Господарят на паяците

Въведение Трябва да успеем!

Повдигнах глава и погледнах красивия едър мъж с блестящи диамантеносини очи, наведен над най-странното устройство, което бях виждал. То беше колкото телефонна кабина с много кръгови скали и превключватели. Голяма бобина, закачена в горния му край, излъчваше енергия, захранваше го динамомашина с необичайна конструкция.

Високият мъж седна в нещо като люлка, провесена от тавана на временната лаборатория — всъщност избата на къщата ми в Белгрейвия. Стоях до устройството и му съобщавах данните от уредите.

Вече много седмици работехме над машината — по-точно той работеше. Аз само бях дал необходимите за построяването й пари и под негово ръководство изпълнявах някои прости задачи, които ми възлагаше.

Неотдавна, на една среща във Франция той ми разказа една чудна и невероятна история за своите приключения на различни места из планетата Марс. Там се влюбил в красива принцеса от град, наречен Варнал на зелените мъгли. Бил се с гигантски сини хора, наричащи себе си аргзууни и спасил половината континент от тяхната жестока тирания.

Разказано по този начин, приключението звучи като бълнуване на параноик или като сензационна лъжа на сладкодумен разказвач. Въпреки това му повярвах… и продължавам да му вярвам.

От разказа ми за първата ни среща стана ясно, че Майкъл Кейн, мъжът в люлката, е физик от Чикаго и работил над апарат, наречен от него предавател на материя. Първият експеримент се оказал неуспешен поради някаква повреда и той вместо в другата част на лабораторията бил пренесен на Марс!

Ние вярвахме, че това е Марс от далечното минало, процъфтяваща планета, преди човек да стъпи на нея, планета на странни контрасти, обичаи, пейзажи, животни. Планета на воюващи нации на някога силно развита технически цивилизация — планета, на която Кейн получил признание. Опитен сабльор, той бил достоен съперник на противниците си от Червената планета. Романтик, отегчен от скучната обстановка на Земята, Кейн се зарадвал на щастливата си съдба да попадне там.

Но съдбата — този път в лицето на неговите колеги-учени — отново го върнала на Земята, и то точно когато щял да се жени за марсианската си любима! Учените в Чикаго отстранили повредата в предавателя и успели да върнат Кейн на Земята. Както спял в марсианското си легло, в следващия момент се оказал отново в лабораторията сред усмихнатите лица на колегите си! Те мислели, че са му направили услуга!

Никой не повярвал на историята му. Този блестящ учен се дискредитирал, когато се опитал да убеди другите, че наистина е бил на Марс — преди милиони години! Не го допускали до собственото му изобретение, дали му „безсрочен отпуск“. Обзет от отчаяние, че никога няма отново да види Марс, Кейн тръгнал да странствува безцелно по света, но през цялото време споменът за Вашу — името, с което марсианците наричали своята планета, — не го напускал.

И тогава случайно се срещнахме в едно малко кафене на френската Ривиера. Разказа ми цялата история. Накрая се съгласих да му помогна да построи частен предавател, подобен на онзи в Чикаго, така че с малко късмет да се върне на Марс.

Сега неговият апарат беше почти готов!

— Трябва да успеем! — повтаряше той, говорейки си сам, докато работеше съсредоточено.

Излагаше на риск живота си, ако експериментът се окажеше неуспешен. Можеше да бъде захвърлен напосоки във времето и пространството. Доказателството в подкрепа на теорията му за изкривяване на времето и пространството посредством специална настройка на предавателя — настройка, която съществувала по време на първия му експеримент — беше съвсем слабо. Напомних му, че дори и предавателят да заработи, шансът отново да отиде на Марс е много малък. А ако отиде, каква ще е вероятността планетата да е такава, каквато я е оставил?

Но Кейн държеше на своята теория, изградена, доколкото разбирах, повече върху голямото му желание, а не върху реалности. Беше сигурен в успеха, ако избереше подходящо време от годината, подходящия ден и подходящо географско местоположение.

Едно място край град Солсбъри се оказа идеално за целта, а утре, в единайсет и трийсет следобед — точният момент. Затова работехме така настървено.

Що се отнася до самата апаратура, бях сигурен, че е добра. Нямам претенции да разбирам от изчисленията на Майкъл Кейн, но вярвах на характера му и репутацията му като физик.

Най-после Кейн вдигна глава от конуса, който закрепваше, и ме погледна с добре познатия ми меланхоличен и въпреки това изгарящ поглед.

— Край! — отсече той. — Остава само да го занесем на определеното място. Готов ли е енергийният фургон?

— Готов е — отговорих, имайки предвид преносимото динамо, с което щяхме да захраним апарата. — Да телефонирам ли в агенцията?

Той сви устни, намръщи се и скочи на пода. Погледна творението си и лицето му се отпусна. Изглеждаше доволен.

— Да. По-добре да им телефонираш тази вечер, отколкото утре сутринта.

Качих се на горния етаж и се свързах с агенцията по заетостта, от която бяхме наели „мускулна сила“ за пренасяне на оборудването до платото Солсбъри. Увериха ме, че сутринта хората ще са на линия.

Когато се върнах, намерих Кейн полузаспал на едно кресло.

— Хайде, старче — смушках го аз. — По-добре иди да си легнеш. Иначе утре няма да си във форма.

Кейн кимна мълчаливо. Помогнах му да се качи в спалнята на горния етаж. После и аз си легнах.

На сутринта хората пристигнаха с един голям фургон. Под малко припрените указания на Кейн те изнесоха предавателя на материя и го натовариха на фургона. Тръгнахме към платото на Солсбъри. Карах подир по-голямата кола, която Кейн беше кръстил „енергиен фургон“.

Избрахме едно място, далеч от прочутия кръг от камъни, Стоунхендж1. Големите груби колони, смятани от мнозина за най-ранни астрономически обсерватории, стърчаха в бледата светлина на ранната утрин.

Бяхме докарали голяма палатка, за да защитим апаратурата си от атмосферни влияния и от любопитни очи. Опънахме я с помощта на работниците и след това ги отпратихме със заръка на другата сутрин да се върнат с техния фургон.

Денят беше ветровит. Брезентите на палатката плющяха. Двамата с Кейн извършихме няколко последни проверки. Искахме да сме сигурни, че всичко работи нормално и това ни отне по-голямата част от деня. Вече се смрачаваше, когато отидох да включа динамото, за да проверим и предавателя.

С напредване на времето лицето на Кейн ставаше все по-мрачно. Беше напрегнат и непрекъснато ми напомняше какво трябва да направя, когато настъпи моментът. Знаех го наизуст — просто да проверя няколко уреда и да натисна определени бутони.

Малко преди единайсет и трийсет излязох навън. Луната се беше издигнала високо, нощта беше неспокойна и бурна. По небето се движеха валма от големи черни облаци. Нощ, изпълнена с предзнаменование!

Останах няколко минути сгушен в голямото си палто и пушех. Умът ми почти се беше вцепенил от напрежението през изминалите седмици. Сега трябваше да се проведе експериментът. Бях почти изплашен — изплашен за Кейн. При неуспех той щеше да изгуби ако не живота си, то най-малкото надеждата си. Чувствах, че ако това стане, Кейн нямаше да бъде онзи човек, от когото се възхищавах.

Кейн ме извика и аз влязох в палатката.

Обичайното му спокойствие все още липсваше. Това се дължеше отчасти на почти пълното му изтощение, отчасти на очевидно същото заключение, до което бях стигнал и аз.

— Готови сме, Едуард.

Смачках недопушената цигара и погледнах към странната машина. Предавателят беше включен и тихо бръмчеше. Сканиращият конус на върха светеше с рубинена червенина и придаваше на вътрешността на палатката странен вид. Обляно от тази светлина, красивото лице на Кейн приличаше на някакъв благороден, но чуждоземен полубог.

— Желая ти късмет!

Той се усмихна и се опита да си придаде спокоен вид. Стиснахме си ръце и Кейн влезе в предавателя. Затворих панела зад него и го заключих. Погледнах часовника си. Оставаше една минута до тръгване. Не смеех да си помисля, не смеех да разсъждавам какво предстоеше да направя.

Секундите неумолимо течаха. Отново си припомних всички инструкции и загледах как стрелките на уредите потрепват, а кръговите скали светят. Протегнах ръка и натиснах един бутон. Просто действие, но можеше да убие човек, да го предаде на забрава — физическа или духовна.

Изведнъж отгоре се чу пронизителен звук и стрелките силно затрептяха. Знаех какво означава това.

Кейн пътуваше! Но накъде? Може би никога нямаше да узная.

Запалих цигара и запуших. Мислех си за Кейн и за невероятните му приключения на древната планета. Питах се, както се бях чудил и по-рано, дали не греша, като му вярвам и му помагам. Питах се дали съм прав.

Почувствах и загуба сякаш нещо силно и важно беше махнато от тялото ми. Бях изгубил приятел.

После неочаквано от палатката се чу глас.

Шокиран, разпознах гласа на Кейн, макар че сега в него прозвуча различна нотка.

Значи се бяхме провалили. Може би не беше отишъл никъде. Може би беше сбъркал изчисленията. Полуоблекчен, силно развълнуван, нахълтах в палатката и отново бях шокиран.

Човекът, който стоеше там, беше почти гол. Беше Кейн, но не онзи Кейн, с когото си бяхме стиснали ръце преди минута.

Гледах изненадан това видение. Беше в кожени доспехи, украсени със странни, блестящи скъпоценни камъни, каквито не бях виждал. Върху широките му мускулести рамене имаше леко наметало с чуден син цвят. На лявото му бедро висеше дълъг меч с облечена в кожа дръжка закачен на широка кожена каишка без ножница. На краката си имаше тежки сандали, завързани с връзки до коленете. Косата му, сега забелязах, също беше по-дълга. Върху тялото му личаха белези — някои стари, други нови. Усмихна ми се някак си особено, сякаш поздравяваше стар познат, с когото не се е виждал отдавна.

Познах облеклото на Кейн от по-ранното му описание. Беше облекло на пакан — марсиански рицар!

— Кейн! — възкликнах изненадан аз. — Какво се е случило? Само преди няколко секунди ти беше… — Млъкнах, неспособен да говоря. Можех само да гледам.

Той пристъпи напред и ме хвана за рамото със силната си ръка.

— Почакай — строго каза той — и ще ти обясня. Но можем ли преди това да се върнем в къщата ти в Лондон? Може би отново ще ти трябва магнетофон!

Върнахме се с енергийния фургон в Белгрейвия. До мен седеше този странен боец с дълъг меч и чуждестранни, украсени със скъпоценни камъни доспехи.

За щастие никой не ни видя, когато влязохме в къщата ми. Той се движеше леко, бронзовите му мускули трептяха — грациозен супермен, герой от легендите.

Моят иконом не нощува вкъщи, затова сам приготвих храна за себе си, а на него — силно черно кафе, което той прие с голямо удоволствие.

Включих магнетофона и Кейн започна да разказва. По-долу излагам историята такава, каквато ми я разказа той, редактирана само под формата на въпроси и отговори, и със спестена по някоя и друга секретна научна информация. Така че всичко е написано така, както го чух от него.

Лондон

Април 1969