Животът, Вселената и всичко останало

ГЛАВА XXVII

Беше същият хълм, но не съвсем същият.

Този път не беше Информационна Илюзия. Това си беше самата Крикит и те стояха на нея. Близо до тях, зад дърветата, стоеше странният италиански ресторант, който беше докарал реалните им тела в този реален настоящ свят на Крикит.

Жилавата трева под краката им беше истинска, тлъстата почва също. Силните благоухания от дървото също бяха истински. Нощта беше истинска нощ.

Крикит.

Възможно най-опасното място в Галактиката за всеки, който не е Крикитианец. Място, което не можеше да насърчи съществуването на което и да е друго място, чиито обаятелни, радостни, интелигентни обитатели биха вили от ужас, свирепост и убийствена омраза, когато се сблъскат с всеки, който не е от тях.

Артър потръпна.

Слартибартфаст потръпна.

Форд, изненадващо, потръпна.

Не беше изненадващо, че той потръпна, беше изненадващо, че изобщо е тук. Но когато върнаха Зейфод на кораба му, Форд неочаквано се почувствува засрамен от това, че не избяга.

Грешка, си мислеше той, грешка, грешка, грешка. Той взе със себе си един от Зап-пистолетите, с които те се бяха въоръжили от склада на Зейфод.

Трилиън потръпна и се намръщи, като погледна в небето.

То също не беше същото. Не беше повече пусто и празно.

Докато пейзажът около тях се беше променил мъничко за двете хиляди години Крикитиански войни, и само за петте години които минаха локално, откакто Крикит беше запечатана в своя Баввременен плик, преди десет билиона години, небето беше драматически различно.

Неясни светлинки и тежки сенки висяха по него.

Високо в небето, където никой Крикитианец никога не беше поглеждал, бяха Военните Зони — Роботските Зони — огромни бойни кораби и блокови кули, които се носеха в Нул-О-Гравни полета високо над пасторалните земи на повърхноста на Крикит.

Трилиън се вгледа в тях и се замисли.

— Трилиън — и прошепна Форд Префект.

— Да? — каза тя.

— Какво правиш?

— Мисля.

— Винаги ли дишаш така, когато мислиш?

— Не чувствувах, че дишам.

— Точно това ме тревожеше.

— Мисля, че знам… — каза Трилиън.

— Шшшт! — каза тревожно Слартибартфаст, и тънката му трепереща ръка ги побутна по-навътре под сянката на дървото.

Внезапно, също като на лентата, се появиха светлини, които идваха по пътеката на хълма, но този път танцуващите лъчи не бяха от фенери, а от електрически фенерчета — това само по себе си не беше драматична промяна, но всяка подробност караше сърцата им да подскачат от страх. Този път нямаше суингирани странни песнички за цветя, ферми и умрели кучета, а тихи гласове, които провеждаха настоятелни дебати.

Една светлина мина по небето бавно. Артър беше стиснат от клаустрофобичен ужас, и топлият вятър го сграбчи за гърлото.

След секунди и втората процесия стана видима, появявайки се от другата страна на тъмния хълм. Те се движеха бързо и целеустремено, фенерчетата им се люшкаха и сондираха тъмнината около тях.

Процесиите очевидно щяха да се слеят и то не само една с друга. Те се събираха обмислено на мястото, където стояха Артър и останалите.

Артър чу тихото шумолене, когато Форд Префект вдигна Запния пистолет на рамото си и леката хленчеща кашлица, когато Слартибартфаст вдигна своя. Той почувствува хладното непознато тегло на собствения си пистолет и с разтреперани ръце го вдигна.

Пръстите му се запипкаха да освободят предпазителя и да го поставят в положение „Максимална опасност“, както Форд му беше показал. Той трепереше толкова силно, че ако би стрелял по някого в този момент, сигурно би прогорил подписа си върху него.

Само Трилиън не вдигна пистолета си. Тя повдигна вежди, свали ги отново, и замислено захапа устната си.

— Случвало ли ви се е на вас — започна тя, но никой не искаше да дискутира нищо повече в момента.

Светлина проряза тъмнината зад тях и те се обърнаха, за да видят трета процесия от Крикитианци зад себе си, които ги търсеха с фенерчетата си.

Пистолетът на Форд Префект изпращя зловещо, но огънят изсъска обратно и той изпадна от ръцете му.

Получи се моментен чист страх, замръзнала секунда, преди някой да стреля отново.

И в края на секундата никой не стреля.

Те бяха заобиколени от бледолики Крикитианци и окъпани в плъзгаща се светлина от джобни фенерчета. Пленниците се втренчиха в тези, които ги плениха, а те се втренчиха в пленниците си.

— Здравейте — каза един от Крикитианците, — извинете, но вие… извънземни ли сте?