Господарят на паяците

Петнадесета глава Маска на убиец

Стоях пред портите на Града на скъпоценните камъни и отговарях на въпросите на стражата.

— Защо искаш да влезеш? Не знаеш ли, че Мисхим Теп е в състояние на война?

— Затова съм тук, приятелю. Не виждаш ли, че съм джелуза?

С маска от тънко филигранно покритие върху цялото лице, с кървавочервеното наметало и меч в ножница, странен обичай за Марс, изглеждах напълно като наемен войник джелуза. Или най-малкото така си мислех. Но докато стражът внимателно ме оглеждаше, не бях толкова сигурен.

Той се усмихна доволен и каза: Можеш да влизаш! Миг по-късно портата се отвори и аз закрачих наперено, преметнал през рамо малък вързоп.

Стражът слезе от стената и се изправи пред мен.

— Без дахара си — каза той. — Защо така?

— Окуця по пътя.

Той прие това обяснение и ми посочи вече притъмнената улица.

— Ще намериш другите в хана „Синият кинжал“ — обясни ми стражът.

— Другите? Кои други?

— Как кои, твоите другари, разбира се. Не си ли с групата?

Реших да не рискувам, премълчах, че не съм с групата и тръгнах развълнуван към хана „Синият кинжал“ — кръчма с подслон. Вътре седяха няколко наемни войници джелуза с маски от бронз, сребро и злато, някои от тях оформени като необичайни лица, други накичени със скъпоценни камъни. Нито те познаваха мен, нито аз тях.

Попитах ханджията дали има свободна стая, но той вдигна рамене.

— Другарите ти заеха всички стаи. Искаш ли да те настаня с някого от тях?

Поклатих глава.

— Няма значение. Ще намеря друга кръчма. Можеш ли да ми препоръчаш някоя?

— Провери в „Обесеният аргзуун“ на съседната улица.

Благодарих му и излязох. Вече беше много тъмно и ми беше трудно да намеря пътя. По улиците дори и на най-цивилизованите марсиански градове нямаше осветление. Изгубих пътя и не можах да намеря кръчма с такова кръвожадно име. Докато питах за друга, усетих, че някой ме следва. Обърнах леко глава и се опитах да погледна с крайчеца на окото си дали има някой зад мен, но маската ми закри обзора, а не исках да рискувам и да я сваля.

Продължих напред, после свих по една тясна уличка, малко по-голяма от алея и се скрих в един вход.

Покрай мен мина леко забързана фигура. Излязох от входа и извадих меча си.

— Учтиво ли е, приятелю — казах аз, — да следиш човек по такъв начин?

Той се обърна изненадан, протегнал ръка към щита си.

Лунната светлина се отрази в маска на джелуза.

— Какво е това? — попитах аз, говорейки колкото се може по наперено. — Да не би да искаш да ограбиш другар?

Гласът, който излезе изпод маската сега беше хладен. Мъжът не си направи труда да извади меча.

— Кодексът на джелуза не разрешава такова нещо — отвърна той.

— Тогава какво искаш от мен?

— Да надзърна зад маската, приятелю.

— Това също не е разрешено от кодекса — посочих аз.

— Не зная какъв е твоят кодекс, приятелю, но познавам достатъчно добре кодекса на джелуза. Ти познаваш ли го?

Очевидно бях допуснал някаква грешка и този човек я беше забелязал. Може би имаше някакъв таен знак, който си разменят джелуза без дори да се познават.

Май ще трябва да убия този човек, ако се опита да разкрие моята тайна. Залогът беше твърде голям, за да рискувам да ме разкрият и с това да проваля целия план.

— Извади меча си! — заповядах мрачно аз.

Той се засмя.

— Извади го!

— Излиза, че съм прав — каза мъжът. — Ти си се маскирал като джелуза, но не си такъв.

— Точно така. Сега извади меча си!

— Защо?

— Защото — казах аз — не мога да ти позволя да издадеш моята тайна. Ще се наложи да те накарам да замълчиш.

— Нима съм казал, че ще съобщя на някого онова, което зная?

— Ти си джелуза и знаеш, че аз не съм, че само се преструвам на такъв.

Отново се засмя.

— Джелуза може да се поласкаят, че искаш да станеш един от тях. В нашия кодекс няма нищо обаче, което казва, че трябва да предадем човек или да го убием само защото се преструва, че е един от нас.

— Тогава защо ме преследваш?

— От любопитство. Мислех те за крадец. Такъв ли си?

— Не.

— Жалко. Разбираш ли, може би знаеш, че към гилдията на маскираните в джелуза принадлежат не само наемните войници и убийците, но също и крадците. Помислих си, приятелю, че ти изпълняваш тук същата поръчка като мен.

— Каква е твоята поръчка?

— Да ограбя съкровищницата в подземията на двореца. Сега стражите са толкова малко, това е идеална възможност. Смята се, че е невъзможно да бъде ограбена, знаеш.

— Не съм крадец.

— Тогава защо се криеш зад маска джелуза?

— Имам си съображения.

— Ти си шпионин на карнала.

Тъй като не бях шпионин, поклатих глава.

— Много си загадъчен — каза джелуза с подигравателен тон. Тогава ми хрумна нещо.

— Как смяташ да влезеш в двореца? — попитах го аз.

— А, значи в края на краищата и ти искаш същото!

— Казах ти, че не съм крадец, но искам да вляза в двореца, без да ме види стражата.

— С каква цел? Да не би да готвиш убийство?

Потреперих. Нямаше смисъл да лъжа, още повече че бях готов да убия Хоргул, ако това щеше да предпази двата големи народа от унищожителна война.

— Излиза, че познах — промърмори джелузанецът.

— Не е това, което си мислиш. Не съм платен убиец.

— Значи си идеалист! В името на двете луни, моля те да ме извиниш, имам работа да върша. Идеалист! — Джелузанецът се поклони подигравателно и се престори, че бърза да мине покрай мен.

— Не идеалист, а реалист — отвърнах аз. — Тук съм, за да попреча да избухне една предстояща война.

— Все пак си идеалист! Войните идват и отминават. Защо да се опитваме да ги спрем?

— Това едва ли е обективна преценка на човек, който преживява от войни — казах аз. — Но ми омръзнаха войните. Закълни се, че няма да ме издадеш.

— При дадените обстоятелства предпочитам да мълча — отвърна маскираният човек. Златната му, украсена със скъпоценни камъни маска проблесна в светлината на един лунен лъч. — Макар че имам едно предложение. Обещавам да не се интересувам повече защо искаш да влезеш в двореца и мисля, че предложението ми е в интерес и на двама ни.

— Какво е то?

— Да си помогнем да влезем в двореца. После всеки ще върви по своя път. Ти към жертвата аз към съкровищницата.

Беше вярно, че ще е по-лесно да вляза с един съюзник, макар да не бях сигурен, че бих избрал за съюзник този циничен крадец.

Обмислих предложението му.

После кимнах.

— Много добре — съгласих се аз. — Тъй като ти вероятно си по-опитен в тези работи от мен, ще изпълнявам нарежданията ти. Какъв е твоят план?

— Да се върнем в хана „Синият кинжал“ — предложи той — и там на спокойствие в стаята ми, с малко вино и всичко останало, да поговорим.

Малко неохотно го последвах през лабиринта от улици, учудвайки се на чувството му за ориентация. Може би този крадец, в края на краищата, ще ми бъде повече от полезен.

Крадецът не свали маската си, когато отидохме в стаята му, макар че аз свалих своята. Той наклони глава настрана. Маската му наподобяваше странна птица и му придаваше уродлив, комичен вид.

— Името ми е Токсо — представи се той.

— Моето име — поколебах се дали да го кажа — Моето име е Майкъл Кейн.

— Много странно име. Да, чувал съм го, както вероятно подозираш.

— Какво мислиш за името ми?

— Мисля, че е много странно, както казах. Ако имаш предвид какво съм чул за него и какво мисля за чутото, е, може ли човек да каже каква е истината? Казвам ти, приятелю, вярвам на всичко и на нищо. Аз не съм добър член на гилдията. Други от гилдията ако ти дадат знак и не получат верния отговор, много ще се разгневят.

— Какъв е този знак?

С палеца на дясната си ръка той направи малък кръст върху маската.

— Не го забелязах — признах аз.

— Този знак е необходим, когато всички са с маски — обясни Токсо. — Нямах право да ти го казвам. Много са се опитвали да се представят за джелузци. Това е най-добрата маскировка.

— Забеляза ли ме някой друг? — попитах аз.

— Казах им, че си ми дал знак, но може да имаш нужда от помощ, за да намериш кръчмата. Това беше извинението ми пред другите, за да те последвам.

— Очевидно сте свикнали да има между вас изменници — подхвърлих аз.

— Глупости, просто живея както мога. Не вярвам на онези надути гилдии и други подобни.

— Тогава защо не я напуснеш?

— Заради маската приятелю, заради защитата. Благодарение на нея оцелявам.

— Не се ли наказва такова открито издаване тайните на гилдията?

— Сега сме по-разпуснати от едно време, всичките. Само неколцина фанатици се придържат към старите традиции. Освен това аз не мога да спра да говоря. Трябва през цялото време да говоря, така че с някои от приказките си неизбежно издавам тайни. Все пак какво представлява една тайна? Какво представлява истината?

Последното, изглежда, беше риторичен въпрос, така че не си направих труда да отговоря.

— Сега — каза Токсо — да поговорим за двореца.

— Бил съм само в главната зала — отговорих аз. — Почти не познавам разположението.

Токсо бръкна под завивката на леглото и извади голямо руло плътна хартия. Разгъна го и ми го показа. Беше подробен план на двореца с всички прозорци и входове, етажи и всичко, разположено върху тях. Беше отлична карта.

— Заплатих за това с официалната си маска — каза Токсо. — Досега не съм го използвал. Когато забогатея, ще си направя и друга.

Не бях сигурен доколко е морално да помагам на един крадец да обере кралската съкровищница, но мислех, че всички скъпоценни камъни на Мисхим Теп ще бъдат нищожна цена за възможността да предотвратим кръвопролитието, което можеше да настъпи.

— Защо има охранявана съкровищница? — попитах аз. — Нали стените на къщите са украсени със скъпоценности, към които жителите на града се отнасят като към обикновени камъни?

— Не самите скъпоценни камъни, а изкусната изработка на предметите в съкровищницата могат да получат отлична цена на няколко хиляди километра на север или на изток оттук — отговори Токсо.

Той се наведе напред, очите му блестяха през богато украсената маска.

— Тук е най-добрият начин за влизане в двореца — каза той. — Отказах се от него, защото бях самичък.

— Няма ли други джелузи, които да ти помогнат?

— Само един. Познавам го отдавна като нескопосан простак. Не, в момента аз съм единственият крадец тук, с изключение на другия човек, за когото споменах. Всички останали са обикновени бойци. Можеш да ги познаеш по маските.

— Не знаех, че има разлика в маските.

— Разбира се, че има!

— Моята каква е?

— Маска на убиец — каза направо Токсо.

Почувствах как по тялото ми премина студена тръпка. Молех провидението да не бъда принуден да убия една жена колкото и лоша да беше тя.