Господарят на паяците

Втора глава Ора Лис

Големият син боец сега насочи меча си към мен, сякаш искаше да ме намуши като на кол. Сигурен бях, че точно това беше намислил.

Копието беше съвсем близко до мен, но нямах време да го взема. Когато върхът на меча почти опря до гърлото ми, аз се дръпнах назад. Усетих как острието буквално мина през косата ми. Сграбчих копието и се изправих.

Той отново обръщаше дахарата. Прецених желаната възможност и хвърлих копието към него. Улучих го в лицето и моментално умря. Падна назад, копието потрепери забито в главата му. Ръката изпусна меча и той увисна на ремъка, завързан за китката. Дахарата, почувствала се свободна, се изправи на задните си крака и хвърли ездача от седлото.

Огледах се и видях, че Хуул Хаджи нямаше моя късмет, защото това наистина си беше късмет. Той беше принуден да се защитава от градушка удари, които му нанасяше нападателят. Хуул Хаджи падна на едно коляно. Грабнах меча на доскорошния си неприятел и се спуснах напред с вик. Трябва да съм представлявал странна гледка — все още в жилетка, риза и панталони, въоръжен с огромен меч, тичащ да помогна на двама биещи се сини великани!

Противникът на Хуул Хаджи чу вика и се обърна. Моят син приятел се нуждаеше точно от това моментно отклоняване на вниманието. Той скочи, изби оръжието от ръцете на неприятеля си и заби огромния меч в гърлото на пироза.

Още преди да умре великанът, Хуул Хаджи хвана юздата на дахарата и усмири животното и умрелият му господар увисна на седлото. Малко презрително ексбрадхинакът освободи краката на трупа от стремената и го пусна да падне на земята. Разбрах какво има наум приятелят ми и се насочих към другата дахара. Беше се отделила малко настрани и нервно се оглеждаше. Без ездача тя още повече приличаше на човек. Дахарата произхожда от същата маймуна, от която произхожда и човек. Ако някой беше казал, както се казва понякога за кучетата и конете на Земята, че тя е „почти човек“, той просто щеше да съобщи един факт! Тяхната интелигентност варираше според породата. По-дребната южна порода беше по-интелигентна от по-едрата северна. Приближих се внимателно до голямата дахара и спокойно й заговорих. Тя се дръпна настрана, но вече бях хванал юздата. Опита се да ме ухапе. Не бях чувал и най-дивите дахари да са нападали човек. След това ми се покори.

Сега вече не трябваше да ходим пеша и имахме достатъчно оръжия, за да се въоръжа и аз. Свалихме от труповете всичко, от което се нуждаехме, но за съжаление доспехите не станаха на никого; за Хуул Хаджи бяха много малки, за мен много големи, но аз преметнах един ремък през раменете си и закачих тежките оръжия. Отървах се също от голяма част от обременителното земно облекло. Чувствайки се повече като марсиански боец, с окачени на тялото оръжия и седнал на широкия гръб на дахарата, препуснах напред. Двамата с Хуул Хаджи отново се отправихме към планините.

Най-после пристигнахме в Мендишар. На няколко мили беше село Асде-Трахи. Скоро стигнахме до него. Бях очаквал нещо по-примитивно от светлите мозаечни стени на ниските полусферични къщи. Много от тези мозайки представляваха красиви художествени картини. Селото беше оградено със стена, макар че докато яздехме надолу по хълма, виждахме всичко зад нея. Стената също беше украсена, но с геометрични рисунки, оцветени със силни основни цветове — оранжево, синьо, жълто, композирани главно с кръгове и правоъгълници.

Когато наближихме Асде-Трахи, по стените започнаха да се появяват фигури. Почти всички държаха мечове в ръце. Бяха сини великани, но ризниците им бяха кожени, подплатени с мека материя, подобни на онези, които носеха моите стари врагове аргзууните. Оръжията им също изглежда бяха плячка.

Изведнъж една от фигурите силно извика и бързо заговори на другарите си. После се чуха одобрителни възклицания, бойците вдигнаха високо мечове и бойни брадви и заподскачаха от радост.

Очевидно познаха Хуул Хаджи и го приветстваха.

На един голям стълб в центъра на селото свалиха едно знаме и издигнаха друго. Досетих се, че е въстаническият флаг. Голямото знаме с черни и жълти квадрати очевидно беше старото държавно знаме на детронирания брадхи.

Портата на стената се отвори и Хуул Хаджи ми се усмихна.

— Дълго чаках това завръщане, но посрещането си заслужава — рече той.

Хуул Хаджи влезе в селото и около него се струпаха да го приветствате добре дошъл мендишарски мъже, жени и деца.

Една от жените — предполагам, че беше хубава за техния вкус — се хвана за ръката на Хуул Хаджи, вдигна глава и го погледна с големите си очи.

— Чаках те толкова дълго, велики брадхинак. Мечтаех за този ден.

Хуул Хаджи изглеждаше доста смутен и малко се затрудни, докато освободи ръката си от прегръдката на жената, но успя да го стори, когато забеляза да се приближава висок величествен млад боец с протегнати за приветствие ръце.

— Морхаи Ваджа! — радостно възкликна той. — Виждаш, че изпълних обещанието си.

— И аз моето — усмихна се младият войн. — Няма селище сред тези планини, което да не е готово да подкрепи теб и нашата кауза.

Жената беше още там, макар вече да не прегръщаше Хуул Хаджи.

Морхаи Ваджа пристъпи към нея.

— Това е сестра ми Ора Лис. Тя никога не те е виждала, но е вече най-горещият ти поддръжник. — Морхаи Ваджа се усмихна. После се обърна към девойката. — Ора Лис, ще наредиш ли на слугите да приготвят за приятеля на Хуул Хаджи легло и храна? — Младият войн не изглеждаше ни най-малко изненадан, че Хуул Хаджи пристига в селото му с непознат човек, чужденец, при това от различна раса.

Хуул Хаджи разбра, че е време да ме представи.

— Това е Майкъл Кейн от Негалу — каза Хуул Хаджи, използвайки марсианското име на планетата Земя.

Този път Морхаи Ваджа малко се изненада.

— Аз мислех, че Негалу се обитава само от гигантски влечуги и други подобни.

Хуул Хаджи се засмя.

— Той е не само от Негалу, той е от бъдещето!

Морхаи Ваджа леко се усмихна.

— Е, привет, приятелю! Надявам се да донесеш щастие на нашето начинание.

Замълчах и не казах, че и аз така се надявах, тъй като с това щях да помогна малко и на собствената си съдба.

Слязохме от дахарите и Хуул Хаджи каза:

— Майкъл Кейн ми спаси живота, когато в началото на деня ме нападнаха пироза.

— Добре дошъл! За нас е чест да те посрещнем! — приветства ме Морхаи Ваджа.

— Хуул Хаджи забрави да ви каже, че преди да спася живота му, той спаси моя — рекох аз, когато Морхаи Ваджа ни поведе към една голяма къща, украсена с най-чудесната мозайка, която бях виждал.

— Значи е било предопределено така да стане, защото ако той не беше спасил живота ти, ти нямаше да можеш да спасиш неговия.

Не намерих какво да отговоря на тази логика. Влязохме в къщата. Беше прохладна с големи стаи, светли и простичко мебелирани.

Ора Лис вече беше там. Тя не сваляше очи от Хуул Хаджи, който изглеждаше леко поласкан и смутен от нейното внимание.

Морхаи Ваджа очевидно беше важна личност в селото. Той беше, стана ясно по-късно, нещо като кмет. Поднесоха ни най-доброто от всичко. Храната и напитките бяха прекрасни. Някои от тях вероятно бяха произведени на Север, тъй като ми бяха непознати.

Ядохме и пихме до насита. През цялото време вниманието на Ора Лис беше насочено единствено към Хуул Хаджи. Тя дори помоли брат си да остане с нас, когато Морхаи Ваджа каза, че ще обсъждаме стратегията и снабдяването на бойците.

Причините за плануваното въстание бяха две. Едната — хората бяха започнали да разбират, че пироза не са по-висши същества — твърде много дъщери и жени бяха свидетелствали, че апетитите на пироза не са като на просветени полубогове; другата — пироза ставаха по-отпуснати, по-малко склонни да изпълняват задълженията си на патрули.

Този процес ми беше познат. Помислих, че е някакъв природен закон тираните да стават жертва на собственото си късогледство. Умният крал винаги, независимо какъв характер има, защитавайки поданиците си, защитава и себе си. Колкото по-голямо и по-развито е обществото, толкова по-продължителен е процесът на сваляне на тирана. Често, разбира се, един тиран бива заместен от друг и с това се затваря един порочен кръг. В края на краищата обаче това води до упадък на държавата, до нейното завладяване или разрушаване, но рано или късно идва някой просветен държавник или управление. Процесът може да изисква столетия — или няколко седмици — и е, разбира се, трудно да го приемаш философски, когато ти самият си поробен.

Приказвахме до късно през нощта. Ставаше ми смешно, като виждах как от време на време Хуул Хаджи трябваше да откаже някоя чиния с плодове или възглавница, предложена му от внимателната Ора Лис.

Плановете ни бяха изградени върху убеждението, че след като една голяма сила от селото нападне главния град на Мендишар, хората от него ще се присъединят към нея.

Изглеждаше логично. Събитията за такова развитие бяха назрели.

До неотдавна нещата не стояли така информира ни Морхаи Ваджа. Хората от селата и малките градове били предпазливи, а Морхаи Ваджа бил в техните очи много млад и неопитен. Но когато успял да се свърже с Хуул Хаджи, всичко се променило и всички били обхванати от ентусиазъм.

— Ти си много ценен, брадхи — каза Морхаи Ваджа. — Трябва да се пазиш, докато дойде време за въстанието, защото ако те загубим, ще загубим цялата кауза.

Морхаи Ваджа беше много сериозен и искрен. Очевидно знаеше, че това, което казва, е вярно.

Дадоха ни по една стая в къщата на Морхаи Ваджа Леглото беше просто, без пружини, каквито се използваха почти из целия Марс. Скоро заспах.

Бях си легнал със смесено настроение от мъка и очакване. Не можех нито за момент да забравя, че бях отделен от обичаната от мен жена с невъзможни за преодоляване прегради. От друга страна, каузата на тиранизираното население на Мендишар ми беше близка. Ние, американците, симпатизираме на потиснатите независимо кои са, стига те самите да се бият срещу потисниците. Това отношение може би не е много християнско, но то се споделя от много мои сънародници и вероятно от по-голямата част от човечеството.

Събудих се малко по-философски настроен. Имаше надежда, макар и слаба. Спомняш ли си, че ти разказах за чудните изобретения на загадъчните шеев? Е, в тях ми беше надеждата. Вярвах, че някога ще мога да се свържа с тях и да ги помоля да ми помогнат отново да премина през времето и пространството. Този път не от една планета на друга, а от едно време и място на Марс на друго.

Реших да търся шеев или някой член от расата веднага щом се уверя, че революцията на Мендишар е успешна. Чувствах се ангажиран с нея главно защото считах Хуул Хаджи за близък приятел и всичко, което вършеше той, ме интересуваше.

Скоро след като се събудих, на вратата леко се почука. Слънчева светлина струеше през прозореца без стъкла, свежият въздух беше наситен със сладка упойваща миризма от познатите аромати на марсианската природа.

Извиках на лицето да влезе. Беше прислужница. Сините жени са само една-две стъпки по-ниски от мъжете. Носеше поднос с топла храна. Това само по себе си беше изненада, защото марсианската закуска в южната част на планетата обикновено се състоеше от плодове и други подобни храни.

Привършвах закуската си, когато влезе Хуул Хаджи. Беше усмихнат. Поздрави ме, седна на леглото и прихна.

Смехът му беше заразителен. Засмях се и аз, без да зная причината за този смях.

— Какво има? — попитах аз.

— Онази жена — каза той, продължавайки да се смее. — Сестрата на Морхаи Ваджа, как й беше името?

— Ора Лис?

— Точно така. Донесе ми закуска тази сутрин.

— Толкова ли е странно?

— Много е мило, макар да е необичайно за моя народ. Но не действието, което нормално трябва да приема като знак на уважение, а онова, което каза.

— И какво каза тя? — Бях почнал да се тревожа. Както казах по-рано, аз, изглежда, имах някакви способности на медиум — наречете го, както искате. Притежавах шесто чувство, което ме предупреди за някаква неприятност. Някои го наричат логика на подсъзнателно ниво, която прави заключения от данни, никога недостигащи до съзнателното ниво.

— Накратко — продължи приятелят ми, — Ора Лис знаела, че нашите съдби се преплитат. Според мен тя мисли, че ще се оженя за нея.

— О, сляпо увлечение — казах аз все още малко смутен. — Ти си тайнственият изгнаник, върнал се с претенция за трона, а какво може да бъде по-романтично от това? Коя девойка може да остане равнодушна пред него? Чувал съм, че това чувство не е необичайно.

Той кимна.

— Да, да. Затова не приех декларацията много сериозно. Просто бях учтив към нея.

Погладих замислено брадата си и установих, че отдавна не съм се бръснал. Бузите ми бяха покрити с гъста четина. Трябваше в най-скоро време да направя нещо.

— А ти какво й каза? — попитах аз.

— Казах й, че предстоящото въстание ангажира цялото ми внимание, че съм забелязал красотата й. Тя наистина е красива, нали?

Не отговорих. Знаех, че всяка красота е относителна, но честно казано, не можех да различа една красива синя великанка, висока осем стъпки, от една грозна!

— Казах й, че трябва да изчакаме, докато се опознаем по-добре — продължи Хуул Хаджи и се засмя.

Почувствах леко облекчение, като разбрах, че приятелят ми е постъпил тактично.

— Умно си постъпил — похвалих го аз. — Когато седнеш на трона на Мендишар като брадхи, ще имаш достатъчно време да мислиш за романтика или как да се спасяваш от нея.

— Точно така — засмя се Хуул Хаджи и стана. — Не зная дали го разбра. Тя, изглежда, го възприе по-скоро като проява на страстта ми, което всъщност никак не ме тревожи.

— Не се безпокой — успокоих го аз. — Какви са плановете ти за днес?

— Трябва незабавно да изпратим послания до всички силакси и орсилакси и да проведем тук среща — Двете марсиански думи означаваха приблизително селски лидери и градски лидери. Суфиксът „ак“ означава притежание на власт над другите, или казано на марсиански, човек, който е овластен от съгражданите си да защитава техните интереси. „Си“ означава малка общност, „орси“ — голяма.

— Това е необходимо — продължи Хуул Хаджи, — за да се уверят лично, че аз наистина съм този, за когото се представям. И разбира се, да решат кога и как да започнем въстанието и как да разположим нашите бойци.

— С колко бойци по твоя преценка разполагаш? — попитах аз, докато се миех с донесената ми студена вода.

— Около десет хиляди.

— И срещу колко пирози ще трябва да се бият?

— Около пет хиляди, включително бойците, които не са от пироза, но се очаква да ги подкрепят. Пироза, разбира се, ще бъдат много по-добре въоръжени и обучени. Моят народ има навика да се бие, без да слуша заповеди. На пироза им липсва всякаква дисциплина. Не съм сигурен дали същото се отнася за живеещите по селата бойци.

Разбрах. Това беше изпитание, което мендишарци щяха да споделят със своите аргзуунски братовчеди. Аргзууните бяха обединени благодарение на онази негодница Хоргул главно от страх пред общия враг Звяра Н’аал и суеверието.

— Това е друга причина, поради която е необходимо присъствието ми — каза Хуул Хаджи. — Те искат според Морхаи Ваджа да се бият под командването на потомствен брадхи, макар че са склонни да изпълняват заповеди и на необикновен силак.

— Значи Морхаи Ваджа е прав. Ти наистина си безценен за каузата.

— Така изглежда. Това е голяма отговорност.

— Отговорност, с която трябва да свикнеш — забелязах аз. — Като брадхи на Мендишар ти ще носиш отговорност за твоя народ и за целия си живот.

Той въздъхна и се усмихна кисело.

— Да си самотен скитник в пустинята си има своите предимства нали?

— Така е. Но в теб тече кралска кръв и ти нямаш право на избор.

Хуул Хаджи отново въздъхна и стисна дръжката на големия си меч.

— Ти си повече от опитен и смел другар в боя, Майкъл Кейн. Ти си също приятел със силен характер.

Хванах го за рамото и го погледнах в очите.

— Тези думи се отнасят и за теб, брадхинак Хуул Хаджи.

— Надявам се — отвърна той.