Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XXXIII

Слънцето спокойно огряваше сцена на пълен хаос.

Димът все още се вълнуваше над изгорената трева — следствие от открадването на Пепелта от Крикитианските роботи. Хората панически бягаха през дима, сблъскваха се един с друг, препъваха се в падналите биваха арестувани.

Един полицай се опита да арестува Воубагър Безкрайно Продължения за обидно държане, но му беше невъзможно да попречи на високото сивосиньо извънземно същество да се завърне в кораба си и нагло да отлети, предизвиквайки още повече паника и безредия.

В средата на това за втори път през този следобед внезапно се материализираха фигурите на Артър Дент и Форд Префект бяха се телепортирали от Златно сърце, което беше на паркингова орбита около планетата.

— Мога да обясня — изкрещя Артър. Имам Пепелта! В тази кесия е.

— Не мисля, че ти обръщат внимание — каза Форд.

— Също така помогнах за спасяването на Вселената — извика Артър на някой, който беше готов да го слуша — с други думи на никого.

— Това би трябвало да бъде тълпоспирачка — каза той на Форд.

— Не беше — каза Форд.

Артър заговори един полицай, който минаваше покрай тях.

— Извинете — каза той. — Пепелта. Взех я. Беше открадната от тези бели роботи преди секунда. Събрах я в тази кесия. Тя беше част от Ключа за плика от Бав-време, виждате ли, и както и да е, можете да се досетите за останалото. Въпросът е, че е у мен, и какво трябва да правя с нея?

Полицаят му каза, но Артър можа само да приеме, че той говореше метафорично.

Той неутешимо се разкара.

— Интересува ли се някой? — изкрещя той. Един човек, който забързано минаваше покрай тях, закачи лакътя му, той изпусна книжната кесия и разпиля съдържанието и по земята. Артър се вгледа надолу със свити устни.

Форд го погледна.

— Сега искаш ли да си вървим? — попита той.

Артър въздъхна тежко. Той огледа планетата Земя за енти път, за който сега вече беше сигурен, че ще е последен.

— О’кей — каза той.

В този момент той видя през разнасящия се дим една от вратичките, която въпреки всичко все още стоеше изправена.

— Задръж за момент — каза той на Форд. — Когато бях момче…

— Може ли да ми го кажеш по-късно?

— Бях запален по крикета, нали знаеш, но не бях много добър.

— Или изобщо не си бил, ако предпочиташ.

— И винаги си мечтаех, доста глупаво, че един ден ще хвърлям на Лорд’с.

Той огледа паникьосаната тълпа около себе си. Никой нямяше да му обърне внимание.

— О’кей — каза Форд поносимо. — Справи се с нея. Аз ще бъда тук — прибави той, — и ще се отегчавам. — Той се отдръпна и седна на едно място, където тревата димеше.

Артър си спомни, че при първата им визита тук този следобед топката за крикет всъщност се беше приземила в торбата му и погледна в нея.

Той вече беше намерил топката, когато си спомни, че това не е същата торба, с която беше навремето. Все още обаче топката седеше сред сувенирите му от Гърция.

Той я извади и я отърка в бедрото си, дъхна и и отново я изтърка. Той остави чантата. Трябваше да направи всичко по правилата.

Той прехвърли малката твърда червена топка от ръка в ръка и усети тежестта и.

С прекрасно чувство на лекота и незаинтересованост той се отдалечи от вратичката. Средно бърза крачка — реши той — и премери хубаво дълго засилване.

Той погледна нагоре в небето. Птиците се виеха по него и няколко малки бели облачета прелитаха. Въздухът беше наблъскан със звуците на полицейски и медицински сирени и човешки викове и писъци, но той се почувствува любопитно щастлив и незасегнат от всичко това. Той щеше да хвърля топка на Лорд’с.

Той се обърна и се завъртя два пъти по земята със спалните си чехли. Той повдигна рамене, подхвърли си топката във въздуха и отново я хвана.

Той започна да бяга.

Когато тръгна, видя че пред вратичката стои батсман.

„О, добре“ — помисли си той, — „това ще прибави нещо.“

После, когато бягащите му крака го доведоха по-близичко, той видя по-ясно. Батсманът, седящ готов при вратичката, не беше никой от английския отбор по крикет. Не беше никой от австралийския отбор по крикет. Беше студен твърд смъртоносен бял роботубиец, който явно не се беше върнал на кораба с останалите.

Само няколко мисли се сблъскаха в мозъка на Артър Дент в този момент, но като че ли не можеше да спре. Времето като че ли минаваше ужасно, ужасно бавно, но все още не беше в състояние да спре.

Движейки се като в сироп, той бавно завъртя изстрадалата си глава и погледна собствената си ръка — ръката, в която държеше малката твърда червена топка.

Краката му се блъскаха бавно напред, неспираемо, когато той се вгледа в топката, стисната от безпомощната му ръка. Тя излъчваше тъмночервено сияние и присветваше на пресекулки. И краката му все още се блъскаха неумолимо напред.

Той отново погледна Крикитианския робот, стоящ неумолимо и целеустремено пред него, вдигнал бойната си тояга в готовност. Очите му горяха с тъмна студена привличаща светлина и Артър не можеше да отмести очите си от тях. Той като че ли ги гледаше през тунел, като че ли не съществуваше нищо друго всттрани.

Някои от мислите, които се блъскаха в ума му по това време, бяха:

Той се почувствува дяволски глупаво.

Той почувствува, че е трябвало да се вслуша много повнимателно в много неща, които е чул да бъдат казвани — фрази, които сега се блъскаха в главата му, докато краката му се блъскаха напред към точката, в която щеше неминуемо да пусне топката към Крикитианския робот, който неизбежно щеше да я удари.

Той си припомни казаното от Хактар: „Не съм ли успял? Това не ме тревожи.“

Той си припомни предсмъртните му думи: „Каквото трябваше да се направи, е направено. Изпълних предназначението си.“

Той си припомни Хактар да казва, че е успял да уреди „няколко неща“.

Той си спомни внезапното движение в чантата си, което го беше накарало да я сграбчи здраво, когато беше в Прашния облак.

Той си спомни, че беше пътувал два дена назад във времето, за да дойде отново на Лорд’с.

Той също така си припомни, че НЕ е добър хвърляч.

Той почувствува ръката си да се завърта, стиснала топката, за която сега знаеше със сигурност, че е бомбата Супернова, която Хактар си беше построил и му беше пробутал и която щеше да накара Вселената да отиде към рязък и непредвиден край.

Той се надяваше и се молеше да няма задгробен живот. После разбра, че тук е замесено противопоставяне и просто се надяваше да няма задгробен живот.

Той щеше да се почувствува много много засрамен да види всички.

Той се надяваше, той се надяваше, той се надяваше хвърлянето му да е толкова лошо, колкото си спомняше, защото изглежда това беше единственото нещо, стоящо между този момент и Вселенското унищожение.

Той почувствува как краката му се блъскат, почувствува как ръката му се завъртя, почувствува как единият му крак се удря в чантата, която той глупаво беше оставил да лежи на земята пред него, почувствува как пада тромаво напред, но умът му беше дотолкова пълен с други неща в този момент, че той напълно забрави за падането на земята и я пропусна.

Държейки здраво топката в дясната си ръка, той се извиси във въздуха, хленчейки от изненада.

Той се виеше и се въртеше във въздуха, като почти се самозабрави.

Той се гмурна към земята, мятайки се трескаво през въздуха, като в същото време безвредно плъзна бомбата извън опасното разстояние.

Той профуча към учудения робот изотзад. Бойната му тояга все още беше вдигната, но внезапно беше лишена от нещото за удар.

Във внезапен луд прилив на сила той я изтръгна от хватката на вцепенения робот, изпълни заслепяващо пропадащо обръщане във въздуха, профуча обратно надолу с гневно ускорение и с един луд замах изкърти главата на робота от раменете му.

— Сега идваш ли? — попита Форд.