Град на остриета

Съставни части

Когато потеглят на коне — двайсет души начело с Надар, — вече е средата на следобеда. Минало е немалко време, откакто Малагеш е яздила, задникът и слабините се заемат да напомнят за това почти незабавно, докато понасят последствията от осакатяването ѝ, защото често е трудно да държиш юздата само с една ръка. Но тези селски пътища не търпят автомобили по себе си.

Пътуват на север в тегнещо мълчание. От гъсто наредените край пътя ели падат капки вода. Ниски облаци забулват далечната планина Тарсил и превръщат яркорозовия ѝ оттенък в кално кафяво, преди да я скрият напълно.

Не за пръв път в този ден Малагеш се пита знае ли всъщност какво прави, всички адове да се продънят дано. Изобщо не е уверена, че като се е поддала на хрумването си да се включи в похода на север към сцена на несъмнено жестоко убийство, ще има някаква полза за разследването на Чоудри и тинадескита.

Допуска обаче, че може и да има полза. Представя си как чува от Шара: „Способният оперативен агент проследява всяка нишка, влиза под кожата на всеки и научава всяка история, до която стига.“

„Да, Шара би казала нещо подобно — мисли Малагеш. — Значи хрумването ми може и да не е чак толкова лошо.“

Но Шара би могла и да каже: „Способният оперативен агент не прахосва шибаното време на всички наоколо.“ Нищо чудно в момента Малагеш да се занимава точно с това.

Чудновати силуети изникват от мъглата: високи гладки побити камъни, чието взаимно разположение няма как да се дължи на случайност. После се мярка паднала арка, чиито бели камъни са изцапани в зелено от мъха и влагата. Една миля по-нататък се натъкват на половин кула, изкормена от незнайно бедствие, тухлите ѝ са разпилени по хълмовете като натрошени зъби. Останки и отломки от култура, която се е сгромолясала отдавна.

Следва и най-стряскащата гледка. Сигурно е позната на останалите, защото само Малагеш се вторачва натам: върху далечен хълм стърчат две колосални ходила, дълги около осемдесет стъпки и високи около петдесет до глезените, където са прекършени. Стъпалата са боси и под тях има огромна мраморна плоча, кривнала се върху земята, която сякаш не е понесла неимоверната тежест на незнайната грамадна фигура, извисявала се някога там. Но колкото и да шари погледът на Малагеш, не открива други късове от изваянието — няма каменно рамо на хоризонта или мраморна десница, пръснала се по възвишенията. Няма сляпо лице, потънало до средата в пръстта, напукано и разядено.

Обръща се отново към ходилата и пиедестала, докато групата продължава по пътя си, и подхвърля:

— Дали бих искала да науча как е изглеждало онова нещо?

— Аз предпочитам да не знам — отвръща Надар.

Малагеш го надушва още преди да види — някъде наблизо гори влажна дървения. Панди пак се взира в доклада и казва:

— Госпожо генерал, тук е дяволска бъркотия в посоките.

Накрая сочи към един тесен черен път. Заобикалят скупчени нагъсто ели и Малагеш вижда тънка ивица тъмен дим, виеща се в небето.

Доближават смълчани. Къщата е ниска постройка с широка веранда, бълва пушек някъде отзад. Но пред верандата има нещо, което смущава погледите — шест тотема или украси, които белеят върху колове. Изглежда, че треперят странно, сякаш светлината около тях примигва.

„Това не ми харесва“ — казва си Малагеш.

Отблизо различават очертанията на гърда на един от тотемите, а на друг — косми; скоро проумяват, че трептенето на въздуха е заради рояците черни мухи.

— В името на морето… — казва отвратено Надар.

Това са човешки торсове или по-точно половинки от тях, разсечени от ключицата до чатала и след това набучени на коловете. В зейналите телесни кухини вътрешните органи са съсухрени и черни. Главите, ръцете и краката са отрязани старателно и струпани на купчини между коловете, все едно не са нищо повече от подпалки. Въпреки грозотата и смрадта личи някаква чудата прилежност, всичко е обмислено и изпълнено усърдно, сякаш тези трупове са зеленчуци, готови за измиване и белене преди вечеря.

Гледката принуждава мнозина от войниците да спрат втрещени. Надар долавя какво става в главите им, обръща се и казва:

— Поставете охрана наоколо. Панди, претърсете гората за следи. Вие двамата, застанете на пост пред портата. Искам да задържите всеки, който се мерне наблизо по каквато и да било причина. — Пак се обръща към зловещата сцена и мърмори: — Шибани штани…

— Ще издържиш ли, ако отидем да огледаме мястото? — пита я Малагеш.

Надар я гледа наежено.

— Да.

Малагеш подкарва коня и Надар я следва, но с всяка крачка гледа все по-унило. Скоро и конете започват да се дърпат назад, разтревожени от миризмите.

— Как са могли… Как са могли да направят това? — запъва се Надар.

— Ами старали са се, както изглежда — казва Малагеш, докато отпъжда мухите с ръка и обикаля около човешките останки. — Дори са успели да разделят на две гръбнаците. Не се постига лесно, а с гръбначния мозък е най-трудно…

Надар извива глава встрани и повръща на тревата. Конят ѝ пръхти стреснато.

— Искаш ли вода? — пита Малагеш.

— Как издържате да ги гледате? — пъшка Надар, след като плюе и избърсва насълзените си очи.

— Да, това е най-лошото досега — навъсено отвръща Малагеш и се взира в най-близкия труп. — Но съм виждала почти същите гадости.

Заглежда се в отрязаните глави на земята. Панди е казал, че тук живяло семейство — главите са на жената и двамата синове. Лицата, сини и разкривени, имат глупавото изражение на мъртвите, сякаш току-що са им задали прекалено труден въпрос.

Малагеш слиза от седлото и пак размахва ръка да се отърве от мухите. Доближава труповете. Няма други рани освен от разчленяването, не са ръгани с ножове, не са сечени, не личат дупки от куршуми. По ребрата на едното момче има грозен обрив, но е очевидно, че не би умряло от това. И макар че не оглежда дълго купчината крайници на тревата — все пак и тя не е от желязо, — Малагеш не вижда допълнителни увреждания.

— Или са били отровени — казва накрая, — или са се задушили, или ги е сполетяло нещо подобно. А може би са умрели в мига, когато са ги разсекли.

— Тоест са им отсичали главите с един замах ли? — уточнява Надар.

— Може би. — Малагеш се вторачва в половин шия, която вече е сбръчкана и посивяла. — Разрезът е равен. Или е направен с един удар, или са рязали бавно. И в двата случая е трудно. Хората не стоят мирно, докато им правят такова нещо. Това момче е имало лошо възпаление на кожата… Но не знам дали има някаква връзка със смъртта им.

— Няма ли… — заеква Надар. — Няма ли да се дръпнете? Цялата сте в мухи.

Малагеш излиза от облака бръмчащи насекоми.

— Панди каза, че били четирима.

— Какво?

— Пишело го в първото съобщение. Семейство от четирима. Къде е четвъртият?

Двете отиват с конете зад къщата и намират четвъртото тяло по лице в детелините край оградата. Мъжът е бил на четирийсетина години, доколкото Малагеш успява да прецени, по него нито има рани, нито е осакатен. Тя стъпва отново на земята, оглежда трупа от главата до петите, кляка, хваща го със здравата си ръка и го обръща на гръб.

Застиналото бяло лице зяпа нагоре. Макар че цветът му е мъртвешки и по него лазят буболечки (тя се мръщи, когато нещо тъмно изскача от устата и се шмугва под яката на ризата), тя не намира по него каквито и да било наранявания. На шията му обаче има странна татуировка — ивица от зелено мастило като плитка.

— Този май е бил бащата на семейството — казва Малагеш.

— Предполагам — обажда се Надар.

Тя също слиза от коня, макар и с видимо нежелание.

— Какво е татуирано на шията му?

— Татуирано ли? — Надар се взира начумерено. — Ама че гадост…

— И какво е това?

— Всички племена ги правят. Щом преминеш изпитанията и те закълнат като член на племето, правят този знак като пръстен около шията. Символ на единствения начин да напуснеш племето…

— Ясно. Само ако си загубиш главата — казва Малагеш.

— Да. Всяко племе използва свой цвят и шарки. Тези са на клана орскова, той е от речните племена. И това вероятно ще вбеси някои видни особи.

Малагеш вдига глава да погледне къщата, която тлее отзад, и изведнъж всичко става твърде познато: димящите развалини, мократа студена трева, бръмченето на насекомите, вонята на труповете…

Отърсва се от вцепенението и отива до грубата дървена постройка. Задната врата е разбита, все едно някой е вкарал каруца вътре. Може би така е срутено огнището и е започнал пожарът.

— За късмет всичко е мокро — казва тя. — Иначе щяхме да си имаме и горски пожар. — Обръща се към Надар. — Знаеш какво е това, нали?

— Кое?

— Отрязване на крайници, торсовете разсечени и побити на колове…

Надар се замисля, после се облещва.

— Ох, в името на морето…

— Да. Така са постъпвали пазителите на Воортяштан със сейпурските роби, които се бунтували или опитвали да избягат. Разделяли ги на съставни части — май са използвали този израз. Доказвали, че в техните очи ние всъщност не сме хора: просто инструменти, устройства, които се разглобяват лесно. И слагали труповете, за да ги виждат всички. Едва ли ще се опълчиш срещу робството, ако имаш подобен изглед от прозореца на спалнята си. — Малагеш клати глава. — Чела съм описания, но… Досега не бях виждала някой да наподобява това.

Двете повеждат конете си обратно към предния двор.

— Значи смятате, че е послание? — пита Надар.

— Ти познаваш областта. Ти ми кажи.

— Да, познавам я. Той е от Орскова, а племената си оспорват тази територия. Може да е подчертана обида или предупреждение — ако ни предадете, ще се отнасяме с вас както със сейпурите.

— Нищо чудно да е така. — Малагеш отпъжда муха от лицето си. — И това ще го начука жестоко на вашите преговори, нали?

Надар изпъшква и си разтърква очите.

— Това се подразбира. Бисвал и Рада ги чака голямо забавление, докато се мъчат да убедят проклетите племена, че не бива да се изтребват взаимно след такова зверство.

— Рада ли?

— Рада Смолиск. Тя е губернатор на града.

— Рада Смо… — Малагеш зяпва, щом осъзнава какво ѝ казва Надар. — Това име… Тоест губернатор е проклета континенталка?

— О, да. Това е една от министерските програми — повече местни жители да бъдат привлечени в управлението на Континента. Но за разлика от други програми тази има доста добри постижения. Рада е свестен човек. Излишно стеснителна, затова пък чудесна лекарка. Обикаля навсякъде и вдига болни на крака, дори идва в крепостта да лекува ранени. Затова я харесват.

— Не съм чувала за подобен случай досега! Континенталка да стане губернатор!

Надар се подсмива.

— Генерал Малагеш, бях останала с впечатлението, че сте сред приближените до министър-председателя. Много прогресивни идеи има, нали?

— Едно са прогресивните идеи, съвсем друго са смахнатите приумици. — Малагеш се овладява и опитва да се съсредоточи. — Ти май каза, че е имало подобен случай и преди?

— Какво?… Ами да. Случи се веднъж, преди седем месеца. Но жертвите бяха само две, не цяло семейство, а убийството не беше толкова… пищно.

— Значи нямаше части от трупове, побити на колове?

— Нямаше. Според описаното в доклада на патрула изглежда, че мъжът е убил съпругата си и е отсякъл главата и крайниците ѝ. Но не е рязал туловището. Намерихме го мъртъв в същата стая на малката им колиба. Вълците вече го бяха разръфали.

Двете продължават към предния двор.

— Нямаше ли признаци и той да е бил убит?

— Както казах, вълците си бяха похапнали от него. Но не видяхме такива следи. Предположихме, че е бил пиян и може би е умрял от препиването. Или му се е пръснало сърцето. А и там бе минало доста повече време, преди да ги намерим. Сметнахме, че случаят е единствен по рода си. Тук се случват какви ли не страхотии. Но след като се случи и това…

— Да, вече не изглежда случайно — съгласява се Малагеш.

— Може и първият път да е бил предупреждение, просто не са си довършили работата както са искали. Оплескали са се. Но са си взели поука. Сега знаят как да го правят.

Надар оглежда тъмните дървета наоколо.

— Значи ще го направят отново.

— Вероятно. Ако не откриете човека или по-скоро хората, които са го извършили.

— Според вас не е само един, така ли?

— Не е лесно да избиеш цяло семейство. Хлапетата може да побегнат. Или някой да ти се нахвърли с нож в ръка. Най-добре е да си водиш помощници. Макар че не бих изключила версиите за отрова или задушаване с дим, докато са спали. И това е начин да ги погуби един убиец.

— Откъде знаете всичко това?

— Просто знам. — Малагеш цъка с език и клати глава. — Не осакатяват мъжете, но с другите не се церемонят. Ама че странно.

Някой вика откъм черния път. Надар и Малагеш яхат конете и се насочват към Панди и трима войници, събрали се при дърветата край пътя.

— Какво има? — пита Надар.

— Намерихме нещо, госпожо. — Панди сочи към дърветата. — Малко прилича на скривалище на ловци.

Двете жени пак се спешават и Малагеш усеща, че бедрата ѝ вече се схващат. Приклякат да огледат — между две дървета от десетки отсечени клонки е направено грубовато укритие.

Надар отмества няколко клонки и наднича вътре.

— Игличките са почистени — казва тихо. — Някой май се е свирал дълго тук. Добре се справихте, войници.

Малагеш се изправя и се обръща към къщата — човекът в скривалището е виждал добре какво става и в предния, и в задния двор.

— Наблюдавали са — казва приглушено и тя. — Гледали са, чакали са сгоден случай.

Връщат се в града късно вечерта. Малагеш е изтощена и мускулите на кръста май вече не могат да крепят тялото ѝ изправено.

— Ще пратя вестоносец да уведоми племето орскова — казва Надар, докато порталът на крепостта се отваря, — защото те може би ще искат да извършат ритуалите за мъртъвците.

— А ти какво ще предприемеш? — пита Малагеш.

— Сутринта ще изпратя патрул да претърсва местността. Ще задават въпроси, ще оглеждат за нещо подозрително. Според мен и това е добре за начало. Вие тук ли ще пренощувате?

— Не, по-благоразумно е да отседна в града — отговаря Малагеш. — Двама генерали под един покрив… Не искам да настъпвам никого по мазолите.

— Сигурно възглавниците с гъши пух, огромните камини и майстор готвачите в ЮДК нямат нищо общо с решението ви — казва Надар с неочаквана студенина.

— Капитан Надар, денят беше тежък — рязко подхваща Малагеш — и вие се нагледахте на гнусотии. Затова този път съм склонна да проявя снизхождение. Но само този път.

— Моля за извинение, генерал Малагеш. Вие ни помогнахте много в огледа на местопрестъплението. Ако желаете, Панди може да ви откара. Опасявам се, че на останалите тук ни предстои да будуваме през нощта.

Надар отдава чест и влиза забързано в щаба. Малагеш я изпровожда с поглед, докато умува над премълчаните думи, които сякаш са прозвучали съвсем ясно: „Да, преструвахте се, че искате да бъдете полезна, но си оставате генерал на «административна екскурзия».“

Панди застава мирно пред нея.

— Във фара ли се връщате, госпожо генерал?

— Не сега — казва Малагеш и влиза в колата. — Да отидем на пристанището. — Отваря папката си и се вторачва в чудатите, дори плашещи рисунки на Чоудри. — Трябва да поговоря с един човек там.

Малагеш отива да потърси Зигне първо в канцеларията на ЮДК, където я посреща тантурест мъжага с очила, който поглежда за миг някакъв график и я отпраща към Кей Д4. Малагеш намира кея, но веднага я осведомяват, че Зигне е тръгнала към Монтажна площадка 3 — оградена с телена мрежа част от строителния полигон. На площадката бригадирите ѝ казват, че се е разминала за двайсетина минути със Зигне и макар те да не знаят плановете ѝ за деня, може би е тръгнала към Изпитателната площадка за кулокранове… каквото и да означава това идиотско нещо.

Задъхана и сумтяща сърдито, Малагеш се връща припряно към централата на ЮДК и си мисли, че според Зигне в денонощието явно има поне 72 часа: не се сеща за друго обяснение защо нормален човек би се претрупал с толкова работа.

Докато подтичва, се заглежда и в скрити кътчета и сенки, взира се за миг в работниците. Почти навсякъде в цивилизования свят си представят дрейлингите като пирати и диви моряци (и Малагеш знае, че тази слава до голяма степен е заслужена), но май и индустриализацията приляга добре на хората, които се трудят тук за ЮДК. Техните непромокаеми работни дрехи са в различни цветове според задълженията им и изглеждат много спретнато, по предпазните каски на главите им има множество значки и лепенки, обозначаващи къде им е разрешено да влизат. Дошли са да вършат работа и са настроени да я свършат както трябва.

Но някои от тях… не са като останалите. Погледът ѝ не пропуска онези, които бдят в сенките и няма съмнение, че палтата им се издуват от нарезни и сачмени огнестрели. Тя дори зърва нещо твърде страховито — ПК-512, стационарна автоматична шестцевна огнева платформа, която може да бълва изумителна разруха в секунда. Оглежда внимателно внушителната машина и грамадния комплект цеви: прилича на неимоверно уголемена версия на барабанлията в кобура на хълбока ѝ. Спомня си демонстрационната стрелба с такова оръжие, на която е присъствала само преди няколко години — разкъса дебела стоманена ламарина, сякаш беше хартия.

„Бисвал е прав. Те си имат частна армия тук.“

Накрая догонва Зигне, която е следвана от цяло ято угрижени дрейлинги като патенца, вървящи след майка си. С всяка крачка Малагеш чува по-добре как Зигне бълва указания и след всяка заповед по един мъж се отделя от свитата ѝ, за да хукне нанякъде през строителните площадки.

— … Кей Г7 е затворен за ремонт и поддръжка, затова трябва да пренасочим всички товари към Х3 до 12:00 в следващия четвъртък. Повтарям — до следващия четвъртък. В момента още сглобяват Кула 5, но когато я завършат, ще може да стабилизира Кула 34, която няма устойчива опора. А Кула 34 трябва да бъде в пълна готовност до 10:00 в неделя, за да се справим задължително с разчистването на задръстването, ако искаме да стигнем до западната част на устието. Как сме с дизеловото гориво?

— Танкерът трябва да пристигне утре. Точно в девет сутринта.

— Бавят се. Да побързат.

— Да, госпожо.

И така неспирно и неуморно Зигне смалява свитата си до трима мъже. Единият явно е телохранител, макар униформата му да показва, че е с доста висок ранг. Забелязва Малагеш отдалече, стрелва с поглед барабанлията в кобура на хълбока ѝ и леко движение издава, че той също е откопчал скрит кобур.

Зигне се обръща към нея.

— О… Здравейте, генерал Малагеш. Как беше в крепостта? Сигурно вече разбирате по-добре положението?

— Има нещо такова — отговаря Малагеш.

Взира се изпитателно в телохранителя — жилав дрейлинг, който малко прилича на вълк. Косата му е остригана толкова късо, че е трудно да се прецени точно къде преминава в наболата по лицето брада.

— Да ви запозная — сеща се Зигне. — Това е Лем, началникът на моята охрана.

Малагеш се усмихва сдържано.

— Добър вечер, Лем.

Той само кима, тежкият му поглед не се променя дори за миг.

— Трябва да обсъдя с вас някои проблеми — казва Малагеш.

— Непременно — съгласява се Зигне, докато отмята с учудващо настървение нещо по листа на подложката в ръцете си. — Ще се радвам да си поприказваме. Но в момента ръководя изпитанията на нов процес за сглобяване на кулите, който може да ускори значително критично важен етап в нашата работа.

— Ясно… Какво означава това?

— Какво означава ли… — Зигне сочи дебела стена от желязо, издигната на почти двайсет стъпки и цялата осеяна с големи нитове. Единственият видим вход е заплашително изглеждаща врата с разнообразни системи за заключване. Стената като че е предназначена да устои дори на въоръжено нападение, но пък покривът е от брезентови платнища, опънати да предпазват от дъжда. — Означава, че не бихте могли да ме придружите, за съжаление. Това е изпитателната площадка за кулите. Зад тези стени са скрити толкова много изключително ценни патенти, че не бихме могли да оставим вратата широко отворена, ако разбирате за какво намеквам.

— Имате опасения, че се занимавам и с промишлен шпионаж, така ли?

— При други обстоятелства не бих ви подозирала, но… Вие сте генерал от сейпурската армия, нямате търпение да се пенсионирате и може би търсите допълнителни доходи… Вероятно прекалявам с параноята, обаче опитът ме е научил, че в повечето случаи параноята е полезна.

— Благодаря за чудесното мнение, което имате за мен. И кога да говоря с вас, адовете да се продънят дано?

— Хъм… После ще отида на Кей Г7, значи… утре?

— Не можете да отделите време до утре?!

— Много съм заета тази вечер — натъртва Зигне. Помощник ѝ подава друга подложка и тя плъзва поглед по горния лист. — Струва ми се, че мога да ви отделя един час утре вечерта. Да речем, в 19:00 в клуба на съвета.

— Засуканото местенце, където хапнахме ли? Така да бъде. Имам само един въпрос. Кога спите?

— Лем? — казва Зигне.

— Да, госпожо?

— Кога е следващото ми време за сън по график?

Той проверява в бележник с размерите на счетоводна книга.

— Утре в единайсет сутринта, госпожо.

Зигне се усмихва на Малагеш.

— Ето ви отговора. Но аз все пак имам нещо за вас, генерал Малагеш, и няма защо да го отлагаме за по-късно. Разпространих запитването, за което ме помолихте — всички служители, които са имали контакт със Сумитра Чоудри, да съобщят за това. Оказа се, че е попитала един от нашите медици дали във Воортяштан има аптека.

Малагеш си записва сведението.

— Казала ли е защо пита?

— Уви, не. Но научих от нашия медик, че непременно искала да купи нещо. Не споменала какво е. Потърсете магазина със зелената врата на улица „Андрус“.

— Я почакайте… Улиците тук имена ли имат?

— Изписани са по бордюрите на всеки ъгъл — обяснява Зигне. Стигат до пропускателния пункт пред вратата към изпитателната площадка и Малагеш изостава, вторачена в стоящия на пост дрейлинг е нарезна пушка на рамо. — Правят буквите от рибешки кости. Дано и други от моите работници имат какво да кажат за госпожица Чоудри. Може би някой ще знае информация, което ще ви бъде по-полезна.

Малагеш продължава да пише в папката. Огромната желязна врата в стената се отваря. Зигне влиза, вторачена в листовете на подложката, мърмори си под носа. Дори не се озърта, когато вратата се затваря с ехтящ трясък.

Магазинът на улица „Андрус“ е по-скоро колиба от животински кожи, пришити плътно една към друга със сухожилия. Вратата е провиснало парче дърво, чиято мътнозелена боя се лющи. И изобщо не спира мразовитите повеи.

Малагеш потропва три пъти. Някой вътре подвиква:

— Влезте!

Тя бута вратата и попада в лабиринт от безразборно отрупани рафтове, които се извиват наоколо като циклон, въплътен в дърво. Препълнени са с шишета и стъкленици, повечето съдържат почернели и спаружени неща, които някога може и да са били живи. В други има семена, прахове, костилки от чудати плодове. Малагеш не успява веднага да насочи погледа си към другия край на колибата, където дребен мъж ѝ се усмихва, съсухрен е като стоката си.

— Здравейте, госпожо, как сте? — Ококорва се, после присвива очи, щом забелязва сейпурската униформа. — Прекрасна вечер, нали?

— Щом казвате.

— С какво мога да ви помогна? — пита той и кима към ръката с протезата. — Нуждаете ли се от мехлем против болки? При мен идват мнозина от тружениците на пристанището, лишили се от една или друга част на телата си. Знам какво да дам за мазане на чуканчета.

Малагеш умува колко е оскърбена от думите му.

— Не, аз…

— Женски проблеми ли си имате? — ухилва се дребосъкът. Зъбите му са като камъчета, изпъстрени от черен лишей. — Дама на вашата възраст… заливат ли ви горещи вълни? Няма страшно. Разполагам с…

— Вашите мехлеми помагат ли срещу строшен череп? — прекъсва го Малагеш. — Защото ще имате нужда от такъв мехлем, ако продължите с тези приказки.

Той примигва.

— О… Схванах.

— Не съм дошла да купувам нищо. Имам въпроси за жена, която е била тук преди известно време.

Дребосъкът подсвирква.

— А, тази тема може да се окаже трудна за обсъждане. Дори непосилна, за жалост.

— И защо?

— Ами няма да е никак добре и за моите клиенти, и за продажбите ми, ако се раздрънкам кой какво купува. — И добавя, сякаш току-що му е хрумнало: — Може и да е мъничко подло отгоре на това.

— Тази жена е била от Сейпур — уточнява Малагеш. — Като мен. Това променя ли положението?

— Обиждате ме, ако си мислите, че щом съм континентал, имам предразсъдъци спрямо сейпурите и съм готов да се държа непочтено с тях. Много ме засегнахте, откровено казано.

С въздишка Малагеш плясва банкнота от двайсет дрекела на масата. Дребосъкът я прибира светкавично в джоба си и казва бодро:

— Тъй, та какво щяхте да питате за тази сейпурка?

— Дошла е преди поне няколко месеца.

— И аз си помислих, че за нея говорите. Имате късмет. Жени от Сейпур се мяркат тук рядко… много рядко. Затова запомних онази, за която говорите. Нисичка? С превръзка тук? — Той сочи челото си. — И се държеше все едно седи по цял ден затворена някъде?

— Май е същата.

— Хъм… Да, помня я. Твърде странна жена беше.

— Защо казвате това?

— Ами така се държеше. — Тонът му показва, че въпросът ѝ е особено глупав. — И така гледаше. Всяка сутрин гълтам зрънце от сушената билка дрангда, помага ми да забелязвам разни подробности за хората. — Почуква се до дясното око с изцапан показалец. — Помага да зърна по мъничко от тайното им „аз“. Не е лесна за приготвяне, но цената е поноси…

Малагеш вдига свития юмрук на здравата си ръка.

— Добре де, добре. Тъй… Това момиче приличаше на човек, излязъл от скривалище и броящ всяка секунда, за да се шмугне по-бързичко обратно. И купи някои много странни неща… които продавам съвсем рядко. — Дребосъкът отмята глава назад и затваря очи, умува и изрежда: — Розмарин. Борови иглички. Сушени червеи. Прах от гроб. Сушен жабуняк. И стрити кости.

— Имате забележителна памет.

— Дължи се на отвара, която приготвям. — Той изсумтява. — Но нямам никакво желание да ви я предложа.

— Много благоразумно.

— Разбира се, помогна ми да запомня и фактът, че тя се връщаше неведнъж и купуваше все същите съставки. Всеки път във все по-големи количества.

Малагеш си записва всичко.

— Да предполагам ли, че не знаете за какво могат да бъдат използвани?

Дребосъкът се почесва пресилено по темето.

— Хъм, някога може би знаех, но в момента не мога да се сетя…

Малагеш слага на масата още една банкнота от двайсет дрекела. Той я грабва.

— Ами причината да не продавам тези стоки е, че тяхното основно предназначение вече не съществува. Защото е било свързано с Божественото.

— Аха — мърмори Малагеш.

— Те са били много популярни реагенти за предизвикване на някои от по-обичайните чудеса, единствено с изключение на жабуняка — за него може да се каже, че е от по-висока класа. Всички купени от нея съставки бяха присъщи именно за Воортяштан. Розмаринът и боровите иглички — вечнозелени. Сушените червеи — възраждане. Прахът от гроб и стритите кости — безвъзвратност. Жабунякът — преобразяване. Разбирате ли, всички тези неща са свързани с прага, разделящ живота и смъртта.

— Тоест владенията на Воортя — казва Малагеш.

— Ъ-ъ… да — потвърждава той леко разтревожен, че говорят за това толкова прямо.

— И според вас точно какво чудо се е опитвала тя да постигне с тези съставки? — пита Малагеш.

— Няма как да знам. Всички подробни текстове са били забранени, когато Сейпур е наложил Световните регулации. Иззели са всички тези книги и са ги прибрали някъде. Знам само по-общите неща, които не са чак толкова незаконни.

— А познавате ли човек, който би могъл да знае за какво чудо ги е използвала?

— Е… — Дребосъкът се почесва по брадичката. — Комейд отмени цял куп забрани в Световните регулации, когато пое юздите, но и досега ние — простите хорица, не можем да се докопаме до нищо. Ако някой знае нещо, това са планинците.

— Кои — от племената ли?

— Същите. Много са привързани към старите традиции. Не биха забравили такова нещо. Но не е чак толкова лесно да им се изтърсиш и да пийнеш чай с тях.

Малагеш продължава да пише.

— А какво имате за сън?

— О, зависи от какъв сън се нуждаете. Трудно заспивате или трудно спите?

— Второто — промърморва тя и разтрива лявата си ръка.

— И как искате да спите, госпожо? Освежаващо? Със сънища? Дълбоко?

— Дълбоко — отговаря Малагеш тутакси. — Без сънища, ако имате нещо подобно.

Той се взира в нея и необичайният блясък в очите му я подтиква да си мисли, че май не я е излъгал за билката дрангда.

— Сънят ли е по-важен за вас — пита аптекарят тихо, — или искате да се отървете от сънищата?

Тя също го гледа втренчено.

— Пак второто.

Дребосъкът оглежда рафтовете и взима малка стъкленица, пълна догоре с кафяви топчици.

— Шапчиците от кълвачови гъби имат изразено сънотворно действие. Засилва се, ако ги сварите на пара. — Сипва внимателно от стъкленицата в тенекиена кутийка и я затваря с капаче. — Понякога ги използват да приспиват коне, ако се налага да бъдат оперирани. С това искам да подчертая, госпожо, че не бива да прекалявате. Срежете една и сложете половинка под езика си преди лягане. Можете да я варите и в чая си, но ще мине повече време, докато подейства. Недейте да си облизвате пръстите или да приготвяте храна, без да си измиете ръцете. И… ъ-ъ, измийте си ръцете и преди да пипате нечии интимни части. Съвсем малко от кълвачовите гъби стига, за да направи мъжкото достойнство безполезно часове наред.

— Това ще го запомня. — Тя взима кутийката, отваря я и поглежда вътре. Шапчиците на гъбите приличат на мънички кафяви бисерчета. — Има ли странични ефекти?

— Само бъркането във вашата кесия — уверява я аптекарят. — Дължите ми трийсет дрекела.

Малагеш се чумери за миг-два — трийсет дрекела биха ѝ стигнали за вечеря с пържола, ако изобщо може да се намери свястно месо тук, — но накрая плаща. Сънят ѝ е по-необходим от парите.

Когато се връща в стаята си в централата на ЮДК, си разтрива ръката, после вади барабанлията от кобура и го слага на нощното шкафче. Седи на ръба на леглото сама в разкошната стая и слуша препирните на вятъра и морето зад прозореца.

Гледките от усамотеното стопанство се преливат в главата ѝ: неузнаваемо обезобразени трупове, черен дим по върховете на тъмните дървета, едва различим труп в избуялата детелина.

Опитва да си втълпи, че просто е разстроена, както би се случило с всекиго. Била е на място, където хора са били убити жестоко и подложени на гнусна гавра — затова пулсът ѝ се е ускорил толкова. Това няма нищо общо с факта, че отвратителните гледки са ѝ смътно познати.

Бърка в джоба на палтото си, вади кутийката с гъбите и изсипва в дланта си една тъмна топчица. Използва бойния си нож да я среже на две и оглежда придирчиво сушената половинка, която задържа на показалеца си. Двоуменето е кратко. Малагеш отваря уста, пъха гъбата под езика си (има вкус на дърво и вълна) и се изтяга на леглото.

Промяната е почти незабавна. Главата ѝ е мътна, все едно мозъкът ѝ е просмукан с вода, изведнъж всичко става невероятно тежко. Струва ѝ се, че костите ще ѝ паднат през плътта и ще пробият постелята.

Спомня си какво ѝ е казал Бисвал: „Това ми помага да се преборя с чувството, че съм завеян дъртак, който се пита дали миналото му е истинско, или си го е измислил.“

Клепачите ѝ натежават. Кълвачовите гъби може би ще ѝ попречат да сънува, но не могат да възпрат потока от спомени в мимолетните мигове преди заспиването.

Ако подхванете разговор за Жълтия поход в днешен Сейпур, можете да очаквате какви ли не реакции, но е ясно, че няма да ви се зарадват — ще има много въздишки и въртене на очи в духа на „пак ли това“, може би ще чуете и едно-две подсмивания. Сред по-патриотично настроените среди такива подмятания вероятно ще ви навлекат нескрита враждебност — може да ви изритат на улицата или дори да ви забият юмрук в лицето.

Така е, защото в Сейпур всякакви приказки за Жълтия поход отдавна се смятат или за клеветническа кампания, или за проява на безумие — опасна и смехотворна теория на конспирацията, с която биха се занимавали само чужди на патриотизма хора и смахнати.

Всеки приличен човек се придържа към мнението, че Лятото на черните реки (продължават да го наричат така, макар че всичко се е проточило почти три години) е една от най-величавите победи на Сейпур. Тъкмо тази война става опора за националната идея на съвременен Сейпур и кой би се осмелил да ѝ лепне позорно петно? Онези в Сейпур, които искат да се проявят като мислители, биха признали, че може и да е имало нещо, от което са избуяли измислиците за Жълтия поход — в края на краищата войната винаги е ужасна, — но несъмнено е било много по-безобидно от събитията, които предъвкват подробно маниаците на конспирациите.

Малагеш обаче знае, че това не е теория на конспирацията. Защото помни. Макар че са минали почти четири десетилетия, тя помни.

Каджът завладява Континента през 1642 година и Сейпур провежда Голямото прочистване осем години по-късно — навсякъде са иззети свещените картини и скулптури. Скоро след това Сейпур налага строго Световните регулации с напразната надежда, че като забрани самото споменаване или признаване на Божественото, то повече няма да се намесва в живота. Световните регулации се спазват неотклонно почти навсякъде в Континента, но в Баликов сейпурите пипат с кадифени ръкавици — и в крайно осакатения си вид след войната огромният град запазва значителна сила дори само заради броя на жителите си. Може да се твърди, че в известен смисъл Световните регулации се прилагат там съвсем формално, та Сейпур да не среща съпротива и да държи изкъсо останалата част от Континента.

Но така е до 1681 година. Сейпур изгражда военната си мощ и започва да се зъби. В Галадеш решават, че няма да търпят занапред толкова хлабавия контрол над главния град на Континента. След приемането на цяла поредица сурови закони започват репресиите. Положението се сгорещява — първо протест, после размирици, след това са окупирани здания на градската управа, а чиновниците стават заложници. И до 1685 година в Баликов вече има истински бунт, наречен впоследствие Баликовското въстание. А това, което започва като въстание, бързо се превръща в открита война.

Така светът за пръв път опитва вкуса на съвременните битки без намесата на Божественото. Сейпур отскоро е увеличил производството на стреломети и други механизирани оръжия толкова много, че може да снабдява с тях и обикновените пехотинци. Войските кипят от боен дух и нямат търпение да влязат в сражение, за да докажат на доскорошните си потисници, че Сейпур заслужава мястото си на велика сила в света. Но Континентът има на своя страна многобройното население и огромната територия и въпреки заявлението на генерал Пранда, че това ще бъде „светкавична война с много шум, последвана от дълга тишина“, и мощната пропаганда за бойни действия, които ще траят само едно лято (затова войната е наречена така), скоро сейпурските и континенталните войски се озовават в окопи на двеста мили източно от Баликов по бреговете на река Лужков и няма изгледи едните или другите да пробият през вражеските укрепления…

Тогава на сцената се появи 23-годишният капитан Лалит Бисвал, усърден читател на всяка книга за малкото войни, с които Божественото е нямало нищо общо. А под негово командване в Жълтия отряд — 16-годишната Тюрин Малагеш, която избяга от дома си, излъга за възрастта си при постъпването в армията и се прояви така, че я повишиха тази празноглавка до чин сержант, без тя изобщо да проумее какво става наоколо.

По време на петата битка за Лужков капитан Бисвал и Жълтия отряд бяха изпратени на амбициозна флангова маневра — да тръгнат срещу течението, да прекосят реката с лодки и да нападнат позициите на континенталите от север. Очакваха всичко да мине гладко и да разкъсат на голям участък позициите на континенталите… които обаче очакваха това нападение и знаеха едва ли не точната минута, когато ще започне.

Сейпурската атака бе провалена бързо и безмилостно. Лодките, с които прекосиха Лужков, бяха превзети и изгорени и така войниците останаха от вражеската страна на реката. И бойният ред, и дисциплината се изпариха, а континенталите ги изтласкваха неуморно на север, далеч от битката и позициите на сейпурските войски.

Жълтия отряд отстъпваше цяла нощ в безреден устрем през пущинака на Континента, преследван от врагове, които познаваха тези местности несравнимо по-добре. В горите ехтяха писъци и тропот на препускащи коне, трепкаха отблясъци на далечни огньове. Когато слънцето изгря, войниците от оределия отряд се заозъртаха и проумяха, че дори не знаят къде са попаднали.

Не бяха виждали досега хълмовете наоколо. Разузнавачите съобщиха, че наблизо имало къщи, но не и укрепления — нищо повече от стопанства.

Накрая Бисвал се сети:

— Сега сме зад техните позиции. В името на морето, ние сме в техния тил!

Нямаше как да знаят, че изпратената да ги довърши бригада бе трябвало да се върне, за да отбива фронтална атака на силите на генерал Пранда далеч на юг. А това означаваше, че вече никой не ги преследва, няма кой да ги изтика от територията на континенталите.

Това не бе предвидено, но се случи.

Вечерта на онзи първи ден Бисвал дойде при Малагеш и я отведе встрани. В събиращата се по хълмовете мъгла се чуваха стоновете и хлипането на попиляния отряд. Огньовете бяха забранени, защото димът би ги издал, затова седяха присвити, обгърнали с ръце краката си, засищаха се със сушено месо. Очакваше се да изпълнят задачата си бързо и не носеха много припаси, а и бяха загубили голяма част от тях при отстъплението.

Спряха на полянка в гората.

— Лейтенант Панкадж умря от раните си тази сутрин — каза Бисвал.

— Съжалявам, господин капитан.

— Стига, сержант. Днес чувах думата „съжалявам“ твърде често. Започва да губи смисъла си. — Той въздъхна. — Не можем да намерим нито Ниранджан, нито Капил, нито Рам. Значи съм загубил почти всичките си офицери за една нощ. Нямам правомощия да повишавам в чин, но ти, Малагеш, ще изпълняваш задълженията на лейтенант, затова и ще те наричам така. И ако доживеем да ни сдъвчат за това, ще бъда много признателен на съдбата.

— Слушам, господин капитан.

— Ти си млада, но аз вече те видях в сражение. Не си глупава и другите войници се вслушват в думите ти. Това е ценно.

— Благодаря, господин капитан.

Бисвал се обърна да огледа възвишенията.

— Така… Както изглежда, можем да избираме между три възможности. Връщаме се на юг, разузнаваме вражеските позиции и се опитваме отново да ги ударим във фланг в подходящ момент, за да изпълним дадените ни заповеди. Или тръгваме на изток, опитваме се да намерим брод, за да прекосим Лужков, като заобиколим врага, за да се върнем при частите на Пранда.

Бисвал млъкна. Малагеш попита:

— А третата възможност?

Погледът на светлите му очи стана пронизващ.

— Лейтенант, според тебе какви са шансовете ни да успеем в изпълнението на някой от тези два плана?

— Минимални, господин капитан.

— И защо?

— Континенталите не са тъпанари. По някое време ще си спомнят, че все още сме някъде тук. Ще се подготвят за връщането ни към техните позиции. Ще наблюдават реката. Тъкмо това ще очакват от нас. — Тя кимна към опърпаните ранени войници, които бяха насядали под боровете. — Господин капитан, не сме в състояние да влезем в тежко сражение. Нямаме припаси. Не знам дали можем да изкараме с наличните повече от няколко дни.

— Съгласен съм с тебе.

Той пак плъзна поглед по хълмовете.

— Господин капитан…

— Кажи.

— Споменахте и трета възможност.

— Вярно. — Бисвал вдиша през зъби. — Лейтенант, разбираш ли какво крепи континенталните войски? Знаеш ли защо бранят толкова успешно позициите си?

Малагеш вече имаше достатъчно опит да разбира кога не е нужно да отговаря на реторичен въпрос, зададен от висшестоящ.

— Не, господин капитан.

— Заради стопанствата. — Бисвал се облегна на близкото дърво и се загледа към селце, сгушено в далечна долина. — Крепят ги храната и стопанствата. Малагеш, сега сме насред житницата на Континента, макар и тук да ни доведе абсолютна случайност… — Той се запъна за миг. — Има много пътища към победата във войната. Тя не е между армиите, а между държавите. — Сви устни, въздъхна и тръсна глава. — В името на морето, що за начин да воюваме…

— Да не предлагате…

Бисвал я погледна през рамо.

— Продължавай, лейтенант.

— Да не предлагате да воюваме с цивилните наоколо?

— Казвам, че една от възможностите ни е да унищожим техните стопанства, тяхната инфраструктура, техните напоителни системи. Да вземем каквото ни е нужно, за да оцелеем, да съсипем останалото и да се преместим в следващото селище, където ще направим същото. Просто ще прекъснем изцяло снабдяването на континенталите. Много мръсна работа — това също трябва да кажа.

Гледаше я и тя незнайно как долови, че иска нейното мнение, иска тя също да каже нещо, може би да одобри. Остана премълчано онова, което и двамата разбираха — воюваха в страната, която някога бе поробила техния народ.

Малагеш успя само да смънка:

— Ние умираме, господин капитан.

— Да. — Бисвал кимна.

— Гладуваме.

— Да.

— Мисля, че ще умрем, каквото и да направим.

Той помълча, после каза:

— Да. Съгласен съм с тебе.

— Моят извод, ако ми простите дързостта, е поне да се опитаме да изпълним дълга си във времето, което ни е останало.

Бисвал кимна отново и се загледа унесено в далечината.

— Събери колкото можеш от нашите войници. Претърсете гората, претърсете хълмовете наоколо, но предпазливо. Намерете оцелелите. Утре сутринта потегляме. — Извади далекогледа си и го насочи към селцето в долината. — Ще ги доближим от югозапад през гората. Така ще напредваме бавно, но трябва да ги изненадаме. Ама че проклетия! Малагеш… — Той стисна далекогледа, сякаш си представяше, че души някого, и тя разбра колко е вбесен от безизходицата. — Щом… щом ще правим това, нека поне да го правим правилно. Нека да е мирно. Ще бъдем организирани и дисциплинирани. Без жертви, освен ако са неизбежни. Няма да търпя убийствата на невинни, ако ще да са континентали. Особено на жени и деца. Ние сме войници, а не бандити, имаме стратегически цели. Ясно ли е?

— Напълно, господин капитан.

— Според тебе можем ли да го направим?

— Тъй вярно.

— Изпълнявай заповедта, лейтенант.

Тя отдаде чест и се затича през гората.

На леглото в централата на ЮДК Малагеш се връща мислено към тези мигове през мътилката от кълвачовата гъба и си казва: „Колко безразсъдно се заричаме в стремежа си да оправдаем и най-лошите си решения.“

Но докато все по-безчувственото ѝ тяло натежава като олово, една мисъл упорства и я тормози.

Нещо не е наред във видяното днес.

Спомня си труповете в стопанството. „Виждала съм такива тела. Виждала съм нещо подобно.“

И добавя: „Трупове в пущинака на Континента. Няма съмнение, познавам добре тази гледка.“

И още: „Не, не. Видях ги съвсем наскоро. Днес, но преди да отида в стопанството.“

Изведнъж проумява, че това е вярно.

Опитва да се надигне, но тялото ѝ не ѝ се подчинява. Люшва се напред с протегната ръка, иска да докопа папката и само я събаря от нощното шкафче. После мракът се свива около нея.

„Не губи тази мисъл. Не губи тази мисъл…“

Сутринта се събужда с усещането, че очите ѝ са от съхнеща кал. Изнизва се твърде много време, докато умът ѝ стигне до простички заключения: „Къде съм? Защо ме боли ръката? Адове, какво ѝ е на главата ми?“ Още повече време минава, докато събере сили да седне и да си разтърка лицето.

— Нямало странични ефекти — мърмори тя. — Шибани глупости…

Всичко я боли — гърбът, краката, ръцете. Същинско чудо е, че не е прекалила с дозата и не се е затрила.

Спомня си внезапно.

— Мамка му!

Сграбчва папката и излиза на бегом.

Чака двайсетина минути, докато някой телефон в ЮДК се освободи, защото има някакви особено важни строителни работи нагоре по брега, чака още по-дълго дежурният сержант да повика капитан Надар.

— Какво има? — казва Надар без никакво старание гласът ѝ да звучи малко по-приветливо. — Кой се обажда? Каква е тази история?

— Генерал Малагеш на телефона. Чуй ме — сетих се нещо за вчерашните трупове.

— Така ли… — Надар се прокашля и говори по-делово. — Слушам ви, госпожо генерал.

— Вече сме ги виждали. И двете. И то същия ден. Но ги видяхме преди да отидем в стопанството.

Проточено мълчание.

— Какво?… — мърмори озадачено Надар.

— Прерисувах някои от скиците в стаята на Чоудри — обяснява Малагеш и прелиства папката. — В единия ъгъл имаше нещо, което не успявах да разгадая. Приличаше на… ами на пилешки крилца на шишчета или нещо подобно. Но не е това. Нарисувани са човешки тела. Обезобразени като онези, които видяхме вчера!

По съседния телефон говори началник-смяна или бригадир, който се облещва към нея.

— Какво се опитвате да ми кажете, генерал Малагеш? — пита Надар.

— Казвам ти, че Сумитра Чоудри е нарисувала сцената на убийството, която видяхме вчера, месеци преди това да се случи. Предсказала го е някак!

— Моля? Как е възможно?

— Не знам. Знам обаче какво гледам в момента.

— Но Чоудри беше побъркана… Не може ли да е случайно съвпадение?

— Струва ми се, че да видиш рисунки на ритуално обезобразени трупове и след това да видиш самите трупове е адски невероятно съвпадение, та колкото ще да е била луда.

Дрейлингът до нея се поти и опъва кабела на слушалката докрай в усилието да се отдалечи поне малко от тази жена.

— И какво предлагате? — пита Надар.

— Ти едва ли имаш време за това, но аз имам. Искам да отида на мястото, където е извършено първото убийство, и да го огледам. Ако имаме подозрения, че Чоудри е била замесена в това, длъжни сме да проверим.

— Генерал Малагеш, първото убийство бе извършено навътре в една от оспорваните територии. Там не е безопасно.

— И аз не съм безопасна. Мога да се грижа за себе си.

— Възхищавам се на вашата самоувереност, госпожо генерал, но… ако се окаже, че не можете?

— Е, нали вече имате опит в опаковането и изпращането на мъртви генерали. Сигурна съм, че и насън можете да обработите още една пратка.

Надар въздиша.

— Ще поговоря с Панди и ще му заръчам да подготви каквото ви е необходимо.

— Чудесно — отвръща Малагеш. — Признателна съм за съдействието, капитан Надар.

— Винаги помагам с радост, госпожо генерал — казва Надар след точно отмерена пауза, за да е ясно, че иска да каже точно обратното.

По-късно същия ден Малагеш, въоръжена и снабдена с припаси, в случай че се залута някъде, потегля от Форт Тинадеши по същия път на север. Но при поредния поток завива рязко надясно към планината Тарсил, която се извисява като розово-зелена стена.

Пак сверява маршрута си с картата. Търси село Джевалиев в горските дебри край един от многото ручеи в тази местност. Всичко пред очите ѝ е покрито с влажен и мек зелен мъх — клони на дървета, камъни, дори самият път. Накрая Малагеш започва да се чуди дали и тя ще обрасне с мъх, ако престане да се движи. Но няколко мили по-нататък мъхнатите буци придобиват по-правилни очертания и тя проумява, че под зеленината има стени, огради и порти — иначе казано, цивилизация.

Заглежда се в картата.

— Май пристигнах. Ха…

Чете първия доклад, който Панди ѝ е дал заедно с картата. Няма особено подробни сведения за първото произшествие — тогава сметнали, че са се натъкнали на прост случай с убийство, макар и твърде кърваво и гнусно. Поне е отбелязано, че намереният мъртвец е бил селският въглищар.

Тя подканя коня си да продължи напред и накрая сред елите се появяват юрти и колиби. До пътя седи нисичко момче на десет-единайсет години, мръсно и недохранено, а около него гъмжи от миниатюрни кози. И момчето, и козите я зяпат с еднакво изражение — любопитство, в което няма и следа от ум.

Малагеш също го поглежда.

— Това Джевалиев ли е?

Той се кокори, ченето му е увиснало. Тя не може да отгатне дали се е стреснал, или лицето му просто си е такова.

— Научих, че тук е имало въглищар допреди няколко месеца — продължава Малагеш. — Знаеш ли къде е живял?

Момчето се блещи. Тогава от юртата зад него се чува глас:

— Вим, помолих те да стоиш там само за да държиш козите отвън. — С трескаво блеене мъничка козичка изскача от юртата и хуква нанякъде по разкаляния път. — Сега има барабонки по целия под, а тя нахапа цвек…

Едър мъж с гръден кош като бъчва излиза от юртата и трепва, когато вижда яхналата кон Малагеш.

— Ох… — Тя следи внимателно как очите му оглеждат оръжията ѝ: барабанлия, нарезна пушка, сабя. Не ѝ допада този бдителен поглед. — С какво мога да… ъ-ъ, помогна?

Малагеш се усмихва до ушите.

— Добър ден. — Гласът ѝ направо звъни от пресилено дружелюбие. — Аз съм генерал Тюрин Малагеш от сейпурските въоръжени сили.

— Генерал ли? — учудва се той. — Тук?

— Ами така се оказва.

— А-а… Аз се казвам Дрожкин. А тоя е Вим.

Мъжът побутва момчето с върха на кожената си обувка. Малагеш не е изненадана, че момчето изобщо не помръдва.

— Добър ден и на двама ви — казва тя. — Казаха ми, че преди време в селото имало въглищар.

— Тъй си е, но наистина беше преди време. Смахнатият гадняр умря.

— Смахнат ли?

— О, да. Смахнат като заек в срутена дупка. Ама бездруго повечето въглищари са си такива. Върви си със занаята.

— Че защо?

— Защо ли? — повтаря той, сякаш въпросът е нелеп. — Защото трябваше да будува дни наред, за да не подпали случайно цялата гора. Горкият смотаняк дори си измисли еднокрако столче, на което да седи. Заспеше ли, падаше по задник. Нищо чудно няма, че уби жена си. И аз щях да се побъркам, ако трябваше да оставам буден толкова дълго.

— Сигурно за вас ще бъде изненада да научите, че ние вече не го смятаме за убиец.

— Аха. Вие.

В последната дума се спотайва какво ли не, но най-натрапчиво е премълчаното „А защо да ни пука какво мислите вие?“.

— Сравнително наблизо бе убито цяло семейство по почти същия начин. Четири жертви.

— Цяло семейство? — Мъжагата пребледнява леко. — Кълна се в сълзите на Жургут, това е страшно зло. Значи има друг убиец?

— Някой видял ли го е как убива жена си?

— Никой не иска да живее близо до въглищар. Ама до мен стигна мълвата как Гожа си признала, че видяла… нещо. В оная нощ, когато двамата умряха.

— Гожа ли?

— Тя е стара жена. Продава гъби. И тя е смахната. Може затова да е наминавала при Бохдан, имали са за какво да си приказват.

Малагеш пише припряно.

— И кой е този Бохдан?

— Въглищарят, разбира се. Вие нищо ли не знаете?

— Явно не — признава Малагеш. — Значи Гожа казва, че е видяла нещо в нощта, когато въглищарят Бохдан е бил убит. Това ли е същината?

— Такова нещо не е казвала — бърза да възрази мъжагата. — Само чух, че се държала все едно е видяла нещо. Аз нямам нищо общо с това. И… И не знам дали трябва да отговарям на вашите въпроси. Тоест… — Маха с ръка към нея. — Дори това не е редно.

— Кажете ми къде живееше Бохдан и къде живее Гожа — настоява Малагеш — и край на въпросите.

Язди още двайсетина минути по горски пътеки и дърветата вече са по-нарядко, вместо тях има пънове. Скоро вижда причината: пред нея има мръсна гола поляна, осеяна с чудати купчини пръст като великански мравуняци и цялата воняща на въглени. Малагеш разпознава в тях пещи за дървени въглища: струпват пирамида от дърва, покриват я с пръст и запалват върха, за да тлеят дървата дни наред. А въглищарят трябва да бди зорко — ако дървата се разместят, пирамидата може да се срути, да нахлуе прекалено много въздух и купчината дърва ще пламне мигновено… вероятно заедно с голяма част от гората. „Мръсен и окаян начин да си изкарваш прехраната. И все пак е някаква прехрана…“

Малко по-нататък се вижда и домът на въглищаря, ако може да бъде наречен така: доста безформена дървена кутия върху дълъг насип. На Малагеш ѝ се струва, че той не е влагал особени усилия в жилището си, което би могло да пламне лесно. Може би е имало пожари и се е налагало да строи къщата отново.

Тя оглежда отново поляната. Връзва коня, ориентира се по разположението на постройката и тръгва из гората наоколо в търсене на място, откъдето се виждат добре и предната, и задната ѝ част…

Не минава много време, преди да го намери — още едно укритие, направено с отрязани борови клони. Игличките вече са сухи и кафяви, затова се виждат по-лесно, но в самото начало укритието трябва да е било почти незабележимо и първата огледала мястото група го е пропуснала. А и не са знаели какво да търсят.

Малагеш отмества няколко клонки и пак вижда, че зад тях игличките са изметени. „Може би този тайнствен наблюдател е твърде чувствителен към боцкането им.“ Опитва се да открие някакви следи или отпадъци, но няма нищо. Тъкмо да се отдръпне, но след кратко колебание се навежда и се взира повторно.

На кората на близко дърво е изрязан необикновен знак, но за нея е познат — грубо изображение на меч с дръжка от отрязана китка.

— Мечът на Воортя… — казва Малагеш и докосва линиите с два пръста.

Представя си как незнайният човек е седял скрит зад клоните и е издълбавал меча в дървото… Остава с впечатлението, че не е направено от почит, а по-скоро от скука, за запълване на времето. Значи тук е бил търпелив човек, който дълго е чакал подходящия момент.

Връща се при недодяланата къща върху насипа. Липсва врата, която някак е била изтръгната от пантите, затова влиза направо. И вътре изглежда както отвън: простичка кутия от парчета дърво. Подът е дъсчен, таванът — уплътнен с животински кожи. В първите мигове се чуди защо подът е толкова тъмен, после се досеща от какво е петното — кръв от жената на Бохдан. Повечето хора биха си казали, че петното е учудващо голямо. Малагеш обаче знае твърде добре, че в човешкото тяло има много кръв.

Разглежда унилата къщурка. Тук няма почти нищо приятно за окото. Леглото е прост дървен одър, покрит с кожи, огнището е паянтово струпване на тухли. Тя не може да си представи защо някоя жена би се омъжила за въглищаря, но не забравя, че не всички имат избор.

Постепенно осъзнава, че звукът от стъпките ѝ е странно… кух. Подрусва се на пети и се вслушва в скрибуцането на дъските. Прикляка и наднича в процепа между две дъски. Не е сигурна, но отдолу май има някаква кухина…

— Той го направи, за да избягат при пожар — казва някой откъм входа.

Малагеш се изправя рязко, стиснала дръжката на барабанлията, но само се вторачва в старата жена, застанала на вратата. На старицата трябва да ѝ се признае, че дори не трепва — тя е мургаво, жилаво, кораво същество, малко прилича на човешка фигура, изваяна от старо опушено дърво. Облечена е в проскубани кожи, тъмните ѝ очи проблясват остро.

— Госпожо — казва ѝ Малагеш, — макар да няма врата, има предостатъчно дървения, на която да потропате.

— Ти си от военните — казва старицата. Не звучи като въпрос. — Дошла си от изток.

— А ти си?…

— Аз съм Гожа.

— Аха. — Малагеш вече не е чак толкова напрегната. — Как се озова тук, Гожа? Щях да навестя и тебе. Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Дрожкин дойде да ме моли за прошка — обяснява старицата и влиза. — Мисли си, че ми е сторил зло, като ти е казал какво видях. Подвел съседка, това си мисли. Ама и той е един… Каквото му се върти в главата, веднага излиза през устата. Чудя се как още му е останал някакъв мозък.

— А ти какво видя?

Гожа застава до нея и се вторачва в петното на пода.

— Бохдан не беше лош човек. Нито ум имаше, нито късмет, но не беше лош.

— Дали?

— Направи мазето отдолу, за да се крият при пожар, дори прокара тръба в насипа, за да влиза въздух. — Старицата извива глава към Малагеш. — Той я обичаше, да знаеш. Искаше да я опази. Викаше често лекаря да я прегледа за всеки случай. Все се тревожеше за нея. Но… не му стигаше умът — ако тя се беше скрила в мазето при пожар, запалената къща щеше да се срути върху нея… Бохдан не го биваше много да мисли.

Малагеш се изправя.

— Какво се случи тук?

— А защо питаш? Засяга ли те?

— Случилото се тук се повтори другаде. И може да се случи пак.

— А аз пак питам — защо те засяга?

— Мисля, че те го вършат по-умело. Последния път е по-зле, отколкото тук. Следващия път ще бъде още по-зле.

— Аз продължавам да питам — защо те засяга?

— Защо да не ме засяга? — сопва се Малагеш.

— Защо ли? Ти си от изток, от Сейпур. Ние сме воортяштани. За вас не сме нищо повече от прасета или кози — не е ли така?

— Виждала съм и воортяштани, и сейпури да умират. Кръвта им изглежда еднакво. Искам да направя каквото мога кръвта на всеки да си остане където ѝ е мястото.

— Сладки приказки — отвръща Гожа, — каквито можеш да чуеш от дипломат, преди да ти резне гърлото и да отмъкне дъщеря ти.

Малагеш се вторачва в очите ѝ.

— Аз приличам ли на шибан дипломат?

Гожа издържа погледа ѝ още миг-два и се извръща.

— Не видях убийствата.

— А какво видя?

— Малко неща. — Гожа се обръща към прозореца. — Аз бях ей там — между дърветата. Нощта беше ясна, луната светеше силно. Водех кобилката си през гората… Моята кобилка има остър нюх. И когато се подплаши, отгатнах какво е надушила. Знаех, че някъде наблизо е пролята кръв. — Старицата отива към вратата. — Доближих поляната да надникна и зърнах една жена, стоеше сред купчините.

— Жената на Бохдан ли беше?

Гожа върти глава.

— Не. Тази жена беше по-ниска. Или така ми се стори. Може да не съм я разгледала добре, защото вперих поглед в нещото, което стоеше пред тази врата…

— Какво нещо?

— Ще ме помислиш за луда.

— Виждала съм всякакви безумия, повярвай ми.

Гожа накланя глава, замисля се и сякаш започва да разказва сън:

— Отначало ми се привидя, че е плашило. Не приличаше на истински човек. Нещо като подобие, направено от… Ами направено от разни неща.

— Неща ли?

— Да, неща. Май имаше парчета. Шипове. Парцали и тръни. Виждах мъж, направен от тръни, висок шест-седем стъпки, тъмен и безлик… И държеше лъскав меч, блестеше като сребро. Не ми се вярваше да е истински до мига, когато се обърна и влезе в къщата.

Гожа млъква и се обръща.

— Не ми вярваш. Мислиш си, че съм луда.

Малагеш умува и отвръща:

— Аз не… Адове! Чудя се на какво да вярвам. Той да не беше предрешен? С някаква премяна от парцали и… тръни?

— Не знам. Дори не знам дали беше „той“. В тъмнината не се виждаше добре. Но двамата с жената само се гледаха, все едно си говореха без глас, преди той да влезе вътре.

— Кажи ми още нещо за тази жена.

— Казах ти, че беше ниска, носеше тъмно наметало. Може да беше лилаво, а може и да беше зелено. Беше си покрила и главата с него. Не виждах лицето ѝ, не виждах дори ръцете.

„Значи е била предпазлива, щом се е покрила така.“

— Какво стана, след като мъжът влезе в къщата?

— Бях вързала кобилката до пътеката на изток оттук. Тя започна да цвили и да пръхти от страх, притесних се да не ме видят онези двамата и се измъкнах. Чак след два дена чух, че намерили Бохдан и жена му мъртви.

— Значи не смяташ, че Бохдан е носил онази премяна?

— Ти си от Изтока, не знаеш — Бохдан беше като мнозина от тукашните мъже. Имал е късмет, когато е можел да хапне нещо като дете. Как да го кажа… Не беше от едрите мъжаги.

— За разлика от онзи с тръните.

— Онова нещо беше страховито — тихо казва Гожа. — Все едно беше излязло от кошмар. — Взира се в Малагеш. — Според тебе онези двамата ли са убили Бохдан и жена му?

— Да, така изглежда.

— Защо? За какво им е да убият въглищаря на Джевалиев? На кого му е притрябвал горкият Бохдан?

— Тъкмо в това е въпросът — натъртва Малагеш. — По-лесно е да сториш зло на хора, които нямат никакво значение — въглищар и съпругата му или семейство в стопанство насред пущинака.

— Но защо да го правят?

— Прилича на… на някакъв ритуал — запъва се Малагеш. — Церемония. И заради обезобразяването на труповете, и заради предрешването на онзи, който го е извършил. И някой гледа отстрани, за да се увери, че това се е случило…

— Във Воортяштан има много церемонии — казва Гожа. — Трябва да е имало още повече преди Примигването. Но за такава не съм чувала никога.

— Но това не означава, че не я е имало. Само не мога да проумея за какво е предназначена.

Гожа понечва да си тръгне. Спира на вратата и казва:

— Странно е да казвам това на жена от Изтока, но се надявам да хванете онези хора. — Погледът ѝ става суров. — Ние не сме нито свине, нито кози, генерал Малагеш.

— Знам.

— Дано и други, които носят същата униформа, мислят като тебе.

Малагеш застава на вратата и гледа как Гожа се отдалечава през гората. Вдига глава и преценява къде е слънцето в небето. Ранен следобед. Трябва да се върне в града. Ако пропусне уговорения час със Зигне, може да си умре от старост преди следващата възможност да говори с нея. Наднича в къщурката за последен път.

Застива неподвижно. Накланя глава встрани. И отива в един от ъглите.

Има следа от нещо сребристо на пода. Тя го докосва с върха на пръстите си и се взира в тях на светло.

Малко прилича на мека пудра от графит.

— Ама че гадост! Не може да е…

Припомня си къде е капакът в пода, вдига го рязко и се промушва в мазето.

Долу е тясно, тъмно и влажно. Малагеш драсва кибритена клечка и топлата светлинка играе по стените от пръст. Бохдан е подготвил само най-необходимото в скривалището — съдове с вода и животински кожи вместо постеля. Тя се ориентира къде е онзи ъгъл на пода и застава под него.

Отъпканата пръст в краката ѝ блещука. Тя прикляка и се вглежда в купчинката прахообразна руда, която сигурно е падала през цепнатините между дъските. Докосва и нея с пръсти. Купчинката се разпада като пудра захар.

Малагеш знае какво е това. Нали е видяла по-големи купчини от него предишния ден.

— Тинадескит… — прошепва тя. — Шибана проклетия!

Погледът на Надар шари по кабинета на Бисвал, докато тя размишлява.

— Това е… невъзможно.

— И аз не знам как е станало — казва Малагеш. — Може и да греша… всъщност предпочитам да греша. Но изсипах водата и донесох от този прах, за да проверите. — Подава манерката си на другата жена. — Колко време е необходимо на Пратда, за да установи дали това е тинадескит?

Надар взима манерката, но още мига стъписано, докато се опитва да осмисли изненадата. Гълъб прелита покрай прозорците на наблюдателната кула на Бисвал и стрелка с поглед трите странни същества, улисани в разговора си.

— Най-много час — отговаря Надар. — Лесно се разпознава.

— Щом е така, предлагам да го направим незабавно — намесва се Бисвал. Той седи обърнат на изток, вторачен умислено в Тарсил. — Възможният пробив в сигурността буди… опасения.

— Напълно прав сте, господин генерал — казва Надар, по слепоочията ѝ лъщи пот. — Ако такова вещество попадне в ръцете на воортяштани…

— И го намираме на мястото на жестоко убийство — добавя Малагеш.

— И ако догадките ти се потвърдят — кима Бисвал, — това е убийство, за което изчезналата служителка на министерството е знаела нещо.

— Може би — отвръща Малагеш. — Имаме си работа с много „може би“. Още не сме разгадали как Чоудри би успяла да предскаже убийствата.

Бисвал се обляга на стола си и се вторачва в далечната Солда.

— В тази област няма други потвърдени или предполагаеми находища на тинадескит. Ние разполагаме с единственото. Значи е пренесен някак оттук там. И вече няма как да не се питам какво друго се пренася оттук там или обратното — сведения, материали, оръжия… Дали са внедрили агент или осведомител във Форт Тинадеши? Някой, който би обяснил на бунтовници как да пробият защитния периметър, да отворят портите и да се промъкват между нашите патрули, защото знаят графика на обиколките им?

— Господин генерал, една от най-важните ми задачи е да проверя дали е така — казва Надар.

Пребледняла е. Малагеш не се учудва: провал в сигурността, за която отговаряш, не е нещо, което началниците биха забравили лесно.

— Радвам се да чуя това — казва Бисвал. — Възложи на най-доверените си хора да установят какво е веществото, което донесе генерал Малагеш. След това провери най-старателно и обмисли отново добивните и изследователските дейности. Трябва да знаем какво се случва с тинадескита на всеки етап и кой участва в това. Следи дали някой ще се държи подозрително, ако бъде притиснат. И нека генерал Малагеш също извърши оглед на рудника.

Малагеш е готова да запее от радост. Надявала се е Бисвал да каже тези думи. Иначе би се наложило тя да помоли за това, а искането за достъп до толкова строго охраняван обект би могло да се тълкува като превишаване на пълномощията ѝ.

— Слушам — казва Надар. — Но… бих искала първо моите хора да проведат разследването си, ако е възможно.

Бисвал поглежда Малагеш.

— Разбира се — съгласява се тя. — Аз съм тук да помагам. Не съм любителка на безделието. Използвайте ме както решите.

— Признателни сме ти за съдействието. Без твоята бдителност дори нямаше да научим за проблема.

Малагеш внимава лицето ѝ да остане безизразно, докато кима, макар че няма желание да слуша похвалите му. Не иска да стане още по-неприятна на Надар и знае, че поне тя не прелива от благодарност — заради нахълталата във Форт Тинадеши натрапница се оказва, че всички са се изложили. И особено Надар.

— За тази проверка са необходими четири дни, господин генерал — казва Надар. — И то ако не губим никакво време.

— Четири дни… а на петия ще говорим със старейшините на племената. — Той си потърква челото и изпъшква. — Е, значи генерал Малагеш може да огледа в следобеда на този ден. Сигурен съм, че двамата с тебе, Надар, ще си имаме предостатъчно грижи по същото време.

— Ще се справим, господин генерал.

Бисвал кима.

— Добре. Свободна си. Благодаря ти.

Надар се обръща и изтичва надолу по стъпалата.

— Седни, Тюрин. — Бисвал се навежда, взима две чаши и сипва в тях сливово вино. — Знаеш ли, когато казах, че мога да ти възложа да се заемеш с някои проблеми, не се подразбираше ти да поровиш и да намериш нови, за които не сме подозирали.

— Предпочиташ да си мълча следващия път ли?

— Не, адовете ме взели. Просто и през ум не ми е минавало, че и ти ще си от онези бойци, които прекарват златните си години в размотаване из военни бази, за да открият какво има за оправяне.

— Хайде да внимаваме с дрънканиците за „златните години“. Пък и чувам това от човек, който се е борил да поеме командването тук.

— Справедлив упрек. — Той побутва едната чаша към нея, взима своята и с въздишка я допира до слепоочието си. — Но поне вече имаш някаква представа с какви проблеми сме затрупани. Иначе казано — проблемите, които наследих на този пост. Не знам дали ще ми повярваш, но новият ни проблем дори не е най-плашещият.

— Лалит, защо ли вече очаквам да поискаш нещо от мен?

— Помниш, че съм по-старши от тебе, нали?

Усмихва се присмехулно и потупва с пръст петлиците на яката си. Бисвал е генерал трети клас във въоръжените сили на Сейпур, а Малагеш — само четвърти клас, тоест има най-ниския генералски чин. Тя не се заблуждава за единствената причина да попадне сред висшите офицери — Шара е искала да я включи във военния съвет, но в него е забранено да участват хора, които нямат генералски чин. Но пък в Галадеш корупцията така се е развихрила напоследък, че май има повече генерали и полковници, отколкото капитани и лейтенанти.

— Така си е — казва тя сговорчиво. Отпива от виното. Има вкус на оцет. — А и знам, че нямам желание да съм на твое място, затова си бъди по-старши колкото си щеш.

Той въздиша.

— Няма как да бъдеш по-права. Преди малко споменах за пробиви в сигурността, за материали и припаси, които изчезват загадъчно от крепостта… Не е за пръв път.

— Вече започвах да се досещам за това.

— Преди година и половина бунтовници от платото са нападнали снабдителен влак, пътуващ от Форт Хадж към Форт Лок. Струпали отсечени дънери на релсите и влакът бил принуден да спре. Пренасял големи количества оръжие, боеприпаси… и експлозиви.

— Гадно.

— И още как. Моят предшественик провел сериозна бойна операция, успели да конфискуват голяма част от оръжията и боеприпасите, както и всички експлозиви… или поне той си мислел, че е така. Впрочем той загинал тъкмо по време на тези бойни действия. Но ние направихме инвентаризация миналия месец и открихме, че петнайсет фунта от тези експлозиви не са каквото трябва да бъдат. Фалшификат от пясък и глина.

— Гадост!

— Вярно. За съжаление не знаем кога са били подменени. Може би още когато бунтовниците са ги присвоили. Но след твоите разкрития нищо чудно да се окаже, че някой ги е подменил тук, в крепостта.

— Мислиш си дали ако някой е помогнал за тайното изнасяне на тинадескит — казва Малагеш, — не е направил същото и с вашите експлозиви.

Той кима, стоманеносивите му очи блестят.

— И това е вярно. А аз си имам предостатъчно тревоги с онова, което се случва извън тези стени и телени мрежи. Ако имаме и някой плъх сред нас…

— А къде се вмествам аз в това? Не искам да се намесвам още повече в работата на Надар.

— Аз също не искам. Надар е изключителен офицер, но сега е в трудно положение. Искам да говориш с главния технолог на ЮДК от мое име.

— А-а, Харквалдсон. Значи се безпокоиш за пристанището.

— Така е. Петнайсет фунта експлозиви в ръцете на бунтовници… Няма как да не се озъртам и да не се питам къде са уязвимите ни места. А долу в пристанището има много уязвими места. И няма да е първият случай. Преди няколко месеца стрелец се опита да гръмне отдалече нашата млада и амбициозна дама. Не улучи и охраната на ЮДК го надупчи много бързо, но… все пак опита.

— Защо не поговориш лично с нея?

— Не сме в… — Той сумти и извръща глава към прозореца. — Ами, не сме в особено добри отношения. Тя иска много неща и аз често отговарям с „не“. Всеки разговор с нея е като труден танц. Но аз искам тя да реагира подобаващо на тази заплаха. Може би ще е от полза, ако я предупреди някой друг.

— Не съм в много по-добри отношения с нея. Но бездруго трябва да си поговорим, ще се погрижа и за това.

— Предстои и срещата със старейшините на племената след пет дни — напомня Бисвал. — Досега всички сигурно са научили за убийствата в Пошок. Искам да присъстваш.

— Да не искаш да говоря пред тях като свидетел?

— Все още нямаме какво да им кажем. Просто искам още едни очи там. Познавала си хора като тях в Баликов. Внимавай за нещо съмнително. Доста вероятно е някой в онази стая да е човекът, отговорен за кражбата на експлозивите… а може би и на тинадескита.

— Лалит, аз не чета мислите на хората.

— Но е по-добре да си там, отколкото да не разполагаме с нищо, както в момента. — Той се взира навъсено в чашата си и допива виното. — Харквалдсон ни изпрати нови планове. Още три месеца прочистване на залива и реките. След това още две години до пълното изграждане на работещо пристанище. Тя казва, че прочистването е най-трудно — нали се занимават с това от години. Може и да е права от гледната точка на инженер. Но аз съм загрижен какво следва по-нататък.

— По-нататък ли?

— Колко ще ни струва да поддържаме мира? И колко дълго ще останем тук? — Бисвал я поглежда намръщено. — Тюрин, не всички сме прославени герои като тебе. Не ни се полага да пърхаме от място на място. Някои може и да отплават скоро от това пристанище, но аз няма да съм сред тях. Очаквам аз и повечето ми войници да останем във Воортяштан дълго. Много дълго.