Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА IX

Друг свят, друг ден, друга зора.

Най-тънкият лъч ранна сутришна светлина тихичко се появи.

Няколко билиона трилиона тона супергорещи експлодиращи водородни ядра бавно се показаха на хоризонта, като успяваха да си придават вид на малко, студено и леко влажно нещо.

Магия може да се осъществи само в един момент от всеки изгрев, когато светлината се лее щедро. Сътворението затаи дъх.

Моментът премина без инциденти, както това обикновено става на Скорншелъс Зета.

Мъглата се залепи за повърхността на блатата. Блатните дървета изглеждаха сиви, високата тръстика — настръхнала. Увисна като задържан дъх.

Нищо не се движеше.

Тишина.

Слънцето немощно се бореше с мъглата, опитвайки се да вкара в нея малко топлина и да разпръсне малко светлина, но очевидно и днес щеше отново да бъде само една светло петно в небето.

Нишо не се движеше.

Отново тишина.

Нишо не се движеше.

Тишина.

Много често на Скорншелъс Зета дните преминаваха по този начин и този сигурно щеше да бъде напълно нормален ден.

Четиринадесет часа по-късно слънцето безнадеждно потъна зад противоположния хоризонт с усещане за напразно положени усилия. След няколко часа то пак се появи, разкърши рамене и отново тръгна по небето.

Този път обаче нещо се случваше. Един дюшек току-що беше срещнал един робот.

— Здравей, робот — каза дюшекът.

— Бла — каза роботът и продължи да се занимава с това, което правеше — с други думи да обикаля много бавно в много малък кръг.

— Щастлив ли си? — попита дюшекът.

Роботът спря и го погледна. Погледна го насмешливо. Явно това беше много глупав дюшек. Дюшекът го погледна отново с разширени очи.

След като изчисли с точност до десетия десетичен знак точната дължина на паузата, която беже най-подходяща за прехвърляне на повсеместна омраза върху всички дюшекоподобни неща, роботът продължи да обикаля в кръг.

— Можехме да поговорим — каза дюшекът, — би ли харесал това?

Това беше голям дюшек и може би доста висококачествен. Всъщност в наши дни се произвеждат много малко неща, защото в безкрайно голяма Вселена — като например тази, в която живеем — повечето от нещата, които всеки може да си представи, и много от нещата, които не може да си представи, растат някъде. Наскоро била открита гора, в която на всички дървета вместо плодове растяли автоматични отвертки. Веднъж откъснати, на тях им трябва тъмно прашно чекмедже, в което могат да лежат недокосвани с години. После една нощ отвертката внезапно се излюпва, изхвърля външната си обвивка, която се разпада на прах, и излиза като напълно неидентифицирано парче метал с фланец от двата края, някакъв ръб и някаква дупка за болт. Щом някой намери това нещо, просто го изхвърля, защото никой не знае каква полза ще има от него.

Никой също така не знае какво трябва да постигнат дюшеците в своя живот. Те са големи дружелюбни създания с много пружиниращи джобове, които спокойно си живеят живота из блатата на Скорншелъс Зета. Много от тях биват уловени, заколени, изсушени, превозени с кораб, за да може върху тях да се спи. Изглежда това изобщо не засяга нито един от тях и те всички се казват Зем.

— Не — каза Марвин.

— Казвам се — каза дюшекът, — Зем. Може малко да обсъдим времето.

Марвин отново преустанови своето отегчително циркулиращо разтакаване.

— Росата — забеляза той, — явно тази сутрин е паднала с точен болезнен тъп звук.

Той продължи да ходи, като че ли беше вдъхновен от този изблик да освежи изражението си с освеженост и отпадналост. Той креташе упорито. Ако имаше зъби, то би изскърцал в този момент. Нямаше. Не можеше. Всичко това личеше от походката му.

Дюшекът подцопна. Това е действие, което могат да извършват само живи дюшеци в блатата на Скорншелъс Зета, и затова тази дума не е толкова разпространена. Той подцопна някак си симпатично, мърдайки доста хубавото си тяло във водата както си го правеше. Той ангажиращо издуха няколко дреболии под водата. Неговите бели и сини райета кратко просветнаха под един внезапен слаб слънчев лъч, който неочаквано проби мъглата, карайки света наоколо моментално да се огрее на него.

Марвин си креташе.

— Мисля, че имаш нещо наум — каза дюшекът подпляскващо.

— Повече, отколкото вероятно можеш да си представиш — каза Марвин. — Способностите на умствения ми капацитет са безгранични, също както са безгранични космическите простори. Освен, разбира се, способността ми да се радвам.

Той лека-полека си обикаляше.

— Обемът на способността ми да се радвам — прибави той, — е равен на обема на въздуха, който остава над клечките в кибритена кутийка.

Дюшекът гълброкна. Това е шум, издаван от жив блатообитаващ дюшек, който е дълбоко покъртен от историята за нечия лична трагедия, която току-що е чул. Думата също така, според Ултрапълния Максимегалонски Речник на Всеки Език, Съществувал Някога, може да означава „шум, издаден от Господаря Възвишен Санвалвуаг от Холлоп, когато открил, че втора поредна година забравя за рождения ден на жена си“. Но тъй като е съществувал само един Господар Възвишен Санвалвуаг от Холлоп и той никога не се оженил, думата се употребява само в отрицателен или спекулативен смисъл, и има още едно вечно надигащо се мнение, което гласи, че Ултрапълният Максимегалонски Речник не заслужава кервана от камиони, които са необходими за превозването на микросбитото му издание до потребителя. Странно, но в Речникът не се споменава думата „подпляскващо“, което означава „по образец на някой, който подплясква“

Дюшекът гълброкна отново.

— Усещам дълбока отпадналост в диодите ти — издклаза се то (за значението на думата „издклазвам се“ си купете екземпляр от Блатен Разговорник за Скорншелъс Зета" от някоя оцеляла книжарница, или алтернативно си купете Ултрапълния Максимегалонски речник, като Университета, който го притежава сега, ще бъде много радостен да се отърве от него и да си освободи още малко място за паркиране), — и това ме опечелява. Трябва да приличаш повече на дюшек. Живеем си спокойно в блатото, където доволно гълброкаме и си издклазваме, и гледаме на влагата по честен подпляскващ начин. Някои от нас ги убиват, но всички се казваме Зем, така че никога не знаем кои точно и гълброкането поддържа минимален брой. Защо ходиш в кръг?

— Защото кракът ми е повреден — каза простичко Марвин.

— Мисля — каза дюшекът, хвърляйки му един състрадателен поглед, — че това е много лош крак.

— Прав си — каза Марвин, — така си е.

— Вуун — каза дюшекът.

— Очаквах това — каза Марвин, — както и очаквам, че ще намериш за забавна идеята за робот с изкуствен крак. Трябва да кажеш на приятелите си Зем и Зем, когато ги видиш — те ще се смеят на това, доколкото ги познавам, а разбира се не ги познавам — освен в общи линии, тий като познавам всички органични форми на живот, което е много по-хубаво, отколкото бих искал. Ха, та моят живот не е нищо повече от корпус на червячна предавка.

Той отново се заклатушка в кръг около тънкия си стоманен клечкоподобен крак, който се въртеше в калта, но от друга страна изглеждаше повреден.

— Но защо само се въртиш в кръг? — попита дюшекът.

— Само заради същността — каза Марвин, като продължаваше да се върти.

— Повярвай, че си направил нещо, скъпи приятелю — изгълголи дюшекът, — повярвай, че трябва да престанеш.

— Само още милион години — каза Марвин, — само още един бърз милион години. После може да тръгна на другата посока. Само за разнообразие, нали разбираш.

Дюшекът можеше да почувствува дълбоко в най-вътрешните си джобове, че роботът искрено желае да бъде попитан от колко време се влачи с такива безсмислени и безплодни усилия, и с друго тихо изгълголване го попита.

— О, само едно-запетайка-пет-милиона отметка, само толкова — каза Марвин въодушевено. — Попитай ме дали съм се отегчил, хаиде, попитай ме.

Дюшекът го попита.

Марвин не обърна внимание на въпроса, а просто продължи, като наблягаше на всяка дума.

— Веднъж държах реч — каза той внезапно и явно несвързано. — Може да ме попиташ защо пропуснах да ти кажа пред кого, но това е защото мозъкът ми работи феноменално бързо и съм приблизително около тридесет билиона пъти по-интелигентен от теб. Нека да ти дам пример. Измисли си едно число, произволно число.

— Хм, пет — каза дюшекът.

— Не е вярно — каза Марвин, — виждаш ли?

Дюшекът беше много впечатлен от това и разбра, че се намира в присъствието на не незабележим мозък. То се изпротегна в цялата си дължина, предизвиквайки малки ромолящи вълнички в своя плитък, покрит с едноклетъчни водорасли басейн.

Той гупна.

— Разкажи ми — каза той, — за речта, която си държал. Много искам да я чуя.

— Беше възприета много зле — каза Марвин, — поради доста причини. Това се случи — прибави той, спирайки да направи несръчен изчанчен жест с не съвсем добрата си ръка — тази, която беше по-добра от другата, която пък беше обезсърчително запоена към лявата страна на тялото му, — тук някъде, на около миля.

Той посочи наоколо, доколкото можа да се справи, и очевидно искаше да покаже, че го прави по най-добрия начин, на който е способен — през мъглата, над тръстиките — към една част от блатото, която имаше същия вид като останалата част от блатото.

— Тук — повтори той, — бях нещо като знаменитост по онова време.

Вълнение обхвана дюшека. Никога не беше чувал за изнасяне на речи на Скорншелъс Зета, и то със сигурност не за изнасяни от знаменитости речи. Водата се разплиска, когато по гърба му пробяга тръпка.

Той направи нещо, което дюшеците си позволяват да правят много рядко. Събирайки всяка частица от силата си, той изви продълговатото си тяло, издигна се във въздуха и се задържа там, треперейки за няколко секунди, докато се взираше през мъглата над тръстиките към онази част от блатото, която Марвин беше посочил, забелязвайки без следа от разочарование, че тя беше същата като всяка друга част от блатото. Усилието беше прекалено голямо, и той се пльосна обратно в локвата си, окъпвайки Марвин с воняща кал, мъх и бурени.

— Бях знаменитост — избръмча роботът тъжно, — за малко, за сметка на моето чудно и горчиво обидно бягство от съдбата ми, почти толкова хубава, колкото и смъртта в сърцето на пламтящо слънце. Можеш да се досещаш по състоянието ми — прибави той, колко трудно е било бягството ми. Бях освободен от един търговец на старо желязо, представяш ли си. А сега съм тук, обмисляйки размера на… няма значение.

Той свирепо се завъртя.

— Той ми даде този крак. Отвратително, нали? След това ме продаде на Мозъчния зоопарк. Бях звезден експонат. Трябваше да седя на един сандък и да разказвам живота си, докато хората ми подвикваха да се ободря и да мисля оптимистично. „— Усмихни ни се, малко роботче — викаха те, — усмихни ни се.“ Трябваше да им обяснявам, че за да накарам лицето си да се смее, ще трябва да прекарам два часа в работилница с френски ключ в ръка, и това минаваше много добре.

— Речта — напираше дюшекът, — настоявам да чуя речта, която си изнесъл в блатата.

— Имаше един мост, построен в блатата. Киберструктурен хипермост, дълъг стотици мили и служещ да пренася йонните бъгита и корабите през блатата.

— Мост? — бълбукна дюшекът. — Тук, в блатото?

— Мост — потвърди Марвин, — тук, в блатото. Той щеше да възроди икономиката на системата Скорншелъс. Те ме помолиха за това. Бедните глупаци.

Започна малко да вали — фин спрей се изсипа през мъглата.

— Стоях на една платформа. Стотици мили пред мен и стотици мили зад мен се простираше мостът.

— Проблясваше ли? — ентусиазира се дюшекът.

— Проблясваше.

— Протягаше ли се величествено през стотиците мили?

— Протягаше се величествено през стотиците мили.

— Изгубваше ли се като сребърна нишка надалеч в невидимата мъгла?

— Да — каза Марвин, — искаш ли да чуеш тази история?

— Искам да чуя речта ти — каза дюшекът.

— Това е, което казах. Казах: „Бих искал да кажа, че е голямо удоволствие, чест и привилегия за мен да открия този мост, но не мога, защото изходните ми вериги са извън строя. Мразя ви и ви презирам всичките. Обявявам тази нещастна киберструктура за открита за немислима злоупотреба от страна на всички, които своеволно ще минат по нея.“ И се включих във веригите за откриване.

Марвин спря, припомняйки си момента.

Дюшекът се омагьоса и пробягна. След това подцопна, гупна и се изпротегна, като последното го направи по особено подпляскващ начин.

— Вуун — изпръхтя той накрая. — И това беше великолепен случай.

— Наистина великолепен. Мостът, проснал хилядомилните си арки, потъващи в блатата, и всички се носеха по него.

Получи се ужасно тъжна пауза в този момент от разговора и през нея сто хиляди човека казаха „ууп“, и отбор бели роботи слязоха от небето като семена от глухарче, носейки се по вятъра в стройна бойна формация. След кратък жесток момент те всички дойдоха там, в блатото, развинтиха счупения крак на Марвин, и после се качиха обратно в кораба си, който каза „фууп“.

— Виждаш ли тези неща, с които трябва да преживявам? каза Марвин на гърчещия се дюшек.

Изведнъж, секунда по-късно, роботите се върнаха за друго жестоко действие, и когато този път си тръгнаха, дюшекът беше останал сам в блатото. Той вече беше примрял от страх и подцопна с учудване и тревога. Повдигна се, за да погледне над тръстиката, но нямаше нищо за гледане, само още тръстика. Той се ослуша, но по вятъра не идваше никакъв шум освен познатите му звуци, издавани от полулуди етимолози, подвикващи си отдалече през намръщената кал.