Господарят на паяците

Първа глава Голата равнина

След като влязох в предавателя, ме обзе страх. За първи път си дадох ясна сметка какво мога да изгубя.

Но беше много късно. Ти беше свършил твоя дял от работата. Започнах да изпитвам познатите усещания с машината. Нямаше никаква разлика, освен че този път не знаех къде отивам. Ако си спомняш, първия път смятах, че отивам до „приемника“ в другата част на лабораторията. Вместо това бях транспортиран на моя Марс. Сега накъде пътувах? Молех се отново да е Марс!

Пред очите ми се появиха странни цветове. Отново изпаднах в състояние на безтегловност. После усетих, че съм в близост с… всичко. След него дойде чувството за безтелесност и в същото време — че се нося с невероятна скорост през тъмнина. Не можех нищо да различа.

Събудих се в относителна тъмнина. Лежах по корем върху твърда камениста повърхност. Бях малко натъртен, но не изпитвах болка. Обърнах се по гръб.

Отново бях на Марс!

Разбрах го в момента, в който видях двете луни — Урнуу и Гархуу на марсиански, Фобос и Деймос2 на английски. Те осветяваха пустинен пейзаж от каменисти планински върхове и рядка растителност. На запад нещо блестеше, нещо, което наподобяваше огромна спокойна водна повърхност.

Все още бях с облеклото, с което бях влязъл в предавателя. Той предава във вълнова форма всичко, което се намира вътре в машината. Имах дори дребни пари в джобовете и ръчния си часовник на ръката.

Но нещо не беше както трябва.

Внимателно се изправих. Все още бях малко замаян, но вече ме обземаше подозрение, че нещо не е наред.

При първото ми двупосочно пътуване бях пристигнал точно извън град Варнал в южната част на Марс. Напуснах Варнал, когато моите „загрижени“ учени-братя ме върнаха на Земята.

Но сега тази пустинна местност беше съвсем различна от онова, което бях видял на моя Марс!

И все пак беше Марс — доказваха го двете луни. В същото време не приличаше на онзи Марс, който познавах — Марс, който е съществувал по времето, когато на Земята е имало динозаври и човекът още не е господствал на родната ми планета.

Бях отчаян. Чувствах се безпомощен, невероятно самотен. Загубих всякаква надежда да видя отново любимата си годеница Шизала или да живея в мирния Град на зелените мъгли.

Марсианската нощ е дълга, а тази ми се стори по-дълга от всички. Когато най-после се зазори, станах и се огледах. Накъдето и да се обърнех, виждах само море и камъни.

Както предполагах, бях попаднал на гола равнина от кафяво-оранжев камък, простираща се навътре от едно голямо студено море с малки, но непрестанни вълнички под мрачното небе.

Беше ми безразлично дали това е от миналото, или бъдещето на Марс. Знаех само, че ако, както подозирах, съм на онова географско място, където трябваше да бъде Варнал със Зелените мъгли и Зовящите хълмове, тогава за мен всичко беше изгубено! Там, където преди това се простираха хълмове, сега имаше море, а на мястото на града се издигаха скали.

Почувствах се предаден. Трудно е да се обясни защо се чувствах така. Моя беше вината да се намирам на това място, без да мога дори да прегърна любимата си в двореца на владетелите на карнала.

Въздъхнах и неочаквано се почувствах уморен. Без да се интересувам какво ще ми се случи, тръгнах потиснат навътре в страната. Нямах никаква цел, исках просто да вървя, докато падна от умора и глад. Голотата на пейзажа, изглежда, се отразяваше в голотата на собствените ми амбиции.

Изгубих всякаква надежда, изчезнаха всичките ми мечти. Отчаянието ме погълна.

Може би пет часа — или приблизително четиридесет марсиански схатис по-късно, видях животно. Вероятно ме беше дебнало известно време.

Първото нещо, което забелязах в него, беше странната му блестяща кожа, която отразяваше светлината с всички цветове на дъгата. Сякаш животното беше направено от някакво полутечно кристално вещество. Но не беше. Колкото и да беше странно, когато го погледнах втори път, видях, че е от плът и кръв.

Беше около осемнайсет до двайсет килодас високо и трийсет килодас дълго. Беше силно животно, с огромна широка уста пълна със зъби, които също блестяха като кристали. Имаше едно многостенно око — както повечето марсиански животни, четири къси крака със здрави мускули и лапи с остри нокти. Нямаше опашка, а нещо като грива от сплъстена козина, която се вееше на гърба му.

Очевидно беше решило да се нахрани с мен. Пред тази заплаха обхваналото ме отчаяние ме напусна. Нямах никакво оръжие, затова се наведох и сграбчих по един голям камък във всяка ръка. С усилие на волята гледах животното, което тръгна бавно към мен, а гривата му се мяташе все по-бързо и по-бързо, сякаш вече ликуваше пред очакваното богато угощение. Жълтеникава слюнка капеше от отворената му уста, единственото му око подозрително ме гледаше.

Извиках и хвърлих първия си камък, целейки се в окото. Веднага след това хвърлих и втория. Съществото издаде невероятно пронизителен вик отчасти от болка, отчасти от гняв. То се изправи на задните си крака и замахна с предните. Грабнах още два камъка и ги запратих към мекия му корем. Очевидно ефектът не беше същият, както при удара по окото. Животното отново стъпи на четири крака, не отстъпи от позицията си — както и аз от моята — и продължи да ме гледа злобно.

Положението изглеждаше безизходно.

Бавно се наведох, огледах се и намерих само един камък — повече нямаше.

Сега гривата му се тресеше и подскачаше, устата беше отворена още по-широко, лигавенето се засили. После съществото направи няколко стъпки назад. Бях сигурен, че не се оттегляше, просто се подготвяше за скок.

Използвах един трик, който знаех, че минава на Земята, когато човек попадне в подобно положение пред диви зверове. Извиках с всички сили и се спуснах към него, вдигнал високо ръката с камъка.

Спуснах се наведен почти право в ужасната му уста. Животното не помръдна. Положението ми стана още по-лошо.

Хвърлих последния камък в окото му и се спуснах към него. То изрева, зави и отново се изправи на задните си крака. По муцуната му потече гъста кръв. Все още изправено на задните си крака, животното се оттегли, размахвайки предните с острите като сабя нокти. Бях ударил долната част на окото. Сигурно го бях наранил сериозно, защото имаше кръв, но животното все пак виждаше.

Наведох се за друг камък и тогава със скорост, каквато не бях очаквал, то се втурна към мен с разтворена уста.

Хвърлих се настрана точно навреме, но то се завъртя и отново се насочи към мен. Разбрах, че нямам шанс.

Спомням си, че лежах на скалата и се опитвах да се обърна, за да се изправя на крака, когато с ужас видях голямата маса над мен, блестящите зъби, течащата слюнка.

И тогава, само на сантиметри от мен, животното падна мъртво на земята.

Какво се беше случило? Отначало си помислих, че камъкът ми е нанесъл смъртоносна рана, но когато станах, видях дълго, тежко копие да стърчи на гърдите му. Огледах се. До трупа стоеше една фигура. Беше син великан — аргзуун. Предишния път се бях сблъскал с тяхната свирепост. Знаех, че щом видят хора като мен, ги нападат. Беше добре въоръжен — с меч и боздуган. Имаше силни мускули и беше висок почти три метра.

Това, което затвърди убеждението ми, че съм в друга ера, беше фактът, че вместо обичайния аргзуунски кожен нагръдник неговият беше от фин метал, както и налакътниците и наколенниците му.

Може би ми беше спасил живота от спортна страст. Опитах се да измъкна копието от трупа на животното, за да имам с какво да се защитя, ако ме нападне.

Когато ме доближи, вече бях направил това. С ръце на кръста, наклонил леко глава на една страна, аргзуунът ме заразглежда усмихнат.

— Готов съм да те посрещна, аргзууне — казах аз на марсиански.

Той се засмя. Не беше животинският смях на аргзууните, а приятелски, с весела нотка. Толкова ли се бяха променили аргзууните?

— Видях, че се биеш с рхадари — каза той. — Много си смел.

Предпазливо наведох надолу копието, без да кажа нещо. Гласът също се различаваше от познатия ми гърлен аргзуунски глас. Той посочи към мен и отново се усмихна.

— Защо си навлякъл тези дебели дрехи? Да не си болен?

Поклатих глава, леко смутен както от външния си вид, който за Марс беше най-малкото странен, така и от мисълта, че този човек може да е мой враг.

— Наричат ме Хуул Хаджи — рече той. — А ти как се казваш и от кое племе си?

— Майкъл Кейн — отговорих аз, възвърнал най-после дар словото. — Не съм от местните племена. Осиновен гражданин съм на народа карнала.

— Странно име. Но аз познавам карнала. Те се славят със смелост, каквато показа и ти.

— Извини ме — казах аз, — но ти не изглеждаш типичен аргзуун.

Той се засмя добродушно.

— Благодаря. Така е, защото съм от Мендишар.

Струваше ми се, че съм чувал за Мендишар, но не си спомнях какво точно. Може би Шизала ми е разказвала за тази страна.

— Това Мендишар ли е? — попитах аз.

— Ще ми се да беше. Но сме много близко до нея.

— Къде се намира Мендишар спрямо Аргзуун?

— О, на север от Пещерите на мрака.

Значи несъответствието във времето не беше толкова голямо, колкото предположих първоначално. Щом карнала и подземният свят на аргзууните, Пещерите на мрака все още съществуваха, тогава мястото — тази гола пустиня, на която се намирах, не беше типично за планетата, която познавах.

Хуул Хаджи протегна ръка.

— А сега мога ли да си получа копието?

Извиних се и му го подадох.

— Изглеждаш изтощен — каза той. — Ела, наблизо е лагерът ми, ще хапнем малко от твоя доскорошен враг. — Хуул Хаджи се наведе, вдигна с лекота трупа на голямото животно и го метна на рамо.

Тръгнахме, а той съзнателно намали темпото, за да вървя в крак с него. Хуул Хаджи, изглежда, не се изморяваше от товара на рамото си.

— Показах се като невъзпитан — казах аз. — Не ти благодарих, че ми спаси живота. Задължен съм ти.

— Ще имаш възможност да ми се отплатиш — отвърна Хуул Хаджи, използвайки единствения обичаен официален отговор, който бях чувал на юг досега.

Пристигнахме в лагера на Хуул Хаджи — ниска палатка, разположена до малък поток, който течеше между скалите. От запаления огън се издигаше пушек с противна миризма Хуул Хаджи обясни, че единственото гориво по тези места е оксел — кафеникаво, подобно на папрат растение, което расте между камъните.

Той започна сръчно да дере животното със специален нож, който носеше скрит в ризницата си и в същото време обясняваше сходството между неговата раса и аргзууните. Беше ми интересно да го слушам, тъй като наред с това той ми разказа малко повече от ранната история на Вашу или Марс, както наричаме на Земята тази планета.

Изглежда, че в неясното и далечно минало на Вашу мендишар и аргзуун са били един народ, живял близко до морето, от което според техните легенди произхождали самите те. Били рибари и корабостроители, пирати и разбойници, морски търговци, гмуркачи за вадене на инрак, а инрак е рядка мида, считана от всички за деликатес с изключение на самите сини хора.

Те живеели в отдалечена по онова време част на планетата. Били затворени — търгували и нападали главно съседните места.

После избухнала най-страшната война. За причините и поддръжниците й Хуул Хаджи знаеше съвсем малко. Била е между шеев и якша. Бях чувал за шеев. Този загадъчен народ беше дал много на карнала. Някога са имали развита голяма цивилизация, използвали са ядрената енергия и други подобни, били са много по-развити от хората на Земята по мое време. Все още се намираха руини от техните градове. Хуул Хаджи знаеше малко повече от мен. Якша и шеев имали сходен произход, каза той, но якша били считани за по-неморални.

Най-страшната война бушувала по цялата планета в продължение на десетилетия. Дори сините хора чули за нея. Скоро и те пострадали от нейните последици. Много са умрели от странна болест, донесена от вятъра от запад.

После народът на якша дошъл до селищата на сините хора. Те имали много странни оръжия, но изглеждали изтощени и отчаяни. Малцината оцелели якша обещали на сините хора големи възможности за грабеж, ако им помогнат да нападнат позициите на шеев във вътрешността. Мнозина се съгласили и тръгнали към планините, където били шеев. Намерили ги в подземия, защитени от скалите, и ги нападнали. Шеев се отбранявали, докато останали само трима. Тогава избягали с някакъв летящ кораб. Якша, също малко на брой, ги последвали и оставили сините хора да задържат позицията, докато се върнат.

Но те не се върнали. Сините хора се заселили в подземния свят. Някои били с жените си. Приспособили се към средата и дори започнали да се развиват по-добре. Пещерите били идеално място, от което да нападат по-слаби и светлокожи раси — и те ги нападали. Такъв бил произходът на аргзууните, датиращ от хиляди години.

Мендишарите оцелели. Те не взели участие в най-ужасната война. Търговията им с далечни острови и един континент отвъд морето на север процъфтявала.

— Така било — заключи Хуул Хаджи и сложи шиша с месото да се пече, — докато пироза не получили прекалено голяма власт.

— Кои са тези пироза? — попитах аз.

— Първоначално те били просто кралска гвардия — церемониална част, прикрепена към двора на брадхи. — „Брадхи“ беше нещо като марсиански принц. Властта получавал по наследство, но можел да бъде свален с всенародно гласуване. Гвардията била съставена от млади бойци, които се ползвали с уважение от народа. После населението постепенно започнало да им приписва мистично значение. В умовете на обикновените хора те станали почти божества. Можели да правят на практика безнаказано, каквото си искат. А след това, преди около четиридесет години, боецът, който бил тогава пукан нара — това означава нещо като военачалник, обявил, че получава послания от по-висши същества.

Давайки си сметка, че системата на пироза представлява заплаха за нацията, брадхи на Мендишар и неговият съвет решили да я разформироват. Но те не взели предвид подкрепата, която пироза има от обикновения народ. Когато съобщили за решението да разпуснат пироза, хората не искали и да чуят. Брадхи бил свален и пукан нара — Джеуор Бару — бил избран за брадхи. Старият брадхи и неговият съвет умрели загадъчно, е семействата им били принудени да напуснат страната. Започнало гибелното за страната царуване на брадхи Джеуор Бару.

— В какъв смисъл гибелно? — попитах аз.

— Те върнаха в живота ни суеверието. Вършат „чудеса“, претендират, че са гадатели. Получават „послания“ от „по-висши същества“, проповядват религия, изградена на най-примитивна основа.

Познавах системата. Подобни епизоди не липсваха в разнообразната история на собствената ни планета.

— Сега са военно-свещеническа каста, която ограби народа до такава степен — продължи Хуул Хаджи, — че мнозина изгубиха всякакви илюзии. Но Джеуор Бару и неговите „полубогове“ имат пълна власт и онези, които вече не им вярват и заявяват това публично, стават жертва на техните варварски кървави ритуали, при които на централния площад на Мендишарлинг, нашата столица, се изтръгват сърцата им — и на мъже, и на жени.

Бях възмутен.

— Каква е твоята роля във всичко това? — попитах го аз.

— Важна. В страната се подготвя въстание. В малките планински селища отвъд Мендишарлинг има много въстаници. Нуждаят се единствено от водач, който да ги обедини и да ги поведе срещу пироза.

— А няма ли такъв водач?

— Аз съм този водач — отвърна Хуул Хаджи. — Надявам се да оправдая тяхното доверие. Аз съм последният от рода на стария брадхи. Баща ми беше заклан по заповед на Джеуор Бару. Семейството ми беше изгонено в пустинята, потърси убежище, но никъде не можа да намери. Онези, които не бяха убити от пироза, умряха от недохранване и болести или от зверове като нашия приятел тук. — Той посочи месото, което вече беше започнало да се зачервява. — Накрая останах само аз, Хуул Хаджи. Макар да копнеех за Мендишар, не можех да си помисля за връщане, докато един пратеник не ме намери на много дни път от това място и не ми каза за въстаниците, за тяхната нужда от водач и как аз, като последният жив от този род, трябва да оглавя въстанието. Съгласих се да отида в планинското село, което ми посочи, и сега съм тръгнал натам.

— Тъй като нямам никаква цел — казах аз, — може би ще ме приемеш за компания.

— Твоето присъствие е добре дошло. Аз съм самотен човек.

Започнахме да се храним и аз му разказах историята си. Той не я намери толкова невероятна, колкото очаквах.

— Ние сме свикнали на Вашу да се случват странни неща — сподели той. — От време на време сенките на по-стари раси минават над нас под формата на преоткрити чудеса, странни изобретения, за които малко знаем. Твоята история е необикновена, но възможна. Всичко е възможно.

Отново разбрах, че марсианците като цяло са философи — малко фаталисти според нашите представи, но, предполагам, със силна традиция и морал, които са ги запазили от упадък.

Нахранихме се и си легнахме. Когато тръгнахме за планините на Мендишар, беше отново нощ.

Слънцето огря върховете, които бележеха границата на Мендишар, и Хуул Хаджи трябваше да намали темпото.

Бяхме нагазили в синьо-зелената морава, когато двама ездачи, възседнали огромни маймуноподобни дахари, ездитни животни на почти всички марсиански народи, се появиха на близкия хълм. Като ни видяха, спряха за миг, след това препуснаха към нас. Бяха облечени в крещящи дрехи с блестящи лакирани ризници и дълги оцветени пера на шлемовете. Мечовете им блестяха на ранното утринно слънце. Май имаха намерение да ни убият.

Хуул Хаджи изкрещя една дума, хвърли ми дългото копие и извади меча си.

Думата беше пироза.

Двамата ездачи препуснаха към нас. Държах копието готово, когато противникът ми вдигна големия си меч, готов да ми разцепи черепа.

Замахна към мен. Отбих меча с копието, но ударът изби оръжието от ръцете ми. Бях принуден да отскоча настрани, за да вдигна копието. Той обърна животното и се усмихна, сигурен в лесната победа.