Господарят на паяците

Шестнадесета глава Злата жена

Улиците на Града на скъпоценните камъни тънеха в тишина. Маскирани, придържайки се към сенките, двамата с Токсо се придвижвахме към двореца.

Съществен недостатък на маските беше, че те спираха и без това недостатъчната светлина.

Токсо разви едно въже от кръста си. Той ме увери, че макар и тънко, то е много здраво. После посочи мълчаливо покрива. Близко до края имаше пилон за знаме. Причината, поради която бяха необходими двама души, беше, че въжето трябва да се прехвърли около пилона така, че двата му края да висят на улицата. Единият трябваше да държи въжето, докато другият се изкачи и го завърже, за да може и другият да се изкачи по него.

Стражът на покрива мина. Беше само един. За едно пълно обхождане на целия дворец му трябваха двадесет минути. В нормално време бяха трима.

Токсо майсторски хвърли въжето. То се изви като змия, обви пилона и единият му край провисна над края на покрива Токсо започна рязко да тласка въжето нагоре и свободният му край започна да се свлича по стената.

Скоро двата края бяха еднакво дълги. Аз завързах единия около кръста си и поех теглото на Токсо, който се заизкачва. Имаше още десет минути до връщането на пазача, но изкачването вървеше бавно.

Най-после, сякаш подир цял век, Токсо достигна върха и завърза въжето за пилона. Заизкачвах се и аз. Когато стигнах до върха, чувствах ръцете си като откъснати. Токсо бързо развърза въжето и приведени, затичахме към сянката на малък купол на покрива.

Стражът мина без да забележи нищо.

Покривът, макар и плосък, беше неравен и хлъзгав. Наведох се, опипах го и разбрах, че е от полирани скъпоценни камъни.

Токсо мълчаливо сочеше към купола. Това също влизаше в нашия план. Беше от стъкло — оцветено стъкло на мека метална рамка. Свалихме доста от него, за да бръкнем отдолу. После започнахме безшумно да откъртваме рамката и да я извиваме назад, като преди това бяхме махнали стъклото.

Стражът мина два пъти. И двата пъти не ни забеляза. Вниманието му беше насочено към улицата.

Накрая направихме достатъчно голям отвор, за да минем през него. Пръв влезе Токсо. Увисна за момент на ръце и се пусна. Чух лек шум, когато падна. После се промуших и аз, увиснах и също се пуснах.

Бяхме на тясно скеле високо над тъмна зала може би банкетна — не беше тронната зала, където за първи път бях срещнал Хоргул.

Токсо затича по люлеещото се скеле. Едва тогава си дадох сметка, че ако не бях улучил скелето, щях да се пребия.

Стигнахме до врата, залостена откъм нас. Измъкнахме дървото и влязохме в по-малка зала с каменни стъпала. Втурнахме се надолу по стъпалата, но видяхме отгоре да се процежда мъжделива синя светлина от неизтощимите светлинни глобуси на шеев. Използваха се от почти всички марсианци на юг.

Надзърнахме в една по-голяма стая долу. Приличаше на стая за прислугата — бедно обзаведена. На едно легло спеше дебел човек. Зад него имаше врата.

Сърцата ни стигнаха до зъбите, когато се промъкнахме покрай спящия слуга и бавно отворихме вратата. Успяхме, без да го събудим.

Слязохме по-надолу в една голяма стая. Беше по-добре обзаведена. Приличаше на дневна от голям апартамент, може би на аристократичен васал, който живее в двореца. Мъжът, покрай който минахме, сигурно му беше прислужник.

Точно когато стъпихме на пода на тази стая, вратата се отвори. Видях царедвореца, когото бях срещнал по-рано в тронната зала!

Той изруга и се обърна, вероятно за да затвори вратата, но аз скочих с меч в ръка, затворих я зад него и не му позволих да излезе!

— Кои сте вие? Джелуза, а? Какво правите тук?

Изглеждаше малко развълнуван, но не и изплашен. Малцина южномарсианци са страхливци. Той се опита да извади меча си, но аз хванах ръката му и кимнах на Токсо. Докато царедворецът се чудеше какво става, Токсо откачи ножницата с меча от колана му, вдигна я и го удари по главата. Падна безмълвен. Завързахме го и му запушихме устата.

За изненада на Токсо аз настоях да не проливаме кръв. Хората на Мисхим Теп бяха подведени и повлияни от една лоша хитра жена, но не трябваше да ги наказваме със смърт за това, чеса й повярвали.

Отворихме вратата и се намерихме на площадка с няколко други врати.

Тук двамата с Токсо решихме да се разделим. Съдейки по неговата карта, която беше купил от един продажен слуга на двореца, апартаментът на Хоргул беше на този етаж. Токсо не се интересуваше от нея, а от подземията със съкровищницата.

Тихо се разделихме. Токсо тръгна по стълбите, които водеха надолу от площадката, а аз към вратата, която търсех.

Предпазливо натиснах дръжката. Вратата безшумно се отвори. Вътре беше тъмно.

Нима бях сбъркал?

Обикновено усещах, когато в стаята има някой, дори да не можех да го видя.

Тази стая беше празна. Промъкнах се до вратата, от която се излиза и открих, че съседната стая също е празна, както и останала част от апартамента. Реших да рискувам и да включа осветлението.

Не бях сбъркал. Огледах наоколо. Бях сигурен, че е апартаментът на Хоргул и все пак тя не беше тук въпреки късния час.

Нима все пак беше заминала с войската?

Бях сигурен, че не беше. Признавам, че бе достатъчно смела, но това не се вместваше в предполагаемия от мен неин план за действие. Тя би предпочела да остане в двореца и да наблюдава как двама стари приятели се бият на живот и смърт.

Тогава къде беше?

В двореца. Бях сигурен. Трябваше да я намеря.

Излязох от апартамента и се върнах на площадката. Очевидно по-голяма част от двореца беше безлюдна. Всички обикновени обитатели бяха заминали с войската. Бяха останали само малко стражи и слуги. Царедворецът, когото бяхме видели, вероятно беше останал да ги контролира.

Реших да рискувам и да отида в тронната зала. Инстинктът ми подсказваше, че Хоргул беше там. Предпазливо слязох по стълбището до приземния етаж. Стигнах до входа на залата, която познавах. Бързо се отдръпнах в сенките, като видях пред вратата на тронната зала страж. Над главата му светеше само една мъжделива лампа. Изглеждаше полузаспал.

Трябваше по някакъв начин да му отвлека вниманието, за да вляза в тронната зала. На колана си имах малък нож, който бях използвал да откъртя мекия метал от купола на покрива. Извадих го и го хвърлих настрана. Ножът изтрака от другата страна на стълбището за залата стражът трепна и се събуди. Той се запъти бавно към ножа. Това беше моят шанс. Бързо изтичах до вратата на тронната зала краката ми стъпваха почти безшумно по гладкия под. Открехнах вратата, която по-рано не бях отварял навътре, вмъкнах се в залата и бързо я затворих.

И там, на трона на Мисхим Теп, седеше злата жена тази жестока тъмнокоса девойка, която беше толкова красива, но с така странно деформиран ум. Както беше казала Шизала отчасти невинна отчасти с неестествена мъдрост.

Тя седеше полуизлегната на трона, гледаше нагоре и нещо си мърмореше.

Нямах много време за действие, преди тя да извика стражата. Ако извика сигурно щяха да дойдат повече от един. Втурнах се към трона и чак тогава Хоргул наведе очи и ме видя. Не можа да ме познае, защото бях със сребърната маска, но беше изненадана. Любопитството, отличителна черта за нея, не й позволи веднага да извика за помощ.

— Кой си ти? — попита тя. — И защо си с тази странна маска?

Не отговорих. Тръгнах към нея с отмерена крачка.

Големите й умно-невинни очи се разшириха.

— Какво криеш зад тази маска? — каза тя. — Толкова ли си грозен, та трябва да криеш лицето си?

Продължих напред и стигнах до подиума.

— Свали маската или ще извикам стражите да ти я свалят. Как влезе тук?

Бавно вдигнах ръка към маската.

— Наистина ли искаш да я сваля? — попитах аз.

— Да искам! Кой си ти?

Дръпнах маската. Тя ахна от изненада. По лицето й се изписаха различни чувства, но странно, никое от тях не беше омразата, която беше проявила по-напред.

— Човекът от Земята може би — казах аз.

— Майкъл Кейн! Самичък ли си тук?

— Повече или по-малко — отвърнах аз. — Дойдох да те отвлека.

— Защо?

— Ти как мислиш?

Тя все още не се досещаше. Наклони глава на една страна и ме погледна в лицето, търсейки някакъв знак, не зная какъв.

Гледах я и не можех да повярвам, че тази седнала на трона личност с момичешки вид може да бъде толкова жестока, че да погуби цели народи. Тя вече беше използувала Аргзуун, за да отслаби половин дузина южни народи. Успя да погуби аргзуунския народ. Сега карнала и мисхим теп се бяха изправили един срещу друг, а тя седеше на трона и с невинни очи насмешливо ме гледаше.

— Да ме отвлечеш…! — Изглежда идеята й се струваше много привлекателна — Интересно…

— Хайде — подканих я безцеремонно аз.

Очите й се разшириха. Отместих поглед от тях. Вече познавах хипнотизаторската й сила.

— Все пак искам да зная защо, Майкъл Кейн.

Почти не знаех какво да й отговоря. Бях очаквал много неща от нея, но не и такова пасивно държане.

— За да свидетелствуваш, че излъга пред брадхи за неговия син, за Шизала, за мен, и да спреш войната, преди да е станало много късно.

— И каква ще ми бъде ползата, ако изпълня това твое искане? — Сега Хоргул почти мъркаше, премрежила очи.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да ми предлагаш да сключим сделка?

— Може би.

— Каква сделка?

— Ти трябва да знаеш, Майкъл Кейн. Може да се каже, че заради теб и за теб създадох тази ситуация.

Все още не разбирах.

— Какво предлагаш? — попитах аз. Щях да съм доволен, ако искаше само това.

— Ако кажа на брадхи, че съм излъгала, искам теб — каза тя и ме посочи с пръст.

Смутих се. Не знаех какво да отвърна.

— Скоро си отивам — продължи Хоргул. — Не трябва да правя нищо повече от стореното досега. Ти можеш да дойдеш с мен. Ще имаш всичко, каквото желаеш.

Опитвайки се да печеля време, попитах:

— Къде ще отидем?

— На запад. Там има топли и тъмни, и загадъчни земи. В тях могат да се открият много чудни тайни, тайни, които ще дадат голяма сила и на двама ни. С тях можем да покорим света!

— Страхувам се, че твоите амбиции надхвърлят моите — казах аз. — Освен това имам известна представа за Западния континент и не бих се върнал доброволно там.

— Бил си там! — Очите й заблестяха тя слезе от подиума дойде до мен и ме погледна в лицето.

Все още не знаех какво да направя или кажа. Очаквах омраза, а я намерих в такова странно настроение. Може би беше твърде хитра за мен.

— Бил си на запад — продължи тя. — И какво си видял?

— Неща, които не бих искал да видя втори път — отвърнах аз. Неволно я погледнах в очите. Те ангажираха цялото ми внимание. Хоргул се притисна до мен. Усетих сърцето си да бие силно. Не можех да се помръдна. На устните й се появи чувствена усмивка. Започна да гали ръката ми. Почувствах се замаян, нереален, чух гласът й да идва отдалеч.

— Кълна се — казва тя, — че аз ще изпълня задълженията си по сделката, ако ти изпълниш твоите. Бъди мой, Майкъл Кейн. Твоят произход е така загадъчен, както произходът на боговете. Може би ти си бог, млад бог. Може би ти можеш да дадеш власт на мен, а не аз на теб.

Все повече потъвах в тези очи. Не виждах нищо друго. Чувствах плътта си като вода. Почти не можех да се държа на краката си. Тя се протегна и зарови пръсти в косата ми.

Олюлях се и политнах назад. Движението ми помогна да разкъсам магията. Блъснах я и изревах:

— Не!

Лицето й се промени, изкриви се от злоба.

— Добре, така да бъде. С радост лично ще те убия, преди да си отида. Стражи!

Влезе стражът, който пазеше пред вратата. Извадих меча си, проклинайки се за проявената глупост. Бях допуснал Хоргул да ме омагьоса, както беше омагьосала брадхи! Силите й бяха по-големи от последния път, когато я срещнах. Ако продължават да растат, само небесата знаеха какво може да се случи. Трябваше да бъде спряна по някакъв начин, по какъвто и да е начин!

Стражът замахна с меча си. С лекота парирах удара. Не се хваля, като казвам, че съм добър сабльор и не е никакъв проблем да изляза срещу обикновен дворцови страж. Можех бързо да го довърша, но все още не исках никого да убивам. Опитах номера с избиване на меча от ръката му, но той го стискаше здраво.

Докато губех време в опит да го обезоръжа, дойдоха още стражи.

Вече се защитавах срещу шестима Хоргул беше зад гърба ми. Продължавах само да се отбранявам. Все още не желаех да проливам кръв.

Беше фатална грешка, защото докато бях зает със стражите, Хоргул дойде до мен с някакъв тежък предмет, не разбрах какъв, и ме удари по главата.

Проснах се по гръб.

Последното, което си спомням, беше, че се проклинах за проявената глупост.

Сега всичко изглеждаше изгубено!