Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XVI

— Нищо не е изгубено завинаги — каза Слартибартфаст, лицето му примигваше, червеникаво на светлината на свещта, която келнерът-робот се опитваше да отнесе, — освен катедралата в Халезм.

— Какво? — попита стреснато Артър.

— Катедралата в Халезм — повтори Слартибартфаст. — Беше по времето, когато правех проучвания във връзка с Кампанията за реално време, която…

— Какво? — отново попита Артър.

Старият мъж замълча и събра мислите си, защото се надяваше, че това ще бъде последната яростна атака в неговата история. Келнерът-робот се премести през пространствено-временните матрици по начин, който очевидно свързваше начумереното с раболепното, посегна за свещта и я сграбчи. Те бяха получили сметката си, бяха се карали ожесточено за това кой е поръчал спагети и колко вино са изпили, и посредством това бяха, както Артър смътно почувствува, успешно маневрирали с кораба извън субективното пространство в паркираща орбита над някаква странна планета. Келнерът сега беше нетърпелив да свърши своята част от шарадата и да почисти бистрото.

— Всичко ще стане ясно — каза Слартибартфаст.

— Кога?

— След минутка. Слушайте. Потоците от време са много замърсени. Много фъшкии плуват в тях, отломки от катастрофи и все повече и повече от тях сега потичат обратно във физическия свят. Въртопите в пространствено-временния континуум. Нали ги видяхте?

— И аз чух такива неща — каза Артър.

— Вижте, къде отиваме? — попита Форд, отблъсквайки нетърпеливо стола си от масата. — Защото нямам търпение да стигнем там.

— Ние отиваме — каза Слартибартфаст с бавен премерен глас, — да се опитаме да попречим на бойните роботи на Крикит да съберат целия ключ, от който се нуждаят, за да освободят планетата Крикит от Бав-временния плик, и да пуснат остатъка от армията си и лудите си Господари.

— Ти току-що — каза Форд, — спомена за нещо като парти.

— Наистина — каза Слартибартфаст и увеси глава.

Стана му ясно, че е направил грешка, защото тази идея като че ли упражняваше странна и нездравословна притегателна сила в мозъка на Форд Префект. Колкото повече Слартибартфаст разплиташе тъмната и трагична история на Крикит и нейния народ, толкова повече Форд Префект искаше да пие много и да танцува с момичета.

Старият мъж почувствува, че не трябва да го споменава преди да е абсолютно наложително. Но това си беше, фактът беше станал обществено достояние и Форд Префект се беше хванал за него по начина, по който Арктуриански Мегананос се прикрепва към жертвата си, преди да й разбие главата и да продължи нататък с космическия й кораб.

— Кога — попита Форд нетърпеливо, — ще стигнем там?

— Когато завърша разказа за това защо трябва да отидем там.

— Знам защо отивам — каза Форд и се облегна, подпъхвайки ръце зад главата си. Той се усмихна по един свой си начин, който караше хората да потръпват.

Слартибартфаст очакваше по-лесни забавления.

Той беше планирал да учи октравентралния хийбифон да лети — една приятно безсмислена задача, защото това животно имаше грешен брой усти.

Той също беше планирал да напише ексцентрична и безпощадно неакуратна монография за ползата от екваториалните фиорди, като с това да остави грешна информация за един-два въпроса, които бяха важни за него.

Вместо това, той някак си трябваше да говори за вършене на някаква непълноценна работа, за Кампанията за реално време, и започна да се занимава с всичко това сериозно за първи път през живота си. Като резултат се намери прекарващ своите бързо превалящи се години в борба срещу злото, опитвайки се да спаси Галактиката.

Той намери това за изтощаващо и тежко въздъхна.

— Чуйте — каза той, — в Камвре…

— Какво? — попита Артър.

— Кампанията за реално време, за която ще ви разкажа по-късно. Забелязах, че пет парчета от останки, които се появиха в относително скорошни времена в реалността, като че ли отговарят на петте парчета от изгубения Ключ. Можах да проследя с точност само две — Дървената колона, която се появи на вашата планета, и Сребърната пръчица. Като че ли се намира на някакво парти. Трябва да отидем там и да я вземем, преди роботите от Крикит да са я намерили, или кой знае какво може да се случи!

— Не — каза Форд твърдо. — Трябва да отидем на партито, за да пием много и да танцуваме с момичета.

— Но не разбра ли всичко, което аз…?

— Да — каза Форд с внезапна и неочаквана сърдитост, много добре разбрах всичко. И затова искам да изпия много пиене и танцувам с толкова момичета, с колкото ще е възможно, докато все още са останали някакви. Ако всичко, което ни показа, е вярно…

— Вярно? Разбира се, че е вярно.

— …тогава няма да имаме шанса на мида в супернова.

— Какво? — каза отново Артър.

Той упорито следеше разговора до този момент и не искаше сега да изгуби нишката.

— Шанс на мида в супернова — повтори Форд, без да губи импулса си, — …

— Какво общо има една мида със супернова? — попита Артър.

— Няма — каза Форд монотонно, — никой няма шанс.

Той спря да види дали всичко е станало ясно. Живите озадачени погледи, които пълзяха по лицето на Артър, му подсказваха, че не е.

— Суперновата — каза Форд толкова бързо и толкова ясно, колкото можеше, — е звезда, която се разширява с почти половината от скоростта на светлината и гори с яркостта на билиони слънца, и после се свива до супертежка неутронна звезда. Това е звезда, която изгаря други звезди, разбра ли? Нищо няма шанс в суперновата.

— Виждам — каза Артър.

— В…

— Но защо точно мида?

— Защо не? Няма значение.

Артър прие това и Форд продължи, възстановявайки сърдития си импулс толкова добре, колкото можеше.

— Въпросът е — каза той, — че хора като мен и теб, Слартибартфаст, и Артър. По-точно, особено Артър, са само дилетанти, ексцентрични мързели и пръдлювци, ако щеш.

Слартибартфаст се намръщи отчасти от учудване и отчасти от обида. Той проговори.

— … — можа само да измисли той.

— Не зависим от всичко — настоя Форд.

— …

— И това е решаващият фактор. Не можем да победим завладяването. Те да, но ние не можем. Те печелят.

— Интересувам се от много неща — каза Слартибартфаст, гласът му трепереше отчасти от гняв, отчасти от несъгласие.

— Като?

— Е — каза стария човек, — Живота, Вселената и Всичко останало, наистина. Фиорди.

— Ще умреш ли заради тях?

— Заради фиорди? — примигна изненадано Слартибартфаст. — Не.

— Добре тогава.

— Честно да си кажа, не виждам смисъла.

— А аз все още не мога да видя връзката — каза Артър, — с мидите.

Форд можеше да почувствува как разговорът се изплъзва от контрола му, и се отказа да бъде отклоняван от нещо в този момент.

— Смисълът е — изсъска той, — че ние не сме завладяни хора и нямаме шанс срещу…

— Освен внезапната ти власт над мидите — подгони го Артър, — което все още не разбирам.

— Би ли оставил мидите на мира, ако обичаш?

— Бих, ако и ти ги оставиш — каза Артър. — Ти започна този въпрос.

— Беше грешка — каза Форд, — забрави го. Смисълът е този, че…

Той се наведе и постави чело на върховете на пръстите си.

— За какво говорех? — каза той немощно.

— Нека просто да слезем долу на партито — каза Слартибартфаст, — пък каквото ще да правим. — Той се изправи, разтърсвайки глава.

— Мисля, че се опитвах да кажа точно това — каза Форд.

Поради някаква необяснима причина кабинките за телепортиране бяха в банята.