Господарят на паяците

Единадесета глава Летящото чудовище

Два дни по-късно бях далеч на юг. Открих няколко малки банди на пироза. Отбелязах местоположението им и посоката на движение. Бях стигнал чак до границите на Мендишар и видях в далечината високи черни планински върхове, които ми се видяха познати.

Струваше ми се, че бях открил всички пирози, които вероятно можех да намеря, и реших да изследвам планините, за да проверя дали наистина са онези, които подозирах. Излязох прав. Бяха планините на Аргзуун, където по-рано бях воювал срещу любимци на жестоката ренегатка Хоргул и звяра, който тя контролираше хипнотично.

Развълнувах се. Изпитах почти носталгия, докато летях над суровите планини. Не изпитвах любов към самите планини, разбира се, но те ми напомняха за предишните приключения на Вашу и по-специално за краткия период на щастие, което бях преживял с красивата девойка Шизала. Трудно ми беше да повярвам, че тя още не беше родена.

Чудех се дали си струва да сляза, но разсъдих, че аргзууните още не са победени и те вероятно бързо щяха да ми видят сметката. Щях да умра за нищо.

Тъкмо обръщах кораба, когато неочаквано от тъмната бездна се появи нещо и размаха криле към мен.

Беше такова огромно чудовище, та отначало помислих, че е някакъв свръхестествен тип летяща машина. Нищо не можеше да издигне от земята тази маса, камо ли пък да лети толкова бързо, освен създадена от човек машина помислих си аз.

Но не беше такава машина. Имаше вид на двуглава хеела — малкото свирепо животно, което населяваше горите по̀ на юг, с големи зъби и блестящи очи. От раменете му се простираха огромни, покрити с кожа криле. Очевидно по вид и по темперамент беше от рода на хеела. Хеела беше доста опасно животно, но това същество беше много пъти по-голямо от нея. Летеше към мен, протегнало лапи с огромни нокти да ме сграбчи, отворило широко и двете си усти.

Превключих на „пълна“ мощност и издърпах друг лост, за да изхвърля баласта, закачен под главната кабина. Изкачвайки се бързо нагоре, успях малко да увелича дистанцията между звяра и кораба. Но съществото също увеличи скоростта и височината.

Нямах време да обърна кораба и все още се движех почти на юг. Щеше ми се да имах друго оръжие освен копията, с натопени в отрова върхове, и меча. Автомат, зареден с куршуми дум-дум, щеше да има малко по-добър ефект. Още по-добре щеше да е, ако имах някакво голямо скорострелно артилерийско оръдие или минохвъргачка или огнехвъргачка или един от онези лазерни прожектори…

Нямах нищо такова. Започнах да чувствам, че скоростта ми не е достатъчна, тъй като чудовището запази курса си и малко по малко скъсяваше разстоянието между нас.

Въздушният кораб не беше от най-повратливите, но маневрите, които направих, биха поразили всеки, който разбира поне малко от управлението на съдове от този тип.

Под мен, далеч, далеч под мен, видях гората на хеела, в която някога бях дръзнал да проникна с Дарнад, брата на Шизала. После преминах над нея и продължих на юг.

Изстисках цялата възможна мощност от двигателя и се страхувах, че перките скоро ще се разхвърчат на парчета.

Чудовището идваше все по-близко и по-близко. Беше по-голямо, заедно с огромните си криле, от моя кораб. Знаех, че само с две замахвания на мощните крайници с остри нокти ще разкъса торбата с хелия, и аз ще полетя като камък към земята. То не се отказваше от преследването. Помислих си, че всяко обикновено животно вече щеше да се е отказало. Но не и това. Упорито ме преследваше, предвкусвайки може би победата и виждайки пред себе си храна, макар че според мен то щеше да се разочарова от последното.

Издигнах се по-високо. Съвсем скоро ако не внимавах, щях да се окажа в силно разредена атмосфера, в която не може да се диша. Тогава нямаше повече да се безпокоя от летящата хеела. Щях да съм мъртъв.

Чудех се дали поради жестокостта си и това животно беше страхливо като по-малките от неговия вид в горите. Ако е така, тогава може би щях да успея да го изплаша. Напрягах си мозъка, но нищо не ми хрумваше. Какво можеше да изплаши двуглаво летящо млекопитаещо, тежащо няколко тона? Ироничният отговор сам се натрапи — друго по-голямо двуглаво млекопитаещо! За съжаление обаче нямах такъв съюзник.

Сега хеелата, или както се наричаше чудовището, беше по-близко, така че можах добре да го разгледам.

Повече инстинктивно, отколкото преднамерено взех едно копие с отрова на върха и го хвърлих през люка към чудовището. Мисля, че трябва да е влязло в едно от гърлата му, защото затвори уста, сдъвка го и копието изчезна. Сега то беше почти над мен. Реших, че трябва да умра, сражавайки се, колкото и безполезно да изглеждаше.

Хвърлих друго копие. Този път изобщо не го улучих, но онова, което се случи, беше повече от изненадващо. Чудовището се протегна и хвана с уста падащото копие. Отново го сдъвка и го глътна.

Отчаях се. Моите жалки оръжия не само че не можеха да го наранят, ами му служеха за храна!

Във всеки случай копията малко го забавиха, тъй като то се спираше да ги лови! Хвърлих останалите, целейки се в очите, но не улучих.

Последното нещо, което си спомням, бе, че чудовището ме настигна! Огромната черна сянка сякаш ме погълна. Спомням си раздиращ шум и разбрах, че съм обречен заедно с кораба или да бъда изяден заедно с торбата за газ, кабината и всичко във въздуха от хищник, който, изглежда, буквално беше всеяден, или да падна от височина хиляди метри и да се разбия на парчета на земята.

Кабината се завъртя като луда. Паднах по гръб, ударих си главата в таблото за управление и ми се зави свят. Помислих си, че няма да усетя собствената си смърт.