичко, може би.

— А тя ще се съгласи ли?

— Нищо чудно, ако я спукам от бой.

Зигне я гледа смаяна.

— Наистина ли ще го направиш?

— Адски сигурно е, че ще го направя. Ако това ме отърве от пушките на наказателен взвод, ще ѝ ритам задника като барабан. Ти продължавай да режеш.

Малагеш се оглежда. Не ѝ допада много, че металната ограда на площадката със статуите отразява светлината твърде добре, и то накъде ли не. И че все трябва да залягат заради плъзгащите се над главите им лъчи. Взира се нагоре по склона, където къщата на Рада Смолиск се е сгушила между дърветата под канарите. Дотам има поне петстотин крачки. Вижда прозорец, грейнал весело в жълто, а коминът — разбира се — бодро бълва сив пушек. „Не е като от дърва в печката, а?“ — казва си тя.

Забелязва и няколко искрици вдясно на същата височина като къщата на Рада. Свива ръце около очите си, за да не ѝ пречат другите светлини — и различава войници, може би петима, вървят по пътя към дома на губернатора.

— Гадост. Ще си имаме компания. Войници са тръгнали към къщата на Рада.

— Почти приключих. Колко време ни остава?

— Двайсет минути, може би и само десет.

— Значи трябва да…

Зигне млъква, защото Малагеш я притиска към земята и запушва устата ѝ с ръка. Зигне се облещва от изненада. Малагеш върти глава и кима назад към купчините пръст.

Отначало е тихо, после чуват стъпките, бавни и неуверени.

Малагеш дърпа ръката си от лицето на Зигне и вади барабанлията. Надига се на колене и го насочва.

Още миг-два не се случва нищо. После ярък лъч прорязва мрака и ги осветява.

Малагеш едва не натиска спусъка. Само огромният опит я възпира, както и нежеланието да издаде на всички наоколо къде са. Чака дали човекът с фенерчето ще каже нещо, дали ще извика кой е… но той мълчи. Само проточила се тишина.

Накрая до тях стига глас:

— Ъ-ъ… Главен технолог Харквалдсон, вие ли сте?

Зигне издиша шумно.

— Кнордстром, ама че си проклетник! За малко да ми спре сърцето заради тебе!

Лъчът се отмества надолу. Малагеш мига често и след секунди успява да види як пазач от ЮДК с емблемата на фирмата на предния джоб на куртката.

— Ами… Извинете, госпожо. Не очаквах да ви видя тук.

— И въпреки това съм тук!

— Да, виждам. Може ли да попитам… какво става? Сейпурски войници били нахълтали на пристанището…

— Така е — навъсено потвърждава Зигне. — Изглежда, генерал Бисвал се е самозабравил от дадената му власт. Опитва се да ме арестува. Опасявам се, че ще има сериозен дипломатически инцидент. Не съобщавай, че си ни видял, и ти препоръчвам да отпращаш сейпурските войници встрани от тази част на площадката. Разбра ли ме?

— Да, госпожо.

— Още нещо. Намери баща ми и му предай да се срещне с нас в къщата на Рада Смолиск — онази горе.

Кнордстром гледа накъдето сочи тя.

— Тоест… къщата на губернаторката?

— Да. Ще се съберем там на спешна среща, за да обсъдим положението. Предай му това. Разбра ли?

— Да, госпожо.

— Чудесно. Направи го възможно по-бързо.

Въпреки внушителното си туловище Кнордстром се промъква чевръсто между купчините пръст.

— Умно го измисли — казва Малагеш. — Адски се надявам да прати Зигруд там.

— И аз.

Зигне срязва телената мрежа докрай и Малагеш изритва встрани едната половина. Пропълзяват под стърчащи парчета тел, които ги драскат по раменете и гърбовете, изправят се и хукват.

Скоро склонът вече не е полегат, над тях е стръмнината, върху която се е настанила къщата на Рада.

— А защо войниците идват тук? — пита Зигне, когато започват да се катерят.

— Стандартна процедура — отговаря задъханата Малагеш. — При заплаха за сигурността първата ти работа е да се погрижиш за безопасността на губернатора и всички останали служители на министерствата. Но никога не съм и помисляла, че аз ще бъда заплаха за губернатор.

Зигне гледа канарата над тях.

— Почти отвесна е. Имаш ли нужда от помощ?

— Ще се справя — казва Малагеш и добавя по-тихо: — Може би.

Катерят се. И още. И още. Малагеш не го показва, но ѝ е невероятно трудно да го прави със сакатата лява ръка. Всеки момент очаква да се изтърве и да падне към улиците долу. Толкова е съсредоточена в усилията да не се пусне, че се стъписва, когато нещо меко я тупва по рамото. Чак след две-три секунди разбира, че е въже.

Вдига глава — въжето виси от тъмния силует на Зигне над нея.

— Вържи го за колана си — казва Зигне. — Вързах го около кръста си. Ще те крепя.

— За да завлека и тебе да се пребиеш, така ли?

— По-едра съм от тебе. Ще се задържа.

Връзването на въжето за колана с една ръка, както се е долепила до скалата, е голямо изпитание за Малагеш, но след няколко минути непохватно бърникане около колана успява. Дава знак на Зигне с вдигнат палец и двете продължават изкачването. Малагеш няма как да не признае, че по-едрата от нея Зигне е много по-ловка в катеренето, отколкото е очаквала.

Накрая стигат до ръба. Зигне се прекатерва, обръща се, ляга по корем и протяга ръце на Малагеш.

— Подай ми ръка.

Лъч на фенерче пронизва въздуха точно над Зигне. „Близо са. Прекалено близо. Проклети да сме, много се забавихме!“

Малагеш припряно опитва да развърже въжето.

— Зигне! Махни се! Не се надигай, ще те видят!

— Хвани се за ръката ми!

— Зигне, трябва да…

— Направи го де!

Малагеш протяга ръка нагоре. Цялото ѝ тяло прелива от ужас, когато увисва над пропастта в изгарящ ума ѝ миг.

Докосва пръстите на Зигне. Убедена е, че няма да се хванат и ей сега ще се търкулне по стръмнината. Пръстите на Зигне сграбчват ръката ѝ. Зигне се протяга надолу и подпира с лакът лявата ръка на Малагеш над протезата.

Ярък лъч ги осветява.

— Спрете! — крещи някой. — Не мърдайте!

Те не продумват. Зигне издърпва Малагеш нагоре. И на двете им се струва, че всяко движение е мъчително бавно.

— Казах да не мърдате! — провиква се същият глас заплашително.

Малагеш вижда, че пушката стърчи над гърба на Зигне и се забелязва лесно. „Това е лошо.“

Отблъсква се с крака от скалата и се търкулва встрани от светлината. Зигне се опитва да направи същото, но закъснява малко.

Изстрел. Малагеш чува охкането на Зигне. Надига се и вади барабанлията.

Дори в този миг, когато стрелят по нея, а съратничката ѝ вече е улучена, тя осъзнава ясно до болка, че отсреща са нейните войници, нейни братя и сестри… за които е отговорна като офицер. Затова стреля три пъти по дърветата над тях, но не прекалено нависоко — само колкото да ги принуди веднага да потърсят укритие.

Постига целта си: лъчите се пръскат между дърветата, бойците се крият от куршумите. Малагеш обгръща Зигне с ръка и я вдига, без засега да гледа къде е ранена.

Куцукат заедно в горичката, Малагеш се препъва и се старае да не падне. Ехтят още изстрели, но куршумите не летят наблизо.

— Къде те улучи? — пита Малагеш, докато подтичват тромаво.

— В прасеца. Не е… много зле…

Но Зигне цеди думите през стиснати зъби — явно болката е твърде силна.

Малагеш се обръща, прикрива се зад едно дърво и следи за движение. Вижда трима, които газят през папратите и шубраците към тях. Прицелва се внимателно в ствола на едно дърво над тях и стреля. Кората се пръска над главите им и те пак залягат.

— Тези май не са елитни бойци — отбелязва тя и повлича Зигне към къщата на Рада. — Иначе щеше да си мъртва.

— Остави ме — шепне Зигне.

— Какво?

— Пусни ме и ме остави тук. Само те бавя!

— Няма да те зарежа!

— Няма да стигнеш до къщата на Рада с мен! Ще те настигнат и или ще ни застрелят, или ще ни арестуват! Ще умрем и в двата случая. Ако ни хванат и пазителите нахлуят, пак сме мъртви, Тюрин. Знаеш, че е така!

Малагеш спира. Оглежда се и вижда гъст трънлив храст под един бор.

— Можеш ли да се погрижиш сама за раната си, ако ти оставя превръзки?

— Да, мога да се оправя с ранен крак — казва Зигне, макар че примижава от болка. — С пушката ще те прикривам и ще ти дам малко време.

— Не искам да убиеш сейпурски войник заради моя скапан задник. Не стреляй, ако не е неизбежно.

Малагеш оставя Зигне на земята и поглежда сгърченото ѝ от болка лице. Оглежда раната и вижда, че куршумът е излязъл през мускула, но може и да е одраскал костта. Вади аптечката.

— Щях да те превържа, ако можех.

— Знам. — Зигне взима аптечката. — Тръгвай! Върви я спри!

Малагеш се втурва между дърветата.

Притичва по склона към другата страна на къщата, където е входът към жилището на Рада. Хвърля се в шубраците и наднича между листата, дебне и чака. Чува как войниците си подвикват, за да знаят взаимно позициите си, докато претърсват гората. Май нито един от тях не е близо до нея; не мисли, че я виждат.

Пълзи към къщата. Тъмно е, но не чак толкова, че да се чувства в безопасност. Накрая стига до основите на къщата, където широк прозорец осветява дърветата в златисто. Вижда и вратата, но ще я забележат, ако опита да се прокрадне към нея.

Надига се, презарежда барабанлията, оглежда дърветата, не забелязва нищо опасно и изтичва.

Вече е при вратата, без да се разнесе изстрел или вик. Чува обаче нещо някъде надолу в къщата: тихи удари на метал по метал.

„Знам какво е това“ — мисли си Малагеш нерадостно.

Хваща дръжката. Заключено е. Опипва покрай рамката. Пантите на вратата са отвътре. Тя застава срещу вратата и я рита с все сила до дръжката.

Изкъртва бравата. Войник от другата страна на къщата крещи:

— Какво стана?

Но Малагеш вече нахълтва в къщата с барабанлията в ръка.

Лампите светят, но няма никакво движение. Тя затваря вратата и избутва един шкаф, за да я затисне, макар да знае, че това няма да спре преследвачите. После започва да претърсва безшумно къщата стая след стая.

По нищо не личи, че Рада Смолиск си е у дома: кухнята, дневната, клиниката са безлюдни. Малагеш отива при камината и пипа пепелта. Студена е, камъните — също. Но нали е видяла преди малко дим от комина, чула е и онези звуци долу…

Оглежда внимателно и комина, и камината. Знае, че има малко време, но Рада трябва да се е скрила наблизо. Не открива пролуки или подвижна облицовка по стените около камината, но както върви по килима, спира внезапно, замисля се и поглежда в краката си.

Единият ъгъл на килима е странно изкривен, като че някой се е опитвал да го побутне на мястото му от неудобна поза.

Хваща килима и го отмята.

В дървения под има широк капак с метална халка в средата.

Тя прибира оръжието в кобура и вдига капака. Вита стълба се спуска надолу.

Отвън блъскат вратата, през която е влязла. Тя чува скърцането и пращенето на шкафа. Оглежда се, грабва машата от камината и слиза по стъпалата. Затваря капака и пъха машата през долната скоба, за да го заклещи. Изтрива потта от челото си, вади барабанлията и продължава надолу.

Тук би трябвало да е тъмно, но не е: няма лампи, но витата стълба е обляна в слаба оранжева светлина през пролуките в стъпалата. Малагеш пак чува дрънченето на удрящи се парчета метал.

„Или чук удря по наковалня?“

Само след няколко стъпки в главата ѝ започват да шепнат и мърморят гласове.

„… подгонихме ги през плитката река, стрелите им звъняха, а ние изскочихме на брега с мечове и сърца, преливащи от радост, посипахме ги като парцалени кукли и как ни разведряваха писъците на тяхното бягство…“

„… би се с мен четири дни и четири нощи, моята учителка и аз бяхме на хълмовете, след като тя рече, че ще ми покаже първобитния звяр, притаил се в сърцето на света, любимеца на Майката, и когато отсякох ръката ѝ, когато забих меча си в гърлото ѝ, тя умря с усмивка, защото знаеше, че ме е научила на всичко, което трябва да знам…“

Разбира, че чува нещо познато: същото е като напевите и мърморенето на пазителите в Града на остриетата.

Стъпалата свършват. Тя вижда яростните пламъци на пещта и мечовете на стойки пред нея.

Десетки са — петдесет, дори шейсет. Само няколко се доближават до страшното, красиво оръжие на Жургут, но повечето не са и наполовина колкото него по големина или майсторство. Може би са дело на чирак в ковашкия занаят, който още изучава състава и здравината на метала, още не е уверен какво му позволяват да постигне горещината и податливостта на материала. Въпреки това са мечове, оръжия, а грубата изработка не пречи на Малагеш да забележи примитивната им заплаха.

И може да ги чуе. Слуша говора им, шепота им. Досеща се, че в тези оръжия са спомените и копнежите на цяла цивилизация.

Дребничка фигура се труди пред пещта. Носи дебела кожена престилка и широка гладка метална маска, в която е вградено тъмно стъкло. Гледката би могла да е почти комична, ако в движенията на тази фигурка не се долавя такова настървение — натиска духалото решително и привично, без да забелязва жилещите хвърчащи искри. Това същество познава добре и ковачницата, и работата си, която има намерение да свърши докрай.

— Малката Рада Смолиск — шепне Малагеш. — Какви ги вършиш?

Гледа как Рада хваща с дълги щипци грейнало парче метал. Слага го върху наковалнята и нанася тежки удари, докато го върти сръчно. Малагеш се убеждава, че ковачницата е изградена умно и вещо: Рада сама е направила пещ, горнило, створ и духало с отдушник отгоре, който сигурно стига до комина. Това трябва да ѝ е отнело месеци. Има отдушници и в ъглите на подземието, за да се избавя от горещината. Дори се усеща течение, което носи зимен хлад.

Малагеш оглежда десетките мечове и си казва, че Рада Смолиск не е за пръв път в капана на мрака сред мъртвите.

Пристъпва напред, без да забравя за чука в ръката ѝ.

— Престани, Рада.

Рада спира за секунда, после продължава да удря парчето метал.

— Казах да престанеш!

Рада обръща парчето, гледа го, после го връща върху разгорелите се въглени. Гласът ѝ е тих и мек:

— Няма.

— Остави чука!

— Няма.

Вади повторно металния къс от пещта, слага го на наковалнята и удря неспирно по него.

— Рада, ще те застрелям!

— Ами добре — кротко отвръща Рада. — Застреляй ме. Убий ме. — Още един звънтящ удар. — Все ми е едно.

— Знам какво правиш! Аз бях в Града на остриетата, Рада! Видях!

Ударите се забавят.

— Е, и? Какво значение има това? Как ще спреш започнатото? Значи знаеш. И какво от това? — Рада се взира замислено в чука. — За пръв път се чувствам толкова жива. Можеш ли да си представиш? Цялото бреме на душата и на езика ми… С всеки удар на чука то изчезва.

Малагеш гледа как Рада замахва с чука и удря с него метала и мърмори:

— В адовете да пропадне всичко…

Пъха барабанлията в кобура и прекрачва. Рада се обръща, вдигнала чука, но Малагеш се досеща, че не знае какво да прави с него: нито е очаквала, нито е искала това стълкновение. Затова хваща китката ѝ с дясната си ръка, завърта я и я изритва безпощадно в сгъвката зад дясното коляно.

Нещо в коляното пука влажно. Рада пищи и се стоварва на пода, чукът изтраква в наковалнята. Малагеш не ѝ обръща повече внимание. Отива при мечовете, събира ги на сноп и ги мята върху въглените.

Писъците на Рада се превръщат в неудържим смях. Тя сваля металната маска. Лицето ѝ е разкривено, потта е размила по него ивици пепел, тя по нищо не прилича на свенливата кротушка, която Малагеш е опознала през последните седмици.

— Мислиш си, че така ще промениш нещо? Мислиш си, че е толкова лесно да ги унищожиш? Ако имаше седмици — може би. Твърде късно е, генерал Малагеш.

— Рада, отишла си на Зъбите на света, нали? — говори Малагеш, докато натиска духалото. Мечовете се нажежават, но това не стига. — Уредила си лодка, може да си наела някого от племената. Намерила си меча на Петренко. Той те е отвел в Града на остриетата, за да се учиш от самия него, прехвърлил те е там. Но Бдящата те е изритала, защото не си била достойна да останеш там.

— Да, не съм убийца — казва Рада. — Но познавам смъртта. Твърде добре я познавам. Тя е моя неизменна спътница, както ти е известно, генерал Малагеш.

— И защо, адовете те взели, навличаш още смърт на света? — ръмжи Малагеш. — Ти си опитвала мечовете си върху онези невинни хора в пущинака! Седяла си там и си гледала как мъжете кълцат семействата си!

— Трябваше да знам дали вършат работа — със същия кротък глас казва Рада. — Трябваше да знам дали са истински, дали са свързани с Града на остриетата. Толкова труд вложих в тях…

— Труд, а? Шибано права си! Ти си прокопала тунела към рудника за тинадескит, ти си го отмъквала, за да изковеш наново тези оръжия! Ти си проклета хитра твар, Рада, но дали си и проклета глупачка, щом не можеш да проумееш, че тези неща ще избиват наред и континентали, и сейпури?

— Разбира се, знам това — отвръща Рада. — Разбира се.

— Тогава защо го правиш, в името на морето?

— Защо ли? — Рада говори все по-гръмко, разкъсвана между веселието, истерията и гнева. — Защо? Искаш да знаеш защо?

— Да, проклета да си!

— Защото едно е да те завладеят и да загубиш земята си — изведнъж се разкрещява тя, — но съвсем друго е да загубиш вечността!

Малагеш мълчи, стъписана от тази ярост.

— Можеш ли да си представиш това, генерал Малагеш? — вика Рада. — Можеш ли да си представиш какво е да си заклещена при труповете на хората от семейството си ден след ден, сред вонята на разложението им и съсирената кръв? Да ги усещаш изстинали в мрака до тебе? Представи си и как порастваш със страха, че щом угаснат лампите, те може да се върнат! Как си лягаш да спиш всяка нощ, без да знаеш дали ако провесиш ръка в тъмнината, няма да докоснеш студено мокро лице, да напипаш мустаците и веждите му, да знаеш, че е бил твоят баща! Само плът и кости, нищо повече.

Рада вдига глава да я погледне, лицето ѝ е разкривено.

— А сега си представи как научаваш, че е имало и нещо друго. Да откриеш, че е имало задгробен живот, имало е рай! Някога моето семейство е можело да се спаси! Някога мъртвите са щели да пребъдат, обичани и почитани! Когато хванах меча на Петренко, аз видях това. Видях какво е очаквало някога тези хора и в един миг разбрах от какво сме били лишени — как всички отвъдни светове, сътворени някога с обич за нас, са били пометени с един замах, срутени върху всички онези души в мрака… Разбираш ли какво ни причини твоята страна, генерал Малагеш? Разбираш ли, че Примигването не просто е съсипало живите, а е поразило и безброй души в отвъдното? И всички хора, които загинаха в Битката за Баликов, умряха два пъти — веднъж в този свят и повторно, когато не се пренесоха в отредения им задгробен живот!

— Ние пък никога не сме имали проклет задгробен живот! — ръмжи Малагеш и натиска духалото. — Когато ни изтребваха, просто си изгнивахме в земята и ако семействата ни знаеха къде е заровен трупът, се смятаха за благословени! Твоята трагедия е като пламъче на свещичка пред горски пожар!

— Все ми е едно! — крещи Рада. — Все ми е едно! Проклет да е светът, проклет да е Континентът, проклет да е Сейпур! Щом светът не ни дава утеха след живота, нека те го унищожат! Когато държах меча, той ми показа всичките си разпръснати сродници под хълмовете… и когато започнаха да копаят рудника, аз знаех какво вадят, за разлика от тях! Когато изковах първия си меч, знаех, че ги приближавам малко, че придърпвам отказания ми задгробен живот по-близо до реалността. Нека дойдат тук. Нека ни въздадат заслуженото! — Рада се облива в сълзи и хлипа истерично. — Заслужаваме го. Всички заслужаваме това.

— Онези семейства, които уби — и те ли го заслужаваха? Онзи труп, който си разсякла, за да ни заблудиш, че е Чоудри — и тя ли го заслужаваше?

— Дори не знам коя беше жената. — Гласът на Рада пак притихва. — Купих трупа от един планинец.

— И всички невинни, които умряха заради възкресения от тебе Жургут — те също ли го заслужаваха?

— Това беше необходимо. — Рада свива рамене. — Трябваше да проверя дали съм напреднала достатъчно, за да призова пазител тук и да го задържа. А ти вече надушваше какво става. Помислих, че така ще реша наведнъж два проблема. Но направеното от Жургут ще ви се стори като леко натъртване в сравнение с настъпващата Нощ… И ти не можеш да я спреш, генерал Малагеш. Правя мечовете от години. Много повече време от една нощ е необходимо, за да ги унищожиш, особено ако си едноръка старица, подгонена от войници. Чувам ги горе. А ти чуваш ли ги?

Малагеш престава да натиска духалото. Отгоре се разнасят викове и тежки удари — войниците се опитват да разбият капака на подземието.

Рада се усмихва.

— Знаеш ли кое е смешно? Аз ги доведох тук, но те дори не подозират. Аз се промъкнах на площадката със статуите, направих снимките и ги изпратих. Те си мислят, че ти — генерал Малагеш, си предала своята страна. Убедена съм, че всеки войник във Воортяштан гори от желание да се разправи с тебе.

— Затвори си шибаната уста.

Разбира се, Малагеш знае, че Рада е права. Мечовете греят нажежени, но няма как да ги стопи, и то всичките. Войниците ще нахълтат тук преди да постигне каквото и да било.

— Права си — казва тихо. — Няма да успея с тази пещ.

Посяга към колана си и вади дръжката от меча на Воортя.

Взира се в нея — тъмна и блещукаща с гадна и дивашка красота, представя си как острието припламва бледо в почти недоловим намек за ужасната си мощ.

— Но може би ще успея с това — добавя още по-тихо.

Зигне Харквалдсон лежи неподвижно под храста и слуша как наоколо гъмжи от войници. Вече не се опитва да ги преброи: отначало са само петима-шестима, но скоро стават десет, после двадесет и повече, обкръжават къщата. Чува разговорите на някои от тях, предават се заповеди, изпращат се съобщения до крепостта.

— … знам, че уцелих едната. Знам. Чух я как изпищя.

— … русата, нали? Онази от пристанището? Или ми се е привидяло?

— … няма кръв по вратата. Може да е вътре, но не ми се вярва. Още е някъде отвън.

Тя се обръща полека надясно да погледне раната си. Не е направила каквото е нужно, но и е нямала време — едва е успяла да стегне превръзката. Чува как Малагеш изкъртва вратата и как войниците се втурват към къщата. В прасеца ѝ пулсира такава болка, че с последни сили се сдържа да не скимти. Усеща се и ужасно слаба и не се съмнява, че е заради загубата на кръв: не само защото са я ранили, а и от „кръводаряването“ в ритуала на Малагеш.

Чува крясъци откъм къщата. Войниците притихват. Не разпознава веднага гласа на Рада, която направо вие от ярост: досега е чувала тази жена само да пелтечи и да заеква и тези викове са стъписващи.

Един войник казва:

— Генерал Бисвал идва насам, нали? Предайте му да побърза.

Тя пъшка беззвучно. Щом идва Бисвал, почти сигурно е, че ще доведе още войници. „Колкото повече са, толкова по-голям е рискът да ме намерят.“

Прималява ѝ. Знае, че времето изтича.

— И какво е това нещо? — казва Рада Смолиск.

— Млъкни — сопва се Малагеш.

Затваря очи и опитва да се съсредоточи.

— Статуетка ли е? Или част от меч?

— Млъкни!

Стреми се да достигне меча с мисълта си, да го почувства. Докато е гледала оръжието в ръката на Тинадеши, то сякаш ѝ е говорило, придобивало е образ в главата ѝ, смесица от представи, усещания и истории. Но сега, когато толкова се нуждае от него, то си остава само парче метал в ръката ѝ.

— Да не е някоя от дрънкулките на Комейд? — продължава Рада. — Знам, че тя си има сбирка. Вещи, откраднати от Континента, за да ги използва срещу нас… Няма да ти свърши работа. Тук нищо вече не е Божествено. Нищо не се опира на чудеса, генерал Малагеш. Захранва го необузданият гняв на мъртвите.

— Няма ли да си затвориш устата?! — изревава Малагеш.

— Няма. Защо пък да го правя? Нямам какво да губя. Никога не съм имала какво да губя. — Рада се засмива унило и разтрива пострадалото си коляно. — Не си ли съгласна поне малко с тях? С онези забравени воини, толкова вбесени, защото техният народ и тяхната богиня не са им дали обещаното? Нима и ти, и хиляди твои съратници не бяхте онеправдани по същия начин?

Малагеш натиква дръжката на меча в джоба си, вади барабанлията и се прицелва в главата на Рада.

— В името на всички проклети морета, ще го направя! — вика тя. — Ще те застрелям, проклета глупачке!

Рада дори не мига. Лицето ѝ е безметежно, широко отворените ѝ очи гледат зорко.

— Застреляй ме. Все едно ми е. Може да се каже, че дори съм по-добър войник от тебе, а, генерал Малагеш? Най-добрият войник не цени живота, дори собствения си живот.

— Никакъв войник не си — отвръща разярено Малагеш. — Смяташ се за мъченица, Рада, но си най-тъпата твар на света — сбъдваш пророчество, което никой вече не иска.

— Този свят изобщо не биваше да го има — невъзмутимо отвръща Рада, вторачена в нея над цевта на барабанлията. — Той е отклонение. След Примигването първото нещо, което е трябвало да направим, е било да нагазим спокойно в океана, да влезем в забравата, от която вече е нямало убежище. Какъв е смисълът да си жив, ако няма нищо след живота?

— Ти чуваш ли се какви глупости дрънкаш? — Малагеш прибира оръжието. — Рада, през целия си живот съм била в сянката на забравата. Виждах и добри хора да потъват в нея също като лошите. И винаги съм знаела, че някой ден и аз ще отида там по един или друг начин. — Вторачва се в Рада. — Може би ще отида още сега, ще завлека и тебе.

Откача граната от колана си. Очите на Рада се изцъклят — тя веднага се сеща какво е намислила Малагеш.

— Не…

— Мечът на Воортя не ми помага — хладнокръвно казва Малагеш. — И пещта няма да ми свърши работа. Но какво ще стане, ако взривя четири гранати в това мазе, където си и ти? Какво ще кажеш, а?

— Няма да го направиш.

— Нима?

— Ще убиеш и себе си! Не можеш! После няма нищо!

— Ей в това е разликата между нас — подхвърля Малагеш. Притиска граната между лявата си ръка и торса, пъха пръст в халката на предпазителя. — Ти си въобразяваш, че постигаш някаква победа над смъртта. Но аз знам, че не можеш да я победиш. Затова не се страхувам.

И затваря очи.

По пътя към дома на губернаторката ефрейтор Удит Рагаван стиска пушката си при всяко друсане на колата. Слуша внимателно генерал Бисвал, чийто невъзмутим, овладян глас чува от задната седалка. Рагаван е бил до генерала през цялата кампания в планините и е участвал в необичайно напрегнати схватки през последната седмица. Непоклатимата наглед увереност на генерала го успокоява и в същото време го вълнува, защото като че ли се дължи на искрена вяра, че всичко, което вършат, е абсолютно, неоспоримо правилно.

Съмнението не съществува в света на генерал Лалит Бисвал. Дори без думи той вдъхва тази вяра и на своите войници.

А Рагаван подобно на мнозина други се нуждае отчаяно от нея през последните дни. В хаоса от планински села, където цивилните почти по нищо не се различават от бунтовниците, където хлапе на четиринайсет години успява някак да измъкне пистолет изпод дрипите си и да стреля по твоите приятели и бойни другари… Рагаван търси убежище във вярата на Бисвал не само за да натиска спусъка, когато е необходимо, но и за да забрави останалите зад гърба му трупове: някои на почти деца, други на старци, често дори без оръжия в ръцете.

„Във войната това е неизбежно — спомня си думите на Бисвал. — Трябва да се примирим с него и да продължим напред.“

Къщата на губернаторката вече се вижда, а той слуша Бисвал:

— … да не пренебрегваме необходимата предпазливост. Макар че е само с една здрава ръка, генерал Малагеш е сред най-умелите войници, които съм командвал, и изглежда, че не е загубила способностите си. Помнете това… но не стреляйте освен в критична ситуация.

— Господин генерал, знаем ли нещо за подбудите на генерал Малагеш? — пита един лейтенант.

— Не — отговаря Бисвал. — Но съучастието ѝ в направеното от дрейлингите е крайно обезпокояващо. Знаела е, че съществува заплаха за нашата национална сигурност, но е решила да не ни уведоми за това.

— Господин генерал, да не искате да кажете, че тя е… предател? — пита лейтенантът.

Мълчанието на Бисвал се проточва.

— Трудно ми е да повярвам в това дори сега. Но тя ни лъжеше още откакто дойде тук. И лъжите ѝ застрашиха всички и в този град, и във Форт Тинадеши.

Лейтенантът ругае под нос.

— Разтревожен съм — добавя Бисвал. — Това мога да ви кажа. Много съм разтревожен.

Колата спира пред къщата. Бисвал слиза, изслушва сержанта, който е дошъл пръв, и казва:

— Ще вляза, за да говоря с нея. Засега трябва да обезопасим периметъра. Съвсем близо сме до пристанището, а дрейлингите са въоръжени и много дисциплинирани. Бъдете нащрек.

Рагаван гледа как генералът и лейтенантът влизат в къщата, после застава на пост на скалата, под която склонът се спуска към пристанището.

Трудно му е да овладее погнусата и възмущението си. Поглежда към къщата. Не бива да си позволява такива мисли, но почти се надява, че Бисвал ще застреля Малагеш. Ще е ужасно произшествие, но пък и вестникарите може да се намесят — ще научат колко подозрително се е държала, а после може да се вгледат и в Галадеш, и в министър-председателката, да се замислят какво иска от войниците си.

Мръщи се. Нещо не е както трябва.

Вижда редник Махаджан при дърветата точно пред къщата. Изведнъж Махаджан се извърта, като че ли са го стреснали, но още не е насочил пушката за стрелба.

Рагаван се облещва — от храсталака се надига някаква фигура. Жена. Висока, със златисти проблясъци по главата… Руса коса? Дрейлинг?

Това в ръката ѝ да не е пушка?

Тя вдига пушката…

Рагаван се чува как казва: „Спри!“ Усеща движенията си. Все едно е извън тялото си, реагира само по инстинкт, прикладът се долепя рязко до рамото му, прицелът и мушката се изравняват към фигурата…

Изведнъж всичко преживяно на високото плато нахлува в главата му. Деца със стреломети, прикрили се в ями. Старицата, на която помага да стане, а тя се опитва да го наръга с ножче. Връща се от патрул и намира редник Мишра по лице на пътя, виещо момиче забива неспирно нож в него, а Рагаван вади пистолета си и…

Бум.

Пушката подскача в ръцете му.

Фигурата се стоварва в храстите.

Рагаван мига.

„Аз ли го направих?“

Дори от такова разстояние вижда как Махаджан се облещва от потрес. И се разкрещява:

— Не! Не! Кой стреля? Кой стреля?!

Рагаван не отговаря. Отпуска пушката и хуква нагоре по хълма към него. И други войници са се устремили натам.

Махаджан се е навел в храстите и вика диво:

— Кой стреля? Кой шибаняк стреля?! Повикайте лекар! Веднага доведете лекар!

— Какво стана? — пита го Рагаван от няколко крачки. — Коя е тази?

— Тя се предаваше! — отвръща оглушително Махаджан. — Говорех с нея! Предаваше се! Кой, да му го начукам, стреля, проклет да е?!

Стомахът на Рагаван натежава ледено.

— Тя… тя имаше пушка…

Махаджан впива поглед в него.

— Ти ли беше? Ти ли, ефрейтор? Тя се предаде, проклетнико! Даваше ми пушката си, ефрейтор! Ти знаеш ли изобщо коя застреля, а? Имаш ли представа какво направи бе?!

Рагаван наднича над рамото му към тялото на земята.

Ръката му сама се притиска към устата.

— О, не — шепне той. — О, не, не, не…

Малагеш чува как над нея се разцепват дъски. Кокалчето на пръста ѝ в халката на гранатата е побеляло. Сърцето ѝ бие толкова бързо, че бученето на кръвта в ушите ѝ е като тътен.

„Просто го направи. Хайде, дръпни! Какво чакаш? Не мисли, а го направи!“

Ръката ѝ не помръдва.

— Не ти стига смелост, а? — подмята Рада.

— Как пък не — отвръща Малагеш, обляна в пот.

— Е, щом ти стига… Отдавна очаквам, че ще ме убие Сейпур — казва Рада. — Радвам се, макар и малко, че и ти ще умреш с мен.

Слабите гласове на пазителите още отекват в главата ѝ:

„… стоварих острието, разсмях се от кръвта по лицето си…“

„… хвърлихме се напред, краката ни препускаха по земята, виехме към слънцето и го накарахме да узнае що е страх…“

„… изоставяха децата си, за да избягат от нас, но беше все едно — и млади, и стари бяха наши врагове…“

— Проклета да си, Рада, че ме принуди да направя този избор — казва Малагеш. — И проклети да са моите войници, че са те спасили в Баликов, че са изпълнили дълга си.

— Не ме спасиха — едва чуто отговаря Рада. — Аз умрях под онази къща. Но тогава още не знаех.

Страховит трясък над тях. И невъздържан вик… гласът на Бисвал…

— Тюрин? Тюрин, долу ли си?

— Разкарай се оттук, Лалит! — провиква се тя. — Махни се! Аз ще… ще взривя тази прокълната къща!

Ръката ѝ вече трепери.

— Какво? Тюрин, не полудявай! Слизам!

— Не! Махни се! Говоря сериозно! Наистина. — Тя стиска клепачи. Сълзите ѝ потичат по бузите. — Нямам друг избор! Изведи войниците оттук!

— Не прави нищо! Просто… просто чакай!

Тропот на забързани стъпки.

— Не! — крещи Малагеш. — Не слизай! Махни се, махни се!

Той не спира. Тя вижда кални ботуши, Бисвал се спуска бавно по стъпалата, вдигнал ръце.

Дори в този миг видът му я смайва: личи, че генерал Лалит Бисвал се е върнал току-що от битка. Униформата му е нацапана с пръски кал и пепел, на десния му ръкав има петно, в което Малагеш веднага разпознава кръв. Лицето му е посивяло и мършаво, изглежда състарен с години след предишната им среща. Тя се взира в очите му, смалени и бледи от изтощение, губят се в подпухналите торбички под тях. Не би могла да каже кой от тях е по-изнурен и унил: старият мъж на стъпалата, който като че ли е загубил война наскоро, или старата жена до пещта с пръст в халката на граната.

— Трябва да се махнеш оттук, Лалит — моли се Малагеш. — Трябва да бягаш!

Големите тъмни очи на Рада гледат ту нея, ту него.

— Какви са тези гласове? — пита Бисвал и върти озадачено глава. — Кой говори, кой казва тези думи?

— Няма значение, Лалит, просто се махни!

Той тръсва глава и прекрачва към нея.

— Не. Няма. Не знам нито защо си тук, Тюрин, нито какво се случва, нито защо смяташ, че трябва да правиш това. Но аз познавам Тюрин Малагеш и знам, че тя не би постъпила така.

— Само това остана! — бълва думите тя. — Тези мечове са направени от… Лалит, те пробуждат воортяштанските мъртъвци! Пазителите, Лалит! Те говорят! Обещано им е нашествие, война до пълното унищожение на света, и сега те ще го направят! Трябва да унищожа тези мечове, трябва!

Бисвал поглежда мечовете.

— Признавам, че това е… крайно подозрително. Но нека го обсъдим, Тюрин. Можеш да ми обясниш всичко. Каквото и да се стремиш да постигнеш, не е това начинът да го направиш.

— Не мога да обяснявам — няма време! Трябва да ги унищожа, и то още сега!

Той пак пристъпва към нея.

— Тук имам войници с предостатъчна огнева мощ. Не е необходимо да губиш живота си, за да го направиш. Ако ми обясниш всичко, след това охотно ще го направя вместо тебе.

— Лалит… Моля те, бягай.

— Остави гранатата, Тюрин. Просто я остави на пода бавно и спокойно. Войниците над нас са четирима, ако дръпнеш този предпазител, ще убиеш не само мен, а и тях.

Малагеш затваря очи.

— Проклятие…

— Знам, че няма да го направиш. Никога не би убила още от своите войници. Просто пусни гранатата. Всичко свърши. Просто ми разкажи какво се е случило.

Дълга протяжна въздишка се изтръгва от Малагеш. Цялото ѝ тяло се е напрегнало така, че трепери. Бавно, съвсем бавно свитият ѝ пръст се измъква от халката на гранатата.

Гранатата тупва глухо на пода. След миг и Малагеш тупва на пода. Превила е глава между коленете си, диша тежко и пресекливо.

Бисвал застава пред нея и протяга ръка.

— И личното ти оръжие, Тюрин.

— Какво? — пита тя безчувствено.

— Барабанлията. Искам да съм сигурен.

Без да се замисля, тя вади барабанлията от кобура и го дава на Бисвал.

— А сега… Какво щеше да ми казваш за мечовете?

— Чуваш ли ги в главата си? Гласовете, които говорят тези гнусотии?

Той кима начумерено.

— Те са пазители — обяснява Малагеш. — Гласове на пазители. Мечът и боецът са били слети в едно, а „тинадескитът“ е стрити на прах мечове, в които още са уловени следи от душите им. Рада се е досетила, че като изкове мечовете наново, може да пробуди мъртвите, да ги примами да нахлуят и да унищожат сътворението, както им е било обещано преди много години.

Бисвал я е зяпнал потресен.

— Това… това не може да е вярно. Нелепо е! Не може да е вярно. — Обръща се към Рада. — Или може?…

На лицето ѝ е изписано тържествуващо блаженство.

— Да, вярно е. И всичко свърши. Аз победих. Просто вие още не знаете това.

— Ти… наистина ли си вярваш?

— Не е нужно да вярвам. Това е самата действителност. Ще се случи, и то скоро. Генерале, преди пет години в Баликов се яви бог… но тази вечер тук ще започне нещо, пред което онази случка ще ви се стори дребно сбиване.

Той пак се взира в Малагеш със странно блеснали очи.

— Тя… тя иска да започне още една битка като в Баликов ли?

— Не. По-лошо е. Ще бъде страшно нашествие.

— На пазители… като Жургут ли?

— Хиляди — уморено казва Малагеш. — Или още повече. Ще нахлуят с кораби. Ще прекосят морето от Града на остриетата. Така е предречено, това им е обещано.

— Не можете да се сражавате с тях — вмята Рада. — Никой от вас не може. Видяхте какво причини Жургут на града. Ще ви разкъсат на парченца. И най-мощните ви оръжия няма да ги възпрат. — Усмихва се лъчезарно. — Аз ги освободих, разбирате ли? Бяха в капана на техния съсипан град… Пуснах ги да излязат от мрака.

Бисвал мълчи. Накрая казва на Малагеш:

— Значи ще има война.

— Война с невиждан размах — отвръща тя. — Трябва да предотвратим това. Длъжни сме.

— Късно е — натяква Рада. — Случва се в момента. Някъде в морето се сливат две реалности. Скоро водите ще почернеят от бойни кораби и ще настъпи краят на цялата тази епоха.

Бисвал се е вторачил в Малагеш.

— Тюрин, бъди честна с мен. Говори ми като на войник, като на твой равен. Наистина ли, искрено ли вярваш, че ще се случи каквото казва тя?

— Да, вярвам. Аз бях в Града на остриетата, видях армията от чакащи мъртъвци. Затова съм цялата в червено, Лалит, и… знам, че звучи безсмислено, знам, че изглежда невъзможно, но това е истината. Ще бъде битка и война с размах, какъвто не сме виждали никога.

Той се взира в нея дълго, очите му са малки и тъжни, очи на човек, видял много смърт неотдавна и очакващ да види още съвсем скоро.

— Битка и война с размах, какъвто не сме виждали никога… — повтаря сякаш на себе си. Нещо остро се появява в погледа му, нещо студено и яростно, и той натъртва тихо: — Вярвам ти.

Вдига барабанлията пред лицето на Рада и натиска спусъка.

Изстрелът е оглушителен. Куршумът прониква във вътрешния ъгъл на дясното око на Рада, точно където е слъзната жлеза, и окото хлътва навътре, за да придаде на лицето чудато изкуствен вид, сякаш жената е зле изработен манекен. Тилът ѝ се пръска, оплисква наковалнята в тъмнолилаво и откъм нажежените въглени се разнася тежко съскане. Рада се килва на пода с изражение на тъпо изумление, сковало завинаги кръглото ѝ бледо лице.

Малагеш се е опулила. Но после вдига поглед към Бисвал и открива на лицето му каменна решимост, каквато е виждала само веднъж преди много години близо до портите на Баликов: намерението да направи каквото е нужно според него и очакването светът или да се подчини, или да не му се пречка в краката.

— Питал съм се как бихме могли да се пробудим — проточва той замислено. — Още една Битка за Баликов… Ето нещо, което не бих искал да пропусна.

— Лалит, какво… Какво?…

— Лейтенант! — вика той.

— Какво… какво направи, Лалит? — казва тя отпаднало. — Какво правиш?

Бисвал изтръсква нехайно патроните от барабанлията и те тракат по пода. Някой тича надолу по стъпалата. Бисвал хваща оръжието за цевите и замахва към Малагеш…

Светът избухва от болка. Тя усеща как полита настрани, таванът сякаш се завърта над нея.

Млад сейпурски офицер слиза забързано в ковачницата и спира, щом вижда трупа на Рада.

— Генерал Малагеш току-що застреля губернатор Рада Смолиск — спокойно казва Бисвал. — Успях да я обезвредя. Отведете я в ареста.

Излиза, без да я погледне. Малагеш се напъва да остане в съзнание, но всичко притъмнява.